Kratki statii ot bg istori4eski sajt

Орфеизмът - начин на живот

Много са поверията и легендите, свързани с траките. Сред тях особено важно място намира легендата за Орфей, дошла до нас през вековете. Орфей е известен от митологията като единственият простосмъртен, който влиза в подземното царство на Хадес, за да спаси и изведе своята любима Евридика.

Орфей е тракиец, но малцина знаят, че той е създал уникално религиозно учение, което има хилядолетно присъствие не само в Родопите, но и на Балканите – Етиката на посвещението.

Според античните автори Орфей е певец, пророк, лечител, жрец и цар. Историческите корени на думата "Орфей" са от финикийски език. Буквалният превод е "онзи, който лекува със светлина".

Другият символ, свързан неразделно с Орфей, е неговата седемструнна лира - като седемте дни на сътворението и седемте планети, определящи това, което наричаме астрология на живота. Но тайната на неговото знание и тайната на неговото учение си остава музиката.

Легендата не посочва в какво Орфей е поучавал слушателите си, защото химнът молитва е мистерия и е било забранено огласяването му. Култът към безсмъртието, в което е посвещавал, е стремежът към вътрешно пречистване, а пречистването идва след страдание и изкупление, за да се превърне във вяра.




...............................

Тракийският Орфеизъм

Според тракийския орфизъм първоначално съществува Великата Богиня - майка, тя е Вселената: самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е слънце, а през нощта – огън /персонифициран като Загрей или Сабазий/. Тракийският орфизъм се свързва пряко с името на Питагор. Той не харесвал уредбата на космоса, понятийно уредена чрез антропоморфизираните богове на Олимп. Питагор означил съставките на орфическия космос с числа, а от едно по-късно време неговата система се свързва и с тоновете. Въздухът е “ре”, Земята - “ми”, Водата – “фа”, Огънят – “сол”. Въздухът обгръща Земята, както е у Хезиодовата теогония , но оплождащата сила при орфизма е Водата, която в същото време е и пречистваща. Тогава се ражда Енергията, която е Огън, Слънце и Син на Великата Богиня – майка. Затова към първите четири тона ще бъде прибавен и пети “ла”, който е нейното звучене.

Космосът изглежда завършен, но още не е, защото устният орфизъм урежда и земните дела. Първородният Син ще се съедини с Великата Богиня – майка в орфически инцес. Този безплътен акт ще се извърши сутрин при изгрев слънце или при залез, когато слънчевите лъчи пронизват земята. Тяхното сливане звучи в тона “си” последван от “до”. Следва узряването на плода, който ще се роди заедно с тона “ла”. Роден е Синът на Сина, неговият ПАЙС /чедо и служител/, роден е доктриналният цар-жрец, уредникът на социума, който е кръг – Слънце. Този мислен кръг постоянно се очертава от движението но царя из неговите резиденции – светилища. Там той изпълнява обреда на смъртта и възраждането с жертвоприношението на кон. Първите четири тона съдържат цялата космическа уредба в себе си: 4 съдържа 1, 2 и 3, а 4+3+2+1=10. Десетицата е съставена от три фази 4+3+3. Триадата е провъзгласена за типично индоевропейска структура.

В тракийското общество връзката между двата свата се осъществява от царя-жрец. Орфическият 4+3+3 фазен ритъм е числово и тоново промислен, той може да бъде чут и видян от мистериално просветените. В него вероятно е въведена една друга докринална многозначност, която е питагоровата добавка и тълкуване. В нея единицата (монада) е абсолютното единство – тя е мъжкото начало. Двойката е диада – тя е женското начало. Тройката е монада и диада и симовлизира първата повърхност. Четворката (тетрада) е 2+2, е степенувана природа т.е. абсолютното равенство. Петицата (пентада) 2+3 – чувственост, шестицата (хексада) – възмъжаване и зрялост. Седмицата (хептада) 4+3 – степенувана природа и симетрия, а в орфическата религия инцес между Богинята-майка и Сина. Осмицата (октада) - уравновесеност, девятката (енеада) две мъжки начала и три по три. С десетицата (декада) приключва докриналния цикъл с триумфа на Сина на Сина на Великата Богиня-майка, който е сбор от женското и мъжкото начало на космоса, тяхното единство и разум. Устройството на света е завършено. Роден е царят-жрец, който се явява единствен медиатор между двата свята. Един надпис от Рогозенското съкровище е неоспоримо потвърждение на тезата, доказана по съвършен начин от Александър Фол.



..........................
ТРАКИЙСКИЯТ ДИОНИС - ЗАГРЕЙ - ОБРЕДЪТ

Траките
Загрей е субектът на големите мартенски новогодишни Дионоисови игри, който християнизацията на населението и възприемането на източноправославния календар се свързват със Сирни Заговезни, а чрез тях с Великден. Обредът е символна смяна на старата с новата година. С него се изиграва тракийската орфическа реорганизация на света.

При смяната на старата с новата година основният обред се изпълнява от мим, какъвто е кукерът. Той не знае името на Загрей, нито тежката си доктринална задача да бъде носител на тези бинарни опозиции на космологично, митологично и религиозно-социално равнище. Актьорът играе заедно със свитата си, за да е добра новата година.
Най - архаичен обред в Странджа е нестинарството. В името на нестинарите се съдържа тракийския топоним “аста”, “асти” или “ести-нари”, което ще означава играещи в огън. Свещенодействието се извършва от девственица – жрица. Зловещата оргиастичност, която жречествуващата придава на всички участници няма доктринален характер, но мистерията е извън съмнение. С нея се достига до упованието, че космическото тяло на бога ще се всели във всеки участник, който е приобщен т.е. Загрей се разпада преди да се превърне отново в едно цяло.

Когато Белият кукер (без маска) сее, за тракийското орфическо учение този акт е равносилен на оплождане на Великата богиня – майка от сина и. Това символично понятие е непонятно за непросветения, който схваща сеитбата като знак за начало на новия природен цикъл. В такъв случай всеки паметник и обред притежава два езика, които могат да си заемат митологеми и знаци, но само като форма.
Белият кукер е Дионис. Той е субектът на празника. Обредът е символна смяна на старата с Новата година, но всъщност чрез него се разиграва идеята на тракийския орфизъм за реорганизация на света, чрез нови съотношения на първичните космогонични начала (небе – земя, огън – вода). Белият кукер като субект на обреда е носител на драматизма между двоичните опозиции.




...........................
ТРАКИЙСКИЯТ ДИОНИС - САБАЗИЙ
Митът за Загрей е възможно да бъде и от малоазииски произход – поставен под превода – означение – Сабазий. Сабазий е божество, най – напред идентифицирано с камъка, в това си отношение на хтоничен бог той владее мъртвата и живата материя, затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност.
Сабазий е остнанал без литературен мит. Първото текстуално споменаване за Сабазий е от Аристофан (Aristoph. Horae, fr.566; Aristoph. Vespae, 8-13), но далеч преди него вероятния Сабас вече е скално божество във Фригия, засвидетелствено в петограф от централното светилище, известно като “града на Мидас”. Атиняните разпознават Сабас като фригийска заемка.

В споменатите съчинения Аристофан снизява култа към Кибела и корибантите, който вижда се, вече започва да се нрави на атинските чуждопоклонници. Свидетелствата му за божеството представят Сабазий като божество достойно за роби. В текста “Сабазиевият сън” е приравнен с безумие и “корибанствуване”, също така и с лидийската (персийска) войска, коята се хвърлила върху клепачите на Ксантий.

В комедията си “Птици” Аристофан (Aristoph. Aves, 874 – 875) поставя Сабазий до “майката на боговете” и е идентифициран с птица. Диодор (Diod. IV.4,1) съобщава, че преди елинския Дионис се бил родил друг от съюза на Зевс и Персефона, когото някои наричали Сабазий. Понеже се срамували от (тайните си) общества, те честват неговото раждане и (извършват) жертвоприношения и му отдават (почит) нощем. Диодор твърди, че първият Дионис бил от Индия, където растяла лозата и той научил всички как да правят вино от нея. Вторият, син на Зевс и Персефона научил хората на земеделие и бил представян с рога. Третият Дионис бил син на Зевс и Семела. От Страбоновата “Географика” (Strab. X. 3, 15) е известно, че Сабазий е от фригийските (богове) и по някакъв начин малка рожба (чедо) на (Великата богиня) майка.

Тракийският Дионис – Загрей е пряка орфическа заемка в драматичното Дионисово превъплъщение на доктриналния хтоничен син на Велиата богиня – майка, докато Сабазий е схванат от гръцките автори като персонаж в обредното представление, като действащ чуждестранен бог. Във версиите на Загреевия мит в старогръцката литература Загрей е поставен до Персефона (Семела); докато Сабазий е винаги до фригийската Кибела (Велиата богиня – майка) или ще бъде споменат родом до нейните хипостази, каквито са малоазийските Ангдистис и Ма.

Както вече се спомена в предишната глава, че по сведението на Макробий (Macrob. Saturn, I, 18, 1-11) в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също божество, сега е необходимо да добавим, че според Макробий това божество те (траките) наричат Сабазий и го честват с великолепна религиозност.

Сабазий и Дионис са едно и също (божество) и някои елини наричат вахки – те “саби”. Равнопоставеността между Сабазий и Дионис като божества различни по произход и белези, но напълно сближени литературно е известна и от други автори (Hesych. s.v. , цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 168, Ploth. Lex. s.v. Saboi Reitzenstain, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 175, Suid. s. v. , Diels, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 176, Elym. Gudianum, s.v. , цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 180).

Подобно на Загрей (вече определен в предишната глава като “рогата змия”) змията е неотделен атрибут или образ на Сабазий. Диодор (Diod. IV.4,1) показва Сабазий като роден от змеева сватба и по-стар от Дионис. Демостен (Dem. XVIII, 259-260) като описва мистериите в чест на бога в Атина, съобщава за змии участващи в обреда. Част от украсата на участващите в обреда са венците от копър и бяла топола. Александър Фол (Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 88) определя копъра за змийска билка; тя е техен водач, защото под нейния упоителен дъх те свалят старите си кожи.

Според Теофраст(Teoph. Charact. XVI, 4, Diels) суеверният (човек, който се съобразява с всички задължения към празници и богове) види ли парейа изрича името на Сабазий т.е Сабазий му се е явил превъплътен като змия, а суеверният се предпазва от беда като огласява името му и по този начин се поставя под закрилата му.

В “Значение на сънищата”, Артемидор (Artemid. II, 13) изброява боговете, в чийто култ змията е свещена и ако сънуваш змия, един от тези богове ти се е явил. Сред изброените са Зевс Сабазий, Хелиос, Деметра и Коре, Хеката, Асклепий и Херосите. Хелиос е поставен сполучливо до Зевс Сабазий, заради урано – хтоничния му област.

Климент Александрийски (Clem. Alex. Protrept. II.151) съобщава, че символът на Сабазий е змията, която бива изтегляна от (през) пазвата на участниците в тайнството. Авторът разграничава Загрей и Сабазий като две различни божества, единият роден като “рогата змия”, а другият зооморфизиран в лика на змия, символ на неговата невъздържаност.




........................
ТРАКИЙСКИЯТ ДИОНИС - САБАЗИЙ - ОБРЕДЪТ

Понеже няма митология, Сабазий е най- добрата възможност да се докосне чистата обредност или нормативната уредба на устната култура (пайдея).

Понеже тракийската действителност е безкнижовна, космогоничният мит тук може да бъде възстановен единствено чрез културно - исторически анализ на запазените обичаино - обредни комплекси. Християнският празник на равноапостолските светци Константин и Елена, отреден на 21 май и все още почитан в село Агия Елени. Празникът започва привечер на предния ден, когато в Агия Елени се събират анастенарите. Ръководител на обредните действия е телетархът, през цялата година той поддържа “конака” (светилището) на анастенарите и техния свещен извор. Нестинарската свирня (тъпан и гъдулка) се подхваща една седмица по-рано, за да бъде призована божествената сила към дните на колуминацията.

На 20 май телетархът, анастенарите и музикантите се събират в конака. Вечерта две жени с дълга запалена свещ в дясната ръка застават от двете страни на главния северен вход на стаята с огнището, откъдето посрещат и изпращат всички шествия. Първото шествие е с рози и свещи начело с музикантите. Процесията се отправя към дома, където се пази иконата на светците Константин и Елена. Тук става и предаването на свещените “ризи” и “кърпи”. Само получилите кърпите могат да играят. Шествието продължава към друг дом, където се пази втората икона, откъдето се отправя към “манастира”. Всяко движение на шествието е кръгово в посока обратна на пътя на слънцето. Следват обредните действия при “четирите извора”, телетархът прекадява извора и отваря капака, спуска менче и го пълни с вода, която е изсипвана във всички посоки като се започва от запад. Всички присъстващи се измиват пред входа. Вътре се измиват анастенарите.

След като излязат от параклиса, шествието се отправя към определеното за играта върху жарава кръгово пространство, а от там в “конака”. Там свещените предмети се поставят на местата им, с прилежащите обредни действия. Тук започва и танцът на анастенарите. Когато анастенарка започва да “вакха”, тя взема кадилницата и кади иконостаса и огнището. Танцът продължава като някои от участниците носят свещени предмети. Късно след полунощ, когато танцът привърши, иконите се обличат и се връщат в домовете.

На следващия ден 21 май иконите отново се донасят в конака със същите обредни действия. Жертвеното животно - три, пет или седем годишен бик (агне) е с венец от рози. Мястото на жертвената яма се определя от телетарха. Към пладне анастенарките започват да играят около мястото на жертвоприношението. Преди да извърши жертвоприношението колячът сваля венеца и го хвърля в ямата, в която се стича кръвта, за да попие в земята. Месото се раздава на участващите и се носи сурово по домовете. Към полунощ започва играта върху жарава на анастенарите, водена от мъж, който държи икона.

Символиката на обреда е ясна. Разкъсан е бога –Аполон – Дионис наречен Сабазий. И понеже няма мит, или ако има, то несъмнено обредът е много по- стар от него Сабазий е най- добрата възможност да се докосне до чистата обредност. Като че ли Загрей е нощният, а Сабазий дневният тракийски Дионис, но всъщност по- важно е да се отбележи сливането им целокупен образ.

В своята реч “За венеца” (330 г.пр.н.е.) Демостен (Dem. XVIII, 259-260) съобщава за тайнства практикувани нощем и денем в Атина. През нощта участниците се намятали с еленови кожи, пиели вино от кратер т.е. без мяра, пречиствали се като се триели с трици и кал и се пробуждали с призива: ”избягах (избегнах) по-лошото намерих (открих) по-доброто”. Демостен смята, че тези действия са лъжлива тържественост и врява към боговете, каквато никой никога не е вдигал.

През деня “хубавите тиаси” се движели по улиците на Атина, участващите били увенчани (с венци) от копър и с листа от бяла (сребърна) топола, притискали змии парейи и ги закачвали да висят от главите си, крещели “ еуой сабой” и като танцували викали “хюес атес, атес хюес”. Есхин подхващал виковете и повеждал танца, увенчан с бръшлян и за всичко това бил приветстван от бабички и вземал за награда баница напоена с вино, кравай и медни питки.

Така дионисово - сабазиевата мистерия отеква в дионисово - загреевата с яркия и орфически доктринален смисъл, в който земята и водата (калта и тинята) са плъттта на Великата богиня – майка и оплождащата я течност, а триците ще означават плода, според тълкуването на Александър Фол. След като се е пречистил, участника в мистерията става носител на katharmos т.е. въздигнал се е чрез пречистването.