|
Случи се нещо.
Ядосах се.
Направих няколко инвентаризации на случката.
Открих какво засяга случилото се в мен.
Видях грешката и недостатъците си.
И какво от това.
Аз знам, че програмата на АА е програма за действие.
В конкретния случай - след инвентаризацията аз приемам случилото се с неговия автор, знам какво засяга и кои са моите недостатъци. Имам и решение как да постъпвам, за да не се повтори ситуацията, в която аз съм наранен. Решението е насочено към мен, коригира моето поведение и мислене.
Докато тънех в гневовете си по повод на горните неща открих няколко възможни линии на мислене и поведение и тук дойде объркването ми къде е границата между самозаблудата и пълноценната работа по програмата на АА.
Ето кое ме обърка:
Ако наистина съм открил грешката си – трябва да действам в посока да не я допускам отново, за да не се гневя.
Каааааааак - крещи един глас в главата ми:
А) да „действам” като не правя нищо (да се заключа вкъщи, да си изключа телефона, да не се виждам с хора), за да не бъркам и страдам – това го отхвърлих като вариант, защото си е чисто бягство от живота и проблема;
Б) да „действам” като продължа да живея, но каквото и да правя, да не го приемам за ценно, за да не бъде засегнато от който и да било – логиката е - ако не усещам нищо, няма как да ме нарани нещо, ако нямам приятели няма как да се засегнат връзките ми с тях.
При това положение аз ще мога да приема по абсолютно еднакъв начин лъжеца, крадеца, изнасилвача, убиеца от една страна и твореца, откривателя, благодетеля, лекаря от друга страна – все като средства за изразяване на Божията воля и който и да било, каквото и да върши – да лъже, краде, убива, твори, открива континенти, спасява човешки живот, аз просто ще го регистрирам като факт, нямайки отношение към него ще се запазвам "ненаранен" и ще живея в някакво ново измерение.
в) да се изправя пред причинителя на страданието ми, без да "обезценявам" ценностите си и да му покажа, че не трябва да се държи по този начин - това е линията на поведение, която винаги съм следвал в живота си и която ми донесе изключително много беди. Точно поради тази причина този модел на поведение отпадна като възможност за реално действие.
Озадачи ме абсурдостта на идеята за "обезценяване" на ценностите ми, за да мога да не страдам, когато бъдат накърнени. Обезценяването може да бъде направено директно - като започна да си повтарям не обичам жена си, не са добри приятелите ми или завоалирано чрез "преоткриване" на живота и отричане на всичко, което е било в периода докато пиех и не признавах, че съм алкохолик. Тук ми се губи границата межде самозаблудата и работата попрограмата - защото тази линия (на отричане на връзките с хората и тяхната важност, на безкрайно обезценяване на ценностите) може да ме накара да мисля, че трябва да отрека любовта към дъщеря си, за да мога един ден, ако някой изверг я изнасили или убие АЗ да не се чувствам засегнат и да съм добре, или да трябва да изхвърля всички вещи от дома си и да оставя ключа от външната страна на вратата, за да мога да не се чувствам наранен, ако крадец влезе в дома ми – да не съм наранен, защото аз видиш ли съм му оставил сам ключа отвън, а и да няма какво да ми вземе, защото съм изхвърлил всичко.
Моля за мнение по този въпрос.
Моля да ми отговарят хора, които работят по програмата на АА, да споделят СВОЯ опит във възстановяването и дали са се изправяли пред този проблем.
Дали тези размишления не са опит егоцентризма ми да си купи индулгенция, за да мога свободно да съдя хората и аз да преценявам кога, как и защо да правя прогламата на АА.
|
Самозаблудата и работата по програмата
