|
Отпътуване
Мокрите му стъпала стъпиха на килима. Стоеше прегърнал хавлията си и мислеше. Огледа стаята. Стените, пода, леглата…Имаше само една две скъпи за него неща. Източен тип ветрило на стената, персийски килим, кутийка за чай… За какво му напомняха - за нея. Купени заедно с нея, подарък от нея, правили любов с нея… Тя. Свали бялата хавлия, хвърли я на леглото, отвори прозореца и застана с лице към ветрилото. Отпусна се. Концентрира се. После се взря в щастливите слонове, щастливо къпещи се, в една щастлива река, в безгрижния свят на ветрилото. И започна.
Хаос - първото упражнение. От колко години тренира вече…. не една, не две. Започна второто упражнение - Раждане на Слънцето. Цялата разгрявка в бойното изкуство е човешкия живот, на кратко. Така си мислеше поне. Раждане на Луната. Слънцето и Луната, мъжкото и женското начало. Осмисляне. Дванайсете вътрешни упражнения, бе другото наименование на разгрявката. Крайният резултат бе страхотен енергиен заряд. За наблюдател, разлика нямаше. Можеше само да се почувства.
Започна истинското човешко раждане - на главата, туловището, ръцете…
Вдишваше и си спомняше как започна да тренира…
Имаше щастието да се роди в интересна държава, в интересно време. То май неинтересно нямаше. Където и когато и да се родиш целта е една - да се гърчиш. Като малък земен червей. Спомни си, колко се радваше, като разбра, че ще учи в елитна гимназия. Родитерите му бяха положили не малко усилия, дори "физически", за да постигне решената от тях цел. А елитната гимназия не е това което е. Елитни деца, на елитни родители. Разглезени. И доста по-богати от него. При това, училището разположено в гаден квартал. Пет годишното му елитно образование премина в школа по оцеляване. Побоища навън, интриги отвътре, приятели - един. Но истински. Сваляха му якета, дънки, маратонки… пари никога не носеше. За какво да ги дава на гнусните селяни?! И започна да тренира. За да бъде независим. И сигурен. Но бързо установи, че сигурност няма. Безсмъртни хора, също. Роден ли си, в играта си. Започна да тренира месеци след като основателят на школата го убиха. Руска мафия, пари, дрога… не е ясно. Сега си мислеше друго - колкото по-кратък живот, толкова по-добре. Щастие всъшност няма. Спокойствие също. Поне малко се мъчиш.
Отдих на монаха. Първото упражнение от земния комплекс. Сядайки, усети мекотата на килима. Спомни си тя колко го беше харесала. И колко обичаха да правят любов върху му. Усмихваше се на красивия спомен… и правеше средващото упражнение - Зеленият бамбук. Живота не ти дава почивка. Запознаха се, като започна работа в центъра за увредени деца. Той беше втори курс в университета, а тя работеше вече от една година там. Тръпка от първи поглед. Но им трябваше време да осъзнаят,че се обичат. Преломен момент за него. Искаше да спре да учи, да изчезне от тази страна… да замине далече от всички. И тогава я срещна. Надали някой от тях ще има отново това което имаха… четене на мисли…пълна хармония…
Упражнението на Пеперудата. Ставите му изпукаха. Хубаво, разкрепостяващо упражнение. А после скъсаха и той полудя. Тя остана единствената му опора, в безмисления живот. С нея изглеждаше малко по-мало безмислен. После си отиде. Защо стана така - надали някой от тях разбра. А той откачи… върна си го на родителите, опита се да стане независим финансово. Не успя. Опита и несъзнателно да се самоубие. Пак не успя. А сега? Отчаяно опитваше и опитваше и опитваше… За нищо. Всичките му усилия бяха на вятъра. Никакъв резултат, на никаква посока. А дивите времена се връщаха. Макар и по по-различен начин. Отново се чувстваше малък, несигурен, слаб, безрайно объркан и… отвратен. Отвратен от краткия си безмислен жизнен път. Как искаше да се махне… да изчезне… просто да се разтопи в пространството… да отиде в друг свят… в друго измерение…
Трийсет и шесте натискания. Едно от последните упражнеиня. С всяко натискане, отпушваше скрита в него енергия. Свърши и събра длани. Цялото му тяло кипеше. Чувстваше сякаш излъчва във всички посоки. Затвори очи. Отнесе се. Изчезна…
Майка му отвори вратата на стаята. Искаше да му каже нищо, но се спря. Вътре нямаше никой. "Хм, явно е излязъл, без да забележа".
|
Отпътуване
