ПРЕСТЪПЛЕНИЕ (II част)
(на всички приятели от А&А)

ТОЙ седеше на земята, опрял гръб в голата стена, свил краката си в коленете. В ръцете си държеше цигара, която бавно, но ритмично въртеше между пръстите си. Погледът му беше насочен към цигарата, но ТОЙ не я виждаше. Мислите му бяха другаде.

- Стига въртя тая цигара де! Няма ли да я запалиш най-накрая? - попита ТЯ нервно.
- Аз не пуша. - спокойно отвърна ТОЙ, без да отмества погледа си от цигарата.
- Тогава защо си играеш с нея?
- А ти да виждаш нещо друго, с което да си играя? - рече ТОЙ също толкова спокойно, колкото и първия път. И отново погледът му остана върху цигарата, която ТОЙ продължи да върти между пръстите си.
- Прав си. - констатира ТЯ със съжаление. - А къде я намери?
- На земята. Сигурно някой преди мен я е забравил.
- Сигурно - рече ТЯ, опитвайки се да изглежда спокойна. А всъщност беше силно раздразнена от претърпения неуспех. И от равнодушието му. И от това, че погледът му не трепна. ТЯ се замисли.

- Добре де! Ти така и не ми каза защо си тук?
- Напротив. Казах ти.
- Не, не ми каза.
- Казах ти. Поне сто пъти.
- Кажи ми пак!
- Извърших...
- Престъпление! Да, да! Извършил си престъпление. Това го разбрах. Но не ми каза какво!
- Защо ти е да знаеш?
- Ами... Ами... - Беше неподготвена за този въпрос. - Ами защото ще ти тежи по-малко ако споделиш.
- Нищо не ми тежи.
- Как така? Нямаш ли угризения? Не се ли страхуваш какво ще стане с теб?
- Не.
- Не? И защо?
- Защото знаех какво правя. И се досещах какви могат да бъдат последствията.
- Тогава защо го направи?
- Защото трябваше.
- Как така трябваше? За кого?
- Виж, не ми се обяснява. Просто трябваше.
- Ама кой прецени, че трябва? За кого трябва?
- Защо просто не ме оставиш на мира, а?

ТЯ млъкна, обидена от грубото му държание и недоволна от новия неуспех. След малко реши да рискува отново.

- Да не би да уби някого?
- Не.
- Тогава сигурно открадна нещо?
- Не.
- Изнасили жена?
- Не.
- Какво тогава? Кажи де! - нервно попита тя.
- Няма.
- Кажи де!
- Няма.
- Кажи и те оставям на мира.
- Не.
- Защо?
- Защото няма да разбереш.
- Кой? Аз ли няма да разбера? - попита ТЯ, едновременно наранена и ядосана. - За толкова тъпа ли ме мислиш?
- Не съм казал това.
- Но си го мислиш! Ти си мислиш, че съм тъпа! Хайде, признай си!
- Не е вярно. "Тъпа" е едно много относително понятие.
- Тогава защо няма да разбера?
- Защото никой не разбира.
- Може би аз ще разбера.
- Едва ли.
- Пробвай.
- Винаги ли си толкова упорита?
- Да! - каза ТЯ, предвкусвайки победа.

За нейна изненада обаче ТОЙ не каза нищо повече.

- Е?
- Какво "Е?"?
- Слушам те.
- Вече ти казах - няма да разбереш.
- Колко си жесток! - извика тя и му обърна гръб. Беше много огорчена.

ТОЙ разбра, че я обиди дълбоко. Все пак ТЯ не го заслужаваше.

- Виж, извинявай. Не исках да те обидя. Наистина. - каза ТОЙ. Гласът му беше по-мек от преди.

Извинението му определено я изненада. Но не беше сигурна, че иска да го приеме, защото преди малко много я заболя. Затова отначало не реагира. Но после осъзна, че ТОЙ имаше право да се държи по този начин. Не му беше никак леко, а и не беше длъжен да й казва нищо.

ТЯ се обърна отново към него и се изненада още повече - ТОЙ я гледаше в очите и беше спрял да върти цигарата. Това веднага сломи съпротивата й.

- Приемам извинението ти. - рече ТЯ и зачака. Но ТОЙ отново млъкна. ТЯ реши да не го тормози.

Така измина около минута, която й се стори цял час.

- Казах едно нещо. - смути ТОЙ тишината.
- Моля? - попита ТЯ, неразбирайки.
- Искаше да знаеш какво престъпление съм извършил. Е, вече знаеш.
- Ти сега бъзикаш ли се с мен или какво? - викна ТЯ.
- Не.
- Тогава? Какви са тия глупости? Казал бил нещо! И очакваш да ти повярвам?
- Ако искаш вярвай.
- И какво толкова каза, че те затвориха тук? Хайде, кажи да чуем! - иронично попита ТЯ.
- Сложно е за обяснение.
- Хайде пак увъртания!
- Добре, добре! - предаде се ТОЙ.

ТЯ побърза да се намести удобно, преди ТОЙ да е започнал разказа си.

- Всичко започна към края на 2002 г. От известно време следях един клуб, без да участвам в него. Един ден, нещо ме провокира и аз да напиша нещо.
- Какъв е този клуб, където се пише?
- А, да, извинявай. Значи това е Интернет клуб - място, където хората могат да напишат нещо, което другите да прочетат и да му отговорят ако искат. Тоест така обменят мнения, разговарят. Обаче това място е виртуално, ъмммм... как да ти го обясня това??? Хората не се виждат. Виждат само какво са написали другите, разбираш ли? Представи си една голяма пощенска кутия, в която всеки може да оставя свои писма и може да чете писмата на другите. Но хората не се виждат един друг. Представи си, че всеки си стои у дома и разни птиченца разнасят писмата от хората до кутията и обратно.
- Хм! Това е странно нещо, но си го представих. И?
- Ами значи написах и аз нещо. Няколко човека ми отговориха, после аз им отговорих, написах нови неща и така се запознахме... От дума на дума се сближихме и мисля, че станахме приятели.
- Мислиш?
- Така мисля, да. Поне се надявам.
- И ти като не ги виждаш тези хора, какво си представяш?
- Понеже хората не ги виждам, те са само образи, измислени от съзнанието ми. Не са от плът и кръв.
- Тоест говориш с измислени образи???
- И да, и не. Все пак зад всеки образ се крие истински човек, чиито мисли аз чета в клуба. Но съзнанието си изгражда някаква представа за всеки човек под формата на образ.
- И каква е идеята на всичко това?
- Ами накратко идеята на тези клубове е да събират хора с еднакви интереси, които да си помагат и да им е приятно заедно.
- Твоите интереси какви са?
- Ами виж сега. Нашия клуб се казва "Адам и Адам". Това е нещо като метафора. Казано направо, в този клуб се събират момчета, които харесват момчета. За себе си съм разбрал, че харесвам момчета.
- Ти харесваш момчета? - почти шокирана попита ТЯ.
- Да.

Настъпи тишина.

- Хайде, няма ли да почнеш и ти?
- Какво?
- Педал мръсен, гаден педераст, теб трябва да те застрелят... Такива като теб...
- Кой казва така?
- Как кой? Хората.
- Аз не съм хората.
- Права си. - ТОЙ успя да се усмихне. Но имаше и някаква тъга в тази усмивка.
- Нямам нищо против такива като тебе.
- Мерси. - За пръв път я почувства близка.
- И после?
- А, та значи в клуба си говорим за любовта между момчетата и всичко, което произтича от това.
- Продължавай.
- Ами дойде края на 2002 г. Беше Коледа. Сигурно знаеш, че на Коледа обикновено всеки пожелава нещо на хората, които обича и им подарява нещо.
- Да, знам!
- В тази връзка реших да пожелая и да подаря нещо на момчетата. С пожеланията беше лесно - направих една картичка и я пуснах в клуба. А подаръка? Зачудих се какво да им подаря. Та аз нямах никакви адреси! Дори да купя нещо, не знаех къде да го изпратя. И тогава се сетих, че нещо можех да им подаря - подарък, съставен от думи. Друго не можех.
- Как така подарък от думи?
- Ами нали в клуба общуваме като пишем думи, чрез които изразяваме мислите си. Можех да им подаря думи, да им кажа нещо.
- А, сега разбрах.
- И тогава им го казах. Казах им две думи.
- Кои думи?
- Онези, заради, които съм тук.
- Да не искаш да кажеш, че си тук заради две думи? - скочи ТЯ.
- Да.
- Виж какво, ако си мислиш, че ще се хвана на глупостите ти, много грешиш! Тия върви да ги разправяш на друг, разбра ли?
- Така си и знаех.
- Какво, какво си знаел? Че няма да разбера ли? Е, прав беше! Не разбирам!

ТОЙ нищо не каза. Това я ядоса още повече.

- И какво толкова каза? Хайде, кажи да чуя! И да се посмея малко. И без това не съм се смяла скоро.
- Вече няма значение.
- Ха, нямало значение! Кажи де! Кажи! Страхливец!

ТОЙ не отговори.

- Кажи де! Току виж съм разбрала... ХАХАХАХАХАХАХА - иронично се засмя ТЯ.

* * *

- Обичам Ви. - смути ТОЙ тишината със спокойния си глас.

ТЯ се стресна и излезе от дрямката, в която беше започнала да се унася, след като се сви в единия ъгъл на стаята, уморена от спора си с него. Бяха изминали няколко часа от последният им разговор.

- Моля? - сънено и с недоумение каза ТЯ.
- Обичам Ви. - повтори ТОЙ.
- Моля?? - повтори и тя с още по-голямо недоумение.
- Казах им: "Обичам Ви.".

На нея изобщо не и беше до гатанки. И тъкмо, когато реши да му даде да разбере ясно това, ТЯ си спомни.

- Ти каза на някакви измислени образи, че ги обичаш???
- Знаех си, че няма да разбереш.
- О, Давиде! - беше единственото, което ТЯ успя да каже. Искаше й се да му каже и още нещо, но знаеше, че в този момент всички думи бяха излишни.

Защото ТЯ разбра. ТИШИНАТА наистина разбра.