Hat Full of Sky. превод / Фен клубове / Тери Пратчет

Глава Десета
Късен цвят

Беше... интересен ден. Всеки в планините знаеше за Госпожа Вихронрав. Нямаш ли им уважението, както казваше тя, нищо нямаш. Е днес тя го имаше преизобилно. По малко от него намазваше даже и Тифани.
Държаха се с тях като с някакви кралски особи. Ама не от онези, които ги мъкнат към ешафода или се канят да им сторят нещо гадно с нажежен до червено ръжен, а от оня другия вид, когато хората си тръгват като замаяни и си казват неща като: „Ама тя наистина ми каза здравей на мене, много любезно! Никога повече няма да си мия тая ръка!”
Не че много от хората с които те си имаха работа, изобщо си миеха ръцете, отбеляза си Тифани с гнусливостта на мандраджийка. Да но хората се струпваха край посетените от тях къщурките, гледаха и слушаха, а някои се промъкваха до Тифани за да я помолят за неща като: „Тя би ли склонила да дойде на чаша чай? Измила съм нашта чашка!”. А във всяка градина покрай която минаваха, както забеляза Тифани, кошерите внезапно се пръсваха от дейност.
Тя отмяташе работа, мъчейки се да остане спокойна, мъчейки се да мисли само за работата си. Лечителството го правиш колкото се може по-чисто, а ако се случи да е нещо гнусно, само си мислиш, колко по-хубаво ще стане, като свършиш. Тя чувстваше, че Госпожа Вихронрав не би одобрила този подход. Но пък и на Тифани не и харесваше нейният. Тя постойнно лъ... тя постоянно не казваше истината.
Например нужникът на Радълови. Г-ца Здравомислова на няколко пъти най-подробно беше обяснявала на г-н и г-жа Радъл, че той е прекалено близо до кладенеца им, така че питейната им вода е пълна с мънички, ама много мънички същества, от които децата им се разболяват. Те я изслушваха най-внимателно, за който ще път вече да слушаха лекцията, но така и не си преместваха нужника. Госпожа Вихронрав обаче им каза, че белята била заради караконджули, които ги привличала вонята, и когато рекоха да си тръгват, г-н Радъл с трима приятели вече копаеха нов кладенец на другия край на двора.
- То, знаете ли, наистина се причинява от мънички същества, - изтъкна иТифани, която веднъж беше дала на един странстващ учител цяло яйце за правото да се нареди на опашката за неговия „** Поразителен Микроскопичен Уред! Зоологическа Градина във Всяка Капка Вода от Локва! **”
На следващия ден тя замалко не премаля от непиене на вода. Ами че някои от онея неща бяха космати.
- Тъй ли било? - подметна саркастично Госпожа Вихронрав.
- Да. Тъй е. А г-ца Здравомислова държи да им казва истината!
- Хубаво. Тя е прекрасна, честна жена, - каза Госпожа Вихронрав - Но ако питаш мен, най-добре разкажи на хората някоя приказка, която ще разберат. Точно сега, чини ми се, ще ти трябва доста да промениш света, а може би и няколко пъти да блъснеш глупавата корава глава на г-н Радъл в стената преди той да повярва, че някой може да се поболее от пиенето на мънички невидими гадинки. А докато си заета с това, тея техни дечица ще си боледуват ли боледуват. Караконджулите обаче, виж, това той го разбира. От приказка на приказка нещата си потръгват. А като се видя утре с мис Тик, ще и кажа че си е крайно време онея нейните скитащи даскали да почват да се вясват и тъдява.
- Добре де, - неохотно се съгласи Тифани - но вие казахте на г-н Ъмбрил обущаря, че болките в гърдите щели да му се оправят, ако един месец наред ходел всеки ден до водопада на Срутлива Урва и хвърля във вира по три лъскави камъчета за водните духове! И на това му се вика лечение!
- Не му се вика лечение, но той си мисли че е. Тоя човек твърде много седи прегърбен. По пет мили разходка на свеж въздух всеки ден за един месец ще го облекчат като стой ти гледай, - отвърна Госпожа Вихронрав.
- О, - възкликна Тифани - Още една приказка ли?
- Щом казваш, - пробляснаха очите на Госпожа Вихронрав - А и знае ли човек, може пък водните духове да се отблагодарят за камъчетата.
Тя забеляза изражението на Тифани и я потупа по рамото:
- Хайде сега, госпожице. Речи го ако щеш така. Твоята работа в бъдеще ще е да направиш света по-добър. А моята работа днес е да се погрижа всички да го докарат до там.
- Добре, ама според мен... - започна Тифани, но застина.
Тя се взря в горите между нивичките в долините и стръмните склонове на планините.
- То е още тук някъде, - каза тя.
- Знам, - каза Госпожа Вихронрав.
- Дебне наоколо, но се пази от нас.
- Знам, - каза Госпожа Вихронрав.
- Какво си мисли че прави?
- В него има частица от теб. А ти какво мислиш, че прави?
Тифани се опита да мисли. Защо ли не ще да я напада? Е, вярно, че тя този път ще е по-подготвена, но пък то е силно.
- Може би чака докато пак падна духом, - предположи тя - Но ми се върти една мисъл. Която обаче е безсмислена. Все си мисля за... трите желания.
- Желания за какво?
- Не знам. Май е глупаво.
Госпожа Вихронрав рязко спря:
- Не, не е. Някаква дълбоко заровена част от теб се опитва да ти каже нещо. Просто го запомни за после. Защото сега...
Тифани въздъхна:
- Да, знам. Г-н Щъкачев.

Никой не е пристъпвал към бърлога на дракон с повече трепет, отколкото тя сега към къщичката в буренясалата градина.
Тифани се спря на градинската порта и се озърна, но Госпожа Вихронрав беше дипломатично изчезнала. Може пък да си е намерила някой да я почерпи чаша чай с бисквитки. Та тя практически си живее на тях!
Тя отвори портата и пое по пътеката.
Не може да кажеш: „Вината не беше моя”. Не може да кажеш: „Това не ми влиза в отговорностите”.
Може да кажеш: „Сега ще се оправя с това”.
Няма нужда да го искаш. Но трябва да го свършиш.
Тифани си пое дълбоко въздух и прекрачи прага.
Г-н Щъкачев беше на стола си току до вратата, дълбоко заспал, демонстриращ на целия свят широко отворена уста с жълти зъби.
- Ъъъ... здравейте Г-н Щъкачев, - изписука Тифани, но явно не беше достатъчно силно - Аз само, ами, да ви видя, дали, такова, всичко е... ами наред...
Все пак се разнесе хрип и той се събуди, промлясквайки с устни колкото да отмие съня от устата си.
- Я, ти ли си? Добър ти ден, - той се поизправи малко и се загледа някъде оттатък вратата без да и обръща внимание.
Може пък да не се сети да попита, мислеше си тя, докато разтребваше, бършеше, изтупваше възглавниците и, няма какво да се превземаме толкова, изпразваше гърнето. Но замалко не изпищя когато ръката му се изстреля, сграбчи я за китката и старецът я погледна умолително.
- Само да фърлиш едно око на сандъчето, а Мери? Хайде де, преди да си идеш, а? Щото дочух аз тая нощ някакво подрънкване. Та да не би някой от пустите му крадци да се е намъкнал?
- Да, г-н Щъкачев, - отговори Тифани докато си мислеше „Самоданесъмтуксамоданесъмтук!”
Тя изтегли сандъка изпод леглото. Нямаше избор.
На усет беше тежък. Тя се изправи и повдигна капака.
Пантите проскърцаха и настъпи тишина.
- Добре ли си, бе мойто‘миче? - обади се г-н Щъкачев.
- Ъъъ... - започна Тифани.
- Там ли си е всичко? - разтревожи се старецът.
Умът на Тифани беше станал на боза.
- Ъъъ... всичко си е тук, - успя да каже тя - Ъъъ... само че сега всичкото е злато, г-н Щъкачев.
- Злато ли? Хайде де! Я не ме занасяй бе, ‘миче. Че аз злато цял живот не съм видял бе!
Тифани остави сандъчето в скута на стареца, колкото може по-нежно и той зяпна.
Тя беше познала изтърканите монети. Пиктситата в могилата ги ползваха за чинии. По тях е било изписано нещо, но бяха твърде изхабени за да се различи какво точно.
Златото обаче си беше злато, каквото и да пишеше или да не пишеше на него.
Тя обърна рязко глава и беше сигурна че мярна нещо мъничко и рижичко да изчезва в сенките.
- Брей да му се не види, - продума г-н Щъкачев - Брей да му се не види.
Това за известно време май изчерпа разговора. После той пак проговори:
- Множко са си тея парички да ги похарчи човек за едно погребване. А и нещо не се сещам да съм си ги спестил. То като гледам с тях може и цял крал да се погребе.
Тифани преглътна. Не можеше тя да я остави тая работа така. Просто не можеше.
- Г-н Щъкачев, има нещо, което трябва да ви кажа, - проговори тя.
И му го каза. Всичкото, а не само по-пригледната част. Той си седеше и я слушаше внимателно.
- Брей че работа, - изкоментира той, когато тя свърши.
- Ами... съжалявам, - не се сети какво друго да каже тя.
- Та значи ми казваш, тъй де, че щото оня дзвер те е накарал да ми задигнеш паричките за погребението, тъй де, ти си мислиш, че онея твоите приказните приятелчета са ми напълнили мойто сандъче със злато, така че ти да не загазиш, нал’тъй?
- Ами май да, - отговори Тифани.
- Е хубаво тогаз, то аз май трябва да ти благодаря, - каза г-н Щъкачев.
- Какво?
- Тъй де, чини ми се на мене, че да не беше извадила среброто и медта, то вътре нямаше да се събере сичкото туй ми ти златце, нал’тъй? - обясни г-н Щъкачев - А като гледам, то на оня твоя мъртвия крал там горе на твойте ридове, тея жълтички надали ще му потрябват.
- Да, обаче...
Г-н Щъкачев се разрови в сандъчето и извади жълтица, с която можеше да се купи цялата му къща.
- Ей на малко нещичко и за теб, мойто ‘миче, - каза той - Да си имаш за панделки и таквиз работи…
- Не! Не мога! Няма да е честно! - запротестира отчаяна Тифани.
Всичко беше тръгнало съвсем накриво!
- Брей, хубава работа, - светлите очи на г-н Щъкачев я изгледаха проницателно - Е тогава да го кажем, че е за отплата за ей тая задачка, дето ще отърчиш да ми я свършиш, а? Ще изприпкаш горе по тея ми ти стълби, дето мен вече хич ме няма да ги катеря, та да ми донесеш черния ми костюм дето е закачен зад вратата, а в долапа от оня край на леглото има чиста риза. Освен туй ще ми лъснеш обувките и ще ми помогнеш да стана, а после май и сам ще си вървя по селото. Щото, видиш ли, множко са си тея парички да ги изхарчи човек за едно погребение, ама като гледам са си баш добре като да се дигне сватба, та ще взема аз да предложа предложение на вдовицата Тъси да вземе че да се съпрегне в съпружество с мен!
За това последното изречение трябваше известно обмисляне, след което Тифани попита:
- Наистина ли?
- Наистина, я, - г-н Щъкачев с мъка се изправи на крака - Чудна жена си е тя, мераклийски го прави пая с говеждо и лук и пълен набор свои си зъби си има. Туй го знам, щото тя ми ги показа. Най-малкото и момче и е намерило чудни купешки зъби чак от големия град, а колко хубаво и стоят само. А е толкова добра, че един ден ми ги зае, като ми се опъна едно парче свинско, а как да забрави човек такава добрина.
- Ъъъ... и не мислите ли че първо би трябвало да си помислите за това? - каза Тифани.
Г-н Щъкачев се изсмя.
- Да мисля ли? Няма кякво да му се мисли, бре девойче! И коя си ти да разправяш на стар и патил човек като мен, какво трябва да мисли? Че аз деветдесет и един лазарника съм изкарал, не е шега работа туй! А още мърдам! Да не говорим, че като я гледам как и бляскат на вдовицата Тъси очичките, май няма да си прави оглушки като и кажа каквото има да се каже. Много бляскане на очички съм видял аз през годинките ми, та знам кое как е. А и комай и това, че проимах изневиделица цял сандък злато ще да позаглади нещата, както би казал татко ми, мир на праха му.
За да се облече на г-н Щъкачев му потрябваха десет минути, много мъки и попържни, и изобщо никаква помощ от страна на Тифани, на която беше казано да се обърне с гръб към него и да си запуши ушите с ръце. След това тя трябваше да му помогне да излезе в градината, където той захвърли единия бастун и размаха пръст към бурените.
- А утре като ви подкарам аз вас с косата! - закани се тържествуващо той.
На градинската порта той се хвана за един от стълбовете и задъхан се изтегли до почти вертикално положение.
- Е значи, - поде той леко нервно - Ако не сега то кога. Като ме гледаш, добре ли изглеждам?
- Добре изглеждате, г-н Щъкачев.
- Нищо изцапано? Нищо откопчало се?
- Ъ... нищо такова, - успокои го Тифани.
- А косата ми как е?
- Ами... вие нямате коса, г-н Щъкачев, - напомни му тя.
- Да бе. Вярно. Ще трябва да си купя значи една какмусевикаше-де, от онези като калпаци от коса? Ще ми стигнат ли за това парите, как мислиш?
- Перука ли? Ще можете да ги си купите хиляди, г-н Щъкачев!
- Ха! А така, - блесналите му очи обходиха градината - Някакво цвете ще се намери ли? Че не виждам добре... А да... очило ми трябва на мене, виждах го веднъж аз, такова едно стъклено, като погледнеш, виждаш все едно очите са ти новички. Само като за мене... дали ще ми стигне като за очило?
- Г-н Щъкачев, - увери го Тифани - ще ви стигне за каквото си поискате.
- Ей, златна ти уста! - възкликна г-н Щъкачев - Точно сега обаче, ще ми трябва на мене една букет-китка цветя, момичето ми. Че как без цветя жена да ухажвам, а цветя хич не виждам. Да е останало нещо?
Сред бурените и трънаците в двора имаше тук таме и по някоя роза. Тифани изтича да вземе нож от кухнята и направи от тях букет.
- Ей, хубаво, - одобри той - Късен цвят, тамън като мене!
Той ги стисна здраво в свободната си ръка и после изведнъж се намръщи, замлъкна и застина като истукан...
- Щеше ми се моят Тоби и мойта Мери да можеха да дойдат на сватбата ми, - проговори тихо той - Да, но те, знаеш ли, умряха.
- Да, - продума Тифани - Знам, г-н Щъкачев.
- А ми се ще също и мойта Нанси да беше жива, макар че както се каня да се женя за друга жена, това май не е много разумен мерак. Ха! Че то кажи го всички които познавам са все мъртви - г-н Щъкачев известно време се вглеждаше в букета и после пак изправи рамене - Да ама нищо не може да се стори за това, нали тъй? Дори и за пълен сандък злато!
- Тъй е, г-н Щъкачев, - гласът на Тифани издрезгавя.
- Ей, ама недей плака, бре момиче! Слънчице грее, птички пеят, а каквото е минало не можеш го върна, нали? - тръгна да я ободрява г-н Щъкачев - А и Вдовичката Тъси чака!
За миг на лицето му се мярна паника и той прочисти гърло:
- Ама аз нали не мириша на лошо, а?
- Ами... само на нафталин, г-н Щъкачев.
- Нафталин? Че какво му е на нафталина? Хубаво значи! Айде, че нямам време за губене!
И само с един бастун, размахвайки ръката си с цветята за равновесие, г-н Щъкачев потегли с изненадваща бързина.
- Е, - проговори Госпожа Вихронрав, когато той с развяващи се пешове на сетрето си сви зад ъгъла - Добре мина, нали?
Тифани се огледа. Госпожа Вихронрав все така никаква не се виждаше, но все някъде тук трябваше да не се вижда. Тифани присви очи към нещо, което несъмнено си беше стара стена с леко попълзял я бръшлян, и едва когато вещицата се размърда, тя я видя. Нито беше направила нещо с дрехите си, нито някаква магия, доколкото можеше да каже Тифани, тя просто се беше ... сляла.
- Ами да, - каза Тифани, извади кърпичка и си изсекна носа.
- Но нещо те гложди, - подкара я вещицата - Мислиш си, че не биваше да свърши така, нали?
- Не! - отрече разгорещено Тифани.
- Да не мислиш, че щеше да е по-добре той да бъде погребан в някой евтин ковчег платен от селото?
- Не! - Тифани закърши ръце. Госпожа Вихронрав беше язвителна като цяло поле карфици - Но... добре де, някак си не изглежда... честно. Искам да кажа, щеше ми се Фийгълите да не бяха направили това. Сигурна съм, че можех ... да се оправя все някак си, да спестявам...
- Живеем в нечестен свят, детето ми. Радвай се, че имаш приятели.
Тифани погледна нагоре, там където свършваше гората.
- Да, - каза Госпожа Вихронрав - Но не е там.
- Тръгвам си, - обяви Тифани - Мислих си за това и сега ще си тръгна.
- С метла ли? - подпита Госпожа Вихронрав - Няма да е достатъчно бъ...
- Не! Че накъде да отлетя? За вкъщи ли? Не искам да го карам там! Освен това не мога просто да отхвърча нанякъде и да го оставя да вилнее наоколо! Когато то... когато аз го срещна, не искам наблизо да има хора, разбирате ли? Знам какво мога... какво то може да направи като се ядоса! Че аз наполовина убих г-ца Здравомислова!
- А ако то те последва?
- Много хубаво! Ще го взема с мен там горе! - Тифани махна към планините.
- Сам сама?
- Нямам избор, нали?
Госпожа Вихронрав и хвърли един поглед, който продължи твърде дълго.
- Не, - рече тя - Нямаш. Нито пък аз. Ето защо аз ще дойда с теб. Без спорове, госпожице. Че как ще ме спреш, а? А, това ми напомня за ... онея тайнствените синини на г-жа Тауни, та те са от това, че г-н Тауни я бие, а бащата на бебето на г.ца Бързакова е младият Фред Търви. Може да споменеш това на г-ца Здравомислова.
Докато говореше една пчела и излетя от ухото.

Стръв, мислеше си Тифани няколко часа по-късно докато се качваха от къщичкета на г-ца Здравомислова накъм високопланинските ливади. Дали не съм стръв, също както в старо време когато ловците ще вържат някъде агне или яре за да примамят вълците?
Тя има план как да убие роилника. Знам си, че има. Измислила е нещо. То ще дойде за мен, а тя само ще махне с ръка и готово.
Сигурно си мисли, че съм глупава.
Спориха, разбира се. Но Госпожа Вихронрав беше направила една гадна лична забележка. Която беше: „Ти си на единайсе години”. Ей така. Ти си на единайсе и какво ще каже г-ца Здравомислова на родителите ти? Извинявайте много за Тифани, но ние я оставихме да иде сам самичка да се бие с едно прадревно чудовище, което не може да се убие и каквото остана от нея е в този буркан?
В този момент към нея се беше присъединила и г-ца Здравомислова, почти разплакана.
Ако Тифани не беше вещица, щеше да се разплаче, че всички са толкова несправедливи!
Всъщност обаче бяха справедливи. Тя знаеше, че са справедливи. Те мислеха не само за нея, а и за другите хора, а Тифани се намрази (добре де, мъничко), че самата тя не беше помислила за това. Но беше толкова подло от тяхна страна да изберат точно този момент да са справедливи. Ей това беше несправедливо.
Никой не и беше казал, че е само на девет, когато потегли за страната на Феите въоръжена само с тиган. Вярно, то никой друг не знаеше, че тя отива там, освен Нак Мак Фийгъл, а тя беше много по-висока от всеки от тях. Щеше ли да отиде там, ако знаеше, какво я чака? - замисли се тя.
Да. Щях.
И ще се изправиш срещу роилника, нищо че не знаеш как да го победиш?
Да. Ще се изправя. В него има частица от мен. Може и да мога да сторя нещичко...
Да, но не си ли поне ей толкова доволна, че Госпожа Вихронрав и г-ца Здравомислова спечелиха спора, така че сега потегляш на бой много безстрашно, но случайно те съпровожда, напълно пряко волята ти, най-могъщата жива вещица?
Тифани въздъхна. Ужасно е, когато собствените ти мисли се съюзят срещу теб.
Фийгълите нямаха нищо против тя да излезе срещу роилника. А имаха против това да не ги пуснат да дойдат с нея. Тя си знаеше, че много ги обиди. Обаче, както беше заявила Госпожа Вихронрав, това си бяха баш потайнювки и в тях нямаше място за Фийгъли. Ако роилникът дойдеше, не на сън, а наяве, той нямаше да има нищо, което да можеше да се ритне или джасне с глава.
Тифани се беше опитала да им държи една кратка благодарствена реч, но Роб Секигоопрай и беше обърнал гръб със скръстени ръце. Изобщо не беше минало добре. Но старата вещица си беше права. Те можеше да пострадат. Бедата беше, че ако обясняваш на някой Фийгъл, колко опасно може да стане, това само още повече го ентусиазира.
Тя ги остави да се карат помежду си. Хич не беше минало добре.
Сега обаче всичко това вече беше зад гърба и, в повече от един смисъл. Дърветата покрай пътеката бяха не толкова бухнали, а по-заострени, или, както щеше да каже Тифани, ако беше чела повече за дървета, широколистните видове бяха отстъпили пред иглолистните.
Можеше да усети роилника. Той вървеше след тях, но далече отзад.
Ако човек трябва да си представи главна вещица, нямаше да си представи точно Госпожа Вихронрав. Щеше да си представи г-жа Уховрътска, която се плъзгаше по пода все едно е на колелца и носеше рокля черна като тъмнината в дълбоко подземие, докато Госпожа Вихронрав беше просто старица с набръчкано лице и мазолести ръце и роклята и беше черна като нощта, която никога не е толкова черна колкото си мислят хората. А и полите и бяха изцапани и поразнищени.
„От друга страна, - обади се Вторият и Акъл - ти веднъж нали купи на Баба Болежкова порцеланова пастирка? Цялата синьо-бяла и лъскава?”
Първият и Акъл помисли: „Е, да, но тогава бях много по-малка.”
А Вторият и Акъл продължи: „Да но коя беше истинската пастирка? Лъскавата госпожичка с хубавата чистичка рокля и панделките по обувките или старицата която газеше през снега с ботуши с полепнало по тях сено и наметнала стар чувал?”
И тогава Госпожа Вихронрав се препъна. И много бързо си възстанови равновесието.
- Много са нестабилни тея камъни по пътеката, - каза тя - внимавай с тях.
Тифани погледна. Нямаше чак толкова много камъни, а и те не изглеждаха кой знае колко разклатени.
Колко ли стара беше Госпожа Вихронрав? Това беше още един въпрос, който никак не и се искаше да си беше задавала. Тя беше слаба и жилава, също като Баба Болежкова, като онзи вид хора, които просто не спират. Да, но един ден Баба Болежкова си беше легнала и повече не стана, просто ей така...
Слънцето залязваше. Тифани усещаше роилника също както се усеща, че някой те наблюдава. Горите загърнали планината като с шал се бяха смълчали.
Накрая вещицата спря на едно място където скалите се изправяха като колони сред почвата. Седна, облегна се на един голям камък и каза:
- И това ще свърши работа. Скоро ще се мръкне, а с всичките тея нестабилни камъни може и глезен да си навехнеш.
Наоколо се въргаляха огромни балвани, големи като къщи, срутили се някога от планината. Чукарите започваха съвсем наблизо и каменната урва като че надвисваше над Тифани като вълна. Мястото беше пустинно. Всеки звук отекваше.
Тя седна до Госпожа Вихронрав и отвърза торбата, която г-ца Здравомислова им беше приготвила за из път.
Тифани нямаше много опит в тези неща, но според книгата с приказките типичната храна за вземане на приключение беше хляб и сирене. И то твърдо сирене. Г-ца Здравомислова обаче им беше направила сандвичи с шунка, беше добавила туршия, а също и салфетки. Странна мисъл и се завъртя в главата: Може и да се мъчим да намерим начин да убием ужасяващо чудовище, но поне няма да сме целите в трохи.
Имаше и шише студен чай и торбичка с бисквити. Г-ца Здравомислова си познаваше Госпожа Вихронрав.
- Защо да не си запалим огън? - предложи Тифани.
- Как защо? Гората е доста надолу от тук за да се мъкнат чак от там съчки, а след още двайсе минути ще изгрее чудна месечина. Твоят приятел си се държи надалеч, а тук няма нищо друго което да ни нападне.
- Сигурна ли сте?
- В моите планини нищо не може да ми се случи, - отвърна Госпожа Вихронрав.
- Ама няма ли тролове и вълци и такива неща?
- О да. Колкото щеш.
- А те няма ли да се опитат да ни нападнат?
- Вече не, - отвърна и с удовлетворение глас от тъмното - Ще ми подадеш ли бисквитките, моля.
- Ето. А туршия ще обичате ли?
- От туршията получавам страшни газове.
- Е, в такъв случай...
- Ей, не съм казала не, - Госпожа Вихронрав се протегна и си взе две мариновани краставички.
Е, добре, помисли си Тифани.
Тя беше взела три сурови яйца. Схващането на цаката на плетеницата нещо беше продължило твърде дълго. Което беше просто глупаво. Всички останали момичета можеха да ги използват. А тя беше сигурна че прави всичко правилно.
Тя си беше напълнила джобовете със случайни неща. Сега ги наизвади без да гледа, уви конеца около яйцето както беше правила стотици пъти досега, хвана клечките и ги намести така, че да...
Пльок!
Яйцето се строши и се разтече.
- Нали ти казах, - отвори едно око Госпожа Вихронрав - Играчки са това. Клечки и камъни.
- Някога използвала ли си плетеница? - попита Тифани.
- Не. Не можах да им схвана цаката. Те само ми се пречкаха, - Госпожа Вихронрав се прозя, загърна се в одеялото, похъмка докато се опитваше да се намести по-удобно до скалата и след малко дишането и стана по-дълбоко.
Тифани зачака смълчана и увила се в одеялото докато не изгря луната. Беше очаквала, че така ще стане по-добре, но не стана. Преди имаше просто мрак. А сега се появиха и сенки.
До нея се разнесе хъркане. От онея сериозните, като от раздиране на платно.
Долетя тишина. Плъзна се през нощта на сребристи криле, безшумна като падащо перце, тишина въплътена в птица, и кацна на един камък наблизо. Извъртя си главата и погледна Тифани.
В този поглед имаше нещо повече от птиче любопитство.
Старицата пак изхърка. Тифани се протегна без да изпуска от очи бухала и леко я разтърси. Когато това не свърши работа тя я разтърси по-силно.
Чу се шум като че се сблъскаха три прасета, Госпожа Вихронрав отвори очи и проговори:
- Буу-ху?
- Един бухал ни гледа! Съвсем до нас!
Изведнъж бухалът примигна, погледна Тифани като че недоумяващ какво прави тук, разпери криле и се изгуби в нощта.
Госпожа Вихронрав си разтърка гърлото, прокашля се и каза прегракнало:
- Разбира се че беше бухал, бе дете! Десет минути ми трябваха да го примамя толкова наблизо! А сега просто млъкни, та аз да почна отначало, иначе ще трябва да се оправям с прилеп, а като излезеш с прилеп дори и за малко, накрая почваш да мислиш, че можеш да виждаш с ушите си, което не е работа за една прилична жена!
- Но вие хъркахте!
- Не хърках! Само малко си отпочивах, докато си примамя бухал! Да не ме беше тръскала, та да подплашиш птицата, вече щях да съм там горе, с цялата околност пред очите ми.
- Вие... обземахте ума и? - ахна смутено Тифани.
- Не! Аз да не съм някой от твойте роилници, я! Аз само... да го позаема... малко на стоп... само да го подтикна лекичко, така че то изобщо да не ме забележи. А сега опитай да поспиш!
- Ами ако роилникът...?
- Ако наближи, аз ще съм тая, която ще ти каже! - изсъска Госпожа Вихронрав и пак легна, след което пак рязко вдигна глава и добави - И не хъркам!
След половин минута тя пак захърка.
А след още няколко минути се върна бухалът, или пък може да беше друг бухал. Кацна безшумно на същия камък, постоя малко и отлитна. А вещицата спря да хърка. Нещо повече, спря и да диша.
Тифани се наведе над нея и след малко наканване допря ухо до костеливите и гърди, да види дали има пулс.
Собственото и сърце се сви като че в юмрук...
... заради онзи ден, когато намери Баба Болежкова в колибката и. Тя си лежеше мирно на тесния железен креват, но още като стъпи там, Тифани веднага беше разбрала, че нещо не е наред...
Туп.
Тифани преброи до три.
Туп.
Е добре, все някакъв пулс имаше.
Много бавно, така както расте клон, се занадига една вкочанена ръка. Плъзна се като ледник в един джоб и се върна държаща голямо парче картон, на който беше написано:
НИ СЪМ
УМРЬЯЛА
Тифани реши, че няма да спори. Но все пак зави по-плътно старицата, а и себе си уви с одеялото.
И на лунна светлина реши пак да опита с плетеницата.
Все ще може да я накара да свърши все нещо. Може би ако...
На лунна светлина, тя много, ама много внимателно...
Пльок!
Яйцето се строши. Яйцата всеки път и се трошаха и й беше останало само едно. Тифани не смееше да опита с бръмбар, дори и ако можеше да намери такъв. Щеше да е твърде жестоко.
Тя се облегна и се загледа в сребристо черния пейзаж, а Третият и Акъл помисли: Няма да дойде.
Защо?
И тя си помисли: Не знам, откъде знам. Но знам. То се пази. Знае, че Госпожа Вихронрав е с мен.
И тя си помисли: Че откъде ще знае това? То си няма ум. Не знае, какво е това Госпожа Вихронрав!
Трябва още да си помисля, - помисли Третият Акъл.
Тифани се сгуши до скалата.
Понякога в главата и беше твърде... гъчкано...
И изведнъж стана сутрин, грейна слънце, по косата и имаше роса, мъгла се надигаше от земята като пушек... а един орел седеше на камъка, където снощи беше бухалът и ядеше нещо космато. Виждаше ясно всяко перце по крилете му. Той преглътна, изгледа Тифани с бясното си птиче око и отхвръкна нанякъде развихряйки мъглата.
Госпожа Вихронрав до нея пак захърка, което Тифани реши че значи, че е пак в тялото си. Тя смуши старицата и звукът от постоянно хрррр-фиу стана на хълцук.
Старицата седна кашляйки и махна раздразнено ръка към Тифани да и подаде шишето с чая. Не проговори докато не гаврътна половината.
- Кой каквото ще да казва, ама заекът сготвен повече го бива, - забеляза задъхано тя връщайки тапата на шишето - А и да е одран!
- Вие сте обзела... заела орела? - ахна Тифани.
- Ами че как. Да не искаш да карам горкото бухалче да хвърчи след съмване, само за да поогледам. Той цяла нощ ловуваше съсели, а, повярвай ми, и суров заек е по-добре от съсел. Не си го и помисляй това, да ядеш съсели.
- Няма, - обеща Тифани с твърдото намерение да го спазва - Госпожо Вихронрав, мисля, че се сещам, какво прави роилникът. Той мисли.
- Аз пък си мислих, че той няма мозък!
Тифани остави мислите си да говорят сами за себе си.
- Но в него нали има ехо от мен, нали така? Не може да няма. Той нали си има ехо от всеки когото е... бил. Все нещо трябва да има и от мен. Аз знам, че той е там някъде, а той знае, че аз съм тук с вас. И затова той се пази.
- Я? И защо така?
- Защото го е страх от вас, така ми се струва.
- Ха! Това пък защо?
- Да, - каза простичко Тифани - Това е защото и мен ме е страх. Малко.
- Леле мале. Наистина ли?
- Да, - повтори Тифани - Той е като бито куче, което не ще да избяга. Не разбира какво лошо е направило. Но... има още едно нещо... още малко и ще ми дойде тази мисъл...
Госпожа Вихронрав не каза нито дума. Лицето и стана безизразно.
- Добре ли ви е? - обезпокои се Тифани.
- Просто ти оставях време да ти дойде оная мисъл, - отговори Госпожа Вихронрав.
- Извинявайте. Вече я загубих. Но пък... не подхождаме към роилника правилно.
- О, нима? И защо така?
- Защото... - бореше се със собствената си мисъл Тифани - Мисля, че е защото не искаме да подходим към него правилно. Става дума за ... третото желание. А не знам, какво ли значи това.
- Продължавай да я ръчкаш тази мисъл, - посъветва и вещицата, след което погледна нагоре и добави - Имаме си компания.
На Тифани и трябваха няколко секунди докато засече каквото беше видяла Госпожа Вихронрав - петънце на границата на горите, малко и тъмно. После то се оформи в образа на Петулия, летяща бавно и боязливо на няколко стъпки над пущинака. От време на време тя скачаше от метлата и я наместваше в малко по различна посока.
Като стигна до Тифани и Госпожа Вихронрав тя пак скочи, припряно сграбчи метлата и я насочи към една голяма канара. Метлата опря в нея и зависна там мъчейки се да прелети право през скалата.
- Ъъъ, извинявайте, - проговори задъхано Петулия - Но не винаги успявам да я спра, а така е по-добре, отколкото да си мъкна котва... Ъъъ.
Тя започна да прави реверанс на Госпожа Вихронрав, някъде накъм половината път се сети, че е вещица и се опита да го превърне в поклон, което е гледка, за която хората и пари можеше да плащат. Накрая тя се оказа сгъната на две, а отнякъде долетя жалното и гласче:
- Ъъъ, ще ми помогнете ли, моля ви? Май че Тримонтанската ми Октограма ми се е закачила за Кесията на Деветте Билки...
Последва минута и нещо решаване на главоблъсканици, като Госпожа Вихронрав не спираше да мърмори „Играчки, нищо повече от играчки” докато разплитаха разните му огърлици и гривни.
Накрая Петулия се изправи, цялата изчервена. Видя изражението на Госпожа Вихронрав и побърза да си свали шапката и я хвана с две ръце пред гърдите си. Което беше знак на уважение, но също така значеше, че две стъпки дълго остро нещо е насочено срещу тях.
- Ъъъ... минах да видя г-ца Здравомислова и тя ми каза, че сте излезли да се биете срещу някаква ужасия, - заобяснява тя - Ъъъ... така че аз си помислих най добре да ида да ви видя как сте.
- Ъъъ... това беше много мило от твоя страна, - каза Тифани.
Предателският и Втори Акъл обаче си помисли: А какво щеше да правиш, ако то ни беше нападнало, а? За момент тя си представи как Петулия е застанала пред някаква развилняла се ужасия, но не беше толкова смешно, колкото и се стори отначало. Петулия щеше да се изправи пред ужасията, трепереща от страх, дрънчаща с безполезните си амулети, почти загубила ума и дума от ужас... но все пак не отстъпваща. Та тя си беше помислила, че тук някой точно сега може да се е изправил срещу ужасия, и все пак беше дошла.
- Как се казваш, момичето ми? - попита я Госпожа Вихронрав.
- Ъъъ, Петулия Хрущялкова, госпожо. Уча се с Гунифър Чернокачулкова.
- А, Старата Майчица Чернокачулкова значи? - одобри Госпожа Вихронрав - Много е свястна. Бива я с прасетата. Добре стори, че дойде.
Петулия погледна разтревожено Тифани:
- Ъъъ, ти добре ли си? Г-ца Здравомислова каза, че си била... болна.
- Сега съм много по-добре, но много ти благодаря че ме попита, все пак, - зазапъва се окаяно Тифани - Виж, страшно съжалявам че...
- Е, нали беше болна, - успокои я Петулия.
И ето още нещо относно Петулия. Тя винаги ще мисли най-доброто за всекиго. Което беше малко стряскащо, когато, тази, за която тя се старае колкото може да мисли най-доброто, си тъкмо ти.
- Ще се връщаш ли в къщурката преди Изпитанията? - попита Петулия.
- Изпитанията ли? - съвсем се обърка Тифани.
- Изпитанията за Вещици, - поясни Госпожа Вихронрав.
- Днес, - уточни Петулия.
- Съвсем бях забравила за тях! - оплака се Тифани.
- Аз обаче не бях, - вметна спокойно старата вещица - Никога не съм пропускам Изпитанията. Нито веднъж вече от шестдесет години насам. Ще сториш ли едно добро на горката стара жена, госпожице Хрущялкова, да отпрашиш с тая твойта метла до у г-ца Здравомислова да и предадеш много здраве от Госпожа Вихронрав, която, тъй да и кажеш, ще поеме направо за Изпитанията. Тя добре ли беше?
- Ъъъ, тя жонглираше с топки без да си използва ръцете! - сподели възхитено Петулия - И знаете ли какво? В градината и видях феичка! Синичка!
- Така ли? - трепна гласът на Тифани.
- Да! Макар че беше доста мърляво. И като го попитах, наистина ли е феичка, то ми каза, че било ... ъъъ... „фея на големите гадни ужасно парливи, железно жилави копривища от Страната Дрън-дрън” и ме нарече „шашкънка”. Случайно да знаеш какво значи това?
Тифани я погледна в кръглото и, изпълнено с надежда личице. И и беше на устата да каже: „Значи някой, който обича феи”, но навреме се спря. Така просто нямаше да е честно. Тя въздъхна:
- Петулия, ти си видяла Нак Мак Фийгъл. То си е нещо като фея, вярно, но не от добрия вид. Тоест те по сърце са си добри... добре де, донякъде... но не са съвсем мили. А „шашкънка” е един вид ругатня. Макар че не мисля, че е особено лоша.
Изражението на Петулия за известно време не се промени. След което тя проговори:
- Значи все пак си беше фея, нали?
- Да де, технически погледнато.
На кръглото лице грейна усмивка.
- Е, добре тогава, сигурно и големите гадни ужасно парливи, железно жилави копривища си имат нужда от феи, също като всяко друго растение, - заключи Петулия.

Глава Единадесета
Артър

Когато Петулия си тръгна Госпожа Вихронрав се изправи и каза:
- Да вървим, млада госпожице. Че до Крива Урва са осем мили. Докато стигнем, те вече ще са почнали.
- Ами роилникът?
- О, да заповяда ако толкова му се иска, - Госпожа Вихронрав се усмихна - А не ми се мръщи така. Там на Изпитанията ще са се събрали повече от триста вещици, а и е навън в полето. От това по-безопасно, здраве му кажи. Или да не ти се иска да срещнеш роилника точно сега? Може пък да може да се уреди. Той май не е много бърз.
- Не! - каза Тифани по-бурно отколкото и се искаше - Не, защото... то не е каквото изглежда. Не сме го подхванали правилно. Ами... не мога да обясня. Но е заради третото желание.
- Което не знаеш какво е, а?
- Да. Но скоро ще разбера, надявам се де.
Вещицата се вгледа в нея.
- Да, и аз също се надявам, - каза тя - Е добре, няма какво да се мотаем тук. Да вървим.
И като каза това, вещицата си взе одеялото и потегли, като че я теглеха с въже.
- Ама ние даже не сме закусили! - притича след нея Тифани.
- Снощи ядох колкото щеш съсели, - отвърна през рамо Госпожа Вихронрав.
- Да, но то не е като наистина да сте ги яли, нали така? - възрази Тифани - Този който всъщност ги изяде, е бил бухалът.
- Теоретично погледнато, така си е, - призна Госпожа Вихронрав - Но след всичките тези съсели дето си мислиш, че си изяла, ще се учудиш, как няма да ти се яде нищо друго на сутринта. Или оттогава нататък во веки веков.
После тя кимна към отдалечаващата се фигурка на Петулия:
- Приятелка ли ти е?
- Ами... ако ми е приятелка, аз не я заслужавам, - отговори Тифани.
- Ммм, - провлачи Госпожа Вихронрав - Е, понякога получаваме каквото не заслужаваме.
Като за възрастна жена Госпожа Вихронрав можеше да върви доста бързо. Тя крачеше ли крачеше през пущинака като че ли разстоянието и беше лично оскърбление. Но освен това я биваше и в още едно нещо.
Тя разбираше от тишина. Дългите поли на роклята и шумоляха отърквайки се в пирена, но някак си това ставаше част от фоновия шум. И в тази тишина, както си вървяха, Тифани можеше да дочуе спомените. Роилникът и ги беше оставил със стотици. Повечето бяха толкова бледи, че в тях нямаше нищо повече от леко неудобно усещане в главата, но прастарият тигър беше ярък, а преди него и онзи гигантски гущер. Те са били машини за убиване, най-могъщите създания в техния свят, някога отдавна. Роилникът ги беше завзел и двамата. И те бяха умряли в бой.
Постоянно е вземал все нови и нови тела, всеки път подлудявайки собствениците им от жажда за власт, което винаги е свършвало с това, че са ги убивали... и тъкмо когато Тифани се зачуди защо, един спомен се обади: Защото го е страх.
Че от какво ще да го е страх? - мислеше си Тифани - Нали е толкова могъщ!
Кой знае. Но е пощурял от ужас. Напълно е изкухял!
- Ти си Чувствителиян Суетон, нали? - каза Тифани и чак тогава ушите й и съобщиха, че го е казала на глас.
- Приказлив е, а? - подметна Госпожа Вихронрав - Много приказваше, докато ти спеше. Много високо мнение е имал за себе си. Като гледам, затова спомените му ще да са се запазили толкова време.
- Да, но не може да различи изкухяване от изкуфяване, - забеляза Тифани.
- Е, нали спомените избледняват, - сви рамене Госпожа Вихронрав.
И изведнъж спря и се облегна на една скала. Като че не можеше да си поеме дъх.
- Добре ли сте, госпожо? - обезпокои се Тифани.
- Като кукуряк съм, - отвърна Госпожа Вихронрав с леко хриптене - Само да си поема малко дъх. А и то само шест мили останаха.
- Забелязвам, че понакуцвате, - отбеляза Тифани.
- Така ли било? Тогава престани да забелязваш!
Викът и отекна от канарите, строг и заповеден. Госпожа Вихронрав се прокашля, когато ехото заглъхна. Тифани беше пребледняла.
- Като гледам, - промълви старата вещица - комай днес съм малко нещо сприхава. Сигурно е от съселите, - тя пак се прокашля - Онея, които ме познават или са си заслужили по един или друг начин, ми казват Баба Вихронрав. Няма да придирам, ако и ти ми викаш така.
- Баба Вихронрав? - Тифани беше от шокирана по-шокирана от този пореден шок.
- Не и технично погледнато, - добави припряно Госпожа Вихронрав - Това е на каквото му викат почетна титла, също както Старата Майчица Еди-коя-си или Добрата Стара Някоя-си или Леля Нещо-си. Да е ясно, че тая вещица е... напълно... е била...
Тифани не знаеше дали да се разсмее или да заплаче.
- Знам, - каза тя.
- Така ли?
- Като Баба Болежкова, - обясни Тифани - Тя си беше мойта баба, но всички на Варовитище и казваха Баба Болежкова.
„Г-жа Болежкова” просто неямаше да върши работа, то си беше ясно. На хората им трябваше някоя по-топла, сърдечна, открита думичка. Всеки можеше да иде при Баба Болежкова.
- То е като да си като баба на всички, - допълни тя.
Но не добави: „която им разправя приказки!”
- Е добре тогава. Може и тъй да е. Както и да е, Баба Вихронрав съм, - съгласи се Баба Вихронрав, но бързо допълни - но не и технично погледнато. А сега стига приказки и да мърдаме.
Тя се изправи и пак потегли.
Баба Вихронрав. Тифани го опита няколко пъти наум. Изобщо не познаваше другата си баба, която беше умряла преди тя да се роди. Да наричаш някого другиго Баба беше странно, но пък, кой знае защо, изглеждаше правилно. Нали всеки си имаше по две.
Роилникът ги следваше. Тифани го усещаше. Но не ги приближаваше. Така значи, ето ти чуден трик, който да покажеш на Изпитанията, помисли си Тифани. Баба (умът и потрепна като си помисли тази дума), та значи Баба си имаше план. Не можеше да няма.
Обаче... нещо не беше наред. Имаше още една мисъл, която тя някак си все не можеше да премисли, която все и се изплъзваше всеки път като и се стореше, че а-а да я схване. Роилникът действаше някак-си неправилно.
Тя се постара да не изостава от Баба Вихронрав.
Като понаближиха Изпитанията, това си пролича. Тифани зърна поне три метли във въздуха, всичките в една посока. После излязоха на утъпкана пътека, по която групи хора вървяха все в една посока, а сред тях имаше и няколко островърхи шапки, което си беше сигурен признак. Пътеката слезе през някаква гора, излезе насред нивички и градини приличащи на кръпки и се насочи към един висок плет иззад който се чуваше духов оркестър свирещ подборка от Хитовете на Всички Времена, макар че като го слушаш, надали имаше и двама музиканти, които да бяха съгласни по въпроса кои са Хитовете и кои Времената.
Тифани подскочи като зърна един балон издигащ се над дърветата, подхванат от вятъра и отнесен нанякъде, но се оказа че си е просто балон, а не сгъстък от излишен Брайън. Тя можа да познае това по последвалия го продържителен яростен врясък примесен с гръмогласната жалба: „ААаауууааауууискамискамиииидаймидаймидаймидайаааауууааааа БААЛОНЧЕТООООО!”, което беше традиционният звук на мъничко детенце, току що научило, че с балоните, както и с живота като цяло, е много важно да знаеш, кога да не му отпускаш края. То балоните за друго не стават, освен да учат малките дечица на това.
Обаче в този случай една метла възседната от някого с островърха шапка се издигна над дърветата, хвана балона и го смъкна обратно на терена за Изпитанията.
- Не беше така навремето, - размрънка се Госпожа Вихронрав като стигнаха до една порта - Аз като бях момиче, ние просто се срещахме някъде на някоя поляна, само ние си. Сега обаче, не, трябва да е непременно Големия Празник за Цялото Семейство. Ха!
Пред портата водеща за полето имаше навалица, но в това „Ха!” имаше нещо. Тълпата се раздели като с магия, жените си придърпаха децата по-близо към себе си и Баба прошества направо към портата.
Там имаше едно момче продаващо билети, на което точно сега му се искаше изобщо да не се беше раждало. Баба Вихронрав го изгледа. Тифани видя как ушите му се зачервяват.
- Два билета, млади момко, - проговори Баба. В думите и проблясваха ледунки.
- Значи, ъъъ, това ще са, ъъъ ... един детски и един за гражданка на възраст? - изломоти младият момък.
Баба се надвеси над него и попита:
- Какво е това гражданка на възраст, млади момко?
- Амии... нали разбирате... за старите хора... - мънкаше момчето.
Ръцете му се разтрепериха. Баба се надвеси още по-наблизо. На момчето много, ама наистина много му се искаше да отстъпи, но краката му се бяха залепили за земята. Не можа да направи нищо освен да се изгъне назад.
- Млади момко, - обясни му Баба - Аз нито сега съм, нито изобщо някога ще бъда „стари хора”. Ще вземем два билета, които както виждам на табелата са по пени парчето.
Ръката и се стрелна, бърза като усойница. Момчето отскочи със звука „ньииии”.
- Ето два пенса, - каза Баба Вихронрав.
Тифани погледна Баба в ръката. Тя беше опряла палеца в показалеца си, но между тях не се виждаше да има паричка. Въпреки това младият момък много внимателно и с ужасена усмивка взе пълната липса на два пенса между своя палец и показалец. Баба изтръгна два билета от другата му ръка.
- Благодаря ти, млади момко, - каза тя и влезе.
Тифани се втурна след нея.
- Ама какво...? - започна тя, но Баба Болежкова вдигна пръст пред устните си, хвана Тифани за раменете и я обърна кръгом.
Билетопродавачът още се взираше в пръстите си. Даже си ги потърка. После сви рамене, премести ги над кожената си кесия и пусна.
Дзън, дзън...
Тълпата около портата ахна, някои изръкопляскаха. Момчето се огледа с една ми ти налудничава усмивка, сякаш разбира се е очаквал, че точно това ще се случи.
- Е, хубаво, - измърка доволно Баба - А сега как добре ще ми дойде чашка чай и може би малко сладки.
- Бабо, но тука има малки деца! Не са само вещици!
Хората ги гледаха. Баба Вихронрав рязко повдигна брадичката на Тифани така че да я погледне в очите.
- Я се огледай. Че тука не може и крачка да направиш без да настъпиш куп амулети и вълшебни пръчици и к’во ли не! Той ще е просто неприлично да не избяга, а?
Тифани се обърна да се огледа. Наоколо беше пълно с палатки и сергии. Доста от тях бяха панаирджийски забави, каквито тя вече беше виждала по селскостопанските панаири в селата край Варовитище: Хвърляне на подкови, Изненади във торба, Бъркане за Пирани, такива ми ти неща. Натапящият стол беше особено популярен сред дечицата особено в тази жега. Нямаше гледачки, защото никоя гледачка нямаше да е толкова глупава да се появи тук, където толкова много от посетителите имаха квалификацията да спорят и задават неудобни въпроси, но беше пълно с вещерски сергии. Закзак беше вдигнал грамаден павилион с дървен манекен отпред с Небостъргача на главата и Полъха на Зефира на раменете, което беше събрало цяла тълпа почитателки. Другите сергии и павилиончета бяха по-скромни, но и те бяха претъпкани с бляскащи и подрънкващи джаджи и всичките се радваха на изобилна клиентела изсред по-младите вещици. Имаше сергии пълни само със съноловки и муски против уроки, включително последната новост, муски с активен детектор. Макар че на кой ли ще да му е дошла мисълта, че вещиците ще си ги купуват. То беше все едно риби да си купуват чадъри.
Е, как да дойде тук роилникът, с всичките тези вещици?
Тя пак с обърна към Баба Вихронрав.
Баба Вихронрав я нямаше.
Трудно е да намериш вещица насред Изпитанията за Вещици. Тоест, прекалено е лесно да намериш вещица на Изпитанията за Вещици, но е много трудно да намериш точно тази, която търсиш, особено пък ако изведнъж се почувстваш изгубена и ужасно самотна и усетиш как паниката започва да се разлиства в теб като папрат.
Повечето по-възрастни вещици бяха насядали на маси от дъски сложени на дървени магарета посред една голяма оградена с въжета поляна. Всичките пиеха чай. Островърхи шапки се поклащаха докато езиците им мелеха ли мелеха. Изглежда всяка жена беше в състояние едновременно да говори и да слуша всички останали, която дарба впрочем не е ограничена само до вещиците. Няма как да търсиш там възрастна жена в черно с островърха шапка.
Слънцето вече се беше вдигнало доста високо. Поляната се пълнеше с народ. Откъм далечния край кръжаха за кацане още вещици, и все повече хора нахлуваха през портата. Вдигаше се страшен шум.
Накъдето и да се обърнеше Тифани, щъкаха черни шапки.
Тя се провираше през навалицата отчаяно търсейки поне едно приятелско лице, примерно мис Тик, г-ца Здравомислова или Петулия. Или в краен случай поне някое неприятелско лице, дори и да е г-жа Уховрътска.
Мъчеше се да не мисли. Да не мисли, колко е изплашена и самотна в тази огромна тълпа и че там, горе, на баира, невидимият роилник знаеше това, защото мъничка частица от него беше нейна.
Тя долови как роилникът се размърда. Как се задвижи.
Тифани се запрепъва през някаква сурия бърборещи вещици с едни такива резки и неприятни гласове. Чувстваше се като че слънчасала. Виеше и се свят.
Интересен факт относно роилниците, - поде един писклив глас някъде от дъното на главата и, - е, че от всички възможни хищници, по ловните си навици те наподобяват именно обикновената акула...
- Не ми трябва лекция, г-н Суетон, - измърмори Тифани - Изобщо нямате работа в главата ми!
Но паметта на Чувствителиян Суетон не беше обръщала много внимание на другите хора и докато е бил жив, та откъде накъде ще почне сега. Той си караше все така със самодоволния си писък: ... с това, че след като веднъж избере плячката си, той напълно пренебрегва всички други атрактивни цели...
Той беше откъм отсрещната страна на полето на Изпитанията и можеше да види, как нещо наистина иде. Преминаваше през тълпата като вятър през трева. Напредването му можеше да се види по хората. Някои припадаха, други изпищяваха и се обръщаха, някои побягваха. Вещици спираха бръщолевенето си, столове се катурваха и се занадигваха крясъци. Той обаче не нападаше никого. Интересуваше го само Тифани.
Като акула, помисли си Тифани. Убиецът от морето, където ставаха все лоши неща.
Тифани заотстъпва, обзета от паника. Заблъскаха я някакви вещици забързани към суматохата, а тя им викна:
- Не можете да го спрете! Не знаете какво е то! Вие само ще размахвате срещу му бляскавите си пръчки, а то ще си идва ли идва! Няма да спре!
Тя бръкна в джобовете си и докосна късметлийския камък. И канапа. И парчето тебешир.
Ако това беше някоя приказка, помисли си горчиво тя, щях да вярвам в сърцето си, да следвам звездата си и други такива неща и всичко щеше да си се оправи от лъскавата Магикккка. Но никога не си посред приказка когато ти дотрябва.
Приказка, приказка, приказка...
Третото желание. Третото Желание. Най-важно е третото желание.
В приказките духът или вещицата или вълшебният котарак ... ти изпълнява три желания.
Три желания...
Тя се вкопчи в една забързала се покрая нея вещица и се озова лице в лице с Аннаграма, гледаща я ужасено и мъчеща се да се присвие.
- Моля те, нищо не ми прави! Моля ти се! - проплака тя - Аз нали съм ти приятелка, нали?
- Както искаш, но онова не бях аз, а и вече съм по-добре, - зауспокоява я Тифани усещайки се, че лъже, защото си беше тя, и това беше нещо важно - Бързо, Аннаграма! Кое е третото желание? Бързо! Като имаш три желания, кое е третото?
Лицето на Аннаграма се намръщи възмутено, както тя правеше когато нещо посмееше да не и се побира в ума:
- Но защо ти е...?
- Не мисли за това, моля те! Просто отговори!
- Ами, ъ... може да е какво ли не... да си невидима или... да си руса или знам ли... - запелтечи Аннаграма с мисли пръскащи се по шевовете.
Тифани поклати глава и я пусна. Втурна се към една стара вещица взираща се в суматохата.
- Моля ви, госпожо, много е важно! В приказките, кое е третото желание? Не питайте защо, моля ви! Просто се сетете!
- Ами... щастие. Щастието е, нали? - откликна старицата - Да, точно така. Здраве, богатство и щастие. А сега, ако бях на твое място...
- Щастие ли? Щастие... благодаря ви, - Тифани отчаяно се заоглежда за още някой.
Не беше щастието, това тя го знаеше и с костите си. Щастие с магия не може да се получи, а това пък беше още една податка.
А ето я и мис Тик, забързала се сред шатрите. Не беше време за половинчати мерки. Тифани я сграбчи, завъртя я кръгом и извика:
- ЗдравейтеМисТикДаДобреСъмДаноИВиеДаСтеДобреКоеЕТретотоЖеланиеБързоМногоЕВажноМоляВиНедейтеДаСпоритеИДаРазпитватеЧеНямаВреме!
Мис Тик, трябва да и се признае, се поколеба за не повече от един два мига.
- Да получиш още сто желания ли? - реагира тя.
Тифани я зяпна и после каза:
- Благодаря ви. Не е това, но и то също казва нещо.
- Тифани, виж сега... - започна мис Тик.
Тифани обаче беше видяла Баба Вихронрав.
Тя беше застанала посред полето, в един голям квадрат, който кой знае защо беше ограден с въже. Като че никой не я забелязваше. Тя наблюдаваше щуращите се покрай роилника вещици и от време на време проблясващите и пръскащите се в искри магии. Лицето и беше спокойно и отнесено.
Тифани отметна ръката на мис Тик, мушна се под въжетата и се втурна към нея.
- Бабо!
Сините очи на Баба Вихронрав се обърнаха към нея.
- Да?
- В приказките, когато духът или вълшебната жаба или феята кръстница ти дава три желания... кое е третото?
- Ах, приказките, - отвърна Баба - Че то е лесно. Във всяка приказка, която си струва да се чуе, която разбира кое как е в света, третото желание е да се оправят бедите причинени от първите две.
- Да! Това е то! Това е! - извика Тифани и натрупалите се зад въпроса думи се заляха в буен поток - Той не е зъл! Няма как да е! Та той си няма свой ум! Всичко е до желанията! Нашите желания! То е като в приказките, където те...
- По-полека, по-полека. Я си поеми дълбоко дъх, - прекъсна я Баба, хвана Тифани за раменете и я обърна към паникьосалото се множество.
- За малко ти се изплаши, но сега то иде и няма да обърне назад, не и сега, щото е отчаяно. Та то дори не вижда навалицата, те нищо не значат за него. Ти си тая, която то иска. За теб е дошло. Ти си тая, която трябва да се изправи срещу му. Готова ли си?
- Ами какво ще стане ако загубя...
- С това какво щяло да стане ако загубя, аз доникъде нямаше да съм стигнала, млада ми госпожице. Ти го би веднъж, и пак ще можеш.
- Но може да се превърна в нещо ужасно!
- Е, тогава значи ще се изправиш срещу мен, - отвърна Баба - Срещу мен, на моя земя. Да, но това няма да го бъде, нали? Писнало ти е от сополиви деца и глупави жени, а? Е, значи това е... онова другото. Пладне е. Трябваше вече да са започнали същинските Изпитания, ама, ха, като гледам хората май са забравили. Та значи... бива ли те да си вещица по пладне, далече от твойте ридове?
- Да! - нямаше друг отговор, не и пред Баба Вихронрав.
Баба Вихронрав и се поклони низко и отстъпи няколко стъпки назад.
- Е значи, когато си готова, мадам, - каза тя.
Желания, желания, желания, мислеше си разсеяно Тифани, ровейки се в джобовете си за съставките за бърканица. Той не е зъл. Дава ни каквото си мисли, че искаме! А какво искат хората? Още желания!
Не можеш да кажеш: Едно чудовище ми влезе в главата и ме накара. Тя си беше поискала парите да са нейни. Роилникът просто се беше хванал за нейната мисъл.
Не можеш да кажеш: Но аз самата изобщо не съм ги взела! Роилникът използваше каквото намереше - тайните желанийца и пожеланийца, моментите на гняв и досада, всички онези неща, които истинските хора знаеха как да пренебрегват! Той обаче не ти дава да ги пренебрегваш!
И тогава, докато припряно овързваше нещата, яйцето и се изплъзна от ръцете, довери се на гравитацията и се разби върху пръстите на ботуша и.
Тя го зяпна и мракът на отчаянието помрачи пълнопладнието. Защо ли опитах това? Никога досега не бях правила бърканица, която да става за нещо, та защо ли ми хрумна, че сега ще стане? Защото вярвах, че този път трябва да стане, ето защо. Като в някоя приказка. Изведнъж всичко да си се... подреди.
Да, но това не е приказка, а яйцата свършиха.
Чу се крясък, но този път високо отгоре и с едно само тупване на сърцето той я върна у дома. Беше ястреб, идещ точно откъм слънцето, пикиращ към полето, право към нея.
Пак се издигна като мина над главата на Тифани, бърз като стрела, но в този момен нещо мъничко се отдели от ноктите на ястреба с вика: „Кривънци!”
Роб Секигоопрай запада като камък, но „шляп!” и над него изведнъж се разтвори кълбо от плат. Две кълба, да сме по-точни, или с други думи Роб Секигоопрай беше „заел” парашута на Хамиш.
Той го захвърли веднага щом го позабави веднъж и скочи право посред бърканицата.
- Нема да те остаим саминка! - викна той хващайки се за конците - Ми че мене ми е клетва наложена, я! Аре давай без хъката-мъката!
- Какво? Не мога! - опита се да го изтръска оттам Тифани - Не и с теб! Ще те убия! Винаги чупя яйцата! Кого си налагал?
- Нема да ми зяеш! - изкрещя Роб, поклащайки се нагоре надолу на конците - Стори го! Или не си ти бабаягата на ридовете! Я па наем дека си ти!
Хората наоколо се разбягаха. Тифани вдигна поглед. Стори и се, че видя роилника като очертание движещо се в прахоляка.
Тя погледна оплетеното нещо в ръцете си и ухиленото лице на Роб.
Моментът дрънна и настъпи.
Вещицата се оправя с нещата, обади се Вторият и Акъл. Няма „не мога”.
Та-ка...
Защо не е ставало досега? Защото е нямало нужда да става. Аз не съм имала нужда да става.
А сега то ми трябва. Не. Аз си трябвам.
Помисли значи. Не гледай шумотевицата, нито това как роилникът приижда към нея през изпотъпканата трева...
И без това трябва да използва каквото има, така че поне с това всичко е наред. Спокойно. Кротко. Гледай си бърканицата. Мисли за мига. Тук са всичките ти неща от вкъщи...
Не. Не са всичките. Изобщо не са всичките. Този път тя почувства формата на онова, което липсваше...
... и дръпна сребърния кон от врата си, скъса верижката и го закачи на конците.
Изведнъж мислите и станаха хладни и ясни като лед, ярки и блестящи, каквито трябваше да бъдат. Да видим... това по-добре да е тук... а това трябва да се дръпне ей така...
От подръпването конят като че оживя. Полека се завъртя, мина право през нишките и през Роб Секигоопрай, който викна:
- Ич нищо ми нема! А още мънечко!
Краката на Тифани изтръпнаха. Конят проблясваше.
- Нечем да те припирам! - каза Роб Секигоопрай - Ма а по-бърже!
Далече съм от вкъщи, помисли си все така спокойно Тифани, но вкъщи си е тук, затворено в мене. А сега си отварям очите. И отново си отварям очите...
Ааах...
Мога ли да съм вещица надалече от моите ридове? Разбира се, че мога. Изобщо не съм те изоставяла, Земьо Под Вълната...

Овчарите от Варовитище усетиха как земята се разтресе, като гръм под торфа. Птичките в храсталаците се пръснаха. Овцете заповдигаха погледи.
И земята се разтресе още веднъж.
Някои казват, че сянка преминала през слънцето. Други казват, че чули тътен от копита.
А едно момченце излязло да лови зайци в долчинката на Коня каза, че склонът се взривил и от него изскочил кон като вълна стигаща чак до небето, а гривата му била като вълна в морето, а козината му била бяла като варовик. Още каза, че конят препуснал право по въздуха като надигаща се мъгла и отпрашил за планините като буря.
Е, наказаха го за разправяне на врели-некипели, разбира се, но според него то си струваше.

Бърканицата засия. Сребро потече по нишките. Излизаше от ръцете на Тифани и блестеше като звездите.
И в тази светлина тя видя, как роилникът я достига и как се разпростира докато не обеме всичко около нея, а невидимостта му стана видима. Замъждука и заотразява светлината някак чудато. Сред тези бликове и проблясъци се мяркаха лица, трепкащи и разкривени като отражения във вода.
Времето течеше бавно. Отвъд стената от роилника тя виждаше как вещиците я гледат. На една от патакламата и беше хвръкнала шапката, но остана увиснала във въздуха. Не беше имала време да падне.
Тифани размърда пръсти. Роилникът замъждука във въздуха, развълнуван като вир, когато хвърлиш в него камъче. Пипалца от него се протегнаха към нея. Тя усети паниката му, ужаса му като е разбрал, че е хванат...
- Добре дошъл, - поздрави го Тифани.
„Добре дошъл ли?” - отвърна и роилникът с гласа на самата Тифани.
- Да. Тук си добре дошъл. Тук си в безопасност.
„Не! Никога не сме в безопасност!”
- Тук си в безопасност, - повтори Тифани.
„Умоляваме те!”, - проплака роилникът - „Подслони ни!”
- Магьосникът беше почти прав за теб, - каза Тифани - Ти наистина се криеш в другите създания. Но той така и не се запита защо. От какво се криеш?
„От всичко”, - отговори роилникът.
- Мисля, че знам какво имаш предвид, - каза Тифани.
„Наистина ли? Да не би да знаеш, какво е да осъзнаваш всяка звезда, всяко стръкче трева? Да. Знаеш. Наричаш го „отваряне на очите отново”. Но го правиш само за миг. А ние сме го правили цяла вечност. Без сън, без почивка, само безкрайна... безкрайна опитност, безкрайно осъзнаване. На всичко. И през цялото време. Как ви завиждаме, ах, как ви завиждаме! Блажени сте вие човеците, че можете да си затваряте умовете пред безкрайните студени дълбини на пространството! Вие го имате това нещо, наричахте го ... скука? Това е най-редкият дар във вселената! Чухме една песен, казваща „Трепкай, трепкай във нощта моя мъничка звезда...” Какво могъщество! Какво чудодейно могъщество! Вие можете от билион трилиона тона пламтящо вещество да вземете и да направите песничка за малки дечица! Вие си правите малки светове, приказчици, черупчици около умовете си, които задържат безкрайността навън и ви позволяват да се будите от сън без да пищите!”
„Напълно изкухял!” - обади се един бодър глас от дълбините на паметта на Тифани. Д-р Суетон просто не можеш да го накараш да млъкне и толкоз.
„Смили се над нас, да, смили се над нас!” - примоли се гласът на роилника - „За нас няма подслон, нито покой, нито убежище. Ти обаче, ти ни устоя. Ти имаш умове в умовете си. Укрий ни!”
- Тишина ли искаш? - попита Тифани.
„Да, и повече от тишина”, - отвърна гласът на роилника - „Вас, човеците, толкова ви бива да си затваряте очите за нещата. Вие сте почти слепи и почти глухи. Погледнете някое дърво и виждате... просто дърво, вдървен бурен. Не виждате историята му, не усещате как помпа соковете си, не чувате всяко насекомо в кората му, не долавяте химията в листата му, не различавате стотиците оттенъци зелено, не забелязвате бавното движение следващо слънцето, нито постепенния растеж...”
- Ти обаче не ни разбираш, - каза му Тифани - Не мисля че който и да е човек може да оцелее след теб. Даваш ни каквото си мислиш, че желаем, веднага щом си го пожелаем, направо като в приказките. А желанията винаги се обръщат накриво.
„Да. Вече знаем това. Вече имаме ехо и от теб. Придобихме... разбиране”, - каза роилникът - „Така че сега ние имаме желание към теб. Желанието което да поправи всички останали.”
- Да, - продума Тифани - Това е винаги последното желание, третото желание. Което казва: „Нека това да не се е било случвало”.
„Научи ни как се умира”, - поискаха гласовете на роилника.
- Аз не знам как!
„Всички човеци знаят пътя” - възразиха гласовете на роилника - „Вървите по него всеки ден от вашия кратък прекратък живот. Знаете го. Завиждами ви за това ваше знание. Знаете как да свършите. Вие сте много надарени”.
Трябва да знам, как се умира, помисли Тифани. Все някъде дълбоко в мен. Само да помисля. Да мина отвъд „Не мога”...
Тя надигна искрящата бърканица. От нея все още извираха светлинни лъчи, но тя вече не и трябваше. Тя можеше да държи силата в собственото си средоточие. Всичко опираше до баланса.
Светлината угасна. Роб Секигоопрай още висеше на конците, но всичките му плитки се бяха разплели и косата му беше щръкнала като голяма рижа топка. Изглеждаше зашеметен.
- Ей-ей, кървавица направо очушквам, - проговори той.
Тифани го спусна олюляващ се на земята и прибра остатъка от бърканицата по джобовете си.
- Благодаря ти, Роб, - обърна се към него тя - Но сега трябва да си вървиш. Може да стане... сериозно.
И точно това, разбира се, не трябваше да казва.
- Я нема да те остаим! - запъна се той - Я и обещах на Джейни да те пазим! Аре давай нататък!
Нямаше как да се спори. Роб беше застанал полуприсвит, с онея негови свити юмруци и вирната брадичка, готов за всичко и изгарящ от непокорство.
- Благодаря ти, - повтори Тифани и се изправи.
Смъртта е точно след нас, помисли си тя. Животът свършва и ей я на смъртта, очакваща ни. Така че... трябва да е наблизо. Много наблизо.
Ще има... врата. Да. Стара врата, от старо дърво. Тъмно също така.
Тя се обърна. Зад нея във въздуха висеше черна врата.
Пантите ще скърцат, помисли си тя.
Когато отвори вратата, те изскърцаха.
Та-ка... помисли си тя, това тук не е точно истинско. Аз сама си разказвам приказка, която да мога да разбера, за разни врати, и с нея се залъгвам точно колкото всичко да проработи. Само че трябва да балансирам на този ръб, та то да продължи да си работи. А това е също толкова трудно, колкото да не мислиш за розови носорози. Но щом като Баба Вихронрав го може, значи и аз мога.
Отвъд вратата се ширеха черни пясъци под небе обсипано с бледи звезди. На далечния хоризонт се виждаха някакви планини.
„Трябва да ни изпратиш”, - поискаха гласовете на роилника.
- Питаш ли ме мене, ич нема да го слушаш, - обади се откъм глезена на Тифани Роб Секигоопрай - Я на тоя ми ти шашкънин ич никаква вера му немам!
- В него има частица от мен. На нея и вярвам, - отговори тя - И ти казах, че няма нужда да идваш, Роб.
- Епа тъй ли? И да те остаим да си ойдеш там саминка ли? Нема да го бъде туй, я да те изостаим!
- Ама ти си имаш клан и жена, Роб!
- Епа да, тъй че ич нема да ги опозорим като те остаим да прекрачиш саминка през праго на Смъртта, - заяви твърдо Роб Секигоопрай.
Така значи, помисли Тифани взирайки се през вратата, ние нали точно това правим. Живеем на предела. Помагаме на тези, които не могат сами да си намерят пътя...
Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи прага.
Нищо особено не се промени. Пясъкът беше едър и хрустеше под стъпките, точно както тя беше очаквала, обаче като го подритнеш падаше бавно-бавно като пух от глухарчета, което тя не беше очаквала. Въздухът не беше студен, но беше рядък и от него можеше да се изтръпне.
Вратата леко се затвори зад нея.
„Благодаря ти”, - казаха гласовете на роилника - „И сега какво правим?”
Тифани се огледа, погледна към звездите. Нямаше такива, които тя да разпознае.
- Умираш, струва ми се, - каза тя.
„Но нямаме ‘аз’, което да умре”, - оплакаха се гласовете на роилника - „Има само ние”.
Тифани си пое дълбоко дъх. Тук опираше до думи, а тя знаеше туй онуй за думите.
- Ето ти една приказка, в която може да се вярва, - подхвана тя - Някога ние сме били сгъстъци от нещо в морето, после сме били риби, после гущери, плъхове, после маймуни, и още стотици други неща между тях. Тази ръка някога е била перка, някога е имала животински нокти! В човешката си уста аз имам островърхите зъби на вълк, длетовидните зъби на заек и зъбите за преживяне на крава! Кръвта ни е солена като морето, в което някога сме живяли! Когато се изплашим, космите по кожата ни щръкват точно както някога ни е щръквала козината. Ние сме история! Ние сме всичко, което някога сме били, докато сме ставали каквото сме. Да продължавам ли приказката?
„Разкажи ни”, - подкани я роилникът.
- Направена съм от спомени от родителите ми, на дядовците и бабите ми, на всичките ми предци. От тях е видът на лицето ми, цветът на косата ми. Направена съм от всички, които съм срещала, които са променили начина, по който мисля. И коя тогава съм „аз”?
„Онази част, която току що ни разказа тази приказка”, - отговори роилникът - „Частта, която си истински ти”.
- Ами... да. Но и ти трябва да имаш такава. Нали казваш „ние”, кой го казва това? Кой казва, че ти не си ти? Ти не си различен от нас. Просто ние сме много, ама много по-добри в забравянето. И освен това ние знаем, кога да не слушаме маймуната.
„Този път не те разбрахме”, - оплака се роилникът.
- Старата част от мозъка ни, която иска да е главната маймуна и която напада като я стреснат, - поясни Тифани - Тя само реагира. Не мисли. Да си човек значи да знаеш, кога да не си маймуната, нито гущерът, нито още някой от старите отгласи. Ти обаче, когато обземаш някой човек, ти заглушаваш човешката част. Ти слушаш маймуната. Маймуната не знае от какво има нужда, а само какво и се иска. Не, ти не си „ние”. Ти си „аз”.
„Аз”, - замисли се роилникът - „Аз съм аз. Кой съм аз?”
- Искаш ли име? Това помага.
„Да. Име...”
- Винаги ми е харесвало името Артър.
„Артър”, - каза роилникът - „И на мен ми харесва Артър. А ако аз съм, то мога и да спра да съм. И после какво?
- Създанията които ти... вземаше, те не умираха ли?
„Да”, - отговори Артър - „Но ние... но аз не виждах, какво ставаше с тях. Те просто преставаха да са.”
Тифани обходи с поглед безбрежния пясък. Не можеше да види никого, но все пак нещо като че се движеше. Светлината ли се променяше, що ли, все едно и се мяркаше нещо, което не беше за очите и.
- Мисля, - каза тя - че трябва да прекосиш пустинята.
„Какво има оттакък?” - попита се Атрър.
Тифани се замисли.
- Някои мислят, че отиваш в по-добър свят. Някои мислят, че се връщаш в същия, но в друго тяло. А други мислят, че изобщо няма нищо и просто спираш.
„А ти какво мислиш?” - поинтересува се Артър.
- Аз мисля, че няма думи, с които да се опише, - отговори Тифани.
„Истина ли е това?” - попита Артър.
- Мисля, че точно затова трябва да прекосиш пустинята. За да разбереш.
„Ще се заема с това. Благодаря ти.”
- Сбогом... Артър.
Тя почувства как роилникът потегли. Нямаше много по какво да се усети - тук помръднат няколко песъчинки, там избучи нещо във въздуха - но той бавно се заплъзга през черния пясък.
- И да пукнеш дано и да се не повратиш! - изкрещя след него Роб Секигоопрай.
- Не. Не говори такива неща, - скара му се Тифани.
- Епа он нали ора умаряше та да си живее.
- Но не е искал. Той не е разбирал как са устроени хората.
- Както и да е, ама убави бабини деветини му пробута ти, - възхити се Роб - Таквиз като твойте бабини деветини и гонагъл не мое да скалъпи.
Тифани не беше сигурна дали бяха такива. Веднъж, когато бродещите учители бяха дошли в селото, тя беше платила половин дузина яйца за цяла сутрин образование по *** Чудесата на Фселената!! ***. Скъпичко си беше за образование, вярно, но напълно си струваше. Учителят беше малко смахнат, даже като за учител, но в казаното от него май имаше доста смисъл. Едно от най-изумителните неща за вселената, беше казал той, било, че рано или късно всичко се оказва направено от всичко останало, въпреки че може да минат много милиони години, докато стане това. Другите деца се кискаха или възразяваха, но Тифани знаеше, че нещо, което някога е било живи същества, сега беше варовикът на Варовитище. Всичко се въртеше, дори и звездите.
Много хубава сутрин си беше това, особено като се има предвид, че и върнаха половин яйце задето посочи на учителя, че „Вселена” е написано неправилно.
Истина ли беше? Може пък да нямаше значение. Може би беше просто достатъчно вярно като за Артър.
Очите и, онези вътрешните, които се бяха отворили два пъти, започваха да се затварят. Усещаше как силата изтича от нея. Не може да стоиш задълго в това състояние. Иначе толкова пълно осъзнаваш вселената, че преставаш да осъзнаваш себе си. Колко умно от страна на хората, че са се научили да си затварят умовете. Има ли във вселената нещо по-изумително от скуката?
Тя седна на земята, само мъничко да си почине, и загреба една шепа пясък. Той се надигна от дланта и, завихри се като пушек отразявайки звездите, след което се зарея обратно надолу сякаш иразполагаше с цялото време на света.
Никога не се беше чувствала толкова уморена.
Все още чуваше вътрешните гласове. Роилникът беше оставил след себе си спомени, малко на брой. Тя си спомняше какво е било, когато не беше имало звезди и какво е било, когато не беше имало такова нещо като „вчера”. Знаеше какво има отвъд звездите и под тревата. Но не можеше да си спомни кога за последно беше спала, ама както си трябва, в легло. Безсъзнанието не се брои. Тя си затвори очите и още веднъж ги затвори...
Някой силно я ритна по крака.
- Нема да ми нанкаш! - извика Роб Секигоопрай - Не тука ма! Немой да спиш тука! А рипай и да одим!
Все още замаяна Тифани с мъка се изправи на крака, вдигайки лениви валма прах, и се обърна към мрачната врата.
Която я нямаше.
Виждаха се само следите и в пясъка, и то само за няколко стъпки, а и те постепенно чезнеха. Покрай нея нямаше нищо, освен мъртвата пустиня, без край.
Тя пак се обърна да погледне далечните планини, но гледката и беше запречена от висока фигура, цялата в черно и държаща коса. Нея преди я нямаше.
- ДОБЪР ДЕН, - поздрави Смърт.