"В литературните среди „фен на Паулу Коелю” е диагноза. Диагноза за плиткоумие и комплексираност. Който чете Коелю или е позьор, или има интелект на 5-годишно дете. Защото неговите книги не са по-дълбоки от библейските притчи за деца. Единствено детската способност за концентрация може да обясни болезнено опростената му и повтаряща се проза. Стилът му е толкова покровителствен, сякаш през цялото време предполага, че читателят е невероятно тъп.

Застаряващата българска домакиня чете „Алхимикът”, докато на котлона къкрят сармите. Комплексираната лелка има нужда от „висша цел” и я намира в тази боза, в която са рециклирани всички книги за самопомощ, „Малкият Принц” и „1001 нощ”. Разбира се, в процеса на рециклиране „Малкият Принц” и „1001 нощ” са загубили всичко живо и красиво и са се превърнали в псевдофилософско бълнуване. Чел съм инструкции за микровълнова с повече литературна стойност.

„Душата на Вятъра прошепна в Сърцето на Момчето, докато то се молеше на Бога на Пустинята, който владееше Духа на Вятъра...”

Четейки тези тайни слова, усетих как сърцето ми се моли на Бога на Литературата овцете на Момчето да го повалят и изпотъпчат до смърт, спасявайки ме от Демоните на Скуката... За съжаление се излъгах да прочета и „Вероника решава да умре” и единственото, което ми се искаше след това, беше Вероника наистина да реши да умре. Най-мистериозното нещо в Паулу Коелю е неговата популярност."