|
- изява на личността;
- добиване на опит и др.
В Наредбата за структурата и организация на работната заплата, чийто контрол по прилагането е възложен на Изпълнителна агенция “Главна инспекция по труда” няма подобни критерий за оценка на работното място.
Може би целта на една такава наредба е насочена предимно в интерес на администрирането на работната заплата. Според нас обаче социалните критерий за оценка на работното място въздействат твърде повече и са с изключително по-мощно влияние. Такива критерий не са лесно уловими, те са динамични, променливи, колебаещи се и са въпрос на тенденция.
Заплащането на труда е основен стимул за ангажиране с работа, но не е чак толкова значим, колкото изглежда на пръв поглед. Степента на заплащането по-скоро играе решаваща роля за момента в който се формира първият и крайният избор в заемането на дадена работа. В промеждутък стоят фактори като благонадеждността, благосъстоятелността. Често високото заплащането се комбинира и върви редом с тях. Обаче това не винаги е така. Поради едни или други индивидуални разбирания може и изобщо да не бъде така.
Това са примерни проблеми засегнати не само на едно локално равнище, но и касаещи нискоквалифицирания труд. При другия фундаментален вид ползи, като наемане срещу професионални способности, картината е по-различна. При наличието на професионални способности работното поле или твърде се стеснява или напротив се разширява. Проблем за представители на едни или други малцинства, може да се окаже тяхната адаптация, ако се местят от едно място на друго, което не отговаря на техните навици.
Професионализма като цяло е икономика от друг разред. Разред в който основите за социално подпомагане се полагат и от където произтича отговорността спрямо изоставащите социални структури. Именно поради това проспериращото общество е отговорно за тях и състоянието в което те се намират. Подикването към взаимопомощ е друго измерение на социалната работа с малцинства. Когато представители на една етническа група преуспяват. На тях може, да им се покаже пътят и механизма за подпомагане на сродните им по произход хора оказали се на дъното на общественото развитие. Ефикасната помощ комбинирана с рационализъм може да постигне много повече от която и да е друга основаваща се само на желанието за взаимопомощ. Това е равнозначно, както на консултиране така и на съдействие в социалната работа.
Здравеопазването и условията на живот са другите лайтомотиви на проблемите на малцинствата в България. Здравната система в България в момента е от смесен тип. Гражданите както дължат вноски за здравно осигуряване, така и могат да се ползват от легализацията на частни медицински услуги, които са напълно платени. Стандарта на здравноосигурителните услуги основно се концентрира в обслужването от личен лекар. Разходите при някои заболявания се поемат напълно от здравната каса, при други такива част от лечението се заплаща, при трети то е изцяло платено.
Всички граждани получаващи доходи дължат здравноосигурителни вноски върху строго регламентиран процент от брутното трудово възнаграждение. Здравноосигурителни вноски дължат и безработните които неполучават доходи от никъде. Изключение правят малолетните и непълнолетните, които се водят здравноосигурени от държавата. Учащите във висшите държавни заведения редовно обучение са осигурявани от университета към който се обучават. Получаващите пенсия са осигурени от пенсията, която получават без да се изключват от задължение за внасяне на здравноосигурителни вноски при положение, че получават допълнителни доходи. Размерът на вноската за лицата които не получават доходи се регламентира всяка година от Националната здравноосигурителна каса. Здравноосигурителни вноски се дължат от 2000-та година насам за всеки месец без прекъсване. Реверанс се получава, когато са пропуснати три осигурителни плащания, което ще рече три месеца без вноски към момента на проверяването на здравноосигурителния статус. Давността на задължението е 5 години. Заминаващите в чужбина могат да се освободят от плащането на здравноосигурителни вноски при положение, че отсъстват от страната в продължение на четири месеца без прекъсване. Изборът на личен лекар се прави лично или ако не е направен такъв, то той се извършва служебно. Всички граждани на Република България трябва да бъдат здравноосигурени. В обратен случай те дължат пари на Здравноосигурителната каса, които могат да бъдат поискани от Агенцията по държавни вземания. Здравноосигурените граждани в България се ползват със същите права във всяка една държава членка на Европейския съюз.
Така изглежда здравноосигурителната система в България най-общо, основно уредена от КСО (Кодекс за задължително осигуряване), ЗЗО (Закон за здравното осигуряване) и ДОПК (Данъчно- осигурителния процесуален кодекс).
За сега няма направена официална статистика която да показва, кои от изолираните малцинствени групи в страната известни с това, че са без препитание имат проблеми със здравноосигурителните плащания. Изолацията е социален статус, а задълженителните плащания се ползват с административен такъв. Не можем да кажем, че законовата уредба на задъжителните здравноосигурителни плащания е в ущърб на едни или други малцинствени групи оказали се на дъното на общественото развитие. Такова становище може да бъде продукт единствено на една статистика, която в случая липсва. Причини за такава ситуация може да бъдат намерени от една страна в демографо-статистическите кординати, които не се вписват в админстративно-статистическите. От друга страна общественото мнение определено приема, че активната група от работещи граждани е абсолютно ущетена в плащанията, които отиват за сметка на безхаберните. Свидетелство за това можем да намерим в становище изречено в сборника на Евгени Дайнов „Техните гласове”. Според сборника ромите в България се ползват със следния стереотип:” Негативен като безбожник, крадец, лентяй, нечестен, вероломен, престъпник от малък; Позитивен като почита семейството си, весел, задружен и почита изкуството”. [Дайнов, Е. Техните Гласове. С. 2002 г.]
Една от причините за популяризирането на подобни стереотипи е социалнопсихологическото сливането на демографо-статистическите кординати с административно-статистическите. В социален план ромите не се ползват с добро мнение от гл. точка на липсата им на препитание. В същия момент няма информация за това, че те страдат от задължителните здравноосигурителни плащания, които се явяват тежест за работещите членове на обществото. Според обществените нагласи такова положение на административна антидискриминация само може да послужи за подклаждане на огъня на съществен антагонизъм на обществото насочен предимно към роми. При което той не е признак толкова на етническата принадлежност колкото на гражданската спрямо държавно-националната принадлежност.
Дотолкова доколкото се говори за дискриминация в здравеопазването още повече такива признаци са налице. Според обществените нагласи, най-малкото в здравеопозването има дискриминация. Напротив според сведения на общественото мнение е налице антидискриминация, която дискриминира именно редовните платци на здравноосигурителната система. Ромите които стоят без работа се ползват редовно от системите на социалното подпомагане, които регламентират автоматично техните здравноосигурителни права. Обаче щом те се явяват и всеки друг под защита на социалните плащания тогава и самите обвинения биват противоправни. Независимо от това всички факти говорят, че в рамките на обществените изисквания се търси равнопоставеност между обществените задължения и оправомощения. Как да бъде постигнато равновесие между всички тях? Спрямо масираността на волеизявления против антидискриминация, съпътствани едновременно с претенции за дисриминация можем да си дадем сметка, че се подчертава един морален дълг повече, отколкото фактически-административните дългове. Морала е една съществена част от междучовешките отношения изобщо която ще се опитаме, да разгледаме обстойно в следващите части на нашето разглеждане на междуетническите отношения.
Междуетнически отношения.
Когато говорим за междуетнически отношения в никакъв случай нямаме предвид дипломацията, преговорите и напрежението между отделни народи, нации или политически сформирования и съюзи. Глобалното бойно поведение, отстояването на каузи или мирните форуми са една част от междучовешкото поведение изобщо. Например конфликтните настроения могат да бъдат базирани, както на гражданска основа, така и на национална, политическа, етническа и др. Нещо повече, няма никакви основания да се счита, че в чисто междуетническите отношения отсъстват подобни нагласи. За това и извеждането на отношения, които бихме нарекли, че са чисто междуетнически също може, да се счита за стъпване върху мека почва.
В резонанс на току що казаното вероятно изглежда, че в интерес на това, да се изведат междуетническите отношения в една чиста крива на разбиране, няма друг избор. Освен, да се направи един своеобразен теоретичен компромис? Напротив с оглед на това, че съществува изключително ясен междуетнически контекст на отношения такъв компромис не може, да бъде допуснат. Може да кажем дори, че контекстта на междуетническите отношения е по-скоро жив и със своя собствена реалност отколкото само ясен. За пример: изселването на групи хора от родните им места обикновенно е съпътствано или с носталгия или с отрицателни спомени. Без значение, дали е било по принуда или без. Това е така, защото родното място е с особено значение за формирането на светогледа от самото начало на живота. Фактическото му напускане при всички положения е и едно своеобразно откъсване от това начало. Независимо от това, че отделна група или общност може, да се окаже малцинство на рожденното й място. А на друго спрямо тяхната етническа принадлежност, да бъдат мнозинство. Местата на които самите хора са били родени са с особена стойност.
В същото време и други фактори, които не са свързани само и единствено с рожденното място оказват подобно влияние. Такива са например културата, езика, религията, традицията, обичая.
За това преди всичко, когато говорим за междуетнически отношения имаме в предвид следното: за отношения на мнозинството спрямо малцинствто в чийто център стоят основоположни фактори оказали вече своето въздействие за сформирането на индивида, групата или общността. В заключение подобни отношения не могат да минат без визирането на различието между отделните страни.
2.1. Същност на междуетническите отношения.
Както вече беше споменато в своята същност междуетническите отношения са базирани върху една или друга жива реалност. Една от тези реалности се развива на база отношенията между мнозинство и малцинство. Нещо повече не може да се каже, че малцинството е различно от мнозинството и обратното. Защото и двете са различни. Това е втория основен белег на междуетническите отношения. Той е базиран върху вече строго сформираните различия между отделните страни. Тъй като тези различия са първородни и исторически предизвестени може да се каже, че те се оказват неизменни.
А когато се случат подобни ситуации техния резултат не винаги е един и същ. Понякога различието отбелязано от отсрещната страна подтиква към търпимост. Предполага се, че само с търпимост може да се преодолее временното затруднение в комуникацията. Това е вид комуникация при която се изчаква, да отшуми интереса на страната, която е била активната в случая и която своевременно вземе решение, да се оттегли. Естествено подобно оттегляне е символ на едно безрезултатно общуване. В други случаи при абсолютната липса на търпимост в общуването може да възникне агресия. Защото липсата на директна резултатност при комуникацията лесно би могла да послужи за мотив на гнева.
Всички изброени до сега положения са толкова първосигнални, че те могат да се наблюдават често при страни които са без опит. Независимо от опита обаче подобни отношения могат да се влошават все повече и повече. Често подобни влошения и тяхното разгръщане може, да се наблюдава от най-индивидуалното-междуличностното равнище, до най-глобалното- колективното равнище.
Друг първосигнален мотив на подобни отношения и който често се наблюдава, напротив от досега обсъдените е базиран върху радостта, играта в общуването, привлекателността на това което не е познато и др. При наличието на подобни изживявания се счита, че общуването е било твърде резултатно. Дори много повече от очакваното.
Тъй като такива отношения са положителни, страните в общуването вече могат, да имат пред себе си целева парадигма. Целта разбира се на такава парадигма е постигането на някакъв резултат в комуникацията. Обратното при липсата на резултати може да се каже, че всъщност няма никакво общуване. Защото макар и да протича някакво кодово послание което да се счита за един вид комуникация или общуване, такива фактически няма.
Така реално в своята същност междуетническите отношения могат да бъдат твърде противоречиви. Понякога е възможно наличието на дисинхрон в общуването. Друг път обаче те са базират върху особена степен на разбирателство, чийто продукт се отразява в интензивния обмен на постижения. Често обект на такъв обмен са едни или други културни постижения, творчески , научни и др.
В резон на всичко казано до момента можем да кажем, че развитието на междуетническите отношения зависи от типовете послания и тяхното разчитане. В резултат на тия две зависими получаваме и съответните понятия за различните видове отношения. Какви могат да бъдат те? Най-общо можем да ги обозначим, като отношения базирани върху толерантност, антагонизъм, разбирателство, сътрудничество и др.
Във всички тия понятйно изброени видове междуетнически отношения можем да видим в завършен вид връзката между двете зависими на типът послание и съответното негово разчитане. Например недоразумението е отношение от съвсем друг вид което няма общо с горепосочените. То да кажем например толерантността е целенасочен процес на отношение, който изисква постигането на конкретни резултати. В случая толерирането на различията в междуетническите отношения е един от основните. В декларация за принципите на толерантността утвърдена с Резолюция 5.61 от Генералната конференция на ЮНЕСКО от 16 ноември 1995 г. се казва, че толерантност означава: „уважение, приемане и разбиране на богатото многообразие от култури в нашия свят, на нашите форми на самоизява и способите за проява на човешката индивидуалност. Нея я подпомагат знанията, откритостта, общуването и свободата на мисълта, съвестта и убежденията. Толерантност-това е хармония в многообразието. Това не е само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Толерантност-това е добродетел, която прави възможно достигането на мира и способства за замяна на културата на войната с културата на мира.” [http://www.tolerance.org.md/rom/docs/decl_b.htm] В т. 1. 4., от документа се продължава: „Проявата на толерантност, която е съзвучна с уважението към правата на човека, не означава търпимо отношение към социалната несправедливост, отказване от своите или отстъпване пред чуждите убеждения. Това означава, че всеки е свободен да се придържа към своите убеждения и да признае същото право по отношение на другите. Това означава признаване на факта, че хората по своята си природа се различават по външен вид, положение, реч, поведение и ценности и имат право да живеят в този свят, съхранявайки своята индивидуалност. Това също означава, че възгледите на един човек не могат да бъдат наложени на друг.”
В социален аспект толерантността като тип отношение се свързва с конкретни измерения. Те най-вече намират израз в глобализацията, икономиката, мобилността и др. Разбира се при това положение социалните структури могат, да се видоизменят. Сред тях започват, да се наблюдават различни степени на интеграция и взаимозависимост.
В аспект на междуетническите отношения целевата парадигма на толерантността е насочена към различните региони, където многоликостта е налице. При липсата на толерантност по тези места попадаме на обратния улей на комуникацията и общуването. Например често се получава така, че мнозинството да държи в ръцете си и в своя власт разрешаването на някои от проблемите на малцинството. Подобна ситуация е толкова често срещана, колкото е обичайно да се види и чуе, как по-голяма група от хора успява да надвика по-малка. Проблемът в своята дълбочина обаче е толкова напрегнат. Защото как е възможно мнозинството толкова добре, да осъзнава властта си над някое малцинство? В същото време обаче то не само, че не е способно, да осъзнае техните проблеми. Твърде често то изобщо няма уши за тях, нито мисъл или представа, че малцинството е засегнато.
При такъв тип проява на търпимост на мнозинството спрямо малцинството се оказва, че всъщност става въпрос за една псевдо търпимост. Тъй като тя е противоестествена на създалата се ситуация рано или късно стигаме до абсолютна нетърпимост и конфликти. Такива отношения потенциално застрашават всички части на света се посочва в документа на ЮНЕСКО.
Ето за това в своя целенасочен процес толерантността прибягва до предприемане на съответни мерки: „осигуряване на равенство в достойнството и правата на отделните лица и групи хора навсякъде, където е необходимо.” Особено внимание да се отделя на: „социално най-слабо защитените групи, намиращи се в неблагоприятни социални или икономически условия, за да им се предостави правна и социална защита.” [http://www.tolerance.org.md/rom/docs/decl_b.htm]
В израждащите се отрицателни аспекти на отношение се натъкваме на т. нар. антагонизъм. В отношенията на антагонизъм и двете комуникиращи страни осъзнават своята власт. Без обаче, да могат да се поставят в положението и ситуацията на другата страна, отношенията се превръщат в борба. Постигането на примирие при това положение почти никога не е било възможно. Една от причините за това е именно осъзнаване на силата. Тя може да се крепи върху едни или други възгледи и интереси. Те до толкова обсебват страните в тяхното постигане, че това им дава възможност да се организират, групират и реорганизират и прегрупират когато това е наложително в отстояването на своята кауза. Организираността определено е сила. Ала когато е използвана в аспект на съперничество, враждебност, омраза, несъгласие, пред себе си имаме конфликт. В сблъсъка между интереси е нормално, да се създаде известна конфронтация. Обаче както вече казахме осъзнаването на силата при противопоставянето може, да подбуди крайна непримиримост, чието следствие е чисто и просто антагонизъм в отношенията.
В социален аспект визираме класов антагонизъм, антагонизъм на верска основа, политически, така и между различни етнически групи.
За щастие антагонизмът може да бъде преодолян, чрез друг тип отношение, т. нар. разбирателство между страните. Докато толерантността е нагласа на характера, то отношенията базирани върху разбирателство са изключително активни в общуването. Защото целта на разбирателството не е постигане на едно видимо разбиране между страните. Едно такова разбиране може да бъде само привидно и в никакъв случай със свой собствен резултат. Целта на разбирателството е постигане на съгласие, единомислие и единодушие. А това не може да бъде направено само наужким. Нито съгласието, единомислието или единодушието са способности. Това са резултати на общуването. Те се постигат например чрез ангажимента поне в една мислена представа или на един чист опит за виждане на нещата от гледището на другата страна. За това нещо е нужен на първо място известен сговор между страните. Оттам насетне е възможно да възникне и хармония в общуването. Именно тя подтиква желанията за помирие и споразумения.
Разбирателството като отношение може да стигне твърде далеч. Компромисите са само един временен етап в дружбата, приятелските отношения, единението и споделянето. Тяхната основна задача обаче може, да бъде в постигането на сътрудничество. Това са друг тип междуетнически отношения. Те могат да се изразят чрез съдействие между страните, съучастие, спомагане и подкрепа. Върховен момент в сътрудничеството е постигането на поддръжка и солидарност.
В аспект на социалните отношения сътрудничеството протича в достигането на общи цели между страните. За съжаление в междуетническите отношения това е един толкова рядък момент, колкото и скъп. Често такива моменти се концентрират около творческите проекти между отделните страни и културните или научни достижения. Обаче в аспект на социалната изолираност на дадена етническа група спрямо мнозинството целите на двете страни в повечето случаи твърде се разминават. Както виждаме за тяхното общо регулиране е нужно да се извърви дълъг път, а не само да речем едно голо фиктивно желание за утвърждаване на принципа на сътрудничеството.
2.2. Детерминанти на междуетническите отношения.
В опита си да уловим социалните отношения между различните етноси не може, да не се спрем върху корените от които те възникват. Това ще рече вникване, освен в тяхната историческа предизвестеност, така и анализ на основните принципи върху които те не само се оповават, но и продължават да се поддържат. Всичко това говори за детерминираността на едни или други отношения. Нещо повече междуетническите отношения са белязани да бъдат такива. Всеки един етнос носи със себе си и своя характерна черта. А щом говорим за характерни черти, следователно се спираме върху признаци които устояват при променящи се условия. Т.е. те остават каквото и да се случва и за това ги наричаме характерни. Тях винаги можем да ги забележим също така както е характерен всеки един залез или изгрев за планетата земя.
За това няма да е никаква лъжа, ако кажем, че за разлика от отношенията като цяло при едни или други групи хора, междуетническите отношения са изобщо детерминирани от редица фактори. Нещо повече тяхната детерминираност в повечето случаи е твърде видима и открита. Една от причините за това положение са именно различията между отделните етнически групи, които създават необходимия контраст във видимия свят. Това разбира се не е задължително. Например балканските народи и особено славянските са твърде близки по манталитет. Независимо от това обаче между тях съществуват характерни различия които всяка една общност твърдо си отстоява. Такива различия най-често са плод на историята и които за това днес видимо може, да не са толкова актуални. Обаче вътрешно те са със свой коренен израз на едни или други разграничения между отделните балкански нации и етноси. Подобно е положението и в други части на света. Дори нещо повече в някои от тях на преден план можем, да се натъкнем на пълно объркване или парадокс. Например в Северна Америка и по-скоро Сащ, от гледна точка на етническата принадлежност населението, като цяло е толкова разнородно, колкото са различни плодовете в една фруктиера събрани от всички краища на света. Своевременно обаче всички те се припознават като граждани които си съпринадлежат. Едновременно с това сред коренното население в Америка-индианците, съществува едно строго разделение на отделни племена. Цялото това положение разбира се никак не е парадоксално, а напротив твърде добре обяснимо. Едни такива обяснения може да не са съвсем пълни и да не изчерпват всички възможни въпросителни. Все пак е ясно, че диференцираност и интегрираност сред различните етноси може, да съществува на най-различни нива и модели. Също така очевидно е, че те са детерминирани от фактори които се оказват ключови във формирането на отношения. В нашия случай разбира се става въпрос за детерминанти на междуетническите отношения. Те както вече видяхме в зависимост от дадена ситуация могат да бъдат с вътрешна и външна сила на проявление.
Външни фактори на влияние върху междуетническите отношения: външния фактор обикновенно се проявява открито. Друг негов принцип е, че засяга наведнъж по-голяма маса от хора. Това означава, че отношенията между етносите в този случай могат да се разбират и в аспект на междугруповите взаимодействия. В междугруповите взаимодействия и междуетническите отношения обаче има огромна разлика. Междуетническите отношения са исторически предизвестени, а междугруповите взаимодействия може да не са. Междугруповите взаиомодействия са по-скоро с политически и социален контектст. Дотолкова доколкото в междуетническите отношения се съдържат социални и политически вълнения, дотолкова може да кажем, че и те също са част от междугруповите взаимодействия. Обект на анализ за нас представлява степента на структурираност на отношенията в общността. Каква е структурата на взаимотношенията в групите и подгрупите? Познаваме съществуването на два основни модела- равнопоставеност и йерархия. Понякога или дори често не можем да ги наблюдаваме в чист вид. Отношенията на равни начала между групите са базирани върху сътрудничество и съвместност. Когато някои групи не могат да си сътрудничат в политическо отношение, тогава и техните социални отношения също може да блокират. За това не са редки случаите в които се правят опити за обратното. Политическите машинации, да бъдат блокирани от едни или други социални вълни на недоволство например.
Разглеждайки структурата на отношенията в общността разбира се съблюдаваме за политиката, как е формирана властта и нейното разпределение, измежду кои, как и защо. Основна цел на демократичната общност е постигането на равнопоставеност между групите. Такива отношения още се нарича, че са базирани върху хоризонтал. При тях сътрудничеството и съвместността са опора и основен принцип на поведение. При йерархичните взаимоотношения „едни групи доминират над другите по отношение на статуса и властта в обществото.” [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] При равнопоставените взаимоотношения „групите са изравнени по своя социален и политически статус, самите те са вътрешно стратифицирани и йерархизирани”. [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] Счита се, че в България взаимоотношенията между общностите са от смесен тип. В частност разбирането на Макаринов е, че малцинствата са неразделна структурна част от демократичното общество.
Разглеждайки структурата на отношенията в общността разбира се съблюдаваме за политиката, как е формирана властта и нейното разпределение, измежду кои, как и защо. Основна цел на демократичната общност е постигането на равнопоставеност между групите. Такива отношения още се нарича, че са базирани върху хоризонтал. При тях сътрудничеството и съвместността са опора и основен принцип на поведение. При йерархичните взаимоотношения „едни групи доминират над другите по отношение на статуса и властта в обществото.” [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] При равнопоставените взаимоотношения „групите са изравнени по своя социален и политически статус, самите те са вътрешно стратифицирани и йерархизирани”. [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] Счита се, че в България взаимоотношенията между общностите са от смесен тип. В частност разбирането на Макаринов е, че малцинствата са неразделна структурна част от демократичното общество.
Медиите са един друг механизъм на отношения. Те също се явяват детерминанта на междуетническите отношения. Не рядко когато бъде публикуван материал в известен македонски вестник за българската нация, тя да започне широко, да се дискутира в България. След това нищо чудно като ответна реакция онова което се напише в българския журнал и касае македонската нация също, да бъде обект на дискусия в Македония. В Македония се издават вестници от македонци, в България също се публикува и развива журнал от българи, но какво правят онези етнически групи които са без своя медия? Евгени Дайнов развива хипотеза, че ако някой не се представи сам, то друг ще го направи. А какво правят онези които не желаят да се представят особено, когато начина по който им се предлага това, да бъде направено не им допада, нито им помага? При такива положения върху медията определено тежи известна отговорност. Защото не са малко случаите в които тя може да навреди или както В. Ангелова подчертава: медията едновременно може да помага и да вреди; функцията на медията не може да бъде категорична за нито една от двете константи на положително или отрицателно свое влияние.
Конкретно за България се натъкваме на редица изследвания посветени върху отразяването на новини, събития, предавания и др. медийни изяви за етническите групи. В свое изследване Евгени Дайнов разглежда насаждането на стереотипи за малцинствата. Наблюденията му се разгръщат за период от около 10 години. В заключение той подчертава, че във времената на преход стереотипните представи за малцинствата заемат водещо място. Една от причините за това е, че политическите промените са съпътствани с липса на конкретна информация за образа на една или друга етническа група. Времената на преход с това и са характерни. При тях от една страна няма строго установено статукво, тъй като самото то се разрушава или преустановява. От друга страна е необходим критерий според който обектите да бъдат разпознавани. При това положение някои малцинства може да попаднат под ударите на стереотипното определяне. Евгени Дайнов счита, че във времената на преход от началото на 90-те години на 20-ти век достта незаслужено са били хвърляни стереотипи към отделни етнически групи. Една от причините за това е, че обществото като се изправя се пред трудностите проявява и склонността, да приема предубеждения и стереотипи като обяснение за едни или други неволи. Изключително стереотипизирани в медиите са били българинът, турчинът, българинът мюсюлманин и циганинът. [Дайнов, Е. Техните Гласове. С. 2002]
В едно друго изследване посветено на печата се натъкваме на подобна ситуация. Става въпрос за анализ на новините публикувани в печата касаещи малцинствата в България през периода от 2001 г. до 2002 г. Според изследователите публикациите за малцинствата са преди всичко „пожароопасни”. На следващо място се изтъква спорадичното отразяване на новини само за някои етнически групи. Например новините за турците били тясно свързани единствено и само с политическите теми. Новините за циганите били във връзка единствено с криминалните им деяния в държавата. Нещо повече за други етнически групи през изследвания период почти не са били отразявани новини, освен за евреи, арменци и македонци, а в България съществуват поне над 20 етнически групи.
В заключение може да кажем следното: в България външните фактори на влияние в междуетническите отношения основно са акцентирани от политиката и медиите. Структурата на отношения между отделните етнически групи е позволила внедряването на демокрацията като принцип на тяхното управление. Сега България е член на Европейския съюз което показва демократичната насока на обществото. Също така медиите както могат да бъдат недокоснати от отговорност спрямо своята дейност, така й към тях е отправено едно ново изискване за етика в отразяването на новини за междуетническите отношения. Например, да не се спекулира с проблеми към и от малцинствата, като отдушник на едни или други проблеми касаещи една обща човешка ситуация.
Вътрешни фактори на влияние върху междуетническите отношения: вътрешните фактори не са толкова открити, но почти задължително се проявяват при по-дълбока или личностна комуникация. Може да се каже, че са символ на традицията. Често те изразяват корените около които се крепи една или друга общност.
Езикът е такъв фактор на влияние чрез който веднага при контакт установяваме разбиране или нужда от преводач. От гледна точка на речевото произношение може да си дадем сметка, както за култура и местоживеене, така и принадлежността към дадена общност или етнос. Уникалното при езикът е, че всяка общност започва да опитомява и да създава свои собствени изразни средства. В общността езикът се усъвършенства до степените на комуникация от които тя се нуждае. Колкото по отворена е една общност до толкова може да се натъкнем на стихийното многообразие от различни видове изразни средства. Обаче, ако тази общност няма някакъв обръч в който да се затварят, голяма част от тях ще отпадат, забравят и изчезват. Официалния език често служи за такъв обръч. Колкото повече излизаме от неговия център може да се окаже, че всъщност ще се натъкнем на друг такъв с други закони и съображения.
Интересното при малцинствата е, че обкръжени от официалния език, едновременно с това може, да се потопят и в руслото на своята собствена езикова култура. Например ромите в България се славят със своя жаргонен език. Произношенията на числата от 1 до 10 на този жаргон са познати на почти всички роми в страната. Славят се с редица песни чийто текстове изписвани на латиница са със същия жаргон. Не са малко ромските общности в които да се чуе и турска реч. Едновременно с това ромите в България говороят основно български език. Тъй като не е известен официален ромски език това положение на ромите в България определено може да се сметне за особено.
В аспект на междуетническите отношения може да се натъкнем на различни ситуации. Ако става въпрос за малцинства сякаш е почти задължително преливането на различни диалекти в речта спрямо официалния език. При това положение се отчитат т. нар. езикови интерференции, степента на владеене на официалния език от гл. т. на граматика, синтаксис и невербална комуникация. Също така и степента на възприемане на езиковите сигнали, лингвистичен усет.
Религията също е фактор на междуетническите отношения. Тъй като тя твърде много може в дълбочина да засегне емоциите и чувствата, религиозната принадлежност почти винаги е била от особено значение.
Вярата е личностно и интимно преживяване. Усъвършенстването на това преживявяне обаче е въпрос на просвета. Колективния порив на вяра е основна част от светското обучение, на процеса на просвещаване. Защото той помага на всеки вярващ да не се разколебава, т.е. да бъде винаги близо до насъщното проникновенно преживяване. За всеки човек вярата представлява един вид опора и пълно доверие. Религията подържа това течение на вяра.
В аспект на междуетническите отношения най-вече е необходимо, да направим разлика между религия и вяра. Вярата като понятие е една и съща, докато религиите са различни. Всяко мнозинство или малцинство се привързва към даден религиозен модел. Доколко обаче те приемат или отхвърлят другите религии? Религията по същество е нравствена и етична. Има не малко културни центрове по света които са средища на множество религиозни течения. Това са положителни примери. Наред с тях съществуват и отрицателни. Достта войни са се провеждали на религиозна основа. Счита се, че са плод на т. нар. фанатизъм (използването на нравствените ценности като предлог за насилие и според нас е признак за фатнатизъм).
Паралелно с това засягаме и друг интересен въпрос. Доколко може да бъде определена степента на религиозност, например на една или друга общност? Институциите издават правила със задължителен характер към всички. Религията като цяло е институция. Спрямо спазването на указанията излъчени от нея можем, да отчетем степените на отговорност на всеки един от последователите й.
Разбира се с това не се изчерпват връзките на група хора или общност с даден религиозен аспект на духовност. Такива връзки могат да се основават по отношение на религиозната принадлежност. При религиозната принадлежност няма строго спазване на правилата. По-скоро се отчита нагласата към даден тип религия.
Друг значим момент е стереотипността във възприемането на религиозните ценности. Става въпрос както за псевдо-нагласа, така и за фалш в изповядването на дадена религия. Когато на едно колективно ниво очевидно липсва вярата, а сляпо се изпълняват указанията на института се уверяваме, че преди всичко става въпрос за фалш. Причините за това положение могат да бъдат най-различни.
Днес сред населението в България можем да открием множество традиции, обичаи и ритуали присъщи на различни религиозни и идеалистични течения. Не рядко можем да се натъкнем на смесването на езически обреди с чисто християнски. Можем да открием селища в които се изповядва предимно ислям. В други общности може да открием отхвърляне на религията изобщо. Можем да открием групи и общности от хора които не отхвърлят религиозните традиции и обичаи, но в повечето случаи строгото следване на религиозните норми отсъства от ежедневието им. Причините за това състояние на нещата са както исторически, така и признак за усвоимост на нови модели на поведение.
Религията обаче не е единствения институт който се създава сред група хора. Други такива институти се формират например спрямо професионалния статус. Професиналните гилдии не рядко се базират върху етническата принадлежност. Това е друга детерминанта на междуетническите отношения. Тя се отчита спрямо начина на определяне на отделните групи. Така например някои общности се известни с един тип отношение към семейството за разлика от други чийто подход е различен. Докато сред българите се налага тенденцията за моногамност в интимните отношения, то при някои етноси етичните правила запазващи стабилността на семейството може изобщо да не се докоснат до тази мяра. Ведно с това можем да наблюдаваме и определена специфика на отношенията в рамките на една група. Например в забавленията някои представители на етническите малцинства, са по-либерални за разлика от други, които в това отношение са по-консервативни. Някои групи са по-отворени за широк спектър от взаимоотношения за разлика от други. Не на последно място свидетелството за заможност при едни групи се проявява по един начин, а при други по друг. Например ясно е, че за по заседналите общности притежаването на имот, къща е спектър за тяхното благосъстояние. За други общности обаче, възможността да пътуват или да се отдават на занимания касаещи личния им живот, са знак за тяхното благосъстояние.
Чувството за принадлежност е един друг фактор на междуетническите отношения. Идеята на човека, че принадлежи към една или друга общност намираме не само в неговата мотивация да общува или да се събира и да прекарва времето си с нея. Понякога човек желае да установи действителните факти една такава своя принадлежност. Често най-ярко тя се проявява по отношение на генетичните родители. Примерите за това са голословни сами по себе си. Копнежът към “голямата” майка и “големият” татко в семейството остават да са един жив спомен при повечето хора. Докато не стигнем до съзнанието за единение с една или друга общност от чийто род сме самите ние. Начина по който се развива съзнанието в тази насока е обект на изследване в творбите на редица учени. Причината за това може би е именно неизчерпаемия кладенец на психиката, да преоткрива нови положения свързани с идентификацията. Едни от тези положения са свързани с етническата принадлежност.
За разлика от националността, която е с малко или повече политически измерения, етническата принадлежност е израз повече на културните измерения, отколкото на което и да е друго социо-национално измерение. Пример за това е изследването на Т. Неделчева проведено през 1998-2002 г., където тя конкретизира своя подход по следния начин:”Изхожда се от идеалистичната представа, че всяка от трите идентичности-етническа, национална и културна, е вътрешно структурирана, с обединяващ център и подчинени. Така в идентификационното поле на етническата идентичност централна зона е етническия произход, на националната идентичност политическото и на културната идентичност съ-преживяване на другостта.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.]
По нататък автора стига до други интересни изводи например, че днес „налице е преход от национална към културна идентичност.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.] Извършва се трансформация на етническа идентичност. В променяща се национална държава тя е етнокултурна. При младите хора идентичността не е чисто национална, етническа или културна. Етнокултурната идентичност дава свобода, тя е изпреварваща – подчертава Т. Неделчева. Защото „личността възстановявайки целостта и тъждеството със самата себе си, се обръща отново към етническата си общност, но вече както като стратегически избор, така и като носител не толкова на знание и ценностна значимост на собствения й произход, а като културна уникалност и различност.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.]
В контекста на междуетническите отношения Т. Неделчева също така посочва, че „разбирането на другия е вникване в неговата култура отвътре и на собствената от неговите позиции. Това прави комуникацията възможна, елиминира недоразуменията, намалява значението на предразсъдъците.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.]
Факта, че автора се спира върху недоразуменията и предразсъдъците за нас сякаш е твърде ясен. Различието както може да бъде отключващ фактор за проблеми и конфликти, така й обратното. Различието е богатство. Чрез него може да се намера ново значение на всички противоречия. Това значение се нарича индивидуализъм. Схващането за индивидуалност на човешката личност е един огромен напредък в отношенията между хората. Защото индивидуалистът не се отдалечава от колектива, групите или общността. В същото време в себе си той съхранява самостоятелност. Съзнанието за индивидуализъм е в такава степен на развитие, че не е нужно влияние от която и да е страна за да спазва институционалните норми на общността. Индивидуалистът може сам да изработва правила и да се съобразява със своя собствен морал без да накърнява реда и целостта на колектива. Индивидуализмът е толкова скъпоценен, че неговото размиване в повечето случаи се приема като една истинска загуба.
Теориите за групова идентификация на Аза не само се докосват до това положение, но и го разучават на различни нива. Те се опитват, да обяснят първо възникването на т. нар. психични общности и второ развиването в тях на бурни конкурентни и нетолерантни взаимоотношения. Едни такива взаимоотношения между отделните етнически групи биват определяни като етноцентризъм. Негов същностен аспект е възникването на трайно състояние на междуетническа психична дистанция и конфликтност.
Етноцентризмът е също детерминанта на междуетническите отношения. Можем да я определим като фактор от смесен тип – външни и вътрешни, действащи едновременно. Най общо етноцентризма бива определян, като „социално психична нагласа на индивида да приписва особена ценност на етничните общности, с които той се идентифицира като социално същество. Такива общности са различните племена, народности, нации, национални малцинства.” [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130] Характерно за отношенията на етноцентризъм са противостоящите общности, които развиват враждебни отношения помежду си, основани на взаимното им предразсъдъчно възприемане. То предразполага собствената общност да се приживява „като по значима и по-високо стояща в ценностно отношение спрямо другите групи, на които обикновенно се приписват негативни характеристики”. [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130] Преодоляването на етноцентризма се свързва с неговото редуциране и ограничаване. В научната литература са познати основно два подхода. Единият е разработен от Музифер Шериф [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130], който цели създаване на интензивни контакти между групи, подържащи предразсъдъчни отношения. Другият е разработен от Мортън Дойч и М. Колинс. Те акцентират върху „създаването на условия за съвместното постигане на социално-значими цели чрез взаимно усилие на представители на враждебно настроени групи.” [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130]
|
Re: Факти [re: filmfest]
