|
Прочетох статията на това място->
Интересно четиво. Ето текста.
Ботев - това е Лилчо Арсов
По време на мача Ботев - ЦСКА си говорим с именит наш левскар, който стои нависоко в йерархията на държавата. "Ето сега бием чорбата и ви правим шампиони още в 8-ия кръг. Защо не ни уредите за благодарност едно 3-4-о място, за да поритаме и ние в Европа?", подхвърлям му уж на майтап. "Потрай още малко! Да ви сложат коефициента за евротурнирите и чак тогава ще ви дойде редът... Нали и ние станахме шампиони чак когато ни вдигнаха мизата за титла едно към седем!", отговаря ми полусериозно маститият държавник. Думи, които ми дават повод за тъжен размисъл. Във футбола накрая винаги печели логиката на парите. Парите обичат тишината, казвал често Роман Абрамович. Парите обаче обичат шума от победите, мисля аз. Иначе Челси щеше още да си бъде добродушният стар средняк от Висшата лига. Ние в Пловдив нямаме пари, сигурно затова мразим тишината. Обичаме шумно да празнуваме своите малки победи и силно да скърбим в големите си падения.
Малката утеха е, че отново ступахме ЦСКА, но Ботев (Пловдив) си остава една от най-истинските жертви на прехода. Нищо измислено няма в нашата жълто-черна пловдивска трагедия.
Ние сме като художествения герой от вулгарен роман на Христо Калчев, когото обаче всички разпознават на улицата. В комунизма пак бяхме от най-големите губещи в системата. Тогава бяхме от провинцията и в периферията на властта, после си останахме демократи, но останахме и провинциалисти. След 1989 година не успяхме да натрупаме капитал и да станем фактор. А в провинцията без парите на Гриша Ганчев винаги дават ролята на бития в нискобюджетната пиеса, наречена "А" група.
Бихме ЦСКА! С десет човека! Съдията игра за нас, като изгони Жоро Какалов, защото сега сме още по-страшни герои. За първи път от десет години започнахме така първенството, че май няма да се борим за изпадане. Защото и през 2003 година по същото време пак бихме ЦСКА (Лилчо Арсов спаси две дузпи), но после пак играхме в "Б" група...
Навремето имаше един отбор, в който риташе гениалният Пламен Гетов. Падаше голям смях, защото същият Спартак (Плевен) с национала Пламен Гетов все се бореше да не изпадне и все оцеляваше на косъм по голова разлика. Навремето да изпаднеш в "Б" група беше въпрос на национална трагедия за всеки окръжен център - няма домакинство на Левски, няма ЦСКА, а приемаш Велбъжд и гостуваш в Козлодуй на Първа атомна... Та пристига Спартак (Плевен) на стадиона край Бирената фабрика и с Пламен Гетов начело падат с 2:7. Няма Гетов, няма Метов, айде сбогом със седем гола в кошницата! Пеехме в агитката една песен за подобни случаи:
Селяните прости - дошли са ни на гости!
Тогава Ботев беше Тракия в "А" РФГ. Сега Ботев е Спартак (Плевен) на Ти Би Ай футболната лига.
Нашето е егаси късмета! Бяхме "канарчета" и цяла България ни уважаваше заради атрактивния стил на контраатака. После изведнъж за две години профукахме целия си авторитет. Станахме "брокерите" и всички ни намразиха заради парите и грандоманията на т.н. пловдивски брокери. Изкупихме играчите на Левски и ЦСКА и пак не станахме повече от трети. И Локото се продаде за парите на ВИС, но поне станаха шампиони, което, както и да го погледнеш, е факт, който осмисля цял един черно-бял живот. С титлата човек от Лаута спокойно може да тръгне и към гроба с чувство за изпълнени дълг и мисия.
Не са прави вестниците, като пишат, че падането на ЦСКА в Пловдив е срамно. Първо, да паднеш във втория по големина футболен град, не е срамота, а закономерна реалност. Второ, ние биехме ЦСКА дори когато носителят на Златната топка Христо Стоичков в комплект с Емо Костадинов водеха червената атака. Какво остава за нападение с едно Заади, един Трика и една Пицурка. В годините на Ицо Стоичков само Ботев би ЦСКА в първенството с два гола от пряк свободен удар на гениалния плеймейкър и незабравим капитан Петьо Зехтински. Питайте Камата има ли с червената фланелка победа в Пловдив. Има, ама срещу Локо и Марица.
Напоследък се наслушахме какъв подвиг е направил Левски, като падна от Барса и Челси с общ резултат 1:8. Празнувахме като национален празник гола на Мариян Огнянов във вратата на Моуриньо. Нарочно пиша така, защото в Челси има две звезди - той и Роман Абрамович. Тогава срамно ли е да паднеш като гост от отбор, който през 1981 година би Барселона насред Пловдив а след това прегази и Байерн (Мюнхен) на Тони Шумахер и Паул Брайтнер с 2:0 на стадион "9 септември"?! С тия две победи в средата на 80-те години отдавна да бяхме прескочили историческите групи, ако се бяха сетили да направят още тогава Шампионската лига.
Ботев стана легенда през 60-те и 80-те години на миналия век. Бяхме най-добрият отбор, а само един път станахме шампиони. Не бяхме любимци на "другарите" и времето, в което творяхме най-красивия футбол, ни открадна титлите в посока София. През 1986 година смазахме шампиона Берое с 8:1 и го пратихме да си вземе купата. Тогава Пловдив беше столица на футболната "Красива България". През 1967 година символът на Ботев беше Чико - Динко Дерменджиев. Това е годината, от която светът ще запомни Ботев с Чико, Тумби - гол, и албума "Сърджант Пепър" на Бийтълс с Джон Ленън и Пол Макартни.
В края на 80-те години символ на "канарчетата" стана нашият Гари Линекер - Наско Пашев. Пашата бележеше по трийсет гола на сезон и никога не отиде в ЦСКА или Левски. През злощастните 90 години в символ на жълто-черните се превърна пловдивският Джанини - Яската Петров. Фамозният дългокос принц на Пловдив, чиято звездна кариера в Ботев наподобяваше разкрепостения стил на терена на Джродж Бест от Манчестър Юнайтед.
През 21-и век символът на Ботев може да бъде само един. Лилчо Арсов. Няма по-голям от Коцето Видолов, но Лилчо е образът, който единствен може да запълни тъмната дупка на последното десетилетие. Във всеки истински ботевист по всяко време живее един малък Лилчо Арсов. Във всяко канарско сърце винаги има място за един Лилчо. Всеки от нас би могъл да възкликне днес: "Ботев - това е Лилчо Арсов. Лилчо - това съм аз." Нашият мил, великолепен, всеотдаен и съвършен герой и спортист Лилчо Арсов е бижуто на нашата любов към клуба
Лилчо е черешката на нашата торта. Той е събирателен образ на страданието, надеждата и добротата, която носи в сърцето си всеки един от нас, малкият човек от трибуната.
През 1999 година Лилчо Арсов вече беше титулярен вратар на Ботев, а в българския футбол се наливаха милионите на Литекс (Ловеч) и Нефтохимик (Бургас). Преди Нова година случайно срещам Лилчо Арсов на Коледния базар в Пловдивския панаир. Застанал зад пушеците на една скара, пече кебапчета и вдига шум, за да привлича клиенти и да му върви търговията. Вратарят на Ботев попълваше скромния си семеен бюджет, пък и поддържаше с кебапчета фигурата си в отлична спортна форма. Кога и как стана легенда, сигурен съм, и самият Лилчо не разбра. Майната му. И на "Б" група, и на Локото, и на останалите ... Бихме Локото и им направихме черен сезона, сега направихме смешни ЦСКА. Сезонът тепърва започва, а около мен във въздуха се носи безгрижието и очарованието на доброто старо време около 80-те. Момчета, върнахте ме в моето детство 20 години назад!
Това е Ботев. Останалите не очаквам да ме разберете. Трябва да го преживеете лично. За да можете да кажете като мен: И аз бях там, и аз участвах.
|
Ботев - това е Лилчо Арсов
