|
Смъртта не унищожава - тя просто ни прави невидими.
(индийска мъдрост)
Той е прохладен, дълбок и тъмен. Загадъчен, мистичен и тежък. Обсебващ. Прилича на змията, спотайваща се зад камъка и дебнеща нищо неподозиращата мишка. Змията е един от символите на Плутон и негово перфектно въплъщение и метафора - с нейната студена, зловеща красота. Отровата, която убива, но и лекува. Всъщност змията не е лоша, а просто гладна. В света на животните няма морал, нито добро, нито зло. Плутон усеща смъртта отдалеч, надушва я като лешояд – сякаш има невидим радар, с който улавя вибрациите й. И винаги пристига навреме, за да поеме душата в прегръдките си и да я пренесе в отвъдния свят. Да ускори процесите на разлагане – защото те са всъщност процес на трансформация. От разпадащата се плът се ражда нов живот. От болката се ражда катарзис, от мрака – светлина. А от сблъсъка – любов… От любовта – война, от войната – смърт… И после всичко отначало…
Той не е нито добър, нито лош. Ние, хората проектираме в него наши чисто човешки качества, каквито всъщност той няма. Той е чиста енергия, както всяка друга планета, но нашите умове са така устроени, че непрекъснато се опитваме да му придадем форма, лице и нрав, наподобяващи нашите… За да можем да го обхванем с фантазията си, да стане обозрим, разбираем и да придобие някакъв смисъл за нас…
Плутон е силата, която ни кара да се ровим в Тъмната страна – нашата собствена или чуждата. Той е и силата, която ни принуждава да го правим, когато дълго отказваме да чуем посланията му. Ужасът, който ни стисва за гърлото от непрогледната тъмнина, сенките, които ни се привиждат там, съскащите шумове, които ни се счуват… И демоните, които изпълзяват от скривалищата си. Всъщност Плутон е Тъмната страна - и едновременно с това фенерът за осветяването й.…
Плутон знае, че сексът и смъртта си приличат. Привидно се изключват взаимно. Но всъщност се докосват. Ерос и Танатос – двете лица на Плутон. Оглеждат се едно в друго, дефинират се едно друго. Сексът е живот. Смъртта е невидимото лице на живота. Близостта на смъртта възбужда – когато наблизо мирише на смърт, ти се чука най-много, особено ако успееш да избършеш паяжините от сатурнов морал, които обикновено ти пречат да го осъзнаеш или признаеш. Оргазмът прилича на умиране. Онази неоново-бяла светлина, която избухва пред очите ти, докато тялото ти почти се разпада от удоволствие, прилича на ослепителния тунел, през който душата ти се стрелва по пътя към Отвъдното. Писъците от екстаз или болка често също си приличат. Сексът е единственото нещо на света, което едновременно максимално ни приближава и отдалечава от смъртта.
Плутон е онази особена тежест в слънчевия сплит, когато те обзема предчувствие за наближаваща промяна… Промяна, която знаеш, че вече ври, клокочи и зрее някъде в подсъзнанието ти, но не успяваш да се добереш и да обелиш онези пластове от душата си, които я покриват и да успееш да я зърнеш. И въпреки това я усещаш и предчувстваш… Усещането често прилича на призрачно присъствие, спотайващо се в тъмното на крачка от теб – не го виждаш, но го чувстваш със всяка своя клетка, молекула и атом. Почти чуваш дишането му… Когато напрегнеш очите си, за секунди успяваш да различиш контурите на силуета му… Очакваш всеки момент нещо да те сграбчи, но никога не знаеш кога точно ще се случи това… Знаеш само, че докосването му ще те превърне в нещо друго – ще те трансформира, претопи и преобрази. Привидно ще си останеш същият…понякога… Може да останат същите очите ти, цвета на косата ти, дрехите, които гладиш сутрин, преди да тръгнеш на работа… Но енергиите, клетките ти, биополето ти, ДНК-структурата ти – те никога повече няма да са същите… Ще се промени ароматът ти, вибрациите ти… Всъщност и очите ти ще се променят…
А понякога - не. Може и да не се промени нищо. Може да ти се стори, че оня смътен силует в тъмното е бил привидение или сън, който малко след събуждането избледнява и изветрява. Или че е било някакъв мрачен, архаичен образ, случайно изпълзял от подсъзнанието ти – а съзнанието ти се е опитало да придаде форма и име на смътната тревога, пронизала ума ти... И все пак по кожата ти остава полепнало предчувствието, че той ще се върне...
Когато най-накрая Плутон се отдалечи, се оказва, че нищо не е там, където си го оставил. Не можеш да познаеш душата си, дома си – нищо не е на мястото си. Или пък е – но сякаш някой така е “сменил” очите ти, че не успяваш да забележиш старите неща, дори да са на обичайните места. Откриваш, че вече много неща нямат значение. Неща, които преди си смятал за страшно важни, заради които си се напивал, будувал, плакал – сега ти изглеждат дребни и незначителни. Понякога си просто благодарен, че си още жив – и това ти изглежда достатъчна причина да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш на фотьойла да прозореца и унесено да се загледаш в тихия дъжд навън….
|
Плутон
