Завърших през 1993. Три години в гимназията учителката ми по български наблягаше на обема, готовите конструкции и зазубрени критики. Поощряваше именно тези, които бяха такива. Въпреки това, аз никога не четях критика. Никога не разработвах теми преди класно. Подготовката ми се състоеше в това да прегледам списъка с евентуално формулираните теми, които тя ни даваше предварително за подготовка за класното, и по всяко едно работно заглавие аз си разглеждах съответните произведения и си нахвърлях наум някои най-общи представи. Това - за един два часа преди деня на класното. Разработките ми бяха пълна импровизация, писани без чернова... Имах само петици или шестици (предимно). Писани ми от същата тази даскалица, поставяйки ме до същите тези отличници в калъп. В нейната система на мислене е имало пробив и тя си е позволявала да оцени некалъпираното. Може би дори да го хареса. Не самото написано, а защото е некалъпирано. Тайничко. Като ерес и за нея самата. Та, мисълта ми е, не мисля, че положението винаги и навсякъде е било толкова зле. Имало е проблясъци дори и у калъпите. И може би именно заради тях у нас се е развила страстта към свободата. И към мисленето. Не са ни учили да мислим. А са ни давали страст да мислим. Учат ги да мислят в Америка. По определен начин, правилен...
Като четях на Дяволчето постинга, нещо ме стегна, стана ми угнетено. Припомни ми за неща, с които самият аз съм се сблъсквал. Които толкова много съм не можел да приема, че да стигна до там да изпитам непреодолимо отвращение към университета, в който съм обикалял пет години. Дотам, че все още да не се реша да отида да видя какво става с дипломата ми три месеца след като съм се дипломирал...

------------------------
Слушай беззвучието...