Re: Егоистът, който не оби4а себе си.... / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

4март

Мисъл за деня
Да предадем волята и живота си в ръцете на Бог и да оставим проблема с пиенето в Неговите ръце не означава, че ние никога вече няма да бъдем изкушавани да пием. Така че ние трябва да се подготвим за времената, когато изкушението ще дойде. В тези тихи моменти ние четем, молим се и подготвяме умовете си в подходящо настроение за през деня. Започването по подходящ начин на деня е от огрома помощ за запазването на трезвостта ни. С минаването на дните ние навлизаме в трезвият живот и става все по-лесно и по-лесно. Започваме да развиваме дълбока благодарност към Бог за това, че ни спаси от стария начин на живот. И започваме да се радваме на покой, прояснение и щастие.
Опитвам ли се да живея по начинът по който Бог иска от мен?

Медитация за деня
Отстраняването на егоизма е ключът към щастие и може да бъде извършено само с Божията помощ. Ние се раждаме с искрата на Божия дух у нас, но и с голяма доза егоизъм. Докато растем и влизаме във връзка с други хора, можем да поемем по два пътя. Можем да ставаме все повече и повече егоистични и на практика да задушим Божията искра в нас или пък можем да станем по-неегоистични, да развием нашата духовност, докато тя стане най-важното нещо в живота ни.

Молитва за деня
Моля се да мога да израствам все повече и повече неегоистичен, честен, чист и любящ. Моля се да мога да поема верният път всеки един ден.

Бях си помислил, че съм заел цялото място във форума и преча на кипящите от желание да споделят методите си на възстановяване. Пак форма на егоцентризъм. Мисля се за толкова важен, че покрай мене никой не може да мисли свободно, нито може да си пише свободно. За няколко дни само четох, но май в един и същи момент всички желаещи да пишат са излезли в отпуска. Като че ли нямаше много за четене. Сега почвам да си мисля, че точно днес може моят пост да попречи на някой да си пише на спокойствие. Но нямам друг избор, освен да споделя. Моята болест не излиза в отпуска, нито ме изчаква най-рицарски да си почина. Програмата е начин на живот. Споделянето е съществено в много от стъпките. Пък и темата за егоцентризма е съществена. Ето гледам да се оправдая, че ще почна да пиша тука и ще нараня толкова много хора, чието единствено занимание е да ме наблюдават, обсъждат и проучват. Така си мисли болната ми кратуна. Нали съм централна тема в живота на всички хора. Логиката ми говори, че ако някой прекалено ми обръща внимание, то той трябва да е хептен без занимания.
Вчера много интересно стана. Реших да отида да се видя с един приятел. Нямаше го у дома си. Отишъл на Шипка. И аз си мислех да ходя, но нали искам да си почина. Каквото и да означава това. Върнах се. Ядох и излязох да се поразходя. Засякох се с едно съседско семейство и ми се стори, че бързат да ме подминат. И ме гледат странно. Или не ме гледат, което пак е странно.

Тука се сетих нещо, че още онзи ден ми се стори, че някой говори нещо, но има друго предвид. Виждам скрити мотиви на някой да ми се подиграе. Подозирам, че нещо ме обсъждат и то не е с хубави думи. Нещо съм объркал, нещо съм се изложил. Дали обективно е така, или е обикновената ми параноя. Страх, който произлиза от раздутото ми его. От желанието ми на сто процента да съм съвършен и бял като първия сняг. Че иначе хората няма да ме приемат и аз нямам място сред тях. Но ще стане много дълго писанието. Ако не бях така себелюбив, ако не мислех, че съм в центъра на всички теми. Този перфекционизъм, който ми говори, че не ставам за нищо, ако не съм на сто проценат съвършен. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуди, себелюбие и самосъжаление. Голямо тичане. Цял живот. Иначе не искам да си оставя волята и живота в ръцете на Бог или да се захвана с Духовната програма. Да не би да си загубя независимостта. От какво съм независим щом се завихрят тези гонители в главата ми? Цял живот съм бил роб на неща, които не виждам. Не ги виждам, защото са част от мене. Това съм аз, това е мойто аз, аз съм, аз така, аз, аз мисля, моето мнение, аз съм независим, аз, аз, аз. Мдаа. Но да погледнем резултатите от това аз. Какво произведе? Или казано на архаичен език - по плодовете им ще ги познаете. Но нали ако съм прекалено архаичен, една огромна група хора ще ми се присмеят. Защо аз, аз, аз се присмивах на хората - начин да ги натисна в калта, да им се чака на гърба, да се въздигна над тях, да се успокоя, че мисля по правилно, да получа аплодисментите на по-голямата част от публиката и журито. Или от страх да не би някой да ме изпревари нещо. Някой да не би да стане нещо повече от мене.

Но за съседите. Отминах нататък. Но друг субект ме гледа и странно отвръща очи. Мдаа. В друга посока на социалната йерархия. Натиска ме самосъжаление. Презират ме. Смеят ми се. За тях съм странно животно. Кой знае какво са си говорили за мене и как са ме обсъждали. Страх. Засегнато ми е достойнството, засегната ми е сигурността, засегнати са ми амбициите, засегнати са ми отношенията. Дали наистина има нещо, или е въображаемо. Яд ме е на тези хора. Дали си въобразявам, че имат нещо против мене и са в грешка или мога справедливо да им се ядосам и да почна да си навивам в кратунката ремзентмъни. Да се обиждам и да си повтарям едно и също. Без значение е за моята болест дали имам основание или параноясвам. Дали ще седна на котлона, защото е червен или защото си мисля, че не е червен - ако той е червен, последиците ще бъдат едни и същи за моето телосложение.
Не искам да съм в центъра на всяко наблюдение. Не искам всички мене да дебнат и за мене да говорят. Не искам, крия се, но това не ми пречи да съм убеден, че става точно така. Говорят за мене, наблюдават ме и постоянно обсъждат моите грешки, излагации, облекло, прическа, говор, походка, ветата ми кола - благодаря на Бог че я имам. Този егоцентризъм задушава всяка благодарност и изобщо истината спира да се вижда. Егоизъм-егоцентризъм. Коренът на нашите беди.

Единственият начин да намеря спасение беше да се изшия яко. Така вече не ми пречеше да бъда в центъра на вниманието. Успявах да го понеса. Вече имах силите, бях забавен, спокоен, интересен. Прожекторите не ме изпотяваха, устата ми не пресъхваше, речта ми се лееше, тялото ми се движеше необикновено гъвкаво. Ставах като пантера в джунглата. Какъв чудодеен ефект. Как няма да се влюбя във веществото, което ми носи всичко това? Този ефект се запечата в ума ми.
След време, когато вече се разви алергията, този ефект вече не успяваше да ме свърже така с хората, но все още играеше ролята на телепортатор. Успявах да се скрия някъде и да забравя за известно време, че всички ме наблюдават. Да забравя и себе си и всичко. То подозирам, че вече няма нужда никой да ме наблюдава, ами са сложили една автоматична наблюдателница в мене, от която не мога да избягам никак. Вътре в кратуната ми е надзирателя, даскала, изпълнителя на наказания. Самотормозът е станал много майсторски. С цялото си желание искам да се освободя от това. Каква ти независимост, каква ти зависимост от АА. Готов съм на всичко да се махнат тези железни окови. Не издържам повече на тази изключителност, независимост, необикновеност, самоволие и не знам си какво още.

Като спрях да пия през късното лято на 2005 и видях за какво става - вече не можех да живея без ефекта. Стигна се дотам да не мога да си покажа носа от нас навънка по цели дни. Нали всички ме чакаха с интерес. Защо да ходят на зоологическа градина, като могат да ме гледат мене. Аз не искам всички мене да ме гледат, но те само мене гледат. Като се покажа пред входа и изскачат от всякъде да ме гледат. Дори роднини и близки избягвах, за да не ме питат - Как си? С какво се занимаваш? Къде си? Лична обида. Но го нямаше ефекта. Беше явно невъзможно. Светът ми се сви до двама човека. Имах чувството, че не мога да говоря, защото съседите се ослушват само и само да ме чуят какво правя. Спях по един час на денонощие. За този един час си мислех, че мозъка ми отива някъде на ремонт, на пренареждане.
Моля се да не забравя ужаса в който живеех без ефекта, който ми даваше поне за малко свобода. Като видя откъде съм се измъкнал и ми става страшно. Как изобщо съм успял? Удивително. Ще се разплача всеки момент. Наистина страхотна сила ме е измъкнала оттам. И то точно, когато мислех, че вече няма смисъл никакъв да продължавам да се гърча.

Егоцентризъм. Не че съм искал да съм в центъра. Не става въпрос само за познати. Човек, който никой път не съм го виждал, може да ме накара да се изправя на челна стойка. С начина си на дишане дори.
Бях изключил телефони. Всичко загасено. Ако се звъни на вратата, не мърдах. Но и самото звънене ме караше да се побърквам от страх.
Снощи си говорих по скайпа с едни приятели, бях си загасил тока. Звъни се. Кой ли ще ме търси по това време? Някой ще иска пари за нещо. Я да си седя тука. Да не ме занимават. Упорито се звъни. Абе я да видя за всеки случай. Мой събрат, тъкмо се отказваше. Чудесно. Точно за егоцентризъм и анонимност си говорихме после с него. За тези работи същите. Че именно анонимността е нещо, което може да се изправи срещу егоцентризма. И не само. Анонимността гарантира оцеляването на Братството.
Защото забелязах вчера нещо много интересно - хората ме презират и не ме харесват и ми се смеят. Мислех си аз. И нещо в мен се надигна - ами аз съм трезвен от толкова време, ако знаете, че цялото ми време е заето с други алкохолици и се опитвам да помагам! Дали няма да се издигна в очите ви! Хопс! Кой е това? Болестта ми иска да извлече дивиденти от това! Става въпрос за живота ми, а тя иска да се намести там. Да търся авторитет от нещото, което ми дава свобода и нов живот. Да търси признание, одобрение, да търси изкачване нагоре. Вижте ме! Лелее! Могат да станат много опасни работите. Гледам по мене си. Аз съм си най-големият враг. Мога и земята да взривя ей така както си седя. Мога да отсека клона на който седя. Ако я няма Програмата на Анонимни алкохолици - чрез нея не мога да намеря Силата, която да ме освободи от оковите на егоцентризма. Ако ги няма Традициите - рано или късно егоцентризма ми ще използва други тактики да ме превърти. Я ще ме направи известен, я ще ме назначи като шеф на някаква терапия, клиника, център, фондация, асоциация, интеграция, а книга със снимки ще издам, я нещо друго, с което болестта ми ще иска да навакса вътрешното чувство за малоценнност, за неуспех, за неадекватност, за самота, за отхвърленост. Пак ще се опитам с материалното да запълня дупката, която само духовността може да запълни. Да си градя къщата на пясък. Не става номера поне при мене. И съм благодарен, че го виждам това. Поне днес.
Днеска е нещо като понеделник. Както казва сестра ми - нека сърцата ни да са отворени за Силата.