|
Тръпка
Гумите се въртяха бясно. Опипваше се с ръце, сякаш не можеше да осъзнае здрав ли е. Очакваше да открие, че нещо липсва. Секунди по-рано риташе някакъв прозорец и отчаяно се опитваше да излезе от колата. След яростно блъскане, въртене, стържене.... накрая спря. На капак. За части от секундата шофьорът заспа. И се блъснаха. Бяха петима. Всички спяха. Освен него. Но и той не успя да реаргира. "Минималното време за осъзнаване и реакция е 3 сек…". Кой му го беше казал? На третата вече трябва да са хвърчали стъкла. Изобщо не знаеше какво се случва. Освен болезненото усещане, че най-лошото е станало и не може да върне времето.
Някой се сети да отвори вратата отпред. Беше сплескана и трудно помръдна. На тавана лежаха двама, с лица в кръв. Първата мисъл - мамка му! Някои викаше "..има ли ранени?". Нямаше. Станаха и плюейки кръв се огледаха. По пътя имаше чанти, ключове, стъкла… И стълб. Отрязан. Пред колата.
Единственият осъзнат кадър в главата му - застинал като котка, а всичко се върти и чупи. Звук нямаше. Само картина.
Кракът го болеше. Опипа го. Погледна го. Стъпваше. Две резки бавно и сигурно се подуваха. Май не беше счупен. За щастие и снимката го показа, впоследствие.
Полицаите гледаха и не вярваха. Лекарите също. Един и същи въпрос хиляди пъти - "..има ли ранени?".
Един минувач попита " какви сте вие?" , "каскадьори", отговорът между две храчки кръв. "Това го видяхме, ама иначе?"… Ходи обяснявай…
Каскадьори след нощни снимки.
Разбит нос, уста, одрана скула и леки травми. Равносметката. Винаги бе мислил, че от подобно нещо оцеляване няма. Камо ли всички. Без колан или възглавница. Спящи. Готов екшън. А камерата къде беше?
Умът му бавно осмисляше. Трети път. Трета среща със смъртта. Жив, и за щастие здрав. Съдбата го щадеше. Все още.
От една година бе зациклил - терзание, болка, безмислие, тръпка, стрес, изстощение… И пак отново. Адреналин - единствения изход от болката. Силни тръпки. Толкова силни, че мозъкът му не можеше да обработи друга информация.
И преди беше изпадал в цикли. Любовни. По два пъти в седмица късаха и се сдобряваха. Не можеха заедно, не можеха отделно. Като мухата, която наблюдава веднъж. Кръг летене из стаята, удар в прозореца, отново кръг, отново удар… Седеше, гледаше и мислеше. Точно като нея. Но в друг свят, в друго измерение. И също като нея не можеше да надрасне собствените си ограничения, и да осъзнае простата реалност - стъклото.
Сега беше различно. Но пак не беше наясно. Със себе си. Не и изцяло. Екшъна му трябваше. Особена вътрешна необходимост. Но пък защо оцеляваше?
Година преди това…
Отвори очи. Лампи. Легло. Система. Пижама. Лежеше с вързани ръце.
Четвърта система му наливаха. Но това разбра доста по-късно. Нещо му липсваше. Има няма 5-6 часа. Губеха се. Незнайно къде, в дебрите на живота му.
Семейната истерия не му направи впечатление. Страннно му беше само едно. Как по дяволите ще е над предпоследната граница на алкохола, но няма да е в последната?!?! Последната означавало да е мъртъв. А той очевидно не беше.
Осмисляйки сега, това си бе началото. Чуство на самоунищожение го тласкаше напред и все напред, между шамарите. Но винаги между.
Така се озова на снимачната площадка.
Падаше по стълбите, пет дубала. Само внимаваше главния актьор да не се удари другаде, освен в него. После - случаен мирен гражданин, в бар. Случайно озовал се пред гумите на двуместна, спортна кола, кабриолет. От най-бавните. Случайна си беше само бързината с която я избягваше. Пак пет дубала.
Живота е прекрасен… докато не падна. Малко неприятно, на врат. Прехапан език, травмиран гръб. Равносметката.
Бавно, разбеснелият се мозък започна да стърже. Извод - три пъти за има няма година. Последния въпрос - как не си счупи вратът?!?!
Да…достатъчно.
Рейса криволичеше по тесен път, право в устата на кървавия залез. Ироня, съвпадение…последен снимачен ден.
Спокойствието се спускаше в душата му като слънцето. Тъмнина завладя света наоколо.
Отричането, разбиране ли е?
Слезе от рейса. Седна на пейка. Погледна света.
И видя -
реклама - бънджи скокове. 120 метра. Супер! Само да вземе пари и…
|
Тръпка
