Мислих си, че ще тествам колелото , а то какво излезна ... Оказа се, че теста бил за мен. Днес следобед се прибрах от Говедарци, но накратко какъв ми беше маршрута и какво стана: След като байка ми беше няколко дена при едно приятелче - професионален механик със задачата да му направи основна профилактика, да смени и добави някои нови чаркалъци и да го подготви за Ком-Емине, в понеделник вечерта, въодушевен от перфектния му вид и движение си го прибрах и във вторник сутринта вече бях на път. Още преди да излезна от София, между Горубляне и Панчарево почувствах неприятна болка в лявото коляно, същото миналата година го бях контузил доста неприятно, но това е друга история. Към май месесец тази година пак ми се беше обадила контузията, но след като се оправи и проведах няколко похода, а след това и Ком-Емине без много проблеми от подобно естество си помислих, че всичко е отшумяло, но явно е било бомба със закъснител и е нужна по-сериозна почивка. Веднага си сложих, предвидливо взета наколенка, но това само направи страданията по-поносими. Изкачвайки най-трудния участък от целия път (София – Говедарци) – този след Пасарел и стигайки заведенията след него спрях за кратка почивка повреме, на която се намазах обилно с Фастум-гел. Обикновено облекчението се почувства веднага, но не и този път. Продължих напред и, когато подминах местността Мечката на хоризонта се очертаха билата на Рила. Времето беше супер и аз за пореден път констатирах колко точно попадение е направил навремето Георги Димитров с прословутата си мисъл “Човекът е човек, когато е на път”. Приближавайки този толкова близък до сърцето ми край, от където е родом майка ми, с всеки изминат километър аз все повече се абстрахирах от болката и чаках с нетърпение да стигна до вилата ни в Говедарци, да си стъпя на краката и да се отправя към втората запланувана част от деня – проникване към сърцето на любимата ми планина, като очакванията ми бяха при ходене коляното да се почувства по-добре. Както се оказа по-късно в началото действително имаше някакъв подобен момент, но беше краткотраен и така стискайки зъби с прилично темпо изкачих по маркираната пътека през хижа Мечит, двата едноименни върха, спуснах се през Кобилино бранище и Сухото езеро до Партизанска поляна и пристигнах късно следобед в туристическа база Явора, където ме очакваше свищовската група, начело с Нейков - нашия ръководител. На следващия ден коляното ми беше още по-зле. Групата мина през Сухото езеро, Страшното езеро и стигна до х. Мальовица, където ни беше сборния пункт, а аз се отбих до Рилския манастир. Закусих с мекици и овче кисело мляко, след което изслушах литургията и се отправих по Дългия рид към билото и от там към връх Мальовица. Изкачвайки се на последния, се обляках стабилно, сложих си дебели и топли зимна шапка и ръкавици, отворих картата и за около два часа, пред очертаващата се 360 градусова панорама, разчетах почти всички отбелязани и видими върхове. Щастлив, въпреки болката в коляното реших да импровизирам и да не използвам стандартния маркиран път до хижата, спускащ се под Елени връх. Преди да продължа с разказа искам да предупредя, че през по-нататъшния си път, поех известни рискове и последното нещо, което бих искал е някой да реши да провери, от къде съм минал и да пострада. Тръгнах от върха обратно назад към в. Голям Мраморец, само че не по маркировката, а успоредно, северно от нея, по ръба на циркуса. Преценявайки скалите и сипейте под мен се взирах да намеря по-безопасен път за спускане. След малко стигнах до един улей, който ми се стори подходящ. Огледах го внимателно и реших да го пробвам. Подпирайки се на една тояга, започнах внимателно да се спускам. След малко ми направи впечатление, колко хлъзгав е терена, въпреки че не ми изглеждаше, кой знае колко впечатляващ наклона. Продължих още по-внимателно и не след дълго бутнах един камък. Политайки надолу, не само, че не се спря никъде ами тътена, който предизвика ме накара да се замисля, че нещо не е съвсем наред. Загледах се внимателно и установих, че наклона е станал по-остър, а след 10 метра започваше сипеи, който не бях сигурен докъде ще ме издържи. Освен това улея правеше лек завой, зад който нямах видимост и отново се замислих, че едно дори и минимално подхлъзване би означавало, поради невъзможността да се задържа и спра някъде, да се озова на мястото на съборения преди малко камък. Погледнах към старите си изтъркани кубинки, до които прибегнах след толкова години, поради факта, че на Ком-Емине си пръснах Трезетата, разтрих си болното коляно, замислих се, че тоягата, която носех едва ли би могла да ми осигури упората на щеките, оставени в София и ща-неща поеха обратно нагоре. Стигнах отново ръба и продължих по него търсейки по подходящо място, а такова намерих след няколко минути. Пак нямах изцяло видимост, но реших да пробвам. Слизайки внимателно, понякога държейки се за скали, друг път връщайки се малко назад и избирайки по-добър маршрут, не без известни притеснения, стигнах долината на р. Малка Урдина река. Тук се натъкнах на природно явление, което досега не бях срещал: Реката водеше началото си по-нагоре изпод камъните, но там докъдето бях слезнал имаше, в самото й корито три малки карстови изворчета, от където извираше още вода. Напълних си шишето и реших да оставя малко вода на Нейков. На картата имаше отбелязана немаркирана пътека, която трябваше да минава тук някъде и с плавно изкачване, траверсирайки в. Ушите от югозапад, би трябвало да ги заобиколи и да се спусне до Малъовишките езера. Внимателно започнах да изследвам района, и установих, че от въпросната пътека си личи само долната част, а по-нагоре склона е толкова трудно проходим, че бих изгубил повече време да търся нещо отдавна заличено, отколкото да се придвижвам по интуиция. Времето напредваше и знаех, че на хижата вече се притесняват за мен, защото никой не знаеше за решението, което го взех на върха. Както споменах, отхвърлих идеята да заобикалям Ушите и качвайки се с лек диагонал наляво и нагоре се озовах срещу Черната скала, над долината на Урдина река. Приказната гледка ме караше често да спирам и да се взирам и опиянен от дивотията и красотата, която се разкриваше си начертавах маршрути, които някои ден да премина. Достигнах до обрасъл с трева и на места с клек ръб, който в посока нагоре и надясно ме изведе непосредствено над средата на Мальово поле. Спрях за около петнайсетина минутки, любувайки се и преговаряйки, от тази гледна точка очертаващите се на изток екзотични върхове и взирайки се в кацналия между върховете Камилата и Орловец заслон Орловец (БАК), припомняйки си как през Септемри 2002, правейки Е4 минах за по-напряко и екстремно от там. После проследих склоновете на Мальово поле и си спомних, че за тук са ми разказвали, как спускат с хиликоптер зимата, платежоспособни чужденци, за да се кефят със ски и бордове в неотъпкания сняг. Скиор съм и мислено си представих страхотната тръпка от спускането. Наклона е достатъчно голям, за да караш джет и да развиеш прилична скорост, като същевременно има малко рискови участъци и ми се струва, че няма лавинна опасност. Преди да продължа си включих мобилния телефон и последователно направих опит да избера няколко човека от групата. Както и предполагах всички си държаха изключени своите апарати, а пък имаше и вероятност долу да няма и мрежа. Спомних си, че в тефтера на телефона имам кординатите на хижата и след малко вече разговарях с хижаря. Представих се и го помолих да уведоми Нейков за местоположението ми както и за това, че смятам да се прибера след малко. Продължих по ръба на циркуса в посока Калбура, достигайки след известно време остри назъбени скали. По нататък не беше безопасно придвижването. Отсреща се виждаше Вълчия улей (първия етап от изкачването от х. Мальовица – з. Страшно езеро), което означаваше, че съм подминал хижа Мальовица. Надникнах от ръба надолу, проучвайки обраслите с трева улей, не беше възможно да се спусна по тях и се върнах обратно до края на Мальово поле. С леко подсичане се спуснах до пътъката от Мальовишките езера и началото на Заешкия улей, който със стръмно спускане, минавайки под Куклата слиза непосредствено до хижата. Въпреки силните болки в крака и гладките подметки на кубинките, със силна концентрация, преодолях и този финален етап. Часът беше 19:30, а аз бях щастлив от красивия преход. На хижата непрекъснато прииждаха, приятели и познати, свързани по някакъв начин със Свищов и дошли да се включат през следващите три дни във втория етап от екскурзионното, през което време хижата щеше да я използват като база и да правят излети в района. Накрая на вечерта, участниците от нашата група, които щяха да нощуват в хижата и бунгалата наброяваха 46 човека, а освен това имаше и хора, които поради липса на места бяха в комплекса, както и в Говедарци. Днес смятах да мина през Свинското и Йончевото езеро и да се спусна до селото, за да си взема колелото, но в главата ми бяха гледките от последните два дена и не ми допадна особено идеята да се забия след всичко това в гората. Реших да го оставя за друг път и да ползвам маршрутката от комплекса. Това би ми спестило доста усилия, а и реших да си щадя коляното. Слезнах на центъра на Говедарци изконсумирах един сладолед и една кола в местната сладкарница и прибирайки се във вилата си хапнах и дремнах за около два часа. Знаех, че го дават да се разваля времето, а и сутринта върховете бяха в мъгла и черни облаци, но това не ме притесни особено, предпочитах да подишам още малко чистия рилски въздух преди да се прибера в задуха на столицата и да си продължа магистърския проект. Тръгнах в 13:20 и малко преди Самоков заваля. Сложих си Дъждобран, но на излизане от града дъжда спря. От граничната табела нататък пътя беше сух. Явно е било облак. Стигайки до ресторант Язовир искър спрях, за да поотпочина за половин час и малко след като се спуснах до Пасарел заваля отново и продължи така чак до София. Общо взето това ми беше тридневната екскурзия, по време, на която всичките ми разходи бяха към 15 лв. Когато подминах крепостта Урвич, извисяваща се недалеч от Панчарево, в стръмните скали срещу пътя, вече ми представляваше страхотни усилия да си движа левия крак. Бях сложил две наколенки една върху друга, карах почти изцяло прав, за да намаля усилията в коляното и се стремях да измествам усилията към десния крак. Така завърши похода, а с него ми се изпариха и амбициите да правя Ком-Емине с колело тази година. Смятах да си тествам колелото, а то стана, така че едвам се добрах до нас. Едно от основните условия за правенето на Е3 е да си в отлична форма, без която не е възможно да се премине по целия маршрут и няма смисъл само да се пресилват нещата. Смятах, че ще бъда последния човек, който ще се откаже и ще признае, че не е разумно, това, което планирахме, но при така стеклите се обстоятелства, имайки предвид, че смятам и за в бъдеще да се занимавам сериозно с туризъм съм принуден да отложим мероприятието за следващото лято. Всяко зло за добро – тогава ще се включат всички, които сега, поради една или друга причина щяха да бъдат възпрепятсвани, а имат желание и възможност да го направят и ще изпипаме предварително в детайли нещата. Надявам се, че до няколко дена вече ще се е поуспокоило коляното, защото, непосредствено преди да тръгна, все пак се намери вариант да се включа за в. Триглав и в. Гросглокнер. Заминаваме на 15-ти, което е другия петък и така поне половината от заплануваните чуждестранни прояви за това лято ще ги проведа и ще имам по-малко за наваксване.

Безименният връх над х. Козя стена вече се казва "Котето"