Къде е границата между самозаблудата и пълноценната работа по програмата на АА.
А) да „действам” като не правя нищо (да се заключа вкъщи, да си изключа телефона, да не се виждам с хора), за да не бъркам и страдам – това го отхвърлих като вариант, защото си е чисто бягство от живота и проблема;
Б) да „действам” като продължа да живея, но каквото и да правя, да не го приемам за ценно, за да не бъде засегнато от който и да било – логиката е - ако не усещам нищо, няма как да ме нарани нещо, ако нямам приятели няма как да се засегнат връзките ми с тях.
При това положение аз ще мога да приема по абсолютно еднакъв начин лъжеца, крадеца, изнасилвача, убиеца от една страна и твореца, откривателя, благодетеля, лекаря от друга страна – все като средства за изразяване на Божията воля и който и да било, каквото и да върши – да лъже, краде, убива, твори, открива континенти, спасява човешки живот, аз просто ще го регистрирам като факт, нямайки отношение към него ще се запазвам "ненаранен" и ще живея в някакво ново измерение.
в) да се изправя пред причинителя на страданието ми, без да "обезценявам" ценностите си и да му покажа, че не трябва да се държи по този начин - това е линията на поведение, която винаги съм следвал в живота си и която ми донесе изключително много беди. Точно поради тази причина този модел на поведение отпадна като възможност за реално действие.
Ти разсъждаваш някак прекалено лабораторно и теоретично и оттук заключенията ти и въпросите, които си задаваш, наистина стават абсурдни, а примерите ти гротескни.
Но ако приложа твоите лабораторни А, Б и В към себе си, ще излезе нещо такова: В някои случаи прилагам А - гледам да избягвам ситуации, които знам, че могат да ми донесат страдание, независимо от риска да изглежда пораженческо или страхливо.
Ако все пак не мога или не искам да избегна подобна ситуация, ще приложа частично Б - в никакъв случаи няма да "обезценявам" ценностите си, но един вид ще ги преразгледам. Най-вече в частта им за моите очаквания. Колкото по-малко очаквания, толкова по-малко рани. Ще продължавам да действам, като се притеснявам дали действията ми са правилни, но ще се старая да не се притеснявам за резултата от тях. Нали съм оставил живота си на Бог, както го разбирам? Вярвам, че ако аз действам правилно, резултатът няма как да е лош, просто Бог няма да да допусне това. (Тук възниква въпросът как да разбера дали действам правилно, но това е друга тема.)
Ще се старая доколкото мога да прощавам. Ще се старая доколкото мога да влизам в кожата на този, който ме е наранил, за да го разбирам. И много, много ще внимавам ДА НЕ СЕ ВЗИМАМ НА СЕРИОЗНО.
Колкото до В - според конкретната ситуация и конкретния причинител. Може да се изправя директно пред причинителя и да му покажа, че не е прав (това много рядко ще го направя), може индиректно да му подскажа и намекна. А може и изобщо да не се занимавам с точка В.
А ако не мога или не се сетя да приложа части от нито една от трите точки, ще се погневя, погневя и ще ми мине. (Пък другия път ще се сетя, щото парен каша духа.) Тук обаче ще гледам да не изпадам в самосъжаление, нито да бъда злопаметен. (За щастие не съм злопаметен по природа, иначе злопаметността май трудно се изкоренява, но тя пак е свързана с обидата и самосъжалението.)
Като цяло не забравям, че АА казват, че ние се стремим към напредък, а не към съвършенство.
Най-хубавото на програмата е, че резултатите от нея идват неусетно, без да разберем и често без да знаем, че те са дошли. Разбира се това става, когато действаме по нея и се придържаме към нейните принципи и идеи.
Всъщност най-сериозният въпрос, които си задал, е в първото копирано от мен изречение. Хората изпадат в самозаблуди много много повече, отколкото те самите си представят. Хеле пък ние, алкохолиците. Затова най-големият ми страх, свързан с програмата, е да не се самозаблуждавам и затова често се питам дали не се заблуждавам за това и онова. И знам, че понякога го правя, без да се усетя и ще продължавам да го правя.
Но нали пък ние се стремим към напредък, а не към съвършенство
|