Като изключим първоначалните ми претрепвания с Балканчета това са ми основните:
Още ми беше младо новото колело и отиваме с един приятел(т.е. връщаме се) към нас. И двамата с колелетата, обаче след един светофар има отбивка наляво. И за да изчака някви коли той спира(той е пред мен). Аз в същото време си гледах скоростите, които ми правеха проблеми и изведнъж поглеждам напред оня пич на десетина метра пред мен, а аз летя с 30км в час горе-долу. И метри преди сблъсъка с задната му гума успях да завия наляво, обаче кормилото ми закачи неговото и стана търкалата. Колелото пада, аз се търкалям пред него(точно като във СуперМото GP). За учудване се отървах без никакви контузии и дори охлузвания. Първото което успях да му кажа жеше "Поне красиво ли паднах", А той дружелюбно кимна с глава "Да"

Следващото беше когато се качвах(пак обърках - слизах) по пътя за св.Кирик - пловдивчани трябва да го знаят, един манастир близо до село Горни Воден. Супусам се аз, бавничко - 20 - 25 км/ч. Обаче идва един обратен завой. Аз кьорчото хич не го видях, че е обратен и си го минавам като някой лек завой - без спирачки дори и по едно време гледам летя към ябълките. Навреме успях да хвана яко и двете спирачки, но за нещастие не точно навреме, защото имаше доста пясък по пътя. За мой късмет(или пък не) паркирах в съседния малинов храст. Еми бодеше, ама поне не срещнах челно дърво.

Едно не падане, но за малко и то много опасно. Спускам се от хижа Здравец с едни дето ги срещнах и се запознах с тях по пътя. Те, обаче като по-свикнали карат напред газ с 60, а аз по-бавно с 40-45км/ч(наклона е страхотен, кеф). Един завой - малко по-малко от 90 градуса отново небрежно подценен от мен, който по външният си край има бая пясък. Правя аз завоя и не задната, а предната гума поднася! Ужас! А срещу мене зее разбита мантинела - края и стърчи остър. Изкарах огромен късмет, че успях да овладея байка, защото в противен случай можеше да ме водят в болницата(или моргата) с мантинела в гърдите...

И още едно, за което сега се сещам - тръгвам аз от Пловдив до Дъбово, до Казанлък още 25 километра има. През Карлово, голямо изкачване, правих го точно по обяд(общо всичкото е 135.6 километра, обичам да се хваля с това:)... не изкачването, общо до селото ) и бях много изморен. Като пълен идиот бях си мушнал картата в десният джоб, а вътре очила, и какви ли не други работи(пояснение дясната ми спирачка е задната). Бъркам аз да извадя картата да видя колко съм скъсил пътя(бях до село Гъбарево) обаче като изкарвам картата заедно с нея излитат очилата и падат на земята. Уморен, с къса и ненужна за момента памет мигновенно натискам единствената възможна спирачка - лявата, т.е. предната, защото дясната е заета да държи картата. Действието се развива при скорост от 25км/ч. Познайте какво стана - полет по лице върху цимента. При това почти по средата на пътя. На десетина метра имаше продавачка на дини, която не обърна никакво внимание на безпомощните ми гърчове по асфалта, за което и благодаря искренно. За щастие пак се отървах без натъртвания дори, полежах 4-5 минутки на пътя и накрая една лада ме вдигна от пътя. Не буквално, ми видях че идва към мен и реших, че ако лежа, а колата прегази колелото няма как да стигна нито в Пловдив, нито в Дъбово. Станах, събрах си нещата и легнах под един орех.
Най си се чудя как така все без нищо се измъквам, голям късметлия трябва да съм. Или пък знам как да падам...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите