Изчетох всичко надолу, заедно с отговорите. Не мога да ти опиша колко се трогнах. И колко си прав за всичко. А снимката на хлапето (не се обиждай, не го казвам с лоши чувства) направо ме просълзи.
В известен смисъл и аз непрекъснато отлагам живота си. Точно по причините, които си изброил. И всеки един ден съжалявам за това. По цял ден (а понякога и повече) прекарвам в един офис, на луминисцентно осветление. Вървя по най-натоварените (и опасни) улици, в един непрекъснат страх да не ме ограбят, да не ме блъсне някой "баровец", решил, че и тротоарите му принадлежат. И с огромно нетърпение чакам отпуската, за да отида на гости в Родопите.
Една позната, градско чедо, строителен инженер с перспективи за работа в чужбина, взе, че се омъжи там. В едно от най-забравените, но пък за сметка на това най-прекрасните кътчета от страната. Не можеше да пали печка с дърва, не беше виждала домати на колци, а само в щайги. Не и е било лесно, но когато говорихме за последно, ми каза, че през всичките тези години не е съжалявала дори и за миг.
А аз стоя, кимам в знак на съгласие, а вътрешно толкова ми се иска да водя подобен живот, че чак боли.
Но по дяволите, аз си обичам огромния мръсен град, потънал в смог! Обичам и претъпканите улици, че дори и бесните коли! Обичам си и панелката, нищо, че мечтая за триетажна къща с двор, дървета, къщичка високо в дърветата! Обичам и офиса с луминисцентно осветление, и работата си на книжен плъх! И един ден, когато успея да се освободя от всичко това, да заживея на чисто, спокойно, безопасно, красиво, зелено място, големият град ще ми липсва неистово. И сигурно ще чакам нервно отпуската, за да ида на гости там.
А сега.... Сега мога само да се радвам за теб, че си успял да се справиш с всичко това.

но след безсънни дълги нощи станах силен и голям
и вече знам, че мога да се справя сам