Vlado,
pri vse che si tvurde predubeden kum pisanoto ot arhimandrit Serafim, mislja che shte se suglasish che poezijata mu e prekrasna:

СЪНУВАХ СЪН

Сънувах сън... Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос... И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
Потръпваше Христос, но все мълчеше...
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред - по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба... Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: “Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!”...
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна... Аз... се ужасих...
че в него... своето лице открих!...


КЪМ ХРИСТА

Христе Иисусе, моя скъпа вяра,
и моя непомръкваща надежда!
Пусни ме на чедата Си в олтара!
И дай ми чистотата за одежда!
Бъди навеки моя Ти любов!
И ме учи да слушам Твоя зов!

Ти мое си, Иисусе, вдъхновение!
Ти мое си дихание, живот!
Посред заблуди Ти си озарение,
В безпътица си лъч от ясен свод.
Води ме, ако щеш, дори на смърт,
но в Истината направи ме твърд!

Че пътят; истината и живота -
това си Ти, единствен верен Вожд!
Превеждай ме щом трябва през Голгота
към царството на светлата Си мощ!
Благослови ме Твой да съм до гроб
от зло свободен - на доброто роб!

Кога ме безнадеждност в мрака срещне,
кога ме плиснат в пътя зли вълни,
кога ме връхлетят стремежи грешни -
Ти сам ела! Ти Сам ми помогни!
И дай ми плач за мойте грехове -
да спра умит на Твойте брегове!


КЪМ БОГА

Аз бавно, бавно Те обиквам
Теб, Смисъл мой и мой Живот,
макар и трудно — с Теб привиквам,
че Ти от мене чакаш плод!

Щастлив съм, че ме слънце грее.
Аз бях за него сляп преди.
Сега любов - усещам - зрее
към Тебе в моите гърди.

Минават неусетно дните,
но смисъл в тях е скрит сега.
Аз радостен съм и в бедите,
и кротък в тихата тъга!

И вятър ли ме нежно милва,
или роси ме росен дъжд,
туй всичко моя блян подсилва -
да дам плода желан веднъж!

Аз не скърбя, че пролетта е
отдавна отсънуван сън,
че лятото клони към края,
че чака есента навън.

О, стига плодове да има
по мойте клонки да тежат,
тогава нека дойде зима,
и аз се прибера отвъд!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите