|
Повяхналият титан
Милован ДЖИЛАС
Около петнайсет минути чакахме българите Димитров, Коларов, Костов. Когато те пристигнаха, веднага ни въведоха при Сталин.
Сталин седеше начело на масата. До него отдясно се намираха съветските представители Молотов, Жданов, Маленков, Суслов, Зорин, отляво - българските Коларов, Димитров, Костов, а до съветските другари бяхме ние, представителите на Югославия - Кардел, аз, Бакарич.
Навремето аз предадох писмен доклад за тази среща на югославския централен комитет. Днес нямам възможност да го прегледам и затова разчитам на паметта си и на публикуваните за срещата материали.
Пръв взе думата Молотов. Той накратко съобщи, че са възникнали сериозни разногласия между съветското правителство и правителствата на Югославия и България, което е недопустимо както от партийна, така и от държавна гледна точка.
Той даде пример с подписания съюзен договор между Югославия и България, въпреки изричното настояване на съветското правителство, че България не трябва да подписва никакви договори, докато с нея не бъде сключен мир.
Молотов искаше по-подробно да засегне изказването на Димитров в Букурещ, където той говореше за създаване на източноевропейска федерация, като споменаваше в нея и Гърция, за основаване на митнически съюз и съгласуване на промишлените планове между Румъния и България. Но Сталин го прекъсна:
- Другарят Димитров много се увлича и не внимава какво говори на пресконференциите. Всичко, което той и Тито казват в чужбина, се приема като съгласувано и одобрено от нас. Ето поляците бяха тук. И аз ги попитах какво мислят за изявлението на Димитров? А те ми отговарят, че е много разумно. А аз им казвам: това е абсолютно неразумно изказване. И тогава поляците се съгласиха с мен, след като мнението на съветското правителство е такова. Те мислеха, че Димитров е съгласувал изявлението си със съветската страна и затова го одобряваха. После Димитров чрез българската телеграфна агенция се опита да се коригира, но не успя. Нещо повече, той даде пример с Австро-Унгария, която навремето е попречила на митническия съюз между България и Сърбия.
Възниква въпросът: преди са пречили немците, сега руснаците, така ли? Ето къде е проблемът!
Молотов продължи като каза, че българското правителство се стреми към образуване на федерация с Румъния, без дори да поиска съвет от съветското правителство. Опитвайки се да смекчи обстановката, Димитров подчерта, че е говорил по принцип, а не конкретно за създаването на федерация.
- Не е вярно, вие сте се споразумели за митнически съюз, за координиране на промишлените планове - прекъсна го Сталин.
Молотов го допълни:
- А какво означава митнически съюз и координиране на икономиката, ако не създаване на единна държава?
В този момент, без да бъде точно формулирана, се разкри истинската същност на срещата: между страните с “народна демокрация” не може да се развиват никакви отношения, ако те не отговарят на интересите на съветското правителство и не са одобрени от него. Стана ясно, че за мислещите великодържавнически съветски вождове, за които Съветският съюз е “водещата сила на социализма” и Червената армия е освободила Румъния и България, изявлението на Димитров, недисциплираността и своенравието на Югославия са не само ерес, но и посегателство върху техните “свещени” права.
Димитров се опитваше да обясни, да се оправдае. Но Сталин постоянно го прекъсваше и не му позволяваше да се изкаже.
Това беше истинският Сталин. Остроумието му преминаваше в язвителна грубост, нетърпимостта му - в непримиримост. Но все пак се въздържаше да не премине в ярост. И за миг не губеше чувството си за реалност, ругаеше и остро обвиняваше българите, прекрасно знаейки, че те ще му се покорят. А всъщност действаше според народната поговорка “Казвам ти, дъще, сещай се, снахо”. На прицела му бяха югославяните.
Покрепян от Кардел, Димитров заяви, че Югославия и България не са публикували договора, а съобщение и само има уговорка за договор.
- Но вие не се посъветвахте с нас! - възмути се Сталин. - За вашите отношения разбираме от пресата! Като бабички дрънкате, каквото ви дойде наум, а журналистите това и чакат!
Димитров, оправдавайки се, се опита да обясни гледната си точка за митническия съюз с Румъния:
- България е в тежко икономическо положение и не може да се развива без тясно сътрудничество с други страни. Колкото до моето изявление на пресконференцията, вярно е, увлякох се.
Сталин го прекъсна:
- Искате да блеснете с нови идеи! Това е напълно погрешно! Подобна федерация е немислима! Какви исторически връзки има между България и Румъния? Никакви! Да не говорим между България и Унгария или Полша!
Димитров продължи да се оправдава:
- Всъщност между външната политика на България и Съветския съюз няма никаква разлика.
Сталин отговори твърдо:
- Има голяма разлика! Защо да крием? Ленинските принципи се състоят в това, че грешките трябва да се осъзнават и възможно най-бързо да се отстраняват.
Димитров примирено и послушно наведе глава:
- Наистина, сгрешихме. Но от тези грешки се учим на външна политика.
- Учите се! Занимавате се с политика от петдесет години, а сега поправяте грешките си! Става въпрос не за грешки, а за позиция, различна от нашата! - реагира рязко и гневно Сталин.
Погледнах Димитров. Ушите му пламтяха, по лицето му, там където като че ли имаше лишеи, плъзнаха големи червени петна. Кичурите на рядката му коса бяха провиснали около шията му като мъртви. Стана ми жал за него. Титанът от Лайпцигския процес, дал отпор на фашизма и Гьоринг в техния зенит, изглеждаше унил и посърнал.
Сталин продължи:
- Митнически съюз, федерация между България и Румъния - това са пълни глупости! Федерация между България, Югославия, Албания - това е друго нещо. Тук има исторически връзки. Такава федерация трябва да се създаде! И колкото по-рано, толкова по-добре! Да, ако е възможно още утре! Разберете се веднага по този въпрос.
Кардел забеляза, че въпросът около създаването на югославско-албанска федерация вече е поставен. Но Сталин уточни:
- Първо да се образува федерация между България и Югославия, след това между двете страни и Албания.
И добави:
- Ние смятаме, че трябва да се създаде федерация между Румъния и Унгария и между Полша и Чехословакия.
За известно време напрежението като че ли намаля.
Сталин повече не засегна въпроса за федерацииите. Няколко пъти каза, че трябва веднага да се създаде федерация между Югославия, България и Албания. Според казаното от него и според неясните намеци на съветските дипломати от онова време, можеше да се заключи, че съветското ръководство обсъжда идеята за преустройството на Съветския съюз. А това означаваше сливането на страните с “народна демокрация”: Украйна с Унгария и Румъния, Белорусия с Полша и Чехословакия. В същото време балканските страни трябваше да се обединят с Русия! Но колкото и мъгляви и предполагаеми да са били тези планове, несъмнено е едно: за източноевропейските страни Сталин търсеше такива решения и форми, които да укрепят и да осигурят за дълъг период от време господството и хегемонията на Москва. Въпросът за митническия съюз и българо-румънския договор като че ли вече беше изчерпан, когато изведнъж, припомняйки си нещо важно, заговори старият Коларов:
- Аз не виждам къде тук е грешката на другаря Димитров. Та ние предварително изпратихме на съветското правителство проект на договора с Румъния и съветските другари нямаха възражения против митническия съюз, а само против определението на понятието агресор.
Сталин погледна Молотов:
- Изпращали ли са ни проект на договора?
- Да!- без никакво смущение отговори Молотов.
- И ние правим понякога глупости - разочаровано отбеляза Сталин.
Димитров се хвана за думите на Коларов:
- Това беше причината за моето изявление - проектът се изпрати в Москва, аз не предполагах, че може да имате нещо против.
Но Сталин беше непреклонен:
- Глупости! Вие се изсилихте като комсомолец. Искахте за удивите света, все едно, че още сте секретар на Коминтерна! Вие и югославяните не ни информирате за делата си, ние узнаваме всичко от улицата! Поставяте ни пред свършен факт!
Костов, който тогава отговаряше за икономическите въпроси на България, се опита да се намеси:
- Трудно е да си малка и слабо развита държава... Аз бих искал да поставя някои икономически въпроси.
Но Сталин го прекъсна, казвайки му да се обърне към съответното министерство и заяви, че на тази среща се разглеждат външнополитическите разногласия между трите правителства и партии.
Накрая думата беше дадена на Кардел. Той почервеня, което при него беше признак на възбуда, сгуши се и започна да говори, като накъсваше фразите, където не беше необходимо. Подчерта, че подписаният договор между Югославия и България е изпратен предварително на съветското правителство и то е имало само една забележка за срока на договора: вместо “за вечни времена” да бъде за “20 години”.
Сталин с упрек гледаше Молотов, който кимна и сви устни, потвърждавайки думите на Кардел.
- Освен тази забележка, която ние приехме - продължи Кардел - нямаше никакви други разногласия...
Сталин го прекъсна ядно, макар и не така оскърбително както Димитров:
- Глупости! Разногласия има, и то дълбоки! Какво ще кажете по въпроса за Албания? Изобщо не се консултирахте с нас за въвеждането на войски в Албания!
Кардел възрази, че албанското правителство е дало съгласието си за това.
Тук Сталин изкрещя:
- Това можеше да доведе до сериозни усложнения в международните отношения! Албания е независима страна! И да се оправдавате, фактът си е факт - вие не се посъветвахте с нас за изпращането на двете дивизии в Албания.
Кардел се мъчеше да обясни, че все още няма окончателно решение и добави, че няма нито един външнополитически въпрос, по който югославското правителство да не е съгласувало своите действия със съветската страна.
- Не е вярно! - възкликна Сталин. - Изобщо не се съветвате с нас! При вас това не е грешка, а принцип, да, принцип!
Кардел замълча и не продължи.
Молотов взе лист и прочете пасаж от българо-югославския договор, в който се казва, че България и Югославия ще си “...сътрудничат в духа на Обединените нации и ще поддържат всяка инициатива, насочена към запазване на мира и против огнищата на агресия”.
- Какво означава това? - попита Молотов.
Димитров обясни, че смисълът е да се приобщи борбата против огнищата на агресия към Обединените нации.
Сталин се намеси:
- Не, това са най-обикновени комсомолски нападки! Кресливи фрази, които само дават материал на противника.
Молотов се върна отново към българо-румънския митнически съюз, потвърждавайки, че това е начало на обединяването на двете държави.
Сталин веднага изтъкна, че митническите съюзи са нереални. Тъкмо дискусията започна да се поуспокоява, когато Кардел отбеляза, че на практика някои митнически съюзи се оказват добро решение.
- Например? - попита Сталин.
- Например Бенелюкс - внимателно заяви Кардел, - в него са обединени Белгия, Холандия и Люксембург.
- Не е вярно, Холандия не влиза. Само Белгия и Люксембург и това е абсолютно смешно творение - сопна се Сталин.
Но Кардел упорстваше:
- Холандия влиза.
Сталин погледна към Молотов, Зорин и останалите. Аз изпитах желание да му обясня, че сричката “не” на названието Бенелюкс е именно от “Нидерландия”, истинското име на Холандия. И тъй като всички мълчаха, аз също нищо не казах.
И така Бенелюкс остана без Холандия.
“Разговори със Сталин”, издателство “Посев”, 1970 г. Превод от руски: Ваня Петкова-Дамянова
Насилствената македонизация на България 1946-48 г.
Насилствената македонизация на България 1946-48 г.
Богдана Лазарова, Николай Христов
Разкрихме за вас загадката около смъртта и съдбата на архива на суперполицая Никола Гешев, а след това хвърлихме светлина върху един тъмен период от българската история, за който няма какво да прочетете в учебниците по история и който бе подминат, а документите от него останаха неразсекретени от МВР – времето на т.нар "червен терор" , който продължава от 1944 г. до 1948 г. Броят на жертвите говори сам по себе си: 8000 криминални затворници, пуснати на улицата, 30 000 убити лекари, свещеници, кметове и учители, 2000 репресирани български офицери, 220 000 души, преминали през концлагерите на България, 2000 горяни, повечето разстреляни без съд и присъда, 11 000 души, съдени от Народния съд, унищожаване на опозицията и обесването на лидера й Никола Петков.
Част от този тъмен период на “червения терор” е и насилствена македонизация на 310 000 българи в Пиринския край. И за този процес, както и за всички събития от периода на червения терор, няма почти никакви документи, в него няма да прочетете в учебниците по история, а архивите на МВР от този период си остават секретни. Затова ще ви разкажем кой е авторът на идеята за т.нар. Балканска федерация, как Москва я подшушна на българския министър-председател и лидер на комунистите Георги Димитров, кой носи историческата отговорност за опита България да се раздели на три части и да се присъедини към Титова Югославия, как за това бяха насилствено вписани като македонци 310 000 българи, и какво се случи с онези 40 000, които отказаха.
Ще чуете още какво свидетелстват за този насилствен етнически процес документите от личния архив на първия директор на Народната милиция след 1944 г., станал веднага след това министър на вътрешните работи Руси Христозов. За тях ще разкаже синът му Георги Христозов. Интервюто с него чуйте в звуковия файл.
Конкретните действия по отделянето на Пиринския край чрез насилствена македонизация и идеята за последващото му присъединяване към Балканската федерация и Югославия започват на 20 декември 1944 г., когато Трайчо Костов като политически секретар на Българската работническа партия-тесни социалисти предава на сръбското разузнаване списъка на българските военни разузнавачи на територията на Македония. Така 20 000 български разузнавачи са ликвидирани. Те са избити в рамките само на две седмици след това. Когато през 1946 г. в България се провежда преброяване на населението, 310 000 българи в Пиринския край насилствено са принудени да се впишат македонци, и това насилствено определение стои в паспортите им до 1970 г. Тези 40 000 души, които са отказали, са интернирани в Голи Оток, един жесток концлагер, намиращ се на сръбски остров в Средиземно море. Оттам малцина от тях са се върнали живи. През това време в България се довеждат учители, които да преподават македонски език в Пиринския край, и се правят македонски училища.
Процесът на насилствена македонизация обаче има над 100-годишна предистория. Той се свързва най-вече с името на Георги Димитров – ръководител на Българската комунистическа партия и на Коминтерна, министър-председател на България от 1946 г. до смъртта си през 1949 г. Всъщност насилствената македонизация е само опит за конкретно осъществяване на идеята за разделяне на България на три части, отделянето първоначално на Пиринския край, а по-късно и цялото й присъединяване към Югославия. Ето тази идея придобива известност като план за създаването на така наречената Балканска федерация. Идеи, подобни на тази за Балканската федеративна република, се зараждат всъщност още към края на 18 век, като сред техните носители се сочи включително и видните ни възрожденци Георги Раковски и Любен Каравелов.
Изследователите на Карл Маркс сочат, че идеята за обединение на Балканите в една държава с републиканско устройство се споменава още в неговите съчинения. После тя е обширно разработена от партията на тесните социалисти в България и най-вече от Димитър Благоев. Неговата партия особено усърдно пропагандира тази идея в навечерието на Балканските войни 1912-1913 г. и участието на България в Първата световна война. Социалистите вярват, че националното обединение на българите след участието й в трите войни е възможно само чрез създаването на единна федеративна република на територията на целия Балкански полуостров, като по този начин да бъдат естествено потушени териториалните конфликти между отделните балкански държави. В разработения от тях проект за Балканска федерация за столица се сочи София.
Социалистите не предвиждат провеждането на революция за осъществяването на проекта си за Балканска федерация, а тъкмо обратното. Те смятат, че правителствата на балканските държави ще го осъществят под натиска на работническата класа от тези страни и всъщност разглеждат федерацията като шанс за създаване на голяма балканска работническа класа, която да разполага с възможността да осъществи революция. Ленин оценява идеята на българските марксисти като правилна, но посочва, че би трябвало да се очаква от работническата класа и селячеството, а не от буржоазията, да я осъществи. Без да подозира, че опитът да се осъществи наистина тази Балканска федерация ще настъпи след цели 20 години.
След края на Втората световна война комунистическите партии на Балканите взимат властта. В края на август 1944 г. в Румъния с преврат, ръководен от краля, е свалена диктатурата на Антонеску, страната е окупирана от настъпващите съветски войски и с тяхна помощ румънската компартия овладява властта през 1947 г. На 9 септември 1944 г. пак с помощта на Червената армия властта в България също е взета от комунистите.
В Албания партизаните, ръководени от местната комунистическа партия и улеснени от изтеглянето на немските войски от Балканите, завземат властта през ноември 1944 г. Към май 1945 г. властта и в цяла Югославия също преминава в ръцете на Югославската комунистическа партия с помощта на български и съветски войски. Дори в Гърция след изтеглянето на войските на Третия райх силната антихитлеристка съпротивителна организация ЕЛАС, доминирана от комунистите, завзема голяма част от страната, включително столицата Атина.
Ето тази обстановка на Балканите кара българския министър-председател и лидер на комунистите Георги Димитров да смята, че е настъпил момент за осъществяването на проекта за Балканска федерация. Той се ориентира най-вече към Югославия, тъй като смята, че възможността за обединение на България с тази страна е най-голяма. За спойващо звено е трябвало да послужи Македония, която е трябвало да се влее във федерацията като единна федеративна република от Пирин до Шар планина, а в замяна България да получи обратно Западните покрайнини. За осъществяването точно на тази цел е предприета македонизацията на българското население в Пиринския край в съответствие с концепцията на Сталин за македонската нация.
Македонизацията е проведена насилствено, като вината основно се хвърля върху Георги Димитров. Спомени на свидетели на тези събития сочат, че Димитров всъщност бил замислил това само като културна и политическа пропагандна, а насилията били по инициатива на местните дейци на БКП. Така или иначе, през 1947 г. между България и Югославия е подписан договор за дружба и сътрудничество. Скоро след това, през 1948 г. поради разрива в отношенията между Тито и Сталин, договорът е разтрогнат. Известно време БКП и ръководената от нея българска държава запазват мълчание по македонския въпрос. Мълчанието продължава до 1963 г., когато на специален пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия лидерът й Тодор Живков се обявява в полза на българския характер на Пиринския край.
Интересни факти съобщава обаче писателят Антони Гиза в книгата си “Балканските държави и македонският въпрос”:
“През 1925 г. във Виена 16 леви дейци, определящи себе си като "последователи на линията на Майския манифест", между които Димитър Влахов, Владимир Поптомов, Павел Шатев, Христо Янков, Ризо Ризов, Панко Брашнаров и др., обявяват създаването на ВМРО-обединена. Тя работи в тясно сътрудничество с Комунистическата партия в България. Дейците на ВМРО-обединена бързо деградират до ролята на платени наемници на Коминтерна, които само след десет години послушно ще приемат резолюцията му за съществуването на “отделна македонска народност”, поставяща началото на съвременните недоразумения около македонския въпрос. След още десет години, вече в доминираните от комунистите държави България и Югославия, същите хора ще организират преследвания и масови убийства на дейци и ветерани на ВМРО. След още няколко години те ще бъдат в основата на провежданата в Пиринска Македония насилствена “македонизация ” на местното българско население. Някои от тях, сред които и Димитър Влахов, завършват живота си като висши държавни и партийни функционери в създадената в рамките на Титова Югославия Народна република Македония.”
Ето какво сочат документите от архива на първия директор на Народната милиция след 1944 г. и веднага след това министър на вътрешните работи на България Руси Христозов за този период. По времето на насилствената македонизация той е помощник-министър на вътрешните работи. Чуйте в звуковия файл какво разказва синът му Георги Христозов.
|
zad maskata na komunizma
