|
Казвам се Аня, на 43 години съм и съм алкохоличка.
Днес минават точно 12 години моя живот без алкохол.
Аз съм полякиня, но доста голяма част от живота ми е свързана с България. Работя в няколко професии, но основно съм филолог, учител и педагог, от 5 години ръководя един младежки център във Варшава, където се занимавам с профилактика на рискови поведения на младите, м. др. като театрален инструктор.
Родена съм в едно “прилично” семейство, в което никога преди нямаше алкохолици, алкохолът присъстваше в тържествени и празнични моменти, но се пиеше “културно”, от кристални чаши и по принцип в умерени количества. Първата глътка алкохол в живота съм опитала като 6-7-годишно дете, именно така “културно”, по време на някакъв семеен празник, легално, от ръцете на родителите ми. Помня, че беше сладко вино и че ми хареса.
Няма да разказвам цялата история на близо петнадесетгодишното си пиене. Ще спомена само няколко неща от тази история, които са особено важни за мен.
За пръв път в живота си се напих на 16 или 17 години, сама, на свещ и пред огледало – целенасочено, като експеримент: какво ли ще стане, как ли ще се чувствам... Много по-късно разбрах, че всъщност от този първи миг алкохолът е бил за мен нещо изключително, че още преди да се напия, отношението ми към него вече беше някак си тържествено, едва ли не ритуално, като към нещо велико...
Истинското ми пиене започна по време на студентските години в София, постепенно, но в началото на трети курс за пръв път си пропих за няколко дена цялата стипендия. Това бяха луди, но прекрасни за мен години, пълни с прекрасни срещи, със силни емоции, с важни (и до ден днешен) разговори, откровения, приятелства... Въобще не подозирах, че туй чудесно време може да е начало на края... И да ми го беше казал някой тогава, нямаше да повярвам. Тогава алкохолът ни беше верен и добър приятел, весел съучастник в бохемските ни компании по общежития и тавани, остроумен събеседник в среднощните ни безкрайни дискусии... По онова време открих една своя черта, която тогава ми се струваше адски хубава, а сега знам, че всъщност тя е била моето нещастие: способността “да нося”. Аз бях Последния Мохиканин на всяка компания, този, който пиеше най-много и почти никога не се напиваше, не знаех още тогава и ужасиите на истинския махмурлук. Това беше моята гордост, даваше ми чувство за мощ и неуязвимост, убеждение, че “мога”, че за мен е безвредно. Каква заблуда. Тя беше толкова силна, че още десет години по-късно, когато пиенето ми отдавна беше станало жалко и отвратително, все си я храних, без да забелязвам същинска картина на живота ми...
Най-ужасното преживяване, което ми се случи заради пиене, беше когато дъщеря ми (която гледах сама, без баща й, и която обичам безкрайно), тогава още ненавършила 3 години, по времето на пиянския ми следобеден сън, е излапала почти цял запас лекарства на болната си от сърце баба – успокоителни, приспивателни и разни такива... Беше чиста случайност, че някой ме събуди тогава. Детето едвам го спасиха в болницата. Когато проумях, какво – и защо – става, в ужасеното ми съзнание изплува само една мисъл: никога повече... Бях алсолютно убедена, че именно това е моментът да престана да пия, че това, което се случи с детето ми, е Знак Свише...
Би могло да се очаква това наистина да е пролом за една майка, нали?
Но още същата вечер пак се напих... И продължих още година и половина.
Ето какво ни прави тази болест...
Но няма да разказвам история на болестта си. Ще разкажа история на своето трезвеене.
В началото бе хаосът...
Беше навсякъде.
В домашния безпорядък, в който постоянно изчезваха точно тези най-нужни книжа, мръсните працали живописно се трупаха заедно с чистите, а под възглавницата, зад книгите в библиотеката и във всички други ъгли дебнеха празните и в различна степен напълнени бутилки. Постепенно все по-често празни.
В объркването на ден и нощ, в паническите събуждания без съзнанието за място и време, в трескавото търсене на скъсаната нишка на вчерашния ден и на опорна точка в днешния, в засядащия в гърлото страх от утре.
Във взаимоотношенията с близките, във въртележката на чувствата и емоциите, в заплитането на любов и омраза, на безпомощна злоба и чувство за вина. В истеричните изблици на нежност към детето ми и в също толкова истерични крясъци – по какъвто и да е повод, а всъщност винаги по един и същ повод: от отчаяние. Че не така, че не умея, че не мога.
Беше в мен и около мен. В най-близкото обкръжение и в целия огромен свят, който все по-често беше не за проумяване, не за разбиране, в който получаване на някаква си хартийка в някакво си учреждение прерастваше в проблем – страшен и заплашителен. В службата, където една компромитация гонеше следващата, където само безграничната добрина и вяра на някои хора направиха впоследствие възможни за понасяне срама и страха от поглед в очите.
Целият ми пиян живот беше хаос, а аз – безволна трохичка, подмятана в него без цел и смисъл, а в същото време отчаяно осъзнаваща нуждата от тази цел и от този смисъл, което правеше още по-безнадеждна липсата им.
И цялото ми трезвеене, от години пълно със щастие и радостно удовлетворение, е всъщност от самото начало едно търсене и изграждане на ред, един инстинктивен стремеж към хармония като противовес на онзи хаос, който – знам го и чувствам! – не е заминал завинаги в небитието, а остава някъде много близо и ме чака... Нека си чака. Няма да дочака, ако аз самата не го избера. Избирам ред. Защото вече имам избор, сега МОГА ДА ИЗБИРАМ.
В паметта ми остава тази ужасна и болезнена, но грижливо пазена (като ярко “memento”) картина на последните мигове от последния, многоседмичен запой, приличащ на някакво дяволско кълбо, луда въртележка, от която няма слизане. Картина на къщата в плачевно състояние, на търкалящите се навсякъде по пода празни бутилки и играчки на четиригодишната ми дъщеря, боклуци, остатъци от детска храна, фасове и купища снимки от детството ми (какво ли съм търсила в тях толкова трескаво??). И на внезапно, ужасяващо ясно осъзнаване на всичко това; на внезапно, като че ли в ярка светлина на прожектора, прозиране в цялата тази отвратителна гнусотия наоколо – на картината на живота ми, на отражението на това, което съм направила с този живот, със самата себе си и с живота на любимите ми хора. И на непоносимо отвращение, и на безнадеждност на убеждението, че вече е твърде късно, че нищо вече не може да се направи, че извън този хаос не съществува нищо... Това ме накара да се опитам да избягам веднъж завинаги от тази ужасна, неистово болезнена гледка.
После – няколко седмици след опита за самоубийство и след престоя в психиатрична болница – първата сбирка. От разказа на “спикера” не помня нищо, толкова старателно се бях изолирала от всичко, отплувах някъде надалеч, едвам дочувах шумоленето на гласовете. Както ми казаха, послушно донесох тялото си, но главата ми беше съвсем другаде и въобще нямах намерение да я призовавам. И изведнъж от това шумолене изплуваха думите, които за миг спряха света на едно място – пак като в проблясване на светкавица, в илюминация на Смисъла: “Сред глъчката и бързината върви спокоен...” Колко просто. Разревах се. И се влюбих в тези думи, вкопчих се в тях като удавник. До ден днешен на всяка една сбирка те предизвикват гърч от вълнение в гърлото ми, въпреки че от години знам Дезидерата наизуст, тя стана магично заклинание за трудни моменти, псалом на спокойствие, смирение и съгласие, мантра и молитва – също толкова важна, колкото онази за спокойствието.
Това беше проломът. Видях пътепоказател, в моментно провидение разбрах, че ИМА път. По-нататъшното трасиране на този път е извършила мъдростта на Анонимните Алкохолици, съдържаща се в Програмата и кондензирана в няколко лаконични поговорки, които са станали част от жизнената ми философия. Първо най-важните неща. Живей и остави другите да живеят. Можеш да промениш само себе си, не и останалия свят. Преди да заживееш с някого, научи се да живееш със себе си. При теб се връща това, което сам раздаваш. Не е важно, какво те сполетява – важното е, как го приемаш. Ако в едната ръка стискаш миналото, а с другата искаш да хванеш бъдещето, липсва ти третата ръка, за да се заемеш с настоящето. Ако не направиш нищо, за да е по-добре, със сигурност ще бъде по-зле. И с тялото си, и с духа си, бъди винаги на едно и също място... Толкова прости и толкова мъдри истини, именно чрез своята лаконичност, чрез сполучливото мисловно съкращение “подреждащи света”, моите заплетени отношения с него, моето фалшиво мислене за него. А също и фалшивите ми убеждения за себе си и за другите. Тоест – подреждащи всъщност моя изпогубен в хаоса ум, въвеждащи в него ясни критерии. Ред.
През цялото време беше – и продължава да бъде – абсолютно ясно за мен, че щом моят пиян живот беше хаос, новият – трезвен трябва да бъде граден като негова противоположност, т.е. като съзнателно конструиран Ред. А всеки ред, всяка една хармония означава някакъв ритъм, на който трябва да се подчиниш – значи: някакви рамки, дисциплинираност. Това беше трудно за приемане от моето анархистично алкохолно съзнание. Дисциплина? Значи – ограничения? Липса на свобода? Някога ми се струваше, че свободата е липса на ограничения. Демонстрирах го в алкохолната си горделивост, като разчупвах всякакви норми. Морални, правни, поведенчески, сетне – елементарни норми на здравия разум. Сега вече знам, че не е така. Болезненият урок по хаоса ми го доказа много убедително. Сега съм свободна повече от всякога, именно защото мога вече да приема ограниченията, които подреждат живота ми и му придават ритъм. Този ритъм е познат и “мой” – и внушава чувство за безопасност и спокойствие. В края на краищата, ограниченията са част от човешката биология, ограничение е например нуждата от сън или храна – трябва ли да се бунтуваме против тях (сигурно не е необходимо да добавям, че и това съм се опитвала да правя някога!) заради някаква въображаема “свобода”? Ограничение на тази “свобода” е всяко едно задължение – но именно възможността за приемане на отговорност (тоест – също и задължения) ме прави свободна, защото тя всъщност е възможност за избор. Съзнателно и по избор приетите принципи на поведение престават да бъдат ограничения – стават такт, отмерващ ритъм на духовния живот, както биенето на сърцето е основен такт на биологичния ни ритъм.
А Хаосът чака. Знам, че е много близо – на разстоянието на едно мое решение само. И безкрайно далече – защото всеки ден отново избирам Ред.
От последния ми запой са минали дванайсет години. Този ужасен спомен вече не ме боли толкова разтърсващо, но не му позволявам да отмине в непамет, защото повярвах в мъдростта на АА, която казва, че ако не помниш последния си запой, това означава, че той е все още пред теб. Но това не означава, че оставам вкопчена в миналото или че мазохистично се самоизмъчвам с него. Този спомен (както и другите от ония пияни времена) стана в съзнанието ми един логично неотделен елемент от историята ми, историята, която ме е създала такава, каквато съм днес. Като всяко сътворение, това създаване беше мъчно и болезнено, особено в началото пълно с лутания и спъване, с огорчение, отчаяние, срам и омраза към себе си. Но бавно, стъпка по стъпка, ден след ден, успявах да се придвижвам напред; повярвах и сверих на практика, че живея само днес, тук и сега, а нали за едно “днес” винаги можеш да намериш още малко сили... Че както миналото, така и бъдещето си го изграждам днес (защото утре днешният ми ден ще бъде вече минало, а утрето ми зависи до голяма степен от това, което правя – или не правя! – днес...). И така поредните трезвени дни бавничко (сега ми се струва, че адски бързо!) се трупаха в седмици, месеци, години... Не знам кога, неусетно, стана така, че собственото ми отражение в огледалото престана да ми бъде противно, че приех и дори обикнах (може би защото се научих да разбирам?) това, което видях там. Не че ми порасна кой знае колко самочувствието – не, съзнавам своите недостатъци, имам някой и друг комплекс, изпитвам моменти на слабост или гняв. Но приемам всичко това, както приех факта че съм алкохоличка, като нещо мое си, съставна част, без която нямаше да бъда този човек, който съм в момента. Далече съм от това да казвам, че се радвам или се гордея от това, че съм алкохоличка, както заявявят някои хора в АА. Но ако историята ми не беше такава, каквато беше, не знам какъв човек щях да съм днес – може би не по-лош, може би много по-добър, но със сигурност различен от тази днешна мен. А понеже се приемам и обичам именно такава, понеже харесвам живота си такъв, какъвто си го изградих в резултат на трезвеенето, понеже съм щастлива в този живот (като приемем, разбира се, че щастието не е перманентно състояние!) – не виждам повод да съжалявам за своя алкохолизъм или да се опитвам да го забравя като нещо неудобно или срамно. И когато казвам на сбирка “аз съм алкохоличка”, в тези думи се съдържа точно тази характеристика и тази история, която я оформи, няма в тях никакво самопорицание, болка или срам. Все едно да казвам, че съм полякиня или зодия Водолей. Нали и двете тези определения също съдържат иманентно някаква характеристика – и също така и двете са факт, който не зависи от мен, който не мога да променя и затова го приемам, колкото и да ми се иска да съм зодия Лъв и французойка по рождение. (Това е само пример, не че го искам наистина! А дори и да го искам до болка – какво от това, освен болката?... Тогава за какво да го искам!)
Разбира се, за зависимостта ми няма значение фактът, че тя се роди и разви в България, по време на следването ми тук (вероятно би се родила в каквато и да е страна, не се съмнявам, че полската или руската водка, или пък френският коняк, или немската бира биха свършили работата също толкова добре, колкото ракията!). Но това има значение за историята на трезвеенето ми.
Когато наближавах четири години без алкохол, ми се наложи по служебно-научни причини да попадна за продължително време пак там, в същия град, в който някога протичаха първите ми, още привидно радостни срещи с алкохола; сред същите хора, с които някога съм пила цели години... И то да се озова там сама, без подкрепата на близките. Междувременно бях успяла вече да си изградя в моята страна едно безопасно и уютно местенце, един истински дом пълен с любов и разбиране, но без никакъв алкохол (със сегашния ми съпруг, който стана и най-добър на света татко за дъщеря ми, се запознахме по време на терапия – двама трезвеещи алкохолици, които никога не са виждали един друг пиян, но взаимно си знаят най-мрачните ъгълчета на душата... – никак не беше лесно, но явно някаква висша сила поиска да успеем), една доброжелателна среда от приятели, знаещи за проблема ми, от чиято страна не ме заплашваше никаква алкохолна ситуация. А сега изведнъж – не само че отчайващо самотна, но и очи в очи с призраците от миналото!... Бях настанена в служебен апартамент на една отдавна позната уличка, много близо до една много добре позната кръчмичка, в която някога изкарах толкова време. Това ме ужаси, видя ми се като един зловещ символ на цялата опасност, на която се изложих... Уж я осъзнавах още преди да тръгна (затова още във Варшава се постараех да намеря няколко контактни телефонни номера), но си казвах, че нали вече съм поукрепнала... и въобще не очаквах такъв парализиращ ужас, който ме караше да се чувствам като в капан, в който – за още по-голям ужас! – се наврях сама! Като че ли бях обречена на запой... Спомних си предупрежденията на терапевтите ми отпреди четири години, че по-добре за мен би било да скъсам отношенията с приятелите си от България (тази тяхна констатация беше резултат от колоритните ми описания на студентските купони, диктувани от механизма на илюзии и отричане...) – може би единственото терапевтично указание, на което не се подчиних (иначе си ми действаше изработеният още от детството синдром на добрата ученичка) и този факт още повече засилваше параноичното ми състояние.
Тогава срещнах вас, приятели. Вие ми припомнихте това, което, парализирана от страха си, за малко бях забравила: 24-часовата програма, забравената за миг истина, че само ДНЕС мога да променям и че от това зависи всичко останало. От първата си сбирка в София, въпреки че тя е започнала доста неприятно за мен, излязох с невероятното чувство за облекчение – кошмарът от последните дни се изпари, чувството ми за самота също. Оказа се, че в този град – който десетина години беше в съзнанието ми олицетворение на лудо пиянство, в което се прероди първоначалният романтизъм на студенстката бохема – хората искат и могат да трезвеят. И аз ги намерих. Вече знаех, че имам шанс в борбата с призраците на миналото. И спечелих тази схватка на всички линии. Благодарение на вас.
После се оказа, че мога не само да черпя подкрепа от вас, но и да дам нещо, да помогна малко и аз за укрепване на движението на АА в България – и се опитвах да го правя, доколкото можех, а в един момент дори открих с изненада, че мога повече, отколкото си мислих – по щастлива случайност (или чрез Висшата сила?) станах един вид посредник между вас и тези мои сънародници, които по- можеха да ви предложат подкрепа. Всъщност с това започна и един нов раздел в професионалния ми живот. Предложиха ми да стана редактор на списание за проблеми на зависимостите, после и да стана лектор на семинари по тази проблематика. Накрая обстоятелствата ме принудиха и да се захвана с терапевтичната работа с други зависими. Всичко това продължавам да правя вече шест години; наложи ми се да завърша разни обучения, да придобия знания и умения необходими за тази работа. Но през цялото това време нито за миг не съм забравила, че съм алкохоличка. Първото нещо, което казвам на всеки нов пациент е “казвам се Аня и съм алкохоличка”. И най-важните знания, които споделям по време на работата си, черпя от опита на АА и от собствения си опит на трезвеещ алкохолик. Знам, че болестта ми е незилечима. Не се мисля за “излекувана”. Но се чувствам напълно здрава. Живея един пълноценен живот, в който има място за работа и за развлечения, за семейството ми и за собственото ми развитие, за приятели... за всичко.
Изпитвам дълбока благодарност за всичко това. Също и за това, че ми е дадена възможност да правя неща, които могат да бъдат от полза на други алкохолици, а на мен самата ми доставят не само удовлетворение, но и все нови поводи за все нови размишления, нови знания и запознанства, все по-дълбоко разбиране на смисъла на трезвеността, все по-силно убеждение, че само стъпка по стъпка се изграждат големите неща, както вечността се изгражда от отделните дни.
Тези дванайсет години моя трезвеност представляват всъщност само поредица от дните, от които всеки е изживян като едно ДНЕС.
Благодаря ви за всички дни, много важни за мен, които изживяхме трезвени заедно. Благодаря ви, че можах да ви срещна отново тук.
Редактирано от Moan на 23.06.07 19:03.
|
Парчета от историята ми [re: Moan]
