Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 20:17 03.10.22 
Клубове / Наука / Хуманитарни науки / Археология Всички теми Следваща тема Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема Логично е да ви честитя Хелоуин
Автор smocker77 (FBI bloger)
Публикувано30.10.20 22:27  



ЗА НЕОЧАКВАНИТЕПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРИЯТЕЛСКИТЕ СЪВЕТИ
(НОВЕЛА празничен ДАР – ЧАСТ1)

Какъвто си беше авантюрист, решен да изпита всичко, след прочита на някакво книжле с шеметни и неизвестни на Фишек усещания и фата-моргани, той се екипира за излет в гората. Не, това не беше наказание за брането на гъбки, до което впрочем така и не се стигна. Това беше пак неговия луд късмет, спасил го от окончателното пропадане.

Познаваше се отлично, по-твърдоглав тип от себе си не беше срещал под търпящото го вече повече от тридесет години небе. Така че единствено този низ от случайности го възпря да се впусне в рискованите космически пътешествия, след които като нищо можеше да се превърне в така наречения зеленчук. Съдба на заживял в страната на приказките бивш наемник, която най-малко би искал.

Така че сега благославяше мига, в който, след като навлезе дълбоко в гората реши да си полегне под една бреза. Като първо надигна здраво плоското шишенце с уиски, което го хвърли в сладка дрямка. Колко му трябва на човек? Часове преход насаме с ветреца, мълчаливата трева и умислените дървета, няколко глътки уиски почти на гладно… В бързането забрави сандвичите... Но не и ябълките. И яде ябълки, да, ябълки. Но когато бръкна в раницата и разбра с тъжна изненада, че е оставил сандвичите на диванчето, вече беше късно да се връща. Пък и денят щеше да е пропилян.

Когато се събуди, обмисли положението. Странното беше, че по пътя си не беше видял нито една вълшебна и омагьосваща гъба, а не да не внимаваше. Както и да го преценяваше, изминал е по-голямата част от пътя. Не че беше лесно да следва тайния маршрут към безценните съкровища. Даряващи с райски мечти и откровения. Току виж стана писател, каза си Фишек, и тази мисъл натежа на везните. Току виж взема Небюла за фантастичните си импресии, вдъхновени от духовните пътешествия, подарени ми от гъбките.

Що се отнася до съкровената пътека за посветени в нирваната, впрочем набелязаа твърде мъгляво от старото му приятелче Макси, обвито в кълба ароматен дим, с думите:

- Хващаш гората и вървиш на запад. След кръстопътя… На табелата към пътеката пише щат Свето вричане…

Все пак на Фишек му бяха обяснени знаците, оставяни от гъбените пилигрими за своите бро, които се намираха лесно и той, неофитът, се беше ориентирал правилно.

Дали кучето не го обърка? Усмихна се и с лека тъга си спомни странната среща с елитния мъжки екземпляр, който излезе от закътана пътечка и му се усмихна. Да, точно така кучето му се усмихна и приятелски се завъртя покрай него, колкото да огледа кубинките му. Деликатно подуши лявата и побутна с нос развързаната връзка. Сетне го погледна въпросително и лекичко се отдръпна.

Фишек интуитивно разбра намека и бавно се наведе да завърже връзките. Сети се как в метрото щеше да падне жертва на тази си небрежност. Насмалко зъбите на ескалатора не го захапаха и една госпожа му каза ужасено: Вържете си връзката, можехте да загинете.

Що се отнася до песа с топли кафяви очи, казано му беше без думи, че има налице желание за споделяне на отрязък от пътя. Като спътникът държи на неговата, на Фишек, сигурност. Макси нищо не му беше споменавал за появата на овчарско куче по време на прехода. Обаче нищо не можеше да се направи – в раницата нямаше храна, останала беше само една-единствена ябълка.

Не посмя да я даде с ръка на кучето, подхвърли я лекичко встрани на пътеката. Кучето одобрително се усмихна и завъртя опашка. Направи кръгче около него с някак незаинтересован вид. Все пак зачете жеста и нехайно отиде при дара. Като погледна закачливо Фишек с прекрасното си, сякаш очертано с тъмнокафяв молив кестеново на цвят око. Дори се облиза, за да демонстрира, че е впечатлен. Но не е гладен, просто не е гладен в момента. Иначе обожава ябълки.

Овчарското куче беше як, охранен и мускулест екземпляр, чиято поява в тези дебри беше повече от мистериозна. След това събитията се развиха по волята на спътника на Фишек. Каквито и да бяха намеренията му да продължи да върви напред. За да следва пътеката с магическите знаци. Волята на кучето сякаш надделя над неговата воля, която беше смятал за желязна.

Вълчакът приятелски завъртя опашка и бавно, с огромна сигурност пое по почти незабележима пътека. С властен поглед прикани непознатия да го последва. И бившият наемник се подчини. Ако беше проявил поне малко агресия, Фишек би седнал и би изчакал. Усети, че има насреща си тренирано куче. При това служебно тренирано. Затова, ако трябва, би седял часове, само и само за да остане сам. За да продължи пътя си в усамотение.

Не, не можеше да устои на този властен поглед и на тази чаровна одобрителна усмивка след показаното подчинение. И така двамата непознати и вече познайници вървяха заедно. Почти до залез слънце. Правеха си компания, мълчаливо си приказваха с поглед, разбираха се само с мълчание или усмивка. Вървяха бързо.

Водачът му винаги изпреварваше, дори се изгубваше зад някое дърво или завой на поредната пътека, ала винаги се връщаше. За да окуражи с усмивка Фишек, който се чувстваше в сигурни лапи и вече не разсъждаваше. Не даваше пробит долар нито за знаци, нито за омагьосващи гъби. Просто се наслаждаваше на ритъма, на бързата крачка, на ветреца и на неизвестността. И се молеше само за едно. Да не свършва този преход, това безмълвно приятелство и единство. Влюби се в това невероятно същество и беше съгласен да върви с кучето дори накрай света. Даже си помечта песът да го води към малка закътана къща в гората, в която Фишек да се засели и да му стане стопанин.

И малко преди залез слънце магията свърши. Стигнаха до място, където гората оредяваше, сенките ставаха теменужени. Въздухът ухаеше на теменужки и полски цветя. Кучето спря, после се доближи за пръв път плътно до спътника си. Седна, погледна го в очите. И Фишек разбра, че от него се иска бавно и внимателно да подаде дланта си. Което направи. Усети докосването на мокрия нос, заврян в шепата му. После двете кафяви като лешник очи погледнаха право в сърцето му, казаха му „Кураж, приятелю”… И кучето водач го близна по ръката. След което се извърна, усмихна му се и се стрелна в гората.

Фишек изпита такова чувство за загуба и космическа самота, каквото не бе изпитвал никога досега. Би дал всичко на света да се върне неговия водач. Никога не бе изпитвал такава сигурност и закрила. Никога. Не можеше да повярва, че магията е свършила. Извървя като в несвяст разстоянието, което го отделяше от смътно мержелеещата се поляна, да поляна с висока трева с цветя. И без да се огледа дори се похлупи по очи, за да лежи сред океана от зелени ухания. Забравил за целта, забравил за пътешествията. Може миг да е било, не знаеше.

Усещането беше за самота и вечност.

Както и за го мислеше после, това куче беше майсторът на неговата съдба. Това куче беше повелителят на съдбата му. Неразгаданата загадка. Която щеше да си остане неразгадана.

Излишно беше да разсъждава за смисъла. Нещата понякога се случват просто защото се случват. И те захвърлят на една поляна, ширнала се след края на леса. Където лежиш в тревата сред цветя и ти е доста трудно да си спомниш кой си. Защо си тук, дали си човек или си стрък трева, ей такива неща.

Когато се върна в себе си първото, което направи, беше да бръкне в раницата и да погали плоското шише, неговия приятел, донесен от Африка. За да усети приятната хладина на метала. Шишето с остатъци бърбън, единствения поздрав от далечната човешка цивилизация. Която покрай многото глупости беше извършила и някои умни постъпки. А именно геният човешки беше имал търпението и трудолюбието да създаде някое-друго божествено питие.


Което ти връща разсъдъка дори след такава тежка раздяла в пълна неизвестност къде си залутал под притъмнялото и обсипано с още бледи звезди лятно небе.

Фишек отпи първо глътчица само. После още една, здрава глътка и изневиделица пощръкля. Не, не се случи внезапно. Защото седна и се огледа. И за пръв път видя къде го е довел неговия водач.

Преди да пощръклее видя, че поляната се спуска полегато надолу и е много обширна. Хвърли поглед през рамо, където застрашително се извисяваше стената от дървета, гората, която не го искаше. Лост. Аз съм лост, загубен съм. Сигурно няма и уайфай, завайка се Фишек. После се сети, че забрави да си вземе джиесема и излишно се вайка.
Сега го загазих, рече си той. В Африка беше лесно, уоки-токи, сигурна връзка с момчетата.
Спомни си за началото на пътя, за изминатия път, преди срещата. Съдбоносната среща, предопределила неговия бяг по нанадолнището и средата на тази поляна за мястото, където ще седи почти без сили. Изгубен, гладен, жаден и неспособен да върви нагоре, към гората. Където все щеше да попадне на хора. Не, той седеше изцеден, с точно толкова сили, че да поеме надолу, само надолу по полегатия склон.

И проумя, че неговата воля е била върховна до мига, в който в живота му се бяха намесили две други воли. Тази на уискито и тази на прекрасния звяр, чийто силует копнееше да зърне, когато се извърна към гората.

Защото имаше и друга странност, за която си даде сметка. Изчакваше да му се върнат силите да се изправи на крака и галеше с длан влажната трева. Колкото и да се питаше защо и как това питие – оставаха му само няколко глътки, - при това със същия вкус, любим и познат, не менте, може да го вкара в подобие на транс. В хипнотично състояние и да го накара да върви напред, само напред… Колкото и да се чудеше и маеше не намираше отговора.

Не го задоволяваха доводите на разума за глада, движението и чистия въздух. Спомни си с учудване, сякаш това се беше случило на някакъв непознат, как беше вървял часове наред в посока на залеза. Дотолкова неустоимо напред по пътеката, че с неохота поради умората подминаваше дори дърветата, които се изправяха на пътя му...
Нямаше обяснение.

Помнеше всяка шишарка по пътя си, всяко стръкче трева, всяко срамежливо надничащо цвете. Долавяше уханието на диви теменужки ясно, толкова силно, че му се завиваше свят. Шишето с уиски беше в торбата и тихичко избълбукваше. Фишек усещаше допира на ябълките до хълбока, ръбчетата на шевовете, ако щеш. И вървеше, като в крайна сметка се оказа, че целта е била да се озова на тази поляна.
Дали би тръгнал изобщо, ако беше знаел… Ако беше имал дори предчувствие, че в крайна сметка ще се озове след залез слънце с празна раница и само с няколко глътки уиски в любимото си плоско шише. Неговия африкански талисман в края на леса. След среща с някакво куче вълча порода. Което ще го емне на път и ще подчини волята му.

И чувството, обзелото го странно чувство, че накъде ще поеме след този миг самота, е смайващо връхлетялата го сигурност, че изборът му е въпрос на живот и смърт. И че е много важно, страшно важно, че е вървял през целия ден напред, все напред, без да се отклонява. Дори когато е бил изкушаван от някоя равна и широка криволичеща пътека, очевидно водеща в същата посока, без да се отклонява дори за да избегне долчинка или възвишение.


По време на престоите си в обетованото заведение Ню Хевън зад рехавата ограда. Оградата, висока и обвита с бръшлян. Отвъд която от време на време долиташе далечното дихание на преминаващи забързани влакове. Локомотиви и вагони със светещи прозорчета, които понякога зовяха на път и възраждаха мечтите, Фишек бе придобил умението. Безценното умение да си спомня всяка мисъл, всяко усещане за нещата,направени във вихъра на налагащата само действия скорост. Бързина, светкавично изключваща съзнанието и разсъжденията. Дори навън, вече на свобода да ставаше дума за обикновен преход, за обикновена разходка. А не за боен преход в джунглата. Когато се озовеш на място, където вярното действие е светкавичното, рано или късно придобиваш това умение.


Такова чувство, че от това сякаш зависи животът му, не бе изпитвал никога. Дори в оня мрачен коптор на оазиса, в който една нощ в стаята му връхлетя смахнал се опасно бро. И ако не беше спасението в лицето на мощната санитарка, нахлула като фурия с учудваща бързина… Ами не беше ясно дали на следващия ден Макси нямаше да полива с лека тъга разкошно напъпилите рози. Дали щеше да пророни някоя сълза – и това бе под въпрос. Да оставим, че май нямаше въобще да се познават с Макси…

Както неведнъж си бяха говорили двамата, по време на тези приключения, лупинги, в името на които в онзи период и двамата бяха се трудили денонощно в сраженията за париране на надзирателите с бели престилки… Тогава в мозъка ти нещо сякаш изгаря. Нещо повече. Изпепелява се. Както рече сполучливо Макси, сякаш всеки път хвърляш в ямата горящ въглен, въгленът прогаря дупка в ямата, която става все по дълбока – и по незнайни пътища стига до сърцето.

Изгаря сърцето ти, превръща го в почерняла като след напален огън пръст.

- Така че като се случи нещо, братле, лично аз не мога да пророня сълза - каза Макси с тежка въздишка.

И Фишек знаеше, че това е самата истина. Усещаше приятелчетата си, по-скоро ги избираше по един-единствен признак. Да не лъжат. Или поне да лъжат когато трябва. А най-добре да си траят и това е. Защото лъжите са нещо елементарно, когато ги изричаш, обаче да лъжеш като си траеш или пък да си траеш когато ги дрънкаш врели-некипели това не всеки го може. Да не кажем никой, каза си самодоволно Фишек.

Не го интересуваше нищо друго. Само това. Да не лъжат бездарно. Така подбираше и информаторите, и дезинформаторите в джунглата и в оазиса.

Използваше тази терминология след прочита книга за историята на разузнаването, дарена на Ню Хевън от потомците на професор. Благотворителност. Жест, който го просветли по много въпроси далеч по-добре от безчет романи и новели, чието съдържание забравяше почти светкавично след прочита.

Фишек още преди джунглата бе развил беше невероятни сетива за лъжата, защото си другаруваше с най-големите хулигани в двора. И след това нещата се навързваха, вярно, не във връзка със овързаните с припечелване дела.

Всъщност бездарната лъжливост на несебеподобните в онзи шумен, приказлив свят на хаоса зад гърба му бе причината да закопнее с цялото си сърце за тишина и за нирвана. Да замечтае да се озове в нов свят, в един паралелен свят, в който се играе и по други макар неясни правила. Обаче това да е свят с един-единствен закон, едно единствено правило, на което се гради всичко. А именно – да не се лъже тъпо и бездарно.


Нека бъдем точни – ако в този нов свят няма закон тъпите да мрат, да го въведе той, Фишек. Като друг е въпросът, че най-трудната задача беше да се схване какво разбира под тъпота той, Фишек… Който отгоре на всичко не желаеше да става господар на света, какъвто и да е той. За се сдобива с всичката Сила, власт, богатство или каквото и да е там. Да се озове в свят, където ще има шанса просто да се забавлява дори когато раздава ритници…

И да се занимава там с любимата си математика – отмерване на силата на шамарите, на невидимите шамари. Понеже му беше писнало да му удрят шамари, като чакат да обърне и другата буза. А той никога не оставаше длъжен, светкавично отвръщаше право куме та в очи – и получаваше подли удари в гръб и под кръста. На каквито беше неспособен. Така че Фишек бе закопнял да смени света, временно, за да тренира. Да прави сухи тренировки в непозната обстановка, където няма лични сметки за уреждане…


И каква стана тя… Озова се в някакъв абсолютно измислен свят. Свят, където се оказа, че най-трудното май е да се върнеш при ония, дето си им отвърнал на ударите, но тук там не си улучил и не си насвяткал качествено шамарите. И въобще много неуредени сметки… Виж това не го беше предвидил…И да има тоя лош късмет да се насади на захаросан свят, където всичко е толкова мирно и кротко, че за сума ти време не беше получил нито един як шамар. Поне така си мислеше до момента.


Погледът му падна върху чашката, която не си беше на мястото, и потъмня. Сети се смътно за някаква книга, в която беше прочел, че съдбините на света зависели от това дали една пеперуда ще кацне на цвят, който гарантира стабилност на битието. Разбира се, в книгата пишеше друго, но смисълът общо взето бе този. Сега вече прецени това наглед невинно разместване като работа на тролчетата. Които напоследък кой знае защо оставяха все повече наглед незначителни знаци за своето присъствие.

На какво се дължеше тази особеност всъщност? Дали не съм се забъркал в някаква тяхна глобална каша? Запита се Фишек. Покупко-продажбата на замъка втора употреба си е обикновена сделка каза си той.Подсмихна се и си рече, че ставаше дума за имот на видна фигура на Маг, очевидно не особено популярен. Дори Велик маг, подмолно мразен от местните добродетелни, усмихнати и любезни граждани на страната Сиропиния. Може би. Защо? По непонятни причини. Да, това, че не се беше срещнал с Шмонти, е грешка. Която трябва да бъде поправена час по-скоро. Но как?

В светлината на новите прозрения му трябваше посредник. Но от чии услуги би могъл да се възползва? В момента нямаше добра идея и реши да остави на мозъка си тази задача; Грижливо му заръча да помисли и да му даде вярното решение, като не го занимава повече с размислите си за това.

Фишек я беше докарал дотам, че си общуваше с мозъка си, поради липса на други доверени събеседници.

Какво нещо е безредното четене на всичко, което ти попадне под ръка… Благослови се, че навремето не е отишъл в солидна сграда със скулптури на мъдреци или лъвове, пазещи входа, за да попадне в ръцете на хора, които да систематизират съдържанието на устройството му, наречено мозък. С което той си правеше експерименти, далечни от всякакви правила, въз основа на така да се каже емпирични наблюдения.


Да, липсата на право да се разхождам бетониран със защити срещу прочит на мисли, наистина май ще се окаже неудобство каза си Фишек. Не че бе дошъл в този свят наивен и неизкушен. Още в далечното минало винаги имах едно наум, че най-опасни са типажите, майстори да ти бръкнат в мозъка. И на всичкото отгоре да се възползват от находките в твой ущърб и в своя полза. Все пак възможностите им са доста ограничени, подсмихна се той. Обаче нямаше смисъл да ги светвам по въпроса колко са ми ясни. И прозрачни.

Видео- музикална пауза. Гледате видео без звук, пускате музиката.

Приятно забавление. Зайци


Файло, бланк файл и си смени снимката, бро!

Sonata Arctica - Blank File [Album: Ecliptica -1999]


<a target="_blank" href="https://www.youtube.com/watch?v=m68YOUC0_G8…
https://youtu.be/m68YOUC0_G8?t=1144">https://www.youtube.com/watch?v=m68YOUC0_G8…
https://youtu.be/m68YOUC0_G8?t=1144</a>
19:16 / 27:51
SOUTH AFRICA lions on the road (Kruger National Park)
BG

Засега пауза. Продължението и надвете откъсчета се редактира.


Редактирано от smocker77 на 30.10.20 22:48.



Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2022 Dir.bg Всички права запазени.