Англия е най-слабият национален отбор в Европа / Спорт / Футбол / Фенклуб Британия

Следва малко дълго изложение, но за някой може и да е полезно. Писал съм го на друго място, взимам го наготово. Единственото ми оправдание пред вас, е че тогава аз бях тийнейджър и изживях 60-те години в разцвета на силите си. И сега много от съвременниците се връщат мислено към 60-те с носталгия. Толкова много неща се случиха тогава за първи път, че това десетилетие до голяма степен определи следващото развитие на човечеството. Битката за Космоса, съвсем не беше единственото значително събитие. През 60-те започна глобализацията, младежите разбраха, че са част от едно цяло, а тогавашните млади днес управляват света. Беше знаменито, защото изведнъж стана ясно, че ние, робите от съветския блок, които живеехме единствената си младост, не сме толкова ощетени, изведнъж заживяхме със всичка сила. Ще кажа няколко думи, за вас, младите. Вие не сте преживели това. Нали е важно време да мине.
В края на века един вестник определи глобализацията (на шега, и във връзка със смъртта на лейди Даяна) по следния начин: ‘Глобализация означава: английската принцеса със своя любовник - арабин, се вози и катастрофира с немска кола (‘Мерцедес’) във френската столица, преследвана от италиански папараци. Откарана в болницата, тя попада на американски лекар, който се опитва да я спаси с бра-зилско лекарство.’
В самото начало на 60-те укрепна първата комунистическа страна в западното полукълбо. През 1959-та Кастро изгони Батиста и превърна Куба, рая на американските милиардери, в комунистически бастион. През 61-ва в Берлин беше построена невероятната 150 километрова стена, която имаше за цел да не позволи на източногерманците да бягат на Запад. Бодри граничари стреляха с автоматично оръжие по главите на неразумните, дръзнали да я преодолеят. Комунизмът плъпна по целия свят. Кървавите червени пари на Кремъл започнаха да пълнят джобовете на африкански, латиноамерикански и азиатски племенни вождове и сатрапи.
По това време София замираше след 10 часа вечерта. Всичко затваряше, само на площад ‘Славейков’ имаше една будка, която работеше цяла нощ. В нея един полулуд, болен от някакво странно нервно страдание, лишило го завинаги от сън, цяла нощ продаваше цигари и наливни газирани напитки. Спомням си как веднъж, късно вечерта, отивайки да пия един сок, пред мен по локалното платно префуча една арабска кола, пълна с проститутки (професията е вечна, имаше я и в комунистическа България). Прозорецът на колата се отвори и след някаква псувня пред мен затрополя един изхвърлен предмет. Приближих се и го вдигнах. По големина приличаше на цигарена кутия. Огледах го внимателно. Това беше малък транзисторен приемник, първият, който виждах (бях само на 13 години). Разбира се, не работеше. Бърдийн, Братейн и Шокли бяха изобретили транзистора още през 1948 година, но масово той започна да навлиза в електрониката през 60-те. Няколко години по-късно, през 65-та, бяха създадени и първите интегрални схеми с малка и средна степен на интеграция. Раждаше се новата микроелектроника. До микропроцесора и компютъра оставаха само 5-6 години. (Аз преживях раждането на първия микропроцесор, общо взето това беше най-силното ми преживяване в живота. Чак до 80 година бях един от най-големите майстори в България. Пуснахме моторолския 6800 и интелския 6502, бяха велики дни, не можех да спя от напрежение).
През 61-ва беше и единственото за живота ми пълно слънчево затъмнение. Цяла България опушваше стъкла, а в 10 часа сутринта (не си спомням деня, беше в началото на пролетта) улиците на София замряха. Стотици хиляди хора насочиха към небето погледите си, за да видят тази невероятна гледка. Настъпи мрак, птиците уплашени се разлетяха, площад ‘Славейков’ се огласи от възторжени викове. Пълната фаза продължи около 3 минути. Когато всичко свърши, аз и приятелите ми усетихме, че сме смъртни - знаехме, че никога повече няма да видим такова възхитително нещо. Следващото пълно затъмнение щеше да бъде след 145 години.
На 12 април 1961 година беше първият космически полет. Полетя Юрий Гагарин. Щастието ни бе неописуемо. Наш, съветски човек, изпревари гнусните капиталисти и войнолюбци. Наскоро след това Гагарин посети България, посрещнат възторжено от милиони. Нас, 13-годишните деца бяха облъчили достатъчно. Хубавото на 60-те години беше, че ние, младите, се събуждахме, като се отърсвахме, подлагахме на съмнение всичко. Лошото при този подход беше, че постепенно започнахме да надценяваме силно запада.
1962 година ще запомня с Карибската криза. Хрушчов и Кастро задръстиха Куба с огромно количество атомни бомби, натоварени на ракети и насочени към най-големите американски градове. Но Кенеди не беше Рейгън. Той още нищо не подозираше, а когато трябваше да подкрепи доблестните кубински емигранти, решили с цената на живота си да спасят своята родина от комунистическата чума, се ослуша и се оправда, че САЩ не трябвало да се месят във вътрешните работи на чужда страна (‘свещена простота’! - тя, между другото, му изяде главата). Беше им оказана само ‘методическа’ помощ. В резултат десантът в залива Кочинос беше разгромен от Кастро и десантчиците бяха избити като свине (‘Заливът Кочинос’ в превод означава ‘Заливът на свинете’).
Но Кенеди се учеше бързо. Разузнаването достави косвени данни, че Хрушчов трупа на острова атомни бомби. Тогава президентът нареди: всеки ден два Ю-2 да летят над Куба, независимо от риска, и да заснемат цялата територия. Самолетите летяха на височина 30 км и разполагаха с удивителна фототехника, даваща възможност да се заснеме всичко с големина поне като тази на топка за голф (аз не вярвам много). След две седмици в Пентагона на огромни маси, под лупите на мощни картографски апарати лежеше, просната на стотици квадратни метри, цялата територия на Куба. Няколко екипа специалисти трескаво изследваха всеки квадратен милиметър. На втория ден от един ъгъл се чуло тихо изсвирване. После пак и пак... Сега за тази история може да се прочете навсякъде. Моите спомени са от един брой на американското списание ‘Рийдър Дайджест’ от 1970 година, което се разпространяваше в пълна тайна. Такива бяха времената.
На общото събрание в ООН посланикът Добринин се присмиваше на обвиненията, че СССР е стоварил ракети и атомни бомби в Куба. Външният министър Громико се качи на трибуната и гневно отхвърли ‘гнусните’ обвинения срещу СССР. (‘Громико лъжеше като истински комунист’ - отбелязваше ‘Рийдър Дайджест’). Тогава Дийн Ачесън помоли председателя на Общото събрание да позволи да бъдат прожектирани данни на амери-канците за наличието на ракети и атомни бомби в Куба. Светлините бяха загасени и смаяните делегати видяха на екрана стотиците установки. Още в тъмното цялата съветска делегация се измете от залата. Такъв оглушителен шамар те не бяха очаквали.
Нещата придобиха драматичен характер. Кенеди даде ултиматум, Хрушчов натовари цяла армада съветски кораби и ги насочи към САЩ. Американците от своя страна впрегнаха цялата си военна мощ за свещена ядрена война. Няколко самолета Б-52 летяха близо до границите на СССР, натоварени с атомни бомби. Всичко висеше на косъм. Спомням си напрегнатите лица на мъжете пред радиоапаратите цяла вечер. Слава богу, руският мужик отстъпи, войната се размина. СССР изтегли ракетите си, но Куба си остана комунистическа. По мои сметки САЩ щяха да дадат 50-100 милиона жертви в тази война, дори и да бяха я спечелили.
Същата година се появи ново удивително чудо - телевизията. Първите телевизори се поставяха по витрините - на площад ‘Славейков’, там, където днес е ‘МакДоналдс’, и на мястото на днешното министерство на съобщенията - на ъгъла на ‘Левски’ и ‘Гурко’. Програмата започваше около 7.30 вечерта и продължаваше до 10 часа. Два часа предварително дечурлигата бяхме насядали по тротоара и на паважа. Вечерта целият площад ‘Славейков’ се задръстваше от хора. Аз и брат ми ходехме най-често в Министерството на финансите, баща ми работеше там и милиционерът ни пускаше. Телевизора поставяха в стола, на 5-тия етаж. И досега помня незабравимото очарование на телевизията, смесено с миризмата на вкусни манджи. Прибирахме се възторжени късно вечерта. Майка ни, милата, тревожно ни чакаше на входа. Аз бях на 13 години, брат ми - на 8. През 1963 година наблюдавах и първия мач по телевизията. В двора на ЦУМ бяха изнесли един ‘Стадион’ (стана много разпространен у нас, производство на ГДР), играха Англия и Световен отбор по случай 100-годишнината на английската футболна федерация (беше малко странно за нас да узнаем, че в Англия се е играл редовен футбол преди Левски да тръгне да обикаля България с невероятната амбиция да събуди сам цял един народ). Англия победи с 2:1. Головете вкараха Пейн и Джими Грийвс, а за световния отбор - шотландецът Денис Лоу, централен нападател на Манчестър Юнайтед. Това беше първият голям мач, излъчен в БЪлгария директно.
Телевизор си купихме през 1966 г.
В началото на 60-те излязоха на пазара първите магнетофони - ‘Мамбо’ (ГДР), ‘Тесла’ (Чехословакия), ‘Филипс’ и др. Само единици си позволяваха да си купят. Слушаха се Елвис Пресли, Чък Бери, Джери Ли Люис, Платерс, френски шансони, италианска музика и т.н. Излезе на мода туистът. Но ето че се появи нещо, което щеше да направи революция в поп-музиката - електронната китара. През 61-62 година нашумяха ‘Shadows’, с тях често пееше Клиф Ричард. Времето на ‘Бийтълс’ идваше.
По това време се появиха първите автоматични перални машини и УКВ радиостанциите.
През ноември 1963 г в Далас беше убит президента Джон Кенеди - ‘убийството на века’, като го нарекоха тогава (така се и оказа). Невероятна истерия заля вестниците, радиото и телевизията.
През 1964 г. започна ерата на Брежнев (продължила близо 20 години). Хрушчов беше свален с преврат, но го оставиха жив, направиха го ‘пенсионер с държавно значение’. Отначало на преден план беше Косигин, който беше министър председател, внушаваше доверие с интелигентния си вид. Срещаше се с новия американски президент Джонсън, появиха се надежди, че комунистическият блок ще се отвори. Постепенно Брежнев натири и Косигин, и Подгорни и настъпи безкрайният период на ‘застоя’, в който остаряхме.
Във футбола изгря звездата на Гунди, ходехме по 5 хиляди души на тренировки, а по време на мач стадионите винаги бяха задръстени. ‘Левски’ - ’Славия’, ‘Левски’ - ’Локомотив’ - винаги по 50 хиляди души, с пет реда правостоящи най-горе на стадион ‘Васил Левски’ (да не говорим за мачовете с ЦСКА). Народът боготвореше Гунди, в началото на всеки мач, когато отборите излизаха на терена, целият стадион ставаше, протягаше шии. Въздишки на облекчение и ентусиазъм се чуваха, когато зърнеха източената фигура на синята девятка: ‘Ще играе!’. А причината да не сме сигурни, че Гунди ще излезе на терена бяха честите му контузии, ритаха го яко. През 65-та Гунди вкара 27 гола в един сезон и ‘Левски’ стана за пръв път шампион след 9-ти септември. Ентусиазмът беше невероятен. София беше задръстена от тълпи. Властта се уплаши.
През 1966 наблюдавахме за пръв път световното първенство по футбол в Англия на живо по телевизията. Първият мач на България беше срещу Бразилия, тогавашния световен шампион, с Пеле и Гаринча в състава си. Около 6 часа вечерта, когато мачът започваше, улица ‘Граф Игнатиев’ и площад ‘Славейков’ опустяха. Такова чудо софиянци не бяха виждали и повече нямаше да видят - тогава, както и сега, това бяха едни от най-оживените места в София, а аз живеех там, на ъгъла на Батенберг и Стефан Караджа. След година-две, малко преди да загинат Гунди и Котков, преместиха централата на Левски там.
Незабравими мигове, когато любимата ни Англия стана световен шампион. За първи и засега за единствен път. Англофилите няха много. Вечерта след финала, по улиците на София се образуваха много шествия. Беше знаменито.
Накрая не мога да не спомена за победата на ‘Левски’ над ЦСКА с 7:2 на 17 ноември 1968 г. Небивалият ентусиазъм доведе до стрес партийните велможи. Не минаха и два месеца и ‘Левски’ бе разбит, обединиха го с отбора на милицията ‘Спартак’, (новия отбор кръстиха ‘Левски-Спартак’), облякоха Гунди с майорска униформа, дадоха му пищов.
Музиката на Beatles заля света. Постепенно видяхме раждането на големите състави на 60-те - Rolling Stones, Doors, Troggs, Bee Gees, Searchers, Hollies, Birds, Yard Birds, Cream, Creedence, Stix, Prockle Harm, Uriah Heep, Kinks, Dave Clarke Five, Herman Hermit’s, Eagles, Led Zeppelin, Who, Black Sabath, Deep Purple. След година две се появиха Pink Floyd и Queen. (Извинения ако съм сгрешил някое име на състав). Хей, момчета, всичко това съм го изживял! Беше велико. В края на 60-те се случиха няколко големи събития в света на музиката - първият фестивал в Уудсток и трагичната смърт на Джими Хендрикс и Дженис Джоплин.
60-те години бяха годините на голямото италианско кино - филмите на Фелини, Антониони, Висконти, Дзурлини печелеха масово големите филмови фестивали. Днес суперпродукциите на Холивуд пристигат в България веднага, даже преди да са ги видели в САЩ. А тогава властниците отпускаха по някоя седмица, я на френското кино, я на италианското. Тълпи от няколкостотин души чакаха денонощно на опашка пред киното, където щеше да се проведе ‘седмицата’, а когато успяваха да се доберат до касата, купуваха по 20-30 билета.
През 1966 г. в една седмица на английското кино дойде ‘A hard day’s night’ на Бийтълс - само две прожекции в кино ‘Македония’! С помощта на Атанас Свиленов успяхме с един мой да се доберем до два заветни билета.
През 1967 г. Израел спечели невероятната 7-дневна война срещу арабите и завладя целия Синайски полуостров, Голанските възвишения, ивицата Газа и западния браг на река Йордан. Отначало вестниците се задъхваха от ентусиазъм: Египет обявява война на Израел, после Сирия, Йордания, Ливан, Либия, Алжир, Мароко и т.н. и т.н. ‘Свършено е с евреите’ - мислехме си ние. Но след ден-два военните комюникета ставаха все по-кратки, после спряха въобще. София по това време беше пълна с арабски студенти. Те опустошиха американското посолство, обърнаха и изгориха 20-тина лимузини, мълчаливо окуражавани от нашите милиционери. Изпотрошиха с камъни всички прозорци на посолството, чак до последния етаж.
Независимо от това МИГ-овете падаха като круши, защото ги управляваха араби (‘Арабите са измислили нулата и са останали на нея’ - казваше професор Брадистилов, мой преподавател и легенда в математиката). На седмия ден стана ясно, че двумилионен Израел е спечелил съкрушителна победа срещу над сто милиона араби. С тази война беше поставено истинското начало на продължаващия и днес военен конфликт в Близкия изток.
През 1967 година на Запад беше публикувана книгата на Солженицин ‘Архипелагът ГУЛАГ’, най-важната книга на 20 век. За престъпленията на комунизма се знаеше вече много, но това, което разкри Солженицин потресе света - оказа се, че за около 40 години Ленин и Сталин са избили по лагерите или уморили от глад около 65 милиона души. В СССР започнаха да се появяват апокрифни издания на оригиналния текст. Накои достигнаха и до България и през 1970 г. аз успях да се добера до едно и да го прочета. Това се преследваше, а когато на Солженицин беше присъдена Нобеловата награда за литература, Съюзът на българските писатели излезе с унизителна декларация, подписана от почти всички известни тогава имена, с която се заклеймяваше Солженицин като родоотстъпник и враг на народа.
Малцина прочетоха и разбраха това велико послание. Когато през 90-те години в България най-после бе публикувана книгата, комунистите печелеха по 50% на изборите, никой не се интересуваше от мегасмъртта, характерна само за комунизма. “Архипелагът” остана непрочетен.
1968 г. ще остане в спомените ми най-вече със събитията в Чехословакия. Толкова много се е писало за Пражката пролет, че тук само маркирам събитието. Някои от моите приятели (тогава войници) бяха изпратени заедно с войски от другите ‘братски страни’ да потушат порива към свобода. Аз бях студент и влязох в казармата чак през 73-та.
През 60-те години Китай на Мао Дзе Дун скъса с Москва.
След смъртта на Джон Кенеди наследникът му Линдън Джонсън въвлече САЩ във виетнамската война, в която американците дадоха около 50 хиляди жертви и накрая предадоха целия Виетнам в ръцете на Хо Ши Мин (в неговата банкова сметка Кремъл изсипа 9 милиарда долара).
Все пак в 1969 г. САЩ кацнаха на Луната.
На 20 юли 1969 година няколкостотин души, неспали, уморени и напрегнати, около 3 часа през нощта видяхме едно момиче да изнася картон, изписан на ръка, на витрината на американското посолство. На листа пишеше: „Преди 10 минути космическият кораб Аполо кацна на Луната в Морето на спокойствоето, в един кратер с големината на футболно игрище. Космонавтите се готвят да излязат на повърхността на Луната”
Сега, като си давам сметка, това май беше най-великият момент в живота ни. Вярно, и победата на Англия на финала през 1966 година си беше голяма работа, но кацането на Луната беше фърст.

Разбира се, в такъв фрагментарен поглед върху 60-те години много неща ще убягнат. Ще резюмиран накратко най-важните: Берлинската стена, Кубинската криза, първите транзисторни радиоприемници, първите УКВ радиостанции, телевизията, магнетофоните, пълното слънчево затъмнение, първият полет на човек в Космоса, убийството на президента Кенеди, явлението Гунди, появата на Бийтълс и революцията в поп-музиката, появата на първите интегрални схеми, израело-арабската война, разобличаването на комунизма в ‘Архипелагът ГУЛАГ’, Пражката пролет, скъсването на Китай с Москва, войната във Виетнам, кацането на Луната.

Редактирано от nick_22O2 на 03.04.07 15:57.

Никакви шампионски титли през тоя период не е имало, разбира се. Абе аз съм съвременик! Не се гаврете с мен! Спях на Герена, пътувах с конски вагони из цяла България. Тогава още малцина имаха леки коли, аз си купих чак през 79-та, вече не ми се ходеше на никакви мачове, Гунди беше загинал, Левски стана полицейски отбор. Все пак след това останах верен на футбола и вече 30 години той ми е паралелна професия. Всеки ден се занимавам с футбол по около 2-3 часа. Работил съм и работя с всички капацитети по футбол у нас (разбира се, и със Стоичков, стотици часове, но преди беше същото и с Пламен Марков и със Стойчо Младенов. Това е само за националния отбор, иначе съм работил по-малко и в Левски, ЦСКА, Славия, Ботев Пд, Локо ПД, при Ераносян, във Видима, когато Пл.Марков беше там и т.н. и т.н.)
А през 60-те бях на всички мачове. Знаете ли какво беше да си във Варна, да загубиш решителния мач срещу Черно море? То (Черно море) заедно с Ботев Враца, Ботев Пловдив, Млада Гвардия Сливен, Локомотив Бургас и други, бяха военни отбори, помагаха на ЦСКА и пречеха на Левски. И след като сме загубили, да пътуваш цели 18 часа в конски вагон , за да се прибереш в София? Ама това си беше любов. Стадионите бяха препълнени. Левски обикновено правеше домакинските си мачове на Герена в неделя сутринта от 10 часа. Беше великолепно - 50 хиляди души на Герена в неделя сутринта! Как ви се струва? През неделя, движението в София се задръстваше, защото 50 хиляди души ходехме на Герена. Левски - Локомотив (Горна Оряховица)! Как ви изглежда такъв мач сега - 50 хиляди души, билети се купуваха на две-три места в центъра на София. Във вторник вече се бяха свършили. Левски - Млада гвардия (Сливен)? пак 50 хиляди души! Или срещу Локомотив(Бургас). За последния пътувах до Бургас, бихме с 5:2, Гунди направи хет-трик. Ходех на всички мачове във Варна, в Пловдив, в Перник, в Дупница, във Враца... Левски тогава беше отборът на народа, публиката беше зашеметена. На Герена се извършваше свещенодействие в началото на мача. Знаеше се, че Гунди е контузен, народът обаче идваше само заради него! Разни изверги го ритаха и го целеха само по кокалчетата, да го осакатят. Момчето непрекъснато пътуваше до Виена, разни световни хирурзи през месец-два му режеха глезените. Отначало Дълга Мара (Г.Георгиев) и Джек Раби (Ив.Здравков) го покриваха отвсякъде и когато някой го ритнеше тия двамата го пребиваха. Постепенно това започна да просветва в мозъците на тъпанарите, и те, знаейки че ще бъдат бити много сериозно, може би даже ритани по главите, се обуздаваха донякъде. Обикновено побоят изтърпяваха в тунела, но и понякога и на самия стадион.
Преклонението и любовта към това скромно скромно за други неща момче (Гунди) беше невероятна! Смятам, че никой никога не е бил обичан от толкова много хора в историята на България. 20 минути преди началото на мача отборите излизаха на терена за загряване. Не се знаеше дали Гунди ще излезе. Лекарите мърмореха - може да излезе, но май не трябва да почива. Настъпваше решителният момент. Отсреща, на В сектор вече виждаха сините фланелки, играчите излизаха от тунела и оттам се носеше грохот. Но ше играе ли? Аз се кефех като се обръщах и гледах лицата на десетките хиляди души зад мен, нагоре по препълнените трибуни. По напрегнатите им лица съдех дали Гунди ще излезе. Изведнъж всички тия лица, лицата на обикновените българи в тая задръстена и гнусна комунистическа държавица, се озаряваха с неземна светлина. Явно бяха видели синята девятка! Уж нищо – Левски срещу Дунав Русе, а толкова много хора изведнъж ставаха щастливи. Да, велико беше.
Аз имах много приятели - цесекари. Ама близки приятели. Те също обичаха Гунди, бяха разбрали, че такова нещо не може вече да се случи никога повече в живота им. Беше им мъчно, че не е от ЦСКА, но просто не си човек, ако не преживееш такова невероятно явление, нечувано за държавата ни. Това беше Гунди. Магия. И всички около него в националния отбор трепереха за него и му помагаха. Пенев, Бонев, Дерменджиев, Жечев (той ми е приятел и сега), Васко Методиев, Начко Михайлов, Котков (бог да ги прости), Жеков, Никодимов... Не, не могат да се изредят всички. Всичките ни добри футболисти тогава благоговееха пред Гунди. Нямаше съперничество, момчето беше съвсем скромно и даже не усещаше какво е той. Бях дълги години приятел с Величка, жена му, след неговата смърт, разхождахме си заедно кучетата. И тя ми споделяше: „Той въобще не знаеше какво струва...”
Тогавашните млади, се деляхме винаги на две. Левскари и чорбари, битълсмени и стоунсмени. В Левски имаше гундевисти и жористи (фенове на Жоро Соколов, дълга, безкрайна тема, с него бях приятел тогава). Бяхме комунисти и антикомунисти, на олимпиадите – американци и руснаци (СССР).
Поривът за свобода се въплъщаваше в Левски. Напук на властта, в Левски по някакъв начин се събираха невероятни таланти, момчетата беха бедни като останалата част от народа. Всички известни футболисти веднага отиваха в ЦСКА.
Но да се върна в 60-те. Примерно мачът на Левски е в Горна Оряховица. Стичаше се народът от Дунав до Стара планина. Градът ставаше непроходим, не можеха да изпечат токова кепапчета! Мачът на Левски ставаше събитие за целия окръг. Нещо повече – празник.
Но ходехме и на всички други мачове. Славия и Локо София играеха на препълнен стадион Славия - 20-30 хиляди души. Пълнехме и стадион Раковски за мачовете на Спартак София. Мачът Левски и Локо София, когато там бяха Котков, Дебърски, Деянов, Ив. Димитров, Шпайдела (Васко Методиев, който по-късно беше треньор на Левски) и т.н. пълнеше стадион Васил Левски до дупка, с 5-6 реда правостоящи най-горе. Такива времена бяха.
После нещата започнаха да се променят, ЦСКА стана голяма сила, наливаха се пари, всички добри играчи отиваха там. И понеже ние сме българи и като футболисти сме много по-качествени от англичаните, започнахме да ги бием яко.
Започна се с Нотингам. Браян Клъф направи скромния провинциален отбор два пъти европейски шампион. Не е за вярване ама стана. Не бяха кой знае какво (е, все пак там играеха такива големи майстори като Тревор Френсис, Тони Уудкок, Робертсън и още двама-трима), но в ония години за един английски отбор беше по-трудно да стане шампион на Англия, отколко европейски шампион. Но Нотингам се падна на ЦСКА и славата им спихна. Принавам си, че винаги когато английски отбор играе с български, съм бил за англичаните. Дори и когато Левски игра със съвсем скромния отбор на Елтън Джон – Уотфорд. Тия бяха безнадеждна скръб. Но аз и тогава много обичах английския футбол, хем виждах какво става на терена, наблюдавах как англичаните не могат поради дефекти в координацията, да обработят една топка както трябва, но си ги поддържах. При първия гол даже скочих и започнах радостно да си трия ръцете, но един приятел ми каза: Сядай, долу, ще те пребият.
На тоя мач (помня го така добре, зашото бях взел безплатни билети и бях завел на сектор А десет приятели, за пръв път у мен започна да се промъква съмнение: А бе, тия ливади са ебати болкуците, на 30 километра от Лондон са, а въобше не могат да играят. Пред мен един възрастен мъж обясняваше на синчето си (или на внучето): „Виж, тия англичани не могат да играят футбол, не са майстори на футбола”
Запомних тия думи, много ме жегнаха. Не са майстори на футбола! Ами не са, пълни боклуци са.
Първо ЦСКА отнесе Аякс. Всичките им големи майстор (без Кройф) си бяха там, но ЦСКА ги продъни. После ЦСКА биха уверено Нотингам, биха ги даже в Англия, после пак уверено отнесоха Ливърпул (Ливърпул не е Нотингам, бяха тогава най-силния отбор в света.). ЦСКА ги прегази без да ги мисли. Било случайно? Хайде де, три европейски шампиони случайно.
Наскоро ЦСКА отново би Ливърпул на Анфийлд. Говорих с няколко мои приятели, левскари (аз вече отдавна не съм левскар, всичко това отмина някъде назад по оста на времето).
Бяха бесни, обясняваха как мачът в Ливърпул нямал въобще значение, те и при загуба се класирали. Казах им: „Въобще не се заблуждавайте, ЦСКА, да сегашният ЦСКА, на практика е по-силен от Ливърпул, школата ни е по-добра и нашите деца са много по-добри от тия в Ливърпул, там просто няма никой, който да ги научи на нещо. Нашите тренери може да са пияници и простаци, но пак разбират от футбол повече от ония дебили и могат да научат момченцата на нещо повече. Ония там не могат да ги научат на нищо”.
Победата на Анфийлд е естествена. Просто по-добрият отбор печели.
Ще попитате: „Наистина ли мислиш, че тия добичета , начело с Флорентин Петре, са по-добри от Ливърпул?” Отговорът ми е „Да”. ЦСКА няма парите на Ливърпул, но и така ги бие на Анфийлд. А представяте ли си какво би било да имаха парите? Ще ги прегазват винаги.
Хей, Ливърпул е икона, символ на британския футбол, а Вальо Илиев ги дъни на Анфийлд, какво ще кажете? Ама и преди години ги дънеха. И циганинът Керимов издъни двукраттния европейски шампион Нотингам.
Такива неща, тъжни.