|
16. 01.136(2000)г
Омнария
(Велико Търново)
КЪДЕТО БОГ НИ ПРАТИ
За “ожианията” бе казано, че те са израз не само на Слово и Дело, каквито са осиянията и одеянията, но преди всичко победа на Живота над безразличието и смъртта. Затова те могат да се импровизират, да се преразказват - най-вече от онези, които участват в общия живот. Те могат да ги предават и писмено или с аудиозаписи, но само краен случай, за да стигнат откъслеци от Слово и разкази за Делото и до хората, които имат по-обикновен вкус и критерий.
Човекът с искра Божия от определено Посвещение нагоре не може да живее без истински сродни души. Това означава жажда за Слово, жажда за обща работа и жажда за общ живот. Има хора, които не отреагирват на нито една от тия нужди – те си имат други предпочитания и ангажименти и ни търсят, примерно, за астрология или за някой приятен разговор на кафе, след което се връщат при своите си или при човешките си ангажименти и занимания. Ожианията обаче не оживяват хора, които нямат нужда точно от това Слово, от обща работа за точно това Дело и от общ живот в духа на Тройния Ритъм - именно с хората, от които извира здраве и подмладяване, вечен живот. Живеещите сами или в обсега на по-обикновени аури могат да се ползват само от осиянията и отчасти от одеянията; но космическите пътувания, младостта и безсмъртието при тях се отлагат за в бъдеще.
Нашите преживявания във връзка новия живот и общата работа са толкова интересни, че човек все иска да ги сподели писмено с приятелите си – да отидат по-бързо до повече хора. Затова задаваме въпроса: не може ли още едно изключение?
- Възможно е да се предаде пак писмено, но много сбито и символично, за да се остави простор за въображението и за свободни преразкази – кой както усети.
- Тогава може ли да се използва образа на локомотива, който придружава неотстъпно всички случки и размисли през последните седмици?
- Може всичко.
И така, няма пречки да бъде разказана следната приказка:
Един локомотив пожелал да обиколи всички гари и гарички, където някога е бил приветстван и канен от хора с бъклици и с усмихнати лица. На него най-после му предстоял най-дългият и най-далечен път към мечтани страни, но не искал да отиде там самичък – струвало му се много егоистично. Затова взел най-голямата си кошница и решил да мине за последен път по познатите маршрути, а даже и по някои непознати, защото винаги му се случвало да се сприятелява с нови хора и влакове. Имал много и най-сърдечни покани за гостуване и домуване в най-различни частни депа – за една нощ, за повече дни и седмици или за цял живот. Много гари и депа го чакали с нетърпение (или поне така си мислел локомотивът).
В последния момент обаче Началството му съобщило, че има нов критерий за подбор на пътници и вагони. То му спуснало няколко тайни пароли и знаци, по които да познае кои гари и пасажери са определени да вземат участие в Голямото Пътуване.
Машината се учудила: защо се включват и станции, където никога не е виждала хора с големи бъклици, а крупни гари с най-големи бъклици трябвало да бъдат минати транзит? Началството обаче нищо не обяснило предварително. То само повторило, че пътниците, които са определени, ще се приближат към локомотива със строго определен порядък от думи и действия, по които ще бъдат разпознати. Хората с бъклици обикновено мислят едно, чувстват друго, говорят трето и правят четвърто и затова при тях не трябва да се ходи нито с големи, нито с малки кошници, даже и когато кошниците са пълни с подаръцши за тях. Но това нашият локомотив още не го знаел; или ако го знаел, много силно стискал очите си и запушвал ушите си пред тази истина, защото не му се искало да е така.
Още на първата гара хората го посрещнали с много голяма любов, но най-делово му направили програмата за съвсем кратък престой и гостът бързо-бързо отпътувал, без да поднесе подаръците си. Нна втората гара също го посрещнали с голяма любов, но и там още нямало понятие за самостоятелно депо с всички смазки, обслужвания и горива – имало само частни депа с бързо изпращане на госта по живо, по здраво. На следващата гара също го посрещнали с много голяма любов, но останал неподнесен специалният подарък от звездите за жителите на този град: не останало време – те не можели да се спрат да говорят. Локомотивът си отворил напосоки един от справочниците за класифициране на хората и прочел:
“Ако придобие преждевременно много знания, човекът става горд. Горделивият има отношение главно към себе си. Той мисли много за своето достойнство…”
… [и не обича да го прекъсват, когато говори; или много често прекъсва и апострофира говорещия – спомнил си локомотивът свои наблюдения над много хора по гарите. Освен това горделивият не може да слуша и изслушва – в него чувството за уважение и благоговение към другите не съществува. Той не владее паузата - няма възхищение към чуждата изява и затова е способен мигновено да се намеси и да говори без прекъсване, защото гордостта го напъва отвътре].
“…Тщеславният пък има отношение повече към окръжаващите. Той е подобен на камбана. Достатъчно е малко да го докоснеш, за да се чуе гласът му. Още отдалече ще чуете, че покрай вас минава тщеславен човек. Горделивият е котел, пълен с енергия. Отвън е мълчалив, но вътре постоянно буботи.”
Като прочел последната мисъл, локомотивът сериозно се загрижил за себе си: ами че нали и той може да бучи и буботи, особено когато е в движение и влачи натоварени вагони по нанагорното? В наръчниците обаче имало и параграфи за физиономиите на горделивите и тщеславните хора и влакове, затова героят на тази приказка се успокоил.
И така, в този град приятелите имали щастието да научат още един урок – какво става, когато нямат смелостта да спрат навреме едни кранове, за да се отворят други. По-скоро, не пълно спиране на потоците от знания и вдъхновение, но опит за дозиране – за спадане до 10%. В противен случай срещата с някои хора може да се окаже неблагоприятна за тях. На изморената машина много й се искало да остане в едно или друго частно депо в този град на Духа, където я канели с искрени чувства, но Началството не разрешило: липсата на самостоятелно убежище на обществени начала и застояването на хората все в едни и същи жилища, вместо да си сменят квартирите и съквартирантите, не давали възможност за това. Имало и една допълнителна пречка: близки души от един съседен град все още не били разрешили проблема си с едно по-ниско природно царство, с което трябвало да скъсат завинаги, но те още не се осмелявали по една или друга причина, въпреки предупрежденията и суровите уроци на Съдбата. Защо приятелите от един град трябвало да бъдат лишени от подаръци заради приятели от друг град, локомотивът не можел да разбере. Той разбирал и помнел добре едно: че може да остане само там, където някой произнесе думите на тайната парола и извърши без миг замисляне неща, свързани с нейното изпълнение.
И така, пътешественикът потеглил към нова гара, където не очаквал пасажери за далечни и сияйни пътувания, въпреки че имало заявки за това. Той се чудел защо Началството е добавило и този град в маршрута, но като погледнал, видял пояснение с големи, червени букви: “За обиране на луфтове”. Машината била добра, макар и доста поолющена, но не знаела, че има още луфтове за обиране. Мислела си, че човешките думи имат истинска тяжест, както тази на влаковете, и че надписите отвънка на бъклиците отговарят на съдържанието им. Естествено, един истински влак не счита никога никого за виновен, понеже с вини и обвинения се занимаватсамо хората и предимно по-простите: близки, съдии, военни, полицаи, политици, религиозни и пр., а даже и най-обикновеният локомотив има много по-добро възпитание. Но не всеки побратим от елитното ведомство на пътуващите си е научил урока, че околната обстановка е изменчива и на нея не може да се разчита.
На тази нова гара героят на нашата приказка узнал още нещо: че части от паролата могат да бъдат изречени и превърнати в дела от най-случайни наглед хора в съвсем непознат град, тъй като Разпознаването и Паролата не се учат от книги и проповеди, а извират от човешкото сърце. В редки случаи някой изказва и изпълнява докрай безпогрешно дори цялата парола, което е особено удивителтно. На километри наколо изведнъж поникват цветя даже през зимата и изчезват всички болести и оплаквания на хората от този район – и не само на хората. Затова влаковете трябва да спират на всички гари точно по разписание, дори и когато не се виждат никакви бъклици и няма пътници с предварително закупени билети. Често пилето изскача точно по такива места и разликата между поканените и качествените блясва като ярко слънце.
Локомотивът вече се питал защо релсите са го довели до точно определен мост, където не бил минавал още никога, но му бил познат, защото Началството му го било показало предварително на монитора, когато най-после човекът на Началството се появил. Странно, съвсем не отговарял на представите на локомотива за човек на началството: бил прост човек от малцинствата и теглел по снега една шейна с два чувала и голяма бутилка с олио. Разпознавателните белези били толкова очевидни, че няма пътуващ от елитното ведомство, който може да сгреши. Сценката наистина се отрепетирала точно до моста със статуите: нашият приятел помогнал на човека да прекара шейната си през едни снежни препятствия, а той го запитал: “Вие какво по нашия град?” – Локомотивът отговорил: “Амии… малко на гости тука… Не съм идвал във вашия град не знам от колко години…” – “То и няма какво да се търси тука” – отговорил му човекът.
Опитните локомотиви и влакове си заминават веднага обратно, след като човек на Началството им каже, че някъде няма какво да се търси. Но разумната машина имала причина да се усъмни в думите на човека с шейната. Дали наистина той е човек на Началството? Може ли човек на началството да употреби такава нецензурна дума “търсене”, след като влаковете не са от туземната класа на търсещите? Нали влакът е създаден само да пренася и да раздава и никога и на ум не му минава мисълта да търси нещо от някого на тази отдалечена планета, където всеки мисли предимно за себе си и за своите странни представи и орбити?
Въпреки спазването на графика и маршрута, локомотивът понякога отварял справочните книги, за да може да си обясни мотивите на Началството. Защо за едно обиране на луфтове е необходим толкова голям престой и бездействие на някаква гара, където не може да се случи нищо? Сигурно за Началството обирането на луфтовете е от някакво основно значение. Да се разбере Началството понякога е много трудно и даже почти невъзможно, но в отделни случаи дори и простият локомотив може да се сети за какво става дума. Това много помага той да върви уверено по пътя си и да не се заплита в планини от хамлетови и нехамлетови въпроси. Да не се пита с вдигнати вежди защо сред този народ тука още никъде няма понятие за независимо депо за гости, каквото винаги е имало не само в селищата на истински духовните хора, но дори и в най-малкото село на разкапващи се азиатски империи. Да не се учудва защо пътници, снабдени от Съдбата с билети за експресни влакове и луксозни спални вагони обикновено се затичват като кокошки след някое “кът-кът” и се качват на съвсем друг влак, който ги откарва само до гара Крива паланка или Голямо нанадолнище, където се чува точене на ножове? И защо в това време пътници без билет или снабдени от Съдбата с билет за вагон 16-та класа или за конски вагон, без никакво неудобство се возят в спално купе супер-категория или в първа класа, докато ги изгони Кондукторът? Защо често кондукторът въобще не идва и не им проверява билетите? Дали Началството не си затваря очите пред подобни нередности, само защото не са дошли пътниците с билети за този влак и космическите места зеят празни, а все пак някой трябва да гледа омайните гледки по елитния маршрут и да яде от ястията, които се поднасят в такива вагони, за да не се развалят? Нали е грях да се хвърлят на свинете порциите, определени за принцове? Поне при народа е почти сигурно, че това застояване в първа класа не е от дебелоочие и дебелодушиие или от високо самочувствие, а по системата на невидялото. Молко по-грозно е, когато невидялото почне да има претенции, вместо да е благодарно за това, което е преживяло, но следващата приказка - за тарльо под одъра и над одъра - се е изтрила напълно от спомените на такива гладни хора, ако майка им някога въобще я им е разправяла. Затова те едва ли могат да бъдат виновни.
С такива мисли локомотивът продължавал да препуска към следващата гара, докато някои хора наоколо, от своя страна, се питали: “Защо локомотивите не си построят сами депа, за да не зависят от настроението на хората?” – “Ами защото нямат ръце и крака като строителите и техниците и като доставчиците на гориво – отговорил им телепатично локомотивът. – Влакът е създаден да носи и да пътува, друго не може. Ако го оставят на някоя глуха линия под дъжда и снега, той ръждясва и се разпада, вземат частите му за други влакове. Ако не го поддържат както трябва и го пуснат в движение, той ще направи катастрофа. Е, има и машини, които ги приспособяват за цистерни или ги използват за паметници или за игра на децата - да се качват по тях в детските градини ,- но тогава те пресстават да бъдат локомотиви.”
Като си отворил пак една от вълшебните книги, железният пътешественик прочел, че не е достатъчно да имаме само един пасажер – трябва да имаме повече, ако искаме да ни пуснаят или да не закрият линията. И поне още един машинист трябва да има до главния – без втори машинист или втори пилот стават най-много катастрофи. При второто отваряне на наръчника локомотивът узнал по какво се отличават истинските вагони и пътници от случайните и как трябва да ги подбираме. Третият съвет от книгата бил за някакво трио – само с три цигулки предстоящият концерт можел да трогне космическата публика. Сърцето на мощния двигател почувствало, че най-после иде гара, където може да ридаят за истински локомотиви.
И действително, на следващата гара пак го посрещнали с много голяма любов и то не наужким – била придружена с конкретна покана за самостоятелно депо и за поддържане с необходимия минимум от консумативи и услуги. Още на влизане в този град двама блаженички – мъж и жена – едновременно го поздравили с поздрава на космическите хора, а веднага след това зад него минала една жена с триетажна торта в ръцете, балансирайки върху леда. Интелигентното превозно средство веднага разбрало какво ще му се случи в този град и зачакало Третия Сигнал. Той се появил много скоро: на един снежен и стръмен път изведнъж се появило едно момче със загадъчен поглед, с което локомотивът се бил запознал пред един от космодрумите в планините.
Тези три знака били напълно достатъчни, за да стане ясно, че ще се яви и цигулковото трио, за което предупреждавало Началството. Който обича само дуети, обикновено се разпада. Или се разплува, или скоро почва да говори през зъби. И наистина, пътешественикът срещнал тези цигулари и те изнесли един вълшебен концерт пред космоса, от който цялата аудитория останала много доволна. Подобен концерт се давал за пръв път в тази част на вселената. Но на другия ден се случил инцидент, който получил много стройно обяснение от един от участниците в триото. Доколко това обяснение е точно, щяло да се види на нощната петминутка в космоса, когато се обсъждат филмите от изминалия ден и истинските причини за събитията. Там мислите и аурите се виждат ясно и няма опасност от представления. Но каквато и да била истината, факътът си е факт: локомотивът пак трябвало да си тръгне от някъде.
Тук локомотивът иска да сподели с хората и колегите си последните мисли, които му се паднали напосоки от странните наръчници за влакове. Те могат да бъдат полезни дори и на хората с бъклици, и на хората без бъклици, и на мотаещите се безцелно из гарите, и на онези, които тичат като кокошки след погрешен влак, а може би и на невиделите.
“Дошъл е отнякъде – дръж го!”
“Тогава ще уредиш всичките си работи.”
“И ще раздавате всичко, което имате, докато олекнете. Колкото по-лек ставате, толкова повече време ще ви носи юнакът на гърба си.”
- Защу казват “юнакът”, а не “влакът”? Къде да ида сега: в гората или в планините? – запитал се задъхан от препускане локомотивът. И като не могъл да си отговори, пак си отворил една книга, където прочел дословно следното:
“В гората човек не може да се посвети. Заблуждение е да мидлиш, че вън от живота ще се посветиш и ще служиш на Бога. Служенето на Бога е цяла наука, която не се придобива нито в гората, нито в планината…”
“Само с говорене това не се постига. Как ще те разбере онзи, който е погълнат от материални грижи? Каквото и да му се говори, той ще мисли само за земята – как по-добре да уреди своя живот. Някои казват за такъв човек, че бил добър. Защо бил добър? – Защото се грижел за дома си, за жената и децата си. В това отношение и вълкът е добър. И той се грижи за малките си, както и овцата.”
“Ако не можеш да служиш на Истината и Доброто, нищо не си разбрал.”
“Сега ще ви обясня защо създадохте ада. Направил си къща. Това не е лошо. Но по неразбиране, ти мислиш, че си собственик на тази къща и, като собственик, преувеличаваш правата си. В случая идеята за собствеността разваля отношенията между хората. Аз не искоам да ви разубеждавам от идеята за собствеността, но вие сами ще се уверите, че сте на крив път. Много от вас имате собствени къщи. Други се готвят да станат собственици. Не е лошо това. Лошото е в неизпълнение на волята Божия.”
“Ако грешният иска да се освободи от смъртта, трябва да изправи живота си – да възприеме любовта.”
“Който изучава Божественото Учение, той не може да бъде посредствен.”
“От 20 години ви говоря за Любовта, но досега не съм срещнал нито един човек, който да живее в Любовта както трябва”.
“Защо ви става мъчно? – Че не съм ви казал няколко сладки думи, за да ви утеша… Бил съм студен… Много естествено: светът е студен – и аз съм студен. Ако светът е топъл, и аз ще съм топъл.”
“Едно е важно: да различаваш кога Бог се проявява в тебе и кога ти се проявяваш; кога Бог се проявява чрез хората – и кога те се проявяват. По какво се познава кога Бог се проявява и кога – човек? – Бог всякога дава нещо и нищо не очаква. Като срещнеш човек на пътя си, пръв му направи нещо добро, без да очакваш нещо от него. От тебе се иска да проявиш Божия закон: да покажеш, че Бог живее в тебе.”
“…Държах една хубава сказка в Плевен…”
“Учете се, прилагайте Новото Учение, за да станете силни. Не ви говоря да следвате пътя на калугерите и свещениците, не ви говоря и за живота на държавниците, но за живота на онзи, който следва Бога и живее както Той желае. Не се сравнявайте помежду си. Не казвайте кой е по-напреднал духовно и кой не е. Според мене, напреднал е онзи, който е дал място на Бога в себе си да се проявява. Такъв човек е готов да отиде там, където Бог го прати.”
(т.”Сеятелят”, из б.”Истина и добро” от 5.03.1933г.)
На сутринта локомотивът се събудил в блажено състояние на пода на едно частно депо при едни от добрите хора, където царели мир и любов. Той бил сънувал как една от домакините е кацнала на гърдите му във вид на птица с човешка глава и му говори за някой си Панайот.
Когато същото момиче дошло и го събудило, той попитал:
- Да имате в университета някой Панайот?
- Панайот не, но имаме Панайота. Тя е гъркиня. Тя е винаги във вихъра...
- Е, ще кажеш на Панайота, че…
На излизане локомотивът казал на същото момиче, че днес на изпита ще получи шестица. После тръгнал на уговорената среща с една друга приятелка, с която се бил виждал само веднъж. Там тя по интуиция купила и му подарила един календар – син, на вълни, с две танцуващи момичета и числото 2000: на настъпилата нова година. Локомотивът се зарадвал и на удивително лесното уреждане на пътния му лист, което обикновено е невъзможно в последния момент.
Изневиделица, без никаква предварителна уговорка, точно на това място се явило момичето-птица, което разказало, че току-що се връща от изпита и преподавателят й писал шестица, като я прекъснал още по средата на първия въпрос.
След като изпратили пътешественика, приятелките, с пълни сърца и души, отишли щастливи да се почерпят с капучино. Те знаели и усещали с всичка сила, че нещо се е изпълнило в духа на най-важната Божия Молба – че наистина са се оказали там, където в този космически момент ги е пратил Бог.
Един известен българин, както се знае, е обиколил почти всички градове и села в страната си – правил е френологически измервания на милиони българи цели 11 години, с единствената цел да открие трима ученици с по-тънък череп отгоре - поне трима българи, които са способни да не мислят първо място за себе си и за своите си . Неговият локомотив е обикалял повече от всички. Така че освен мисълта за хубавата лекция, която този българин е изнесъл някога в Плевен (защото и нашия локомотив от приказката сега минал през Плевен), при едно последно отваряне на справочните книги се паднала следната мисъл:
“Преди години пътувахме из Източна България. Като минахме край едно село, казах: “В това село има един добър човек”. – “Как се познава?” – “По светлия кръг на небето.” – Над селото, между многото облаци на небето, се отваря един ясносин кръг. Това показва, че в това село има един добър човек. Неговата душа и неговият дух отварят небето. Хубавото време зависи от добрите и разумните хора. Плодовете зависят от добрите хора. Питате: “Какво ще придобием, ако живеем добре?” – Плодовете ще зреят, реките ще текат, снеговете ще се топят, слънцето ще грее и ще топли!” (“Заветът на Любовта”-I, с.113, б.”Най-лесната работа” от 8.11.1944г.)
|
КЪДЕТО БОГ НИ ПРАТИ