ПОЩАЗатвори
Име:
Парола:
Регистрирай Free



Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 10:18 24.08.19 
Хоби, Развлечения
   >> Туризъм
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | (покажи всички)
Тема Рилската дузина  
Автор Orнeдишaщ (змей)
Публикувано12.03.07 08:44



Идеята се роди през ноември, докато един ден съзерцавах картата на Рила. Направи ми впечатление, че 12-те най-високи върха на планината са скупчени съвсем наблизо в Мусаленския и Маришки дялове. Разстоянието между двата най-отдалечени от тях - Дено и Песоклива вапа - е само 6 км по въздушна линия! Хрумна ми, че би било забавно да ги изкача за един ден всичките 12. Зимно време, разбира се, защото лете всяка здрава и права баба би го направила.

Въпросните върхове са:
Мусала - 2925 м
Малка Мусала - 2902
Иречек - 2852
Безименния (дето искаха да го кръщават Вазов) - 2798, според други - 2792
Дено - 2790
Следващите седем са с почти равни височини и "класацията" е различна според различните източници, но все пак в Рила няма нищо по-високо от тях: Голям Близнак, Малък Близнак, Манчо, Песоклива вапа, Овчарец, Маришки чал, Студения чал.

Тази муха здраво заседна в главата ми и зачаках да стане хубава, достойна за целта зима. Уви, така и не я дочаках зимата. Като дойде март, не се стърпях. Реших: каквото - такова, зима - не зима, ще вървя! Приготвихме се с един приятел за 3 март, но накрая той не можа да тръгне и ходенето се провали. За следващата седмица пък не намерих компания.

Така самосиндикално се метнах на една маршрутка от София за Самоков в петък по пладне и в 13:45 потеглих от Боровец за хижа "Мусала", където смятах да спя. В Боровец се достопяваха последните кални купчинки сняг по тротоарите (де ги тия грандиозни дебелини на снежни покривки, дето ги показват всяка вечер по телевизията?). От началото на пътеката след двореца имаше непрекъснат сняг.

Пътека ли казах? Откакто я съсипаха, избягвах да припаря там, защото знаех, че ще ми се къса сърцето, но сега нямаше как. До хижата се ходи по ски-писта. Я ми кажете, уважаеми дами и господа, скъпи приятели и съседи, дали ще се намери друга страна в света, колкото и дива, загубена и абсурдна да я избирате, в която подходът към най-високия връх на тази страна, па и не само на нея, ами и на региона, да е по СКИ-ПИСТА? И тази страна да е с не знам какви си планинарски традиции... Ще черпя всеки, който ми посочи такава, че с това да ми понамали срама в душата!

"Народе???"

В мрачно настроение вървях по крайчеца, внимавайки някой скиор или сноубордист да не ме отнесе. Популацията бе главно от англичани, малко руснаци и българи - във вид на следи, както казваме химиците. Сякаш виждах чуждо място. Всъщност разбрах, че беше същото, когато минах край голямата скала Миалов камик, наричана още с идиотското име "Фонфон" и изрисувана с обичайните нелепи надписи с шарена боя. Велчевото мостче също си стоеше, но чешмата до него вече я нямаше. Тъй ами, скиорите трябва да си я купуват бирата; ако ще и вода да е, пак ще я купуват - де се е чуло и видяло да пият нещо ей тъй, без пари? "Пари за всичко, всичко за пари!" Аз пък се напих от реката.

Малко по-нагоре си спомних, че ето тук точно, преди няколко години, вървях по пътеката цял час по стъпките на баба Меца. Никой никога вече няма да види тук мечи следи, помислих си. Страшна е тая дума - НИКОГА.

До хижата стигнах за два и половина часа... по гуменки. Не бяха дори влажни. Хвърлих вътре раницата, обух обувките и се заоглеждах, накъде да се разходя, защото бе едва 16:15. Времето бе разкошно - слънчево, топло (+3 на хижата), тихо. Взех само пикела и тръгнах по риза към Иконостаса. Хем близичко, та да се върна по светло, хем щях да си направя стъпки за другата сутрин, та да не зверя в тъмното, накъде да вървя. Мислех да тръгна рано.

Въпреки жегата и топящия се сняг не затъвах никъде повече от 15-20 см. Склонът на Дено бе кажи-речи сух. Тъкмо се затюхках, че не пих вода в хижата, и открих струйка от снежна вода да се стича по един напечен от слънцето камък. Притиснах устни и засмуках - къде вода, къде песъчинки, но ми беше сладко. Качих се на Сфинкса, седнах отгоре и се залюбувах на красотата, тишината и спокойствието наоколо. Какъв кеф - нито един скиор наоколо! Едно стадо диви кози побягна от мен към Студения чал. Стана ми гузно. Вече няма къде да се дяват от нас, горките. Стоях и зяпах, потопен в рилското спокойствие, докато подухна ветрец и ми стана хладно. Слязох обратно в хижата в 18:15. Освен мен имаше само двама души от персонала. Любо ме канеше да спя на топло в неговата стая, че имало печка, но аз му казах, че ще ставам рано и не искам да го будя, като тропам. За какво ми е печка в това топло време? Легнах рано. Бях единственият турист в хижата.

В събота станах рано, нетърпелив да започна отдавна мечтаната разходка. Всичко ми беше готово от вечерта, та се стегнах бързо и в 4:44 тръгнах нагоре към първия връх от списъка - Дено. Навън духаше неприятен южен ветрец, а небето се беше покрило с облаци, които пречеха на луната да ми свети така, както очаквах. Почти не се виждаха звезди. Когато наближих стръмнината към Иконостаса, Иречек закри луната и запалих челника. Снегът беше замръзнал през нощта. Баирът бързо ме стопли. Излязох на билото вляво от Иконостаса и оставих тук раницата до едни характерни камъни - малка хитринка, да не я нося до върха (не че беше тежка, де). На изток небето вече светлееше, а и премрежената от облаците луна светеше достатъчно.

1) В 5:58 бях на първия си за деня връх - Дено. По билото духаше още по-силно, по-неуютно бе от вчера. По планината блестяха доста светлинки - под мен ярко грееше лампата на входа на хижата, по-нататък - светеше Ястребец, на запад като светла точка се виждаше (ски-хотел) "Рилски езера", на югозапад - вр.Мусала, а далеч на юг нещо светеше много силно, но така и не разбрах, какво беше.

Върнах се до раницата и прибрах челника - нямаше вече да ми трябва. Отидох до билото, свързващо Иречек и Студения чал, и повторих хитринката с оставянето на раницата. Тръгнах без багаж наляво.

2) 6:29 - вр.Студения чал. Вече беше доста светло. Под мен на всички посоки се разстилаше море от ниски облаци, разляли се докъм 1500 м височина. Над тях видимостта беше страхотна. Стара планина се очертаваше на хоризонта като изрязана с ножичка. Ясно се различаваха масивът на Вежен, Амбарица, Купенът, Жълтец, Ботев, Триглав. Хоризонтът на изток беше отдолу черен, а над него сияеше ивица от красиво оранжево небе, което с всяка минута ставаше все по-ярко и пламтящо. По-нагоре, високо над планината, се стелеха слоести облаци. На изток и север те бяха доста по-малко, но на юг и запад покриваха небето.

Не видях самия изгрев, защото слизах обратно от Студения чал и той ми го закри. Взех раницата и се заизкачвах към Иречек. Скоро видях слънцето и седнах на завет зад едни скали да се наградя с половин пакетче бисквити и една вафла, пийнах малко вода. Нали бях тръгнал баири да качвам, трябваше енергия. Слънцето скоро пробяга тясната ивица между ниските и високите облаци и пак се скри. Долу вляво в единия край на Тъмното езеро лъщеше гол лед, без сняг отгоре. Не че билото беше много снежно - често вървях по трева и камъни, а където имаше сняг, той беше заледен. Ходеше се много лесно.

3) 7:14 - вр.Иречек. Мусала някак изведнъж се оказа много близо пред мен. След върха ръбът се стесни и спрях да си сложа котките. Тук и снегът беше повече и непрекъснат. Вече окотен, тръгнах по-удобно и сигурно по скалистия рошав ръб, водещ до Малка Мусала. Винаги ми е било много приятно да го качвам, удоволствието бе на ниво и сега. Вятърът като че ли поотслабна.

4) В 7:51 се качих на Малка Мусала. Оттук към Трионите личаха стари човешки стъпки. Иначе козите следи бяха навсякъде, а по билата имаше цели пъртини. От този връх видях и първата за деня дива коза, която избяга надолу към Маричиния циркус. Тръгнах по Трионите. Ръбът ми се видя по-сложен, отколкото го помнех - май отдавна не бях идвал тук, та го бях позабравил. Все пак се сетих съвсем точно, откъде се минава най-трудното място в средата на ръба. Наклонът беше голям и пак се учудих наум - брей, наистина ли беше и преди толкова стръмно? По идеално заледения, твърд като бетон сняг обаче движението с котките и пикела беше истинско удоволствие. Внимателно минах най-ниската точка и с кеф се закатерих по ръба оттатък към синеещата се отпред космическа станция. Заобиколих я отдясно и цъфнах на покрива на България.

5) 8:34 - вр.Мусала. Никакви признаци на живот. Каквото беше писал Аспарух в клуба, се оказа вярно - входът за стаичката бе затрупан догоре, та се простих с мечтите си за закуска на топло и сухо. Е, щеше пък да е "по-истинско", но реших да отложа закуската за след връщането си от Безименния връх. Изобщо на Мусала се бяха струпали смайващи насред общото безснежие преспи.

Оставих раницата до наблюдателницата, взех само пикела и заслизах на север. С радост установих, че от седловината до Безименния има съвсем мъничко изкачване. Тук почти "правих пъртина" - е, имам пред вид, че оставях някакви стъпки след себе си.

6) В 8:52 бях на Безименния и тръгнах обратно за Мусала. Нямаше начин, трябваше да я кача повторно. В 9:24 бях пак на покрива на България, а половината върхове от плана бяха вече в торбата. Преместих се с раницата на завет в един ъгъл зад станцията и извадих манджите. Нямаше къде да се седне, дори на пикела, за проклетия той навсякъде потъваше цял. Прав като кон или клечейки, излапах три филии с мед и масло. Не ме свърташе повече и в 9:47 тръгнах нататък. Помахах на уеб-камерата и заслизах към Преслапа. Не махнах котките, беше си твърдо и с тях се ходеше по-добре. На самата седловина имаше доста трева, а между туфите - езерца от натечен лед. Слънцето понякога прозираше през облаците, но общо взето бе хладно. Всъщност облаците май бяха за добро - иначе щях да пукна от жега, пък и твърдият сняг ми е много по-приятен от разкашкания. И тук сред козите магистрали на места личаха стари човешки стъпки - от Аспарух? Или някой преди него? Кой знае.

7) 10:25 - пирамидата на Малък Близнак. Откъм Мусала върхът изглеждаше много високо над Преслапа, но всъщност го качих доста леко. Отдадох го на илюзията, създадена от дългия и гладък, но силно наклонен Мусаленски склон. И на това било коловете вече са с азимутни табелки, което е чудесна придобивка. Дали щяха да спасят живота на Димитър Златарев, ако ги бяха поставили по-рано? Кой да ти каже.

8) 10:49 - Големият Близнак попадна в торбата при брат си. Виждах, че се движа доста по-бързо от очакванията си. Беше ли нужно да ставам толкова рано? Времето ми изглеждаше малко подозрително и реших, че не съм постъпил зле. Най-малкото затова, че изгревът от върховете заслужава всяко ранно ставане. Вятърът понякога се позасилваше, понякога утихваше и тогава тръгвах по риза, защото с якето ми беше горещо. Случваше се слънцето да припече, но само за кратко; най-често прозираше бледо през облаците.

Завъртях завоя наляво и слязох на седловината пред Маришки чал. Смешно е, но качването му оттук винаги ми е тягостно, макар че не е никак дълго. На това място духаше повече - закопчах яката пред устата си и изтичах баира до върха на един дъх, защото не го обичам. Защо ли? - ами не знам. Мразя да качвам Маришки чал от която и да било страна. Глупаво, но е така.

9) 11:23 - все пак го качих и Маришки чал, та може ли иначе? Сега трябваше да ида до Манчо и да се върна обратно. Реших обаче още мъничко да изхитрувам. Слязох наполовина до следващата седловина и оставих раницата чак там. Така щях да мога на връщане да подсека котата на Маришки чал и да не го качвам повторно чак догоре. Малка икономийка наистина, но кой ти я дава? Капка по капка - баир. По билата лавинна опасТност има само в сайта на ПСС.

Неприятният вятър продължаваше да надува. Подсякох първото връхче на Манчо по коловете. Те подсичат малко и самата главна кота, но на мен тия не ми минават.

10) 11:48 - ето ме на Манчо, един от баш красавците измежду дузината. Докато идвах от Мусала, все гледах северния му съсед - Малък Манчо. Той не е отбелязан на никоя карта като самостоятелен връх, но не ми е ясна причината за това пренебрежение. Дори от Манчо нямаше никакво съмнение, че Малък Манчо е само е няколко метра по-нисък. А какъв връх само! Щръкнал в небесата над Маричините езера, спускащ страхотна стена на север - юнак над юнаците. Зачовърка ме нещо - абе що не взема да го посетя и тоя връх! Че той ако не заслужава, то кой? Не беше далеч, пък и седловината, която го делеше от мен, не бе дълбока. Освен това, макар да схващах разходката като спортна проява, вече ми беше малко криво, че маршрутът ми е толкова точно планиран, пронумерован и прошнурован. Не обичам да вървя по планината като влак по разписание.

Речено-сторено. На плитката седловинка между Манчовците ме чакаше изненада: следи от МПС! Веднага се сетих, че са от моторните шейни, които преди две седмици ни продъниха ушите на Белмекен. Като ги срещнахме на Каменити чал, тия храбри ездачи се похвалиха, че "ходили чак до Мусала". Аз останах доста скептичен относно това, дали знаят добре, кой точно връх е Мусала, защото ми беше ясно, че с шейните и посмъртно не могат да пребръмчат през Близнаците. Оказа се, че са стигнали до това място. Тук следите завиваха обратно.

В 12:03 бях на "факултативния" Малък Манчо. Слязох няколко метра надолу по северния му ръб, където бе съвършено тихо. Седнах на един осезаемо топъл камък. Гледката си струваше идването! От лявата ми страна потъваше Маричиния циркус, отпред се виждаше почти целият изминат път, а отдясно падаше стената, самият поглед към която предизвикваше гъдел в стомашно-чревния тракт. Седях си на камъка, блажено разложен и отпуснат, направо потекъл по него, почивах и попивах величествената гледка наоколо. Не носех фотоапарат, та се мъчех да следвам съвета на един приятел: "Гледай го 10 минути, та да го запомниш".

Неохотно се надигнах да се връщам. Хайде още веднъж на Манчо, после на седлото, после - в 12:41 - при раницата. Тук починах малко и се подкрепих с две вафли и вода. Рънътъ праи бурбътъ в плънинътъ.

С кеф подсякох връхната част на Маришки чал. На седловината южно от него липсата на сняг бе така всеобхватна, че реших да сваля котките. После обаче се отказах. Ръбът току преди Овчарец беше тесен и снежен, а моите котки са с връзки и нямаше кой да си играе на "свали ме - сложи ме". Нямаше да им е за пръв път да изтърпят малко треволяк и камъни. Избирайки редките снежни ивици, намиращи се предимно по лятната пътека, минах седловината. По-нататък имаше сняг. Подхванах дългия ръб към Овчарец.

11) В 13:36 се пльоснах до пирамидата на Овчарец (Юрушки чал). Тук вече събух котараците и ги прибрах в раницата, изпих и последната вода. Май вече се вманиачавах на тема дребни хитринки, но и сега слязох малко на юг, до нивото на седловината между Овчарец и Песоклива вапа, и тук оставих раницата и пикела. Предстоеше ми последното двупосочно отклонение. Оттук подсякох до седловината предимно по камъни. На седловината и оттам до Песоклива вапа нямаше и грам сняг. Склонът беше съвсем полегат.

12) 13:57 - стоях на последния връх от 12-те, Песоклива вапа. Програмата ми бе изпълнена. Можех да се отправям към заслужената почивка.

Върнах се до раницата, подсякох още нататък до коловете и започнах да слизам към Джанка. На няколко пъти слънцето здравата припече, надничайки между облаците, но снегът си остана сравнително твърд чак до хижата. Пропадах само на места между клековете. Гледах билото насреща и се чудех, дали в неделя да не сляза през Рибни езера. Отдавна не бях ходил нататък, но дългото монотонно ходене по платовидното било много не ми харесваше. Пътят по реката до манастира - още по-малко. Реших да измисля пътя за прибиране по-късно в хижата. Виждаше се и Пирин. Приличаше на наяден от молци - ясно личеше, че и там снегът не е повече, отколкото в Рила. Изпълних си програмата, но доколко би могло да се твърди, че това беше зимно ходене? При истинска зима преходът би бил доста по-дълъг и вероятно по-уморителен.

В 15:14 стигнах на хижа "Грънчар". Тук беше много топло, капчуците пееха, а термометърът показваше +6 градуса. Имах сума ти светло време да се настаня царски. Първо седнах на една пейка под терасата и обядвах обилно и спокойно. После влязох в хижата. Това не стана много лесно, защото вятърът бе навял сняг, който после от топлото време се бе разтопил и пак замръзнал точно зад вратата. С няколко енергични движения я открехнах малко, а после пикелът свърши останалото. Харесах си малката стаичка с 2 легла до входа. Налях вода от "шадравана" под хижата (малко жълтееше, но на вкус бе добра). Изметох стаята, изтупах одеялата, насякох и донесох дърва и запалих печката - главно заради вътрешните обувки, че бяха влажни, но и заради уюта. Бях решил да си поугаждам. Разгледах и другите спални, но моята си беше най-хубавата.

Дорде свърша това-онова, и взе да мръква. Помотах се малко на свещ, па в 19:30 си легнах. Така де - кога в града ще ми се отдаде такава прекрасна възможност? Турих си шест одеялца, та да се види изобилието. Ако някой ви каже, че е зле - не му вярвайте, хора, той лъже! - както е рекъл поетът.

Заспах си блажено, но в полунощ ме събуди силно шумолене. Като се огледах, разбрах, че то идва из недрата на собствената ми раница. Това бе обезпокоително! Тя обикновено не шумоли нощно време. Скочих и светнах с челника. Настана гробна тишина. Развеселен, светнах отгоре в раницата и я разтърсих няколко пъти, викайки:

- Хайде де, излизай!

От плика с храната изхвърча едно светлокафяво мишле и започна отчаяно да подскача, мъчейки се да излезе от раницата. Излизането обаче се оказа много по-мъчна работа от влизането! Накрая реших, че толкова страх му стига и я наклоних настани:

- Хайде, изчезвай, гладнико среднощни.

Мишокът не дочака втора покана и тупна на пода. Сякаш обаче усети, че не го грози нищо страшно, защото се оттегли под леглото бавно и без паника.

Разгледах храната и пак ме досмеша. Мишлето явно бе максималист - или шестица от тотото, или нищо! Надушило сиренето, бе прогризало втория плик към него, но тук се беше сблъскало с дебелата и добре затворена пластмасова кутия. В мъжествените си усилия да я пребори бе вдигнало шума, който ме събуди. Ако се беше задоволило с хляба и двете вафли, лежащи съвършено незащитени, щеше да се натъпче като попско чадо на задушница - ама на...

За да не му развалям стомаха с токсична човешка храна, окачих плика с яденето високо на закачалката за дрехи и пак си легнах.

Събудих се чак когато стана светло. Ох, обожавам я тази страна на туризма - 11 часа в леглото! Навън бе захладняло, а времето си беше същото. Сякаш облаците бяха даже по-плътни, но сутрин винаги изглежда така. Взех най-мързеливото решение: слизане в Якоруда. Сетих се, че от 17 години не съм минавал по тоя път - време му беше. Освен това, много ми се возеше на каубойския влак, на който също не се бях качвал отдавна. Детинщина? Охо, и още как!

Почистих печката и в 7:40 тръгнах надолу. Снегът беше твърд. Нямаше как да не си спомням за последното ми драматично пътуване оттук срещу Новата 1990. Дебел сняг, само аз и (тогава все още бъдещата ми) съпруга. Десет часа убийствено газене от "Трещеник" до "Грънчар". На завоя на пътя зарязахме тежката новогодишна раница - просто не ми стигнаха силите да я донеса. Прибрахме си я на другата сутрин. Де, гиди, луди-млади години...

Сега личаха стари следи от някакъв ратрак. Кой да ти ходи пеш!

Билото на Източна Рила се виждаше чудесно, по едно време даже слънцето огря по върховете. В 9 часа стигнах до постройките на водните в м.Нехтеница, на които стоеше неразбираемият надпис "СД "Грънчар". К-н Нехтеница". Коминът на по-близката сграда бе паднал върху покрива, неясно защо и как. Тук вече имаше не само моторизирани следи, но и от обувки. Бяха от вчера.

Надолу бях смаян от бурното строителство. Ако не беше табелката, нямаше да се сетя, кое точно е хижата. Минах край нея в 9:40. Тук снегът общо взето свърши. Малко по-надолу полегнах да закуся на една поляна край пътя, цялата осеяна със сини минзухари. Смених обувките с вече обвеяните с алпийска слава гуменки.

По пътя минаваха доста коли, но на мен ми беше приятно да си вървя и не им махах. Минах по пряката пътека - ох, маркировката реве със сълзи за опресняване! - и в 12:13 бях на гара Якоруда.

Влакът за Септември беше чак след 4 часа, но аз бях решил да се возя на теснолинейка и се повозих - един час до Разлог. Тук чаках автобус още час и половина (тъкмо време да си купя един хляб и да се наобядвам с останалата ми храна) и отпътувах за София. Около Благоевград пролетта направо си е дошла - край пътя цъфтят прекрасни жълти храсти, цъфнали са джанки и овошки, храстите и върбите се зеленеят, покарала е и свежа трева.



Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
АвторMитko (Нерегистриран)
Публикувано12.03.07 09:22



Добре си се разходил.
Аз, обаче, не мога така - още на първия връх ще се заплесна да снимам, да зяпам, да проверявам кое откъде се вижда/не вижда и т.н.



Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
Автор Пaвeл (скитащ)
Публикувано12.03.07 09:52



Мммдааа, много добре!


С едни познати ходихме събота към Заврачица. През целия път си мислех, че стъпките от котки по билото са от Слави, който трябваше да бъде малко пред нас, но в последствие разбрах, че не са негови и много се зачудих на кой ли са, защото от Боровец нагоре нямаше пресни следи, а другарите се качиха с лифта и казаха, че напред освен Слави няма никой друг? А следите от котки бяха пресни. Личаха и други стари следи. От Манчо надолу въобще не обърнах внимание, че следите изчезват. Останаха само браздите от моторизираните "туристи", каито бяха овършали склоновете наоколо... На тях има сърбахме попарата и на следващия ден около Чакъра. Много, много неприятно. Търсиш тишина и спокойствие, а какво намираш? Метален звън, мирис на бензин и група градски чеда, нямащи нищо общо с планината...
Аз всъщност бях тръгнал за Грънчар и в последния момент реших да отида с другарите на Заврачица? Безмалко да ти разваля рахата...

Поздрави,
Павел

П.С. Благодаря ти за отговора на мейла ми. Разминахме се, но здраве да е?



Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
Автор Acпapyx ()
Публикувано12.03.07 10:33



Е, направи го, значи, аз тая седмица не бях нагоре!



Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
Авторbor (Нерегистриран)
Публикувано12.03.07 11:20



bravo ,mn.hubavo opisanie .ne napravi li njakoja snimka?



Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
АвторHиkи (Нерегистриран)
Публикувано12.03.07 11:43





Да наистина следите от рактрака стигат чак до Нехтеница, че и малко по-нататък. Още миналата зима беше така. Аз не бях ходил дотогава на Трещеник та се наложи доста да поразпитаме докато намерим хижата сред навалицата от сгради.

Цивилизацията настъпва с бурни темпове - щом вече рактрак ходи и до Леденото езеро ...



Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
АвторSlavei (Нерегистриран)
Публикувано12.03.07 13:16



Значи твоите следи бяха по ръба между двете Мусали. Аз се опитах да го мина, но ме достраша.

Павка, до като вие сте почивали на върха аз се върнах на Мусала и починах 10 мин на завет до космическата станция и като тръгнах да слизам по ръба към малка Мусала видях да излизат хора от станцията и мисля, че бяхте вие, и така се разминахме. Докато слязох надолу и се върна горе, вие тъкмо се се бяхте качили на Mалкия близнак.

пп
като стигнах ледено езеро имаше двама мъже на въжето. Предполагам, че бяха от космическата станция, понеже ги нямаше на върха. Метеорологът също не ги беше видял.



Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
Автор Speedy_ (любознателен)
Публикувано12.03.07 13:47



Евала! Е тва е добра работа и акълийската сторена. Поздравления и все така хубаво да пишеш.





Тема Re: Рилската дузинанови [re: Orнeдишaщ]  
АвторKris (Нерегистриран)
Публикувано12.03.07 17:32



Чудесна разходка!
Ние пък ходихме към Страшното езеро от Мальовица, по маршрута си имаше немалко сняг, на места газехме дълбоко (без снегоходки). За двата дена не срещнахме никого - нито по пътя, нито на заслона. Имаше следи от ски. От Страшното езеро до Попова капа се качихме бързо. Друго е положението на Големия Купен, където по улея затъвахме над коленете. На самия връх обаче има доста голо място. Изобщо по билата се вижда, че снегът е малко, докато в долините и склоновете все още си е истинска зима. Опасност от лавини няма, тук-таме някоя козирка.



Тема Re: За ски пистатанови [re: Orнeдишaщ]  
АвторBanderas (Нерегистриран)
Публикувано12.03.07 19:49



Здрасти -нищо лично ,но не съм съгласен с теб за пътеката-прочети ми пътеписа!
ЧАО!




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2019 Dir.bg Всички права запазени.