ЛУННАTA УСМИВКА
(на Dirty Diana, а и на всички други, които чувстват, че в душите им е непоносима есен
с пожелания за не една, не две, а много, много лунни усмивки да бъдат за тях)

По всичко личеше, че днес слънцето беше в много добро настроение. То се усмихваше и щедро раздаваше топлина на всичко и всички. Пясъкът от своя страна мъркаше от удоволствие, когато слънчевите лъчи го докосваха и галеха, а морето тихичко люлееше вълните на гърба си и ги носеше към брега, където те се изгубваха във вечността.

И днес плажът беше пълен с хора. Някои се излежаваха мързеливо, други се разхождаха по брега, трети се гонеха в морето, четвърти играеха нещо на пясъка или във водата, пети трескаво обсъждаха я политиката, я някоя мадама, я нещо друго. Въобще - беше шумно и весело. Всички се радваха на лятото.

Само Иво нямаше настроение. И той самият не знаеше защо. Може би усещаше, че някъде дълбоко в него беше не лято, а непоносима есен. Може би есента вече бе дошла. А може би не беше си тръгвала...

Всъщност още от сутринта му беше криво. За първи път не можа да изтърпи будилника и яростно го запрати в стената. А той - будилникът, едва не заплака, горкичкият. Със сетни сили преглътна болката и замълча. Иво не му обърна повече внимание, но се подразни от това, че му прекъснаха съня. А най-вече го подразни мисълта, че беше време за ставане. Това означаваше да се лиши от уюта на леглото си. По дяволите! Трябва ли точно днес да ходи на плаж с Мариян и Ясен? Да вървят по дяволите! И двамата! Сега ще вдигна телефона и ще им кажа, че не ми се ходи - помисли си той и лениво протегна ръка към слушалката. Но не я вдигна. По дяволите! Беше им обещал. А и те са най-добрите му приятели. Иво се ядоса на себе си, задето позволи на тези мисли да го завладеят. Той обичаше приятелите си. А и те го обичаха. Иво скочи от леглото, преди положението да е станало по-лошо и да е казал "По дяволите!" за четвърти път в три последователни изречения.

В този момент му се зави свят като си спомни ежедневните задължения, които се вършеха след ставане. Сега те му се видяха толкова досадни, че заслужиха четвъртото "По дяволите!". Защо, за Бога, трябва да си оправям леглото? Нали и без това довечера пак ще спя в него? И защо трябва човек непрекъснато да се съблича и облича - не може ли да ходи с едни и същи дрехи? Всичко щеше да е толкова по-просто и лесно. А и нямаше да се губи време за глупости. Да си измиеш зъбите, да си измиеш лицето, да се избръснеш, да си вчешеш косата... Кой некадърник по дяволите беше измислил всичко това? Така му се искаше да намери отговор на този въпрос. А и да не беше казвал "по дяволите" за пети път. По дяволите да вървят всички "по дяволите!" - каза си той. Това го успокои и му даде сили да се справи с досадните задължения, въпреки нежеланието му. Всъщност единствено душът, който редовно вземаше и който беше едно от задълженията, му се стори мил и приветлив, дори повече от всеки друг път. Искаше му се да остане под него цяла вечност. Водата да го милва, и милва, и милва... Но Мариян и Ясен след малко щяха да минат да го вземат. По дяволите!

И сега, на плажа, нищо не му беше интересно. Лежеше на хавлията, постлана върху горещия пясък, а погледът му блуждаеше. Съзнанието му упорито се опитваше да се концентрира върху нещо, но не успяваше - мислите му препускаха насам-натам, без да се спрат дори за миг.

- Иво, добре ли си? - попита Ясен. Но Иво не го чу. - Иво! Иво! - наложи се да викне Ясен. Този път Иво го чу, но не се стресна, а бавно извърна глава. Мислите му направиха опит да се успокоят.
- А? Какво? Каза ли нещо?
- Попитах дали си добре. Изглеждаш разсеян, сякаш не си тук.
- Да, добре съм. Нищо ми няма. - безчувствено отвърна Иво, след което се запита наум: "Ти кого всъщност се опитваш да излъжеш - Ясен или себе си?".
- Сигурен ли си?
- Да.
- Ние отиваме да се изкъпем. Идваш ли? - намеси се Мариян.
- Амииии... Нееее... Нямам желание. Вървете без мен.
- Добре ли си наистина? - настоя Ясен.
- Наистина, добре съм. Нали Ви казах. - опита се да бъде убедителен Иво и сам се учуди на усмивката, която за миг се плъзна по лицето му, когато незнайно откъде се сети за лафа: "Добре съм, но ще се оправя!".
- ОК. И все пак...
- Добре съм, мамо! - набързо отсече Иво и този път усмивката отново се появи, дори успя да се задържи за по-дълго време. Шегата очевидно се понрави на Мариян и Ясен, защото те в миг се ухилиха до уши.
- ОК, до скоро! - в един глас казаха и двамата и се стрелнаха към морето, а Иво не можа да не се учуди на енергията, която кипеше в тях. Стори му се, че в този момент нищо на света не можеше да го накара да мръдне от хавлията.

Ами тези усмивки? Откъде ли се взеха? Дали настроението му не беше започнало да се връща?

Не. Всичко беше само за момент. Усмивката си беше отишла. Дори стана по-лошо - съзнанието му започна отново да отлита нанякъде, незнайно къде. И той реши да не му се противопоставя. И без това всичко щеше да бъде напразно. Единственото, което искаше в този момент, е да легне удобно върху хавлията и да се остави на течението.

И точно тогава Иво го видя.

Беше слаб, не много висок, с черна къса коса. Толкова е сладък! - помисли си Иво. Как само се усмихва! Как ли се казва? За какво ли си мисли? По дяволите! Какво ли не бих дал тук и сега поне името ти да разбера! Но как да те накарам да ме забележиш, как да те заговоря? Иво започна да се измъчва с въпроси, макар да съзнаваше, че те с нищо не могат да му помогнат. Трябваше да се действа. Но не смееше. Нямаше кураж. Поне да беше сам! И къде по дяволите се губеха Мариян и Ясен? Те със сигурност ще измислят нещо да му помогнат.

Междувременно Иво му измисли име - Сладура. Да - ти ще бъдеш моя сладур - каза си той. После продължи да се измъчва без да предприема нищо. Мариян и Ясен все още ги нямаше, а той така и не се решаваше. Ооооо! Момент! Момент! Той остана сам - компанията му отиде да се къпе в морето! Иво разбра, че това е златният му шанс. Но как? Как по дяволите да го заговоря? Сигурно ще си глътна езика и ще изглеждам като пълен идиот! Или ще изтърся някое "По дяволите!". Няма начин. Просто няма начин.

Изведнъж някаква топка долетя отнякъде и удари Сладура по главата. Иво толкова се стресна и уплаши, че сам не разбра как се озова до Сладура за отрицателно време.

- Ей, добре ли си? - чу Иво собствения си глас.
- Мисля, че да... Ох, как само ми размъти мозъка! Нищо, и без това имах нужда...

Иво не можеше да повярва. Стоеше до своя сладур и разговаряше с него. Лице в лице. Сега той му се стори още по-красив, а и гласът му... Иво не беше чувал по-красив глас. Пък и чувството му за хумор си го биваше. Иво се усмихна. Но после бързо прогони усмивката, защото се уплаши да не би ударът да е бил сериозен.

- Дай да погледна дали не е нещо по-сериозно. - настоя Иво.
- Едва ли, тя е корава - отвърна Сладура и се засмя с глас, на което Иво отговори със същото.
- Май няма нищо. Само малка цицина. - констатира Иво. - Но може би е добре да отидеш на лекар, за всеки случай.
- Може. Аз съм Диян; всички ми викат Дидо. - каза Сладура и подаде ръка на Иво.

Диян! Той се казва Диян! Ей, хора! Той се казва Диян! Иво така се развълнува, че му идеше да крещи на глас. И дълго време не забеляза протегнатата към него ръка. А когато най-накрая я забеляза, се ядоса на себе си. Иво! Иво! Тъп Иво!

- Иво! - представи се той и двамата се здрависаха. Сърцето на Иво щеше да се пръсне от вълнение. Иво го докосваше! Иво докосваше ръката му! Искаше му се този миг да не свърши никога.

- Ти си с двама приятели ето там, нали? - попита Диян и посочи към мястото, което Мариян, Ясен и Иво си бяха избрали.
- Да! - отвърна Иво, преди даже да е осмислил въпроса. Думите бяха по-нетърпеливи.

Той ни е забелязал! Щом знае къде е мястото ни!

- Ти също трябва да отидеш на лекар. Рамото ти изглежда по-сериозно от мойта цицина. - каза Диян с полусъчувствие, полуусмивка.
- А! Това ли? Дребна работа. Ударих се в едни железарии.
- Да не вземе да се инфектира? - загрижено попита Диян.

Колко е грижовен! Мисли за раната ми.

- Няма.
- Хайде да се разберем така. Аз ще отида на лекар, но и ти ще отидеш, ОК?
- Дадено!

В този момент приятелите на Диян се върнаха от морето. Като ги видя, Иво се почувства неудобно и без да каже дума се върна на своята хавлия. И естествено пак се ядоса на себе си! Дори не каза чао! Но всичко стана толкова бързо... На всичкото отгоре, за негов ужас, Мариян и Ясен още не се бяха върнали. А, слава богу, идват - видя ги Иво. Когато Мариян и Ясен седнаха до него, Иво без да чака започна да им обяснява с подробности цялата случка. Мариян и Ясен никога преди това не бяха виждали Иво толкова развълнуван! Сигурно беше станало чудо. Но всъщност много се зарадваха за него. Те знаеха какъв е. И го обичаха такъв. А и сегашният Иво определено им харесваше много повече отколкото Иво сутринта.

Те го изслушаха и после Мариян попита:

- И сега какво ще правиш?
- Не знам. Помагайте!
- Ами заговори го нещо пак. Докато не си е тръгнал.

Мариян беше дяволски прав - трябва бързо да се действа, защото ако той си тръгне - край.

- Но как?
- Чакай! Хрумна ми идея! Ние сме трима, нали?
- Да, и?
- Защо не го поканеш да играе с нас на карти. Няколко игри белот.
- Ясене! Ти си гений! Казвал ли съм ти го досега? - рече Иво оптимистично. - Дай картите.

Ясен понечи да бръкне в чантата, където бяха картите, но Иво го изпревари. Той толкова бързо сграбчи чантатата и извади картите, че на Ясен му се стори, че картите сами се телепортираха.

- ОК, извикай го.
- Не мога! Извикай го ти, моля те! Моля те!
- Но нали ти вече се запозна с него?
- Да, но... Аз сигурно ще си глътна езика... Пак...

Ясен и Мариян бяха и двамата готови да отидат и да извикат Диян. Нали обичаха Иво. Но Иво ги спря:

- Чакайте, аз ще отида. Само секунда да се успокоя...

Иво започна някакви техники за успокояване на дишането, които измисляше в момента. Докато се чудеше дали е достатъчно спокоен, Мариян каза:

- Ей, вижте! Той идва!

Иво вдигна глава и видя Диян да идва към тях.

- Добър ден! Може ли?
- Здрасти! Заповядай.
- Диян. Приятно ми е.
- Мариян.
- Аз съм Ясен.
- С Иво вече се познаваме, нали?
- Да! - Иво беше на седмото небе.
- Винаги ли изчезваш така без да кажеш дума?
- Извинявай... - смути се Иво и се изчерви. Иво! Иво! Иво! Къде ти е ума?
- Всъщност няма нищо. Беше много сладко.
- Така ли? - лицето на Иво грейна.
- Да! Всъщност дойдох да ти върна слънчевите очила. Изглежда си ги забравил преди малко. Заповядай.
- О, благодаря! Голяма блейка съм.

Дидо се засмя от сърце, а с него и Иво. Мариян и Ясен се усмихнаха скришом. Тогава Ясен реши да използва момента и да помага.

- Ние тъкмо си търсим четвърти човек за белот. Искаш ли да играеш с нас?
- О, боя се, че аз...
- Аз ще те науча! - моментално скочи Иво.
- Благодаря. Аз всъщност мога да играя. Но съм много слаб играч.
- Нищо! И аз съм много зле! - излъга Иво. - Питай Мариян и Ясен!
- И Иво не е много добър. - "потвърди" Мариян.
- Ами не знам... Ние след малко ще тръгваме... А и наистина съм много слаб играч.
- Моля те! - Иво си помисли, че ще умре ако Диян не се съгласи.
- Добре!
- Урааааааааа!!!
- Но да не кажете после, че не съм Ви предупредил! - каза Диян и се усмихна. - Как ще играем?
- Ами ти и аз срещу Мариян и Ясен! - каза Иво и след това го обзе ужас да не би някой да не сбъдне желанието му.
- Не е ли по-добре аз да играя с Мариян или Ясен, че иначе ставаме двама слаби...
- Не! Те и Мариян и Ясен не ги разбират много-много! - почти победоносно рече Иво. А Мариян и Ясен се усмихнаха скришом.
- Или може би да теглим чоп. - продължи Дидо.
- Дай да не губим време! Пък и никой не е против, нали? Аз цепя! - каза Иво и без да чака възражения, цепи картите.
- Добре. Аз и ти срещу Мариян и Ясен.

Иво извоюва една победа. И беше много щастлив. Браво, Иво!

* * *

- Какво се иска сега? Пика или каро?
- Каро.
- Аха. А ти пускаш пика, защото нямаш каро и нямаш коз да цакаш.
- Не бе, Дидо. Карото е коз.
- Тъй ли? Не сме ли на спатия?
- Не. Ясен вдигна на каро.
- О! Съжалявам. Не съм разбрал. Добре, сега трябва да пусна коз, по-голям от дама. ОК, ето асак...

За Иво това беше най-хубавият белот, който някога беше играл. И най-сладката загуба.

* * *

Диян се изправи и каза, че трябва да тръгва.
- Ще се видим ли пак? - със свито сърце попита Иво.
- Ами ние често идваме тук, почти всеки ден.
- И ние! - убедително излъга Иво. Всъщност днес за първи път бяха на това място.
- Хубаво. Значи може би ще се видим.
- Да!
- Благодаря за компанията! - каза Дидо и си тръгна.

* * *

Иво нямаше спомен как мина деня. Нито какво прави след като Дидо си тръгна, нито колко стояха с Мариян и Ясен на плажа, нито как се прибраха. Но знаеше, че е щастлив. Много щастлив. Не му се вечеряше. Нямаше апетит. Лежеше в леглото си и гледаше часовника. Струваше му се, че времето е спряло. Минутите му се струваха часове. А така искаше да дойде утрото. Новият ден. За да види отново Диян. Ах, Диян! По дяволите! Трябва ли времето да се влачи така? Не искаше да запива. А и не можеше. Нощта го влудяваше. Кой по дяволите беше измислил нощта?

* * *

Утрото дойде. Най-сетне - след цяла вечност. Будилникът се пробуди с уплаха. Днес за първи път от доста време насам трябваше да се събуди толкова рано, защото така го беше инструктирал Иво. А и си спомни какво стана вчера. И тъкмо когато се чудеше дали и този път ще изтърпи болката, ако Иво отново го хвърли в стената, будилникът с изненада установи, че Иво не беше в леглото си. Явно беше станал вече и беше го оправил. Какво ли се е случило? - запита се будилникът. И къде ли е Иво? Точно тогава Иво влезе в стаята и нетърпеливо грабна телефона. Я! Вече се е приготвил! - недоумяваше будилникът.

- Ало, Ясене, станал ли си?
- Иво, едва шест часа е бе, човек!
- Айде ставай да не закъснеем.
- Ама още е шест часа!
- Ти ставай, че докато отидем ще стане обед.
- Ама ние сме на две крачки от плажа...
- Айде, ставай, ставай.
- И какво? В седем ли искаш да сме на плажа? Ти не си добре!
- Много съм си добре аз. Ставай! Трябва да отидем рано, щото може да няма места.
- Ти си се побъркал!
- Ставай! - каза Иво и затвори телефона.

Съвсем се е побъркал, помисли си отново Ясен, малко раздразнен задето Иво го събуди толкова рано. И тогава си спомни предишния ден и Диян. И се усмихна. Наистина се е побъркал! Ясен се усмихна още по-широко.

* * *

Иво не можеше да повярва. Не искаше да повярва.

- Иво, успокой се.
- Не мога! Не мога!
- Може би нещо му се е случило.
- Именно! Сигурно нещо се е случило и никога повече няма да го видя!
- Недей така. Може би само днес няма да дойде...
- Ами ако никога повече не дойде? Тогава ще умра!

Мариян и Ясен го разбираха. Те знаеха, че единственото нещо, което можеха да направят, е да бъдат до него. И да се надяват. А денят мина още по-бавно и тежко отколкото предишния. А нощта - тя бе убийствена.

* * *

- Иво, успок...
- Не мога! Не мога да се успокоя! Вчера го нямаше, и днес също го няма! Това е жестоко. Жестоко е!
- Успок...
- Тръгвам да го търся. Сигурно е тук някъде. Просто не на същото място. Да се разпръснем и да търсим заедно! Хайде!

* * *

Иво стоеше безмълвен на пясъка и гледаше хоризонта, но не виждаше нищо. Нито хоризонта, нито морето, нито пясъка, нито хората. Нито дори сълзите.

Така изминаха още три дена, през които Иво не се прибра.Той стоеше на брега и безмълвно посрещаше и изпращаше слънцето и хората. Мариян и Ясен се бяха притеснили много за него, но всичките им усилия да му помогнат бяха напразни. Молеха го поне да хапне нещо, но без резултат. Тревожността им растеше.

* * *

Отиде си още един ден и дойде следващия. По едно време започна и той да се приготвя да си отива. Иво продължаваше да чака на брега и не знаеше жив ли е или е умрял. Но това не го интересуваше. Единственото нещо, което усещаше, беше душата си, която неистово крещеше: "Не е честно!", "Не е честно!", "Не е честно!"...

- Кое не е честно?

Иво изведнъж усети познат глас и се обърна.

- Дидо! - изкрещя той и се спусна към Диян, който незабелязано се беше приближил. Иво искаше да го прегърне, но в последния момент някаква уплаха го спря. Тогава Иво усети сълзите, които се стичаха по лицето му, и започна бързо да ги бърше с ръце, защото не искаше Диян да ги види. Но сълзите започнаха да напират дори по-силно от преди.

- Здравей, Иво!
- Здравей! Къде се губиш? - с треперещ глас попита Иво.
- Извинявай. Появиха се неприятности, заради които трябваше да напуснем града за няколко дни. Вече всичко е наред. Току-що се връщам. И ти как си? Как я караш?
- Аз ли? Ами нищо особено... Както всеки ден. - насмутолеви Иво. Изведнъж забрави и дните, и нощите, и минутите - така убийствени.

Диян се направи, че му повярва.

- Как е рамото? Ходи ли на лекар?
- О, съвсем забравих. Голяма блейка съм. Иначе рамото е добре. Не ми е създавало проблеми. Но ще отида на лекар, обещавам.
- ОК. - усмихна се Диян. - Искаш ли да се разходим по брега?
- С удоволствие.

Предишният Иво постепенно се връщаше... С всяка секунда...

* * *

- Излъга ме, нали?
- За кое?
- Че си бил слаб на карти. Каза го, за да се съглася да играя с Вас.
- Има нещо такова... Сърдиш ли се?
- Не. Напротив. Хареса ми.
- А пък ти нарочно каза онова за чопа, за да ме подразниш!
- Така е. Май сме квит, а? - засмя се Диян.
- Да! - Иво също се засмя. И отново беше щастлив.

* * *

Нощта се спусна незабелязано. Луната се показа и веднага съзря на скалите до брега два силуета. Два силуета, оплетени в прегръдка, отдавна изпратили думите да спят своя сън. Два силуета стояха на скалите. Устните се докосваха.

И никой не видя, как Луната свенливо се усмихна.

Редактирано от davide на 24.12.02 22:34.