Тери Пратчет
Шапка от Небето


Въведение
извадки от: „Приказни същества и Как да Ги Избягваме”
от мис Проницателина Тик:

Нак Мак Фийгъл (известни още като Пиктсита, Дребнио Волен Народ, Дребните Мъже и „Неизвестен Извършител или Извършители, вероятно въоръжени”)
Нак Мак Фийгъл са най-опасната от всички феерични раси, особено когато са пияни. Обичат да пият, да се бият и да крадат и практически биха откраднали всичко, което не е заковано. Ако е заковано, биха откраднали и пироните.
Въпреки това тези, които са съумяли да ги опознаят и при това да оцелеят, твърдят, че те са също така изумително лоялни, силни, упорити, храбри и, по техен си начин, доста морални. (Например не биха крали от хора, които си нямат нищо).
Типичният Фийгълски мъж (Фийгълките са редки - виж по-долу) е висок средно петнадесет сантиметра, червенокос, кожата му е цялата синя от татуировки и багрило известно като вайда , а, при условие че сте толкова близо до него, сигурно се кани да ви цапардоса.
Той ще носи препаска от какъв да е вехт плат, защото сред Фийгълите клановата принадлежност се определя от татуировките. Възможно да носи шлем от заешки череп и Фийгълите често украсяват брадите и косите си с пера, мъниста и всичко друго което им скимне. Почти със сигурност ще носи меч, макар че той е най-вече за парлама, защото любимото бойно средство на Фийгълите са ритниците и главите им.

История и религия
Произходът на Нак Мак Фийгъл е изгубен в прочутите Мъгли на Времето. Те казват че Кралицата на Феите ги е изгонила от Страната на Феите, защото са имали възражения против нейното злобно и тиранично господство. Според други, просто са ги изритали за пиянство.
За религията им, ако такава съществува, е известно малко, с изключение на един факт: те мислят че са мъртви. Харесва им нашият свят с греещото в него слънчице и планините и небесната синева и че има и с кого да се бият. В такъв чуден свят не може да пускат кого да е, казват те. Така че тук трябва да е някакъв вид рай или валхала, където храбрите войни отиват след като умрат. Така че, заключават те, те вече трябва да са били живели някъде другаде, където са умрели и им е било позволено да дойдат тук, защото са били толкова добри.
Това е един съвсем неправилен и налудничав възглед, защото, както знаем, вярно е точно обратното.
Когато някой Фийгъл умре, оплакват го съвсем малко, и то само защото братята му тъжат, че не е прекарал повече време с тях преди да се върне в земята на живите, която те наричат още „Последният Свят”

Обичаи и Обиталища
Клановете на Нак Мак Фийгъл при възможност живеят в погребалните могили на древни царе, където си изравят уютна дупка сред златото. Обикновено върху могилата растат една две трънки или бъзови дървета. Фийгълите особено обичат стари дървета с хралупи, които стават на комини за техните огньове. И, разбира се, има заешка дупка. Около нея има заешки бърбонки, а може би дори и късчета заешка козина, ако Фийгълите са решили да проявят творчество.
Отдолу светът на Фийгълите прилича малко на пчелен кошер, но с много по-малко мед и много повече жила.
Причината за това е, че женските Фийгъли са много редки. И, вероятно поради това, Фийгълките раждат множество бебета, много често и много бързо. Когато се родят, те са колкото грахови зърна, но растат изключително бързо ако са хранени добре (Фийгълите предпочитат да живеят в близост до човеците за да могат да си крадат краве и овче мляко за горната цел).
„Царицата” на клана се нарича Келда, която с времето става майка на повечето от тях. Съпругът и е известен като Големио Човек. Когато се роди момиче (а това не се случва често), тя остава при майка си да се учи на потайнуване, което са тайните на келдуването. Когато достигне до възраст за омъжване, тя трябва да напусне клана, вземайки със себе си неколцина от братята си да я пазят през дългото и пътешествие.
Често тя пътува до клан, който си няма келда. Много, ама много рядко, ако няма клан без келда, тя събира Фийгъли от няколко клана и основава напълно нов клан с ново име и собствена могила. Тя също така си избира съпруг. И оттогава нататък, при все че думата и е безпрекословен закон за клана и, тя рядко се отдалечава освен на съвсем малко разстояние от могилата. Тя е едновременно нейна царица и нейна пленница.
Веднъж обаче, за няколко дни, имаше келда, която беше човешко момиченце...




Глава Първа
Заминаване

То идеше бучейки през хълмовете като невидима мъгла. Движението без тяло го изморяваше и то се носеше много бавно. В момента то не мислеше. Бяха минали месеци откакто беше мислило за последен път, защото мозъкът, който му вършеше мисленето, беше умрял. Те винаги умираха по някое време. Така че сега то беше пак голо и го беше страх.
Можеше да се скрие в някое от рунтавите бели същества които блееха изплашено, докато то пълзеше през торфа. Да, но техните мозъци не струваха, можеха да мислят само за трева и за правенето на други неща, казващи „бее”. Не. Не стават. Трябваше му, да, трябваше му нещо по-добро, силен ум, с мощ, ум, който да може да го защити.
То търсеше...

Нещо с новите обувки изобщо не беше наред. Бяха корави и лъскави. Лъскави обуща, моля ви се! Отвратително. Виж чисти обувки, това беше нещо друго. Нищо лошо нямаше в това да се минават с малко вакса за да ги пази от влагата. Но едни обуща трябваше да си заработват за живота. Не им беше работа да блестят.
Тифани Болежкова, застанала на черджето в спалнята си, разтърси глава. Възможно най-скоро трябваше да ги поизноси тя тези неща.
А освен това и тази нова сламена шапка с панделките. И в нея също нещо я съмняваше.
Тя се опита да се огледа в огледалото, което хич не беше лесно, защото огледалото не беше много по-голямо от дланта и, а и беше напукано и замътнено. Налагаше и се да го мести натам насам за да види колкото се може повече, че и да запомни как си пасват частите.
Днес обаче... добре де, тя обикновено тези неща в къщи не ги прави, ама днес беше важно да изглежда добре, а както нямаше никой наблизо...
Тя остави огледалото на паянтовата масичка до леглото, застана послед поразнищената черга, затвори очи и рече:
- Виждай ме.

А някъде далече на хълмовете нещо, което нямаше нито тяло нито ум, но пък имаше ужасен глад и бездънен страх, усети силата.
Ако имаше нос, щеше да го подуши.
То затърси.
То намери.
Колко странен ум, като много умове насъбрани един в друг, все по-малки и по-малки! Колко е силен! Колко е близко!
То леко попромени посоката и малко поускори. Като се движеше, бръмчеше като рояк мухи.
Овцете, разтревожени за миг от нещо, което не можеха да видят, чуят или помиришат, изблеяха...
... и продължиха да си пасат трева.

Тифани отвори очи. И ето я - на няколко стъпки от нея си. Можеше да вижда тила на собствената си глава.
Тя заобикаля из стаята внимавайки да не поглежда надолу към това „себе си”, което се движеше, защото се беше научила, че стори ли така, номерът се разваля. Никак не беше лесно да се движи така, но най-накрая тя се озова пред себе си и се заоглежда от глава до пети.
Кафява коса подхождаща си с кафявите и очи... нищо не можеше да се направи с това. Поне косата и беше чиста и лицето и измито.
Носеше и нова рокля, което малко подобряваше нещата. В семейство Болежкови беше толкова необичайно да се купуват нови дрехи, че, не ще и дума, и я купиха голяма, та да може да „порасне в нея”. Но поне беше бледо зелена и всъщност не се влачеше по пода. С лъскавите нови обувки и сламената шапка тя изглеждаше като... фермерска дъщеря, доста прилична, отиваща на първата си работа. Ще се оправи някак и с това.
От тук можеше да види островърхата шапка на главата си, но трябваше много да се вглежда. Беше като проблясване във въздуха, току го зърнеш и то изчезнало. Ето защо се беше разтревожила за новата сламена шапка, която обаче просто си мина през нея, като че ли новата шапка я нямаше.
Това беше, защото в известен смисъл си я нямаше. Тя беше невидима освен на дъжд. Слънцето и вятърът си минаваха право през нея, но дъждът и снегът някак си я виждаха и се държаха сякаш е истинска.
Беше и я дала най-великата вещица в света, истинска вещица с черна рокля и черна шапка и очи които можеха да минат през теб както терпентинът минава през болна овца. Беше нещо като награда. Тифани беше направила магия, сериозна магия. Преди да я направи не беше знаела че може; докато я правеше, не знаеше че я прави; а след като я направи, не разбра как я беше направила. Е, сега трябваше да се учи как.
- Не ме виждай, - каза тя.
Образът и (или каквото там е било, понеже тя не беше напълно сигурна относно този трик) изчезна.
Първия път като го направи, си беше шок. Но на нея винаги и беше лесно да вижда себе си, поне в главата си. Имаше една част от нея, която постоянно я следеше.
Мис Тик (друга вещица, но такава, с която беше по-лесно да си говориш, отколкото с вещицата дала на Тифани шапката) и беше казала, че една вещица трябва да знае как да „застане настрани” и че тя щяла да разбере повече когато талантът и се развиел, така че Тифани предположи, че „виждай ме” ще да е част от това.
Понякога Тифани си мислеше, че трябва да поговори с мис Тик за това „виждай ме”. Изглеждаше сякаш излиза от тялото си, но все пак има един вид призрачно тяло, което може да ходи натам насам. И се получаваше докато призрачните и очи не погледнеха надолу и не видеха, че тя е само едно призрачно тяло. Случеше ли се това, някаква част от нея се паникьосваше и тя незабавно се озоваваше пак в плътното си тяло. Накрая Тифани реши да не казва за това на никой друг. Няма защо да казваш на учителя чак пък всичко. И изобщо, това беше добър трик за когато си нямаш огледало.
Мис Тик беше нещо като търсачка на вещици. Изглежда във вещерския занаят беше така. Някои вещици хвърляха по някое магическо око на обещаващите момичета и им намираха по-стари вещици, които да им помогнат за по-нататък. Те не те учеха как да го правиш. Те те учеха как да знаеш, какво правиш.
Вещиците бяха малко като котки. Не харесваха много-много да са в компания, но им харесваше да знаят къде са всички други вещици, просто в случай че им потрябваха. А нещо за което можеше да ти потрябват, беше да ти кажат, като на приятелка, че започвах да се кикотиш.
Вещиците не се плашат много много, беше казала мис Тик, но това от което се страхуват по-могъщите, дори и да не говорят за това, беше онова, на което му казваха „да се обърнеш на лошо”. Толкова лесно беше да се унесеш в безгрижни дребни жестокости, просто защото ти имаш силата, а другите нямат, толкова лесно беше да сметнеш, че другите хора не са от чак толкова голямо значение, толкова лесно да сметнеш, че понятия като правилно и неправилно не се отнасят за теб. А на края на този път ето те олигавена и кикотеща се сама на себе си, сам сама в къщичка от курабийки, а по носа ти растат брадавици.
Вещиците имаха нужда да знаят, че други вещици ги наблюдават.
И ето защо, помисли си Тифани, шапката е тук. Тя можеше да я докосне когато поиска, стига да затвореше очи. Беше нещо като напомняне...
- Тифани! - викна майка и нагоре по стълбите - Мис Тик е тук!

* * *

Предишния ден Тифани се беше сбогувала с Баба Болежкова...
Железните колела на старата овчарска колиба бяха зарити наполовина в торфа, там горе на ридовете. Тумбестото кюмбе, все още стоящо на чорчик в тревата, беше почервеняло от ръжда. Варовиковите ридове ги поглъщаха, също както вече бяха приели костите на Баба Болежкова.
Останалото от колибата беше изгорено в деня, когато я погребаха. Никой овчар не би посмял да я използва, нито дори да прекара нощта там. Баба Болежкова беше твърде голяма в хорските умове, твърде трудна да я замениш. Денем и нощем, през всяко време на годината, тя беше страната Варовитище: нейният най-добър овчар, най-мъдрата и жена, нейната памет. Все едно зелените ридове си имаха душа, която обикаляше наоколо със стари ботуши и престилка от зебло и пушеше зловонна стара лула и отмерваше на овцете дозата им терпентин.
Овчарите казваха, че Баба Болежкова била попържала небето докато то посиняло. На белите пухкави летни облачета им казваха „на Баба Болежкова агънцата”. И макар и да се смееха като разправяха тези неща, частица от тях не се шегуваше.
Нито един овчар не би посмял и да си помисли да живее в тази колиба, ама никой. Така че изрязаха торфа на чимове, погребаха Баба Болежкова във варовика, след което изгориха колибата.
Овча вълна, тютюн „Веселия моряк” и терпентин...
... това бяха миризмите на овчарската колибка и на самата Баба Болежкова. Такива неща се утаяват в умовете на хората и проникват право в сърцето. Само щом ги помиришеше, тя можеше да се върне там, в топлината, тишината и безопасността на колибата. На това място тя отиваше, когато биваше разстроена и пак на това място отиваше, когато биваше щастлива. А Баба Болежкова винаги ще се усмихне, ще направи чай и няма да каже нищо. И нищо лошо не можеше да се случи в овчарската колиба. Тя беше крепост срещу света. Дори и сега, когато Баба си беше отишла, Тифани все още обичаше да идва тук.
Тифани стоеше там, докато вятърът духаше над торфищата и звънците на овцете казваха зън-зън в далечината.
- Аз трябва... - тя си прочисти гърлото - Трябва да замина. Аз... аз трябва да се науча на истинското вещерство, а тук, нали виждаш, няма кой да ме учи. Аз трябва да... да наглеждам хълмовете както си ги наглеждала ти. Мога да... правя нещата, обаче не знам за нещата, а мис Тик казва, че каквото не знаеш, може да те убие. Искам да бъда толкова добра колкото беше ти. Аз ще се върна! Ще се върна скоро! Обещавам, че ще се върна по-добра, отколкото съм сега!
Една синя пеперуда, отбита от курса си от повей на вятъра, кацна на рамото и, изпърха няколко пъти с крилца и отхвръкна нанякъде.
Баба Болежкова никога не беше на своя земя с думите. Тя си скътваше тишина, както други хора си скътват канапи. Но тя си имаше начин да не каже нищо, с който казваше всичко.
Тифани остана още някое време, докато и пресъхнат сълзите и после си тръгна надолу по склона, оставяйки непресекващия вятър да се вихри около колелата и да свисти в комина на тумбестото кюмбе. Животът продължаваше.

Не беше необичайно момичета малки като Тифани да „се цанят някъде”. Което значеше да работят някъде като слугини. Традиционно започваш с шетане за някоя самотна стара жена. Тя няма да може да ти плаща много, но понеже това беше първата ти работа, ти надали ще заслужаваш повече. Всъщност Тифани на практика сама въртеше мандрата на чифлика Дома, стига някой да и помогне да вдигне големите churns с мляко, и родителите и бяха изненадани, че тя изобщо иска да се цани някъде. Но както каза Тифани, това го прави всеки. Излизаш за малко в широкия свят. Срещаш нови хора. Никога не знаеш какво ще излезе от това.
Това по един доста хитър начин обърна майка и на нейна страна. Богатата леля на майка и се е била цанила за миячка на съдове, после за камериерка и си беше пробила пътя нагоре докато не станала икономка и не се оженила за лакей и сега живеела в богатска къща. Е, не беше нейната богатска къща и тя живееше само в част от нея, но практически си беше дама.
Тифани нямаше намерение да става дама. А и изобщо всичко беше измама. Част от която беше и мис Тик.
Не беше позволено да искаш пари за вещерство, така че всички вещици работеха и нещо друго. Мис Тик беше основно вещица маскирана като учителка. Тя странстваше натам насам заедно с другите странстващи учители, които пътуваха на тумби на разни места и учеха на разни неща всекиго срещу храна и използвани дрехи.
Това беше добър начин да се оправяш, защото хората във Варовитище не вярваха на вещици. Те си мислеха, че вещиците танцуват в лунни нощи по без нищо. (Тифани беше разпитала по този въпрос и с известно облекчение научи, че няма нужда да правиш това за да бъдеш вещица. Би могла ако поискаш, но само ако си съвсем сигурна за разположението на всичките коприви, трънаци и таралежи.)
Но като стана дума, хората не бяха много сигурни и относно странстващите учители. За тях казваха, че отмъквали пилета и крали деца (което в известен смисъл си беше вярно) и те бродеха от село на село в шарените си коли и носеха дълги роби с кожени кръпки по ръкавите и чудати плоски шапки и говореха помежду си на някакво езическо наречие, което никой не можеше да разбере, примерно „Alea jacta est” и „Quid pro quo”. На мис Тик и беше лесно да се спотаява сред тях. Нейната островърха шапка беше от секретна разновидност, изглеждаше като черна сламена шапка с книжни цветя докато не натснеш тайната пружина.
През последната година майката на Тифани беше доста изненадана и малко разтревожена от внезапния порив на Тифани за образование, за което хората на село смятаха, че е добро нещо в умерени количество, но при прекаляване би могло да доведе до безпокойство.
И после, преди един месец, дойде съобщението: „Готви се”.
Мис Тик с шапката си с цветята посети чифлика и съобщи на г-н и г-жа Болежкови, че една възрастна жена горе в планината чула за отличната квалификация на Тифани със сиренето и желаела да и предложи длъжността слугиня за четири долара месечно, с един свободен ден седмично, собствено легло и цяла седмица отпуска за Прасоколеда.
Тифани си познаваше родителите. Три долара месечно щяха да са малко, а пет долара щяха да са подозрително много, обаче квалификацията със сиренето си заслужаваше допълнителния долар. А легло само за тебе си си беше чудесна екстра. Преди повечето сестри на Тифани да бяха напуснали дома, по две сестри да спят в едно легло си беше нормално. Беше си добро предложение.
Родителите и бяха впечатлени и леко изплашени от мис Тик, но тях ги бяха възпитали да вярват, че хора знаещи повече от тях и използващи дълги думи са голяма работа, така че те се съгласиха.
Тифани по случайност ги чу да го обсъждат след като отиде да си ляга онази нощ. Много е лесно да чуеш по случайност какво си говорят хората на долния етаж, ако опреш обърната чаша на пода и случайно долепиш ухо до нея.
Тя чу баща си да казва, че Тифани хич не и трябвало да ходи никъде.
Тя чу майка си да казва, че всички момичета без друго се чудели какво ли има по широкия свят, така че по-добре било да се свърши с това отрано. Освен това тя била много способно момиче с глава на раменете си. Така че, защо не, с повечко труд някой ден тя би могла да стане слугиня на някой много важен човек, както стана с Леля Хети, и да живее в къща с вътрешен клозет.
Баща и каза, че тя щяла да види, че лъскането на подове било еднакво навсякъде.
Майка и каза, е добре тогава, значи в такъв случай щяло да и омръзне и тя щяла да си се прибере като минело година, а между другото, какво значи „квалификация”?
„Майсторлък”, каза си наум Тифани. В къщата имаше един стар тълковен речник, но майка и изобщо не го беше отваряла, защото видът на всичките тези букви я притесняваше. Тифани пък го беше прочела от корица до корица.
И така стана тя и ето я, един месец по-късно, как си опакова старите ботуши, носени от всичките и сестри преди нея, в парче чист парцал и ги слага в куфара втора ръка, купен и от майка и, който изглеждаше сякаш беше направен от скапан картон или от пресовани джибри смесени с ушна кал и се налагаше да се връзва с канап.
Имаше много сбогувания. Тя поплака малко, а майка и поплака много, а малкото и братче Уентуърт също поплака просто в случай че с това успее да си изкара някоя бонбонка. Бащата на Тифани не плака, но пък и даде сребърен долар и доста троснато и каза да гледа да пише до вкъщи всяка седмица, което си беше мъжкия начин да плачеш. Тя се сбогува със сирената в мандрата и с овцете в кошарата и дори с котарака Плъхарко.
И после всички с изключение на сирената и котарака, добре де, също така и без овцете, се наредиха на портата да махат за довиждане докато тя и мис Тик докато не минаха почти половината път надолу по тебеширено бялата пътека до селото.
А после настъпи тишина ако не се брои тропането на обущата им по каменистата повърхност и безкрайните песни на чучулигите над главите им. Беше края на август, страшна жега, а новите обувки стягаха.
- На твое място щях да си ги сваля, - обади се след някое време мис Тик.
Тифани приседна до пътеката и извади старите си ботуши от багажа. Не си даде труда да пита мис Тик, откъде ще да е знаела за стягането на новите обувки. Вещиците внимават. Старите ботуши, макар и да трябваше да се носят с тях по няколко чифта чорапи, бяха много по-удобни и с тях се вървеше наистина лесно. Те нали бяха ходили много преди Тифани да се беше родила, така че знаеха как се прави.
- А дали ще видим някакви ... малки мъже днес? - продължи мис Тик, когато те тръгнаха отново.
- Не знам, мис Тик, - отговори Тифани - Преди месец им казах, че заминавам. Те са много заети по това време на годината. Но винаги има един или двама, които да ме наблюдават.
Мис Тик бързо се огледа.
- Нищо не виждам, - забеляза тя, - нито пък чувам нещо.
- Така се познава, че са тук, - обясни Тифани - Винаги е малко по-тихо, когато те ме наблюдават. Но не се показват, докато си с мен. Малко ги е страх от бабияги... Това е тяхната дума за вещици, - добави тя припряно - Няма нищо лично.
Мис Тик въздъхна и рече:
- Когато бях малка, си умирах да видя пиксита. Оставях им малки купички с мляко. Разбира се, по-късно осъзнах, че това не е било точно каквото трябва.
- Не, трябвало е да използвате твърд концентрат, - отбеляза Тифани.
Тя хвърли един поглед към плета и и се стори, че зърна, само за частица от секундата, проблясък от рижа коса. И тя се усмихна, малко нервно.

Тифани беше била, макар и само за няколко дни, най-близкото нещо до кралица на феите като за човешко същество. Е да де, не я наричаха кралица, а келда, а и човек можеше да нарича Нак Мак Фийгъл в лицето им „феи” само ако си търси боя. От друга страна Нак Мак Фийгъл винаги си търсеха бой, по един доста жизнерадостен начин, а когато нямаше с кого да се бият, се биеха помежду си, а когато някой беше сам самичък, той ще се фрасне сам по носа, колкото да не губи форма.
Технически погледнато, те са били живяли в Страната на Феите, но са ги изхвърлили от там, вероятно заради пиянство. А сега, понеже след като веднъж си им била келда, те никога не ще те забравят...
...и постоянно бяха наоколо.
Винаги имаше по някой от тях на чифлика, или кръжащ на ястреб над варовитите ридове. И те я наглеждаха за да и помагат и да я защитават, независимо дали тя искаше или не. Тифани беше колкото се може по-учтива в това отношение. Тя си криеше дневника най-в дъното на чекмеджето, запушваше цепнатините в клозета с намачкана хартия и стори каквото можа и с фугите по дюшемето. В крайна сметка те бяха дребни мъже. Беше сигурна, че те се стараят да останат незабелязани, за да не я притесняват, но тя беше станала много добра в засичането им.
Те изпълняваха желания. Но не онези вълшебни три желания, които накрая винаги се изкилиферчват, а обикновени, ежедневни желания. Нак Мак Фийгъл бяха неимоверно силни и безстрашни и невъзможно бързи, но не ги биваше много да разбират, че това което хората казваха, често не беше същото, каквото те имаха предвид. Един ден в мандрата Тифани си беше казала „Ще ми се да имах по-остър нож за рязане на това сирене” и най-острият нож на майка и завибрира в масата до нея още преди да беше довършила изречението.
С „иска ми се тоя дъжд да свърши” вероятно всичко си беше наред, защото Фийгълите не можеха да правят истински магии, но тя се беше научила да внимава да не си поиска нещо изпълнимо от тумба мънички, решителни, много яки, безстрашни и бързи мъже, които изобщо не се притесняваха да сритат едно хубаво някого, ако им се удадеше. Желанията си искаха обмисляне. Тя надали би казала наглас „Иска ми се да се оженя за прекрасен принц”, но да знаеш, че кажеш ли го, като отвориш вратата като нищо ще завариш зашеметен принц, вързан жрец и весело ухилен Нак Мак Фийгъл готов да решава кой кум кой сват, определено те караше да внимаваш какви ги приказваш. Но те можеха да бъдат и от помощ, по малко хаотичен начин, и тя беше започнала да им оставя неща, от които семейството не се нуждаеше, но които можеха да са полезни за дребни същества, като миниатюрни лъжички за шарена сол, карфици, супници, от които можеше да стане чудесна вана за някой Фийгъл и, в случай че схванеха посланието, малко сапун. Те никога не отмъкваха сапуна.
Последното и посещение на древната надгробна могила на бърдото, където живееха пиктситата беше за свадбата на Роб Секигоопрай - Големио човек на клана, за Джейни от Дългио Гьол . Тя щеше да бъде новата им келда и да прекарва повечето си време в могилата, където да има бебета като някой пчелна царица.
Фийгъли от други кланове масово надойдоха на сватбата, защото ако има нещо, което един Фийгъл обича повече от веселба, това е по-голяма веселба, а ако има нещо по-хубаво и от по-голяма веселба, това е по-голяма веселба, на която някой друг плаща за пиенето. Ако трябва да сме честни, Тифани се чувстваше малко не на място, както беше десет пъти по-висока от следващия по височина, но с нея се отнасяха много добре и Роб Секигоопрай дръпна една дълга реч за нея, наричайки я „нашта убава голема мънечка млада бабаяга”, след което се срути по лице право в тортата. Беше страшно горещо и страшно шумно, но тя се включи в ликуването, когато Джейни пренесе Роб Секигоопрай през дръжката от метла сложена на пода. Съгласно традицията булката и младоженецът трябваше да прескочат дръжката от метла заедно, обаче също толкова според традицията никой самоуважаващ се Фийгъл не би бил трезвен на собствената си сватба.
Предупредиха я, че няма да е зле след това да си тръгне поради традиционния бой между клана на булката и клана на младоженеца, който можел да продължи чак до петък.
Тифани се беше поклонила на Джейни, защото бабиягите правят така, и я огледа едно хубаво. Тя беше малка и сладка и много хубавка. И си имаше един блясък в очите и в издигнатата и брадичка се долавяше известна гордост. Нак Мак Фийгълските момичета бяха много редки и порастваха, знаейки че някой ден ще станат келди, и Тифани определено имаше усещането, че Роб Секигоопрай ще открие, че съпружеският живот е по-труден отколкото си е мислел той.
Беше и жал да си тръгва от там, но не чак пък ужасно жал. По свой си начин те бяха сладки, но след някое време започваха да ти лазят по нервите. А и така тя вече беше на единадесет, та имаше чувството, че от известна възраст нататък вече не върви да пропадаш надолу по дупки под земята за да си говориш с мънички хора.
Освен това погледът, който и беше хвърлила Джейни, така само за миг, беше чиста отрова. Тифани разчете значението му без да и трябват няколко опита. Тифани беше била келда на клана, макар и само за кратко. И освен това тя беше била сгодена за Роб Секигоопрай, нищо че това беше само един вид политически фокус. Джейни знаеше всичко това. И погледът и казваше: „Той е мой. Това място е мое. Не те искам тук! Махай се!”

Кръг от тишина последва Тифани и мис Тик надолу по пътеката, защого нещата, които обикновено шумолят из плетищата, гледат да са много тихи, когато наблизо има Нак Мак Фийгъл.
Те стигнаха малката селска морава и седнаха да изчакат коларя, чиято каруца вървеше малко по-бързо от лека разходка и и трябваха пет часа за да стигне до село Дверизи, където, както си мислеха родителите на Тифани, те трябваше да вземат голямата каляска, която да ги откара чак до далечните планини, че и оттатък.
Тифани вече я виждаше как идва по пътя, когато чу тропот на копита през моравата. Тя се обърна и сърцето и сякаш хем хвръкна хем падна.
Беше Роланд, синът на Барона, на хубав вран кон. Той скочи още преди конят да е спрял и застана смутено.
- Я, виждам прекрасен и интересен екземпляр на... на... на голям камък ей там, - продума мис Тик с един такъв сладък-сладък гласец - Защо ли не ида да го разгледам?
На Тифани и идеше да я ощипе заради това.
- Ъ, заминаваш значи? - проговори Роланд, когато мис Тик изфиряса.
- Да, - отговори Тифани.
Роланд изглеждаше, сякаш ей сега ще се пръсне от нерви.
- Взех това за теб, - каза той - Намерих един човек да го направи, ъ, там в Йелп.
Той държеше пакет увит в мека хартия. Тифани го взе и внимателно го прибра в джоба си.
- Благодаря, - каза тя и направи лек реверанс.
Строго погледнато, точно това трябваше да се прави като срещнеш благородник, но от него Роланд се изчерви и зазаеква:
- И п-по-късно може да го отвориш. Ъ, надявам се, че ще ти хареса.
- Благодаря, - повтори тя мило.
- Ето я и колата ти. Ъ... да не я изпуснеш.
- Благодаря, - потрети Тифани и направи още един реверанс, заради ефекта от него. Излезе малко жестоко, но понякога това се налагаше.
Както и да е, много трудно щеше да е да се изпусне колата. Ако се забързаш, лесно ще я задминеш. Беше толкова бавна, че човек можеше и да не усети спирането и.
Нямаше седалки. Коларят обикаляше през ден селата и вземаше пратки и, отвреме на време, хора. Просто си намираш къде да се настаниш удобно между щайгите с плодове и бохчите. Тифани седна най-отзад и старите и ботуши се залюшкаха напред назад от ръба, когато каруцата се закламбуца по неравния път.
Мис Тик седна до нея и черната и рокля скоро се покри до коленете с тебеширен прах.
Тифани си отбеляза, че Роланд не се качи на коня си чак докато колата почти не се изгуби от поглед.
И тя познаваше мис Тик. Досега тя вече ще да се пръска от желание да попита нещо, защото вещиците много мразят да не са в течение на нещата. И, няма грешка, като се поотдалечиха от селото мис Тик се обади след доста намествания и прочиствания на гърлото:
- Няма ли да го отвориш?
- Какво да отворя? - каза Тифани без да я поглежда.
- Той ти даде подарък, - изтъкна мис Тик.
- А аз си мислех, че изучавахте интересен камък, мис Тик, - укори я Тифани.
- Добре де, той беше само относително интересен, - отвърна напълно невъзмутимо мис Тик - Та значи, ще го отвориш ли?
- Ще почака за по-късно, - реши Тифани.
Не и се искаше да приказва за Роланд точно в този момент, а всъщност и в никой друг момент.
Не че той и беше неприятен, всъщност. Беше го намерила в страната на Кралицата на Феите и в известен смисъл го беше спасила, макар че той повечето време беше в несвяст. Внезапна среща с Нак Мак Фийгъл, когато са се понатопорчили, има това въздействие на хората. И разбира се, без да се налага никой да лъже, всички вкъщи взеха че решиха, че той я е спасил нея. Че как деветгодишно момиченце въоръжено с тиган изобщо би могло да спаси тринадесетгодишно момче, което си има меч?
Тифани това не я притесняваше. Така хората не задаваха разни въпроси, на които тя не искаше да отговаря, а и не знаеше как. Но той беше започнал да... ами да се мотае наоколо. Все ще го срещне случайно като се разхожда, по-често, отколкото би било възможно такова нещо, и той все се озоваваше на същите селски събития, на които ходеше и тя. Винаги беше учтив, то тя не можеше да трае начина, по който той изглеждаше като кученце, което току що е ритнато.
Да допуснем, а от допускане си имаше нужда, че той е станал много по-малко дръвник, отколкото беше. От друга страна, поначало си беше достатъчно голям дръвник.
И тогава тя си помисли за „Коня” и се зачуди защо, докато не се сети, че очите и са наблюдавали околността, докато мозъкът и се беше втренчил в миналото...
- Това досега не го бях виждала, - рече мис Тик.
За Тифани той беше като стар приятел. От тази страна на хълмовете Варовитище се издигаше доста рязко над равнината. И в подножието на рида беше скътана една долчинка, чийто склон беше издялан. Торфът беше изрязан на дълги плавни линии, така че оголеният тебеширено-бял варовик изобразяваше животно.
- Това е Белият Кон , - каза Тифани.

- Защо го наричат така? - попита мис Тик.
Тифани я изгледа.
- Защото варовикът е бял? - тя се постара да не намекне, че мис Тик е попитала нещо тъпо.
- Не, имах предвид, защо го наричат кон? Не изглежда като кон. Това са само... линии...
... които изглеждат сякаш се движат, помисли си Тифани.
Някога още във време оно е бил изсечен в торфа, както разправяха хората, от същия народ, който построил каменните кръгове и погребвал своите хора в големи могили. Та те направили Коня на единия склон на тази зелена долчинка, десет пъти по-голям от истински кон, отгоре на всичко и с неправилна форма, освен ако не го гледаш с правилната нагласа. Да, обаче те трябва да са разбирали от коне, както са имали коне и са ги виждали всеки ден и не са били глупави само защото са живели преди много време.
Веднъж, когато Тифани беше изминала с баща си целия път дотук за един овчарски сбор, тя го беше попитала защо Конят изглежда така, а той и каза, какво му била казала Баба Болежкова когато е бил малък. И и го предаде дума по дума, та Тифани стори същото и сега:
- Не е то каквото кон изглежда. А е то каквото кон е.
- О, - възкликна мис Тик. Но понеже освен вещица тя беше и учителка, така че сигурно не е могла да се сдържи, тя добави - Макар че странна работа, истината е, че официално няма такова нещо като бял кон. Те се наричат сиви .
- Да, знам, - каза Тифани и добави с равен глас - Този пък е бял.
Това за известно време затвори устата на мис Тик, но тя като че ли си имаше нещо наум.
- Предполагам, че ти е тъжно, че напускаш Варовитище, нали? - надвика по някое време грохота на каруцата тя.
- Не, - каза Тифани.
- Няма нищо лошо да си, - настояваше мис Тик.
- Благодаря, обаче не съм тъжна, наистина, - увери я Тифани.
- Ако ти се иска малко да поплачеш, няма нужда да се преструваш, че нещо ти е влязло в окото и...
- Всичко си ми е наред, - отряза Тифани - Честна дума.
- Виждаш ли, ако потискаш тези неща, това по-късно може да причини ужасни вреди.
- Нищо не потискам, мис Тик.
В интерес на истината Тифани беше малко изненадана, че не и се плаче, но нямаше да седне да казва това на мис Тик. Тя беше оставила нещо като място в главата си за реване, но то не се запълваше. Сигурно защото вече беше разтребила всичките тези чувства и съмнения и ги беше оставила горе на рида до тумбестото кюмбе.
- И ако естествено се чувстваш малко печална в момента, сигурна съм, че би могла да отвориш подаръка, който той... - направи пореден опит мис Тик.
- Разкажете ми за г-ца Здравомислова, - намеси се припряно Тифани.
Името и адресът бяха единственото, което знаеше за жената, при която щеше да живее, обаче адрес като „Г-ца Здравомислова, Горно Нанадолнище, Къщурката в Гората близо до изсъхналия дъб на Пътя на Изгубилия се Човек, Бихте ли Оставили Писмата в Старата Обувка до Вратата, Моля” звучеше обещаващо.
- М-да, г-ца Здравомислова, - предаде се мис Тик - Ъ, да. Тя всъщност не е чяк толкова стара, обаче казва, че ще се радва да и се намира и трети чифт ръце.
Не може така да се изпускат думи пред Тифани, дори и мис Тик не го може.
- Значи при нея вече има някой? - попита тя.
- Ъ... не. Не точно, - отговори мис Тик.
- Тогава тя четири ръце ли има? - продължи Тифани, защото мис Тик звучеше точно като някой, който иска да избегне темата.
Мис Тик въздъхна. Не е лесно да говориш с някой, който не престава да внимава. Това направо те скапва.
- Най-добре да почакаш, докато се видите, - каза накрая тя - Каквото и да ти кажа сега, само ще създаде погрешни впечатления. Сигурна съм, че ще си допаднете. Тя добре се оправя с хората, а в свободното си време е вещица-изследователка. Гледа пчели... и кози, чието мляко, струва ми се, е действително много полезно благодарение на хомогенизираните мазнини.
- Какво прави една вещица-изследователка? - поинтересува се Тифани.
- О, това е много древен занаят. Тя се опитва да открие нови магии като разбере как всъщност са били правени старите. Нали знаеш онова за „ухо от прилеп, пръст от жаба”? Те изобщо не вършат работа, но г-ца Здравомислова смята, че то е защото не знаем точно кой вид жаба или точно кой пръст...
- Съжалявам, но няма да помагам на никого да кълца на парчета невинни прилепи и жаби, - заяви твърдо Тифани.
- О, не, тя изобщо не убива нищичко! - побърза да я успокои мис Тик - Тя използва само същества починали по естествени причини или при пътни злополуки или пък извършили самоубийство. Жабите нали понякога изпадат в тежки депресии.
И каруцата си се тътреше нататък по белия прашен път, докато не се изгуби от поглед.
Нищо не се случи. Чучулигите си пееха, толкова високо, че не можеше да ги видиш. Прашец от трева изпълваше въздуха. Някъде високо из Варовитище блееха овце.
И нещо мина по пътя. Движеше се като малък бавен вихър, така че можеше да се забележи само по прахоляка, който вдигаше. Като минаваше, издаваше звук като рояк мухи. После и то също изчезна по нанадолнището...
След малко един глас се обади отдолу откъм високата трева:
- Олеле, кривънци! Ма оно е по дирите и, баш по дирите и!
Друг глас добави:
- Ми че она другата бабаяга нема ли да го види?
- Що ми думаш бе? Бабаягата даскалица ли? Ми че она не е истинска бабаяга!
- Она си има остовърха капа под сите му китки, бе Голем Йън, - рече с известен укор вторият глас - Видох я. Она като ми натисне едно мънечко пружинче и он острио връх изрипуе!
- Епа да, Хамиш, и право думаш дека она си го мое и четюването и писуването без проблема, ма не ‘най она сите му неща, дето ги нема у книгите. И нема да се показуем я, га она е наблизо. Оти она е от оня чешит, дето ги записва разни неща за чиляко! Аре са да одиме да намериме келдата!

Нак Мак Фийгъл от Варовитище мразеха писането по всевъзможни причини, най-важната от които беше: Каквото е писано си остава. То впримчва думите. Каже си човек каквото му е на сърцето, а някой гаден дребен шашкънин ще вземе да го запише и кой знае какво ще направи после с всичките тези думи? Че така може и да ти вгради сянката някъде!
Сега обаче те имаха нова келда, а новата келда все ще донесе нови идеи. Така си и трябваше. Това предпазваше клана от задръстване. Та Келда Джейни беше от клана Дългио Гьол, високо в планините, а там нещата се записваха.
Тя не виждаше защо и нейният съпруг да не го прави. И Роб Секигоопрай осъзнаваше че Джейни си е баш келда.
Пот капеше от челото му. Веднъж се беше бил сам самичък срещу един вълк и сега с радост би предпочел да го стори отново със затворени очи и с едната ръка вързана зад гърба му, отколкото да прави, каквото правеше сега.
Вече беше овладял първите две правила на писането, както ги разбираше той:
1. Открадни си малко хартия.
2. Открадни си молив.
За нещастие това не стигаше.
В момента той държеше огризъка от молив с две ръце пред себе си и се запъваше, докато двама от братята му го тикаха накъм парчето хартия, заковано на стената (беше стара сметка за хлопатари открадната от чифлика). Остатъкът от клана гледаше в ужас и страхопочитание от галериите покрай стените.
- Мое па я да го подфануем полека лека, - протестираше той докато петите му оставяха бразди по пръстения под на могилата - Мое па да земем да изписуем само некоя от запънтайките или па да поста’им точка...
- Баш си ти Големио Човек, чуеш ли Роб Секигоопрай, та на теб ти прилега да си първио дето да го работи писуваньето, - каза Джейни - Не моем я да имам мъж, дето и своето си име да не мое да изписуе. Я ти ги показах буквите, нали?
- Епа да, жено, гадните му изкилиферчени кривулици! - изръмжа Роб - Не моем да му вервам я на туй Ж, оти оно е буква, дето не е за мъже. Она буквата си има жило ма!
- Ти си дръж моливо до хартията, па я че ти ка’ем, кои знаци да чертаеш, - каза Джейни скръствайки ръце пред гърдите си.
- Епа да, ма оно си е жива беля, писуваньето, - оплака се Роб - Она писаната дума човек обесва!
- Брей са, а по-кротко! Оно е лесно! - ядоса се Джейни - Големанските бебета го могат, а ти си баш пораснал Фийгъл!
- И писаното даже не секва да говори думите на чиляко даже га он умре! - заразмахва молива Роб Секигоопрай, сякаш отпъждайки зли духове - Немой да ни каеш, че туй е редно!
- О, начи те е бъзе от буквите, туй ли било? - поде коварно Джейни - Епа тъй вече бива. Сите големи мъже се от нещо ги е шубе. А му земи моливо, бе Уили. Оти не мое да сакаш от мъжо да се повърне по страховете си.
В могилата настана тишина когато Прост Уили нервно взе огризката от молив от брат си. Всички мънистени очички до последното бяха обърнати към Роб Секигоопрай. Дланите му се отваряха и затваряха. Той задиша тежко без да откъсва поглед от хартията. И изпъна брадичка.
- Мъъчна жжена си ти, Джейни Мак Фийгъл! - рече той накрая, плю си на ръцете и изтръгна молива от ръцене на Прост Уили - А ми дай туй пагубно оръдие! Они буквите нема да се усетят що ги е ударило!
- Храброто ми момче! - възкликна Джейни, когато Роб запристъпва към хартията - А така. Първата буква че е Р. Дето беше като дебелак гледаш надесно, нал’ се сещаш?
Насъбралите се пиктсита гледаха как Роб Секигоопрай, пъшкайки яростно и с крайчеца на езика си подаващ се от устата му влачеше молива през чертите и кривулиците на буквите. След всяка от тях той поглеждаше в очакване келдата.
- А така, - каза накрая тя - Убаво си поработи!
Роб Секигоопрай отстъпи една крачка и огледа критично хартията.
- Туй ли беше оно? - зачуди се той.
- Епа да, - подтвърди Джейни - Епа ти си го написа твойто си име, Роб Секигоопрай!
Роб отново се втренчи в буквите.
- И у дранголнико ли че одим са? - поинтересува се той.
Иззад Джейни се дочу учтиво прокашляне. Принадлежащо на Жабока. Той си нямаше друго име, защото жабите не си падат по имена. Независимо от мрачните сили, което карат хората да мислят другояче нито един жабок не се е казвал примерно Жабокът Боко. Това просто не се случва.
Този жабок някога е бил адвокат (човешки адвокат; жабите някак се оправят без тях), превърнат във водна жаба от една фея кръстница, която възнамерявала да го превърне в крастава жаба, но не и била съвсем ясна разликата. И сега той живееше във Фийгълската могила, където се хранеше с червеи и им помагаше с по-трудното мислене.
- Нали ви казах, г-н Секигоопрай, че само да ви бъде записано името някъде не представлява никакъв проблем, - обясни той - Няма нищо незаконно в думите „Роб Секигоопрай”. Освен разбира се ако, - тук жабокът се позасмя по адвокатски - не е представлявало инструкция!
Нито един Фийгъл не се засмя. Те предпочитаха хуморът да е по-, ами по-смешен.
Роб Секигоопрай все така си съзерцаваше доста разкривеното си произведение.
- Та туй ми е името, начи?
- Несъмнено, г-н Секигоопрай.
- И нищо лошо ич не става, - отбеляза Роб и погледна по-отблизо - А отде найш, че е мойто име?
- А, оно е от оная част с четюването, - обясни Джейни.
- Оная част, дето драскулиците ти приказват право у чутурата ли? - сети се Роб.
- В основата си е това, - съгласи се жабокът - Но решихме, че ти би предпочел да започнеш с по-физичната страна на процеса.
- Ма не мое ли я да го научим само писуването, а четюването да го остаим на некой друг? - пробва се без много да се надява Роб.
- Не, мойо мъж требе да си мое и двете, - заяви Джейни и си скръсти ръцете пред гърдите. Направи ли една Фийгълка така, значи няма никаква надежда.
- Ох, страшно е га жената на един мъж се сдуши срещу му с жабок, - поклати глава Роб.
Но скоро пак се обърна към омазнената хартишка и на лицето му се появи намек за гордост.
- Ма се пак оно си е мойто име, нал’тъй? - ухили се той.
Джейни кимна.
- Ей го на, сам самичко, а не на некой афиш, дето пише „Търси се” или нещо таквоз? Мойто си име, от мен си изписано.
- Да, Роб, - каза келдата.
- Мойто си име у моя си джеб. Нема никой шашкънин нищичко да му сторва, а? Я си го имам името ми на сигурно място?
Джейни се спогледа с жабока, който сви рамене. Общото мнение на тези, които ги познаваха беше, че повечето акъл във фийгълските кланове остава в жените им.
- Мъжо си е мъж на место, га си го държи името, дека никой не мой да му го бара, - заяви Роб Секигоопрай - Сериозна магия си е туй, така де...
- Това Р е обърнато наопаки, а и си изпуснал Е-то и едното О във Секигоопрай, и това на края му трябваше да е И Кратко, - намеси се Джейни, защото задължение на съпругата е да не дава на съпруга си чак пък да се пръсне от гордост.
- Ей, бре жено, че отдека да ная я как че ми застане дебелако, - благодушно махна с ръка Роб - Не мойш да му се довериш на дебелак. Секи от нас природно писмовните ора го най туй. Стои си стои дебелако па по некое време земе че се катурне.
И той пак се усмихна на името си:
ЬОБ СКИГОПРАИ
- И ми се чини, дека си нещо у грешка с туй И Кратко, - подължи той - Щото ич не е кратко, а си е бая дълго, чуеш ли ме жено? Секи го види туй.
Той си пъхна молива в косата и я изгледна непокорно.
Джейни въздъхна. Беше израсла със седем хиляди братя и знаеше как им работи мисълта - често доста бързо и същевременно в напълно неправилна посока. И ако не можеха да нагласят мисленето си според света, нагласяха с някой друг ритник света според мисленето си. Обикновено, както и казваше майка и, най-добре беше да не се спори.
В действителност само около половин дузина Фийгъли от клана Дългио Гьол можеха да четат и пишат добре. Смятаха ги за чудати, странни увлечения. В крайна сметка каква работа ти вършеха веднъж станеш ли си от леглото заран? Те не ти трябват за да се пребориш с някоя пъстърна или да очушкаш някой заек или да се напиеш. Не можеш да четеш вятъра нито да пишеш по вода.
Да, но писаните неща траеха. Те бяха гласовете на Фийгъли умряли преди много време, които са видели странни неща или са направили странни открития. Дали одобряваш това зависеше от това, колко плашещо мислиш че е. Кланът Дългио Гьол одобряваше. А Джейни искаше най-доброто и за нейния клан.
Хич не беше лесно да си млада келда. Идваш в нов клан само с неколцина от братята си за телохранители, там си взимаш мъж и се озоваваш сред стотици девери. Допуснеш ли ума си да предъвква това, може и да се озориш. На острова на Дългио Гьол тя можеше поне да поговори с майка си, обаче една келда никога не се връща вкъщи.
Ако не се броят братята и телохранители, келдата винаги беше сама.
На Джейни и беше мъчно за вкъщи и самотно и я плашеше бъдещето, поради която тя беше напът да схване нещата малко накриво.
- Роб!
Хамиш и Голем Йън нахлуха през фалшивата заешка дупка, която беше входът за могилата.
Роб Секигоопрай ги изгледа и рече:
- Ми ние тука тъкмо я развивахме литратурната дейност.
- Да, Роб, ма ние нали гледааме големата мънечка млада бабаяга да си ойде по живо по здраво, както ти ни заръча, ма по нея пойде един роилник! - изсмотолеви Хамиш.
- Ма сигурни ли сте? - викна Роб и изпусна молива - Че я никогиж не бех чувал некой от оних да е у тойо свет!
- Епа че да, - подтвърди Голем Йън - От бръмчуването му чак зъбките ми заболеха.
- Мале че сте прости бе, оти и не казахте? - развика се Роб.
- Ми с нея беше оная другата бабаяга, бе Роб, - оправда се Голем Йън - Образователната бабаяга.
- Мис Тик? - подсказа жабокът.
- Епа да, она дето на лице е като вкиснало млеко, - подтвърди Голем Йън - А ти баш ни рече дека не бива се показваме, Роб.
- Епа да, ма туй е различно... - започна Роб но спря.
Той беше съпруг съвсем отскоро, но с женитбата мъжете придобиваха купища допълнителни сетива, забучени в мозъците им и едно от тях беше да каже на мъжа, че току що е затънал до гушата в голям проблем.
Джейни потропваше с краче. Ръцете и все още си бяха скръстени. И се усмихваше с онази специална усмивка, която жените научават също така приблизително когато рекат да се омъжат и която като че ти казва: „Да, наистина си загазил, но аз ще те оставя да се закопаеш още повече”.
- Що ми думаш за големата мънечка бабаяга? - попита тя с едно тихичко кротичко гласче, като на мишка обучена в Мишата Академия за Наемни Убийци.
- Епа, ми че, тъй де, нали... - започна Роб и лицето му посърна - Ми че не мойш ли се сети, ма миличко? Че она си беше на нашата сватба, епа да. Беше она нашта келда за ден два, нал найш. Старата я накара да се закълне току преди да си ойде у Земята на Живите, - добави той просто в случай че споменаването на желанията на предишната келда би отклонило някак си надигащата се буря - Ми оно си е убаво да и фърлюваме по едно око, както она е нашта бабаяга и...
И гласът на Роб замря пред лицето на Джейниния поглед.
- Истинската келда требе да се омъжи за Големио Човек, - заяви Джейни - Баш както я се омъжих за тебе, Роб Секигоопрай Фийгъл, а не съм ли ти я добра жена?
- О, убава, убава, - изпъшка Роб, - Ама...
- И не мое да си женен за две жени, оти оно че стане двуженство, не думам ли право? - продължи Джейни с опасно сладък гласец.
- Мале, че она още не е станала жена, оти си е моме, - отчаяно затърси изход Роб, - А и оно беше само временно и она нали е добра у мислюването...
- Я съм добра у мислюването, бе Роб Секигоопрай, и я ли съм келдата на тоя клан или не съм? Оно мое да има само една, не думам ли право? И си мислим я, дека нема да има повече търчене подир големото мънечко моме. Мале че срамотия. Не и требе на нея таквиз едни като Голем Йън да я зяпат по целото време, не ще и дума.
Роб Секигоопрай провеси нос и измънка:
- Епа да... ама...
- Що ама?
- Роилник е подгонил горкото мънечко моме.
Настана дълга пауза преди Джейни да промълви:
- Ма сигурни ли сте?
- Епа да, Келдо, - отговори Голем Йън, - Чуеш ли веднъж туй ми ти бръмчуване, никогиж не мойш го забрави.
Джейни си прехапа устната. След което, малко попребледняла каза:
- Не каза ли, дека от нея че стане могъща бабаяга, бе Роб?
- Епа да, ма никой никогиж не е сполучвал да го преживее роилнико! Че него не мойш го убиеш, не мойш го спреш, не мойш...
- Ма не ми ли рекохте вие, как големото мънечко моме се тепа дори с Нено Личество и победи? - възрази Джейни - Как я джасна с тигано. Та значи туй, че е добра она, нал тъй? Истинска бабаяга ли е она, сама че си го намери начино. Сите требе да се повърнеме по ориста си. Каквото и да е оно, требе да си го посрещне она лице у лице. А ако не мое, значи не е она истинска бабаяга.
- Епа да, ама роилнико е по-лошав от... - започна Роб.
- Она е ръгнала по странство да учи бабоягуването от други бабияги, - завърши Джейни - Я па требе да си го изучим келдуването сам самичка. Само се надевайте, она да се учи също тъй бърже кат мен, Роб Секигоопрай.

В rtf формат каквото съм превел досега може да се извади от тук:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Глава Втора
Дверизи и два носа


Дверизи беше само отбивка на пътя с име. Нямаше нищо освен хан за дилижансите, ковачница и малко дюкянче с думата СУВЕНИРИ оптимистично изписана на парче картон на прозореца. И това беше. Наоколо, разделени от нивя и горички бяха пръснати къщи на хората за които Дверизи сигурно беше големият град. Всеки свят е пълен с места като Дверизи. Това са места от които хората да идват, не места, където да ходят.
Лежеше си и тихичко се припичаше на знойното следобедно слънце. Точно посредата на пътя престарял помияр на бели и кафяви петна дремеше в прахта.
Дверизи беше по-голямо от селото у дома и Тифани досега не беше виждала сувенири. Тя отиде до дюкяна и похарчи половин пени за малка дърворезба изобразяваща две ризи на простор и две пощенски картички озаглавени „Изглед от Дверизи” и показващи магазинчето за сувенири и напълно вероятно същото куче спящо посред пътя. Дребничката старица зад тезгяха я нарече „млада госпожице” и я осведоми, че Дверизи било много популярно по-късно през годината, когато хора от цяла миля околовръст прииждали за Фестивала по Претакане на Зелето.
Когато Тифани излезе, завари мис Тик изправена до спящото куче и мръщеща се по посоката откъдето бяха дошли.
- Има ли нещо? - попита Тифани.
- Какво? - сепна се мис Тик, все едно беше забравила, че Тифани съществува - О... не. Аз просто... стори ми се, че... виж, защо не отидем да хапнем нещо?
Отне им известно време да намерят някого в хана, но мис Тик надникна в кухните и намери някаква жена, която им обеща малко питки и по чаща чай. Всъщност тя беше доста изненадана, че е обещала това, понеже не беше имала такова намерение, доколкото, ако сме точни, това и било свободният следобед докато не и пристигнел дилижансът, обаче мис Тик си имаше начин така да задава въпроси, че да получава отговорите, които и трябваха.
Още мис Тик поиска прясно яйце, без да е варено и с непокътната черупка. Вещиците също така ги бива и да задават въпроси, на които запитаният да не отговаря: „Защо?”
Те седнаха да ядат на една пейка на припек до хана. И после Тифани си извади дневника.
Тя си имаше дневник и в мандрата, но той беше за сирената и маслото. Този обаче беше личен. Беше го купила от един амбулантен търговец, евтино, защото беше за миналата година. Но пък, както каза той, имаше си точния брой дни.
Имаше си и катинарче, мъничко месингово на кожена каишка. Имаше си и малко собствено ключе. Тъкмо катинарчето привлече Тифани. Като си на определена възраст, разбираш за какво са ти катинари.
Тя записа „Дверизи” и и трябваше някое време да помисли преди да добави „отбивка на пътя”.
Мис Тик все така гледаше пътя.
- Нещо не е наред ли, мис Тик? - пак попита Тифани, поглеждайки нагоре.
- Аз... не съм сигурна. Някой гледа ли?
Тифани се огледа. Дверизи си дремеше на припек. Никой не ги гледаше.
- Не, мис Тик.
Учителката си свали шапката и извади от нея няколко клечки и малко черен конец. Запретна си ръкавите, огледа се припряно просто в случай, че в Дверизи внезапно се завъди население и взе яйцето. Яйце, конец и пръсти засноваха за няколко секунди и ето го яйцето висящо от пръстите на мис Тик в спретната черна мрежа.
Тифани остана впечатлена.
Мис Тик обаче не беше свършила. Тя заизважда разни неща от джобовете си, а една вещица обикновено има много джобове. Имаше няколко мъниста, две-три пера, стъклена леща и една две ивици цветна хартия. Всички те бяха вплетени в бъркотията от конци и клечки.
- Какво е това? - попита Тифани.
- Това е плетеница, - отговори мис Тик, съсредоточавайки се.
- Магия ли е?
- Не точно. Трик е.
Мис Тик вдигна лявата си ръка. Пера и мъниста и яйце и всякакъв джобен боклук се завъртяха в мрежата от конци.
- Хъм, - продума тя - Да видим сега какво ще да се види...
Бръкна с пръстите на дясната си ръка в паяжината от конци и дръпна...
Яйце и стъкло и мъниста и пера затанцуваха през бъркотията и Тифани беше сигурна, че в един момент една от нишките мина парво през друга нишка.
- О, - възкликна тя - Това е като Котешка люлка!
- Играла си на това, нали? - спомена неопределено мис Тик все още съсредоточавайки се.
- Мога да правя всички основни фигури, - заразказва Тифани - Бижутата и Къщичката и Стадото и Трите Бабички, Едната Кривогледа, Носещи Кош Риба на Пазара, Където Се Срещат с Магарето... макар че за тази трябват двама и я направих само веднъж, а Бетси Тъпър я засърбя носа точно когато не трябваше и трябваше да намеря ножица за да я освободя и...
Пръстите на мис Тик сновяха като тъкачен стан.
- Колко странно, че сега това е детска играчка, - вметна тя - Аха...
Я се загледа в сложната мрежа, която беше създала.
- Можете ли да видите нещо? - поинтересува се Тифани.
- Ако ми бъде позволено да се съсредоточа, дете. Благодаря ти...
На пътя отсреща спящото куче се събуди, прозина се и се изправи на крака. Довлече се до пейката на която седяха, изгледа укорително Тифани и се сви на кълбо до краката и. Миришеше на стари мокри черги.
- Има... нещо... - каза много тихо мис Тик.
Паника обзе Тифани.
Слънцето се отразяваше от белия прах по пътя и от отсрещния зид. Пчели жужаха сред малките жълти цветчета растящи по върха на зида. В краката на Тифани помиярът хъркаше и от време на време попръцкваше.
Но нещо беше ненаред. Нещо я давеше, притискаше я, притискаше околността, смачквайки я под ярката дневна светлина. Мис Тик и нейната мрежа от конци бяха застинали до нея, замръзнали в момент на тих ужас.
Само нишките се движеха, сами. Яйцето подскачаше, стъкълцето проблясваше, мънистата се мятаха от конец на конец...
Яйцето се пръсна.
Дилижансът пристигна.
И докара света със себе си, в облак прах сред шумотевица и тропот. Засенчи слънцето. Отвориха се врати. Раздрънчаха се такъми. От конете се вдигаше пара. Помиярът седна и завъртя опашка с надежда.
Натискът си отиде... не, той избяга.
До Тифани мис Тик извади кърпичка и забърса яйцето от роклята си. Остатъкът от плетеницата вече беше изчезнал в джоба и със завидна скорост. Тя се усмихна на Тифани и продължи да се усмихва докато говореше, от което изглеждаше малко смахнато:
- Недей да ставаш, не мърдай, просто си стой кротко като мишчица.
Тифани не се чувстваше в състояние да прави каквото и да е освен да си стои кротко; чувстваше се както когато се събудиш след кошмар.
По-богатите пътници заизлизаха от дилижанса, а по-бедните заслизаха от покрива му. Мърморейки и разтъпквайки се, вдигайки купища прахоляк, те се изнизаха в хана.
- А сега, - заговори мис Тик, след като вратата на хана се затвори - ние... ние ще се, ами, поразходим. Виждаш ли онази горичка? Натам сме. А когато коларят г-н Крабър се види с баща ти утре, ще му каже че, ами че те е оставил тук точно преди да пристигне дилижансът и ... и... и всички ще са доволни и никой няма да е излъгал. Това е много важно.
- Мис Тик? - започна Тифани вземайки си куфара.
- Да?
- Какво се случи преди малко?
- Не знам, - призна си вещицата - Наред ли се чувстваш?
- Ъ... да. Останал ви е малко жълтък по шапката.
И си притеснена, помисли си Тифани. Това беше най-тревожещата част.
- Съжалявам за роклята ви, - добави тя.
- И по-лошо е виждала, - отвърна мис Тик - Да вървим.
- Мис Тик? - пак се обади Тифани когато потеглиха.
- Ъ, да?
- Вие сте много притеснена, - каза Тифани - Ако ми кажете защо, тогава и двете ще сме притеснени, което ще значи само по половината притеснение за всяка от нас.
Мис Тик въздъхна:
- Може и нищо да не е било.
- Мис Тик, но яйцето се взриви!
- Да. Ами. Плетеницата, видиш ли, може да се използва като прост детектор и усилвател на магия. Всъщност е много грубо приспособление, но винаги си струва да направиш някоя в случай на опасност и неяснота. Мисля че... сигурно не съм я направила правилно. И понякога се получават разряди на случайна магия.
- Направила сте я, защото сте била обезпокоена, - изтъкна Тифани.
- Обезпокоена ли? В никой случай. Никога не съм обезпокоена! - сопна се мис Тик - Обаче, понеже си го поставила на въпрос, бях загрижена. Усещах че нещо не е така. Нещо наблизо, струва ми се. Сигурно не е било нищо. Фактически се чувствам много по-добре, сега като си тръгваме.
Но не изглежда да си по-добре, помисли си Тифани. И не бях права. Двама души значи два пъти повече притеснение за всеки.
Но тя беше сигурна, че в Дверизи няма нищо магично. То беше само една отбивка на пътя.

* * *

Двадесетина минути по-късно пътниците заизлизаха да се качат на дилижанса. Кочияшът забеляза, че конете се потят и се зачуди защо ли чува бръмчене на мухи, когато никакви мухи не се виждаха.
Кучето, което беше лежало насред пътя, по-късно беше намерено свито в една от конюшните и разтреперано.

Горичката беше на около половин час ходене, като мис Тик и Тифани се редуваха да носят куфара. Тя не беше нищо особено, като за гора, беше предимно от пораснали букове, макар че веднъж научиш ли, че буковете пускат едни неприятни отрови за да държат почвата си чиста, вече не ти се струват дървения материал, за който си ги мислела.
Седнаха на един дънер и зачакаха залеза. Мис Тик разправи на Тифани за плетениците.
- Значи не са магични? - поиска да уточни Тифани.
- Не са. Те са нещо, чрез което да става магичното.
- Имате предвид както очилата помагат да виждаш, но не виждат вместо теб ли?
- Правилно, браво на теб! Дали е вълшебен телескопът? Определено не. Той е просто стъкла в тръба, ама с него можеш да броиш драконите на луната. И ... добре де, някога стреляла ли си с лък? Не, сигурно не си. Но плетеницата може да действа също и като лък. Лъкът натрупва мускулна сила, когато стрелецът го опъва и мята тежка стрела много по-надалече отколкото стрелецът би могъл всъщност да я хвърли. Можеш да направиш плетеница от каквото и да е стига да... изглежда правилно.
- И тогава можеш да кажеш, дали има магия ли? - обади се Тифани.
- Да, ако това е, което търсиш. Ако си добра с това, можеш да го използваш и сама да правиш магии, да се концентрираш на каквото всъщност трябва да се направи. Можеш да я използваш за защита, като муска, или да изпратиш заклинание или... добре де, то е като онези скъпи джобни ножчета, нали ги знаеш? Онези с мъничкото трионче и ножички и клечка за зъби? Макар че не мисля, че която и да е вещица е използвала плетеница за клечка за зъби, ха-ха. Всяка млада вещица трябва да се научи как да си прави плетеница. Г-ца Здравосмислова ще ти помогне.
Тифани се огледа в гората. Сенките се издължаваха, но те не я тревожеха. Частици от поученията на мис Тик се нижеха в главата и: Винаги се изправяй срещу страховете си. Носи си достатъчно пари, но никога твърде много, и малко канап. Дори когато вината не е твоя, отговорността е твоя. Вещиците се оправят с нещата. Никога не заставай между две огледала. Никога не се кикоти. Прави, каквото трябва да се направи. Никога не лъжи, но не е нужно винаги да си честна. Никога не си пожелавай. Най-вече никога не си пожелавай при падаща звезда, което астрономически погледнато е просто глупаво. Отваряй си очите и после отново си ги отваряй.
- Г-ца Здравосмислова има дълга сива коса, нали? - обади се тя.
- О, да.
- И е доста висока жена, съвсем леко пълна и носи доста много огърлици, - продължи Тифани - И очила на верижка. И обувки с изненадващо високи токове.
Мис Тик не беше глупава. Тя огледа поляната и попита:
- Къде е тя?
- Застанала е до ей онова дърво, - отговори Тифани.
Дори и сега на мис Тик и се наложи да примижи. Това, което беше забелязала Тифани беше, че вещиците изпълват пространството. Някак си, почти невъзможно да се опише как, те бяха като че по-истински от останалите хора. Те просто изпъкваха повече. Но ако не искаха да ги видят, ставаше изумително трудно да ги забележиш. Не се криеха, нито пък се разтваряха магически във въздуха, въпреки че изглеждаше така, но ако трябваше да опише човек стаята по-късно, ще се закълнеш, че в нея е нямяло вещица. Те изглежда просто се оставяха да бъдат изгубени.
- А да, браво на тебе, - каза мис Тик - Тъкмо се чудех, кога ще забележиш.
Ха! - помисли си Тифани.
Г-ца Здравосмислова стана по-видима като пристъпи към тях. Беше цялата в черно, но като вървеше, леко подрънкваше поради всичката черна бижутерия, която носеше, и още тя имаше и очила, което на Тифани и се стори странно като за вещица. На Тифани тя и заприлича на щастлива квачка. И си имаше две ръце, обичайното количество.
- А, мис Тик, - поздрави тя - А ти трябва да си Тифани Болежкова.
Тифани не забрави да се поклони; защото вещиците не правят реверанси (освен когато искат да притеснят Роланд).
- Бих искала да си кажа две думи с г-ца Здравосмислова, Тифани, ако не възразяваш, - каза недвусмислено мис Тик - Работи на възрастни вещици.
Ха! - пак си помисли Тифани, защото и хареса как звучи.
- Тогава ще ида да си потърся някое дърво, нали може? - продума тя с това, което си мислеше че бъка от сарказъм.
- На твое място бих използвала храстите, миличка, - викна след нея г-ца Здравосмислова - Не бих искала да спираме като се вдигнем във въздуха.
Наистина имаше едни зеленикови храсти, предлагащи приличен параван. Но след като и говореха все едно е на десет години, Тифани би предпочела по-скоро мехурът и да се пръсне.
„Аз бих Кралицата на Феите!” - помисли си тя навлизайки в гората. Добре де, не съм сигурна как точно, защото сега всичко е като на сън, но го направих!
Беше ядосана, че я изпровождат ей така. Мъничко уважение нямаше да навреди, нали? Това и беше казала старата вещица Госпожа Вихронрав, нали? „Аз ще те уважавам, също както и ти от своя страна ще уважаваш мен”. Госпожа Вихронрав, вещицата като която всички други вещици тайно се надяваха да станат, и беше показала уважение, така че човек да си помисли, че и другите биха могли да направят някакви усилия в тази насока.
И тя каза:
- Виждай ме.
... и излезе от себе си и отиде накъм мис Тик и г-ца Здравосмислова в невидимото си призрачно тяло. Не смееше да погледне надолу, та да не би случайно да види, че краката и ги няма. Когато се озърна да погледне плътното си тяло, завари го да си стои смирено до зелениковите храсти, несъмнено твърде далече за да чуе нечий разговор.
Като се приближи скришом Тифани чу как мис Тик казва:
- ... но е смущаващо преждевременно развита.
- Олеле. Никога не съм се разбирала кой знае колко добре с умни хора, - отвърна г-ца Здравомислова.
- О, по сърце тя е добро дете, - каза мис Тик, което подразни Тифани значително повече от онова „смущаващо преждевременно развита”.
- Разбира се, наясно си с моята ситуация, - предупреди г-ца Здравомислова, докато Тифани се промъкваше по-наблизо.
- Да, г-це Здравомислова, но работата ви значи толкова много. Ето защо Госпожа Вихронрав ви предложи.
- Но ме е страх, че ставам малко разсеяна, - обезпокои се г-ца Здравомислова - Полетът насам беше ужасен, защото като голяма глупачка си забравих очилата за надалече на другия ми нос...
Другият и нос ли? - помисли си Тифани.
И двете вещици застинаха в едно и също време.
- Без яйце съм! - възкликна мис Тик.
- Имам бръмбар в кибритена кутия за такива спешни случаи! - изписка г-ца Здравомислова.
Ръцете им се втурнаха по джобовете им и заизваждаха конци и пера и късове цветен плат...
Знаят, че съм тук! - каза си Тифани и прошепна:
- Не ме виждай!
Запремигва и се заклати на петите си като се върна в търпеливата фигурка до зелениковите храсти. В далечината г-ца Здравомислова трескаво правеше плетеница, а мис Тик оглеждаше гората.
- Тифани, ела веднага! - извика я тя.
- Да, мис Тик, - откликна тя и потегли бегом като добро момиченце.
Някак си са ме усетили, помисли си тя. Добре де, нали са вещици все пак, дори ако според мен и да не са особено добри такива...
И тогава дойде натискът. Сякаш смаза гората и я изпълни с ужасяващото усещане, че нещо стои точно зад теб. Тифани падна на колене, затисна ушите си с ръце и болка като най-лошата ушна болка прониза главата и.
- Готово! - извика г-ца Здравомислова.
Тя държеше плетеница. На вид доста различна от онази на мис Тик, от канап и пера от гарга и лъскави черни мъниста и, посредата на всичко, обикновена кибритена кутия.
Тифани изкрещя. Болката беше като нажежени до червено игли и ушите и се изпълниха с бръмчене на мухи.
Кибритената кутия се пръсна.
След което настъпи тишина и птичи песни и нищо, което да показва, че нещо се е било случило, освен няколко къса от кибритена кутийка падащи на спирали надолу заедно с парче дъгоцветно крило от насекомо.
- Майчице, - проговори г-ца Здравомислова - Доста добър бръмбар си беше, като за бръмбар де...
- Тифани, наред ли си? - забезпокои се мис Тик.
Тифани примигна. Болката си беше отишла също толкова внезапно, както беше дошла и остави само изгарящ спомен. Тя издрапа да се изправи.
- Струва ми се че да, мис Тик!
- В такъв случай да си кажем една дума, ако обичаш! - заяви мис Тик, отиде до едно дърво и застана там гледайки я строго.
- Да, мис Тик? - отиде при нея Тифани.
- Ти... направила ли си нещо? - попита мис Тик - Нали не си призовавала разни неща?
- Не! А и изобщо не знам как се прави! - възкликна Тифани.
- Тогава да не са твойте дребни мъже? - продължи подозрително мис Тик.
- Те не са мои, мис Тик. И не правят такива неща. Те просто кряскат „Кривънци!” и почват да ритат хората по пищялките. Определено разбираш, че са те.
- Е, каквото и да е било, изглежда се е махнало, - намеси се г-ца Здравомислова - А и вече трябва да тръгваме, иначе ще има да летим цяла нощ.
Тя бръкна зад друго дърво и извади връзка подпалки. Най-малкото точно на такова приличаше, защото на такова трябваше да прилича.
- Мое собствено изобретение, - поясни скромно тя - Че долу по равнините знае ли човек, нали? А дръжката се изстрелва посредством този бутон... Ох, съжалявам, понякога прави така. Някой видя ли накъде отхвърча?
Дръжката беше открита в един храст и завинтена обратно.
Тифани, момиче което слушаше, какво казват хората, наблюдаваше внимателно г-ца Здравомислова. Тя определено имаше само един нос на лицето си, а беше някак неудобно да си представяш, къде ли някой може да си държи още един и за какво ли ще го използва.
После г-ца Здравомислова извади някакво въже от джоба си и го даде на някой, който го нямаше.
Точно това направи, Тифани беше сигурна. Нито го изпусна, нито го хвърли, а просто го подаде и го пусна, все едно си е мислела, че го окачва на невидима закачалка.
То падна върху мъха. Г-ца Здравомислова погледна надолу, видя, че Тифани я наблюдава и се изсмя нервно:
- Ах колко съм глупава. Мислех си, че съм оттатък! Някой ден ще взема да си забравя и главата!
- Ами... ако е тази на върха на шията ви, - поде предпазливо Тифани, все още мислейки за другия нос - все още си е с вас.
Старият куфар беше завързан са метящия край на пръта, която сега се рееше кротко на няколко стъпки над земята.
- Ето, от това ще стане чудесна удобна седалка, - каза г-ца Здравомислова, вече станала на торбата оголени нерви, на каквато ставаха повечето хора, като усетеха, че Тифани ги гледа втренчено - Сега, ако просто се качиш зад мен. Ъ. Аз обикновено правя така.
- Обикновено се качвате зад себе си ли? - учуди се Тифани - Как...?
- Тифани, винаги съм окуражавала прямия начин по който задаваш въпроси, - намеси се на висок глас мис Тик - А сега, моля те, много ми се иска да те поздравя с доброто ти владение на мълчанието! Качвай се зад г-ца Здравомислова. Сигурна съм, че тя би искала да тръгнете докато все още не се е мръкнало.
Пръчката потрепна, когато г-ца Здравомислова я възседна. Тя я потупа подканящо.
- Нали не те е страх от високо, миличка? - попита тя, докато Тифани се катереше.
- Не, - отговори Тифани.
- Ще се видя с вас като дойда за Изпитанията на Вещици, - викна им мис Тик, когато Тифани усети метлата полека да се отлепя от земята, - Внимавайте!
Оказа се, че когато г-ца Здравомислова беше попитала Тифани, дали я е страх от високо, това не е било правилният въпрос. Тифани изобщо не я беше страх от високо. Можеше да минава покрай високи дървета без да и мигне окото. Видът на грамадни, извисяващи се над нея планини ни най-малко не я притесняваше.
Това от което я беше страх обаче, макар че не го знаеше чак до този момент, беше от дълбоко. Страх я беше да пада толкова дълго време от небето, че да и свърши дъхът за пищене преди да се удари в скалите толкова силно, че да стане на нещо като желе, а всичките и кости да станат на прах. Фактически я беше страх от земята. Г-ца Здравомислова е трябвало да си помисли по-добре преди да зададе въпроса.
Тифани се вкопчи в колана на г-ца Здравомислова и впи поглед в плата на роклята и.
- Досега летяла ли си някога, Тифани? - попита вещицата докато се издигаха.
- Ннгф! - изстена Тифани.
- Ако искаш, мога да направя някое кръгче, - предложи г-ца Здравомислова - Оттук ще да имаме чудесна гледка към твоята страна.
Въздухът сега фучеше покрай Тифани. Беше станало много по-студено. Тя не откъсваше очи от плата.
- Няма ли да е чудесно? - надвикваше все по-шумния вятър г-ца Здравомислова - За нула време ще сме готови!
На Тифани не и остана време да каже не, а и без друго беше сигурна, че ще и прилошее ако си отвори устата. Пръчката под нея се наклони и светът се изметна настрани.
Никак не и се гледаше, но тя си спомни, че една вещица винаги е любознателна до ръба на пъхането на нос където не го искат. За да остане вещица трябваше да погледне.
Рискува с един поглед и видя света под себе си. Златисто-червената светлина на залеза обливаше земята, долу бяха дългите сенки на Дверизи, а по-нататък имаше гори и села по целия път чак до дългия извит хълм на Варовитище...
... което сияеше в червено, а бялата фигура на варовиковия Кон гореше в златно като гигантски медальон. Тифани го зяпна. В чезнещата вечерна светлина, със сенките препускащи откъм падащото слънце, той изглеждаше жив.
В този момент и се поиска да скочи, да отлети обратно, да се озове там като си затвори очите и щракне с токчета, да направи каквото и да е...
Не! Тези мисли тя ги беше разтребила и прибрала, нали? Трябваше да учи, а по рида нямаше кой да я учи!
Но Варовитище беше нейният свят. Всеки ден тя крачеше по него. Можеше да почувства под краката си древния му живот. Страната беше в костите и, също като беше казвала Баба Болежкова. И в името и също я имаше: на древния език на Нак Мак Фийгъл то звучеше като „Земя под Вълната” и в умствените си очи тя се разхождаше по тези дълбоки праисторически морета, когато се е било образувало Варовитище, от милион-годишния дъжд от черупките на миниатюрни същества. Тя стъпваше по земя, направена от живот и я вдъхваше и я слушаше и мислеше нейните мисли вместо нея. Да я види сега - малка, самотна, посред пейзаж простиращ се до края на света, това и идваше твърде много. Трябваше да се върне там...
За момент пръчката се извърна във въздуха.
Не! Трябва да вървя!
Метлата рязко се върна където си беше и когато тя зави обратно към планините и прилоша.
- Малко турбуленцийка, струва ми те, - подметна през рамо г-ца Здравомислова - Между другото мис Тик предупреди ли те за дебелите вълнени гащи, миличка?
Тифани, все още в шок, промърмори нещо, което успя да прозвучи като „не”. Мис Тик беше споменала гащите и как благоразумната вещица носила поне три чифта, за да предотврати вледеняването, но тя беше забравила за това.
- Майчице, - каза г-ца Здравомислова - Тогава по-добре да прескачаме плетища.
Метлата падна надолу като камък.
Тифани никога не забрави този полет, макар че много пъти се опитваше. Летяха точно над повърхността, която беше размито петно току под краката им. Всеки път като стигаха до ограда или плет, г-ца Здравомислова я прескачаше с вик „А сега!” или „Опала!”, които вероятно е трябвало да ободрят Тифани. Е, не го правеха. На два пъти тя повърна.
Г-ца Здравомислова летеше толкова наведена, че главата и беше почти до дръжката, с което максимално използваше аеродинамическите предимства на островърхата шапка. Която беше възкъса, само двадесетина сантиметра, нещо като клоунска шапка но без помпоните. По-късно Тифани разбра, че това беше за да не и се налага да я сваля като влиза в къщурки с нисък покрив.
След някое време (цяла вечност, ако питат Тифани) те оставиха нивята зад гърба си и полетяха през планинските подножия. Не след дълго минаха три такива и сега прътът летеше над бързите бели води на широка река изпъстрена с камънаци. Пяна плискаше по обувките им.
Тя чу как г-ца Здравомислова надвиква рева на реката и воя на вятъра:
- Би ли имала нещо против само да се наведеш малко? Това тук ще е малко по-мъчно!
Тифани рискува да надникне над рамото на вещицата и зяпна.
На Варовитище нямаше чак толкова много води, освен малките поточета, наричани от хората дерета, които рукваха по долините в края на зимата и напълно пресъхваха през лятото. Около рида, разбира се, текоха и големи реки, но те бяха бавни и кротки.
Водата пред очите и не беше бавна и кротка. Беше вертикална.
Реката се извисяваше накъм тъмно-синьото небе, чак до ранните звезди. Прътът я последва.
Тифани се наведе назад и изпищя. И продължи да пищи докато метлата набираше нагоре по водопада. Тя и преди знаеше думата, естествено, обаче думата не беше толкова голяма, толкова мокра и, най-вече, не беше толкова шумна.
От пръските му тя прогизна. От рева му я боляха ушите. Тя се държеше здраво за колана на г-ца Здравомислова докато се издигаха през пръски и грохот и чувстваше че всеки момент ще се изпусне...
... и тогава нещо я метна напред и шумът на водопада започна да заглъхна отзад, а прътът продължи, сега вече отново „покрай” а не „нагоре по” реката, която макар все още да скачаше и да се пенеше, поне имаше благоприличието да го прави на земята.
След някое време г-ца Здравомислова подкара през нови поля, по-малки и по-зелени, отколкото вкъщи. Пак имаше дървета и горички в дълбоки долини. Но последната дневна светлина чезнеше и скоро единственото, което остана отдолу беше тъмнината.
Тифани сигурно беше позадрямала вкопчена в г-ца Здравомислова, защото я събуди тръсването, когато прътът спря направо посред въздуха. Земята беше по-надолу, но някой беше наредил нещо, което се оказаха свещи, догарящи в стари буркани.
Полекичка, с бавни завои метлата се сниши, докато не стигна точно над тревата.
В този момент краката на Тифани решиха да се откопчат и тя тупна на земята.
- Стигнахме! - възкликна бодро г-ца Здравомислова, докато и помагаше да стане - Много добре се справи!
- Извинявайте за пищенето и за повръщането... - измънка Тифани, препъвайки се в единия от бурканите и събаряйки свещта. Помъчи се да различи нещо в мрака, но и се виеше свят - Кой запали свещите, г-це Здравомислова?
- Аз. Да влизаме, че ще изпомръзнеме... - започна г-ца Здравомислова.
- А, с магия значи, - пробва се Тифани, все още замаяна.
- Е, да де, би могло да се направи и с магия, - замисли се г-ца Здравомислова - Но аз предпочитам с кибрит, което разбира се изисква значително по-малко усилия, а и като се замисли човек, той си е сам по себе си доста вълшебен - тя отвърза куфара от пръта и продължи - Ето че пристигнахме! Надявам се че ще ти хареса тук!
Пак изникна този бодър тон. Дори когато и беше лошо и и се виеше свят и си умираше колкото се може по-скоро да разбере, къде е тоалетната, Тифани все още имаше работещи уши и ум, който независимо колко уморена беше тя, не спираше да мисли. И той си помисли: Този бодър тон е пропукан по ръбовете. Нещо тук не е наред...

- багрило известно като вайда
Багрилна вайда или багрилна сърпица (Isatis tinctoria) - растение, от което се произвежда синя боя, с която древните келти са си рисували телата преди бой. Римляните са наричали келтите от съвременна Шотландия „Пикти”, което буквално значи „изрисувани” поради употребата на въпросната вайда.
- Дългио Гьол
Изглежда това е същият Фийгълски клан, който участва в „Захапи за врата”.
- Белият Кон
По различни хълмове в Англия има към десетина изрязани в торфа праисторически изображения на бели коне, но най-известен е Ъфингтънският Бял кон, направен точно както се описва в книгата. Ето негово изображение тук: http://www.english-heritage.org.uk/upload/img_400/se_uffington_horse_01.jpg.
- с него можеш да броиш драконите на луната
За драконите на луната пише по-подробно в „Последният герой”.

Много ти благодаря, рицарю на Пратчетовото слово. Нямаш представа колко народ правиш щастлив (абе сигурно имаш). Ама да знаеш, че сме много и ръкопляскаме. Орден, поне един орден, ама и той е малко. Аноя да благослови мишката и клавиатурата ти и дано компютърът ти никога не забива, докато изписваш благословените слова Пратчетови! Да живей!

Прекрасно! С Тифани определено имаш вдъхновение ли, муза ли!:))

Луд си братче, от къде ги изкарваш тия нерви за едно "мерси" да си губиш времето вече с четвърта книга не те знам, ама благодаря на всички богове че те има.
Само ми е малко кофти дето игнорираш Thud! щото стражата са ми любимците... ама как да ти оплаче човек, все едно да се оплакваш че са ти подарили 100-те лв-а на двулевки...

Глава Трета
Жена с едно на ум


Имаше къщурка, но Тифани не можеше да различи много нещо в тъмното. Около нея растяха нагъсто ябълкови дървета. Тя закачи нещо висящо от някакъв клон докато следваше поклащайки се г-ца Здравомислова. То се залюшка със звънтене. Малко по-нататък се чуваше се също и звук на падаща вода.
Г-ца Здравомислова отвори вратата. Тя водеше към малка, ярко осветена и извънредно прибрана кухня. Огън лумтеше в желязната печка.
- Ммм ... Аз нали трябва да съм чирачка, - каза Тифани, все още скапана от полета - ще направя нещо за пиене, ако ми покажете къде са нещата...
- Не! - избухна г-ца Здравомислова вдигайки ръце.
Викът изглежда я шокира, защото като ги свали, се беше разтреперила.
- Не... аз... аз не искам да чувам за подобно нещо, - продължи тя с по-нормален тон и се опита да се усмихне - Имала си дълъг ден. Ще те заведа в стаята ти и ще ти покажа какво къде е и ще ти донеса малко бульон, а чирачка можеш да бъдеш от утре. Няма за къде да се бърза.
Тифани изгледа къркорещото котле на печката и самуна на масата. Беше току що изпечен хляб, тя можеше да го помирише.
Проблемът на Тифани беше нейният Трети Акъл . Който казваше: Тя живее сам-сама. Кой тогава е запалил огъня? Къкрещото гърне трябва отвреме на време да се бърка. Кой го е бъркал? И някой е запалил свещите. Кой?
- Някой друг да е настанен тук, г-це Здравомислова? - поиска да знае тя.
Г-ца Здравомислова хвърли отчаян поглед към котлето и самуна и пак се обърна към Тифани.
- Не, само аз съм тук, - отговори тя и някак си Тифани усети, че тя казва истината. Или поне някаква истина.
- Утре? - почти се примоли г-ца Здравомислова.
Изглеждаше толкова сконфузена, че на Тифани всъщност и стана жал за нея. Тя се усмихна:
- Разбира се, г-це Здравомислова.
Те направиха кратка обиколка на светлината на свещ. Имаше нужник близо до къщурката. С две дупки, което на Тифани и се стори малко странно, но, разбира се, може би някога тук са живели и други хора. Имаше и отделно помещение само за баня, кощунствено пилеене на пространство според стандартите на чифлика Дома. Имаше си собствена помпа и голям котел за стопляне на водата. Което определено си беше тузарско.
Спалнята и беше ... спретната. Спретната беше точната дума. Всичко имаше набори и дантели. Всичко, което можеше да има покривка, я имаше. Някой се беше опитал да направи стаята ... ведра, все едно е много ведро нещо да си спалня. Стаята на Тифани в чифлика имаше черга от парчета на пода, кана за вода и леген на подставка, голям дървен сандък за дрехите, прастара кукленска къщичка и малко стари басмени пердета и толкова. На чифлика спалните бяха за да си затваряш в тях очите.
Тази стая имаше шкаф с чекмеджета. Съдържанието на куфара и с лекота се събра в едно от чекмеджетата.
Леглото не издаде никакъв звук, когато Тифани седна на наго. Старото и легло имаше толкова стар матрак, че беше образувал уютна вдлъбнатина, а всяка пружина звучеше по своему. Ако не можеше да заспи, тя можеше да мърда ту така ту иначе и да изсвири на пружините „Камбаните на Св. Унгулант”: дрън дзън-дзън, чжянг плянк буоунг, шлянк скръц уоуонг, дрън джвяц.
Също така тази стая миришеше другояче. Миришеше на резервни стаи и на сапуна на други хора.
На дъното на куфара и имаше малка кутийка, която и беше направил дърводелецът на чифлика г-н Блок. Той не си падаше по префинените работи, така че тя беше доста тежка. В нея тя си пазеше ... неща за спомен. Имаше парче варовик с вкаменелост, което беше доста рядко нещо, и нейния личен печат за масло (вещица на метла) в случай че и се случеше да прави масло тук, и един добски камък , който се предполагаше да е късметлийски, защото си имаше дупка. (Бяха и казали това като беше на седем години и тя си го взе. Не можеше да разбере защо пък дупката да го прави късметлийски, но след като изкара доста време в джоба и, а после на сигурно място в кутията, той сигурно имаше повече късмет от повечето камъни, които ги подритваха наляво и надясно, газеха ги каруци и така нататък). Имаше още жълто-черна опаковка от тютюн „Веселия моряк”, ястребово перо и древен кремъчен връх от стрела грижливо увит в малко овча вълна. Тях по Варовитище ги имаше много. Нак Мак Фийгъл ги използваха за върхове за копия.
Тя подреди всичко това върху шкафа, а до тях сложи дневника си, но това не направи стаята по-уютна. Те просто изглеждаха самотни.
Тифани взе опаковката и вълната и ги помириса. Не беше точно като миризмата на овчарската колибка, но толкова приличаше на нея, че и се насълзиха очите.
Досега не беше нощувала извън Варовитище. Тя познаваше думата „носталгия” и се зачуди, дали това студено, тънко чувство, зараждащо се в нея е това, на което мяза...
Някой почука на вратата.
- Аз съм, - обади се един приглушен глас.
Тифани скочи от леглото и отвори. Г-ца Здравомислова влезе с поднос с паница говежди бульон и залък хляб. Остави го на малката масичка до вратата.
- Ако само го оставиш отвън до вратата като свършиш, после ще го отнеса долу, - предложи тя.
- Много ви благодаря, - отвърна Тифани.
Г-ца Здравомислова се задържа на вратата:
- Много ще е хубаво пак да има с кого да си говоря, освен с мен си. Надявам се че няма да поискаш да си отидеш, Тифани.
Тифани изкара една весела усмивчица, изчака докато вратата не се затвори и не чу стъпките на г-ца Здравомислова да се отдалечават надолу по стълбите и отиде на пръсти до прозореца за да провери дали няма решетки.
В изражението на г-ца Здравомислова имаше нещо плашещо. Беше някак си едновременно жадно и пълно с надежда, умоляващо и изплашено.
После Тифани провери дали може да залости вратата отвътре.
Говеждият бульон се оказа на вкус точно като говежди бульон, а не, просто да вземем един напълно и изцяло случаен пример, като бульон направен от последното нещастно момиче работило тук.
За да си вещица трябва да имаш отлично въображение. Точно сега обаче на Тифани и се поиска нейното да не беше чак толкова добро. Обаче Госпожа Вихронрав и мис Тик нямаше да я оставят да дойде тук, ако беше опасно, нали? Или по-скоро, дали?
Можеха си. Като нищо можеха. Вещиците не си падат много по правенето на нещата да са прости. Те приемат, че ще си използваш мозъка. Не си ли използваш мозъка, къде си тръгнала да ставаш вещица. Светът няма да направи нещата прости, биха казали те. Научи се да се учиш бързо.
Но... те ще се погрижат тя да има шанс, нали?
Разбира се, че ще се погрижат.
Сигурно.
Тя почти беше свършила с изобщо-не-направения-от-хора-ама-честна-дума бульон, когато нещо се опита да изтръгне паницата от ръката и. Беше възможно най-лекичко подръпване и когато тя без да мисли го задържа, подръпването незабавно престана.
Та-ка, помисли си тя. Поредната странност. Е добре, това все пак е къща на вещица.
Нещо подръпна лъжицата, но пак така спря веднага щом тя си я придърпа.
Тифани остави празната паница и лъжицата на подноса и произнесе, надявайки се че не звучи изплашено:
- Е добре, свърших.
Подносът се издигна във въздуха и се зарея полека към вратата, където кацна с леко издрънчаване.
Резето на вратата се вдигна.
Вратата се отвори.
Подносът се издигна и излетя през вратата.
Вратата се затвори.
Резето се плъзна на мястото си.
Тифани чу как лъжицата подрънква докато някъде в тъмните коридори подносът си продължи по пътя.
На Тифани и се стори, че ще е от жизнено значение да помисли преди да стори нещо. Така че тя си помисли: Глупаво ще е да се разтърчиш и да се разпищиш само защото ти е отнесен подносът. В крайна сметка каквото и да го беше направило, даже беше имало благоприличието да затвори вратата след себе си, което значеше, че уважава уединението и, нищо че го нарушава.
Тя си изми зъбите на умивалника, навлече си нощницата и се пъхна в леглото. Духна свещта.
След малко стана, пак запали свещта и с малко зор замъкна шкафа пред вратата. Не беше съвсем сигурна защо, но чувстваше, че ще е по-добре да го направи.
После пак си легна в тъмното.
Беше свикнала да спи докато навън по рида овце блееха и от време на време някое звънче иззвъняваше.
Тук нямаше овце които да блеят нито хлопатари да звънят и всеки път, когато такова нещо не се чуеше, тя се събуждаше мислейки си „Какво пък беше това?”
Но накрая все пак трябва да беше заспала, защото си спомняше как се събуди посред нощ като чу, как шкафът много бавно се замъква където е бил отначало.

Тифани се събуди все още жива и ненакълцана на разсъмване. Пееха непознати птици.
В къщата не се чуваше нито звук и тя си помисли: „Аз съм чирачката, нали така? Аз съм тази, която трябва да чисти и да пали огъня. Знам, че така трябва да бъде.”
Тя се изправи и огледа стаята.
Старите и дрехи бяха спретнато сгънати върху шкафа. Вкаменелостта и късметлийският камък и останалите неща бяха изчезнали и само след трескаво тършуване тя успя да ги намери пак в кутията на дъното на куфара и.
- Вижте сега, - заяви тя на стаята като цяло - Аз съм бабаяга, нали знаете. Ако тук има някакви Нак Мак Фийгъл, да се покажат на мига!
Нищо не се случи. Не че очакваше нещо да се случи. Нак Мак Фийгъл нямаха особени интереси в разтребването на неща, поне не в домакинския смисъл на думата.
За експеримент тя взе свещника от масичката до леглото, остави го върху шкафа и отстъпи. Нищо не последва.
Тя се обърна да погледне през прозореца и още докато се обръщаше чу едно тихичко туп.
Като се озърна, свещникът беше пак на масичката.
Е добре... днес ще е ден, когато тя ще получи някои отговори. Тифани се зарадва на леко гневното си чувство. То и помагаше да не мисли чак толкова за това, колко и се иска да се върне у дома.
Тя тръгна да се облича и забеляза, че в джоба и има нещо меко и все пак хрущящо.
О, как можа да забрави? Но нали беше натоварен ден, много натоварен ден, а като стана дума, тя може и да е искала да забрави.
Тя извади подаръка на Роланд и внимателно разгърна бялата опаковъчна хартия.
Беше огърлица.
Беше Конят.
Тифани се втренчи в него.
„Не е то каквото кон изглежда, а е то каквото кон е”... Беше изрязан в торфа още преди да е започнала историята, от хора, които само в няколко вълнисти щриха са съумели да изразят всичко, което беше един кон: сила, грация, красота и бързина, напъващи да се откъснат от хълма.
А сега някой (някой доста хитроумен, и следователно сигурно доста скъп) го беше изработил от сребро. Беше плосък, също както на склона и, също като Коня на склона, някои части от него не бяха свързани с останалото тяло. Занаятчията обаче грижливо ги беше закачил с тъничка сребърна верижка, така че когато възхитената Тифани го вдигна пред очите си, видя го както си трябваше - движещ-се-макар-и-да-си-стои-на-мястото в светлината на утрото.
Как да не си го сложи. И... нямаше никакво огледало, нито дори мъничко ръчно. Е, добре тогава...
- Виждай ме - каза Тифани.
А далече, далече, чак долу м равнината, нещо, което беше загубило дирята се събуди. За момент не се случи нищо, а после мъглата над полето се разцепи, когато нещо невидимо тръгна нанякъде, шумейки като рояк мухи...
Тифани затвори очи, мина няколко малки кракчи настрани и няколко напред, обърна се и внимателно пак си отвори очите. И ето я, застанала пред нея си, неподвижна като на картина. Конят изглеждаше много хубаво с новата рокля - сребърно върху зелено.
Тя се почуди, колко ли ще да е струвало това на Роланд. И се зачуди, защо.
- Не ме виждай, - каза тя, бавно свали огърлицата, пак я уви в бялата хартия и я остави при другите неща от вкъщи.
После намери една от картичките от Дверизи и молив, и грижливо и усърдно написа една кратка благодарствена бележка на Роланд. С проблясък на вина тя внимателно използва другата картичка да каже на родителите си, че е напълно все още жива.
После, дълбоко замислена, слезе по стълбите.
Снощи беше тъмно и тя не беше видяла афишите налепени по цялото стълбище. Бяха циркови афиши, пълни с клоуни и зверове и онези старомодни надписи, където нито един ред букви не приличаше на друг.
Пишеше неща като:
Захлас на корем! Побързайте! Побързайте! Побързайте!
Циркът с Три Арени на Професор Монти Балонски и Сбирка от Редки Неща
Вижте как Изумителният Разчленяващ се Джак слага Лъвска Глава в Своята си Уста!!!
Вижте Кон с Глава Наместо Опашка!
***** Вижте Екзода!!!!! *****
КЛОУНИ! КЛОУНИ! КЛОУНИ!
Летящите Братя Пастрами преодоляват Гравитацията - най-Великата Сила във Вселената -- без мрежа --
Вижте Кларънс Танцуващото Степ Муле!
Дивете се на Типси и Топси
* Потресаващото Представление с Четене на Мисли *

И така нататък чак до най-ситния шрифт най-отдолу. Странно беше да се видят толкова ярки и чудновати неща в малка къщурка вдън горите.
Скоро тя намери кухнята. Беше студено и тихо, ако не се брои тиктакането на стенния часовник. И двете му стрелки бяха паднали от циферблата и се въргаляха на дъното на стъкления му похлупак, така че макар часовникът все още да отмерваше времето, той не възнамеряваше да го показва.
Като за кухня тук беше много прибрано. В чекмеджето до мивката всички вилици, лъжици и ножове бяха акуратно подредени по дължина в своите си отделения, което беше малко обезпокояващо. Всяко кухненско чекмедже се предполага да е подредено в началото, но с течение на годините в него се наблъскват неща, които не се побират точно, като големи черпаци и усъвършенствани тирбушони, които винаги заклещват чекмеджето, освена ако не знаеш чалъма за отклещване.
Просто за експеримент тя извади една лъжица от отделението за лъжици, пусна я при вилиците и затвори чекмеджето. После се обърна с гръб към него.
Чу се плъзгане и издрънчаване, точно каквото прави лъжица, когато я върнат при останалите лъжици, на които тя много им е липсвала и които с нетърпение чакат да им разкаже за живота си сред онези ужасяващо ръбати типове.
Следващия път тя сложи нож при вилиците, затвори чекмеджето ... и се облегна на него.
За известно време не се случваше нищо, но по някое време приборите се раздрънчаха. Шумът се усилваше. Чекмеджето се затресе. Целият умивалник заподскача...
- Е добре, - склони Тифани и отскочи - Давай както знаеш!
Чекмеджето направо изригна, ножът скочи от отделение в отделение като пъстърва и чекмеджето се затръшна.
Тишина.
- Кой си ти? - попита Тифани.
Никой не и отговори. Но на нея не и хареса усещането във въздуха. Някой и беше ядосан. То впрочем наистина си беше глупав номер.
Тя побърза да излезе в градината. Звукът, който беше чула снощи беше от водопадче недалече от къщата. Малко воденично колело помпаше вода в голяма каменна щерна, а имаше и тръба водеща в къщата.
Градината беше пълна с украшения. Бяха все доста жалки и евтини - зайчета със смахнати усмивки, глинени сърни с големи очи, гномове с червени островърхи шапки и изражения предполагащи, че са на противни лекарства.
Навсякъде от дърветата или от разни колци висяха разни неща. Имаше някои съноловки и муски, каквито беше виждала окачени и покрай къщите у дома. Други изглеждаха като големи плетеници, полека люлеещи се и позвънкващи. Някои ... е, едно изглеждаше като птица направена от стари четки, но повечето изглеждаха като боклуци. Но чудновати боклуци все пак. На Тифани и се стори, че някои се поразмърдаха като минаваше покрай тях.
Когато се върна в къщата, завари г-ца Здравомислова да седи на кухненската маса.
Също и г-ца Здравомислова. Всъщност тя се беше раздвоила.
- Извинявай, - каза г-ца Здравомислова отдясно - Мислех си, че е най-добре да се оправим с това още сега.
Двете жени изглеждаха съвършено еднакви.
- О, ясно, - сети се Тифани - Вие сте близначки.
- Не, - възрази лявата г-ца Здравомислова - Не съм. Може да ти е малко трудно...
- ... да разбереш, - поде другата г-ца Здравомислова - Виждаш ли, значи. Знаеш ли, че казват...
- ... че близнаците понякога могат да споделят мисли и чувства? - завърши първата г-ца Здравомислова.
Тифани кимна.
- Е, - каза втората г-ца Здравомислова - Моят случай, предполагам, е по-сложен, защото...
- ... съм една личност в две тела, - продължи първата г-ца Здравомислова и те продължиха да си прехвърлят думите една на друга все едно играеха с тях тенис.
- Искаше ми се да ти обясня това...
- ... полека, защото някои хора тази идея ги...
- ... разстройва и я намират за смразяваща или...
- ... просто твърде...
- ... шантава.
Двете тела замлъкнаха.
- Извинявай за това последното изречение, - добави лявата г-ца Здравомислова - Правя така само когато съм наистина развълнувана.
- Ъ, да не би да имате предвид, че вие двете... - започна Тифани, но г-ца Здравомислова Отдясно побърза да я поправи:
- Не двете. Аз съм си само аз, разбираш ли? Зная, че е трудно. Но аз имам дясна дясна ръка и дясна лява ръка и лява дясна ръка и лява лява ръка. Всичкото съм си все аз. Мога да отида на пазар и по същото време да си остана вкъщи, Тифани. Ако това ти помогне, мисли си за мен като за една...
- ... жена с четири ръце и...
- ... четири крака и ...
- ... четири очи.
Всичките четири очи в момента се бяха втренчили тревожно в Тифани.
- И два носа, - отбеляза Тифани.
- Правилно. Схванала си го. Дясното ми тяло е малко по-тромаво от лявото, но виждам по добре с десния си чифт очи. Аз съм човек, също като теб, освен това, че има повече от мен.
- Но една от вас... тоест половината от вас... измина целия път до Дверизи за да ме вземе, - забеляза Тифани.
- О, да, мога да се разделям така, - кимна г-ца Здравомислова - Много съм добра в това. Но при разстояние повече от около двадесет мили ставам много непохватна. А сега по една чаша чай няма да ни се отрази зле и на двете, мисля.
Преди Тифани да успее да помръдне, г-ците Здравомислови скокнаха и прекосиха кухнята.
И Тифани видя как една жена прави чай с четири ръце.
Като правиш чаша чай, има да се направят ред неща и г-ца Здравомислова ги направи всичките наведнъж. Телата стояха едно до друго и си предаваха неща от една ръка през друга на трета, размятайки чайник, чаши и лъжица в нещо като балет.
- Като бях малка всички мислеха, че съм близначки, - подметна тя през едното от рамената си - А после ... те си помислиха, че съм нещо зло, - добави тя през друго от рамената си.
- А такава ли си? - попита Тифани.
И двете г-ци Здравомислови се извърнаха рязко видимо шокирани.
- Що за въпрос е това? - скара се тя.
- Ами... очевидният? - отвърна Тифани - Искам да кажа, ако те кажеха: „Да, такава съм! Уахахахаха!” това не би ли спестило доста затруднения?
Четири очи се присвиха.
- Госпожа Вихронрав беше права, - продума накрая г-ца Здравомислова - Тя каза че си вещица от глава до пети.
Вътрешно Тифани грейна от гордост.
- Е, там е работата с очевидното, - каза г-ца Здравомислова - че то често не е такова... Госпожа Вихронрав наистина ли ти свали шапка?
- Да.
- Някой ден може би ще разбереш, каква голяма чест ти е оказала, - рече замислено г-ца Здравомислова - Както и да е ... не, не съм зла. Но замалко да стана зла, струва ми се. Майка ми умря малко след като ме роди, баща ми беше по морето и така и не се върна...
- Всякакви неща се случват в морето, - промълви Тифани. Това и го беше казала Баба Болежкова.
- Е да, правилно, може пък и да са се случили, но сигурно той и без друго нямаше да се върне, - каза сухо г-ца Здравомислова - И ме оставиха в сиропиталище, лоша храна, ужасни учители, ала-бала, и там попаднах във възможно най-лошата компания, а именно моята си. Изумително е колко номера можеш да извъртиш, ако имаш две тела. Естествено всички си мислеха, че съм близначки. Накрая избягах с един цирк. Това аз! Можеш ли да си го представиш?
- Типси и Топси, Потресаващото Представление с Четене на Мисли ли? - досети се Тифани.
Г-ца Здравомислова застина с отворена уста.
- Имаше го на афишите по стълбището, - добави Тифани.
Г-ца Здравомислова си поотдъхна:
- Ах, да. Разбира се. Много... бързо от твоя страна, Тифани. Да. Ти забелязваш нещата, нали така...
- Аз знам, че не бих дала пари за да видя екзода, - забеляза Тифани - Това значи просто „изход” .
- Умно! - похвали я г-ца Здравомислова - Монти беше сложил този надпис, та хората да не се застояват в шатрата Ако-щеш-вярвай. „Насам народе към Екзода!” Естествено хората са си мислели, че е нещо страшно екзотично, кой знае, може самата екзотика да са я нарекли на него. Та Монти сложи един едър мъжага с речник на изхода, който да им обясни, че са получили точно това, за което са си платили! Ходила ли си някога на цирк?
- Веднъж, - спомни Тифани - Не беше особено забавно. Нещата, които твърде много се стараят да са забавни, често не са. Имаше един изяден от молци лъв практически без зъби, въжеиграч, който не се качи на повече от няколко стъпки над земята, хвърляч на ножове, който метна сума ти ножове по една възрастна жена в розово трико на един голям въртящ се дървен диск и нито веднъж не я улучи. Единственото истинско забавление беше чак след представлението, когато една кола прегази един клоун.
- Моят цирк беше много по-голям, - отбеляза г-ца Здравомислова - Въпреки че, както си спомням, и нашият хвърляч на ножове беше много зле с прицела. Имахме слонове и камили и толкова свиреп лъв, че веднъж замалко не отхапа ръката на един човек.
Тифани трябваше да признае, че това звучеше много по-забавляващо.
- А ти какво прави? - попита тя.
- А, просто го превързах, докато пъдех лъва от него...
- Да, г-це Здравомислова, но аз имах предвид в цирка. Само собствените си мисли ли сте чели?
Г-ца Здравомислова и се усмихна лъчезарно:
- Да, това, както и какво ли не друго. С други перуки бях Невероятните Сестри Бохункус. Жонглирах с чинии, разбираш ли, и носех костюми целите в пайети. А помагах и за представлението на въжеиграчите. Не като ходя по въжето, разбира се, а общо взето като се усмихвах и блясках на публиката. Всички си мислеха че съм близначки, а циркаджиите без друго не задават много-много лични въпроси. И после се получи така че това онова, трето десето... и се озовах тук и станах вещица.
И двете г-ци Здравомислови внимателно се вглеждаха в Тифани.
- Доста дълго изречение беше това последното, - забеляза Тифани.
- Да, беше, нали, - измърмори г-ца Здравомислова - Е, няма да ти казвам чак пък всичко. Все още ли искаш да останеш? Последните три момичета не искаха. Някои хора ме намират малко ... чудата.
- Ами... ще остана, - рече бавно Тифани - Онова нещо, което мести нещата обаче е малко странно.
Г-ца Здравомислова я изгледа изненадано, а после каза:
- А, имаш предвид Осуалд?
- Значи има невидим мъж на име Осуалд, който може да влезе в спалнята ми ли? - извика ужасено Тифани.
- О, не. Това е само едно име. Осуалд не е мъж, той е ондагайст. Чувала ли си за полтъргайсти?
- Ъ... невидими духове които разхвърлят разни неща ли?
- Добре, - похвали я г-ца Здравомислова - Е, ондагайстът е обратното на полтъргайст. Те са вманиачени в прибраността. Не е да няма полза от него в къщата, но е абсолютно нетърпим като е в кухнята когато готвя. Не престава да прибира всичко. Мисля, че това го прави щастлив. Съжалявам, трябваше да те предупредя за него, но той обикновено се крие, когато някой нов дойде в къщата. Срамежлив си е.
- А мъж ли е? Исках да кажа, мъжки дух ли е?
- Знае ли човек? Няма си тяло и не говори. Аз просто го нарекох Осуалд, защото все си го представям като загрижено дребно човече с четка и лопатка за прах.
Лявата г-ца Здравомислова се изкиска, когато дясната спомена това. Ефектът беше странен и, ако се замислиш в този дух, плашещ.
- E, значи, добре мина, - усмихна се нервно дясната г-ца Здравомислова - Има ли още нещо, което ти се иска да разбереш, Тифани?
- Да, моля, - отвърна Тифани - Какво искате да правя? А вие какво правите?

Както се оказа, г-ца Здравомислова предимно шеташе. Една безкрайна шетня. Напразно да търси човек обучение по летене на метли, уроци по заклинания или занимания с островърха шапка. Шетнята беше от онзи вид, който беше просто ... шетня.
Имаше малко стадо кози, официално предвождани от Смрадливия Сам, който имаше собствена кошара и го държаха на верига, но всъщност го водеше Черната Мег, най-старата коза, която търпеливо оставяше Тифани да я издои и тогава акуратно и преднамерено си ръгаше копитото в канчето с млякото. Това е представата на една коза за опознаване на хората. Козата е беля работа ако човек е свикнал с овце, защото козата е овца с мозък. Тифани обаче вече беше срещала кози, защото няколко души на село ги държаха заради млякото, което беше много хранително. И тя знаеше, че спрямо козите трябва да използваш пъсихология . Ако вземеш да се превъзбудиш и да се развикаш и да удряш козата (при което да си удариш ръката, защото то е все едно да зашлевиш чувал със закачалки), то те ще са Спечелили и ще ти се надсмиват на кози език, който и без друго се състои почти само от насмешки.
На втория ден Тифани научи, че цаката е да се протегнеш и да хванеш задния крак на Черната Мег точно докато я вдига за да ритне кофата и да я вдигнеш още повече. От това тя си губеше баланса и и ставаше търсене, другите кози и се надсмиваха, а Тифани беше Спечелила.
Следваха пчелите. Г-ца Здравомислова държеше към дузина кошери, както за мед така и за восък, на една малка полянка, която ечеше от бръмчене. Тя се погрижи Тифани да си сложи було и ръкавици преди да отвори някой кошер. Тя самата също носеше такива.
- Разбира се, - разправяше тя - ако си внимателна и трезва и с добре балансиран живот, пчелите нямало да те жилят. За съжаление не всички пчели са чули за тази теория. Добро утро Трети Кошер, това е Тифани, тя ще остане с нас за някое време...
Тифани наполовина очакваше целият кошер да изпищи „Добро утро, Тифани!”. Не стана така.
- Защо им казваш това? - попита тя.
- О, с пчелите се говори, - заразправя г-ца Здравомислова - На много лош късмет е да не го правиш. Аз обикновено се отбивам на малко приказки с тях привечер. Новини и клюки, такива работи. Всеки пчелар знае за „Споделянето с Пчелите”.
- А пчелите на кого споделят? - поинтересува се Тифани
И двете г-ци Здравомислови и се усмихнаха.
- С други пчели, предполагам.
- Значи... ако знаеш как да се вслушваш в пчелите, ще си в течение на всичко което става, нали? - настояваше Тифани.
- Знаеш ли, колко странно, че го казваш, - спомена г-ца Здравомислова - Носят се едни слухове... Обаче трябва да се научиш да мислиш като цял рояк пчели. Един ум с хиляди телца. Твърде мъчна работа, дори и за мен - тя размени замислени погледи със себе си - Но може би не е невъзможно все пак.
По-нататък идваха билките. До къщурката имаше обширни лехи с билки, макар че в тях нямаше много мерудия за пуйка. А по това време на годината все още имаше много какво да се бере и суши, особено що се отнася до по-важните корени. На Тифани това доста и хареса. Г-ца Здравомислова я биваше с билките.
Има едно такова нещо, наречено Учение за Сигнатурите. В него се разправя общо взето това: когато Създателят на Вселената е сътворил полезните растения за полза на човеците, Той (или в някои варианти Тя) е вложил в тях знаци, които да подсказват туй онуй на хората. Билка за зъбобол ще прилича на зъб, билка за главобол ще мяза на глава, а за хрема ще пуска жълта слуз и така нататък. Много хора вярваха в такива неща.
За да се справяш с такова нещо е нужно да имаш добро въображение (макар че в случая с Ливадното Гнойниче по-добре да го нямаш), а в света на Тифани Творецът беше подходил малко по-... творчески. Някои билки си вървяха с бележки, стига да знаеш къде да гледаш. Често беше трудно да ги намериш и обикновено бяха мъчни за разчитане, защото треволяците не разбират нито от правопис нито от краснопис. Повечето хора дори не знаеха, че има такова нещо и просто използваха традиционния метод за установяване кои растения са лечебни, а кои отровни посредством изпробването им върху някоя възрастна леля, без която можеха да минат. Г-ца Здравомислова обаче работеше върху новаторски техники, които, както се надяваше тя, щяха да направят живота по-добър за всички (а в случая с лелите често и по-продължителен).
- Това е Лъжлива Тинтява, - обясняваше тя на Тифани в дългата прохладна сушилня зад къщурката вдигайки триумфално един бурен - Всички си мислят, че е поредният цяр срещу зъбобол, но само като погледнеш среза на корена и на светлината на акумулирана лунна светлина посредством моята синя лупа и ето.
Тифани опита и прочете:
- „ПутХодяШТУ при ПростТуди СатраничнивъСдевствийа глафОзамаьванне Д нисе ръботи з тешка текника”?
- Отвратителен правопис, но като за цветенце не е зле, - оправда го г-ца Здравомислова.
- Искате да кажете, че растенията наистина ни казват как да се използват? - изуми се Тифани.
- Е, не всичките, а и трябва да знаеш къде да гледаш, - уточни г-ца Здравомислова - Ето примерно обикновения орех. Ще трябва да използваш зелена лупа на светлината на свещичка с фитил от червен памучен конец...
Тифани примижа. Буквите бяха ситни и трудно се разчитаха.
- „Може да съдържа орех”? - запъна се тя - Но това е орехова черупка. Разбира се, че ще съдържа орех. Ъ... нали така?
- Не е задължително, - възрази г-ца Здравомислова - Би могло да съдържа например изискана миниатюрна резбована сцена изработена от злато и множество разноцветни скъпоценни камъчета и изобразяваща чудат и интересен храм, разположен в далечна страна. Добре де, би могло, - добави тя забелязвайки изражението на Тифани - Няма закон срещу това, я. Строго погледнато. Светът е пълен с изненади.
Вечерта Тифани имаше много какво да запише в дневника си. Остави го върху шкафа и го затисна с голям камък. Осуалд изглежда схвана посланието, но пък започна да шлайфа камъка.

А сега нека се отдръпнем и се издигнем над къщурката и погледът ни да зарее през нощното небе...
Много мили по-нататък невидими подминаваме нещо, самото то невидимо, но пък бръмчащо като рояк мухи докато пълзи по повърхността...
Продължаваме нататък, пътища, градове и дървета фют-фют и профучават покрай нас, докато не стигнем в големия град, а в него, почти в центъра, до високата стара кула, а до нея в древния магьоснически университет, а в него до библиотеката, а в нея до лавиците с книги и... пътешествието ни тепърва започва.
Прелитаме покрай лавиците. Книгите са на вериги. Докато минаваме някои ни посягат.
И ето го отделението за по-опасните книги, тези, които са заключени в клетки или потопени в казани с ледена вода или просто са притиснати между оловни плочи.
И ето една книга, леко прозрачна и проблясваща от тавмично излъчване, под стъклен похлупак. На младите магьосници канещи се да се посветят на изследвания им се препоръчва да дойдат и да я прочетат.
Заглавието и е „Роилници: Трактат върху изумително хитроумно Устройство” от Чувствителиан Суетон, D.M. Phil., B.El L., Почетен Професор по Магия. По-голямата част от ръкописа е за това как да се изработи огромно и мощно магично приспособление, с което да се улови роилник без неприятни последствия за ползувателя, но на най-последната страница д-р Суетон пише, или по-скоро е написал:
„Съгласно древния и прочут труд „Res Centum et Una Quas Magus Facere Potest” роилниците са разновидност демони (както такива ги класифицира също и проф. Поулдред в „Аз Наблюдавам Демони”, а Кефие им отделя подраздел под клас „бродещи духове” в „LIBER IMMAKIS MONSTRORUMS” ) Обаче древните текстове открити в Пещерата с Грънците от злополучната Първата Експедиция в Района Локо, дават съвсем различна история, подтвърждаващи и моето съвсем не незначително изследване.
Роилниците са били образувани в първите секунди от Сътворението. Те не са живи, обаче притежават, собствено, формата на живот. Нямат собствено тяло, мозък или мисли и голият роилник е в действителност слузесто създание, безцелно бродещо из безкрайната нощ между световете. Според Поулдред повечето завършват в дълбините на океаните или в недрата на вулканите или се реят в сърцата на звездите. Поулдред е бил доста посредствен мислител в сравнение с моя милост, но в дадения случай той е прав.
Все пак роилнииците са способни да се страхуват и да се нуждаят. Не можем дори да гадаем, от какво би могъл да се бои един роилник, но изглежда те търсят убежище в тела, които притежават един или друг вид мощ - велика сила, велик интелект, велико умение в магията. В този смисъл те са подобни на обикновения слон-отшелник от Лелечечудоландия , Elephantus Solitarius, който неизменно си подбира най-здравата глинена колиба за черупка.
За мен няма съмнение, че роилниците сериозно са допринесли за развитието на живота. Защо рибите са излезли на сушата? Как човечеството е усвоило толкова опасно нещо като огъня? Роилниците, според мен, са стояли зад това, като са запалвали в изключителни индивиди от различни видове пламъка на необбходимата амбиция, която ги е изстрелвала напред и към висините! Какво е онова, което дири роилникът? Какво го движи напред? Какво искат те? Сега ще разбера!
Е, по-нисшите магьосници ни предупреждават, че роилникът извращавал ума на гостоприемника си, съсирвал го и неизбежно причинявал преждевременна смърт от мозъчна треска. Ще отговоря само: дрън-дрън-ярина! Хората винаги са се страхували от това, което не могат да разберат!
Аз обаче притежавам разбиране!!
Тази сутрин, в два часа, улових роилник с моето Устройство! И сега той е заключен в главата ми. Усещам спомените му, паметта на всяко същество, което той е обитавал. И все пак, поради превъзходството на моя интелект, аз контролирам роилника. Той не ме контролира. Не чувствам да ме е променил по какъвто и да е начин. Умът ми е невъобразимо могъщ, какъвто е бил винаги!!”
Оттук нататък почеркът е замацан, очевидно защото на Суетон са започнали да му капят лигите.
„О, как задържаха устрема ми години наред, тези червеи и нищожества, на които по стечение на чист късмет им е било позволено да се наричат мои ръководители! Те да ми се присмиват на мен! НЕ СЕ СМЕЯТ ВЕЧЕ ТЕ, НЕ!!! Дори и тези, които наричаха себе си мои приятели, О ДА, дори и те ми създаваха единствено спънки. Ами предупрежденията? - питаха ме те. Защо на капака на открития от теб съд е изгравиран на петнадесет древни езика надписът ‘Не Отваряй при Никакви Обстоятелства!’? - питаха те. Страхливци! И на това му се казвало „колеги”! Съществата обитавани от роилник били ставали параноични и безумни, натякваха ми те! Роилниците не могли да бъдат контролирани, пискаха ми те!! ДА НЕ БИ НЯКОЙ ДА БИ ПОВЯРВАЛ В ТОВА ДОРИ ЗА МОМЕНТ??? О, какви славни хоризонти ни ОЧАКВАТ!!! Сега вече съм очистил живота си от подобни безполезни глупости!!! А що се отнася за онези, които дори и в този миг имат БЕЗОЧИЕТО, ДА, БЕЗОЧИЕТО да тропат на вратата ми заради онова, което направих на тъй-наречения Архиканцлер и Академичния съвет... КАК СМЕЯТ ТЕ ДА СЪДЯТ МЕН!!!!! Като всички безгръбначни те НЯМАТ НИКАКВА ПРЕДСТАВА ЗА ВЕЛИЧИЕ!!!!! ЩЕ ИМ ПОКАЖА АЗ НА ТЯХ!!!!! Но... аз тази нагло... фрас!!!!! да ми трррропат джнгфжф пльок...

... Тук ръкописът свършва. На малка табелка до книгата някакъв магьосник от онези времена беше написал: „Всичко което можеше да се намери от проф. Суетон е погребано в една стъкленица в старата Розова градина. Съветваме всички млади изследователи да прекарат известно време там размишлявайки за начина на неговата смърт.”

Луната беше напът да стане пълна. Гърбава луна, както и казваха. Това е една от по-скучните лунни фази и рядко я илюстрират. Цялата слава обират пълнолунието и полумесецът.
Роб Секигоопрай беше седнал сам на могилата, досами фалшивата заешка дупка, загледан в далечните планини, където снегът по върховете искреше на лунната светлина.
Една ръка го докосна леко по рамото.
- Не ти прилича оно да се оста’иш некой да се промъкне така до тебе, Роб Секигоопрай, - продума Джейни сядайки до него.
Роб Секигоопрай въздъхна.
- Прост Уили ми вика, дека не си кусал ручока си, - продължи загрижено Джейни.
Роб Секигоопрай въздъхна.
- Голем Йън па ми вика, дека като сте били на авджилък днеска, си пущил нек’ъв лисугер да мине покрай теб, без да го понатупаш едно убаво.
Роб Секигоопрай пак въздъхна.
Чу се тихичко пляк, последвано от плискане. Джейни му протегна мъничка дървена чаша. В другата си ръка държеше малък мях. Изпарения се издигаха като омара над чашата.
- Е туй е последното от Специалното Овче Средство, дето твойта голема мънечка бабаяга ни даде за нашта сватба, - поясни Джейни - Бех я скътала я за черни дни.
- Не е она мойта голема мънечка бабаяга, Джейни, - възрази Роб без да я поглежда - Най е она нашта голема мънечка бабаяга. И чуй що че ти думам, Джейни, она си го има да е бабаяга на бабаягите. У нея има сила, дека она не е сънувала. Ма го надуши роилнико туй.
- Епа убаво, пиячката си е пиячка, па му викай що щеш, - заутешава го Джейни и размаха чашката под носа му.
Той въздъхна и отмести поглед настрани.
Джейни скочи и извика:
- Уили! Голем Йън! Бърже насам! Он нече да сръбне! Мислим си дека ми е умрел!
- Ей, не е туй време за люта пиячка, - рече Роб Секигоопрай - На сърце ми е тежко, жено.
- Бърже де! - извика в дупката Джейни - ... Он е умрел и па ми говори!
- Она е бабаягата на тея ридове, - не и обърна внимание Роб - Досущ като баба си. Она казуе на ридо, що е он, секи ден му казуе. Они ридовете са у костите и. Она ги държи у сърце си. Без нея нечем да мислим що че ми доде занапред.
Фийгъли се заизсипваха от дупката и се загледаха колебливо в Джейни.
- Нещо да има? - попита Прост Уили.
- Епа да! - тросна се келдата - Роб нече да си сръбне от Специалното Овче Средство!
Личицето на Уили се сгърчи от внезапна скръб.
- Оле, Големио Човек е умрел! - изхлипа той - Олеле, вай-вай-вай...
- Оти не си затвориш плювалнико бе циврило ниедно! - стана и се развика Роб Секигоопрай - Не съм умрел! Я тук се канех да имам момент на екзистенцялно кахърение, сфатуеш ли? Кривънци, прилича ли да не мой чиляко да сеща мразовитите ветрове на Съдбата да веят у чатала му без сульо и пульо да му викат че бил умрел, а?
- Ей, видим я дека па си приказвал с жабоко, Роб, - намеси се Голем Йън - Само он околовръст ги ръси таквиз едни длъжки думи, дето цел ден не ти стига да одиш до края им... - той се обърна към Джейни - Фанал е тежък случай на мислене, гос’жа. Забърка ли се чиляк с четуване и писуване, и оно мисленето ей го на. Ей са че земем неколко момци да му натопим чутурата под вода докле не спре, друг цер за туй нема. Оно мислюването човек уморва.
- И тебе и десетина кат тебе натупвам! - изкряска в лицето на Голем Йън Роб Секигоопрай и вдигна юмруци - Я съм Големио Човек на тоя клан и...
- Я па съм Келдата, - сряза го келдата, а една от потайнювките на келдуването беше да вадиш точно такъв глас: твърд, студен, остър, прерязващ въздуха като леден кинжал - И чуйте бре мъже що че ви викам, одете си долу у дупката и да не ми се весвате тук дордето не ви кажем. Не ти ма, Роб Секигоопрай Фийгъл! Ти ми стой тука дордето не ти кажем!
- Ох, вай-вай... - започна Прост Уили, но Голем Йън му запуши устата с ръка и го повлече забързано настрани.
Като останаха сами и разкъсаните облаци се занатрупваха около луната, Роб Секигоопрай провеси нос.
- Нема да одим никъде, Джейни, дума само да ка’еш, - рече той.
- Ах Роб, Роб, - заплака Джейни - Не разбираш ма. Нечем я беля за големото мънечко моме, ма верно не сакам. Ма не могим да понесем я мислюването за теб да се тепаш с онуй чудовище, дето не мой се утепа! За теб е дето се косим, не видиш ли?
Роб я прегърна с една ръка:
- Епа да, видим.
- Я, дето съм ти жена, те молим, Роб, да не одиш!
- Епа да де, че остаем, - успокои я Роб.
Джейни вдигна поглед към него. Сълзи заблестяха на лунната светлина.
- Ма верно ли?
- Никогиж мойта дума на две не е ставала, - увери я Роб - Освен пред джандари и други таквиз, нал’ ги найш, ма они се не броят.
- Ма че остаеш ли? По думата ми ли че траеш? - заподсмърча Джейни.
Роб въздъхна:
- Епа да.
Джейни помълча известно време, после се изправи и заяви с резкия студен тон на келда:
- Роб Секигоопрай Фийгъл, чуй са що ти казуем. Че одиш и че спасиш големата мънечка бабаяга.
- Що ми думаш? - сащиса се Роб - Ма нали току що ми викаше дека не требе...
- Онуй ти го виках като твоя жена, Роб. А са ти думам като келда, - Джейни застана с издадена брадичка и решително изражение - А не пазиш ли думата на твойта келда, Роб Секигоопрай Фийгъл, мо’е и от клано да те изпъдим. Найш го туй ти. Та затуй убаво че ме слушаш. Земи колкото момци ти требват доде не е късно станало и ми иди у планината и гледай големото мънечко моме нищо лошаво да го не споходи. А ти ми се връщай читав. Туй е заповед! Не, по’ече от заповед е туй. За клетва ти го налагам я туй! Не мойш го наруши!
- Ама я... - започна Роб, напълно объркан.
- Я съм келдата, бе Роб, - прекъсна го Джейни, - Не моем я да го въртим клано кат ми се кахъри Големио Човек. А на бърдата на наште дечица си им требе бабаягата. Секи го най туй, дека на земята и требе некой да и казуе що е она.
Имаше нещо в начина, по който Джейни каза това за „дечицата”. Роб не беше шампион по бързо мислене, но винаги стигаше до края.
- Епа да, Роб, - подтвърди Джейни като видя изражението му - Скоро че ти родим синове седморица.
- О, - продума Роб.
Не попита, откъде знае колко. Келдите просто знаеха.
- Ей че велико!- възкликна той.
- И една щерка, Роб.
Роб премигна.
- Щерка? Толкоз скоро?
- Епа да, - кимна Джейни.
- Чудно голем късмет е туй за клано! - зарадва се Роб.
- Епа да. Та да имаш за що да ми се върнеш читав при мене, Роб Секигоопрай. И те молим да си ползваш чутурата и за друго освен да млатиш с нея ората.
- Благодарим ти, Келда, - каза Роб Секигоопрай - Както ми викаш, тъй че сторим. Че земем неколцина момци и че намерим големата мънечка бабаяга за доброто на ридовете. Не мой да е оно добър живот за бедничката ми горкичка големичка, както ми е сам самичка, че и от дома далече посред чужди ора.
- Епа да, - отвърна лице Джейни - Я туй го знам.

- добски камък
"dobby stones" - така се наричат едни кухи камъни с дупки отгоре, в които се наливат приношения към духовете, известни като „доби”, както и под други имена като „брауни” или, да си го кажем без увъртане, „пикси”. В Шотландия в подобни камъни са принасяли мляко на Груак, богиня наглеждаща добитъка.
На Диска за пръв път е споменато, че камъните с дупки носят късмет в „Стража! Стража!”. За пръв път са наречени „добски камъни” в Дневника на Гилдията на Крадците, според който са наречени така в чест на мошеника Доби Камъков.
- Циркът на професор Монти Балонски
Едно от най-прочутите британски комедийни шоута е „Летящият цирк на Монти Пайтън”, което няма как да не е имал наум един британски комик, когато нарича един собственик на цирк Монти.
- съноловки
Индианско произведение, представляващо мрежа от върбови клонки с висящи от нея пера, мъниста и пр., за която се вярва че предпазвала от лоши сънища.
- Монти сложи този надпис, та хората да не се застояват в шатрата Ако-щеш-вярвай. „Насам народе към Екзода!”
Точно такъв надпис точно с тази цел е сложил в увеселителното си заведение Финиъс Барнъм (1810-1891) - първият човек станал милионер от устройване на циркове и зрелища. Думата, която е използвал в оригинала е Egress - рядка дума за „изход”. Взимал е и допълнителна такса от желаещите да видят това чудо.
- Res Centum et Una Quas Magus Facere Potest
На латински това значи: „Сто и едно неща, които може да направи мьагьосникът”
- LIBER IMMAKIS MONSTRORUMS
На латински това значи: „Чудовищна книга за чудовищата”
- Лелечечудоландия
В други романи тази далечна земя се среща под името Хоуондаленд, което значи общо взето същото, но на приблизително английски.



освен това осъвремених файла сс целия досегашен текст, който дадох в линка по-горе.

Човече, ти си изумителен!