ВИРОШ вампирът / Религия и мистика / Вампири

ПРЕВРЪЩАНЕТО НА БЛАГОРОДНИКА ВИРОШ В КРЪВОЛОКА ВИРОШ

ако по някакъв начин това ви прилича на едни други исттории,да знаете че другите плагиатстват ,защото това е истински случай

"...Продължих да се изкачвам по виещата се стълба, докато тя ставаше все по-тясна и стръмна,стените на кулата се приближаваха една към друга.Тъкмо се дивях на майсторството на зидаря, построил стлбата, когато едно стъпало се трясък пропадна под краката ми и аз рязко хлътнах надолу.Още преди да хлътна изцяло в образувалия се процеп, светкавично протегнах ръцете си в страни и се улових за основата на металните перила на стълбището.Чух как разбитите камъни от счупеното стъпало се блъсват някъде далеч надолу, докато се изтеглях на ръце.После пропълзях по парапета и достигнах зрдравия участък от стълбището
Спрях за няколко мига, за да си поема дъх, но опасността изобщо не бе намалила желанието ми да продължа нагоре и да се срещна с тайнствения господар на замъка.
Най-сетне витата стълба излезе в помещние с конусовиеден таван разположено на самия връх на кулата.Противно на очакванията ми, тук не проникваше дневна светлина.Вместо нея стаята беше огряна от блясъка на три факли, закачени на груби каменни халки на равни разстоятния по стената.Вътре имаше само една маса с няколко гоелми дърветни стола, на един от който седеше войводата Венек.
Сред неясния танц на сенките лицето му изглеждаше още по-изпито и измъчено.Беше отпуснал широките си рамене и в очите му грееше нездрав блясък.Гласът му бе дрезгав и уморен:
-Привет, млади Вирош!Не се съмнявах, че ще ме откриеш, макар и да се позабави повече, отколкото очаквах.
-Имението ти се отличава с някои .... стрнанности, войводо- отвърнах предпазливо.
Венек направи опит да се усмихне:
-Така е.Приеми проучването си на замъка ми като изпитание, което си издържал успешно.
понечих да кажа още нещо, но той вдигна ръка:
-Стар съм вече.Не ме интересува какво е станало с другите ми гости.Така или иначе, скоро всичко това може да бъде твое....
Знаех, че когато не разбираш нещо, винаги е по-добре да замълчиш и да изчакаш думите на събеседника си.Тъй и сторих и сега и Венек остана доволен:
-Да, млади Вирош.Скоро ще отстъпя това място на наследника си и може би това ще бъдеш ти.
-Благодаря ти, вампире!- отвърнах сериозно.- Честта, която ми оказваш, е огромна.
Преди да успея да кажа още нешо, старият Венек изхвърча от стола си и ме повали на пода.Изпищях и се замятах, но в ръцете му се криеше огромна сила.Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, когато видях как се навежда към мен и от устата му изникват два дълги и остри зъба.
Болката ме прониза и аз с ужас усетих как кръвта ми с туптене преминава в тялото на вампира.Обзе ме слабост, но Венек грубо ме разтърси:
-Спри!Искам да ти дам вечен живот, а не да те убия!
Погледът ми бавно се проясни и аз видях как той измъква кинжала си от пояса и дълбоко порязва ръката си.
-Пий!- заповяда Венек.
Подчиних му се.Солената му кръв бликна в устата ми и аз с усилие преглътнах.Главата ми се замая още повече и не разбрах кога се е отдръпнал.Бях паднал настрани на каменният под и изобщо не чуствах тялото си, но знаех, че все още съм в него.
Силата дойде изведнъж и аз се изправих плавно, с непозната за самия мен котешка грация.Беше ми студено, но тялото ми беше изпълнено със сила.Протегнах се.Скочих на крака.
Венек ме наблюдавше с уморена усмивка, отпуснат на сотла си.Пристъпих към него и гласът ми прозвуча непознато, по-дълбоко и силно, като камбана:
-Това ли е?
-Това е само началото- отвърна Венек.- С всяка изминала година вампирът расте и става по-силен, млади Вирош.
Заляха ме вълни от необяснимо веселие аз му дадох воля в гръмовен смях, който разтърси залата и угаси факлите по стените.Открих, че мога да виждам в тъмното, и това ме развесели дотолкова, че не успях да спра смеха си още няколко минути.
-А сега да се погрижим за мен, млади Вирош- каза Венек сериозно, когато се овладях и го загледах.- Вземи този пръстен и се опитай да усетиш силата в него!
Поех тежката златна верига, която ми подаде.На нея беше окачена обикновена масивна халка от сребро, нашарена с някакви знаци.Положих го на дланта си и усетих леко затопляне, а сетне вълна от хлад.Затопляне, хлад, затопляне, хлад, сякаш в пръстена туптеше невидимо сърце.
-Това е един от петте Пръстена на Силата- каза Венек.- Преданието гласи, че когато всичките попаднат във вампирския род, този от нас, който ги притежава, ще може да управлява съдбите на всички ни.Те крият огромна, непонятна сила да ни запазват през вековете, но със сигурност могат и да ни унищожат.
Старият вампир помълча и аз внезапно разбрах защо ми да де пръстена.Обзе ме неизрзима любов към новия ми родител и аз надодох силен вой.
-Не, млади Вирош- каза Венек.- Не тъжи за мен.Аз сам избрах края.
той протегна ръка към мен:
-Сложи ми пръстена.
Подчиних се и с ужас видях как времето се стовари върху древния вампир, като оглозгваше плътта от костите му и ги превърщаше в прах. За няколко мига от Венек не остатна нищо друго, освен купчина сива пепел, насред която проблясваше пръстенът.Открих, че не мога да плача, затова просто се наведох и окачих верижката с пръстена на врата си. ...."

a suivre

".... Тъй започна животът ми като вампир- дълъг, изпълнен с нощи на екстаз и дни на ужас.Бях наследил замъка на войводата Венек и първите години минаха под знака на утвърждаването ми като негов исински господар.Замъкът живееше своий собствен живот с пулса на многобройните си гости от всякакъв вид, повечето от които- рожби на нощта и те трябваше да бъдат убедени, че младият вампир Вирош ще заповядва на мястото на властния войвода.Когато най-сетне свърших, обитателите на замъка бяха значително по-малко.
Човеците от собственото ми имение дойдоха веднъж, за да ме потърсят- и да утолят младежката ми жажда за кръв.Пощадих живота на единия от чичовцте си, който командваше парада, по-скоро от опасения за въздействието на роднинската кръв върху неукрепналия ми организъм отколкото от милосърдие или неудобство.
Собственото ми тяло ме смайваше.Превърщането ми във вампир ме беше надарило с нови сили, за съществуването на които хората не подозираха.И все пак бях все още бебе, новородено, което тепърва научаваше какво може да се прави в света.Самообучението заемаше цялото ми време.
Открих, например, че очите на вампирите са твърде различни от човешките.макар през нощта да виждах по-ясно от котка, в началото дори далечните отблясъци на факли и свещи ме дразнеха болезнено.Освен това, с настъпването на утрото зрението ми прогресивно отслабваше.Затова пък в най-будните ми часове, около полунощ, виждах толкова много неща, че главата ми се замайваше и ми се струваше, че мога да виждам през стените и в сърцата на жертвите си.
Утрото ми носеше и нещо друго: мъртвешки сън.Където и да се намирах, с първите лъчи на зората ме обземаше ужасна умора и аз се просвах на земята, за да дочакам събуждането си със залеза.Преди да се науча да усещам приближаването на новия ден и да се оттеглям в личния с и ковчег, прекарах доста неприятни дни във влажните коридори на замъка.
Спях в гробницата в подземията на замъка, която скоро се опразни напълно и остана изцяло на мое разположение.Десетина вампири, които бяха потърсили гостоприемството на Венек, напуснаха замъка още на следващата нощ след смъртта му и някои от тях не видях никога вече.Събуждах се броени мигове след като слънцето потънеше зад западния хоризонт, замаян от глад, и се измъквах от имението с провлачена походка в търсене на жертва, която да го утоли.
Бързо се научих да убивам.Обикновено дори не носех оръжие, тъй като бързината и силата ми бяха достатъчни да убия всеки обикновен човек.Кучешките ми зъби, които през първия век от живота ми като вампир постоянно стърчаха от устата ми, бяха неголеми, в съответствие с костната ми структура, но бяха дяволски остри.Скоро разбрах, че едно от най-големите удоволствия в живота на вампира е именно мигът, в който забива зъбите си в жертвата и усеща как първата глътка кръв изпълва съществото му с нова сила.Хранех се с по две, дори три жертви на нощ: по-едри животни, селяни от околните имения, пътници.
Научих и доста други неща.Проучването на библиотеката на Венек ми отне десетина години, през които кръгозорът ми се разшири повече, отколкото някога бях вярвал че е възможно.Научих се да рисувам и да свиря на музикалните инструменти, които открих в замъка, занимавах се с дуели срещу въображаеми (а понякога, когато имах късмет- и истински) противници, усвоих логиката на древните и старателно обмислих вярванията на хората, с които бях израснал.
Сетне всичко това ми омръзна.Бях научил наизуст разположението на всяка каменна плоча в огромния замък, можех да декламирам съдържанието на книгите в библиотеката, в пристъпи на ярост и меланхолия бях изпотрошил всички предмети на изкуството и музикални инструметни.Беше време да пътувам и един от гоблените, който Венек бе получил много отдавна от някаква неизвестна за мен вампирка, ми даде цел.
Платното изобразяваше древен, загадъчен лес, осветен едва-едва от някаква светеща мъгла, която се стелеше по черната трева.Дърветата бяха могъщи и преплетени в чудовщна прегръдка, а на преден план се виждаше малка група причудливи същества, на някои от които знаех само имената: джентри, гноми, естри и хора-животни.Надписът, който бе изписан на древния език на Южните империи, гласеше:
"Лесът Гелод".
И тъй, в една прекрасна лятна нощ в началото на века, когато звездите грееха толкова ярко, че изтръгваха от мрака очертанията на всяка тревичка и насекомо, аз завинаги напуснах замъка на втория си баща и поех на север, където на мястото на днешен Карков се простираше лесът на Гелод.Носех само любимото си оръжие и се движех пеш, защото и сках да извлека максимално удоволствие от пътуването.Преди няколко години се бях превърнал в архвампир и не се страхувах от слънчeвата светлина , макар и тя все оше да ми причиняваше болка. Всъщност , в онази лятна нощ като че ли не се страхувах от нищо на този или онзи свят. ..."
a suivre...