От циркуса на Урдините езера и от долината на реката не можех направо да откъсна очи. Стоях като омагьосан от дивотията и красотата на природата. Тази година преди началото на лятото ми се въртеше в главата идеята с една приятелка да се качим покрай реката и да отидем на палатка за поне 5-6 дена край някое от езерата. И двамата бяхме много натоварени с различни планове и не го направихме, но за другото лято ще се постарая да измисля нещо. Хубавото, е че като дете, когато бяха живи баба ми и дядо ми, по майчина линия, почти всяка събота и неделя и през повечето време от ваканциите, наште ме водеха в Говедарци. Зимата на ски, а лятото помагах във всичките задължения, които селския бит налага. Така, се научих на доста работи, които обикновено не са сред уменията на едно градско чедо. Но друго исках да кажа. Покрай брането на боровинки, малини, диви ягоди, шипки, гъби и билки, както и покрай ходенето за дърва, косенето, ловенето на риба, пашата на овцете и козите бях опознал доста добре пътищата и района. Истина, е че тогава в мислите ми Кобилино бранище звучеше като нещо някъде много нависоко и далече в планината, а на Седемте рилски езера ходехме, задължително с кола до Вада и от там нагоре по пряката пътека на Бялото братство, обаче през зимните вечери обичах да заспивам в стаята на баба и дядо, сгушен между двамата, на голямо, старо и грубо, покрито с дебели вълнени черги легло. Печката бумтеше, а температурата в стаята беше редовно между 25-30 градуса. Пукането на дървата, шумът който предизвикваше самото горене, се смесваха с дълбокия, тих и спокоен глас на дядо ми, който ми разказваше истории, свързани с живота му и най-вече с планината. Под тази музика не след дълго се унасях и бивах отнасян в другата стая да си легна в самостоятелно легло. Дядо ми и баба ми бяха невероятни хора. Навремето хората са притежавали гори и планини, гледали са по много животни, а условията на живот са били много трудни и тежки. Имало е борба с природата в буквалния смисъл на думата. Раждали са много деца и не всички от тях са оцелявали. От този период в детството ми, са ми се набили в главата много истории и имена на местности, повечето, от които знаех само приблизително къде се намират. Сега, когато мога да ги обикалям, почти навсякъде в тази част на Рила, където посетя някоя местност в главата ми изплува по нещо от разказите на дядо. Някои от децата им са раждани точно около Урдините езера, където са имали егреци (кошари). Спомням си веднъж, още като много малък, как с майка ми отидахме да посрещнем, в началото на пътя, покрай реката, отделящ се от пътя за Вада, дядо, който слизаше отгоре водейки една крава. Този район е един от най-живописните в цяла България и аз много искам по-добре да го опозная.
За траверса, който си описал - Той действително е впечатляващ и същевременно крие своите рискове на места. Вчера разговарях с един приятел, който ми говори точно за него, но той го е правил в обратна посока - от Елени връх, през Петлите и т.н.. Спомена и за Двуглав, предполагам, че и ти си го качил при твоя траверс, а на връщане е слезнал по стандартния път от Страшното до Мальовица. Всичко това му е отнело 11 часа, като тръгвайки от хижата, за да стигне до Елени връх, е тръгнал от едноименните езера по улея надясно и нагоре, качил е първо малка, а посли и голяма Мальовица, като не си спомням, точно какво ми спомена за Орлето, което е между тях, но май го беше подсякъл. Чувал съм и съм виждал хора да идват откъм улейте, за които спомена, но още не съм минавал от там, а ми се иска. Доколкото знам само единия, сигурно Дяволския, по който сте минали е проходим. Ще стигнем и до там някои ден.

Безименният връх над х. Козя стена вече се казва "Котето"