Тук в лето господне известно на всички четящи,ще предложа житието на великият вампир и непризнат месия на нашият прокълнат род Вирош.
Житието е съставено от свети Робърт руси,по дневниците на пресветия му предтеча отец Валенс.
Насладете се на откъсите от това велико житие,което уви не се е запазило цяло за поколенията след че и преди нас...


"...Редно е всяка Божия твар да започне разказа за живота си под слънцето със своите родтели.И макар и вече осемстотин години да не съм от Бога и повечето от тях слънцето да ми беше отнето на сила от зова на кръвта,тъй да бъде.Ще ви разкажа за войводата Венек ,наричан от селяните Кръволока,който прекърши полета на човешката ми младост и ме превърна в онуй,което съм.
Истинските ми майка и баща бяха починали толкова отдавна,че не ги помнех.Живеех сам в неголямото фамилно имение на брега на Карфа и бледите спомени от детството ми са картини на обширни поля,покрити с глухарчета и странни лилави цветя.Когато навърших тринадесет,старата къща започна да ми се струва тясна,а многобройните й стаи завинаги се разделиха с тайните,които пазеха дотогава.Научих се да яздя и дните ми се превърнаха в разширяващи се кръгове от любпитство,които покриваха все по-голяма част от околните поля и ме водеха все по-далеч от потискащата къща и чичовците ми.
Намерих го по здрач,когато прииждащата нощ насила отнемаше цветовете на полето и гората и обвиваше всичко с неясните сенки на тъмата.Стоеше на самия край на една горичка,загледан на запад, където от слънцето вече нямаше и следа: висок, широкоплещест мъж с кожени дрехи и самолисточерна коса,дълга почти до кръста.Лицето му беше тясно и изпито.С големи хлътнали очи и къса брадичка.Гледаше ме мълчаливо и толкова продължително,че вече се канех да обърна жребеца си по пътя, от който бях дошъл,когато той извика:
-Спри,Вирош!
Любопитството м надделя и аз се доближих до непознатия.Коня ми се дръпаше,но той го погледна замислено и животното сякаш замръзна.
-Откъде знаеш името ми?-попитах звънко.-И кой си ти?
-Наричат ме Венек-отвърна непознатият.-Аз съм господарят на онзи замък.
Обърнах поглед към тъмният силует,който едва надничаше отвъд гората, и с мъка потиснах желанието си да побягна веднага.Войводата все пак го забеляза:
-Вероятно си чувал какво говорят селяните за мен.Че не съм бил човек.Това е вярно.
Отново го потледнах, смаян от искреността му:
-А какъв си тогава?
Той поклати глава:
-Току що се запознахме, млади Вирош.Нима баща ти не те е учил,че родовите тайни се споделят само с дългогодишни приятели?
-Нямам баща-отвърнах с безгрижието на младостта.
Войводата Венек ме огледа от главата до петите: блед хлапак с дългасламено руса коса,висок и слаб, отпуснат на седлото на белия жребец с онова спокойствие,което отличава истинските благородници от всички останали хора.Когато проговори отново, гласът му беше дълбок и тъмен:
-На колко лета си, млади Вирош?
-Седемнадесет-отвърнах с гордост.
-Тъмната година-каза Венек по-скоро на себе си и продължи по-силно,забелязал любопитството ми.-Преданията на моят род твърдят, че на седемнадесетата година се решава съдбата човешка: дали ще се превърнеш в нещо повече, от онуй което си, или ще останеш завинаги роб на волята на бездушните богове.
-Не бива да говориш така-казах рязко- Перун е строг,но справедлив!
-Справедливост!-изфуча яростно Венек и конят ми отскочи с цвилене,сякаш за миг благият поглед на войводата бе престанал да упражнява магията си върху него.
Помълчахме и Венек се увладя с усилие:
-Посети ме някой път в замъка, млади Вирош!
Леко се поклоних на седлото:
-Благодаря за поканата!
Препуснах обратно, като устоях на изкушението да се обърна, и белият ми кон ме понесе обратно към имението и свистящата във мрака трева....."

очаквайте още известно количество от тез стари пергаменти....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Solemn Dirge на 27.06.05 17:20.

мили посестрими и побратими, ето втората част от интродукцията на ръкописа за Вирош:

"...Сетне забравих за поканата.Лятото се умори от собствената си жар,и потъна в хладната,успокояваща прегръдка на есента.В имението имаше много работа: трябваше да приберем реколтата, да поправим къщите на крепостните, да организираме Летният предел огньовете, които се прескачат срещу уплах и змии.Дойдоха първите студове, и макар да не се отказах от сутрешната езда в мъглата, бях принуден да прекарвам повече време в каменните стаи на имението, нетърпимо горещи покрай камините и студени като гроб във всички останали части. Занимавах се с фехтовка, но без особено желание, и отново прочетох всичко, което имахме в бедната си фамилна библиотека: няколко рунически ръкописа описващи промените на времето и реда на сеитбата.А после, в едно хладно утро, дойде и страхът от смъртта.
Предполагам, че всички човешки същества са родени с него и той ни съпровожда през краткия ни живот като неотлъчен страж, изпратен от Перун да бди над дясното ни рамо.Зная, че силно вярващите са успели да се преборят с него веднъж завинаги.Знаех също така,че съм прокълнат вечно да се страхувам от края и мисълта за нищото, което ме чака отвъд.
Сигурен бях, че там няма нищо,макар и само на седемнадесет години, бях виждал доста хора да умират и нито един не се беше върнал обратно.Не помнех родителите си и не обичах никого, така че не познавах и мъката от загубата.Оставаше ми само хладният, остър като нож страх от небитието, който се промъкваше с идването на есента и ме прорязваше всеки път, когато скуката ме надвеиеше.Знаех само два начина да се срправям с него: препусках до полуда, докато умората ме надвиеше и повалеше в безпаметен сън, или пеех древните, топли химни на лятото, които бях научил от нашите селяни.Но дори те ме предаваха понякога-ритъмът на ездата и мелодията на песента.И тогава ми оставаше само страхът.
Поканата дойде в последните дни на есента.Една ясна, слънчева сутрин, някакъв слуга намери пред входа на имението пергаментов свитък, на който с изящни, уверени руни бе написано моето име.Отворих го с вълнение, защото това бе комай първото писмо, което получавах в живота си, и прочетох, като сричах на глас:
"Нима ме забрави,млади Вирош?Когато зимата откъсне обитателите на тази земя един от друг, затрупвайки пътищата, вече ще бъде късно. Ела сега и ще видиш излумителни неща.Очаквам те в замъка си отвъд леса."
Писмото бе подписано със замах от войводата Венек.
Старателно запомних поръченията на чичовцие си, оседлах любимия си бял кон, препасах фамилната рапира, която бях получил с пълнолетието си, и препуснах към замъка на Венек в ярката светлина на циганското лято."

a suivre...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

От кое произведение е въпросният откъс, предобни ми братко?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Вампирите на Флавия ,Вкусът на Кръвта ,скъпа ми сестро ...ще продължа да го доизписвам,щото е старо и веч комай го няма на пазара....
пък и едва ли някой ще се поинтересува от него

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Флавия??
Сори, братко, но нещо не разбирам... с повече подробности казано?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

e ще прочетеш и ще видиш

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Обикновени Хора -
преобладават на континента

Джентри-
Почти сигурно е, че джентри и хората имат общ корен някъде дълбоко в историята.Съществата от тази раса обаче са заложили на инивидуалното развитие за сметка на обществото и са постигнали огромен напредък в някои напълно непознати за хората области, обикновено наричани просто "магия".Физическата разлика между двата рода се изчерпва с факта, че косите и очите на джентри понякога са естествено оцветени в екзотични за хората нюанси на зеленото и жълтото.

Полуджентри-
Съществт от тази раса са рожби на любовта между обикновен човек и джетнри, като по-често обикновеният човек е майката.Полуджентри лесно се приспособяват към нормална човешка среда, макар да са запазили някои от качествта на чуждата раса.

Верволф(таласъм-вълк) - (Волфи ,това не се отнася за теб ,тъй че недей са косиш копеуе ,ти си велик )

Таласъмите от всички видове имат общи черти и произход, като най-многобройни са вълците.През по-голямата част от живота си тези същества са обикновени хора, макар и раздразнителни и не особено контактни, но понякога -обикновено под въздействието на луната- те се превърщат в големи вълци с необичайно силен инстинкт за разрушение.

пост скриптум на посмъртният мъртвец (moi)- скъпи въркулаци ,не ме убивайте ,аз съм само преписвача на аналите..... -знам че е написано доста лаическо ,ал затова обвинявайте християнските средновековни отци ,аз съм невинеееееееен !!!!

Верфокс(таласъм-лисица)-
По-дребни и ловки, верфоксите запазват голяма част от вродената си хитрост независимо от физическата форма, в която се намират в момента.Таласъмите-лисици са особено жестоки към по-слабите малки на хората и някои от другите родове.

Вербьор(таласъм-мечка)-
Представителите на този вид се отличават с огромен ръст и физическа сила, които не могат да бъдат прикрити и в човешкият им облик.Склони са към изблици на насилие, които често завършват трагично и ги прогонват далеч от човешките поселища.

Естер-
Естрите имат неясен произход, макар естесттвеното им състояние да наподобява човешката структура.Определяни от някои като демони, естрите владеят преобразяването до такава степен, че с лекота приемат формата на животни и хора.Нормалната им храна е жизненатта енергия на органичните същества, която могат да извличат дори от разстояние .
Пе Се- ба'х ги у енергийните вампири
(сигурно са от еволюционната линия на Леа)

Гном-
тези същества наподобяват хората, но са значително по- ниски от тях.Обикновено живеят под земята и макар да поддържат контакти помежду си, са крайно враждебни към представителите на почти всички други раси.

Обикновен Вампир-
Вампирите като отделен биологичен вид водят началото си от хората, но всеки един от тях се създава посредсттвом особено ритуал на кръвопреливане.Макар да запазват човешкия си облик, вампирите рязко променят хранителните си навици и развиватт болезнена непоносимост към слъчевата светлина, огъня и някои химични елементи.

пост същото - не ме псувайте пак , аз ... си знаете ....

АРХВАМПИР (МДА ТУЙ СМЕ НИЕ ВЕЧЕ ПОЗДРАВИ)-
Когато един обикновен вампир навърши определена възраст, в организма му произтичат качествени промени, които дават основание архвампирите да бъдат определени като отделен биологичен вид.Поносимостта на архвампира към светлинни излъчвания доближава тази на обикновените хора, но физическите му качества са далеч по- впечатляващи.


Така , това са по-важните същества с които ще си имаме работа в течение на приключенията на скъпият ми и любим Вирошчо,надявам се да не съм ви досадил твърде много ....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от necrossumus на 15.01.05 22:31.

Проникването в Замъка на Войводата

"... Белият ми жребец неуморно препускаше към леса , отвъд който се намираше загадъчният замък на войвадата Венек.Собственото ми имение остана далеч назад, като кораб, отплаващ в морето о глухарчта.Ездата през обагрения с цветовете на есента лес беше приятна и около час по-късно аз излязох от гората и спрях пред замъка на феодала.
Страдата беше огромна и внушаваше страхопочитание.Дори под ярките лъчи на слънцето стените й от дялан камък бяха тъмни и хладни, покрити с нездрави лишеи.Замъкът се състоеше от двуетажен корпус с внушителни размери и долепена до него кула с конусовидна форма и остър връх. Портата от тъмно дъбово дърво, укрепено с бронзови болтове, се намираше на стената на кулата и беше затворена.
Слязох от коня си, оставих го да пощипва остатъците от трева покрай пресъхналия ров и доближих вратата.Вдихнах ръката си, облечена в черна кожена ръкавица, и похлопах на вратата.Звукът отекна далеч навътре, но никой не дойде да ми отвори.Понечих да ударя вратата отново, когато забелязах, че не е заключена- едното крило на портата се беше поотместило и отвътре нданичаше мрак.
Бутнах вратата и влязох в просторен вестибюл с под, покрит с гладки камъни.Обгърнах помещението с поглед, но не успях да го разгледам подробно, защото пред мен се изправи един от най-едрите хора, които някога бях срещал: огромен мъж с тежък поглед и брада, която покриваше почти цялото му лице и почти се сливаше с гъстите сключени вежди.Беше облечен в кожена броня, държеше внушителна алебарда и очевидно беше пазачът на замъка.
-Къде отиваш, човешко пале?- изръмжа тойи протегна голямата си ръка , зада ме спре.
-Отивам при господаря ти , пазачо!- отвърнах хладно.- Имам лична покана за гостуване от войводата Венек.
-Не вярвам!- изръмжа косматият страж и пристъпи още една крачка напред, като ме блъсна с алебардата си.
Бръкнах в пояса си и извадих свитъка, като с мъка запазвах хладнокръвие:
-Ето поканата, пазачо!Познаваш ли писмото на господаря си?
Косматият мъжата се наведе напред и подозрително подуши пергамента.Успях да прикрия изумлението си и той отстъпи назад с наведена глава, като не каза нищо повече.Голямата му ръка посочи нагоре по витата стълба в средата на помещението, която се усукваше като бръшлян около исополинска каменна колона.Прибрах свитъка и поех нагоре по стълбата.
След като се завъртя няколко пъти около водещата каменна колона, стълбата ме отведе в друго, по-тясно помещение с кръгла форма, по-нагоре в кулата.По стените на равни разстояния имаше тесни, високи прозорци, през които слънчевите лъчи влизаха като блестящи мечове.Пътят ми бе преграден от някакъв младеж на моята възраст, с червеникава къса коса и дрехи за лов.Бавно слизаше по стълбите и в отпуснатата му дясна ръка имаше рапира, която стържеше по камъка и иззвъняваше на всяко ново стъпало.Внимателно огледах непознатия, докато слизаше по стълбата към мен , ислед миг открих какво странно имаше в него: очите му бяха със същия червеникв цвят, който багреше косата му.Лицето и ушите му бяха на чоек, така че заключих, че е полуджентри.
-Не можеш да преминеш оттук- каза мързеливо младежът с рапирата, като спря на две стъпала над мен.- Войводата не разрешва да се влиза по-нагоре в кулата.
-Разбира се, че мога- отврнах с равен глас и положих ръка на оръжието си.- Аз също имам рапира.
-Използвай я!- младежът вдигна рамене,- Работата ми е да не пропускам непознати през това стълбище.
Вдигнах поканата в ръка и младежът с рапитата ловко я измъкна от ръката ми.
-Върни ми я!- изръмжах.
-Да видим...- каза ми той, като я оглеждаше любопиттно.- Изглежда войводата наистина те е поканил, Вирош....
-Върни ми я- повторих, след като се овладях.
-Не ти трябва повече- той отстъпи в страни за да ми направи път.- Господарят Венек е Горе.
Отношението му ме обиждаше. ......"
a suivre

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от necrossumus на 16.01.05 11:28.

ПРЕВРЪЩАНЕТО НА БЛАГОРОДНИКА ВИРОШ В КРЪВОЛОКА ВИРОШ

ако по някакъв начин това ви прилича на едни други исттории,да знаете че другите плагиатстват ,защото това е истински случай


"...Продължих да се изкачвам по виещата се стълба, докато тя ставаше все по-тясна и стръмна,стените на кулата се приближаваха една към друга.Тъкмо се дивях на майсторството на зидаря, построил стлбата, когато едно стъпало се трясък пропадна под краката ми и аз рязко хлътнах надолу.Още преди да хлътна изцяло в образувалия се процеп, светкавично протегнах ръцете си в страни и се улових за основата на металните перила на стълбището.Чух как разбитите камъни от счупеното стъпало се блъсват някъде далеч надолу, докато се изтеглях на ръце.После пропълзях по парапета и достигнах зрдравия участък от стълбището
Спрях за няколко мига, за да си поема дъх, но опасността изобщо не бе намалила желанието ми да продължа нагоре и да се срещна с тайнствения господар на замъка.
Най-сетне витата стълба излезе в помещние с конусовиеден таван разположено на самия връх на кулата.Противно на очакванията ми, тук не проникваше дневна светлина.Вместо нея стаята беше огряна от блясъка на три факли, закачени на груби каменни халки на равни разстоятния по стената.Вътре имаше само една маса с няколко гоелми дърветни стола, на един от който седеше войводата Венек.
Сред неясния танц на сенките лицето му изглеждаше още по-изпито и измъчено.Беше отпуснал широките си рамене и в очите му грееше нездрав блясък.Гласът му бе дрезгав и уморен:
-Привет, млади Вирош!Не се съмнявах, че ще ме откриеш, макар и да се позабави повече, отколкото очаквах.
-Имението ти се отличава с някои .... стрнанности, войводо- отвърнах предпазливо.
Венек направи опит да се усмихне:
-Така е.Приеми проучването си на замъка ми като изпитание, което си издържал успешно.
понечих да кажа още нещо, но той вдигна ръка:
-Стар съм вече.Не ме интересува какво е станало с другите ми гости.Така или иначе, скоро всичко това може да бъде твое....
Знаех, че когато не разбираш нещо, винаги е по-добре да замълчиш и да изчакаш думите на събеседника си.Тъй и сторих и сега и Венек остана доволен:
-Да, млади Вирош.Скоро ще отстъпя това място на наследника си и може би това ще бъдеш ти.
-Благодаря ти, вампире!- отвърнах сериозно.- Честта, която ми оказваш, е огромна.
Преди да успея да кажа още нешо, старият Венек изхвърча от стола си и ме повали на пода.Изпищях и се замятах, но в ръцете му се криеше огромна сила.Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, когато видях как се навежда към мен и от устата му изникват два дълги и остри зъба.
Болката ме прониза и аз с ужас усетих как кръвта ми с туптене преминава в тялото на вампира.Обзе ме слабост, но Венек грубо ме разтърси:
-Спри!Искам да ти дам вечен живот, а не да те убия!
Погледът ми бавно се проясни и аз видях как той измъква кинжала си от пояса и дълбоко порязва ръката си.
-Пий!- заповяда Венек.
Подчиних му се.Солената му кръв бликна в устата ми и аз с усилие преглътнах.Главата ми се замая още повече и не разбрах кога се е отдръпнал.Бях паднал настрани на каменният под и изобщо не чуствах тялото си, но знаех, че все още съм в него.
Силата дойде изведнъж и аз се изправих плавно, с непозната за самия мен котешка грация.Беше ми студено, но тялото ми беше изпълнено със сила.Протегнах се.Скочих на крака.
Венек ме наблюдавше с уморена усмивка, отпуснат на сотла си.Пристъпих към него и гласът ми прозвуча непознато, по-дълбоко и силно, като камбана:
-Това ли е?
-Това е само началото- отвърна Венек.- С всяка изминала година вампирът расте и става по-силен, млади Вирош.
Заляха ме вълни от необяснимо веселие аз му дадох воля в гръмовен смях, който разтърси залата и угаси факлите по стените.Открих, че мога да виждам в тъмното, и това ме развесели дотолкова, че не успях да спра смеха си още няколко минути.
-А сега да се погрижим за мен, млади Вирош- каза Венек сериозно, когато се овладях и го загледах.- Вземи този пръстен и се опитай да усетиш силата в него!
Поех тежката златна верига, която ми подаде.На нея беше окачена обикновена масивна халка от сребро, нашарена с някакви знаци.Положих го на дланта си и усетих леко затопляне, а сетне вълна от хлад.Затопляне, хлад, затопляне, хлад, сякаш в пръстена туптеше невидимо сърце.
-Това е един от петте Пръстена на Силата- каза Венек.- Преданието гласи, че когато всичките попаднат във вампирския род, този от нас, който ги притежава, ще може да управлява съдбите на всички ни.Те крият огромна, непонятна сила да ни запазват през вековете, но със сигурност могат и да ни унищожат.
Старият вампир помълча и аз внезапно разбрах защо ми да де пръстена.Обзе ме неизрзима любов към новия ми родител и аз надодох силен вой.
-Не, млади Вирош- каза Венек.- Не тъжи за мен.Аз сам избрах края.
той протегна ръка към мен:
-Сложи ми пръстена.
Подчиних се и с ужас видях как времето се стовари върху древния вампир, като оглозгваше плътта от костите му и ги превърщаше в прах. За няколко мига от Венек не остатна нищо друго, освен купчина сива пепел, насред която проблясваше пръстенът.Открих, че не мога да плача, затова просто се наведох и окачих верижката с пръстена на врата си. ...."

a suivre

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"...Плъзнах се към един от затъмнените прозорци и със замах отворих капаците, без да се колебая.Слънцето токущо беше залязло, но слабата му червена светлина изгаряше очите ми като огън.Стиснах клепачи и изкрещях, докато напипвах какпака и го затръшвах обратно.Подпрях се на хладната каменна стена до прозореца и тихо изръмжах.Все още бе рано за мен.Щях да живея само през нощта.
Идеята неочаквано ме развесели.Закикотих се отново, все по-силно и неудържимо, докато целият замък на стария войвода Венек, който сега беше мой, се разтърси от смеха ми.БЯХ ИСТИНСКИ ВАМПИР,СЕГА И ВО ВЕКИ ВЕКОВ! .."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от necrossumus на 17.01.05 21:13.