|
ПАУЛУ КОЕЛЮ А Л Х И М И К Ъ Т / 98
- Коя е най-голямата лъжа в света? – попита учудено момчето.
- Ето коя е: в определен момент от нашето съществуване загубваме конт-рол над живота си, който от този ден нататък става подвластен на съдбата. Това е най-голямата лъжа на света. – каза старецът.
……
“Аз съм Царят на Салим”, бе казал старецът.
- Но как така един цар ще разговаря с пастир? – попита смутено момчето.
- Има много причини за това. Ала най-важната от тях е, че си способен да
следваш Личната си легенда.
Това, което винаги си искал да правиш. Всеки от нас, когато е съвсем млад, знае каква е Личната му легенда. През този период всичко е ясно, всички е възможно и чо-век не се страхува да мечтае и да иска онези неща, които би желал да извърши през живота си. С течение на времето обаче се появява някаква тайнствена сила, която се опитва да докаже, че е невъзможно Личната легенда да бъде осъществена.
Това са сили, които изглеждат лоши, но в действителност благодарение на тях постепенно ще научиш как да осъществиш Личната си легенда. Те подгот-вят духа и волята, защото има една велика истина на тази планета: независимо кой си и с какво се занимаваш, щом много силно желаеш нещо, това означава, че же-ланието ти се е родило в Душата на Вселената. То е твоята мисия на Земята.
Всемирната душа се подхранва от щастието на хората. А понякога от не-щастието, завистта, ревността… Единственото задължение на хората е да осъществят Личната си легенда. Всичко се свежда до една-единствена същност. И когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си. – приключи старецът.
…….
“Ако обещаеш нещо, което все още не притежаваш, ще изгубиш желанието да го постигнеш.”
……..
“За да стигнеш до съкровището, трябва да следваш поличбите. Бог е предопре-делил пътя, който всеки от нас трябва да извърви на този свят. Нужно е само да проче-теш това, което е написал за теб.”
……..
“…Но това негово предчувствие го удиви. Нима той също бе научил този Свещен език, който знае миналото и бъдещето на всички хора? “Имам предчувствие”, често казваше майка му. Момчето започваше да осъзнава, че предчувствията са мигновено потапяне на душата във Всемирния поток на живота, където историята на всеки човек е част от едно цяло, така че всичко можем да разберем, защото всичко е на-писано.
“Маткуб”, каза момчето, спомняйки си за Търговеца на кристал.
…….
“Страхуваме се единствено да не загубим това, което притежаваме, било то жи-вотът ни или пък градината ни. Но този страх ще премине, когато разберем, че собст-вената ни история и историята на света са написани от една и съща Ръка.”
“Когато хората дойдат при мен, аз не чета тяхното бъдеще, а само го разгада-вам. Защото бъдещето принадлежи на Бога и само той може да го разкрие при изклю-чителни обстоятелства. А как успявам да разгадая бъдещето? По поличбите в настоя-щето. Тайната се крие именно в настоящето; ако обърнеш по-голямо внимание на нас-тоящето, можеш да го направиш по-хубаво. А ако направиш по-хубаво настоящето си, това което ще се случи впоследствие, също ще бъде по-хубаво. Забрави за бъдещето и живей всеки ден от живота си така, както повелява Законът. Бъди уверен, че Бог се грижи за децата си. Всеки носи в себе си Вечността.
/ - При какви обстоятелства Бог позволява да видиш бъдещето си? /
“Когато той самият го покаже. А Бог рядко показва бъдещето, и то само когато това бъдеще е написано, за да бъде променено.”
……
- Заминавам – каза момчето. – И искам да знаеш, че ще се върна. Обичам те защото…
- Не казвай нищо повече – прекъсна го Фатима. – Човек обича, защото обича. Не се нуждаем от някаква причина, за да обичаме.
……
Фатима влезе в шатрата. След малко слънцето щеше да изгрее. На разсъмване тя щеше да излезе, за да върши това, което бе правила толкова години наред. Сега обаче всичко се беше променило. Момчето вече нямаше да бъде в оазиса и оазисът нямаше да има това значение, което е имал преди малко. Той вече нямаше да бъде мястото с петдесет хиляди палми и триста кладенеца, където поклонниците с радост пристигаха след дълго пътуване. От днес нататък оазисът щеше да бъде за нея едно празно място.
От този ден нататък пустинята щеше да стане по-важна от оазиса. И Фа-тима непрестанно щеше да се взира в нея, опитвайки се да открие звездата, която во-деше момчето по пътя към неговото съкровище. Щеше да изпраща целувки по вятъра с надеждата, че той ще докосне лицето на момчето и ще му каже, че тя е жива и го ча-ка, така както една жена чака един смел мъж, тръгнал да търси мечти и съкровища. От този ден нататък пустинята щеше да се превърне в едно-единствено нещо – надежда-та за неговото завръщане.
…….
- Ти почти до крайната точка на пътуването – каза Алхимикът. – Моите поздравление за това, че последва Личната си легенда.
- Но вие ме водите, без да говорите – каза момчето. – Мислех, че ще ме научите на това, което знаете. Преди време вървях през пустинята с един човек, който носеше книги по алхимия, но нищо не успях да науча.
- Съществува само един начин да научиш нещо – отговори Алхимикът. – И това е действието. Именно пътуването те научи на всичко, което трябваше да зна-еш. Липсва само едно-единствено нещо.
- А къде са сгрешили другите алхимици, които са търсили злато, но не са успели да го получат?
- Те са се ограничили само в търсенето на злато. Търсили са съкровището на Личната си легенда, но не са искали да изживеят самата легенда.
Наричат ме Алхимик, защото съм алхимик. Усвоих тази наука от дедите си, които на свой ред са я усвоили от техните деди, и така до сътворението на света. По онова време цялата наука за Великото творение е могла да бъде гравирана върху един обикновен изумруд. Но хората не са обръщали внимание на простите неща и за-почнали да пишат трактати, тълкувания и философски проучвания. Започнали също така да твърдят, че познават пътя по-добре от останалите. Изумруденият скрижал оба-че продължава да съществува и днес.
- Какво е било гравирано върху него? – поиска да узнае момчето.
/ Алхимикът нарисува върху пясъка гравираното върху Изумрудения скри-жал. /
- Но това е някакъв код – каза то. Виждал съм нещо подобно в книгите на англичанина.
- Не – отвърна Алхимикът. – Това е като полета на ястребите – не трябва да се опитваш да го проумееш единствено с разума си. Изумруденият скрижал е прекият път към Всемирната душа.
Мъдреците са разбрали, че естественият свят е само образ, копие на Рая. Само-то съществуване на този свят е гаранция, че съществува и друг свят, много по-съвършен. Бог го е създал, за да може чрез видимите неща хората да разбират него-вите духовни послания и чудната сила на мъдростта му. Именно това наричам Дейс-твие.
- Трябва ли да разбера Изумрудения скрижал? – попита момчето.
- Може би ако се намираше в алхимична лаборатория, сега би бил моментът да научиш кой е най-добрият начин да разбереш Изумрудения скрижал. Ала ти си в пус-тинята. Потопи се тогава в нея. Тя ще ти помогне да разбереш както света, така и вся-ко друго нещо но повърхността на земята. Дори не е нужно да разбираш пустинята: достатъчно е да насочиш вниманието си към една песъчинка и ще видиш в нея всички чудеса на Сътворението.
- Какво трябва да направя, за да се потопя в пустинята?
- Вслушай се в гласа на сърцето си. То знае всичко, защото ти е дадено от Всемирната душа и един ден ще се върне при нея.
……
- Сърцето ми иска да ме предаде. Не иска да продължа пътя си.
- Това е добре – отвърна Алхимикът. – Доказва, че сърцето е живо. Естествено е да изпитваш страх, след като си заменил за един сън всичко, което си постигнал.
- Тогава защо трябва да слушам сърцето си?
-Защото никога не можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки неп-рестанно това, което мисли за живота и света.
- Дори и когато се опитва да ме предаде?
- Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.
…….
Един следобед сърцето каза на момчето, че е доволно: “Ако понякога протести-рам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужа-ват или пък че няма да ги постигнат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са остана-ли завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи.”
- Сърцето ми се страхува, че ще страда.
- Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страда-ние. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.
През нощта момчето спа спокойно, а когато се събуди, сърцето започна да му разказва истории за Всемирната душа. Каза, че веки щастлив човек носи Бога в себе си и че щастието би могло да бъде открито в най-обикновената песъчинка от пустиня-та, за което бе споменал и Алхимикът. Защото песъчинката е миг от Сътворението и на Вселената са й били необходими милиарди години, за да я създаде.
Всеки човек на земята има свое съкровище, което го очаква, добави сърцето му. Ние, сърцата, рядко споменаваме за тези съкровища, тъй като хората вече не искат да ги откриват. Говорим за съкровища само на децата. После оставяме животът да упъти всеки към собствената му съдба. Но, за съжаление, малко са тези, които следват начертания им път. Това всъщност е пътят на Личната легенда и на щасти-ето. И тъй като хората мислят, че светът е пълен със заплахи, той наистина се изпъл-ва с такива. Тогава ние, сърцата, започваме да говорим все по-тихо, ала никога не замлъкваме съвсем. И се молим думите ни да бъдат чути: не искаме хората да страдат заради това, че не са послушали гласът на сърцето си.
…….
- Това, което остава да научиш е следното – отвърна Алхимикът. – Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита-ние, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята “да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта”. Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинае-щия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя.
……
- За да ти покажа един от най-простите закони в света – отговори Алхимикът. – Когато големите съкровища са пред нас, ние никога не ги забелязваме. А знаеш ли защо? Защото хората не вярват в съкровища.
……
- Недей да се поддаваш на отчаянието – каза Алхимикът с необичайно мек тон. – Това ще ти попречи да говориш със сърцето си.
- Но аз не знам как да се превърна във вятър.
- Този, който следва Личната си легенда, знае всичко, което му е нужно. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
- Не се страхувам от неуспех. Просто не знам как да се превърна във вятър.
- Тогава ще трябва да се научиш. От това зависи животът ти.
- А ако не успея?
- Ще умреш, следвайки Личната си легенда. И тази смърт ще е много по-хубава от смъртта на хиляди хора, които никога не са знаели за съществуването на Лична ле-генда. Недей да се страхуваш. Обикновено смъртта кара хората да ценят повече живо-та.
Спомни си това, което съм ти казал: светът е само видимата страна на Бога. А алхимията означава да пренесеш духовното съвършенство в материален план.
……
- Научи ме как да се превърна във вятър поне за няколко мига – каза момчето. – За да можем да разговаряме за неограничените възможности на хората и на ветрове-те.
Вятърът бе любопитен, защото това бяха непознати за него неща. Мислеше, че за него няма никакви граници, но ето че пред него стоеше едно момче и твърдеше, че има неща, които един вятър би могъл да направи.
- Това се нарича Любов – каза момчето, като видя, че вятърът почти бе отстъпил пред молбата му. – Само когато обичаме, можем да се почувстваме като част от Сът-ворението. Когато обичаме, изобщо не е нужно да разбираме какво точно се случва, защото всичко се случва дълбоко в нас и хората могат да се превърнат във вятър. При условие, че ветровете им помогнат, разбира се.
…….
- А защо казваш, че не познавам Любовта? - попита Слънцето.
- Защото Любовта не се състои в това да стоиш неподвижно като пустинята , ни-то да обикаляш света като вятъра, нито да гледаш от разстояние, като теб. Любовта е силата, която преобразява и прави по-добра Всемирната душа. Когато за първи път проникнах в нея, реших, че е съвършена. Но после видях, че е отражение на всички създания, че има своите противоречия и страсти. Ние сме тези, които подхранват Все-мирната душа, и земята, на която живеем, ще бъде по-добра или по-лоша в зависи-мост от това дали ставаме по-добри или по-лоши. Тук се намесва силата на Любовта, тъй като, когато обичаме, винаги искаме да станем по-добри, отколкото сме.
……………………….
- Искам да разкажа една история за сънища – каза Алхимикът. - В древен Рим, по времето на Тиберий, живял един много добър човек, който имал двама сина. Еди-ният бил военен и го изпратили в най-далечните провинции на Империята. Другият бил поет и цял Рим се възхищавал на хубавите му стихове. Една нощ старецът сънувал сън. Явил му се ангел и му казал, че единият от синовете му ще се прочуе със словата си, които бъдещите поколения ще повтарят по цял свят…
…”Стиховете на сина ти, който беше поет, бяха много известни в Рим – каза ан-гелът. – Но когато свърши царуването на Тиберий, стиховете на сина ти бяха забраве-ни. Думите, които чуваш, са на другия ти син, който влезе в армията.”
“Синът ти бе изпратен на служба в много далечна страна и стана центурион. Беше добър и справедлив човек. Веднъж един от слугите му се разболял толкова теж-ко, че бил на смъртно легло. Синът те чул да се говори за някакъв равин, който умеел да лекува всички болести. Тръгнал да го търси и вървял много дни. По пътя обаче отк-рил, че човекът, когото търсел бил Божият Син. Срещнал други хора, коит о били изле-куване от него, научил проповедите му и се покръстил в неговата вяра, въпреки че бил римски центурион. Докато най-сетне една сутрин се явил пред Равина.
Разказал му за болестта на слугата си. Равинът се съгласил да отиде в дома му. Ала центурионът бил вярващ и поглеждайки право в очите на Равина, разбрал, че стои пред Божия Син, когато хората около него се изправили.
Тогава синът ти казал на Равина следните думи, които никога не били забраве-ни: “Господи, не съм достоен да влезеш в дома ми, но е достатъчно да кажеш само една дума, и моят слуга ще бъде спасен.”
Конят на Алхимика се раздвижи.
- Всеки човек на Земята, независимо с какво се занимава, винаги играе главната роля в Историята на света – каза той. – И обикновено не знае това.
Момчето се усмихна. Никога не беше мислило, че животът на един пастир е тол-кова важен.
|
ПАУЛУ КОЕЛЮ