|
Три години по-късно...
Това не е сюжет на някоя сапунка, а поредният ми опит за преминаване от вр. Вихрен до вр. Мусала за 24 часа. Предишният завърши с безславно заспиване на Джанка. Кой ли е измислил това име???
Мухата отново влезе в главата ми преди няколко месеца и въпреки, че се опитах да я изгоня не се получи. Всъщност, още след неуспеха преди три години си казах, че това няма да е края и ще се пробвам пак. Моментът настъпи. Усещах това приятно напрегнато състояние, което човек изпитва преди да се сблъска с неизвестното и няма представа, какво ще му се случи. В такива моменти не мисля дали ще успея или не, а и това не е най-важното. Най-важното е да тръгна и да опитам. Да не се отказвам, да се боря и да дам това, на което съм способен, съобръзявайки се изцяло с Природата и уважавайки нейните правила.
Въпреки огромното ми желание да се пробвам отново, вътрешно усещах, че не съм в добра кондиция за такова ходене. Опитах да вляза във форма, като направих няколко тренировъчни прехода, но и с тях не се почувствах по-подготвен. Нямаше я лекотата, с която ходех преди и която ми даваше увереност, че мога да стигна, където си пожелая... Това обаче не ми попречи още преди няколко месеца да запланувам точните дати: от 25-ти до 27-ми юни. Разбира се при определени условия те подлежаха на промяна, но честно казано не обичам да променям плановете си. Отлагането води до демобилизация и обикновено от цялата работа нищо не излиза.
Цяла седмица следя прогнозата за времето. И Минчо и Любка, и кой ли не се изреди да съобщава, че ще има дъжд, гръмотевични бури и силен, та чак ураганен вятър. Колебая се, какво да правя, но решавам да опитам. Както казва Змея “досега не ми се е случвало да съм се намокрил и да не съм изсъхнал”! А и вятър доста ме духал по баирите. Нито ще ми е за пръв път, нито за последен. Планът е следния: качване на засл. Кончето на 25-ти между дъжда и мълниите, след което почивка, лентяйстване и спане на заслона (отказах се да спя на върха). Тръгване в малките часове към вр. Вихрен и старт в 04:30 при положение, че Планината го позволи. Ако ли не, спане и пак спане на заслона, докато времето се оправи и след това с подвита опашка към София. Имах и резервни варианти при скапване на времето по време на прехода – слизане към Яворов, оставане на Предела или х. Македония, слизане към х. Рибни езера или Грънчар. Минех ли Долни куки (пардон Джанка) трябваше да стигна до Мусала, ако ще и да се “притури” Планината…
На 25-ти сутринта Пирин ни посрещна с чудно време - Слънце и лек ветрец. Не се наложи да тичаме между капките. Спокойно си отидох на заслона, а Стефан качи Джамджиевия и дойде по-късно. Е, имаше и мъглица, но нито валя, нито гърмя, а и бурният вятър беше забравил за Пирин. Цял следобед четох тетрадките, оставени в заслона. Има няколко забележителни откровения… Привечер се изчисти и залезът беше много красив. Вятърът съвсем утихна и настана една идилия. Доста се притесних, защото “много хубаво не е на хубаво”.
02:30 часа. Алармите звънят. Време е за ставане. Оправям се набързо и смачквам два сандвича, въпреки, че не съм гладен. В планината ядеш, когато можеш, а не когато искаш. Малко преди 03:00 тръгвам към Вихрен. Както си мислех, вятърът се е събудил преди мен, но на доста места билото ми пази завет и не е зле за ходене. Чувствам се много странно. Крайната цел е Мусала, а аз вървя в обратна посока... В 04:08 съм на вр. Вихрен. Въртя се в тъмницата и се чудя, какво да правя цели 20 минути. Само 5 по-късно ми става студено и решавам, че ще тръгна по-рано. Снимам се и точно в 04:21 потеглям за вр. Мусала. Минавам по билото през Кутело, Кончето и Бански суходол и за по-малко от час съм отново на заслона. Малко вода и приказки със Стефан, който още си стои в топлия чувал и хайде навън. Грабвам раницата и захапвам баира на Баюви дупки. Там вече няма спасение от вихрите. Духа доста силно, но сравнително бързо се скривам зад склона на Разложкия суходол. Слънцето изплува зад парцаливите облаци и оклните върхове пламват един по един. “Вчера залезът беше червен. Сега, изгревът също. Няма да ми се разминат ветровете”... На Суходолския превал и Албутин вятърът направо си ме отмества и ходя под 45 градуса. Скоро пак се скривам зад билото, а след това и в клека към Каменишки вр. На Даутовото езеро свалям поларите и започвам да се чувствам почти комфортно. Точно в 08:00 съм на Ушиците, а в 09:30 - на Предела (разклона за Кулиното). За софиянец като мен вдишването на живителни глътки автомобилни газове ми действа ободяващо. Най-приятни са дизеловите от тировете. Чувам се със Стефан и се виждаме на чешмата, докато хапвам под непрекъснатото бръмчене на всякакъв вид МПС-та. Минути преди 10:00 тръграм към Капатник. Чао Пирине, здравей Рила...
За качването на Капатник може да се напише отделен пътепис. Какъв ти пътепис, направо книга. Отдавна не съм псувал на глас. Още повече в планината. Опитвам се да не мисля за това и все пак качването на Капатник е най-неприятното изживяване, което съм имал из нашите планини. Пълно безобразие. Маркировка има. Просто пътека няма. Ходя по макрировка без пътека, затънал къде до кръста, къде до гърдите в треви, папрати, храсти, бодили, коприви, хвойни, клонаци, камъни и всякаква знайна и незнайна флора и фауна. Минавал съм и друг път по този маршрут, но сега е просто кошмар. Спасението ми е билото, но успявам да се добера до там за цели 4 часа, при това без да се загубя нито веднъж. Ура и напред! Вятърът отново надава силен вой, но след изтезанието, наречено Капатник това въобще не може да ме притесни. На Арамлийското кладенче хапвам и зареждам вода. Следват безкрайните равни била, бабуни и връхчета, по които просто забравям къде се намирам. Краката ми сами ме водят напред и 5 минути преди 18:00 се паркирам на пейката пред х. Македония. Някакви мотористи бръмчат отпред. Аман, вече и в планината няма спокойствие. Хапвам малко бобец, навличам пак поларите и в 18:30 тръгвам по баира на Айгидика. Напредвам добре и за час и малко съм на Кадиин гроб. Аладжа слап ми разказва играта. Качвам го доста тромаво и губя ценни минути. На Черна поляна се чувам със Стефан. “Ще духа силен, а по билата бурен вятър”. Това си го знам и в момента го изпитвам на гърба си. Улавям последните снопчета светлинка, процеждащи се през черните облаци и в надпревара с настъпващия мрак излизам зад Канарата на пътеката от Рибни за Грънчар. Часът е 21:30, когато се включвам директно на първи коловоз и подминавайки гара Реджепица, започвам монотонното бъхтане до Долни куки (Джанката де). Облаците препускат в небето гонени от силните ветрове. Няма месечина, няма звезди, няма никой и нищо. И гарги даже няма. Рилска пустиня. Черна и тъмна. Чувствам се като крехко листо блъскано от вихрите, което всеки момент ще се пречупи и ще отлети незнайно накъде. Къде ли ще ме отнесе? „Натискай си парцалите и се отнеси на Мусала, че иначе нищо добро не те чака”. Говоря си сам. Не е добър признак, ама ще се наложи да го приема. Небето ме е захлупило, но знам, че няма да вали. В посока Ковача е много мътно и нищо не се вижда. Ще мисля за това, когато му дойде времето. Към Вапа започвам да се препъвам и изваждам челника (благодаря за подаръка, другари!). Следва полето, наречено вр. Чемерна и скачам в първата порция мъгла на Горни куки. След малко спирам на чешмата към Лопатишкия и хапвам един сандвич под музикалния съпровод на ветровете. Гледам уж да не намалявам темпото, ама нещо не се получава. Както обикновено Ковача е доста досаден, но се справям и бързо се спускам от другата му страна, където попадам в ужасна мъгла. От най-качествените. Почти като Старопланинската. Видимостта е метър и малко, колкото да не си объркам краката. Спускането към Джанката ми се струва безкрайно бавно. Когато най-после пристигам разбирам, че наистина е било такова. Часът е 01:13! Кога отлетя това време и къде изгубих почти 4 часа. Натежалата ми глава не може да го проумее. Спи ми се и разсъждавам мудно. След малко ми светва сигналната лампа и камбаната в главата ми бие тревога. Имам само три часа до Мусала! И един куп екстри: силен вятър, гъста мъгла, умора, сънливост и една от най-лошите шеги - склонът на вр. Овчарец. Самият факт, че осъзнвам, какво ме чака е голяма стъпка напред. Стресвам се от собствената си апатия. Събирам всички сили и без да спирам нито веднъж за един час съм на седлото пред Маришки чал. Пътят към Мусала е отворен. Всичко отново е под контрол. Грешка! Мигновено отпускане. По Близнаците давам всичко от себе си, но се влача като охлюв. Едвам кретам. Краката ми са ок, ама тялото не ме слуша. Или може би главата? Сянката ми отдавна избяга. Не й понесе дългото ходене. Волята ми също изчезва и оставам съвсем сам. В 03:20 се добирам до Преслапа. Вятърът си бучи, ама вече не му обръщам внимание. Инстиктивно се боря с него по всички фронтове. Просто го приемам за даденост и се бухвам с рогата напред в тъмницата. Имам един час, за да стигна до Мусала. Ако не успея, трябва да се ядосвам само на себе си. Ако някой ми каже, че не мога да кача Мусала от Преслапа за един час ще му се изсмея в лицето. Да, ама по баира хич не ми е до смях. Направо ми се плаче. Нямам сили и трябва да хапна нещо. Пробвам един Сникерс, с който замалко да си счупя зъбите. Дъвча, дъвча, ама не става. Пийвам малко вода. Почти цялото шише е замръзнало. Не мога да разбера как се е случило?!? “Сигурно е от студа”..? Опитвам се да преглътна сдъвканото парче Сникерс, но гърлото ми се е подуло и не се получава. И с вода не става. Плюя и тръгвам отново. Нищо не виждам освен трошляк и обувките на краката си. Склонът на Мусала е дълъг и отегчителен, но колкото и да съм скапан не може да ме откаже. След малко виждам някакво петно. Постепено разпознавам прозореца на станцията на физиците. Да са живи и здрави и физиците, и химиците, и математиците... Аз съм на Мусала! 23 часа и 48 минути.
Поздрави,
Павел
|
