enie na balkanite

Санстефанският мирен договор
от Стоян Райчевски
Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г.

Със Санстефанския мирен договор, подписан на 19 февруари (3 март) 1878 г. в Сан Стефано от граф Н. Игнатиев и Ал. Нелюдов от руска страна и Сафет паша и Садулах бей от турска, се слага окончателно краят на Руско-турската война от 1877–1878 г. Датата 3 март е национален празник на България, защото с подписването на мирния договор в Сан Стефано се поставя и началото на Третата българска държава. Договорът е наречен „предварителен“, за да се спазят решенията на Парижкия мирен договор от 30 март 1856г., с който се постановява проблемите в тази част на света да се разглеждат с участието на всички Велики сили. Следователно по време на подписването на Санстефанския мирен договор в отношенията между държавите от региона и тези, които имат интереси по Източния въпрос, действат принципите и нормите на международното право, оформени още на Виенския конгрес 1814/1815г., които определят и статута и правата на страните в зависимост от това, дали са велика сила, или не са.

Окончателното международноправно признаване на новообразуваната Трета българска държава – Княжество България, върху част от европейската територия, владяна в продължение на няколко века от Турция, става на 16 април 1879 г. с протокола на Великите сили за закриване на Учредителното народно събрание в старата българска столица Търново, на същата дата е приет и пълният текст на Търновската конституция.

До този завършек се стига чрез цяла поредица международни актове и действия, сред които е и Санстефанският мирен договор. Възстановяването на българската държава след близо петвековно османско владичество е пряко свързано с цялостното развитие на Източния въпрос и на позициите към него от страна на Великите сили. Съгласно споразумението между Австро-Унгария и Русия, сключено в Райхщат на 8 юли 1876 г., се поставя началото на общи политически действия срещу Турция и се уточняват условията за уреждането на балканските й територии в случай на война. На Цариградската конференция, продължила от 23 декември 1876 г. до 20 януари 1877 г., Великите сили упражняват силен натиск върху Турция, за да направи исканите от тях отстъпки, които биха свели империята до малка сила по смисъла на международноправните норми от Виенския конгрес. По време на конференцията в Будапеща на 15 януари 1877 г. между Русия и Австро-Унгария се сключва нова конвенция, с която се доуточняват и допълват споразуменията от Райхщат. В тях именно са изброени и точните условия за подялбата на турското наследство в случай на война между Русия и Турция. След претърпения от турските въоръжени сили пълен разгром войната спира с подписаната на 31 януари 1878 г. в Одрин капитулация на Турция. Само три дни след това, на 4 февруари 1878 г. Австро-Унгария веднага прави предложение на Германия и Великобритания за свикване на конференция във Виена за сключване на договор между Русия и Турция. На 5 февруари 1878 г. е отправена и официална покана към Великобритания за участие в конференцията.

След консултации с Бисмарк на 9 февруари 1878г. Австро-Унгария променя мястото на конгреса и предлага вместо във Виена той да се проведе в Берлин. Седмици след австро-унгарската инициатива, на 19 февруари (3 март) в Сан Стефано се подписва договорът за мир между Русия и Турция. Член 26 от договора изрично го назовава „прелиминарен“ (предварителен), което предполага и неговото потвърждаване. Окончателният договор между Русия и Турция, както е известно, се подписва в Цариград на 8 февруари 1879 г. и в него Санстефанският мирен договор също е наречен „предварителен“.

На 16 март 1878 г., съвсем скоро след подписването му, договорът от Сан Стефано е ратифициран. Така изискуемият 15-дневен срок за неговата ратификация е спазена и той влиза в сила.
Постановленията за България се съдържат в членовете от 6 до 11 и в член 19. Съгласно тях се учредява като автономна, но васална държава с граници, които обхващат с малки изключения почти всички земи в европейската част на Турция, населени с българи.

По този договор, като страна, появила се на новата политическа карта на Европа в резултат на международен договор, тя има редица права, включително и да иска признаване и от други страни извън подписалите Санстефанския мирен договор, както и правото на международни търговски отношения и на търговски представителства. България получава правото да сключва търговски, финансови и административно-правни договори със съгласието и одобрението на сюзерена Турция или на попочителя Русия по време на преходния период, както и да има собствена войска и полиция.

Санстефанският мирен договор налага и някои задължения и ограничения на България. Първото от тях е да има монархически институт. Страната се задължава да плаща годишен данък на Турция, който следва да бъде определен допълнително от Великите сили. Поема също задълженията на Турция за построените от нея, но останали на българска територия железници. Да даде право на Турция да ползва определени пътища през страната за превозване в двете посоки на турски войски, муниции и провизии до и от турските провинции, с които тя няма връзка. Мюсюлманите, напуснали България, имат право да разполагат изцяло и без ограничения с имуществата си, останали в страната. И накрая България трябва за своя сметка да разруши всички крепости по българския бряг на Дунав.

Сключеният между Русия и Турция Санстефански договор фактически съблюдава до голяма степен постигнатите между Русия и Австро-Унгария предварителни договорености, по-голямата част от които са изпълнени:

Черна гора и Сърбия са признати за суверенни държави и от двете е образувана буферна зона между сферите на влияние на Русия и Австро-Унгария. Изцяло се запазва режимът на Дунав и Европейската дунавска комисия. Повдигнат е въпросът и за разрешаване на черноморския проблем и за режима на Проливите. Русия си връща частта от Бесарабия, която й е отнета с Парижкия договор от 1856 г.

Но Санстефанският договор оставя и неизпълнени договорености между тези две страни (Русия и Австро-Унгария) и решава други не по начин, който да е договарян. Не е договаряно между тях образуването на голяма българска държава. В договора не се повдига въпросът за учредяването на две независими и суверенни Българии, както е било обсъждано на Цариградската конференция. Босна и Херцеговина не се предават за анексиране от Австро-Унгария, а Епир, Тесалия и остров Крит не се предават на Гърция.
В резултат на това много скоро след подписването на Санстефанския мирен договор започват усилени дипломатически стъпки за свикване на мирна конференция, която трябва да уреди на първо място спорните въпроси между Русия и Австро-Унгария. Последната успява с посредничеството на Германия и Англия да реализира всички споразумения, които е сключила в своя полза с Русия. Англия пък срещу дадената на Австро-Унгария и Турция подкрепа получава остров Кипър като важна и стратегическа морска база в Средиземно море.
Българите – които в началото недоумяват защо по Санстефанския мирен договор от България се отнема Ниш и се предава на Сърбия (като компенсация за участието й във войната) и защо някои земи от най-южните предели на Македония и в Тракия се оставят на Турция и изпращат купища протестни писма до Великите сили от името на тамошното българско население, подписани и подпечатани с печатите на българските общини – след Берлинския конгрес от 1878г. виждат страната си смалена до малкото Княжество България и по-голямата част от сънародниците си оставени отнови под властта на султана.

Постановленията на Берлинския конгрес за България са много близки до тези от Санстефанския договор с изключение само на едно, накърняващо силно единството на нацията. На Цариградската конференция се предвижда да бъдат създадени две независими и суверенни български държави, но Берлинският конгрес разкъсва българската етническа територия на четири части, от които само една получава автономия като васално Княжество България.

Като млад и току-що възкръснал за свободен политически живот народ българите не могат дълго време да повярват и да се примирят, че в международните отношения при решаването на териториалните въпроси историческото минало на територията не се взима под внимание и че народностният принцип в такива случаи има значение само ако той не накърнява интересите на Великите сили. Идеалите на поколения българи след това ще се измерват с неимоверните усилия за поправянето на тази историческа несправедливост и тя ще предопределя до голяма степен участието на страната в няколко кръвопролитни войни, донесли вместо осъществените национални идеали – национални катастрофи.

Еуфорията от победния ход на войната, вещаеща и скорошното освобождение на българите, тогава е толкова голяма, че малцина забелязват навреме един тревожен симптом, появил се още в протоколите на Одринската капитулация на 31 януари 1878 г. Във втората алинея на т. 5 от Одринската капитулация редом с руските войски като съвоюващи са признати и армиите на Румъния, Сърбия и Черна гора. Българска войска обаче там не е упомената, независимо че още на 29 април 1877 г. е създадено Българското опълчение, чиито шест дружини в състав колкото една голяма дивизия, воюват от първия до последния ден на войната и участват в най-кръвопролитните битки. Опълчението, чийто принос за изхода на войната никой не оспорва, не е привлечено като съвоюваща войска за участие в капитулациите, за което това, проявило небивал героизъм в най-тежките битки на войната и дало много жертви българско войнство има всички основания и заслуги.

Има още едно основание, за което България би могла да бъде привлечена като съвоюваща страна по Санстефанския мирен договор – признаването от Великите сили по време на Цариградската конференция правото й на въстанала страна след Априлското въстание (1876). Непривличането на България в договора като съвоюваща я лишава от правото да участва като страна, дори и със съвещателен глас, при решаването на нейната съдба в окончателния мирен договор.

Независимо че някои от постановленията на Санстефанския мирен договор, които се отнасят за България и най-вече териториалните, впоследствие не са препотвърдени при подписването на окончателния мирен договор, неговото голямо значение като международен юридически факт е безспорно. Освен че поставя началото на Третата българска държава, след като са изминали близо пет века от падането на Второто българско царство под османска власт, със Санстефанския договор Русия и Турция, главните страни във войната, признават и установяват етническите граници на българския народ, много близки до тези от времето на Българската екзархия, признати преди това от Великите сили на Цариградската конференция, както и от Румъния, Сърбия и Черна гора при подписването на Одринската капитулация в качеството им на съвоюващи с Русия страни.