|
Съществува мнение че " сърцето/духът " на съвременните Български бойни изкуства е българското бранно умение. Тук ще изложа една малка част от философията на българското бранно умение. Ще се опитам да засегна различни аспекти от неговата практиката и теорията и най вече какво представлява "вей" - неговият дух.
"Представи си приятелю едно малко поточе, което тече едва, едва, намирайки трудно своя път пред себе си, заобикаляйки в слабостта си и най малкото камъче, клонка или тревичка. Но ако ние грижливо го загради ме и чрез времето, не му дадем възможност да се разпилява, тогава то ще започне да расте само в себе си, ще нараства всеки ден, всяка година, ще започне бавно да променя своите качества и свойства, своята сила, докато се превърне в голям огромен воден язовир. И когато наистина ни се наложи да премахнем преградата, тогава онова малко поточе ще има силата на бурното море и мощта на страховитият океан който може да изкорени всичко по своя път. Но ако ние често махаме тази преграда, ако безцелно разхищаваме с труд събраната вода, само за да покажем на другите, нейната чудодейна сила тогава ще я загубим, ще я разпилеем и ще я превърнем в същото онова слабовато поточе което няма да има сила да премести и най малко препятствие пред себе си".
Водата, поточето, язовира символизира човешката душа. Духът е нейната сила. Преградата, бента който събира и съхранява всички човешки жизнени сили за да придобие човек физическо и духовно здраве, мощ и сила е бувей - Българското бранно умение.
Бранното умение "вей" е метод, способ или стил, бойно умение което съществува в т.н съвременни Български бойни изкуства, но умението вей е много повече от бойни техники, то е умение с дълбоки християнски корени отразяващи в себе си истинската същност на човешката природа, отразяващо в себе си духът на българската култура. Духовната основа на Българското бранно умение като практика и обучение е Светоотеческото учение на Исихазма, което се явява съкровената същност на Българската православна вяра.
Съкратеното наименование на това самобитно българско умение се изписва по два различни начина - разделено (бу вей) или слято (бувей) показващи етапите на практика и моментното ниво на самият практикуващ. След като сме овладели Бу като форма, нашата практика продължава докато стигнем до състоянието "вей". Когато се докоснем до него, когато започнем да усещаме лекият повей на вятъра в сърцето си, тогава бранното умение вей се изписва слято без разстояние - Бувей.
Нашето възприятие за света в по-голяма степен е отражение на самите нас, на нашите мисли, чувства и действия. Навярно всеки човек който е изпитал моменти на голямо безпокойство, стрес и високо нервно напрежение е забелязал как те влияят на нашето възприятие. В такива моменти имаме усещането, че светът около нас е страшно забързан, много динамичен, изпълнен с напрежение и несигурност, и ние сякаш сме извън неговото равновесие и движение. В такива моменти неосъзнато се опитваме да се забързаме, да догоним времето, за да успеем да се влеем в неговият бърз ритъм на движение, но не успяваме защото в нас няма нужната сила, и се чувстваме сякаш сме уловени в капана на времето, уловени в капана на самите нас. Но истината е съвсем друга. Светът си е все същият, какъвто е бил винаги. Ние не сме извън неговото равновесие, а извън своето собствено равновесие. Това което виждаме, чувстваме не е светът, а самите ние, нашето отражение в него. Постоянното безпокойство създава усещането в нас че времето лети, и ние не можем да го догоним. Но светът, земята не се е завъртяла по бързо около себе си. Ако това беше станало, нямаше да има нужните условия за живот на земята, ние нямаше да сме живи. Тогава защото ние усещаме по този начин. Защото живеем по-голяма част от живота си, извън себе си си. Защото за нас е много важно, не какви сме в своята същност, а какво мислят другите за нас. Постоянно се борим, не за да придобием внимание в сърцето, а как да привлечем чуждото внимание към себе си. ЕГОизмът, алчността, страха са плодовете на едно умъртвено и безчувствено сърце в което няма живот за другите. То чувства и мисли единствено и само за себе си, търси и вижда само своята полза, изпълнява само свойте желания. В такова сърце, няма живот, няма дух, няма истина.
Опитали от дървото на познанието, съзнанието ни е добило двойственост, навик да разделя, да мисли, къса и преценява. Ние разделяме вечността, безкрая, енергията, на пространство - време. Ние разделяме време от пространството, разделяме пространството от времето. Но не се спираме дотам. Ние разделяме самото време на години и месеци, на минало и бъдеще. Разделяме самото пространството на видимо и невидимо, на близко и далечно. Ние гледаме но не виждаме, слушаме, но не разбираме. Често бързината на движението го свеждаме като способност на самото тяло. Ако партньорът ни се движи страхотно бързо, ние усещаме че в неговите движения няма празно пространство, в неговият ритъм няма паузи., но да ли тази негова бързина не е проекция на нашето Его, защото неговата бързина зависи изцяло от нас, неговата сила- също. Истината е че ние сме той. Той това съм аз. Това зависи от способността, от умението колко сме внимателни. Но какво е вниманието ? Българският език е аналитичен език, всяка дума , като литературна форма сама по себе си указва същността, самата идея, смисъла който е вложен в думата. Думата в-ним-а-ние е способност, качество на ума изразяващо се като интуиция, прозрение, възприятие, съзерцание и проницателност. По своята същност, то съдържа в себе си, огромна духовна сила, и не само бива твърда и непоколебима, но въздейства на и влияе на всичко около себе си. Тя с лекота прави бързият - бавен, силният - слаб, сръчният - несръчен. Вниманието събира всички човешки сили в една единствена сила която има способността да приближава, да усилва и вниква в дълбочина, да наблюдава и разглежда спокойно и най-малките детайли и същевременно без да изпуска нито за миг общият фон, общото движение. Такава сила дава време, време в самото време, минута в секундата, секунда в мига. За да придобием време, ние трябва да дадем част от своето време, за да получим трябва да дадем. За да придобием внимание, трябва да даваме внимание към всички, уважение и любов към всичко. В боя най важното нещо е вниманието, вниманието е липса на его, уважението е израз на внимание. За да придобием такава духовна сила, трябва да притежаваме извънредно висока душевност, да я укрепим с чест и достойнство, с благородство и мъжественост. Нашият живот и практика ни в бранното умение ни дават тази възможност.
Свръзките в Бранното умение са основата за развитие на вниманието водещи до промяна на нашето възприятие. Думата " Свръзка" в своя най общ смисъл означава свързване, хармония, единение. В чисто технически аспект това е последователно свързване на елементите от който е изградено всяко едно движение и тяхната хармонична съгласуваност. Изучавайки осн. елементи на движението посредством практиката, ние ясно виждаме и разбираме отражението на природните закони в човешкото тяло на повдигане и натискане, на свиване и разпъване. Когато тези основни движения са добре изучени и усвоени, ние им поставяме нови задачи, внасяме в тях характер. Характерна черта на основните свръзки е тяхната поточност, преливност, кръговост и огледалност. Това не е случайно. Един път път задвижени "Свръзките" изграждат помежду си затворен кръг, където нападението и защитата изчезват като самостоятелни, отделни елементи,така като изчезва и мисълта за победа и поражение. Основните свръзки са важна част за упражняването на тялото и ума, за по дълбоко осмисляне и разбиране относно времето, пространството и енергията, и тяхното отражение в човешкото тяло, душа и дух. Освен добро телесно упражнение, те са и безкрайно полезни за покоряване природата на ума. Непрестанните упражнения постепенно развиват внимание в ума. Чрез настойчивото упражняване на свръзките, умът на практикуващият се събира и съсредоточава , сам в себе си, следствие на което практикуващият развива голяма духовна концентрация и благодатно усещане за мир и тишина дълбоко в самият себе си. В умиротвореното сърце "вее" тих ветрец и настъпва божествена сладост. Човек става по съсредоточен, по внимателен , по дълбок, по човечен. Ето защо свръзките в Бранното умение са и духовни упражнения, вид молитва, медитация в движение. Няма съществена разлика между медитацията и да речем овладяването на дадено телесно движение.Самият процес на овладяване се приближава до същността на медитацията.Всъщност тя е вътре в процеса на изграждане на самото движението.Една техника когато не е усвоена от тялото добре, я правим с напрежение, движението е бавно във времето, тялото е тежко, гравитацията дърпа, мускулите отказват да работят в синхрон и хармония, получава се съпротивление носещо след себе си телесно и умствено напрежение. Тялото не може да следва ума (намерението). Тежкият труд, усвояването на техниката (свръзката) е врата към успокоението и събраността на ума. За да постигнем нещо, трябва да съберем своят ум, да нагласим фокуса, да стабилизираме образа. Думата "събран, събраност" дословно означава "с война", т.е това е вътрешна духовна изостреност, нагласа на духа, състояние на война, състояние на Бран, способност на ума, която в последствие се развива в опит, умение, вещина. В духовната култура на българите, под думата "ум" се визира духът на човека, неговото духовно зрение. Често ние казваме за някой внимателен човек че е умен, т.е ние изразяваме качеството на неговият ум, неговата събраност на вниманието. Самата дума " Умен" е съкратена форма в българският език, чрез която не само се изразява способността на ума за концентрация, но и указва точно къде е мястото, т.е вътре у нас сиреч У-мен... извън сетивността на тялото. В този ред на мисли цялата практика (праксиз т.е очистване) се изразява в нашата способност да развиваме своето внимание, което впоследствие да го превърнем в опит, виждане, възприятие, в основно състояние на ума т.е в умение. Когато тази способност се задълбочи, ние се докосваме до " вей", до Духа. В началото се стремим да съберем ума, в последствие да го придобием и затвърдим като основно вътрешно състояние на духа. Искам ясно да подчертая че без бран, няма умение, без умение, няма вей. Символично казано, Бран е бравата, вратата, Умението е ключа, Вей е отварянето на вратата. За да отворим дадена врата, ни трябва ключ, за да има ключ трябва да има врата. Ето защо, Който търси, намира и на този, който хлопа, ще му се отвори.
Обикновено колкото е по далечна дистанцията или движенията са по-бавни, толкоз времето ни за реакция е по-голямо, но и времето за пресмятане и размисъл на страхливото Его също. Близката дистанция, бързите движения,тяхната интензивност, поточност, ритъм и рязка смяна на посоките потиска мисълта и влияят положително върху страха и агресията. Това отваря съзнанието, освобождава тялото и дава увереност на духа. Истинската вяра е увереност в невидимото като във видимо и в очакваното като в настояще. Такава сила побеждава естествените закони.
Ако живеем без внимание, без любов и доброта, ако всекидневно сме потопени в свят от насилие, е нормално да станем агресивни, да се изпълним с насилие, което води до безчувственост на сърцето, до мислене и виждане на единствено себе си . Ако инстинкта за самосъхранение е неправилно развит, нашата сила ще е построена върху агресията и насилието. Това не е Бу вей. Можем ли да се защитим без да нараняваме човека срещу нас. Ако можем това, то бой като форма на насилие няма да има . Това е идеала. Завръщане към истинската ни същност, осъзнаване на силата която всички ние притежаваме, защото любовта е усещане, вниманието е духовно възприятие чрез което можем да отклоним опасността, добротата е да не нараним и без това наранен човек. Това е духът на Бувей
За да се нарисува една картина вярно трябва внимание и време, за практикуването на основните свръзки, трябва време за да се придобие нужното внимание. Както художника изпълва с внимание празното пространство с четка и боя, така и практикуващият Бувей, изпълва съзнанието си с тишина и се учи посредством тяло и техника да овладява и контролира празното пространство около себе си. Накрая когато картината е завършена, нарисуваният образ отпечатен, пространството свито, времето в картината е запечатено чрез четка и боя. Това е основната цел на свръзките в Бранното умение и свързаната с тях практика. А именно, чрез свръзките се учим как да овладяваме пространството около нас, как да го свием и изпълним, а когато това стане, тогава възприятието и времето се променят. Не случайно е казано: „Само чистите по сърце ще видят Бога". Разбира се никoй не е видял Бога, защото той е е безвиден, непредставим и безцветен. Той е свръхсъвършен. Той не търпи разсъждение, но действа в нашия разум и сърце като лек полъх.
Ето защо когато застанем лице в лице срещу нашият партньор, трябва да изчистим съзнанието си, да опразним своя ум от образи, мисли и съждения. Трябва да се отворим и доверим, да утихнем и разширим. Да станем празното пространство на платното, върху което нашият партньор да нарисува движенията на своя ум. Чистотата е неподвижност на съзнанието, която позволява на четката да нарисува образа правилно и точно. Вниманието очиства сърцето и потапя духа в тишина, който свива пространството на мисълта и забавя времето на тяхното движение, а ние проглеждаме вечността, за Истината, за същността и корена на живота. В чистотата на сърцето, няма време и пространство за страх, омраза и агресия, за разделяне и противопоставяне, а само любов, опазване и закрила. Истинското проявление на вниманието е усещане са предпазване и чувство на обич, любов. Любовта е духовна гравитация, силата която съхранява и дарява живот. Тя е пулса на Бога, неговият дух. Това е "Вей" в Бранното умение, това е сливането с жизнената енергия (Ки) в Айкидо, великият предел в Тай Чи, празнотата в Карате, същността на Кунг фу.
Думичката "Вей" , която според някой дава представата за нещо китайско или японско е християнски символ или по скоро духовно усещане, възприятие за скритата невидима божия сила която поддържа хармонията и баланса в космоса, природата и човека. Вятърът в православният аскетизъм се сравнява с действието на Божия Дух - усещаш го , а не го виждаш, нито знаеш откъде е дошъл, нито можеш да го проследиш. Но ако отидем на високо в планината или застанем на морския бряг, дори на покрива на блока, когато падне нощният здрач, ако останем открити за вятъра е възможно да усетим диханието на Бога у себе си. Тогава е възможно да погледнем на света през очите на вечността, когато умът чрез погледа става тяло, а тялото - ум !
"Вей" е .... възприятие
|
Духът на Българското бранно умение !
