Добре, извинявам се. Искам да се намеся. Нека аз да съм глупав, но нещо не ми е ясно. Прегледах всички мнения и чак ми стана лошо, толкова са много. И мисля, че много от тях са несериозни. Говорим си, ей-така, да има спор. Имаше разни доводи, въртящи се все около Стария завет, медната змия, образа и оригинала, каденето, покланянето и т.н.,и все неубедителни. За съжаление, в някои становища има толкова тънки грешки, че даже и опонентите им не са ги хванали. Няма значение. Този спор е воден от хиляди хора, стотици години и още има хора, които са на различни мнения. Още повече, че ако спорещите бяха запознати по-добре с темата, щяха да докарат и по-добри догматически обосновки! Но по-добри от тези, които вече са дадени, няма да се намерят. Няма да повтаряме съборите, нали?

Предлагам да опитаме един по-друг, практически подход.

Аз съм православен. (И това ме радва - ако може, без коментари.) Нека сега някой да ми обясни, с какво точно заплашвам душата си (в какво конкретно се състои грехът ми), когато застана пред някоя икона в църквата и се поклоня и се помоля на този, който е нарисуван на нея (Христос, Богородица, светия...). Може и да целуна иконата даже. Но изобщо не си представям, че например Христос е вътре в иконата, че Той ме гледа или слуша оттам, че целувам точно Него и т.н. (Не съм идиот.) Тази икона ми трябва, за да спра очите си на нещо и по-лесно да се съсредоточа върху личността на този, на когото се моля. Трудно ми е да гледам въздуха, това е. Давам си сметка, че напр. Св.Николай е нарисуван доста неумело и не си прилича, Христос пък - изобщо. Давам си сметка, че в момента Христос изобщо даже не е въплътен и например "няма очи", не и в нашия човешки смисъл. И все пак, поглеждайки към нарисуваните Му очи, се "жегвам" и се подсещам, че и сега, точно в момента, той ме гледа. И също така ме слуша, доста внимателно. Това ме държи наострен, внимаващ в молитвата. Какво да правя, като съм несъвършен човек, с несъвършено съзнание и просто не мога да си представя непредставимото. Но като не мога да си го представя, трудно ми е да се съсредоточа върху него и да му се моля. (Затова и молитвата към Отец ми е по-трудна, а към Светия Дух - особено.)

Предполагам, че както и много други неща, нашата църква е приела привидното нарушение на втората заповед, за да реши този проблем, отчитайки нашето несъвършенство. Защото резултатът е много полезен. Иначе не се получава личната връзка, без която молитвата е празна. Ставаме като "благочестивите" мюсюлмани. Все се кланят, все "слугуват", все са верни като кучета, а не познават Бога. А Бог е Любов и именно ние християните знаем това отлично. Откровението му ни е научило на това. Ние се стремим в Христа да станем синове Божии, не Негови роби. Това не става с механично кланяне и изпълняване на команди и заповеди. Любовта към Бога иска по-дълбоко разбиране на Писанието. Ето защо моля да ми отговорите точно и обосновано, а не просто - "ами, Бог нали така е казал - не се кланяй, ти се кланяш, значи съгрешаваш..." и толкова. Да не изкарваме Бог глупав, елементарен или жесток. Няма такова нещо. С какво точно обиждам Бога пред иконата - ето това ви питам. Бог, който (в лицето на Христос)е мой Господ, Учител, Спасител и Приятел и безкрайно ме обича. Отговорете ми, ако можете.

(Забележка: това, което звучи като твърдения са мои лични разбирания, а не проповеди.)

С уважение към всички, Господ да е с вас.