|
....но отново предупреждавам, че е за мънички дечица, така че да чете само който обича такива неща
Тайната на ябълката
/Лудият принц/
Преди много години, в далечна страна, в едно щастливо и богато царство се родил принц с невиждана красота. В черните му коси се отразявали звездите на нощното небе. Бялото му лице искряло със светлината на изгрева, а в бадемовите очи се оглеждала Луната.
Светла радост бил младият принц за старите цар и царица, а заради красотота си бил обичан от всички в двореца. Момчето растяло обгърнато в премного грижи и внимание. Още неизрекло думите “искам” или “дай” и десетина придворни дами се втурвали поднасяйки му любимите лакомства или играчки. Нищо не го оставяли да прави сам, за да не се уморява и до късна възраст го носели на ръце, за да не се натоварят крехките му нозе.
Младият принц така и не се научил да язди кон или да върти меч, изкуства, които донесли много слава на баща му. Не се научил и да танцува, тъй като всяко усилие го отегчавало и той бързо започвал да хленчи и да се оплаква.
Дошло време принцът да се ожени. Запристигали в царството чудни девойки, все принцеси с удивителна хубост. Горди, безгрижни и хитроумни, всяка от тях скоро откривала бебешките нрави на иначе внушителния с красотата си млад мъж.
Подигравките им, люти и безмилостни, бързо разплаквали неопитния принц и след седмата си среща с принцеса, той се прочул като разглезен и слабоумен, а всички жалели, че хубоста му ще иде напразно.
Царят и царицата изпаднали в дълбока печал. Младият принц не желаел да вижда принцеса никога повече. Той изпадал в истерия само като му споменяли името на жена, извън тези на възрастните придворни дами, които не преставали да се грижат за него.
Един ден, докато гледал през високите дворцови прозорци, погледът му се спрял върху сергията за плодове пред двореца. Принцът обичал големите червени ябълки, златистото грозде и греифурта с цвят на слънце, които непрекъснато украсявали дворцовите трапези. Той се загледал твърде дълго. Забелязала го младата продавачка и покорена от поразителната му хубост неволно се усмихнала.
“Какво прави тя? Как смее?!” – с гняв се отдръпнал разглезеният принц от прозореца и още по-гневно викнал през яростни сълзи:
- Подиграва ми се жалка селянка! Нима и простолюдието вече знае, това което става в двореца?! Нима прости продавачи и мърляви овчари ще наричат своя принц луд и ще му се присмиват в очите безнаказано?
В миг се втурнали няколко придворни дами. Едната прегърнала принца. Втората галела прекрасните му коси. Третата бършейки сълзите му, сама се просълзявала от умиление.
- Пуснете ме! – викнал още по-яростно принцът и като се изскубнал от ласки и грижи забранил на жените да го следват. Решил сам да се разправи с нахалното момиче и за първи път излязъл от двореца без придружител.
Клетият младеж предположил, че извършва геройство, изминавайки пътя до портите тичешком. Героично му се виждало и сам да излезе сред тълпата, която го зяпнала с алчни очи.
Погълнат от собствената си обида, принцът виждал във всяко лице подигравка, във всяка усмивка – зла шега и всеки шепот му се струвал злонамерен.
- Вървете си по пътя, докато главите ви са още на раменете! – гневно вдигнал ръка той, а хората, събрали се да се порадват на красотата му се разпръснали унили със сведени глави.
- Прекрасни принце – достигнал до него нежен гласец. – Ваше височество, простете дързостта ми...
Продавачката на плодове стояла пред него, а в протегната й ръка, червенеела сочна ябълка.
- Искаш да умилостивиш царски син с една ябълка?! – още по-силно пламнал гневът в сърцето на принца.
- Не господарю мой – объркано отстъпило назад момичето, а бузите му станали червени, като гъстата му плитка. – Но аз съм бедна продавачка и нямам друг дар, който да поднеса пред нозете ви.
Тя коленичила, поклонила се много ниско и продължила:
- От както видях лицето ви в големия дворцов прозорец, залезът ми се струва безцветен, а Луната студена и празна. Не прилича на бедна девойка да се диви на подобна хубост, но ето че тази втора възможност да ви погледам отблизо стопли отново сърцето ми. Приемете моя дар, прекрасни принце и не ме наказвайте за глупостта и дързостта ми. Вие навярно сте мъдър и смел. Виждам, че не се боите да излизате от двореца без охрана. Сигурно в душата ви ще се намери място за прошка.
Коленичил младият принц до момичето и невиждано учудване се изписало на лицето му. Той поел ябълката и видял във влажните зелени очи на продавачката искреност и печал. Тъга изпълнила сърцето му. Не разбирал защо едно тъй обикновено момиче, неполучило възпитание и царски обноски, може да бъде толкова мило. А принцесите на седем различни царства, така жестоки и надменни. Не разбрал принцът, че макар и обладан от глупав гняв, в тази си постъпка той бил различен. Бил самостоятелен. Всичко, което казал и направил било негово решение. А подавайки му своята ябълка, момичето предавало в ръцете му съдбата си. Никога до сега не му се било налагало да решава толкова сложна задача.
- Стани! – наредил принцът и сам се повдигнал.
- Ще приема вашето наказание – покорно отвърнало моичето. – Аз осъзнавам, че нямах право, нито тогава, нито сега...
- Аз решавам! – прекъснал я принцът и се почувствал силен и пораснал. – Ще наредя всяка сутрин ти лично да поднасяш плодове за закуската ми. Искам още да оставаш при мен докато се храня, за да опозная по-добре народа си.
Усмивка разведрила изплашеното лице на момичето. То се поклонило с обич и благодарност на господаря си. На следващия ден, избирайки най-сочните и пресни плодове, отишло в двореца.
Принцът изглеждал щастлив и доволен. Говорили дълго, а когато момичето си тръгнало той наредил да му оседлаят кон и пожелал да се научи да язди лично от баща си, стария цар.
Ден след ден се променял принцът. Мъжество се прокраднало в нежните му черти. Отговорност изместила детинската невинност от лицето му. Разчуло се по другите царства, че “лудият принц” внезапно оздравял, а величието на красотата му било по-ярко от всякога.
- Прекрасна принцеса е тръгнала насам, сине – с радост споделил един ден, по време на следобедната езда, старият цар. – Хубоста и умът й се славят на длъж и шир.
- Не е редно девойката да иска ръката на младежа, дори когато той е тройнао по-богат – строго отвърнал младият принц, но лицето му изведнъж се озарило от вътрешна радост. – Аз сам ще доведа принцеса в двореца ти, татко. Време е вече да те отменя и да поема задълженията си към царството и народа.
Зачудил се старият баща, но премного обичал сина си, за да му възразява. След няколко дни, малко преди пътуващата каляска с принцесата да пресече границите на царството, принцът представил пред родителите си чудна девойка, облечена в тюркоазена, сватбена рокля. Косите й били червени, като пламък. Очите й зелени и блестящи, като скъпоценни камъни. Но най-важното, което видял в тях старият цар била безпределната обич, която нищо не можело да скрие.
- Ето принцесата, която съм избрал за моя жена – поклонил се на родителите си принцът. Девойката коленичила и притихнала.
- Няма да те питам нищо и не желая нищо да ми казваш, сине – въздъхнал царят. – Надявам се да простиш грешките, които направих от обич и да научиш децата си на мъдростта, до която сам достигна.
- А тя е че до никоя мъдрост в живота човек не достига сам и без обич – звънко се засмял принцът. – Макар че прекомерната любов може да разболее човека, отново любов е нужна, за да го изцери.
Вдигнала се голяма сватба на която била поканена и наскоро след това пристигналата принцеса. Разбира се тя била твърде горделива, за да остане, но и без нея празненството продължило дълго и било твърде весело, за да открием някой, който да е запомнил друго.
В цялата история никой не разбрал само едно. Къде изчезнала младата продавачка на плодове от сергията пред двореца и защо, макар че я е загубила завинаги, баба й която заела нейното място изглеждала толкова щастлива, докато предлагала на хората своите червени ябълки.
Няма пряк път до там, където си струва да отидеш!
|
ОФФ Пускам ви я...
