4.1. Превенция.

Всеки един вид превенция е насочена за предотвратяване на процеси които водят до неблагоприятни последици. За това за да можем да знаем, кое точно подлежи на превенция, трябва да сме наясно със самите процеси които се развиват в обществото и съответните последици. Това включва познаване на политико-икономическата конюнктурата на обществото, целите и плановете които си е наложило да изпълни. Всяко едно отклонение от целта и плановете за бъдещето може да се изтълкува или като прецедент или като явление което подлежи на превенция.

Безпрецедентното отклонение на индивид или група хора от обществото в социалните науки е основно свързано с понятието девиация и ресоциализация – връщането му към социума. Процеса на ресоциализация понякога може да се окаже изключително сложен. Основно се прилага спрямо т. нар. рискови групи които живеят в неблагоприятни условия на живот, такива които са изолирани от обществото.

Превенцията обхваща всички които могат, да се отклонят независимо от своя социален статус или етнически произход. Нейното провеждане разбира се е плод на изследване, създаване на програми и планове за отчет на превантивните действия. В аспект на междуетническите отношения, превенцията за да бъде ефективна, трябва да бъде съобразена с особеностите които намираме у тях: какви са отклоненията които подлежат на превентивни мерки, измежду кои групи хора, район и др., компоненти свързващи се с разглеждания проблем.

В мениджмънта широко е разгледана практиката, да се използват готови стратегически модели, като подход към бизнеса. Във военните дела още повече можем, да се натъкнем на разнородни стратегически тактики използвани с цел притискането на врага. В основата на повечето от тях стои сломяването на конкуренцията. В аспект на управлението на междуетническите отношение прилагането на такива стратегически модели не би било адекватно. Някои от бизнес моделите макар да изключват задължителното надмогване над конкурента и да са концентрирани основно в разработването на анализи за откриване на бъдещата посока и промяна. Аналитичният им аспект е по-скоро ценен за успешното форматиране на корпоративната организация, отколкото за каквито и да било други процеси свързани със социалните проблеми в дадено обществото.

Познаването на предразсъдъчните отношения които съществуват между отделните етнически групи и закономерностите възникващи в междугруповите взаимодействия сами по себе си оказват за състоянието и движението на едни или други отношения.

Опита за влияние със стратегия се измерва с постигането на едни или други цели. Какви най-общо могат, да бъдат техните измерения?

1 - во измерение - опит за реставрация на отношения при сблъсък и конфликт.

Опита за рестваврация на отношения при сблъсък и конфликт е най-общо аспект на дипломация. Това означава, че те могат да бъдат подети единствено от официалните и представителни органи на едната и другата страна.

2 - ро измерение - опит за постигане на законосъобразни отношения.
Опита за постигане на законосъобразни отношения е с цел, да се избегне саморазправата между страни с напрегнати отношения. Мюни и Перес посочват, че постигането на положителна психосоциална идентичност между представителите на отделни групи стои в основата на тяхното поведение. При положение, че тя не бъде постигната или е нарушен нейния баланс, отношенията е възможно да прераснат в конфликт.

3 - то измерение - - опит за постигане на морален консенсус.
Опита за постигане на морален консенсус може, да мине през ред противоречия. Според С. Москович съгласието и консесусът имат две функции:

• Потвърждаване на мненията и съжденията ни свързани с необходимостта да потвърдим, че нашите собствени възприятия и разбирания отговарят на реалността възприета от всички.

• Служат за повишаване на нашето самоуважение, когато виждаме, че нашите съждения и мнения са признати от другите. [[Москович, С. Социална психология т. 1. С., 1998]

От една страна основния принцип върху който се изгражда моралния консесус в междуетническите отношения е хуманността. От друга страна обаче хуманността е твърде широко понятие. Дори поставено в конкретна примка на времето, то едва ли е възможно да бъде затвърдено като еднакво значещо за всички едно и също нещо. Примерите от историята го потвърждават. По такъв начин Силвия Минева разглежда морала от гледна точка на своята изменчивост и съответно аморалното, като един от аспектите на социализация. Онова което е било аморално, днес вече е морал – „Звучи парадоксално, но в крайна сметка всички автори, оспорващи и застрашаващи с творбите си устоите на господстващия като „официален” морал, дори автори моралисти като френските за времето си всъщност аморалисти. Иначе казано всеки моралист е потенциален аморалист”. [С. Минева. Аморалното. С., 1999 - с. 49] Онова което е било валидно с времето се преобръща. Ясната рамка на морала започва да се губи поради вродената си относителност. Нещо повече индивида е склонен към аморално поведение за да може, да разбере, каква е всъщност социалната норма. Ставайки свидетел на съответната реакция, индивида изчерпан откъм свои собствени ролеви реакции, визира съответния модел на поведение, който му е липсвал като вариант и го усвоява.

Съобразно всичко това считаме, че не би било редно, да се избързва с някои заключения. Например, че при наличие на известни противоречия между отделни етнически групи съответно морален консенсус между тях изобщо липсва. Противоречия възникват именно за да могат да бъдат открити съответните модели на поведение, които в даден момент ще бъдат изгодни, за всяка една от страните. Моралния консенсус в случая в който го разглеждаме не означава пълно единодушие или съгласие. Морален консенсус означава намирането на тон в отношенията извеждащ до съответна приемлива позиция за всяка една от страните.

Мюни и Перес изтъкват няколко основни същностни черти на междугруповите взаимодействия: Например нужда от намирането на водач. Такава нужда автоматично препраща към възникването на съперничество и желание за изтъкване на собственото превъзходство пред другата група. Всяка група рано или късно издига свой водач? Това за нас не е толкова от значение колкото факта, че той бива намиран веднага при разкритието за различие между кои да е групи попаднали във взаимодействие. Взависимост от типа на групата дали е младежка или не това може, да бъде най-силният, или най-умният, или най-красивият и др. Разбира се това групата го определя според своите собствени оценъчни представи, но не само това. Всяко едно изтъкване на качества които са „най” всъщност или най-общо казано се фаворитизират. Доближаването до една обща оценка или представа за качествата на водача измежду отделните членове на групата не означава точно наговаряне между тях. По-скоро или в действителност вътрешно-груповия фаворитизъм измежду членовете на групата служи за намирането на сигурност при символно съперничество с външна група: „Възникването на символите индивидуалните преживявания могат да бъдат направени достояние на другите чрез общото им значение [Габриел, М., Х. Перес, Малцинствата: идентификация и влияние/ Тодорова, Е. /съст./ Идеи в социалната психология. 1990 ]”, така например може да се създаде конкуренция между издигането на отделни гербове или емблеми, но най-вече вътрешно-груповия фаворитизъм осигурява положителна социална идентичност на членовете от групата. Всяко едно фаворитизиране е със знак плюс. Така желанието за превъзходство не е самоцел. Превъзходството е емоция и то положителна. Символното превъзходство представлява приписване на положителни качества на компонентите изиграли роля за намирането на обща свързаност между всички членове припознаващи себе си в една група. Тъй като най-често свързаността се възприема чрез символа на групата, съответно превъзходството на символа, възбужда онези положителни емоции, които служат за оценка на свързващите елементи от които групата се е сформирала изобщо.

В резултат от тези процеси за които можем да кажем, че външно са забележими за всеки един наблюдател, съществуват и други които протичат скрито. Един от тях е фактора на заблуждението. Отделният индивид на вътрешната група придобива склонност, да си самоприписва качества, които всъщност са свойства на общия символ на групата. Това разбира се е заблуждение. Свойствата на символа провокирани от съперничество с другата група, са фаворитизирани повече от нужда за сигурност, което от своя страна говори, че при всички положения са раздути повече от колкото те действително са знак за някакви действително налични стойности. Т.е. символа е повече емоция за положителна идентичност, а не сигурен признак за стойност. Например някои групи може да се отличават с качество, като стихийна агресивност (бел. под л. – например Скийн Хедс), но това не означава, че всеки един от нейните членове притежава такова качество. Независимо от това конкретен индивид, като член на съответната група при дадени обстоятелсва може, да бъде склонен да си го припише и това е равно на заблуждение за притежаване на съответните качества. Друг скрит фактор е този на проекцията. Психосоциалната идентификация е положителна за членовете на групата при положение, че тя символно е конкурентно способна и е отрицателна, когато не е казват Мюни и Перес. А при положение, че символа свързващ всички се окаже, че не е конкурентно способен може да настъпи чувство за подтиснатост и депресия едновременно във всеки един от членовете на групата. Това е фактора на взаимозависимостта. Мюни и Перес и тук отчитат, че различни междугрупови аспекти като стил на поведение, видове представи, типове оценки така се съгласуват между отделните членове на групата, че всяко едно разграничаване на някой от тях ще се отрази еднакво на всички в групата.

Съобразно тези същностни черти, явяващи се като закономерност в междугруповите взаимодействия, имаме представа или визия за развитието на едни или други отношения между отделни групи още повече, ако те са междуетнически. Те могат да бъдат в норма, когато не пристъпват към саморазправа, не нарушават закона. Можем да кажем, че такива отношения макар и напрегнати са идеални когато са съобразени и с морала. Отклоняващо се състояние, девиация на такива отношения можем, да забележим когато се концентрират например спрямо пропагандирането на расизъм, дискриминация и други видове взаимодействия водещи до подтисничество и насилие.

4. 2. Социална интеграция.

Социална интеграция означава приобщаване на група хора към обществото. За разлика от „превенцията” чиято цел е да следи и да спира развитието на процеси с неблагоприятни последици, тук проблемът е вече в ход. Единственото което остава е това да бъде преодолян.

В социален план проблемите които подлежат на интеграция често се разпростират върху една не малка част от обществените сфери на живот и развитие. В българското общество те са визирани най-вече спрямо етнически малцинства лишени от възможността напълно, да се впишат в широката общественост. Причина за това са както липсата на съответно образование, заетост, приемлив културен образ и др., така и социално-икономически и политически противоречия базирани върху напрегнати отношения между отделни етнически групи (малцинства) и мнозинството.

Какви интегративни техники могат да се използват за решаването на такъв род социални проблеми? На първо място е редно да споменем, че такива проблеми от една страна изпъкват с липсата на желание за социална интегрирация на отделната група към мнозинството и неговия обществен ритъм на развитие. От друга страна стои и проблемът с липсата на желание на мнозинството, да възприеме в себе си отделната група оказала се вън от публичните му сфери на обществен живот и развитие. Когато този процес на антагонистично отношение продължи твърде дълго неминуемо възниква конфликт. Колко време е нужно за това? Всъщност опита показва, че времето за достигане на конфликт стои в пряко отношение с икономиката, политиката и културата на цялото общество. Дотолкова доколкото една от тези три сфери по някакъв начин бъде засегната дори, да не е изправена пред грозяща опасност за нейното процъфтяване това може, да се изтълкува като един вид посегателство срещу нея. Тогава премълчавания и пазения до този момент, като че ли в тайна антагонизъм изпъква на преден план във всяка една публична изява за всяка една от страните.

За това един от първите етапи в провеждането на социална интеграция е проучване на възможностите или сферите на живот в които всяка една от страните безметежно се доближават. Икономиката, политиката и културата са сфери от живота, от значение за всички членове на обществото, като едно цяло. Не случайно именно предимно в тях се търси такава ниша, която да се използва за разрешаване на нарасналите вътре в обществото антагонистични отношения.

На второ място говорим за проучване на интересите на мнозинството и малцинството по-отделно. Щом една група по начина на своето съществуване сработи за развитието на политиката, икономиката, културата на обществото в този случай може, да кажем че тя направо нахлува в публичния му живот и дейност. Действителният проблем разбира се възниква от съществуващия дисонанс между интересите на мнозинството и малцинството. В някои случаи дори говорим за абсолютен отказ от следването на каквито и да било интереси свързани с общественото развитие. Например дискриминацията и расизмът от страна на мнозинството към малцинствата е такъв отказ. Както и обратното, когато например дадена група участва в солидарни системи за социална закрила без да работи за тяхното по нататъшно изграждане е всъщност живот на „чужд гръб”. Социална търпимост не може да бъде възможна при нито един от случаите, защото по начина си на действие те вървят против правилата на общественото договаряне.

Веднъж като бъдат установени причините за социалната изолираност на отделни групи от обществото следва, да се предприемат конкретни мерки за изправяне на нарушенията. Независимо, че отделните групи хора следват различен ход на развитие и се ползва с различна култура, съобразява се с различни възгледи за своето политическо развитие и установява различни икономически режими. Независимо от това в рамките на едно общество съществуват известни правила валидни за всички. Когато се спре тяхното следване говорим за своеобразно нарушение на обществения договор между хората които се побират в тях. Възможно е обществените рамки веднъж да се размият след което да се създадат отново. Рязкото преминаването на България през 1989 г. от един политически режим в друг е пример за размиване на рамките на българското общество. След като те отново са дадени се натъкваме на отделни групи хора пребиваващи вътре в обществото и които са като откъснати и изолирани от дадени сфери на общественото развитие. Причините за това могат да бъдат най-различни. Каквито и да са те в етапите за управление на социалната интеграция, като стратегия за приобщаване на отделни групи хора към обществото е валидно спазването на обществения договор или по-скоро възприемането на всеки един член от обществото като част от цялото. При това положение задължително изследваме въпроса с липсата на желание на отделни групи хора да се включат в обществения ход на развитие, както и обратното – липсата на желание на мнозинството да припознава известна част от тях, от публичните сфери на своето развитие.

Актуалните измерения на обществения антагонизъм в България между отделните групи хора може, да бъде добре проследяван в отразяването на новини и публикации в пресата за техните отношения. Защото от настъпването на демокрацията до сега без коренни изменения се дискутират почти едни и същи проблеми. Нещо повече социологическите проучвания правени на тази тема допълнително уеднаквяват основната дискусия ширеща се и сред общественото мнение като цяло. Разбира се, тъй като в България основно се обръща внимание на икономическата и политическата стабилност, като тема носител на обществен стрес, за това и проблемите отнесени към малцинствата най-често преливат в политико-икономически контрасти. При положение, че известни спортисти и хора на изкуството принадлежащи към различни етническа групи, постигат успехи под егидата на българското знаме. Това само по-себе си означава, че в културно отношение не можем да говорим толкова за социална изолираност, колкото за културна отдалеченост от общия модел на възпитание в страната и който се приема за стандарт, като например степен на образование позволяващо намирането на работа, което е и основния предмет на дискусия в обществото. Като пример в подкрепа на тезата можем да посочим редица изследвания на български автори в тази насока, докладите на Интернет страницата на социалното министерство за липсата на образование сред голяма част от ромите в България, както и книги на български журналисти публикувани най-вече с цел да дискредитират управляващите в страната, че не могат да се справят с проблема на общественото недоволство не само спрямо тях, а и изобщо с етнически групи оказали се вън от обществения ход на развитие. В заключение можем да кажем, че социалната интеграция се провежда с цел да изправи нарушенията възникващи на база: солидарния ред изграждан по отношение на икономиката, толерантния тон спрямо културните включвания в публичните сфери на хора принадлежащи към отделни етнически групи и не на последно място политическата изправност спрямо всички членове на обществото. Това са ниши в които различни негови членове могат и би трябвало да се доближават безметежно. При положение, че те не успяват се натъкваме на известна изолираност между тях.

Как да бъдат убедени страните в антагонистично отношение в начинания за интегрирация по-между си? Отговорът на такъв въпрос зависи от разбирането на значението за социална интеграция на изолираните групи в обществото. В своята книга „Социални малцинства и медии” В. Ангелова прави опит за синтез измежду няколко дефиниции на понятието социална интеграция, плод на научни трудове и изводи на редица учени, посветили изследванията си на социалните взаимоотношения в обществото. Тя пише, че според Т. Парсънз интеграцията е координиране на различни части в цялото с цел гарантиране на доброто му функциониране. После подчертава, че за Е. Дюркем интеграция се постига чрез разделение, например в обучението–включване или изключване на индивида от общото обучение. За разлика от него, пише В. Ангелова, Т. Парсънз приема, че идеята на Дюркем по-скоро може да се определи като социализация. Защото когато говорим за социализация, ние поставяме в центъра на въпроса самата личност. А при интеграцията в центъра на нещата стои цялостна социална система. В тази връзка В. Ангелова извежда изводите на Х. Маркузе според който интеграцията е по-скоро манипулация. В противовес на който според П. Ханс интеграцията е коректив на манипулацията: не интегрирания човек е лабилен и не е способен да се предпази от манипулация. В крайна сметка от особено значение се оказват изводите на Б. Петерс който разглежда три основни типове проблеми от живота на обществото свързани с интеграцията:

• Проблемът с ориентирането в своята среда, приемането и поведението в обективния свят.

• Проблемът със способностите за интерпретиране на нуждите от образование, ценности, жизнени цели и планове за индивидуалната обществена идентичност.

• Проблемът свързан с необходимостта от разрешаването на конфликтните желания в интерес на идентичността на личностите и обществото.

Тези типове проблеми се разрешават чрез трите типа интеграция: функционална интеграция, морален интегритет, експресивна общност.

Как от своя страна може да се подходи към насъщните проблеми в българското общество? Както вече казахме освен, че се занимаваме с нарушенията в общественото договаряне, следващия етап от стратегиите за управление на междуетническите отношения е свързан с тяхната корекцията.

4.3. Корекция.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите