Все още днешния ден - 08.01 - си го бях оградила с кръгче в календара. Първоначалният ми замисъл беше да ме подсеща, че Меркурий ще се измъкне от примката, Сянката си, или каквото там - и ще настъпи по-нормален период за писане, четене, казване и разбиране. Демек, бях си го набелязала за вид личен мой си празник. Сега обаче осъзнавам, че се вкопчвам в Меркурия си като удавник за сламка. Нали съм с претенциите за възвишена душевност... Да, ама не.

Имам проблем с енергията на висшите планети!... Уфффф, казах си го...
Отчаяно се опитвам да бъда "нормална". Да не се различавам по нищо от другите. Да се чувствам на място с работно време от 09.00 до 18.00. Да ми е удобно да ходя с костюм. И най-вече да не "нося трагедията в погледа си" - това ми го каза шефът, преди да се разделим на съвсем.
А опитите ми наистина са отчаяни...

Аз съм само едно дребно самонадеяно човече, което си въобразява, че има власт над Съдбата си. Че може да се свие на кълбо и да сменя цвета си според околната среда. И да се вижда ясно само тогава, когато трябва да обере овациите и 3-4 Оскара за главната роля. Защото изпитвам и страх, и срам да си призная простичко, че Уран, Нептун и особено Плутон си ме подмятат като топка. И всеки път, когато някой от тях бие сервис, аз мога да кажа единствено: оххххххх... Защото те управляват мен, не аз тях.

Мен наистина ме е страх от тъмното. До такава степен, че по улиците, по които минавам, рядко има осветление. Или пък лампите изгасват в момента, в който се изравня с тях. Нарочно го правят. За да не знам нито пред мен какво е, нито зад мен. За да разчитам само на сетивата и инстинктите си, ако искам да се прибера. За да виждам Смъртта си в лицето на всеки, с когото се случи да се разминем край някой ъгъл. И за да не знам да се радвам или да съжалявам, когато се окаже, че не е Тя.
Така, де, ако е Тя - това значи, че ще спре да ме е страх...

Може би, ако успея да приема за естествено да ме е страх от определени неща, то те ще си изчезнат сами. Само че не го намирам за естествено. До такава степен, че се чувствам длъжна да проверявам страховете си. По няколко пъти. Тъмното ли?!? Я, сега, да видим по коя улица няма осветление... мдам... точно през нея минава пътят ми... А ако по някакво чудо всички попътни улици са осветени, точно тогава е най-подходящо да мина през Парка. Какво да направя, като ми се гледат звезди посред София?!? Но сенки няма. Или е нищо, или не са сенки. И най-често също зяпат звездите. Или ровят по кофите за боклук.

... обаче... пак странно... така, както гладко си ми течеше мисълта, когато стигна до демоните - изведнъж всичко изчезна... заглъхна... и се разпиля. Какво е "демони"? И какво е "скривалище на демони"?
... сякаш "фенерът" светна и се оказа, че в стаята няма никой, освен мене...

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...