Има, разбира се. Всичко има значение. И всяко нещо с времето.
Който не го е развил, трябва да го развива.
Който не е развил нещо друго, него трябва.
Проблемът е, че, когато стигне до края, умът не иска да се даде и се прави на умен, мъдър, всезнаещ и започва да пречи всячески на намерението да се развиват други неща.
Умът мисли вместо нас, умът живее вместо нас, умът яде вместо нас, умът секс прави вместо нас.
Умът е иззел всички функции-на сърцето...забелязваш ли християните как твърдят, че любовта не е чувство, че бог не се познава със сърце.
Когато се храниш, усещаш ли вкуса на храната или мислиш какво си свършил, какво трябва да свършиш, четеш ли книга, докато се храниш.
Когато си на екскурзия-там ли си, където си или си правиш снимки, за да показваш в бъдеще време и изпускаш. Или, докато си в Созопол, мислиш как на другия ден ще идеш в Лозен, а, когато отидеш в Лозен, си спомняш какво си правил в Созопол.
Умът е или в бъдещето или в миналото. Тук и сега ум няма, тази функция му е изключена, фабричен дефект.
Затова изпускаш тук и сега, което е единствената реалност.
Тялото ти е тук и сега, умът ти е преди и след.
Животът е това, което се случва, докато ние кроим планове за бъдещето.
Реалността е това, което е, докато умът ни влачи напред назад във времето, за да оправдае съществуването си.

Невъзможно е да не е възможно.