|
28 Май 2004 г.
Най-сетне се наканих да се надигна от леглото. Три часа съм се излежавала, губейки си напразно времето. Но да си призная честно въобще не ми се ставаше. Не ми се и спеше, но се насилих да дремя... А в дрямката ми се присънват най-неприятните сънища... Също като този, от който се събудих вкисната... Не че беше лош. Напротив, за всяка друга би бил прекрасен – да сънуваш любимия човек. Но не и за мен.... Само за мен не е хубав...
Замъкнах се горе да си направя кафе и да хапна нещо. Не бях яла от вчера на обед и стомаха ми пристъргваше зловещо. А като знам каква съм всеядна... В хладилника беше останала някаква салата от снощи и аз реших да я упостоша. Да не вземе да се развали нещо...
Добре че у дома няма никой. Всеки се е запилял на някъде. Даже брат ми този път е станал преди мен. Поне днес се спасих от мърморене и караници...
Все са недоволни от мене. Не разбирам какво толкова искат! Всъщност разбирам, ама на мене въобще не ми харесва. Искат да бъда като тях! Да, ама не...
Няма цял живот да вися на каишка, чиито край държят те! Не, мерси! Ще пропусна! Писна ми да съм цветенце в саксийка. Да ме поливат и торят. Да ме изнасят на слънце и прочие. Как искам да се махна далеч, далеч. Даааа! Аз и без това съм си Панталей Пътник, обичам да се скитам. Ама нещо в последно време много дълго се закотвих на едно място. Време е пак да тръгна на път...
Ох! Още малко остана! Само още 17 дни и тръгвам пак на път. Нищо, че в сряда се върнах от едно кратко скитане. То ми беше пре-не-достатъчно...
Всъщност аз въобще не съм се спирала. Все пътувам, ли пътувам...но към себе си. От известно време се опитвам да се самоанализирам...Трудна работа! И сама изненадвам себе си...Опитвам се да изнамеря причината за нещата които усещам, за чувствата си. Опитвам се да опозная оная никому неизвестна тъмна половинка вътре в мен... Опитвам се да се саморазгадая... Ама номера нещо не става! Разбирам, че просто не се познавам. Сякаш съм човек без памет, без личност...
Просто един сюнгер попиващ случващото се наоколо... Това е хубаво, когато се опитваш да опзнаеш другите - забравяш себе си и се вмъкваш в кожата на другия - мислиш като него, чувстваш като него...
Само че този метод не действа при самоопознаването... И аз се лутам в някакъв идиотски лабиринт без изход...
Цялата къща ухае на кафе. Прелест! Блажено отпивам глъдка след глъдка... И слушам свястна музика! (“Уууууу! Долу чалгата!!!”) Най- сетне се решавам да погледна часовника... Цък-цък-цък-цък! Улавям се, че хипнотизирано следя движението на секундарника. Тръсвам глава... Почти 10 часа е. Мхм! Що не взема да изляза? Нещо не ме свърта на едно място. Пък и днес е петък (пазарен ден – ергенски празник). За части от секундата прехвърлям в мислите си разни имена и телефонни номера, но осъзнавам, че всъщност няма на кого да се обадя. Ама че тъпотия! Да имаш толкова приятели и да нямаш на кого да се обадиш! Един на Варна, друг на училище, трети на работа, пети на майната си. Все ги няма, когато имаш нужда от тях... Е, не е фатално. Ще изляза сама. Нищо няма да ми стане! Даже така е по-добре. Обичам да се скитам сама...
Приготвям се със светлинна скорост и грабвам ключовете. За миг се замислям дали да не оставя бележка, в случай, че някой се прибере, но бързо се отказвам. (“Да вървят по дяволите!”) Аз съм свободна и пълнолетна гражданка на РБ! Не съм длъжна да давам отчет на никого!...
Помъквам се провлачено по улицата. Няма за къде да бързам. Установих, че съм започнала да се движа през живота равнозакъснително. Престанах да отброявам времето с минути и часове. Само дни... Бавни, тягостни дни... Чудя се дали ще спра някой ден или отново ще започна да се движа равномерно или равноускорително...
Няма нищо по-страшно от това времето да спре. Когато спре времето, спира и движението. А спре ли движението, спира и живота... Смъртта всъщност е абсолютен покой... А какво тогава са Адът и Рая? И има ли ги въобще?...
Колко познати лица... “Здравей!”, “Здрасти!” Тъпа, угодническа усмивка... Държим се като първи дружки... Чудя се въобще защо го правя. Тези хора са ми така чужди. Така далечни. Така безразлични...
Неусетно стигам до фотото. Сетих се, че имам да вземам снимки, ама предния ден ме беше домързяло... Хубави са станали. Набелязвах си няколко, които ще сложа в рамки. Също и 5-6 дето ще ги сканирам и ще си ги сложа в сайта... Даже още ей сега ще се отбия в залата да видя дали моя човек не е на работа. Той ще ми ги сканира без пари. Мале, каква съм скръндза!... Няма го. Жалко! Ама аз и без това не си носех дискета. (“Гроздето е кисело!”)
Минавам покрай киното и съзирам два плаката. Ще дават някаква тъпа анимация за някаква мечка. Блях! Аз обичам анимации, ама това не ми е по вкуса. Падам си по по-бруталните... Ще дават и “Студена планина”! Това звучи обещаващо. Ама мене няма да ме огрее! Ще го дават само тази вечер и ще има само една прожекция от 8 часа. А пък аз съм на рожден ден тогава и няма как да не отида на него! Тръгвам си нещастно-замислена...
До полуспящото ми съзнание достига някаква много готина песен. Въобще не мога да загрея нито коя е песента, нито защо породи такива носталгични и мрачни чувства в мене... В един момент обаче схванах текста... What I got to do to make you love me… What I got to do to make you care… What I got to do to make you want me… Прехапах устни...
Любовта е много трудно нещо. По-трудно е даже от самия живот... Не! Тук си противореча... Винаги съм казвала, че Любовта е Живот, а Живота – Любов... Аз самата не съм била обичана достатъчно и съм насъбрала толкова много любов. Имам чувството, че съм способна да обичам всичките 6-7 милиарда дето са на тая мизерна планета... Само че аз искам да дам тази своя любов на един единствен човек... А той не я иска... Или не може да я приеме... Странно усещане...
Няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че някой, някъде има нужда от теб. От присъствието ти, от погледа ти, от ласките ти... Най-лошото нещо, което може да ти се случи, е да бъдеш никому ненужен...
Понякога си мисля, че ако не ме искаше заради друга, нямаше да се чувствам толкова кофти... Най-странното обаче е, че не се чувствам нито наранена, нито разочарована... Не ме е страх, че може да ме нарани... Аз мога да живея така, необичана... Страх ме е да не нараня него... Ами ако някой ден, той все пак отговори на чувствата ми (което би било цяло чудо), а аз вече не го обичам?... Тази мисъл просто ме ужасява...
Някой ме извика по име. Обърнах се. Беше моята приятелка Женя, моето спасение... Двете се понесохме към в къщи... Тя не спря да говори... Въобще не знам за какво, но поне ме отвличаше от моите си мисли...
Като се прибрах, в къщи все още нямаше никой... В стаята ми беше пълен хаос. С малко повече усилия можех и да се загубя в нея... Реших да поприбера малко. Пуснах си задушевна музичка и се развихрих...
Когато чистя, не мисля за нищо... Хубава почивка, но рядко наистина ми се приисква да чистя. Ей така, за удоволствие... Веднъж като ти креснат “Изчисти това... Измий онова... Измети там...” и ентусиазмът ти си прави харакири... Само че сега няма кой да ми пречи...
Малеее... Ама то станало почти 5 часа! Как бързо лети времето... Днес пак не ми остана време да уча... Излъгах! Сама си търсех разни поводи и занимавки за да не уча. Как ме мързи само... Реших да подмна час-два, до към седем, седем и нещо. Че да имам време да си приготвя и после се изпарявам...
Въобще не ми се ходи на тоя рожден ден, ама ако остана в къщи ще е по-лошо...
Не ми се живее в калъп...
---------
Понякога изпитвам огромната нужда да говоря без да сипрам... За всичко и за нищо...И да знам, че все някой ще ме чуе...
No one to hear me, to heal my ill heart!
Am I too lost, to be saved?
|
Из дневника на една луда
