|
В света на бойните изкуства освен източните бойни изкуства се преоткриха и възродиха забравените бойни умения на различните народи, характерни със своя бит и култура - Капуейра, славяно-планинска борба, руския юмручен бой, бойното умение на американските индианци, Панкратион, българските бранни умения и много други, с които светът на бойните изкуства стана по-пълен и по-обогатен. В последните години сред любителите на бойните изкуства у нас се забелязва повишен интерес към българското бранно умение Вей, към неговата дълбока философия и висока бойна ефективност. За съжаление на този етап това народно бойно умение, съдържащо в себе си българския боен дух и мъдрост, е все още ограничено за масовия любител на бойните изкуства. За това ще се опитам чрез тази статия да представя Бу вей на заинтересованите хора, които имат желание да проникнат в техниката, принципа и духа на това автентично бойно наследство.
Всеки българин знае ,своята стара и славна история, но много малка част от хората знаят, че най-старата родина на нашите прадеди - прабългарите, се е намирала в сърцето на Азия, а именно - в земите около планинската верига Тиан шан. Един от най-високите и могъщи върхове на тази планина и до днес носи името Кан Тенгри. За праотците ни този величествен връх е бил символ на могъщество и величие на техния върховен бог - Тангра, който е олицетворявал небето като извор на божествена благодат, като източник на жизнени сили в природата - светлина, въздух, вода и огън. Редица археологически находки открити в планината Тиан шан, датиращи от 1500 г. пр.н.е. като керамика и скални фрески, също така съдове от периода 700 г. пр.н.е. показват развитието на бойните изкуства на различните народи, които са обитавали тези земи. Според известният наш историк Кръстьо Мутафчиев прабългарите в древността са обитавали земите на пустинята (пустош, степ) Таклама Кан, която в днешно време е разположена в китайската провинция Син Цян в непосредствена близост до Тиан Шан. През този период държавата на прабългарите е граничела с древни държави и народи като Индия, Тибет, Китай и Монголия. Те обменяли не само на бит и култура, но и военни умения, което проличава най-добре във военно-административно отношение, където войната е била издигната в най-висш принцип на живот при войнствените прабългари. През онези далечни времена, те са били част от така наречения хунски съюз. Самото наименование на този племенен съюз от сродни племена в превод от старокитайски (хун-ну) буквално означава "зъл бездомник", което ни подсказва за техния начин на живот. Хунските племена са били страшилище за китайските провинции, които в повечето случаи били беззащитни срещу тези внезапни и опустошителни нашествия. За да се защити от набезите на хуни и прабългари, китайската империя построява Великата китайска стена, която и до днес напомня за далечното присъствие на нашите праотци по тези земи. По-късно около Новата ера Европа също изпитва на гърба си бранното умение на хуни, скити и прабългари. Със своето идване на Балканския полуостров нашите праотци донасят една от най-развитите за своето време военна организация и култура, чрез която не само се установяваме на Балканския полуостров, но и принуждаваме тогавашната Византийска империя да ни признае за държава. Военната мощ на прабългарите се дължала не само на голямото многообразие на техните военни части, но и на техните бранни умения, чрез които в ръкопашния бой са побеждавали своите врагове. Тези бойни успехи на прабългари срещу многобройни противници не са били никак случайни. Във византийските средновековни хроники се споменава, че прабългарите за разлика от славяните ежедневно са практикували в мирно време различни бойни похвати на бранното изкуство, което съдържало в себе си следните военни умения: - перфектно яздене на кон - точна стрелба с лък - майсторско боравене с копие, сабя и меч - мятане на нож, топор, ласо и аркан; - борба (барба /бар - победа/, т.е. умение за победа) с ръце и тяло. Повечето от специалистите по бойни изкуства у нас са на мнение, че бранното умение на прабългарските воини в своя древен облик е било от типа хватово-ударно умение. Те наистина имат изградено становище не само от направените археологически разкопки в планината Тян Шан, но също така и в земите на Волжко - Камска България.
В запазените исторически хроники се разказва за системност в упражняването на старите българи в стрелбата с лък,яздене на кон,боравене с различни оръжия и естествено борбата с ръце и тяло.По всичко личи че тези войнски упражнения са били добре систематизирани и масово разпостранени в старобългарската армия.
Както всички знаем,всеки войник е бил длъжен освен да подържа в перфектно състояние своето оръжие,годно за бой.Също така е трябвало да умее да борави добре с него,все пак в разгара на самата битка е ставо дума за неговият живот.В онези времена,добре се е разбирало значението на военната подготовка даваща нужните бойни способности на войника.Безпорно един добре трениран човек,освен че е имал по-голями шансове да оцелее, съответно е давал и по-големи шансове за своя отряд и войска.Победата в едно сражение освен далновидното използване на различните воени части,се е решавала най-вече пряко;човек срещу човек,оръжие срещу оръжие,умение срещу умение.В българската история има доста примери за воените успехи на старите българи срещу доста по-многобройни противници,което показва добра военна организация и висока боеспособност на отделният войник.Ако погледнем в историята на съвременното военно дело,ще видим че има много примери как набързо се е мобилизирало цивилното население(разбирай неподготвеното),качвали са ги на вагоните и право на фронта,който оцелее,оцелее...
Както казва известният наш възрожденец Цани Гинчев - "Всеки трябва и това предвид,че никоя от мъжките юнашки игри(умения) не е измислена току-тъй без никаква цел.Те при войниците са били много по-пълни и по-серозни,но-после както се казва и по-горе,като паднал народът под турско иго,останали да ги играят само момчетата,не с оръжие,а с прости оръдия,за който завоевателят не се е усещал,че лесно могат да се заменят с оръжие".
Има много доказателства как танците(бранните)са били нужният фактор за бойната подготовка в хайдушките чети и дружини.Има толкова хайдушки,пайдушки хора и ръченици в които нагледно може да се види (все още) играта с хладно оръжие (ножове,брадви,клинци,мечове и т.н)
За да можем да си съставим що годе понятие за някой от старинните военни игри и умения (остатъци от старото бойно изкуство),ние трябва да обърнем поглед и да носочим осторожно своето внимание към Българският игрови фолклор и там да търсим остатъци от онова славно минало на Българският войнски дух.Интересно какво се е случило с Българските БИ при приемането на християнството по нашите земи...Християнството под протекцията на държавната власт е навлизало лека по-лека във всичките сфери от живота на българите.Но най трудно си е пробивала път във военното дело,където цялата бойна и военна система е била обгърната и пропита от символиката на старата езическа вяра.Старото бойно изкуство на българите е било в толкова тясна зависимост от езическите вярвания,че най вероятно се е явявала последна крепост на старата вяра срещу новата християнска религия.Битува становище,че където христовата вяра е срещала спънки и препятствия за своето разпостранение,и не е могла да измести и промени старата форма,то тя първоначално се е стремяла да подмени,разбира се доколкото и е било възможно самото съдържание, самата идея,а на по-късен етап и самата форма(от вътре на вън).Както всички знаем Българският фолклор е запазил доста от старинните си езически форми,но те в по-голямата си част са изгубили своята древна символика.
|
Българско бранно умение Вей
