|
До Персенк и обратно
Всичко започна с моята “ прекрасна ” идея да се качим на Персенк .... с колелетата.... В резюме – имаше падания, цепване на брадичка, 6 спукани гуми, 1 чупене на главина и още много други “екстремни” преживявания. Забравих да отбележа, че става дума за върха, а не за х. Персенк, защото до хижата си има прекрасен 12 километров леко полегат път, по който спокойно може да се кара.
И така, група от 5 човека тръгнахме в ранна съботна утрин от Централна гара Пловдив с набелязан маршрут: Пловдив - Пампорово – Широка лъка – /евентуално село Гела/ - отново връщане в Широка Лъка – село Кукувица – Мечо гробе – наляво по билото към вр. Персенк / без да се слиза до х. Изгрев, за да не се губи височина / – х. Персенк - х. Модър - х. Върховръх –/ х. Бряновщица /–Пловдив. И всичко това само за 2 дни. Маршрутът е убиец и е един от любимите ми. Минавала съм го много пъти пеша. Затова реших, че е крайно време да го направя и с велосипед.
От централна гара излязохме на околовръстното шосе през “Бялата воденица”. Още с вливането на околовръстното спукахме първата гума. Късметлията беше Сашо, за когото ще стане дума многократно по- нататък. Изчакахме го на едно барче в Асеновград. Преди това някой от тях гледайки байка ми заяви, че жилото на задната ми спирачка е пред скъсване. Или по- точно кожухът бил скъсан. Бях с байка на една приятелка, а взех нейния уж като по- добър от моя. В Асеновград последва търсене на ново жило, но уви, единственият магазин в града за велосипедни части в събота се оказа затворен.
Освен това никой от нас нямаше каска, или дори ръкавици. Голяма грешка. Осъзнахме я по- късно.
До Бачково стигнахме без проблеми, и някъде след него, малко преди Югово, другото момиче – аз я наричам на галено Бебка – спука гума. Оказа се, че тя няма и най- бегла представа как се спира при спукване на гума, и познайте нейната реакция. Веднага набива яко спирачки, и както се очаква – излита напред, прави артистично няколко пируета с колелото и после изстъргва част от асфалта. Екшъна се подсилва от това, че отсреща към нея лети автобус, но за щастие се разминават. Аз бях 2 завоя напред и това не можах да го видя лично, и слава богу, защото сигурно щях да получа удар. Та да се върнем назад... – караме си ние 3- та напред и по едно време на един от завоите виждам, че Сашо и Бебка ги няма – така е , на почти всеки завой се оглеждаме дали не сме избързали много и намаляме темпото ако трябва. Спряхме да ги изчакаме, но мина много време –5 - 10минути, а тях още ги нямаше. Аз започнах да се шашкам и да се тюхкам какво ли е станало, и едно от момчетата се върна назад. След малко една кола, минавайки покрай нас, ни бипна и аз видях някакво момиче да ни маха отвътре. Много приятелски жест – разбира се, махнах му и аз. Тогава колата взе, че спря, и от нея се показа наша Бебка, цялото и лице в кръв, с една кървава лепенка на брадичката....
Е тука тя си умира от кеф да разказва как докато съм се усмихвала и махала, след като съм я видяла, каква физиономия съм направила – дзяпнала, с отворена уста, направо трагична. Веднага скокнах – процедурата я знаете – дезинфекция, марли, лепенки...Тя се държа геройски – усмихваше се и казваше, че не иска да я лепят, не иска да се връща в града.... Но брадичката и беше доста цепната, и понеже и аз съм минавала по този път си знам – трябва да се залепи – не боли и почти не остава белег. Няма страшно. Пробвахме да спрем някой на стоп, да я хвърли до Наречен, за да караме по- бързо, но никой не спря. След 10 минутни усилия яхнахме байковете и продължихме напред.
И ето какво ни се случи в Наречен. В местната болница, държа да подчертая че е болница, а не поликлиника, в една голяма и осветена стая, на вратата на която пишеше - Операционна и Манипулационна, ни посрещна една женица с думите: “ Ами.... не можем да ви помогнем. Нямаме никакви материали. ” Аз разбира се си бях приготвила паричките – ние си ги знаем лекарите- в техните очички светят доларчета като в очичките на Чичко Скруч. И аз казах, че каквото трябва ще платим, а ако наистина не могат да я залепят, поне да я дезинфекцират и да и сменят превръзката. И познайте какво ми отговориха – нямаме превръзки, нито материали за дезинфекция. Истинска гавра.... Е това като нямат, тогава какво имат, носни кърпички за бъране на сълзви от яд ли? А най- вероятно и това нямат...Аз, разбира се, побеснях. Бях готова на жесток скандал, но ме спряха. Нямаше време за губене. Беше станало вече обяд, Хвойна е наблизо, а там по принцип има някакъв пункт за медицинска помощ.
И така – оле ! към Хвойна.
Тук му е мястото да отбележа , че семейството на едно от момчетата има малка виличка в с. Студенец. Като се напусне шосето се ходи по един 6 километров стръмен, каменист, изровен от постоянните дъждове коларски път. Сестра му, поради липса на байк, реши да се качи с баща си на вилата с колата. Така се случи, че ни настигнаха няколко завоя преди Хвойна - точно в момента, в който големият Сашо счупи главина. Ех, пусти късмет – не ни изтърва целият ден. А аз пък не си чувствах ръцете, защото не носех ръкавици. Така ми бяха изтръпнали, че нямах никаква чувствителност в дланине си. От време на време усещах боцкане като от иглички, изтръпване и после пак абсолютна безчувственост. Все едно ги няма. Направихме кратка почивка с порядъчна доза масажи. Бебка се качи в колата с на Сашо счупеното колело, и потеглихме отново на път. Знаете спускането към Хвойна, направо е невероятно, развива се страшна скорост, мммммм... супер. Изчакахме другите на барчето на спирката. Те намерили лекар- истинско чудо. Поставил на малката инжекция против тетанус само за 2 лева и за наш невероятен късмет се оказа, че тубичката с лепило за залепяне на рани се е спукала точно като по поръчка, специално за нас, и е изтекла. А той няма друга и наблизо няма откъде да се купи.... Е, почистил е раната и и е сложил специална лепенка, която лепи от четирите посоки и хваща здраво, така че раната да седи добре затворена. Бебка не поиска да се върне с рейса до Пловдив, и без много мотаене потеглихме нагоре.
На Сините ханчета решихме да починем и влязохме в ресторанта. Какво да ви кажа, това е най- хубавият ресторант, в който съм влизала. Всичко е направено много красиво, с вкус и желание да изглежда традиционно българско- с малко каменно водопадче, седи се на малки дървени буренца, съдовете керамични, наоколо много, много зеленина. Храната невероятно вкусна, красиво подредена, перфектно, ненатрапчиво обслужване и най- хубавият айрян, който съм пила в живота си. А цените са си изцяло ...човешки. Препоръчвам го горещо на всеки, който минава оттам. Отвън изглежда като нова, бяла Възрожденска къща.
След приятната почивка взехме да се питаме какво да правим. Наближаваше вече 16 ч. Всички бяхме капнали – не толкова от каране, колкото от неприятностите по пътя, психически, и тогава настъпи промяна в плана. Ще се качим на вилата в Студенец и на сутринта през х. Кабата и Ловна хижа ще атакуваме върха, като не слизаме към Чудните мостове, за да не губим височина. И т.к. знам колко е ужасен пътя нагоре, аз заявих че искам да ме карат с колата. И така – ние двете с Бебка и Галя в колата, а тримата Юнаци – с байковете. Когато пристигнаха и тримата бяха скапани. Разбира се, Сашо пристигна поне половин час по- рано от другите...
..Вечерята беше разкошна, след нея отидохме на нощна разходка.
..А нощта беше наистина прекрасна - щурците свирят своята песен, безброй светулки блещукат, създавайки усещане за истинска поезия и неповторима романтика, чисто небе, пълно със звезди... Млечният път се вижда идеално, кристално чист, а освен това видяхме и няколко падащи звезди. Както се оказа впоследствие – имало метеорен дъжд. Само да протегнеш ръка и можеш да докоснеш някоя от тях. Ех, какво да ви кажа, човек си струва да живее дори и само заради миг като този. Чувстваш пълно потапяне в природата, невероятна хармония те залива, сърцето ти ,или по- скоро душата ти, пее и трепти по различен начин, и нищо друго не може да я накара да звъни по този специален, особен начин, като че ли се сливаш със безкрая, тялото ти олеква – в един миг се хващаш, че нямаш мисли , нямаш чувства.../имам в предвид празните, ежедневни емоции/ ,... тишина и спокойствие.... хармония, невероятна , пълна хармония изпълва цялото ти същество, и чувстваш че обичаш целият свят...Обичам това усещане........ Всичко ти изглежда едновременно и голямо и малко...Състоянието е уникално, единствено и неповторимо. И никой не може да ме убеди, че има друг начин за достигане до него, освен неповторимостта на някое кътче от природата със всички съпъстстващи го усещания... Места “нерукотворни ”...
Имам си своя теория – че всяко нещо , до което се е докоснал Човекът, го е съсипал. Точно за това подобни усещания имаме тогава, когато сме “ далече от безумната тълпа”, на места, за чието съществуване Човекът няма никакви заслуги. Колкото са по- диви, и по- далече от глъчката, толкова по- добре....
Това ми напомня, че трябва да си купя хубава палатка.... ......Далече от безумната тълпа....
След прекрасната вечер последва втори ужасен ден. Всъщност предният ден Сашо пука гуми няколко пъти. Мисля общо 3 – за 1 ден. Той е нашият непобедим шампион всеки път – по чупене, пукане, падане, .... и за да бъдем честни – лудо и яко каране. Дори при невъзможно изкачване по горска пътека. Затова си го наричаме Супермен. Та денят започна с безкрайно и много гадно тикане на байковете нагоре и само нагоре – общо 4 часа през х. Кабата към вр. Персенк. Аз дори бях на ръба в началото да се откажа. Тогава Сашо ми взе раницата, а също и на малкият Сашко. Нали е Супермен... Е, това си беше вече друго. На мен страстта ми е туризма. Ходила съм доста. Минавала съм няколко много тежки маршрута, но това беше най- трудното и изтощително ходене в живота ми. Да карам там където е възможно, колкото и нагоре да е- мога, но да тикам нагоре– не мога. Мускулите на ръците ми са слаби и нямам достатъчно сила. Пътеката беше лоша – много стръмна с цяла плеяда гьолове, камъни и паднали дървета. Всъщност в тези 4 часа влизат и множетстото почивки на огромни плантации с боровинки. Направо гигантски. Ягодите ги бяхме изяли при предишните ни 2 ходения там.
Как да е, качихме върха и с огромно облекчение заслизахме към х. Персенк, предвкусвайки удоволствието от голямото спускане, което ни предстоеше. Но не би. На хижата хапнахме и към 16 часа потеглихме надолу. Пътят беше осеян с огромни локви в които често затъвахме. А какви прасета станахме...!
На Митницата направихме грешка – не минахме през вр. Модър, защото не ни се тикаше някъде около половин час нагоре, а решихме да го заобиколим. Тръгнахме по пътеката за с. Лилково. На разклона за х. Модър спряхме, аз изкарах картата и видях, че има доста изкачване, а часът наближаваше 17. Според мен беше невъзможно да се стигне в Пловдив по светло. А и ни казаха, че до хижата има около 8 километра. Това е доста разстояние за каране нагоре. Но момчетата решиха да се пробват, и барабар и аз с мъжете, тръгнахме към хижата. Забравих да спомена, че Бебка остана в Студенец и се прибра в града с колата. Та сега бяхме останали само 4 човека. Някъде след около 2 километра Сашо избърза доста напред и по някое време се обади да спрем. Наклона нататък ставал сериозен и ще трябва да се тика. Затова е по- добре да се върнем и да слезем през Лилково. Да, такава беше и моята идея, но кой да ме чуе! Все пак съм тренирала ориентиране и карти мога да чета. И така, започна бясно спускане към Лилково, защото беше вече около 18 ч. Много, ама много яко спускане по широк път, само че каменист с доста къде едри, къде дребни камъни. Тук Сашо спука поредната гума. Всъщност май спомена, че се е пръснала. Разбира се, веднага изкара резервната. Аз и малкият Сашко продължихме надолу като най- бавни – спомняте си, че жилото ми не беше наред и трябваше да контролирам скоростта си. Пристигнахме в Лилково много бързо.
Гледката е прекрасна, вижда се целият отсрещен хълм като на длан.... Поляните,...купите сено,...мириса на билки....мммммммммммм.... Като в приказка...
Изчакахме ги в селото и оттам потеглихме бясно надолу. Изпреварих рейса и доста коли, така че си представете скоростта на каране. При това бях последна. Пътят е доста развален, но широк- с много дупки и камънак,..но ...става. Там някъде пак настигнах момчетата – Сашо отново бе спукал гума. Нали ви казах, направо си е цар когато става дума за трошене на нещо - майстор всичко чупя....
Двамата с малкия пордължихме напред. Най- после стигнахме до любимият ни асфалт. Е, това си беше вече нещо друго... Направо царски път...
Алоо, софиянци, трябва някой път да го пробвате- няма много движение, няма и дупки, меки завои, само веднъж- два пъти има по- остри завои, дълги и равни, прави трасета за развиване на скорост – направо мечта. Да се чуди човек защо ни трябваше цялото това бъхтане, ами не отидохме да се спуснем направо оттам. Изживяването си е просто супер./ Ние и друг път сме го парвили, но от Лилково тогава отидохме на рида Средня, оттам на Тъмраш и оттам по реката пак до това шосе./
Последва бясно, лудо, супер спускане до Храбрино по шосето. Знаете какво е усещането- пориш вятъра като изтребител, още малко и ще излетиш, усещаш невероятна свобода, сетивата ти се изострят до максимум, по някое време си казваш – е ако и сега не се пребия..., или... само ако майка можеше да ме мерне отнякъде – със сигурност ще подари байка ми на първият срещнат циганин...
През цялото време се кара покрай страхотен каньон и се улавяш, че аха и ще се претрепеш, защото се зазяпваш в разкошният пейзаж.
В Храбрино изчакахме другите двама. През това време аз си измих байка, защото целият беше в кал.
Е, това е в общи линии. Оттук последва досадното спускане към града.
В заключение какво да кажа – не ви го препоръчвам като вариант. Много е уморително, всъщност направо си е страшно изтощително. Като се прибрах едва гледах от умора, ръцете в китките адски ме боляха, дланите не си ги чувствах изобщо............Въпреки това изпитвах невероятно удовлетворение от себе си. Все пак издържах до край. Не се пердодох... Макар че по едно време ...бях на ръба... Но въпреки всичко устоях!...А и Сашо ми е свикнал на мрънкането, когато ми е тежко.....
Добър вариант е отиването на х. Персенк през село Орехово, спи се на хижата, и след това спускането да започне оттам - дали през Модър и Върховръх, дали през Лилково по пътя надолу, или през Тъмраш – без значение. Аз лично най – харесвам пътя през Върховръх. До Орехово има асфалт и се кара леко. До х.Персенк спокойно може да се качи кола. А и мястото е много красиво. Примерно – хваща се рейс до Хвойна, и после се кара нагоре. Някой ми спомена, че на х. Персенк имали камион, и ако им се обадиш от Орехово, идват и те взимат. Но номера не го знам.
Друг вариант за маршрут - спускането от Марциганица също е супер. Също и от Беланташ. Шосето надолу си е просто мечта... А и каква панорама- имам в предвид Беланташ. И за двете има рейс от Асеновград само в делнични дни в 17 часа.
Между другото , вече нямам байк, продадох си го. Защото поостаря - реколта 1 юни , 95 година - SUPERBA Oregon. Без никакви екстри. Няма дори калници, с ония грозните скорости, които никога не превключват както трябва и все стържат някъде. Мъчно ми беше, ама какво да се прави...Едва му взех 80 лева. И въпреки всичко с него съм ходила къде ли не. Само на Персенк съм била 2 пъти. Така че всичко е въпрос на мерак. Не е важна цената на байка, а дали имаш желание да караш.
....Има ли желание се намира начин, няма ли желание се търси оправдание.... Това е.
|
До Персенк и обратно
