Snuff - превод (до където е стигнал) / Фен клубове / Тери Пратчет

На следващия ден Ваймс изведе малкото си момченце на риба. Донякъде го притесняваше пълното му невежество в това изкуство. На Младия Сам обаче май не му пукаше. Той си беше намерил рачило в щедрото изобилие на детската и сега го размяташе из плитчините, гонеше раци и понякога почти се вкоченясваше взирайки се в разни неща. Веднъж като му мина шока, Ваймс забеляза, че Младият Ваймс правеше това с преголямо удоволствие, а веднъж посочи на любящия си баща някакви гадинки в потока „като насекоми увити в дрехи от мънички камъчета”, което Ваймс след кратко разследване установи че си е самата истина. Така че Сам Ваймс остана от риболова по-доволен дори от сина си, на който всъщност, както сподели самият той на връщане за обяд, му се искало да види дали рибите пикаят - въпрос, която никога в целия му живот не бе занимавал Сам Ваймс, но очевидно бе от голяма важност за сина му. До такава степен, че по пътя за вкъщи трябваше да бъде възпиран от връщане до потока за да види, дали те ще излизат от водата да си свършат работата, защото иначе пфу каква гадост!
Сибил беше обещала на Младия Сам още едно ходене до стопанството следобеда, така че Ваймс беше оставен да върши собствената си работа, или по-скоро каквато там работа можеше да се намери за едно ченге по задрямалите дворища. Ваймс беше старо куче от улиците. И нямаше представа какво ще да е старо куче от дворищата, може би ще да включва претрепване на хермелини или други такива гадинки, или да можеш да познаеш дали нещото казало „му” е бик или крава без да се навеждаш под него.
Та значи, докато обхождаше просторните поля на изморените си крака, мечтаейки си да имаше малко паваж под нозете му, той пак усети онова смъдене. Същото, което изправя космите по тила на ченгето, когато рефлексите му подсказват, че се случва нещо, което не бива да се случва и което направо си проси да се стори нещо по въпроса.
Да но тук има и друго ченге, нали така, стар копой в пенсия, да обаче нали няма такова нещо като бивше ченге. Той се усмихна. Май беше време да се отбие по на приятелска чашка с г-н Джимини.
В „Гоблинската глава” по това време на деня нямаше клиенти освен постоянното присъствие на тройката на пейката отвън. Ваймс седна на бара с чаша от чукундур-бирата на г-жа Джимини и се наведе поверително към бармана:
- Та значи, г-н Джимини, какво има тука като за едно старо ченге?
Джимини отвори уста, но Ваймс го прекъсна:
- Палисандрова палка, Псевдополиската градска стража? Знам, че съм прав. То не е престъпление. То си е мечтата на ченгето, а как да не вземеш вярната палка със себе си, за да ти помага ако клиентът не държи на пиене и не разбира от намек, - Ваймс се облегна с лакът на барплота и забърника в една малка локвичка разлята бира, - Ти оставяш службата, да, обаче тя не ще да те остави, нали така? А пък ако въртиш кръчма, е, още повече не те оставя, понеже чуваш какво ли не, неща за които не правиш нищо, защото нали вече не си ченге, да ама все пак си. И то те човърка някъде в душата ти, че наоколо стават нередни неща. Дори и аз го усещам. Полицейски нюх. Надушвам го. През ботушите си го долавям. Шашми и лъжи, г-ни Джимини, шашми и лъжи.
Джимини подчертано избърса с кърпа разлятото и отговори като че ей така между другото:
-Знаете ли, командир Ваймс, тук на село нещата са различни. Хората си мислят, че в провинцията можеш да залегнеш. Да ама не. В града си само един от тълпата. А на село хората те гледат зорко докато си им пред очите, ако ще само щото им е скучно. Та както казахте, аз вече не съм ченге. Нямам си значка, а и ищях нямам. А сега, ако не възразявате, имам си работа за вършене. Ей скоро ще се напълни с клиенти. Внимавайте къде стъпвате, ваша светлост.
Ваймс обаче не го пусна да се измъкне:
- Интересна работа, г-н Джимини: знам че имате аренда за тази кръчма, ама колкото и да е странно, аз все пак съм ви хазяин. Извинявам се за което, но преди да дойда тук, разгледах картата и какво да видя: кръчма на земята ми, и вари го печи го, това значи че съм ви хазяин. Вярно, не е много републиканско от моя страна, но все пак се чудя, г-н Джимини, да не би на някои по тия места да не им се нрави чак толкова, че в това тихичко скривалище е цъфнал Командирът на Градската Стража, ммм? - а пред вътрешния му взор премина образът на бедния стар лорд Ръждю как най-простодушно му казва, че тук не се случвало нищо интересно за него.
Изражението на Джимини беше замръзнало, но Ваймс, познаващ добре тази игра, забеляза лекото потръпване, което дешифрирано означаваше: «Да, но аз няма да кажа нищо, а и никой няма да може да докаже, че съм премълчал нещо. Дори не и ти, приятелю.» По-нататъшното обсъждане по въпроса беше прекъснато от селскостопанските труженици започнали да влизат един по един да отпразнуват края на въпросния труд за този ден. Този път в очите им имаше по-малко подозрителност и те кимаха на Ваймс по пътя си за бара, така че той си седеше гушнал халбата си чукундуров сок с подправки и просто се наслаждаваше на мига. Който миг беше само един миг, докато в кръчмата не влезе с разпасана походка ковачът и не се завтече право към него.
- Седнал си на мойто място!
Ваймс се озърна. Беше седнал на пейка не отличаваща се по нищо от всички останали в помещението, но той допусна възможността да имаше нещо си там мистично в заеманата от него в момента, така че си взе чашата и се премести. И тъкмо да седне, ковачът пак се обади:
- И това място също е мое, чаткаш ли?
Майко мила, ето ти я увертюрата и началото на пиянски бой, а Ваймс в никой случай не беше начинаещ тук, докато ковачът го гледаше като че е петимен да цапардоса някого, и с голяма вероятност предполагащ, че от Ваймс би излязъл идеален кандидат.
Той усети лекичък натиск от собствения му месингов бокс в джоба му. Ваймс малко беше поспестил от истината, когато обеща на жена си, че няма да взема оръжия за отпуската си. Обаче имаше оправданието, че боксът е не толкова оръжие, колкото средство да подсигури оцеляването му. Можеше да се нарече защитно средство, нещо като щит, тъй да се каже, особено ако ти се наложи да предприемеш защитата още преди да те нападнат. Той се изправи.
- Господин Джетро, ще съм ви благодарен ако бъдете така добър да изберете, кой е вашият стол за тази вечер, благодаря ви предварително, след което възнамерявам да се насладя на питието си в мир.
Обаче който и да е казал, че благата дума укротявала гнева, никога не е работил в бар. Ковачът видимо повиши температурата си до приблизително тази на пещта си.
- Не съм ти аз никакъв Джетро, и дума да не става. Можеш да ме наричаш господин Джеферсън, чуваш ли?
- А ти можеш да ме наричаш Сам Ваймс.
Джеферсън много подчертано остави питието си на бара и се запъти към Ваймс.
- Знам си аз, как да те наричам, господинчо…
Ваймс усети гладкия метал на допълнителните си кокалчета, полирани от много години търкане в пръстите му, а да не споменаваме, и в някое друго чене. Когато той бръкна в джоба си, боксът почти сам скочи в ръката му.
- Да прощавате ваша светлост, - намеси се Джимини леко отблъсквайки Ваймс от пътя си и заговори на ковача, - Айде сега, Джетро, за кой ти е това, а?
- Ваша светлост ли? - криво се усмихна Джетро - Няма пък да ти казвам така! Няма да ти ближа ботушите като другите! Довтасваш тук, командориш всичко наред, като че ли всичко тук е твое! Това е то, нали? Всичко тук си е наистина твое! Всичките тези земи на един само човек! Не е редно това! Я ми кажи, как стана така? Хайде давай де, кажи ми!
- Е, не че съм експерт, - сви рамене Ваймс, - но както разбрах, предците на жена ми са се били с някого за имота.
Лицето на ковача грейна от злорадство и той хвърли настрана кожената си престилка.
- Ами хубаво тогава. Няма проблем. Така се правело значи, а? Става. Виж какво ще направя сега, аз ще се бия с теб за тези имоти, тук и сега. И да ти кажа ли какво ще направя? Ще се бия с теб с една ръка завързана зад гърба ми, понеже щото си малко по-нисък от мен.
Ваймс дочу тихичко изтропване на дърво зад себе си - звукът от един барман вадещ скришом две стъпки дълга палисандрова палка от уставното и място под бара. Джетро май също го беше чул, защото извика:
- А, без такива, Джим. Щото нали знаеш, че ще ти я измъкна от ръцете преди да се усетиш, а този път ще ти я завра където слънцето не свети.
Ваймс огледа остатъка от клиентелата, които забележително успяваха да наподобят каменни статуи.
- Виж, - каза той, - изобщо не ти е в интереса да се биеш с мен.
- Интересно ми е и още как! Ти сам си го каза. Някакъв там прадед е спечелил всичко това с бой, нал’тъй? Кой е казал, че трябвало да спрем дотук?
- Бърли и Силен-в-ръката, сър, - обади се учтив, но все пак мразовит глас из-зад мъжагата, за потрес на Ваймс този глас беше на Уиликинс, - Аз не съм жесток човек, сър, тоест няма да ви прострелям в корема, но пък ще ви накарам да осъзнаете, колко оптимистично сте взимали досега като даденост пръстите на краката си. Не, моля ви, не правете резки движения. Че арбалетите «Бърли и Силен-в-ръката» са известни с особено чувствителния си спусък.
Ваймс отново задиша, когато Джетро вдигна ръце. Някъде посред всичката ярост трябва да имаше останало зрънце самосъхранение. Все пак ковачът го изгледа на кръв и рече:
- Налага се да ни пази наемен убиец, а?
- Фактически, сър, - отвърна гладко Уиликинс, - длъжността ми при Командир Ваймс е джентълмен на служба при джентълмен, а арбалетът ми трябва, защото понякога чорапите му са доста буйни, - той хвърли един поглед на Ваймс и се поинтересува, - Някакви разпореждания, командире? - след което кресна, - Не мърдайте, господине, защото, доколкото знам, един ковач има нужда от две ръце за да работи, - той пак се обърна към Ваймс, - Извинете ме за намесата ми, командире, но познавам ги аз такива като него.
- Уиликинс, аз бих казал, че и ти си такъв като него.
- Да сър, благодаря ви сър, а аз не бих се доверил на мене си и ей за толкова, сър. Познавам аз изпечения гадняр, само като го погледна. Нали си имам огледало.
- А сега искам да оставиш тази проклетия, Уиликинс. Хората могат да пострадат! - рече официално Ваймс.
- Да, сър, точно това би била целта ми. Не бих могъл да се изправя пред нейна светлост, ако ви се случи нещо.
Ваймс обърна поглед отново към Джетро. Цирей за изрязване. Но и не можеше да вини момъка. Не че и той самият не беше мислел така, и то много пъти.
- Уиликинс, - разпореди се той, - моля, остави тази гадост бавно и внимателно и извади бележника си. Благодаря. А сега ще помоля да пишеш, диктувам: „Аз, Самюъл Ваймс, общо взето без да искам Дук на Анх, желая телом и дуком, ха-ха, да уредя нещата с моя приятел Джетро…” Как ти беше пълното име, Джетро?
- Виж сега, господинчо, няма да…
- Питах те за проклетото ти име, господинчо! Джимини, как му беше презимето?
- Джеферсън, - отговори кръчмарят стискайки палката си като дете плюшеното си мече, - Но вижте, ваша светлост, не може да…
Ваймс го пренебрегна и продължи:
- Та докъде бях стигнал? А да: „с моя приятел Джетро Джеферсън в приятелски честен бой за собствеността на Имението и околностите му, каквито и да са те, дявол да ги вземе, тоест да ги вземе този от нас, който пръв каже „предавам се”, а в случай че аз кажа горното, няма да последват никакъв вид санкции или репресии към приятеля ми Джетро, нито към моя служител Уиликинс, който ме умоляваше да не встъпвам в това дружеско юмручно съревнование.” Готов ли сте, Уиликинс? Давам ти даже извинителна бележка за невлизане в затвора за пред милейди, ако ме понасинят. А сега давай тук да подпиша.
Уиликинс с нежелание му предаде бележника с думите:
- Не мисля, че това ще свърши работа за пред милейди, сър. Вижте, не е редно херцозите да се… - гласът му повехна пред лицето (широко ухилено) на Ваймс.
- Щеше да кажеш, че не било редно херцозите да се бият, а Уиликинс? Е, ако щеше, аз пък щях да ти отговоря, че думата „херцог” абсолютно си значи, че от тях се очаква да се бият.
- Добре де, сър, - не мирясваше Уиликинс, - но може би ще е редно да го предупредите…?
Прекъснаха го обаче клиентите на кръчмата, които хукнаха презглава в селото и оставиха Джетро сам и в потрес. Полуобърнат към него, Ваймс се озърна назад към Уиликинс и подметна:
- Може би ще ти се стори, че си запалвам пура, Уиликинс, но в този случай, струва ми се, нещо ще да те е подвело зрението, разбрахме ли се?
- Да, и както стана дума, нещо и пооглушах временно, командире.
- Браво на тебе. А сега що не излезем навън където и въздухът е по-свеж и стъкларията е по-мълко?
Джетро изглеждаше като човек загубил почва под краката си, но още не разбрал как да падне.
Ваймс запали пура и се наслади, ако ще само за миг, на забранения плод. После предложи кутията на ковача, който отказа без думи.
- Много здравословно от твоя страна, - каза Ваймс, - Та значи, най-добре да ти кажа, че поне по веднъж седмично, дори и в наши дни, ми се налага да се бия с хора, опитващи се да ме убияг с какво ли не от мечове до столове, а в един отделен случай с много едра сьомга. Може и да не са искали точно да ме убият, но се опитваха да ми попречат да ги арестувам. И виж, - той посочи с ръка околността изобщо, - всичкото това… това де, се случи просто така, независимо дали го исках или не. По занаят аз съм просто ченге.
- Ъхъ, - изръмжа намръщено Джетро, - тъпкал си в лицата потиснатите народни маси!
Ваймс беше свикнал с такива неща, така че не го прие навътре:
- В наши дни не мога да тъпча хората в лицата, щото потискаторът ми пречи. Добре де, това не беше много смешно, признавам си.
Народът междувременно се стичаше пак към селската морава. Сред тях и жени и деца. Май клиентелата на кръчмата беше свикала всичко живо.
Ваймс се обърна към Джетро:
- По правилата на маркиз Фантайе ли ще го караме?
- Тея пък какво са? - попита ковачът махайки с ръка на прииждащите орди.
- Боксовите правила на маркиз Фантайе, - поясни Ваймс.
- Щом като са писани от маркиз, не ща и да чувам за тях!
Ваймс кимна.
- Уиликинс?
- Чух това, сър, го отбелязах в бележника си: „отказва Фантайе”.
- Е тогава, г-н Джеферсън, - рече Ваймс, - предлагам да помолим г-н Джимини да даде начало?
- Искам лакея ти да запише в книжката си, че мойто мамче няма да бъде изхвърлена от къщата си, каквото и да стане, разбрахме ли се?
- Дадено, - съгласи се Ваймс, - Уиликинс, моля ви запишете декларация, че старото мамче на г-н Джеферсън няма да бъде изхвърлена от къщата си, бита с тояги, окачена на позорен стълб, нито малтретирана по какъвто и да е друг начин, ясен ли съм?
Уиликинс, безуспешно мъчещ се да скрие усмивката си, наплюнчи молива и се захвана усърдно да пише. Ваймс, без толкова показност, си направи мислена бележка, гласяща: „Яростта на този момък изстива. Той се чуди, дали няма наистина да бъде претрепан. Още не съм отбелязал нито удар, дори не съм замахнал, а той вече се готви за най-лошото. Разбира се, правилното е да се готвиш за най-доброто.”
Тълпата нарастваше с всяка секунда. Докато Ваймс се озърташе, някакви хора се зададоха понесли много възрастен мъж върху дюшек, напредъкът им ускорен от насладата, с която той ги налагаше по задните части с бастуна си. От задните редове на навалицата майки вдигаха дечицата си да виждат по-добре, а, без някой да забележи, всеки човек беше въоръжен. Беше като селско въстание, само че без самото въстание и с много почтителни селяни. Мъжете козируваха, щом Ваймс погледнеше в тяхна посока, жените правеха реверанси или поне се поклащаха нагоре-надолу, смущаващо извън синхрон, като трепета на педалите на орган.
Джимини приближи Ваймс и ковача предпазливо и, съдейки по влажния блясък по лицето му, много разтревожен.
- Ами такова, господа, мен ако ме питате, аз най-добре да го разглеждам това като лекичка демонстрацийка на юмручен бой, дружеско съревнование по сила и ловкост, както кой ли не прави в летните вечери, а накрая всички си остават приятели, правилно? - погледът му беше умолителен, - А когато си го изкарате до насита, по една пълна халба ще чака всеки от вас на бара. Моля ви, само не чупете нищо, - той извади възголяма кърпа от джоба на жилетката си и я вдигна във въздуха, - Когато това докосне земята, господа…,- обяви той и се изнесе много чевръсто.
За миг парчето плат като че ли пренебрегна гравитацията, но в момента когато то докосна земята, Ваймс вече държеше в две ръце вдигнатия ботуш на ковача, наведе се към него и му каза много тихо:
- Малко подранихме, а? И какво спечелихме? Чуваш ли ги, как се кикотят? Този път, от мен да мине, ще ти се размине.
Той го блъсна пускайки му крака, от което Джетро залитна. Ваймс почувства известно удовлетворение, че мъжагата се изложи толкова рано, но ковачът се стегна и се втурна към него, но внезапно се спря, вероятно защото видя, че Ваймс му се хили.
- Правилен отговор, мойто момче, - ободри го Ваймс, - Току що си спести адска болка в неназоваемата ти работа.
Той сви юмруци, вдигна ги пред лицето си и подкани с лявата си ръка шашнатия си противник да приближи. Човекът му скочи замахвайки, но получи ритник в коляното, което го просна на земята. След което Ваймс го вдигна, което пак го просна на земята, но този път метафорично.
- Какво ли те накара да си въобразиш, че ще се боксирам, а? Това, което ние професионалистите наричаме подвеждащи движения, ето какво. Иска ти се да влезеш в клинч, а? На мен щеше да ми се иска, ако бях едър тип като теб, да ама на теб сега няма да ти стане, - Ваймс поклати скръбно глава, - Трябваше да се съгласиш на маркиз Фантайе. Струва ми се че на много гробове е издялано все това.
Той пафна едно хубаво с цигарата. Пепелта още не се беше оръсила. Вбесен до крайна степен Джетро се хвърли срещу Ваймс и получи лек удар в главата, едновременно с яко коляно в стомаха, което му изкара целия въздух. И се стовари на земята ведно с Ваймс в качеството му на диригент на целия оркестър. Ваймс се постара да се приземи отгоре, откъдето се наведе и прошепна в ухото на Джетро:
- Да видим сега, колко ти сече умът. Дали си мъж можещ да контролира нрава си? Щото ако не си, аз ще те разкрася с такъв нос, че ще трябва да си окачваш носната кърпичка на пръчка. Дори и за миг не си помисляй, че няма да съм способен да го направя. Но ми се струва на мен, че един ковач все ще знае кога да охлади метала, а пък аз ти давам шанса поне да стовариш херцога на земята пред всичките ти приятели. Така че сега ще станем и ще си стиснем ръцете като джентълмени, каквито и двамата не сме, а народът ще ни ръкопляска и ще отиде в кръчмата да се налива радостно с бира, с която аз ще ги черпя. Разбрахме ли се?
Последва задавено „Да” и Ваймс се изправи, хвана ръката на ковача и я вдигна високо, което причини леко объркване, но не задълго, понеже той провъзгласи:
- Сам Ваймс ви кани всичките на по едно питие в заведението на г-н Джимини!
И всички отметнаха недоумението за да сторят място за бира. Множеството се втурна към кръчмата и остави ковача и Ваймс сами, ако не се брои Уиликинс, който ако поискаше можеше забележително умело да не се брои.
- Ковачите трябва да разбират и от темперамент, - продължи Ваймс, когато народът се изнесе кръчмопосочно, - Понякога изстиналото е по-добре от горещото, и говоря не само за бира. Аз не знам нищичко за вас, г-н Джеферсън, но Градската Стража има нужда от хора, умеещи да се учат бързо и като гледам, скоро можете да се издигнете до сержант. А и като ковач ще сте ни от полза. Чудна работа, колко очукана може да стане бронята докато потъпкваш горките сиромаси.
Джетро сведе поглед към ботушите си:
- Добре де, можеш да ме биеш в честен бой, обаче това не значи че си прав, ясно? Изобщо не знаеш как е!
Откъм кръчмата се чуваха звуци на всенародно веселие. Ваймс се чудеше, колко ли оплетено ще излезе това дребно сборичкване. Той се обърна отново към ковача, който не беше помръднал.
- Чуй ме добре, бе смотан млад тъпунгер, аз не съм се родил със сребърна лъжица в устата! Като дете не съм виждал други лъжици, освен дървени, и само ако много ти провърви, в тях имаше ядлива храна. Аз бях улично хлапе, схващаш ли? Ако се бях изръсил тук, щеше да ми се стори самият рай, с храна припкаща към теб изпод всеки плет. Но станах ченге, защото плащаха, и попаднах на свестни ченгета, които ме научиха, какво е да си ченге, защото, повярвай ми, господинчо, всяка нощ се будя от мисълта, как можех да стана нещо друго. А после си намерих добра жена и ако бях на твое място, хлапе, щях да се надявам и аз да си намеря такава. Така че се постегнах и един ден лорд Ветинари (чувал си за него, нали, хлапе?), е, та на него значи му потрябва човек, който да върши работа, а пък титлата отваря някои врати, така че да не ми се налага да си ги отварям буквално с ритник, и знаеш ли какво? Ботушите ми с годините са газили в толкова престъпления, че сега те ме водят самички, така че усещам, че тук наоколо има нещо за яко ритане. И ти също го знаеш, надушвам го в теб. Кажи ми, какво е то.
Джетро все така си гледаше в ботушите и не каза нито дума.
- Чудя се, командире, - прочисти гърло Уиликинс, - може пък да помогне да си побъбря с младежа от, да го кажем така, от не толкова възвишена позиция? Що не вземете да хвърлите един поглед на красотите на местната местност?
Ваймс кимна:
- Защо не, щом мислиш, че ще подобри нещата.
И той се отдалечи да изследва със значителен интерес живия плет от орлови нокти, докато Уиликинс с лъскавите си обувки на джентълмен на служба при джентълмен и безупречното си сако се доближи до Джетро, сложи си ръката на рамото му и рече благо:
- Това дето съм го опрял в гърлото ти е кама, ама не такава която завършва на сутра-мутра, а баш кама, върха на желязото, тъй да се каже. Ти си ми едно идиотче, а пък аз не съм командира и ще видиш какво е да опре ножа до кокала, само да ми мръднеш. Схвана ли? Недей да кимаш! Добре, учим се, нали? Та значи, момчето ми, на командира му имат вяра Диамантния крал на троловете и Нисшия крал на джуджетата, който само думичка да каже и твоето пъпчиво туловище ще го милват множество въртеливи секири. Вяра му има лейди Марголота Юбервалдска, която вярва наистина на малцина, а също и лорд Ветинари Анх-Морпоркски, който не вярва изобщо на никого. Схвана ли? Не кимай! А пък ти, малкия, имаш проклетото нахалство да се съмняваш в думата му. Аз, дето съм разбран човек, такова нещо и мен ме изкарва от кожата, от мен да знаеш. Разбра ли ме? Питам, разбра ли? А, добре, сега може да кимнеш. Между другото, млади момко, внимавай кого наричаш лакей, ясно? Че някои хора от такова нещо може да се докачат, и то насилствено. Да те открехна, момко: познавам командира, а ти се сети за старата си майчица и какво може да и се случи, та затова няма да ти пратя букет за гушкане, щото в сърцето си съм един такъв чувствителен.
Камата на Уиликинс изчезна внезапно, както беше дошла, а в другата ръка на джентълмена на служба при джентълмен се появи четчица, с която той изчетка яката на ковача.
- Уиликинс, - обади се от разстояние Ваймс, - защо сега ти не се разходиш малко, ако обичаш.
Когато слугата се подслони под една сянка по-надолу по уличката, Ваймс каза:
- Прощавай за това, всеки мъж си има гордост. Това го имам предвид. Ти също го имай предвид. Аз съм ченге, полицай, и нещо тук ме човърка. И ми се струва, че ти имаш нещо, което искаш да науча, и то не е само кой е най-голямата работа тук, прав ли съм? Нещо лошо се е случило и това направо те съсипва. Е?
Джетро се приведе към него и прошепна:
- Мъртвешкия шубрак, навръх хълма. В полунощ. Няма да чакам дълго.
След което ковачът се обърна и си тръгна без да поглежда назад.

Ваймс си запали нова пура и се запъти към дървото, под което Уиликинс май се наслаждаваше на пейзажа. Като видя Ваймс той се изправи и каза:
- По-добре да вървим, сър. Вечерята е в осем часа, а милейди ще желае да сте изтупан. Тя залага много на това да сте подходящо изтупан, сър.
- Не и официалния клин? - изстена Ваймс.
- За щастие не е той, сър, не и в провинцията. Обаче милейди много подробно ме инструктира относно донасянето на вечерния костюм в сливов цвят, сър.
- Тя казва, че с него съм бил голяма скица, - оплака се Ваймс, - Ти мислиш ли, че ме прави скица? Аз от този вид хора, които са като за скица ли съм, какво ще кажеш?
Птички се разчуруликаха от един нисък клон на дървото.
- Бих казал, че по-скоро сте от вида хора като за моментна иконография, сър, - успокои го Уиликинс.
Те тръгнаха за вкъщи, за някое време в тишина, което ще рече, че нито един от двамата не проговори, а местната фауна пееше, бръмчеше и пищеше, и така докато Ваймс не издържа и каза:
- Ще ми се да зная, какви пусто да опустее са тези неща.
Уиликинс наклони глава настрани за малко и отсъди:
- Паркинсоново коприварче, дълбокогърлено жабарче и обикновено колебливче, сър.
- Ама ти знаеш?
- О да, сър. Често посещавам мюзик-холове, сър, а в програмата им винаги има по някой имитатор на птици или животни. Та малко по малко, запомня се. Освен това знам седемдесет и три селскостопански звука. Любимият ми е звукът от селянин, чиято обувка е потънала в калта, която той се е опитвал да обиколи, но няма къде да стъпи с останалия си само по чорап крак, освен в същата тази кал. Страшно забавно, сър.
Те стигнаха дъгата алея за Имението и чакълът заскърца под нозете им. Ваймс сподели полугласно:
- Уредих си среща с младия г-н Джеферсън в полунощ в шубрака на Бесилния хълм. Има да ми казва нещо важно. Напомни ми, Уиликинс, какво беше шубрак?
- Нещо между група дървета и малка гора. Строго погледнато това на върха на Бесилния хълм е букак. Което просто значи, ами, малка букова горичка на върха на хълм. Помните ли Лудия Джак Рамкин? Типа, който го е вдигнал десет метра по-висок с цената на страшни разходи? Той е посадил буките на върха.
На Ваймс му харесваше пращенето на чакъла; то щеше да заглуши разговора им.
- Говорих с ковача без да има, бих се заклел, някой наоколо да ни чуе. Но това тук е провинцията, нали, Уиликинс?
- Зад живия плет зад вас имаше един човек слагащ примки за зайци, - отговори Уиликинс, - Напълно нормална дейност, макар че според мен му отне излишно много време.
Те попращяха още малко по алеята и Ваймс каза:
- Кажи ми, Уиликинс: Ако един човек си е уредил среща с друг човек в полунощ на място наречено Мъртвешкия шубрак или Бесилния хълм, какво ще сметнеш за най-разумни мерки от негова страна, като се има предвид, че жена му му е забранила да си носи оръжия в провинциалната им къща?
- Ами, сър, - кимна Уиликинс, - като се има предвид принципът ви, че всичко е оръжие, ако решиш да мислиш за него така, бих посъветвал въпросния човек, да види, дали някой негов съгражданин не се е сдобил, например, с ключовете от шкаф съдържащ комплект отлично наточени ножове, идеални за близък бой. А лично аз бих включил и допълнителна поръчка за тел за рязане на сирене, сър, съгласно убеждението ми, че единственото важно нещо в боя до смърт е смъртта да не е ваша.
- Не може да нося тел за рязане на сирене, бе човек! Друг може и да може, но командирът на Стражата не!
- Именно, господин командир, така че бих ли могъл да препоръчам вашия джобен бокс, алтернативата за джентълмени? Знам че никъде не пътувате без него, сър. Защото наоколо се размотават някои много гадни хора, а знам, че вие сте един от тях.
- Виж, Уиликинс, не ми се иска да те въвличам в това. В крайна сметка това е само една разходка.
Уиликинс махна несъгласно с ръка:
- Няма да ме оставите извън тази работа дори за кофа уиски, сър, защото този случай гъделичка и моя интерес. Ще ви оставя подборка от върхове на желязото в гардеробната ви, сър, а самият аз ще ида до горичката половин час преди вашия условен час с моя верен лък и сбирка от любимите ми играчки. Нали е почти пълнолуние, небето е ясно, ще е пълно със сенки, та аз ще съм в най-тъмната от тях.
Ваймс го погледна за миг, след което каза:
- Може ли да допълня това предложение, ако обичаш? Защо не се настаниш във втората по тъмност сянка един час преди полунощ, та да видиш, кой ще кацне в най-тъмната сянка?
- А да, ето защо вие командвате Стражата, сър, а не аз, - в гласа на Уиликинс за пълен шок на Ваймс се усещаше намек за просълзяване, - Чувате вие духа на улицата, нали така, сър?
- Тук няма улици, Уиликинс! - сви рамене Ваймс.
- Веднъж улично момче, значи си улично момче завинаги, - поклати глава Уиликинс, - И в нужда винаги се познава. Майка и баща си отиват, стига изобщо да сме ги имали де, но Улицата, тя, сър, Улицата ни пази. Стане ли нужда, тя ни опазва живи.
Уиликинс избърза пред Ваймс и позвъни на вратата, така че когато Ваймс се качи по стъпалата, един лакей вече му беше отворил вратата.
- Ще ви остане достатъчно време да слушате, как Младия Сам ви чете, сър, - добави Уиликинс докато се качваха по стълбището, - Голяма работа е това четенето, ще ми се и аз като хлапе да го бях знаел. Милейди ще бъде в будоара си, а гостите ще запристигат след около половин час. Трябва да вървя, сър. Че имам да уча тоя тлъст жабок иконома на маниери.
Ваймс се присви от неприятно предусещане.
- Не ти е разрешено да душиш икономи, Уиликинс. Сигурен съм че го прочетох в някаква книга по етикеция.
Уиликинс го изгледа с престорено възмущение:
- Не бих използвал душене, сър, - той отвори вратата към гардеробната на Ваймс, - той обаче е сноб от висша класа. Никога досега не съм срещал иконом който да не е. Само ще му дам един ориентиращ урок.
- Е, той нали е икономът, а това е неговата къща, - възрази Ваймс.
- Не, сър, това е вашата къща, а понеже аз съм вашият личен камериер, то съгласно неумолимите закони на обслужващия персонал, аз имам старшинство пред всичките мързеливи копелета до един! Ще им покажа аз на тях как е то у нас в реалния свят, сър, хич не се безпокойте…
Прекъсна го силно тропане по вратата, последвано от решително тракане с бравата. Уиликинс отвори вратата и Младия Сам влезе с тежка стъпка и обяви:
- Четене!
Ваймс вдигна сина си и седна с него на стола.
- Как мина деня ти, момчето ми?
- Знаеш ли, - докладва му резултатите от стриктно изследване Младия Сам, - че кравите правят страшно голямо пльокащо ако, а на овцете акотата са малки, като бонбонки.
Ваймс се помъчи да не гледа към Уиликинс, който се тресеше от сдържан смях. Самият той съумя да съхрани сериозно изражение и да коментира:
- Ами разбира се, нали овцете са по-малки.
Младия Сам обмисли това и продължи:
- Акото на кравите прави „Пльос!”. Защо не казаха това в „Къде е моята крава?” - гласът на Младия Сам издаде известно раздразнение от факта на укриването на толкова важна информация, - Мис Фелисити Бидъл нямаше да го пропусне това.
- Обзалагам се, че няма, - въздъхна Ваймс.
Уиликинс отвори вратата
- Е, аз ще ви оставя с това, господа, ще се видим по-късно, сър.
- Уиликинс? - викна го Ваймс, когато той хвана ръчката на вратата, - Струва ми се, че смятате, че моя бокс не го бива колкото вашия. Така ли е?
Уиликинс се усмихна:
- Вие изобщо не сте се съгласявали дори и с идеята за боксовете с шипове, нали, сър? - и той грижливо затвори вратата зад себе си.
Младия Сам в последно време вече винаги си четеше сам, което беше голямо облекчение. За щастие трудовете на мис Фелисити Бидъл не се състояха единствено от вълнуващи описания на ако във всичките му разновидности, обаче продукцията й в малки томчета за деца младша възраст беше и непрекъсната и много популярна, поне сред децата. Това тя го бе постигнала, защото внимателно бе изучила аудиторията си, така че Младият Сам се превиваше от смях над „Пиш-команда”, „Войната със Сополените Гоблини” и „Джефри и страната на Акото”. За момченца на определена възраст тези книги наистина напипваха кашкавото. В момента той се кискаше и превиваше през страниците на „Момчето което не знаеше как само да си чопли пришките”, абсолютен хит за момче тъкмо навършило шест години. Сибил изтъкваше, че тези книги обогатявали речника на Младия Сам, и то не само по клозетната тематика. И наистина, той с известно окуражаване, вече започваше да чете и книжки, където изобщо никой не ходеше по нужда. Което, като си помислиш, също беше невъобразимо.

Ваймс отнесе сина си в леглото след десетина минути радостно четене и успя да се избръсне и да се премени в страховития вечерен костюм няколко минути преди жена му да почука на вратата. Отделни гардеробни стаи и отделни бани, мислеше си Ваймс… стига да имаш пари, няма по-добър начин да съхраниш щастието в един брак. Така че за да запази щастието на щастливия брак, той позволи на Сибил да нахълта размятайки фусти, каквито фусти тя носеше в преизобилно количество , да му поизглади ризата, да стегне вратовръзката му и изобщо да го приведе в надлежащ вид за посрещане на гости.
- Както разбрах, - спомена тя след това, - ти даде на ковача кратък урок по борба без оръжие, скъпи… - паузата увисна във въздуха като копринена примка за бесило.
- Тук става нещо нередно, усещам го, - измънка Ваймс.
- И аз мисля, че е нередно, - съгласи се Сибил.
- И ти ли?
- Да, Сам, но сега не му е времето. Гостите ще пристигнат всеки миг. Ще ти бъда благодарна, ако можеш да се въздържиш от мятане на който и да е от тях през рамото ти между ястията.
Това беше жестоко конско по обикновено благодушния стандарт на Сибил. Ваймс реагира, както би трябвало да постъпи в подобен случай всеки благоразумен съпруг, а именно активно да не реагира. Изведнъж от приземния етаж се дочу гълчава и шум от карети мачкащи чакъла. Сибил изпъна платната си и се отправи надолу за да бъде величествена домакиня.
Въпреки инсинуациите на жена му, Ваймс много го биваше на тържествени вечери, понеже беше изтърпял безчислени официални мероприятия в Анх-Морпорк. Трикът беше в това да оставиш другите да говорят, от време на време да се съгласяваш с тях, което ще ти остави време да си мислиш за твои си неща.
Сибил се беше погрижила тазвечершната вечеря да е непринудена. Гостите бяха предимно хора от съответната класа, живеещи в страната, но не собствено от страната. Няколко войни в оставка, един жрец на Ом, госпожица Пикингс - стара мома, съпроводена от компаньонката си, строго държаща се дама с къса коса, мъжка риза и джобен часовник и, о да, госпожица Фелисити Бидъл. Ваймс помисли, че жестоко загази когато и каза: „А да, дамата с акото”, но тя само избухна в смях и стисна ръката му с думите:
- Не се безпокойте, ваша светлост, аз щателно си го измивам след писане!
И падна голям смях. Тя беше дребна жена с онзи дребен нюанс, срещащ се у някои хора, поради който те изглеждат сякаш някак си вибрират, дори когато си стоят мирно. Човек да си помисли, че ако някакъв вътрешен предпазител случайно откаже, натрупалата се енергия така ще се освободи, че ще я катапултира през най-близкия прозорец. Мис Бидъл го ръгна в корема:
- А пък вие сте прословутия командир Ваймс. Дошли сте да ни арестувате всичките, нали?
Разбира се постоянно ти излизаха с такива простотии, когато не успееш да спреш Сибил да приеме поканата за поредната тузарска сбирка. Обаче докато г-ца Бидъл се смееше, тишина обгърна останалите гости като стоманен сейф. Всички те се мръщеха на г-ца Бидъл, а пък г-ца Бидъл се беше втренчила във Ваймс и Ваймс познаваше това изражение. Това беше изражението на някой, който има какво да поразкаже. Сега със сигурност не му беше времето да подхване темата, така че Ваймс си го отбеляза в графа „интересно”.
Каквито и да бяха опасенията на Ваймс, Имението Рамкин предлагаше адски добра вечеря и (най-важното) законите на социалните взаимоотношения повеляваха на Сибил да допусне в менюто куп неща, които нямаше да бъдат позволени вкъщи, ако Ваймс ги беше поискал. Едно е да си арбитър на вкусовете на съпруга ти, съвсем друго е да сториш това на гостите си.
От другата страна на масата един военен в оставка тъкмо беше уверяван от жена му, че, обратно на собствените му убеждения, той не бил обичал задушени скариди. Всуе мъжът немощно протестираше, че самият той мисли, че всъщност обича задушени скариди - получи само задушевния отговор:
- Ти може и да обичаш задушените скариди, Чарлз, те обаче не те обичат.
Ваймс се изпълни със съчувствие към човека, който май бе озадачен, как си е спечелил врагове сред низшите членестоноги.
- Ами, ъ, омарът дали ме обича, скъпа? - попита той без много надежда.
- Не, скъпи, изобщо не се разбира с теб. Спомни си какво стана като ни поканиха на уист при Парсли.
Мъжът изгледа стенещия под тежестта на разни вкусотии поднос и се пробва:
- А мислиш ли, че стридите ще могат някак да се разберат с мен поне за пет минутки?
- О небеса, в никой случай, Чарлз.
Той хвърли още един бегъл поглед към подноса.
- Предполагам, че зелената салата ще е най-добрият ми приятел тогава?
- Абсолютно, скъпа!
- Да, знаех си го, - мъжът хвърли поглед към Ваймс ухили му се безнадеждно и го заговори, - Казаха ми, че сте полицай, ваша светлост. Нали така?
Ваймс за пръв път го погледна както си трябва: жилав дърт войн, понастоящем оставен да зараства с трева (която сигурно е всичко, което жена му би му позволила да яде без скандал). По лицето и ръцете му имаше следи от обгаряне, а акцентът му бе от Псевдополис. Лесна работа.
- Вие не служихте ли в Леко-драконския полк, сър?
Старецът изглеждаше много доволен.
- Браво бе, човек! Малцина си спомнят за нас. Уви, само аз съм останал. Полковник Чарлз Огъстъс Даймир, чудновато име като за военен, а може и да не е чак толкоз чудно, не знам, - той подсмръкна, - Ние сме само една овъглена страница в историята на военното дело. Предполагам, че не сте чели мемоарите ми? „Двадесет и четири години без вежди”? Не? Е, не сте единственият, който не ги е чел. Познавам я и вашата госпожа от мое време. Каза ни тя, че е напълно невъзможно да се отгледат дракони достатъчно стабилни за война. И права си беше, няма хън-мън. Ние, разбира се, не престанахме с опитите, защото така се прави у нас в армията!
- Имате предвид, че се учите от грешките си чрез повторението им? - изкоментира Ваймс.
- Е, понякога и това проработва! - разсмя се полковникът, - Аз обаче все още си гледам няколко дракона. Не мога без тях. Ден без да гориш, не е ден. А и ми спестяват много от кибрит, а също, разбира се, държат настрана разни нежелани типове.
Ваймс реагира като въдичар, който след продължителна дрямка край брега, усеща как рибата клъвва:
- А, но у вас наоколо сигурно няма много такива, нали?
- Така ли мислите? Нищичко не знаете, млади момко. Само какво мога да ви разкажа…
Той внезапно млъкна. Опитът на Ваймс в съпружеството му подсказа, че човекът току-що е бил сритан под масата от жена му, която нещо не изглеждаше доволна, а съдейки по бръчките около устните й, сигурно никога не е била такава. Тя се наведе над съпруга си, който в момента приемаше още едно бренди от един сервитьор, и каза с леден тон:
- Като полицай, ваша светлост, юрисдикцията ви простира ли се в Графствата?
Още едно кръгче във водата, отбеляза си рибарят в главата на Ваймс. Самият той отговори:
- Не, мадам, моят район е Анх-Морпорк и част от околностите му. Обаче е традиционно полицаят да носи юрисдикцията си със себе си, когато е в преследване по гореща следа по престъпление извършено в неговите владения. Но разбира се Анх-Морпорк е доста далече от тук и се съмнявам, че ще мога да бягам толкова дълго.
Това му спечели смях от масата като цяло и усмивка с присвити устни от госпожа полковничката… Я да отпуснем малко корда на рибата…
- Въпреки това, - продължи Ваймс, - ако се окажа свидетел на подлежащо на арест нарушение тук и сега, ще имам правомощието да извърша арест. Подобно на граждански арест, но разбира се по-професионален. След което ще бъда длъжен да предам заподозрения на местните органи или други подходящи власти, които отсъдя че са компетентни.
Клирикът, който, както беше забелязал Ваймс с периферното си зрение, се беше заинтересувал от този разговор, се наклони напред и се намеси:
- Които вие да отсъдите ли, че са компетентни, ваша милост?
- Моята милост няма работа тук, господине. Като заклет член на Анх-Морпоркската Градска Стража ще съм задължен и отговорен да осигуря безопасността на моя заподозрян. В идеалния случай ще потърся местния арест. В града вече нямаме такива помещения, но доколкото съм чул, в повечето селски райони такива все още има, нищо че там се държат само пияници и избягали прасета.
Последва смях, а г-ца Бидъл съобщи:
- Ние имаме селски стражар, ваша светлост, и той държи прасета в ареста край стария мост!
Тя блесна с очи към Ваймс, чието изражение се вкамени.
- Той изобщо задържа ли хора там? - попита той, - Има ли си длъжностна карта? Има ли значка?
- Е, той затваря по някой друг пияница докато не изтрезнее. Казва, че прасетата май не се оплаквали. Нямам представа, какво е длъжностна карта.
Надигна се още смях, който бързо замря потънал в неумолимото мълчание на Ваймс. Когато всичко утихна, той се произнесе:
- Не бих го смятал за полицай, а докато не установя, че действа в рамките на приемлива правоохранителна служба. Според моя стандарт той не е полицай, а малко надут пъдар. В някои случаи полезен, но не и полицай.
- По вашия стандарт ли, ваша светлост? - поиска да уточни жрецът.
- Да, господине, по моя стандарт. По мое решение. На моя отговорност. Съгласно моя опит. И моя задник, ако нещата се оплескат.
- Но, ваша светлост, както самият вие казахте, тук вие сте извън юрисдикцията си, - напомни меко госпожа полковничката.
Ваймс усети разтревожеността на мъжа й, което определено не беше заради храната му. Човекът от цялото си сърце желаеше да го няма тук. Чудна работа, как хората винаги обичат да приказват с полицаите за престъпления, а не усещат какво издават нервите им. Той се обърна с усмивка към съпругата на мъжа и поясни:
- Но както вече споменах, мадам, ако едно ченге се натъкне на въпиющо престъпление, юрисдикцията му притичва към него като стар приятел. И бихте ли възразили да сменим темата? Не желая да обидя никого, дами и господа, но с годините забелязах, че на събития като това тук банкери, военни и търговци могат да си ядат вечерята най-спокойно, докато на горкото ченге все му се налага да говори за полицейски работи, които най-често са доста скучни, - той се усмихна още веднъж за да покаже колко приятелски се отнася към всички и продължи, - Извънредно скучни по тези места, както ми се струва. Ако питате мен, тази околност е спокойна като… гроб.
Плячка: едно трепване от добрия стар полковник, а и свещеникът сведе поглед към чинията си, макар че това последното надали беше нещо сериозно, защото рядко се среща жрец, който да не може да изсича искри с ножа и вилицата си.
Сибил с гласа си на великосветска домакиня разби настъпилата тишина като с ледоразбивач:
- Струва ми се, че е време за главното ястие. Което е великолепно овнешко авек изобщо никакви приказки за полицейска работа. Уверявам ви, ако оставите Сам да бъде по неговата, той ще ви цитира законите и разпоредбите на Анх-Морпорк и действащите устави за спазването на обществения ред, докато не метнете по него възглавница!
Браво, помисли си Ваймс, сега поне ще ме оставят на мира да си ям манджата. Той се отпусна, а разговорите наоколо станаха по-малко напрегнати, а отново се изпълниха с ежедневните клюки и мърморене по повод други обитатели на тези места, за затруднения с прислугата, за изгледите за реколтата и, о да, за проблемите с гоблините.
Тук Ваймс наостри уши. Гоблини. Градската стража като че ли включваше поне по един член от всеки известен двуног разумен вид, а освен тях и един Ноби Нобс. Беше станало нещо като традиция: ако ставаш за ченге, значи ставаш и за разумен вид. Никой досега обаче не беше предлагал на Ваймс да приеме на работа гоблин, по простата причина, че беше всеобщоизвестно, че те са смрадливи, канибалистични, злобни и недостойни за никакво доверие копелета.
Разбира се, всички знаеха също, че джуджетата са стиснати гадове, които ще те преметнат само стой ти гледай, че троловете малко се отличават от разбойници, а единствената обитаваща в града медуза няма и да те погледне в лицето, че на вампирите не може да им се има вяра, колкото и да ти се усмихват, докато върколаците, да си го кажем правичката, не са нищо повече от вампири не можещи да летят, а пък съседът отсреща е проклет негодник задето си изхвърля боклука през твоята стена, а пък за жена му по добре изобщо да не говорим. Но нали за да върви светът трябва да ги има всякакви. Не е като да си някой тесногръд в крайна сметка, нали в университета работи орк, който обаче си обича футбола, нали така, а можеш да простиш на всекиго, който може да вкара гол от центъра и, ами, няма що да се гевезим, я… Но без проклетите му гоблини, моля. Народът ги пъдеше, ако се мернеха в града, така че накрая те се озоваваха надолу по реката, където работеха за такива като Хари Краля в туткаления, кожарския и боклукчийския бранш. Доста път извън градските порти, а значи извън закона.
И ето че те са наблизо до Имението, както свидетелстват губещите се кокошки и котки и така нататък. Е, може и да е така, но Ваймс си спомняше как хората казваха, че троловете крадяли кокошки. Трола една кокошка с нищо не го блазни. То ще е все едно хора да ядат гипсова замазка. Е, той сега определено не спомена нищо такова.
Да, никой не казваше добра дума за гоблините, обаче г-ца Бидъл изобщо не каза нито дума. Погледът и си оставаше все така втренчен в лицето на Ваймс. Може да се разбере много нещо от една вечеря, ако му знаеш цаката и ако си полицай може да си изградиш ясна картина за това какво си мисли всеки от гостите за останалите. Всичките тези погледи. Всичките казани или премълчани неща. Тези, които са вътрешни хора и които не са. Г-ца Бидъл беше от външните, търпяха я, защото все пак има такова нещо като учтивост, но не беше точно да я приемат. Как му се казваше на това?: Не е от наште тя.
По някое време Ваймс се усети, че както мис Бидъл зяпа него, така и той гледаше все в нея. И двамата се усмихнаха, а той си помисли, че един любознателен човек би отишъл да посети дамата, която бе написала книгите които малкото му момченце толкова обожаваше, а изобщо не защото тя изглежда сякаш е готова да пропее като оперна примадона ведно с цял хор.
Г-ца Бидъл доста се мръщеше, щом станеше дума за гоблини, а от време на време някои, които той си беше отбелязал като „госпожа полковничката и компания” я поглеждаха, както се гледа дете сторило някаква беля.
И така той поддържаше благ външен изглед на примерно внимание, докато наум пресяваше местните работи. Този процес беше прекъснат от г-жа полковничката с думите:
- Между другото, ваша светлост, с най-голямо удоволствие научихме, как натупахте Джеферсън този следобед. Този мъж не може да се търпи! Много нелицеприятен човек!
- Ами, забелязах, че той не се бои да си изкаже мнението, - отбеляза Ваймс, - също както и ние, нали така?
- Но със сигурност не е възможно, ваша светлост, - обади се клирикът поглеждайки го сериозно, - точно вие да допускате, че Сульо и Пульо могат да струват колкото господаря им?
- Зависи от Сульо и Пульо. Зависи от господаря. Зависи от това, какво смятате, че струва, - отвърна Ваймс, - Струва ми се, че навремето съм бил Сульо, но като стане дума за Анх-Морпоркската Градска Стража, там аз съм господаря.
Госпожа полковничката тъкмо щеше да извади някаква реплика, но лейди Сибил се намеси ведро:
- Като стана дума, Сам, получих писмо от г-жа Уейнрайт, която се изказва много ласкаво за теб. Напомни ми да ти го покажа.
Всяко отдавнашно семейство си има шифър. В типичния случай съпругата го използва, когато и се налага в изискана компания да предупреди мъжа си, че поради бързане при преобличането или поради разсеяност, той се е оказал неуместно разкрит в областта на чатала. В случая с Ваймс и лейди Сибил всяко споменаване на г-жа Уейнрайт беше шифър означаващ: „Ако не престанеш да дразниш хората, Сам Ваймс, по-късно тази вечер ще има известни семейни разногласия.”
Този път обаче Ваймс искаше последната дума и я каза:
- Фактически, като се замисля, познавам доста издигнали се сульовци къде ли не и, позволете ми да ви уверя, те като господари често струват много повече, отколкото първоначалните господари. Единственото, което им е трябвало, е малко шанс.
- Не забравяй да ми напомниш да ти покажа това писмо, Сам!
Ваймс се предаде, а пристигането на сладоледения пудинг донякъде охлади страстите, особено при условие, че милейди се погрижи всички чаши да остават пълни (в случая с полковника това означаваше постоянно доливане). На Ваймс му се искаше още да си поговори с него, но той също беше под строги съпружески заповеди. Този човек определено имаше нещо наум, което го караше наистина много да се тревожи в присъствието на полицай. А тревожността очевидно беше заразна.
Това не беше много тузарска сбирка. Сибил беше организирала малко парти като за загрявка за нещо по-внушително, така че изключително дружески прощавания започнаха доста преди единадесет часа. Ваймс внимателно се вслушваше в полковника и благоверната му, когато си тръгваха, в неговия случай с клатушкане. Всичко което чу обаче беше едно прошепнато:
- Цяла вечер беше оставил вратата на конюшнята отворена!
- Но конят беше заспал, миличка, - беше изръмжано в отговор.
Когато благополучно приключи махането за сбогом и след последната карета, а голямата парадна порта беше твърдо затворена, Сибил каза:
- Добре, Сам, разбирам те, наистина те разбирам, но те все пак са наши гости.
- Знам. И съжалявам, но те като че ли изобщо не се замислят. Исках просто мъничко да им поразтръскам представите.
Лейди Сибил се загледа в една бутилка шери и си досипа.
- Нали не мислиш, че ковачът наистина е имал право да се бие с теб за тази къща?
На Сам му се прииска да можеше точно сега да си гаврътне едно.
- Не, разбира се че не. В смисъл, иначе няма да му се види краят. Хиляди години хората са печелили и са губили на старата рулетка на съдбата. Разбирам това, но нали разбираш, че смятам, че ако решиш да спреш рулетката, трябва да помислиш и за онези завалии, които все седят на нула.
Жена му го хвана нежно за ръката.
- Но ние дарихме болницата, Сам. Нали знаеш, колко скъпо ни струва тя. Д-р Лоун обучава всеки който покаже дарба в медицината, дори ако този някой, по неговите думи, дойде със задник провиснал от гащите му. Той дори взима на обучение момичета! За доктори! Приема на работа дори Игорини! Ние променяме света, Сам, малко по малко, като помагаме на хората сами да си помогнат. А виж и Стражата! В наши дни децата се гордеят ако баща им или дори майка им е стражар. А хората имат нужда от гордост.
Ваймс я хвана за ръката и каза:
- Благодаря ти, че беше добра към едно хлапе от Петльова улица.
Тя отметна това със смях:
- Дълго време те чаках да се появиш, Сам Ваймс, и нямам никакво намерение да те оставя да идеш зян!
На Сам Ваймс това му се стори подходящо време да и съобщи:
- Нали не възразяваш да ида да се поразходя с Уиликинс до Мъртвешкия шубрак преди лягане?
- Е, надали мога да кажа не, - лейди Сибил му се усмихна както жените се усмихват на съпрузи и малки момченца, - А там атмосферата е странна. Радвам се, че и Уиликинс е в играта. И там иначе е много приятно. Може би ще чуеш славей.
Ваймс я целуна преди да се качи да се преоблече.
- Всъщност, мила, се надявам да ми пропее един друг вид птиче.

Може би нито един херцог, дори нито един командир на Градската стража досега не е намирал в гардеробната си такова нещо, каквото сега беше оставено на леглото на Сам Ваймс. На почетното място беше един косер – полезен селскостопански инструмент. Предния ден той беше видял един-два такива понесени от селяните. Той си напомни, че „селскостопански инструмент” не значи че не е оръжие. Понякога те попадаха в ръцете на уличните банди, където бяха почти толкова страшни като трол с главоболие.
Следваше палката. Собствената палка на Ваймс, която камериерът му предвидливо беше взел със себе си. Разбира се по нея имаше сребърни инкрустации, понеже това беше церемониалната палка на Командира на Стражата, тъй че изобщо не беше оръжие, ама моля ви се, няма такова нещо. От друга страна Ваймс знаеше, че не е мандраджия, следователно щеше да му е малко трудничко да обясни, защо е помъкнал една стъпка дълга тел за рязане на сирене. Така че то щеше да си остане тук, но пък ще вземе косера. Че иначе бива ли човек като си минава през собствените си лозя или градини да не може да си подкастри някое-друго клонче? Ами тази купчина бамбук, която при разглеждане се оказа броня от отделни секции, както и тази крайно непригледна бамбукова каска? На леглото имаше бележка с почерка на Уиликинс: „Другарят на лесничея, командире. И ваш също!!!”
Ваймс изръмжа и прасна бронята с палката си. Нагръдникът се сви сякаш беше жив и палката отхвърча през стаята.
Е добре, учим се докато сме живи, помисли си Ваймс. Или по-скоро живи сме докато се учим. Той се промъкна надолу по стълбите и се разтвори в нощта… която беше като шахматна дъска от бели и черни петна. Беше забравил как е извън града, където пушеците, парите и мъглите обагряха света в хиляди оттенъци на сивото. В места като това пък нещата бяха черно-бели и, ако търсиш метафора, ето ти я направо пред очите ти.
Той знаеше пътя до хълма, нямаше как да го обърка човек. Луната го огряваше като че искаше да му облекчи задачата. Собствено земеделието тук свършваше. Нивята отстъпваха мястото си на прещипови храсталаци и на трева опасана от зайци до степен, че приличаше на сукно за билярдна маса… макар че предвид, че зайците правят и други неща освен да пасат, този билярд щеше да се играе с доста малки топчета. Зайци се пръснаха когато той се заизкачва, така че той се обезпокои, дали не вдига твърде много шум. Но пък това си беше неговата земя, така че това беше не друго, а тъкмо разходка в парка. И тъй, той продължи да върви малко по-наперено следвайки единствената пътека, докато не видя на лунната светлина бесилото.
Добре де, помисли си той, нали на картата си пише „Бесилния хълм”. Какво ли не са правили навремето, нали? А ето я и металната клетка, която да държи трупа изправен, така че на гарваните да не им се налага да се навеждат. Можеш да наречеш това добро старомодно правосъдие, ако искаш да посмразиш някое друго сърце. Купчина изгнили древни кости под бесилото свидетелстваше за ефикасността на старомодното правосъдие.
Ваймс долови с космите на врата си скришно движещ се нож.
Следващия момент Уиликинс се изправи и изискано изчетка калта от дрехите си.
- О, добра работа, сър! – каза той малко хрипливо поради недостига на въздух, - Виждам, че не мога да изляза на глава с вас, командире, - той замря, вдигна ръка към носа си и подуши, - Да му се натресе, сър! Дрехите ми са целите в кръв! Ама вие не ме намушкахте, сър, нали така? Вие само ме преметнахте и ме сритахте в топките, което, ако мога да спомена, сър, бе изпълнено най-майсторски.
Ваймс също подуши. Има си начин да се надуши кръв. Тя мирише на метал. Е, някои хора казват, че металът не миришел. Да ама мирише – на кръв.
- Навреме ли дойде тук? – попита той.
- Да, сър. И жива душа не видях, - Уиликинс клекна, - Нищичко не видях. И кръвта нямаше да я видя, ако вие не ме бяхте метнали право в нея. Всичко е плувнало в нея.
Ех да имах някой Игор подръка, помечта си Ваймс. Напоследък той оставяше криминологичните експертизи на експерти. От друга страна с времето човек си развива своя си криминология, така че покрай миризмата на кръв можеше да надуши още касапница и невероятни съвпадения. На село всеки вижда всичко. Джеферсън трябваше да се срещне с Ваймс, но се наблюдаваше видим недостиг на Джеферсън и страхотен достиг на кръв при забележимо отсъствие на труп. Умът на Ваймс методично обработи това. Разбира се, ако се приеме, че даден гражданин смята потайно да съобщи на полицай някаква тайна, то е напълно възможно някой друг да не иска въпросния гражданин да каже каквото и да е. И ако въпросният гражданин бъде намерен мъртъв, то въпросният полицай, за когото е известно, че по-рано се е поспречкал с него, може да бъде разглеждан като малко нещо заподозрян, предвид обстоятелствата. И като се вземат предвид обстоятелствата, ако някой наистина искаше да достави на Ваймс неприятности, този някой щеше да остави тук и трупа на ковача, нали така?
- Намерих, сър, - докладва Уиликинс и се изправи.
- Ти какво?
- Намерих нещо, сър, напипах го на земята, тъй да се каже.
- Но тук нали всичко е плувнало в кръв, бе човек!
Това май не смути Уиликинс.
- Не ми пука за кръвта, командире, особено ако не е моята, - след малко чегъртане се появи светлина: Уиликинс беше отворил вратичката на скришния фенер, който той връчи на Ваймс и в светлината му показа нещо малко, - Пръстен, сър. Като че направен от камък.
- Какво? Имаш предвид камък с дупка ли?
- Не, сър, - въздъхна Уиликинс, - полиран е перфектно. И в него има пръст. На мен ми прилича на гоблински.
Всичката тази кръв, мислеше си Ваймс. Отрязан пръст. Гоблините не са чак толкова големи. Някой си е сторил труда да се качи тук за да убие гоблин. Ами къде е останалото от него?
Теоретично лунната светлина може да помогне за огледа на местопрестъплението. Но лунната светлина е коварно нещо, хвърля сенки, където на сенките не им е мястото, а пък се вдига и вятър. С фенер или не, тук сега не можеше да се стори много.

Щорите бяха затворени и много малко светлина гореше още в „Гоблиновата глава”. Очевидно тук действаха лицензионни закони.1 Едно добро ченге винаги трябва да е готово да провери доколко те действат. Той заобиколи кръчмата и почука на дървения плъзгащ се капак на задната врата. След малко Джимини отвори капака и Ваймс пъхна ръка в прозорчето преди кръчмарят да може пак да затвори.
- Недейте, моля ви, ваша милост, че магистратите ще ми вземат червата за жартиери!
- Които не ще и дума, ще са много шик, - каза Ваймс, - но това няма да стане, защото гарантирам, че около една трета от постоянните ви клиенти все още се наливат с опияняващи течности тук, а вероятно поне един от магистратите ще е сред тях… Не, взимам си последните думи назад. Магистратите си се наливат вкъщи, където няма лицензионни закони. Нищо няма да кажа, но ще е лош ден за занаята, ако жаден полицай не може да изкрънка нещо за пийване нощем от бивш колега, - той хвърли няколко монети на малката полица от вътрешната страна на прозорчето и добави, - Това трябва да стигне за двойно бренди на моя човек, а пък за мен за адреса на господин Джеферсън.
- Знаете ли, не можете да се държите така с мен.
Ваймс се обърна към Уиликинс:
- Не мога ли?
- Понастоящем сме в земята на феодалните закони, командире, - отговори след като прочисти гърлото си джентълменът на служба при джентълмен, - Вие притежавате земята, върху която е това заведение, обаче той има права не по-слаби от вашите. Ако си е платил рентата, вие няма да можете дори да влезете в собствеността му без неговото разрешение.
- Откъде знаеш всичко това?
- Ами, командире, както знаете, навремето изкарах две ваканции в Тръшкалника, а каквото и да казват за пандиза, там е пълно с книги за законите, понеже престъпниците много си падат по внимателното четене на дребния шрифт в законодателството, просто в случай, че се окаже, че даряването на някой от конкурентната банда с бетонни ботуши и хвърлянето му в реката вземе че се окаже някак си законно. И това знание някак си ти остава в ума.
- Но аз сега разследвам тайнствено изчезване. Ковачът гореше от желание да ме види на хълма, но когато се занесох там, нямаше нищо освен купища кръв. Джеферсън искаше да ми каже нещо, а знаеш каква воня се носи от това за едно ченге, - „Макар че аз самият да не съм толкова сигурен”, добави си наум Ваймс, - Определено е гадна.
- Това не е моя работа, шефе, - сви рамене кръчмарят.
Ваймс хвана ръката му, преди онзи да може да я издърпа и го дръпна така, че лицето му заби в дървенията.
- Не ми шефкай. Нещо се случва тук, нещо нередно. Усещам го с ботушите си, а повярвай ми, по-чувствителни ботуши досега не си виждал. Който върти селската кръчма, той знае всичко. Аз го знам и ти също. Ако не си на моя страна, значи ми пречиш, а ти знаеш нещо, виждам го в очите ти. Ако се окаже, че си знаел нещо важно за ковача, направо си плачеш да си съобщник след инцидента, с бонус опция, ако се захвана здраво с този твой инцидент, и преди инцидента, което те оставя дълбоко затънал.
Джимини се заизмъква, но хватката на Ваймс беше стоманена.
- Твойта значка тук не важи, господин Ваймс, и ти го знаеш!
Ваймс долови леката интонация на страх в гласа на човека, но старите ченгета са корави. Ако не бяха корави нямаше да доживеят до старост.
- Този път ще ви пусна, господине, - Ваймс употреби полицейския код за „скапан задник”, - Мислите си, че на законно основание нямам на какво да стъпя. Дали е така или не, но моят човек тук не е полицай и не е свикнал да си върши работата чистичко като у нас в занаята, така че можете и вие да свършите без да имате на какво да стъпите, като примерно крака. Казвам ви го това като приятел. И двамата я знаем тази игра, нали? Изглежда сте работили в бара, когато е бил убит гоблинът, а?
- Не съм знаел, че е бил убит някакъв проклет гоблин, откъде накъде? Как мога да знам, когато това не се знае дали се е случило? Моят съвет, господине, - Джимини употреби същия код като одеве Ваймс, - е сутринта да се обърнете по случая към властите. Което ще рече към младия Ъпшот, който се мисли за ченге. Вижте, аз дойдох тук да си живея след пенсията, Ваймс, което включва да продължавам да живея. Не си пъхам носа в каквото не ме засяга. Знам, че има куп неща, които можете да сторите, но знам също, че няма да ги сторите, но просто за да не си тръгнете с празни ръце, Джетро живее, като всеки ковач, в центъра на селото точно срещу моравата. Живее там със старото си мамче, така че аз не бих я безпокоил по това време на нощта. А сега, господа, най-добре да си затварям кръчмата. Че не ща да нарушавам закона.
Плъзгащият се капак се затръшна и се чу резе плъзнало се на мястото му. След малко под осветения от времето възглас „Абе вие нямате ли си къщи където да си ходите?” се чу как входната врата се отвори и уличката се изпълни с мъже мъчещи се да накарат главите си да вървят в посоката, която са хванали краката им, или обратното.
В сенките в задния двор на кръчмата, където миришеше на прогнили бъчви, Уиликинс подметна:
- Бихте ли се обзаложили, дали вашият ковач си спинка в леглото тази нощ, сър?
- Не, - отговори Ваймс, - но тази работа вони. Мисля си, че имаме убийство, но нямам тяло, или във всеки случай не и цялото тяло., - продължи той, когато Уиликинс си отвори устата, след което той се ухили, - За да бъде един случай несъмнено убийство, Уиликинс, необходимо е да липсва нещо, без което наистина не може да се живее, като например глава. Добре де, кръвта също, но тя е трудно да се събере в тъмното, нали?
Те потеглиха за вкъщи и Ваймс добави:
- Но ако може да се каже нещо добро за мъртвите е, че те си остават мъртви, добре де, в повечето случаи, така че… е, това беше дълъг ден, и дълга разходка, а и старостта напредва, ясно ли е?
- Не е ясно като за външен наблюдател, сър, - отвърна лоялно Уиликинс.
Вратата им беше отворена от прозяващ се лакей и веднага след като той си тръгна, Уиликинс извади от джоба си вмирисания отрязан гоблински пръст и го остави на масата в салона.
- Няма много нещо в един гоблин, веднъж като се свърши с главата, както се казва. Вижте, ето го пръстена. Определено изглежда каменен. Виждате ли малкото синьо мънисто? Много добра изработка, като за гоблини.
- Животните не носят бижутерия, - отбеляза Ваймс, - Знаеш ли, Уиликинс, както съм казвал и преди, от теб ще излезе адски добро ченге, ако не беше фактът, че ще излезе и адски добър убиец.
- Като бях хлапе си мислих и за Убийците, сър, - ухили се Уиликинс, - но за нещастие не бях от правилната социална класа, а освен това те си имат правила., - той помогна на Ваймс да си свали сакото и продължи, - Улицата обаче няма правила, командире, освен едно единствено, а именно да оцелееш. А скъпия ми стар татко сигурно ще се обърне в гроба, ако изобщо си помисля да ставам ченге.
- Но аз си мислех, че не знаеш, кой е баща ти?
- Точно така, сър, но следва да се вземе предвид и факторът наследственост, - Уиликинс извади малка четчица и изчетка кално петънце от палтото преди да го окачи на закачалката и продължи, - От време на време усещам, че ми липсва родител и понякога се чудя, дали да не взема да ида до гробището на Малките Богове и да се провикна: „Тате, ще ставам ченге”, за да видя кой паметник ще се размърда, сър.
Човекът все така се хилеше. Ваймс се замисли, и то не за пръв път, че той е доста необичаен джентълмен като за служба на джентълмен, особено като се има предвид, че никой от тях двамата собствено не беше джентълмен.
- Уиликинс, честна дума, на твое място вместо това бих се разходил до Тръшкалника и бих го извикал в глинения ров до бесилото.
Уиликинс се ухили още по-широко:
- Благодаря ви, сър. Няма нужда да ви казвам, че това за мен значи много. Ако ме извините, сър, ще ида да оставя сакото си в пещта за отпадъци преди да си легна.

Сибил се обърна и измърмори нещо топло, когато Ваймс се мушна в леглото до нея. Денят беше дълъг и той изпадна в онзи розов полусъзнателен ступор, който е по-добър дори от съня, почти будейки се на всеки час, когато никой не биеше звънеца на улицата отвън да обяви, че всичко е наред.
Събуди се веднъж и от звука на тежка каруца трополяща по камъни. Както беше полу-заспал, подозрението го добуди и до останалата половина. Камъни ли? Та нали навсякъде около Имението всичко беше в проклетия му чакъл. Той отвори прозорец и се вгледа в каквото се виждаше на лунна светлина. Откъм хълмовете отекваше ехо. Няколкото мозъчни клетки на нощна смяна се зачудиха какви ли селскостопански дейности ще да се вършат нощем. Гъби ли отглеждат? Дали ряпата трябва да се внася на топло да не замръзне? Дали това е онова, на което му викат сеитбообращение? Тези мисли се разтапяха в сънения му мозък като зрънца захар в чаша чай, прокапвайки и проплъзвайки се от клетка на синапс та на невротрансмитер, докато не пристигнеха на рецептора, обозначен като „подозрителност”, който, ако видите медицинска диаграма на полицейски мозък, сигурно ще е доста голяма буца, малко по-обширна от тази обозначена като „способност да се разбират сложни думи”. И той си помисли: „А да, контрабанда!” и успокоен и изпълнен с надежди за бъдещето тихичко затвори прозореца и пак си легна.

Храната в Имението беше разкошна и изобилна и прочее (по много от всичко). Ваймс беше достатъчно голям да знае, че старшият персонал има право да яде остатъците и следователно се грижи винаги да има остатъци. Предвид това той си сипа на корем кеджери с пушена треска и изяде всичките четири резена бекон в чинията си. Сибил зацъка с език по този повод, но Ваймс изтъкна, че той нали в крайна сметка е на почивка, а като си на почивка не вършиш нещата както ги вършиш в другите дни. В отговор на което Сибил с криминологична прецизност отбеляза, че това би трябвало да се отнася и за полицейската работа, нали така, но Ваймс беше подготвен и каза, че ама разбира се, поради което той ще вземе Младия Сам на разходка до центъра на селото, където ще предаде подозренията си в ръцете на местния полицай.
- Ами добре тогава, - рече Сибил с подчертана интонация на неверие и добави, че той трябвало да вземе и Уиликинс със себе си.
Ето още една черта в жена му, която озадачаваше Ваймс до дън душа. Също както Сибил смяташе че Ноби Нобс, макар и да бил необработен диамант, бил добър стражар, тя си мислеше, че Ваймс ще е в по-голяма безопасност в компанията на мъж, който никога не излиза на улицата без оръжията си, и който веднъж е отворил шише бира със зъбите на един друг човек. И вярно си беше, но в същото време доста разстройващо.
Той чу звънеца на входната врата, чу как портиерът отвори, полугласния разговор последван от стъпки заобикалящи по чакълената пътека накъм задния вход на Имението. Това не беше важно, то беше само фонов шум, също както и когато лакеят дойде да прошепне нещо в ухото на Сибил. Чу я как казва:
- Какво? О, тогава мисля че е най-добре да го проводите тук, - след което вниманието му внезапно се възбуди, когато тя се обърна към него: - Това е местният полицай. Може ли да го посрещнеш в кабинета? Полицаите никога не си изтриват краката както трябва, особено ти, Сам.
Ваймс досега не беше виждал кабинета. Стаите в Имението комай нямаха свършване. Посредством указания от една от въртящите се слугини той пристигна в кабинета няколко секунди преди местният полицай да бъде въведен от лакей, който се мръщеше сякаш имаше работа с умрял плъх. Или поне това предположително беше местният полицай; приличаше по-скоро на сина на местния полицай. На седемнадесет години, прецени Ваймс, и вони на свине. Той си стоеше зяпнал, където го беше оставил лакеят.
- Мога ли да ви помогна с нещо, полицай? – попита той след някое време.
Младежът премигна:
- Ъ, със сър Самюъл Ваймс ли говоря?
- А вие кой сте? – това питане изглежда хвана младежа неподготвен, така че след някое време Ваймс се смили и му каза, - Виж, мойто момче, по устав първо ми казваш кой си ти, а след това ме питаш, дали аз съм аз, тъй да се каже. В крайна сметка, аз не знам кой си ти. Не носиш униформа, която да разпознавам, не си ми показал нито служебна карта нито значка, а и си нямаш шлем. Въпреки всичко аз ще приема, с цел да приключим този разговор преди време за обяд, че вие сте старшият полицай в тази околност, нали? Та как се казваш?
- Ъ… Ъпшот, сър, Фийни Ъпшот… ъ, старши полицай Ъпшот?
Ваймс се засрами от себе си, но това хлапе се представяше за полицейски служител, така че дори Ноби Нобс щеше да се засмее.
- Е добре, старши полицай Ъпшот, - каза той на глас, - аз съм сър Самюъл Ваймс, освен куп други неща, и тъкмо сега си мислех че трябва да си поговоря с вас.
- Ъ, това е добре, сър, защото аз тъкмо сега си мислих, че е време да ви арестувам по подозрение в причиняването на смъртта на Джетро Джеферсън, ковача.
Изражението на Ваймс не се промени. Е, и какво правим сега? Нищо – ето какво. Имаш право да мълчиш, както съм го казвал на стотици хора, знаейки каква тъпотия е това. А пък съм абсолютно сигурен в едно друго нещо – че определено не съм причинил нищо освен малко възпитателно въздействие върху проклетия му ковач, а следователно ще е много интересно да разбера, защо този пикльо си въобразява, че може да ме сгащи за тази работа.
Едно ченге винаги трябва да е готово да се учи, а Ваймс бе научил от лорд Ветинари, че никога не бива да реагираш на някоя забележка или ситуация без предварително да си решил точно какво възнамеряваш. Това имаше двойното предимство, хем да не кажеш или сториш нещо погрешно, хем значително да притесниш хората.
- Прощавайте за това, сър, но ми отне един час да изпъдя свинете и да направя ареста уютен, сър, там още мирише на дезинфектант, сър, и на свине, щом стана дума, но аз варосах стените и има стол и легло на което да можете да се свиете. О, и за да не ви доскучае, намерих списанието.
Той изгледа с надежда Ваймс, чието изражение не се промени, а само се калцира, но след надлежно дълго втренчване, Ваймс се поинтересува:
- Кое списание?
- А, сър? Не знаех, че има повече от едно. Винаги сме го имали. За свине е. Е, вече е малко поизтъркано, но свинете са си винаги свине.
Ваймс стана.
- Ще изляза да се поразходя, старши полицай. Ако желаете може да ме съпроводите.
- Съжалявам, сър, но аз ви арестувах!
- Не, мойто момче, не си, - отвърна Ваймс на път към входната врата.
- Но аз ясно ви казах, че съм ви арестувал, сър! - това беше почти хленч.
Ваймс отвори входната врата и заслиза по стълбището, а Фийни подтичваше след него. Двама-трима градинари, които иначе щяха да им обърнат гръб, при тази гледка се облегнаха на метлите си, очаквайки цирково представление.
- Какво да му се не види има на тебе, от което да видя, че си официално полицай? – запита през рамо Ваймс.
- Имам официалната палка, сър. Семейна реликва!
Сам Ваймс спря и се обърна.
- Е добре, момчето ми, щом като е официална, тогава най-добре дай да я видя, а? Хайде де, подай ми я.
Фийни стори както му беше казано. Това беше просто дребна тояга с думата „закон“ жигосана отгоре й, сигурно с ръжен. Добра тежест обаче. Ваймс я потупа по дланта си и каза:
- Ти ми даде да разбера, че си убеден, че съм вероятен убиец, и все пак ми връчи оръжието си! Не ти ли се струва неблагоразумно?
Ваймс видя как пейзажът профучава покрай него, докато самият той прелетя през терасата и се приземи по гръб в една цветна леха, където погледът му остана в небето. След малко в полезрението му изникна и загриженото лице на Фийни, малко възголемко.
- Прощавайте за това, господин командир. Лично аз в никой случай не бих ви навредил, обаче не исках да ви оставям с погрешно впечатление. Това движение в превод се казва „Един Мъж Горе После Долу Ужасно Съжалява“
Ваймс се загледа в отрязъка небе над очите му с необяснимо умиротворение.
- Виждате ли, - продължаваше момчето, - дядо ми работеше на големите кораби като млад, плавал е до Бханбхангдук и всичките останали земи, където народът е особен, а като се върнал, довел със себе си баба ми – Минг Чанг – а тя научи на това баща ми и мен, - той подсмъркна, - Тя почина преди няколко месеца, но поне научи майка ми също така и на готварство. Ку Че Ям все още е любимо лакомство тъдява, а разбира се, не е твърде трудно да се намерят съставките, както е близо до морето. Дрън Та Хън Мън не вирее много добре по тези места, но пък пакетираното Шас Трас Ням Хуа си расте отлично. А, цветът на лицето ви се възвръща, сър, както много се радвам да видя.
С болка във всичките си стави Ваймс се издърпа до що годе изправено положение.
- Друг път не прави т'ва, ясно?
- Ще се постарая да не го правя, сър, но вие сте арестуван, сър.
- Казах ти, млади момко, че не си ме арестувал правилно, - Ваймс се изправи на крака лекичко хъхрейки, - За да осъществи законен арест, арестуващият орган е длъжен физически да докосва заподозрения същевременно ясно произнасяйки думите „Вие сте арестуван“, ето така, макар че в този момент няма нужда да уточнявате причината, поради която заподозреният е заподозрян. Докато извършваш това… - тук Ваймс заби юмрук в слънчевия сплит на момчето толкова силно, че онзи се сви на две, - … си струва да внимаваш, което ще ти трябва, момчето ми, ако смяташ да арестуваш мен, което, трябва да отбележа, все още не си сторил, което е жалко, защото ако беше, сега щеше да имаш чистичко обвинение срещу мен за съпротива при арест, както и за нападение над служител на реда при изпълнение на служебния му дълг. При уговорката, че нищо в теб досега не ме води до заключението, че си наистина полицай.
Ваймс поседна на един подръчен (уви, близко под ръката) камък и загледа как Фийни започва да се разгъва.
- Аз съм Сам Ваймс, млади момко, така че не ми излизай на мен с тези самоделни шас-тряс гадости, разбрахме ли се?
Сега гласът на Фийни прозвуча като затихващо хъхрене:
- И един ден някой ще ви каже: „Знаете ли кой съм аз, бе полицай?“, на което вие ще отговорите: „Да, господине, или ако е такъв случаят, госпожо или госпожице, вие сте лицето, което в момента разпитвам във връзка със споменатото престъпление“, или подобна фраза, която не бива да включва изрази като „Ей сега ти таковах таковата“ или „Като ти фрасна една, само на важни клечици ще ми станеш“. Игнорирайте, но без да ги забравяте всички отправени към вас заплахи. Законът е един и неизменен. Него не го интересува кой е еди-кой-си, а понеже в момента вие в много съществен смисъл сте Закона, значи и вас не ви интересува.
Ваймс го зяпна с отворена уста, а Фийни продължи:
- Рядко получаваме тук „Вестника“, обаче преди година купих едни лекарства за свине, а те бяха завити във „Вестника“, та видях там вашето име, като говорихте какво е да бъдеш полицай. Накара ме да се почувствам много горд, сър.
Ваймс си спомняше онази реч. Трябваше да я напише за церемонията по завършването на някакви новообучени полицаи от Стражарското Училище. Беше загубил часове докато я докара, допълнително затруднен от факта, че за него всеки вид литература беше във всеки един смисъл затворена книга. Беше я показал на Сибил и я бе попитал, дали според нея да не намери някой, който да я поошлайфа, а тя го беше потупала по главата и казала:
- Не, скъпи, защото тогава ще изглежда като написана от някого за някого другиго, докато сега чистият Ваймс прозира оттук като сияен светлик.
Това доста го беше ободрило, понеже дотогава не му се беше случвало да е сияен светлик.
След малко обаче сърцето му посърна, когато потокът на мислите му беше прекъснат от много учтиво покашляне и гласа на Уиликинс:
- Извинете ме, командире, сметнах, че сега е тъкмо подходящото време да представя на младия джентълмен моите приятели господата Бърли и Силен-в-ръката. Лейди Сибил няма да е доволна да научи, че сте арестуван, сър. Опасявам се, че би могла да стане малко… язвителна, сър.
- Ти си един проклет глупак, бе човече! – възвърна гласа си Ваймс, - Остави тази проклетия! Как може да я държиш на толкова лек спусък? Остави я веднага!
Уиликинс мълчаливо остави бляскавия арбалет на парапета на стълбището като майка слагаща бебето си да спи. Чу се едно джънг и на петнадесетина метра нататък едно мушкато бе обезглавено. Това остана незабелязано от никого освен от мушкатото и от една дрипава фигура криеща се в рододендроните, която си каза „Закуска!“ но решително продължи да зяпа Ваймс.
Застиналата сцена на потрес бе прекъсната от лейди Сибил, която умееше да ходи много тихо като за толкова едра жена:
- Господа, какво става тук?
- Този младеж, твърдящ, че бил местният полицай, иска да ме задържи под стража по обвинение в убийство, миличка.
Между съпруг и съпруга бе разменен поглед, заслужаващ статуса на телепатия. Сибил изгледа строго Фийни:
- А, значи вие, предполагам, трябва да сте младият Ъпшот. С голяма мъка чух за смъртта на баща ви, а се надявам, че майка ви се оправя добре. Като момиче и ходих на гости. А път вие искате да арестувате мъжа ми, така ли?
Фийни облещил очи успя да продума само едно непрофесионално:
- Ами да, госпожо.
Сибил въздъхна и строго нареди:
- Е добре тогава, мога ли да се надявам, че това може да бъде направено без по-нататъшни поражения сред зеленчуците? – тя се обърна към Ваймс: - Той в затвора ли ще те води? – и после пак обърна вниманието си към Фийни: завалията сега гледаше в дулото на топ зареден с хилядагодишната самоувереност на висшата класа, - Той ще има нужда от чисти дрехи, полицай. Ако ми кажете, къде ще го отведете, а вие ще ми го кажете, аз лично ще занеса там подходяща премяна. Ще трябва ли да им пришия черните райета, или това се получава автоматично? И ще ви бъда много благодарна, ако той се върне по времето за чай, защото ние очакваме гости.
Лейди Сибил пристъпи крачка напред, а Фийни отстъпи крачка назад за да избегне яростта на надвисващия й бюст.
- Ще ми позволите ли, - продума тя, - да ви пожелая най-добър късмет във вашето начинание, млади момко. Защото ще ви трябва. А сега моля да ме извините. Ще трябва да вървя да говоря с готвачката.
Тя величествено се оттегли оставяйки не можещия да повярва Фийни зяпнал след нея. Тогава вратата, която тъкмо се беше затворила зад нея се отвори пак и тя рече:
- Вие все оче ли сте ерген, млади момко?
- Да, - измънка Фийни.
- В такъв случай сте поканен на чай, - каза ведро тя, - Ще дойдат някои млади дами, които са извънредно добра партия и съм сигурна, че ще бъдат много въодушевени да се срещнат с млад мъж, готов да танцува на самия ръб на пъкъла. Носи си шлема, Сам, в случай че има полицейска бруталност. Уиликинс, елате с мен. Искам да си поговоря с вас!
Ваймс остави тишината да смразява каквото има да се смразява. След твърде много такова смразяване, Фийни се обади:
- Съпругата ви е много забележителна жена, сър.
- Идея си нямаш, - кимна Ваймс, - А сега какво смятате да правите, господин старши полицай?
Хлапето се заколеба. Това е то Сибил. Само като ти говори спокойно и уверено, може да те накара да повярваш, че светът се е обърнал наопаки и се е стоварил на главата ти.
- Ами, сър, смятам, че трябва да ви отведа пред магистратите, нали?
Ваймс си отбеляза въпросителното знакче.
- Кой ти е началникът, Фийни?
- Гореспоменатите магистрати, сър.
Ваймс тръгна надолу по стълбището, а Фийни заподтичва подире му. Ваймс изчака докато момчето тръгна в пълен бегом и внезапно застина на място, така че Фийни се блъсна в него.
- Твоето началство е законът, старши полицай, и недей забравя това. Всъщност една от работите на съдебните власти е да не ти дават да го забравяш! Дал ли си клетва? Какво гласеше тя? На кого се закле?
- О, това си го спомням добре, сър. Тя беше към магистратите, сър.
- Тя… беше… към… кого? Заклел си се да се подчиняваш на магистратите? Те не могат да те накарат това!
Той се спря. Спомни си, че в провинцията винаги все някой те наблюдава, помисли си той, а сигурно и те подслушва. Фийни го гледаше шокиран, така че Ваймс каза:
- Отведи ме до ареста си, хлапе, и ме заключи там. А като си почнал, заключи и тебе с мен. Не припирай, не задавай въпроси и си затваряй устата, освен ако не искаш да си кажеш реплики от рода на „А сега ти се такова таковата, негодник мръсен.“ и прочий боклук от сорта. Защото, млади момко, сигурен съм, че някой здравата е загазил и съм сигурен, че този някой си ти. Ако имаш ей толкова акъл, ще си траеш и ще ме заведеш в ареста ти, нали така?
Ококорил очи, Фийни кимна.

Изкараха си една приятна разходка до ареста, който се оказа на едно кейче до реката. Наоколо се въргаляше всякакъв полу-мореплавателен боклук, какъвто може да очаква човек, а имаше и вдигащ се мост, изглежда за да позволява преминаването на по-големите гемии. Слънчице грееше и нищо не се случваше, по един такъв мързелив начин. А ето го и прословутия арест. Приличаше на гигантска каменна пиперница. По нея растеше някакво цъфнало увивно растение, а до вратата вързана с верига имаше огромна свиня. Като ги видя да идват, прасето се изправи на задни лапи и малко олюлявайки се запроси.
- Това е Тъпкачко, - представи го Фийни, - Баща му е глиган, а майката я хванала изненада. Виждате ли тези глиги? Никой не ми създава ядове щом заплаша, че ще отвържа Тъпкачко, нали така Тъпкачко?
Той се шмугна зад ареста и веднага се върна с кофа помия, в която Тъпкачко се опита да се зарови издавайки мощни удовлетворени звуци – също толкова мощни, като стана дума, колкото и глигите му. Ваймс тъкмо зяпаше последните, когато любезно изглеждаща жена с престилка излезе суетливо от покрита със слама къща, спря щом зърна Ваймс и приклекна в реверанс. След което погледна с надежда Фийни:
- Кой ще да е този фин джентълмен, сине?
- Това е командир Ваймс, мамо… Нали знаеш, херцогът.
Последва пауза в която жената очевидно гореше от желание да беше с по-добра рокля, прическа и обувки и да беше измила клозета, кухнята, килера, да беше прекопала градината, да беше боядисала предната врата и изчистила вътрешната страна на покрива. Ваймс предотврати изкопаването на дупка в земята от притесненото и връткане като протегна ръка с думите:
- Сам Ваймс, госпожо, много ми е драго да се запозная с вас, - но това само я накара да хукне в паника към къщата.
- Мама много си пада по аристокрацията, - сподели Фийни докато отключваше вратата на ареста с неправдоподобно голям ключ.
- Че защо? – искрено се шашна Ваймс.
В ареста беше относително уютно. Вярно, свинете бяха оставили след себе си уханна памет, но за едно момче от Анх-Морпорк това си се броеше за чист въздух. Фийни седна до него на прясноизстърганата пейка:
- Ами, сър, когато дядо ми е бил млад, лорд Рамкин му дал цял половин долар задето му е отворил портата, само за да мине на път за лов. Според татко дядо казвал: „Нито един от лицемерните тарикати дето не спират да дрънкат за правата на човека не ми е дал и четвърт фартинг, така че аз съм твърдо за лорд Рамкин, който ми даде цял половин долар докато беше киркан като фирка, а после като изтрезня изобщо не си го поиска обратно. Ей на това му викам аз джентълмен!“
Ваймс се сгърчи наум, знаейки че предполагаемо щедрият дърт пияница ще да е имал повече пари, отколкото може да си представи човек, а ето че един трудов човек най-мизерно е благодарен на стария майстор-пикльо за дребно подаяние. В душата си той се озъби на покойника. Но частицата от него, която от години бе женена за Сибил, му подшушна: „Но той не е бил длъжен да дава на човека каквото и да е, а в онези дни половин долар сигурно са били повече, отколкото онзи човечец е могъл да си представи!“. Веднъж Сибил при една от много редките им разправии, го бе изненадала като изтърси: „Добре, Сам, но семейството ми е пробило в живота, намерило е тъй да се каже първоначалния си капитал, чрез пиратство. Това трябва да ти хареса, Сам! Добър честен физически труд! И виж до къде доведе това! Твоят проблем, Сам Ваймс, е че си решен да водиш класова борба със самия себе си.“
- Нещо не е наред ли, командире? – обезпокои се Фийни.
- Нищо не е наред, - отсече Ваймс, - Първо на първо, никой полицай не се кълне във вярност на цивилните власти, а се кълне във вярност на закона. Е, политиците могат да променят закона и ако на ченгето не му изнася, може да напусне, но докато е на длъжност, неговата работа е да действа съобразно със закона, както е писано черно на бяло, - той се облегна на каменната стена, - Не може да се кълнеш да слушаш разни магистрати! Ще ми се да видя, под какво точно си се подписал…
Ваймс млъкна, защото малкият метален капак на вратата на ареста се плъзна настрани и разкри майката на Фийни, от притеснена по-притеснена.
- Аз направих Пат Ка Лап с червено цвекло и картофки, Фийни, ще има също и за херцога, ако той снизходително благоволи да се почерпи?
Ваймс се доближи до момчето и прошепна:
- Тя знае ли, че си ме арестувал?
Фийни потръпна.
- Не, и моля ви се сър, моля ви, недейте да и казвате, защото иначе повече никога няма да ме пусне вкъщи.
Ваймс отиде до вратата и каза в отвора:
- Вашето гостоприемство ще бъде чест за мен, госпожо Ъпшот.
От другата страна се чу притеснен кикот, след което майката на Фийни се окопити достатъчно да каже:
- Много съжалявам, че нямаме сребърни чинии, ваша светлост!
Вкъщи Ваймс и Сибил ядяха в прилични глинени съдини – евтини, практични и много лесни зза миене. На глас той рече:
- И аз също съжалявам, че нямате сребърни чинии, госпожо Ъпшот. Що не ви пратя един сервиз.
От другата страна на прозорчето се чу някаква топурдия, а по същото време Фийни възкликна:
- Моля? Да не сте полудели, сър?
Е, тови би помогнало, помисли си Ваймс.
- Проклетите му сребърни чинии в Имението ги имаме със стотици, момчето ми. Никаква файда от тях, храната в тях изстива и почерняват само да им обърнеш гръб. Май сме претрупани и със сребърни лъжици. Ще видя какво мога да направя.
- Не може ни сторите това, сър! Мама се страхува да държи ценни неща вкъщи!
- Имате ли много кражби в района, старши полицай? – Ваймс подчерта последните две думи.
Фийни отвори вратата, взе под ръка майка си, която изглежда беше зашеметена от изгледа да притежава сребърни прибори, и я подбутна накъм къщата, отвръщайки на Ваймс през рамото й:
- Не, сър, поради защото никой си няма нищо за крадене. Мама винаги ми е казвала, че с пари не можеш да си купиш щастие, сър.
Да, помисли си Ваймс, мойта майка също казваше така, но беше достатъчно доволна, когато и дадох първата си заплата, защото така можехме да ядем манджи с месо в тях, нищо че не знаехме от какво е месото. Това е то щастието, нали? Ум да ти зайде от лъжите, които сами си казваме…
Когато изчервената г-жа Ъпшот се оттегли да донесе манджата, Ваймс подметна:
- Между нас да си остане, старши полицай, но вярваш ли, че съм виновен в убийство?
- Не, сър! – незабавно ревна Фийни.
- Каза това твърде бързо, момко. Само да не ми кажеш, че това било инстинктът ти на ченге? Защото аз останах с впечатлението, че не си бил ченге задълго, а и докато си бил, не ти се е струпвала много работа. Не че съм специалист, но ми се струма, че свинете рядко се опитват да те лъжат.
Фийни си пое дълбоко дъх.
- Ами, сър, - разказа той спокойно, - дядо ми беше стар печен хитряга и можеше да чете хората като по книга. Та той ме вземаше на обиколка из околността, сър, да ме запознае с разни хора, а докато те минаваха покрай нас, ми разказваше разни неща за тях, като например за онзи мъж, който бил хванат in flagrante delicto с обикновена домашна птица…
Ваймс слушаше с отворена уста, как това розоволико гладкобузесто момче му говори за този мил благоуханен пейзаж сякаш го обитаваха дяволи от най-противния кръг на пъклото. Пред него се разкри криминална сводка като куп мръсно-премръсно бельо: никакви сериозни убийства, само гаднярщина, простотия и всичките престъпления на човешката немарливост и глупост. Естествено където има хора, има и престъпления. Просто това изглеждаше толкова не на място в този муден свят на широкине простори и пеещите птички. Но все пак той нали го беше подушил веднага щом стъпи тук, а сега направо затъна в него.
- Идва ти усещането, - продължаваше Фийни, - Така ми каза дядо ми де. Каза ми да си отварям очите и ушите и да държа под око всеки човек. Един полицай не може да е добър, ако някъде в него няма гаднярска жилка, която да ти каже да речем „Този човек крие нещо“ или „Този човек е много по-изплашен отколкото би трябвало“, или „Този пък се претрепва да се прави на непукист, защото отдолу е едно кълбо нерви“. Все ще ти се обади усещането.
Ваймс предпочете да прояви възхищение вместо потрес, но не и твърде силно възхищение:
- Хубаво, господин Фийни, като гледам, дядо ти и баща ти са го рекли съвсем правилно. Та значи предавам правилните сигнали, нали така?
- Съвсем не сър, нищо подобно, сър. Дядо ми и баща ми понякога ставаха такива. Напълно безизразни. Това притеснява хората., - изведнъж Фийни се вслуша в нещо и каза, - Един момент само, сър, мисля че си имаме малък проблем...
Вратата на ареста зейна с дрънчене когато старши полицай Ъпшот заобиколи ниската постройка. Нещо изквича и после изведнъж Ваймс, както си седеше кротичко вътре, се оказа затрупан с гоблини. Всъщност гоблинът беше само един, но като те спипат натясно и един гоблин е повече от достатъчен. Като начало страшно вонеше, и не беше само начало, защото не свършваше и като че пронизваше целия свят. И все пак не беше заради вонята, макар че небесата знаеха че те вонят с цялата смрад, която можеше да излъчи едно органично същество, но пък всеки вървял по улиците на Анх-Морпорк е повече или по-малко имунизиран към миризми, а в последно време се появи даже процъвтяващо тъй да се каже хоби – колекциониране на вони,2 а Дейв от „Карфичния и марков магазин на Дейв“ пак разшири афиша над дюкяна си. Не може да вкараш тази воня в бутилка (или в каквото там го вкарват колекционерите), защото своеобразният мирис на гоблин не е толкова миризма, колкото усещане, а именно усещането, че зъбният ти емайл се изпарява, а каквато и броня да носиш – скоростно ръждясва. Ваймс цапардоса нещото, но то се задържа с ръце и крака врещейки с нещо, което теоретично бе гласът му, но звучеше като чувал ореки по който подскачат с два крака. И все пак то не го нападаше – освен ако не го разглеждаш като биологично оръжие. То се беше вкопчило в него с краката си и размахваше ръце и Ваймс едва-едва спря Фийни да не го халоса с официалната си палка, защото, веднъж като се съсредоточиш, се забелязваше че гоблинът използва думи, които бяха: „Дивост! Дивост! Искаме само с правил дивост! Молим! Молим за с правил дивост! Да? С правил дивост!“
Фийни от своя страна крещеше:
- Смрадльо, келешче мръсно, казах ли ти аз, какво ще ти направя, ако пак те видя да крадеш от помията на прасетата? - той погледна към Ваймс като че за подкрепа, - От тях се хващат ужасни зарази, сър!
- Престани да подрипваш с това проклето оръжие, бе момче! – после Ваймс обърна поглед надолу към гоблина извиващ се в хватката му и му каза, - А пък ти, пикльо, спри тази патардия!
Стаичката се смълча, ако не се броят заглъхващите напъни „Ама те ядат собствените си бебета!“ от страна на Фийни и „С правил дивост!“ от гоблина простичко и точно наречен Смрадльо. Вече без паника гоблинът посочи с нокът лявата китка на Ваймс, погледна го в лицето и се примоли:
- С правил дивост?
Лапата го подръпна за крака.
- С правил дивост?
Съществото докуцука до вратата, погледна намръщения старши полицай и пак се обърна към Ваймс с изражение пронизващо лицето ти и произнесе много натъртено:
- С правил дивост? Господин Поо-лиц-аай?
Ваймс извади кутията си за енфие. Едно може да се каже за тази кафява работа: цялата церемония, през която трябва да минеш за да вземеш една щипка, ти дава повече време за мислене отколкото запалването на пура. Освен това привлича хорското внимание.
- Е значи, старши полицай, - рече той, - ето ви лице, искащо справедливост. Какво ще сторите по въпроса?
Фийни изглеждаше несигурен и потърси убежище в сигурните неща:
- Това е един мръсен гоблин!
- Често ли ги виждаш покрай ареста? – запази тона си мек Ваймс.
- Само Смрадльо, - Фийни изгледа накриво гоблина, който му изплези червейоподобния си език, - Винаги се мотае наоколо. Останалите знаят какво се случва, щом ги хванем да крадат по тези места!
Ваймс погледна гоблина и от пръв поглед разпозна зле зарастнал счупен крак. Той заобръща в пръстите си кутията от енфие без да поглежда младежа.
- Но сигурно един полицай би се зачудил, какво ще да се е случило, че окаяна твар като тази тук да иде право при закона и да рискува да бъде осакатена… отново?
Това беше скок в тъмното, но, пусто да опустее, той толкова често беше скачал така, че тъмното му беше като трамплин.
Под китката го засърбя. Той се опита да го пренебрегне, но само за миг пред него се яви прокапваща пещера и никаква друга мисъл освен ужасяваща безкрайна мъст. Той примигна, гоблинът пак го подръпна за ръкава, а Фийни започна да се ядосва.
- Не аз го направих! Нито съм го видял как се случи!
- Но знаеш, че се случва, нали?
И Ваймс пак си спомни мрака и жаждата за мъст, фактически самата мъст добила съзнателност и глад. А малкото келешче го докосна по тази ръка. Всичко се върна, а му се искаше да не беше, защото макар че всички ченгета трябва да имат в себе си по малко от злодея, никое ченге не бива да се разхожда с частица от демон във вид на татуировка.
Фийни поизгуби гнева си, защото сега го хвана страх.
- Епископ Жупел казва, че те са бесовски и безочливи твари, създадени като подигравка към човешкия род, - заяви той.
- Не знам за разните му там епископи, - каза Ваймс, - но тук става нещо, и ми се обажда усещането, заобажда ми се още откакто стъпих тук, и ми се обажда на моята земя. Чуй ме сега, старши полицай. Когато задържаш заподозрян, трябва да си сториш труда да го попиташ, дали го е направил, а ако той каже че не, да го питаш, дали може да докаже невинността си. Схващаш ли? Длъжен си да питаш. Ясно? А моите отговори са, в съответния ред, не по дяволите и да по дяволите!
Малката ръка с големите нокти пак задраска по ризата на Ваймс:
- С правил дивост?
Добре де, помисли си Ваймс, а пък си мислех, че бях мек с хлапето досега.
- Старши полицай, нещо не е наред и ти знаеш, че не е наред, а си сам-самичък, така че най-добре си привлечи на помощ някой, за който знаеш, че може да му се вярва. Накой като мен, примерно, в който случай аз ще съм заподозреният, който след като излезе под гаранция в размер едно пени, - тук Ваймс връчи на изумения Фийни наполовина корозирал меден диск, - е бил помолен да съдейства на вашето разследване и прочее. Което ще си е съвсем пригледно, направо кукличка и в съответствие със стандартната полицейска процедура, която, момчето ми, аз съм я писал, така че най-добре ми повярвай. Не че аз съм законът, никой полицай не е законът. Поличаят е само човек, но когато се събужда сутрин, законът му е будилникът. Досега бях мил и любезен с теб, но да не мислиш, че наистина ще взема да прекарам нощта в кочина? Време е да станеш истинско ченге, момко. Направи каквото трябва, пък бумащината я нагласи после, както правя аз, - Ваймс погледна надолу към настойчивия малък гоблин, - Добре де, Смрадльо, води.
- Но старата ми майчица тъкмо идва с обяда ви, господин командир! - изхленчи Фийни и Ваймс се поколеба. Не е работа да бъде разстройвана една стара майчица.
Време беше да се извади от нафталина херцогът. Обикновено Ваймс не прекланяше глава пред никого, но сега се поклони на госпожа Ъпшот, която насмалко не изпусна подноса си от екстатично смущение.
- Умирам от срам, скъпа ми госпожо Ъпшот, че се налага да ви моля да притоплите за мен за малко по-късно вашия Ку Че Ям, защото вашият син, гордост за униформата си и за отгледалите го родители, ме помоли да му съдействам в дело от значителна важност, което дело може да бъде поверено само на безукорно честен младеж, като това ваше момче.
Докато жената замалко не се разтопи от гордост и блаженство, Ваймс издърпа младежа навън.
- Сър, ястието се казва Пат Ка Лап. Само в неделя имаме Ку Че Ям. С пюре от моркови.
Ваймс се обърна и топло стисна ръката на г-жа Ъпшот с думите:
- Нямам търпение да го опитам малко по-късно, мила ми госпожо Ъпшот, но ако ме извините, синът ви е много стриктен в полицейските си задължения, както съм сигурен че добре знаете.

Полковник Чарлз Огъстъс Даймир още преди много време, с опита си на дългогодишен стратег, бе решил да остави Летиция да си я кара както тя си знае. Това му спестяваше куп неприятности и му позволяваше да си се ровичка в градината, да се грижи за драконите си и от време на време да ходи за пъстърва – занимание което той обичаше. Той вземаше под аренда половин миля от потока, но за нещастие в последно време му беше трудно да бяга достатъчно бързо. В днешни дни прекарваше много време в библиотеката работейки над втория том от мемоарите си, гледайки да не се пречка на жена си и да не се въвлича в нищо.
До този момент беше напълно доволен, че тя е поела поста председател на магистратите, защото така цели часове наред я нямаше вкъщи. Той никога не е бил от онези, дето мислят в категориите добро и зло или виновен и невинен. Той се беше научил да мисли в категориите нас и тях и убит и още не убит.
И следователно той не слушаше групата седнала край дългата маса от другата страна на библиотеката, разговайки тревожно, но не можеше да не дочуе по нещичко.
Тя беше подписала онзи проклет документ! Той трябваше да се опита да я разубеди, но нали знаеше как щеше да свърши това. Командир Ваймс! Добре де, според всички сведения човекът си е от припряните и може и да се е посбил с как-му-беше-името, ковача де, който по свой си начин беше свестен тип, малко гореща глава разбира се, но нали завчера беше направил адски добър драконски остен за напълно приемлива цена. А пък Ваймс? Не е убиец, това е сигурно. Тези неща се научаваш да ги разбираш в армията. Убийците не изкарват дълго. Виж, да убиваш по задължение беше съвсем друга работа. Летиция обаче беше послушала онзи непоносим адвокат и те всичките се бяха съгласили да подпишат просто защото оня мръсник Ръждю го беше поискал.
Той отвори броя на „Зъб и пламък“ за този месец. От време на време някой понижаваше глас, а той не можеше да не си помисли, че това е доста оскърбително, предвид че седиш в библиотеката на свой човек, особено пък без да си попитал за мнението на своя човек. Но той не протестираше. Отдавна се беше научил да не протестира, така че държеше погледа си фокусиран все така в притурката за пламеспирачните инкубатори, държейки я пред себе си като талисман срещу злото. Обаче сред думите, които не чу бяха:
- Той, разбира се, се ожени за нея само заради парите и, знаете ли, - това беше гласът на жена му.
- Аз пък чух, - последва друг глас, - че тя тогава била отчаяно зажадняла да се омъжиза когото и да е.
Чудновато острият тон на този глас разкриваше, че той беше на госпожица Пикингс, за която полковникът не можа да не отбележи докато се взираше навъсено в една реклама на цяла страница на асбестови драконарници, че самата тя изобщо не е бързала да си намери съпруг. Полковникът се придържаше към убеждението „живей и остави другите да живеят“, освен това, честно казано, ако на една мадама и се иска да ходи с друга мадама, която носи риза и врътовръзка, обяздва коне и има лице като булдог лочещ оцет от тръни, това си е напълно нейна си работа. В крайна сметка, каза си той, ами стария „Бифи“ Джексън“, а? Който всяка вечер в офицерската столова обличаше рокля и ползваше твърде цветист афтършейв като за свое момче, но призовеше ли го тръбата на бой, се сражаваше като същински демон. Чудно нещо е този свят.
Той пак се опита да намери докъде беше стигнал, но беше прекъснат от много преподобния Мишокър. Никога не се беше разбирал с падретата. Че за какво ли?
- Намирам за много подозрително, че семейство Рамкин са цъфнали тук след толкова години в града, а вие? Четох за Ваймс във вестниците. Той не е от хората за които да си помислиш, че просто така ще си вземе почивка.
- Според Гравидни го наричат „териерът на Ветинари“, - обади се Летиция.
От другата страна на масата съпругът й заби нос още по-дълбоко в списанието за да не се разкиска. Гравидни! Кой би нарекъл синчето си Гравидни? Не и който изобщо някога е развъждал дракони или риби, сто на сто. Естествено, съществува и такова нещо като речник, но старият лорд Ръждю не беше от хората, които биха отворили книга, ако може да не я отваря. Полковникът се помъчи да се потопи в една статия за лекуването на зигзагообразно гърло при по-стари самци, а жената на неговото сърце продължи:
- Е, на нас тук не ни трябват глупостите на Ветинари. Очевидно на негова милост му доставя немалко удоволствие да позволява на Ваймс да се изцепва посред дворците на могъщите. Очевидно Ваймс не почита висшестоящите. Всъщност тъкмо напротив. И по всичко изглежда, той е готов да нападне от засада един приличен трудов човек.
Чудна работа, помисли си полковникът, за пръв път да я чуя да нарече ковача иначе освен „проклетият досадник“. Струваше му се че разговорът около масата е натегнат като между новобранци в навечерието на първата им битка. Той си каза наум: „Значи вече има заповед за арест на командир Ваймс, героя от Кумската долина (ама адски добро изпълнение! Картинка! Мир в наше време между братята троли и братята джуджета и прочее. Крайно време беше! Че се нагледах на касапници.), а сега ще му съсипете професията и репутацията само защото онзи мазник с име като бременна жаба ви е подмамил да го сторите.“
- Доколкото разбирам насилието му е в природата, - каза, абе, как му беше името?
Във всеки случай калпав човек, поне според полковника. Купил си бе голяма вила до Нагорнище, от блюдолизците на Ръждю. Май никога не е работил нищо. Как му беше името, а да, Еджхил, хич не е човек на когото да вярваш колкото да му обърнеш гръб, нито колкото да стоиш с лице към него, те обаче и него го приеха в съзаклятието.
- И той е просто едно улично гаменче, а също и пияница! - възкликна Летиция, - Какво ще кажете за това?
Полковникът старателно си гледаше списанието, премълчавайки отговора си „На мен ми звучи направо прекрасно, скъпа моя. Когато аз се жених за теб, всичко което получих беше обещанието за половин дял в павильончето за риба с картофки на баща ти, и то когато изляза в отставка, а и това не получих.“
- Всеки знае, че родоначалникът на семейството му е убил крал, така че не виждам, как Ваймс би се притеслил от убийството на един ковач, - отбеляза достопочтеният Амброуз.
С този работата беше мътна. Имаше нещо общо с превози по море. Изпратен тук от града да се покрие заради нещо си свързано с някакво момиче. А полковникът, който имаше много време за мислене,3 преди време се зачуди, как в наше време с цялата му модерност някой може да бъде изгонен от града заради момиче. И инстинктът му подсказа, че сигурно става дума по-скоро за възрастта на момичето. След като известно време мътеше тази мисъл, полковникът писа на старата си дружка „През-ден-наряд“ Робинсън, който поназнайваше туй онуй за това онова, та малко по малко беше станал някаква политическа клечка в двореца. Та значи той отправи запитване, тъй да се каже, до другаря си, когото веднъж бе извлякъл в безопасност преметнат през седлото му преди клачските ятагани да го докопат, и получи в отговор кратка бележка с нищо повече от „Да, наистина, малолетна, потулено с големи разходи на средства.“ След което полковникът много се постара повече никога да не стиска ръката на копелето.
Щастливо не знаещ за мислите на полковника, достопочтеният Амброуз, който винаги изглеждаше възголям за дрехите си (дрехи по мода по-подхождаща за някой двадесетина години по-млад от него) се подсмихна злорадно:
- Откровено казано мисля, че правим само добро на света. Казват, че той покровителствал джуджета и всякакви други нисши форми на живот. От такъв като него човек може да очаква всичко!
Да, човек като теб може, добави наум полковникът.
- Но ние не сме сторили нищо лошо... Нали? - не се удържа госпожица Пикингс.
Полковникът обърна поредната страница и я изглади с армейска прецизност. Като си мислеше: „Ами да, всички вие прикривате контрабанда, стига само да я вършат правилните хора, тоест от своя приятелски кръг, а пък ако не са такива, ги глобявате яко. Прилагате един закон за бедните, а съвсем никакъв за богатите, миличка, защото бедните са толкова досадни.
Не щеш ли изведнъж усети, че го гледат. Ужасно нещо е това – брачната телепатия.
- Нищо лошо не се е случило, нали всички го правят, - каза жена му.
Главата и пак се обърна, когато съпругът и обърна още една страница вперил поглед в текста, а наум колкото се може по тихо мислейки си: „А да не говорим за онзи... инцидент преди няколко години. Лоша работа. Много лоша. Не е добре бебета от който и да е вид да бъдат отнемани от майките им. Лоша, ама лоша работа. И всичките го знаете и то ви тормози, и правилно че ви тормози.
Стаята пак се смълча за миг, след което госпожа полковничката продължи:
- Няма да има никакви проблеми. Младият лорд Ръждю ми обеща, че няма. В крайна сметка ние сме в правото си.
- Според мен виновен е онзи жалък ковач, - обади се г-ца Пикингс, - Той не престава на напомня всичко онова на хората, той и онази проклета драскачка.
- Нямам представа за какво говорите, г-це Пикингс, - засуети се г-жа полковничката, - Нищо незаконно не се е случвало тук, - главата й пак се извъртя към мъжа й и тя попита остро, - Ти добре ли си, скъпи?
За миг той изглеждаше, като че отговорът е „не“, но после полковникът се окопити и отвърна:
- А, да, мила. Всичко си ми е наред. Всичко.
Но мислите му продължиха: „Ти си съучастничка в, няма как да го кажа по-меко, циничен опит да се съсипе кариерата на един много добър човек.“
- Чух те да кашляш, - това прозвуча като обвинение.
- А, просто е малко прашно или нещо такова, скъпа, иначе съм си наред. Съвсем наред, - и тогава той стовари списанието върху масата, изправи се и заговори, - Още когато бях само курсант, скъпа, едно от първите неща които научих, мила моя, беше никога да не си издавам позицията с безразборна стрелба. Мисля, че знам що за човек е този ваш командир Ваймс. Младият лорд Ръждю може и да е в безопасност, с всичките му пари и връзки, но много се съмнявам, че това важи и за вас. Кой знае, какво щеше да стане, ако не бяхте припирали толкова. Че какво толкова, някаква си контрабанда? А вие взехте и дръпнахте дракона за опашката и страшно го ядосахте!
Когато жена му възстанови дар-слово, тя възкликна:
- Как смееш, Чарлз!
- О, колко му е да смея, скъпа, - усмихна се радостно полковникът, - Мъничко контрабанда може и да е дребна работа, но не и когато се предполага, че отговаряш за спазването на закона. Изумително, как никой от вас не го е схванал това. Ако ви е останал някакъв ум, дами и господа, без никакво отлагане ще обясните на негова светлост цялата злощастна афера с гоблините. В крайна сметка нали вашето приятелче Гравидни я извъртя. Единственият ви дребен проблем е, че вие му позволихте да стори това, доколкото си спомням, без нито думичка против.
- Но то не беше незаконно, - отвърна хладно жена му.
Мъжът и не помръдна, но в някакъв неизразим смисъл изведнъж като че се извиси.
- Мисля, че нещата малко се пообъркаха. Вие, виждате ли, мислехте за нещата като законни или незаконни. Е, аз съм само един военен, и то не особено добър, но според мен вие толкова се грижехте за законното и незаконното, че изобщо не помислихте дали то е редно или не. А сега, ако ме извините, ще ида до кръчмата.
- Но, съкпи, - каза на автомат жена му, - нали знаеш, че с пиенето не се понасяте.
Полковникът целият разцъфна в усмивка.
- Тази вечер възнамерявам да си оправя отношенията с пиенето и да стигнем до пълно разбирателство.
Останалите магистрати обърнаха погледи към г-жа полковничката, която гледаше мъжа си на кръв.
- По-късно ще си поговоря с теб още за това, Чарлз, - изръмжа тя.
За нейна изненада усмивката му не помръкна.
- Да, мила, подозирам, че ще е така, но май ще излезе, че няма да те слушам. Приятна вечер на всички ви.
Със щракане вратата се затвори след него. Трябваше да е трясък, но някои врати изобщо не разбират какво изисква моментът.