|
Обичам човек с алкохолна зависимост... Или по-точно обичах... Вече не знам точно - след надеждите, лъжите и разочарованията всъщност не знам. Наистина не знам.
Предприемаме огромна крачка заедно - излизаме на квартира... Работим и двамата - всъщност проблемът му не пречи на работата, за ангажименти умее да се мобилизира (предимство на свободната му професия). Предимството на моята пък е 8-часовият работен ден и минималното желание и намерение да бъда контрольор и пъдар дали ще има бутилки вкъщи - ако има "вкъщи". Договорът за наем е сключен, квартирата е страхотна, времето, което ни остава отделно е 2 седмици... Някъде в проблемите обаче аз угаснах... Тази вечер след 2 неуспешни опита за спиране с медикаментозната подкрепа на диазепама и малки пробиви, той пак говори несвързано, почти нечленоразделно. Поредното напиване и поредната депресия. Май е само на бира (спря водката няколко месеца след като тръгна с мен), а след поддържането на ниски количества бира има нисък толеранс. Затова са несвързаните обяснения за него и мен, ту в първо, ту в трето лице... "Тя ме кара да се чувствам страхотно" - това всъщност съм аз... Сякаш говоря с чужд човек по телефона... Някой, на когото се опитвам да извадя още думи от устата, ако мога да разбера какво става (а причина всъщност няма, причината е голямата промяна и страхът да не ме загуби... което съм казала, че ще стане при ново пропиване... което по чудо не стана на 2 пъти досега... или съм съзависима, но не много... или съзнавам пропастта пред него, ако си тръгна... или тежестта някой да те обича и да ти вярва прекалено много, че няма да го оставиш въпреки пороците... а не е така...) Сърцето ми вече не трепва... Рева... За човека, за Приятеля, но не за любовта... Любовта свърши. Ще сме съквартиранти и приятели може би. Не знам докога. Прекрасен човек, ум, и приключенец. Пътуващи и избухващи заедно в радостни сбирки с приятели. Прекрасен секс, можем го... Докато желанието ми умря... Последният път беше механично. Да, присъствието му ме радва, топлото тяло, прегръщащите ръце и биреното коремче за намачкване. Но желанието припламва и се губи - някъде в поредното разочарование, поредната болка и разтресени нерви през годината ни заедно, шокът от 2-3 вечери болезнена комбинация на хапче диазепам и малко алкохол, довели моменти на депресия и горчиви думи; самонадеяни спирания и почвания на лекарства (моментите разредиха, но не престанаха). Думите горчат, но не ме обиждат; носят безнадеждност... Ставам "поредната кучка, която ще го зареже"... Предишните две искам да ги убия, но това няма да върне душата и живеца. Прекалено разкъсан от отровни женски нарциси и прекалено боящ се от отхвърляне, търсещ близост и огъващ се от изисквания. Дано не бях твърде строга... Уплашен от бъдещето, уплашен да не ме загуби... и правещ точно това, което да ме накара да си отида. Наследих руини на човек, който още не може да се изгради наново... "Прегарянето" на отдадения в помагащата професия, търсенето на смисъл извън себе си, туширането на семейните проблеми, незачитането на собствените нужди - и верният приятел Алкохол. Бягство във "велики каузи" - а кой, по дяволите е спасявал света преди да се родиш, приятелю?! Май си е бил все така огромен, шарен, смислен или не - опръскан с кръв, пот и сълзи през повечето време, откакто съществува... Няма да спре, ако нас ни няма, но не е същият, ако не сме себе си и страдаме...
Къде се загуби по Пътя, Приятелю? Търсиш смисъла в безумно прибързани искания за деца (безумно плашещи отначало и уж осъзнати, станали безумно привлекателни после)... Не, още нямаме, може и аз да не мога, а може и той, не сме опитвали... Няма да правя нещастни деца, достатъчно добре знам какво е. Дете на разведени от конфликтно семейство и алкохолик - неочаквано добра комбинация. Е, сплавта се оказа чуплива... А смисълът е в теб, макар да си го удавил в отрова. Смисълът си ти! Може би има Бог, а може би няма - не бих отрязала крилете ти, ако търсиш надеждата в Него, но ти се луташ като пеперуда около лампа, объркан, несвикнал да бъде щастлив... Той иска да обичаш другите като себе си, а ти не умееш да възлюбиш единственото, което винаги ще имаш и живота като най-ценен дар...
"Какво научи от мен?" попитах го. "Да бъда силен със себе си, но ти не ми го даде..." каза той. Кога алкохолът е като "серум на истината"? Не ставам за психолог, май... Не знам кой колко вреди - дали провалените взаимоотношения, отворили портата към алкохола или тези неоправдани надежди. Властна ли бях? Прекалено силна не се оказах, колкото и да стоях - страх ме е какво ще стане, ако се срутя и падна - няма да има кой да стои срещу вятъра... "Ти си последната ми любов." Тези думи ме плашат. Всички прекрасни огромни слова преди тях ме окриляха, докато им вярвах... Сега сме изправени пред промени, но огънят гасне в мен... Вия срещу тъмнината, а в гърдите ми има буца сол, не сърце. Той искаше аз да съм стожерът му, а сам е приведена тъжна върба...
Знам, че не четеш тук, но прости ми!
Редактирано от shewerewolf на 30.03.12 23:44.
|
Гаснеща любов...
