дано да ви хареса
не си спомням дали съм го пускал тук

Седях в ъгъла до вратата на собствената си зала в “сейза” /неудобен седеж, измислен сякаш специално за да тормози занимаващите се с бойни изкуства/
и чаках…
Знаех, че врагът ми ще влезе след броени минути и ще премерим сили.
Врагът – човекът, от когото се възхищавах години наред. Боецът, от когото се страхувах от малък, стимулът ми за неуморни тренировки, виновникът за хиляди травми, болки, капки кръв, загубени часове с любимите хора, пропуснати възможности… Безнадеждно лутане с копнеж по съвършеното движение, винаги изплъзващо се някъде надалеч…
Сянка пада върху излъскания под пред мен. Е, както се казва - заровете са хвърлени…
Но първо – Ритуалът. Това е, което ни отличава от биячите по уличните барове и кафенета – ритуалите и, естествено, така нареченият Кодекс на честта – купчина сбъркани правила, създадени преди векове, водещи до ограничения на мисленето и намаляване на възможните пътища за победа.
Човек с гордо и обветрено лице се приближава към мен, бавно и спокойно, пространството около него сякаш се наелектризира, спира на около три метра и застива за момент. Следва плавно движение и изискано преминаване в “сейза”. Оръжието – в случая две нунджако, сякаш се появява от нищото и намира естественото си място до дясната му ръка. Пронизващ поглед, който те приковава и те кара да му се подчиниш. Всъщност това е първата част от битката – да устоиш. Явно съм успял, защото продължаваме, едновременно като кукли на конци поставяме на пода първо дясната, после лявата ръка, и, без да сваляме поглед от другия, се покланяме.
Моят поклон е по-дълбок и по-продължителен.
- Здравей, Иване – по-възрастният е този, който заговаря по-младия /признак на недобро възпитание е да се опиташ да привлечеш вниманието на по-възрастния/
- Добър вечер, Сенсей – старая се гласът ми да е равен и в него да няма следи от емоции.
Усмивка повече с очи, отколкото с устни. Странно, обичам този човек, той е много голяма част от мен, дори може би това е фигурата, изиграла огромна роля да се превърна в това, което съм сега. Не, че това би променило желанието ми за двубой или стремежа ми към победа.
- Нужно ли е всичко това?
- Така смятам, Сенсей.
- Можем да поговорим и да се опитаме да го избегнем.
Гласът звучи, сякаш в него се е загнездила дълбока печал. Зная, че не е така, но и това е част от двубоя – да размекнеш, разколебаеш, разконцентрираш противника. Мой ред е:
- Наистина ми се иска, Сенсей, но различията ни са непреодолими – моят глас е изпълнен с почтителност и някакво трудно определима обреченост /нека си мисли, че съм се предал, преди да сме започнали /
- Толкова ли е важно за теб?
- Страхувам се, че да, Сенсей. Това е част от онова, на което сте ме учили.
- Виждането ти по този въпрос е ограничено. Мисля, че ти предложих да продължа обучението ти.
- Благодарен съм за това, Сенсей, но и двамата знаем че е невъзможно.




Въздишка.

- Добре, щом искаш да рискуваш всичко. Знаеш, че друг шанс ще имаш чак след година, нали?
- Зная. Не искам да рискувам, но май ще трябва…

Преди последната дума да се отрони от устните ми, ръцете ни се стрелват към оръжията. Моето джо /тояга/ срещу две нунджако в ръцете на майстор.
Зная, че приятелите ми ще потръпнат от глупоста ми… Истината е, че не съм добър в боравенето с оръжия, но, както вече казах - заровете са хвърлени…

Ръцете на сенсей се движат с бясна скорост, образуващи колело от летящи около него дървени палки, чиста гъзария според мен, далеч по-страшно е да ме застигне удар или заклиняване на тоягата ми с едното нунджо и да ме помете с другото. Естествено, отстъпвам и се премествам встрани от основната ос на атаката, при битка на нивото, на което се намираме, бойците се познават прекрасно и шансовете са в грешка на единия или в неговата умора, водеща до грешка, което е същото… Значи остава единственото възможно – дебнене, преценяване, дебнене, дебнене, дебнене…
И двамата се движим вече пестеливо, по-голяма част от движенията на тялото са почти незабележими и представляват серии от финтове и стремеж да достигнеш до преимущество преди същинския сблъсък. Добре, ето я моята пролука /странно, но и пролука, и удар се наричат дзуки/ – спомен от преди 5 или 7 години, сенсей не тренира няколко месеца заради травма в коляното и това е точка, която е чувствителна дори за лека атака… Финт, устремна атака към главата му, естествено, той блокира с дясната ръка и се впуска в нападение с нунджото в лявата, игнорирам я, внезапно избухва болка в ребрата ми и яростно насочвам тоягата надолу, не към слабините, както се очаква, а с рязко промушващо движение уцелвам коляното над капачката.
Прекрасно, ако не бях получил втори удар в ребрата. Почти изгубвам съзнание и естествено политам към пода… все пак имам здрави ребра отляво и те трябва да изпробват мекотата на дъбовото дюшеме. Трябва да има дума по-силна от “болка” за това, което изпитвам, но в момента просто ми бяга. Поглеждам към сгърчената фигура на сенсей – ударът ми е бил достатачно силен, за да го откаже да ме довърши. Предполагам, че не може да помръдне и коляното му ще събира вода поне месец.
Виждам един уморен човек и знам, че по някакъв начин съм победил.
Усмихвам се, Учителят ми също се усмихва, през зъби.
Последно усилие, заставане в сейза.
Изчакване на ответно действие.
- Благодаря за урока, Сенсей.
- Предизвикателството е прието и изпълнено.
Покланям се и се изправям, тръгвам към вратата и напускам залата, в която съм прекарал 15 години…
Ребрата ме болят ужасно и всичко от пуста гордост, не мога да разбера кому бе нужно това…
Но, както се казва – вече съм голямо момче и получавам правото да плащам сметката в кафето след тренировки веднъж в месеца, и никой няма право да ми вика “Малчо”…


ако има интерес ще ви пусна и другата гледна точка

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите