Исус ни доказа, че в човешка плът може да се изпълни закона: “Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: Докле премине небето и земята ни една чертица, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне... И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и вашият небесен Отец” (Мат. 5: 17, 18). Новото небе и новата земя няма да дойдат, докато всяка точка от закона не бъде изпълнена и от нас човеците, за да бъдем съвършени! Само приелите от духа на Сина и кръстените с ИЖ ще изпълнят закона.

Духовните неща са трудни за разбиране, още повече очистването от греха. Затова от милост към нас, Бог ни даде земната скиния, за да ни покаже нагледно службата в невидимото небесно светилище и очистването на телесния храм. Всяко нарушение на заповедите умъртвява духа и изисква смъртта на грешника. Нужен е нов дух от безгрешно същество, умряло заради нарушителя, за да придобие отново вечен живот. Не може да бъде кой да е заместник, а същество без недостатък, имащо в себе си живот за всеки човек. Ангелите искаха с готовност да се жертват за падналото човечество, но нямаше да бъдат достатъчни, защото милиардите човеци от Адам са вършели множество грехове. Единствено жертвата на Христос, безкрайния Бог, можеше да даде отново живот заради всички грехове. Неговият живот щеше да се подарява на всеки повярвал в Него и покаял се от греха. Това свещениците трябваше да обясняват на съгрешилия, когато принасяха жертвата, сочеща на Христос.

Земното светилище имаше две отделения и двор. В двора се намираше олтарът за всеизгаряне, умивалника и тук се принасяше жертвата (Из. 27:1-18). “Защото скинията бе направена така: в първата й част беше поставен светилникът, трапезата и хлебното предложение; тая част се нарича Светая”. Тук свещениците влизаха с кръвта от жертвата, сочеща на Агнеца и минаваха край седмоклонестия златен светилник със 7 горящи чашки, пълни с дървено масло (Из. 25:31-40); край масата за хлебния принос (Из. 25:23-30) - сочеща на Исус, духовния хляб на живота; и продължаваха по-нататък до кадилния златен олтар (Из. 30:1-10), където тамяна са сълзите на светиите, а дима - молитвите им. Следваше завеса, недостигаща до тавана, за да може димът от кадивото да влиза в Светая Светих.

Службата в Първия Завет се наричаше сянкова или образна. Тя показваше какво щеше да стане с Христос и бе отражение на истинската служба в небесния храм и в тялото. Когато някой от Израиля нарушеше Закона, този грях го отделяше от Бога и засягаше цялото общество. Затова грешникът според греха, провинението и имотното си състояние, трябваше да принесе жертва от различни животни. Жертвата трябваше да бъде без недостатък, какъвто щеше да бъде идващият Агнец. Покаялият се грешник, трябваше да съжали от цялото си сърце заради постъпката си. Довеждаше жертвата пред вратата на скинията, полагаше ръка върху главата й и изповядваше греха си. С вяра в идещия Месия той пренасяше символично греха от себе си на невинната жертва. Тогава животното се заколваше и се вземаше от кръвта му. “Защото животът (духът) на тялото е в кръвта”. И “без проливане на кръв - няма прошка”. Живот за живот. Понеже грехът убива духа на човека, живот отвън трябва да се влее в грешника. След опрощението Духът на Бога ни дава отново живот.

Свещеникът бе образ на идещия Първосвещеник. Той трябваше да бъде без грях, да обича братята си като Христос и да свети с делата си. Той вземаше от кръвта, влизаше в първото отделение и поръсваше пред завесата, зад която бе закона, който грешника бе престъпил. С тази церемония нагледно грехът биваше пренасян от грешника в Светая на скинията. В действителност грехът се поемаше от Исус, невидимият служител на Първия завет. Старото сърце се отнемаше от оправдания, хвърляше се при злите духове и се заменяше с нов дух от Христос. Такъв отново можеше истински да обича и имаше чиста съвест. Само при смъртен грях се налага повторно новорождение. При несмъртен грях, новороденото сърце само се очиства от греха. Греховете на Израиля се трупаха ден след ден в първото отделение на скинията.

През цялата година греховете се трупаха в светилището. Един ден в годината на 22 октомври, наречен “великият ден на умилостивение”, се извършваше специална служба за очистване на цялото светилище и целият Израил от грях. Тя е от изключително значение за нас, защото с нея се завършваше очистването на скинията и на народа от греховете. Скинията, като нагледен образ на Христа е поела греховете на народа. Идва моментът, на последната служба, когато тя трябва да се очисти, което зависи от покаянието на народа. С тази служба Бог ни показва нагледно, какво се върши днес в небесния храм, преди пълното заличаване на греховете.

Храмът на Соломон, построен 10 века преди Христа, имаше същото разпределение, както на небесния храм и скинията. Службите в него бяха същите. Поради греховете на Израиля Бог допусна първия храм да бъде разрушен от първия Вавилон. Храмът бе символ на Израил по плът, който бе разрушен, ковчега на завета му бе отнет, а Израил - отхвърлен. Възстановеният (втори) храм бе символ на втория Израил - по дух, църквата на Христа.

Когато Спасителят дойде на земята в плът, подобна на нашата грешна плът. Той победи греха, лошите плътски желания и лично Сатана. Така стана достойна жертва без недостатък за “истинската скиния, която въздигна Господ, а не човек”, казва Павел. Апостолът обясни подробно в “Послание към евреите”, прехода от първия към втория завет и прехода от земното към небесното светилище. Ерусалим и храма бяха образ на небесния Ерусалим и храм. Външният двор на храма е символ на земята: “Външният двор на храма изключи и не го измервай, понеже е даден на езичниците (неверниците)”, каза Бог на Йоан, за небесния храм. Затова Христос трябваше да бъде посечен на земята и то не къде да е, а на място, пророкувано от пророците - извън Ерусалим. Павел обяснява: “Понеже телата на животните, чиято кръв за очистване от греховете пьрвосвещеникът внася в светилището, се изгарят извън стана, затова Исус, за да освети човеците с кръвта Си, пострада вън от града”.

Агнецът бе разпънат на земята, която е външния двор на небесния храм, където се изхвърлят телата на жертвите (тук се погребват). Когато Христос издъхна, храмовата завеса, отделяща Светая от Светая Светих, се раздра на две и се откри най-святата част на храма. Така двата отдела станаха един, Светая Светих е символ и на Израиля, на който бе поверен Закона, а Светая сочеше на езичниците, в чиито умове и сърца нямаше писан закон. От този момент на земята нямаше избран род, който да носи Закона и Завета с Бога. Всеки, приел в сърцето си Христос, ставаше носител на Закона. Христос Си избра църквата на апостолите, която да Му бъде земно светилище и носител на Закона. На Петдесятница сключи Втори завет с нея, който се потвърди от Светия Дух, слязъл като огнени езици над апостолите, СвятиятДух стана водач на светите във Втория завет.

След възнесението Си Христос стана “Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светилището и на истинската скиния, която въздигна Господ, а не човек”, обясни Павел на евреите. Той влезе там със Своята собствена кръв, за едно “по-добро служение, Ходатай на по-добър завет; основан на по-добри обещания. Защото, ако първият беше без недостатьк, нямаше да се търси място за втори”. Бог сключи Нов Завет, в който след новорождението Светият Дух даваше дарби, за да изпише Закона в умовете и сърцата на втория Израил. Духът се стараеше “да очисти съвестта ни от мъртви дела”. Описвайки героите на вярата от Авел до Христа, Павел заключава: “И всички тия, макар да бяха добро свидетелство на вярата, не получиха обещанието, защото Бог предвидя за нас нещо по-добро, та без нас да не достигнат съвършенство”. И това нещо е Зорницата - Христос. живеещ в сърцето и дарбите на Духа. Личното присъствие на Исус в сърцето и дарбите на Духа са описани в Новия завет. Тези дарове вторият Израил получи, за да изпълни Закона, и да достигне желаното съвършенство! Така Новозаветният храм на небето е този, в който Христос служи днес, а на земята - е тялото, семейството и църквата, в които обитава живото присъствие на Христос и дарбите на Духа.

Самите жертви са вярващите, чиито сърца са очистени, пазят Божиите заповеди и носят свидетелството на Исуса. Те са приготвили телата си за “жертва жива свята и благоугодна Богу” (Рим. 12:1), готови са да умрат за делото. Христовата жертва е достатъчна, но приносът е нужен заради привилегията да станем съучастници в Неговата смърт, като Негово тяло, както бяха убити апостолите и всички светии, заради Христа. Павел пише: “съразпнах се с Христа и сега не аз живея, но Христос живее в мен” (Гал. 5:20). Щом приемем вестта в нас и отдадем живота си в жертва за Бога, не ние се жертваме, но Христос и Любовта, които живеят в нас. Тази жертва чака небето от земята! Затова се забави Пришествието до днес! А любовта не умира, затова убитите, носещи искрата в сърцата си, ще възкръснат! Нека поискаме като апостола: “да допълня недостига от скърбите Христови в моята плът, за тялото Христово”, за да имаме “общение в Неговите страдания за благовестието” (Кол. 1:24; Фил. 3:10; 2 Тим. 1:8).

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите