Re: Тери Пратчет и Хисарският (Раз)поп / Фен клубове / Тери Пратчет

Тери Пратчет е един от най-забавните и продуктивни автори на книжния пазар. В България е превеждан и издаван от 1992, когато ИК „Вузев” пуска неговия „Ерик” с разкошните илюстрации на вече покойния Джош Кирби. Вече седемнайсет години имаме възможност да се подхилваме, четейки за безобразните глупости на Леля Ог, кучешката упоритост на Командир Ваймс, безметежната непроницаемост на Капитан Керът и мрачната решимост на Ринсуинд да оцелее. Пратчет, разбира се, не е само светът на Диска, но поредицата книги за плоската сцена на абсурди е изключително популярна.

След твърде дълга пауза „Вузев” отново публикува на български роман за Диска: “Going Postal” или „Пощоряване”, издаден от Random House още в 2004. Преводът е на Йоханна Разпопова (името съвпада с това на бившия главен експерт по международни връзки и протокол в администрацията на Главна прокуратура и постаноящем началник-кабинет на министъра на правосъдието – Тери Пратчет би пуснал тук хаплива забележка за юристите, които творят фантастика). Заглавието е чудесно предадено и самата книга си струва, макар че може и да се възрази срещу цената от девет лева, която издателството е поставило на корицата. За съжаление преводът е шокиращо несполучлив.

За мнозина неизкусени следващите редове ще изглеждат безмислени. Ако не сте фанатизиран читател на Пратчет или не разбирате необходимостта от постоянство в превода на „номенклатурата” на даден автор, не си губете времето с тях.

Писателите често имат кръг от понятия, с които си служат от книга на книга. При превод на чужди езици преводачите се стараят да създадат съответствия на на тези понятия и не ги подменят за щяло и нещяло. Особено в научната литература, но и в художествената това има своето неоспоримо значение за онези, които ползват книгата или просто й се наслаждават. В частност фантастичната белетристика предлага предизвикателство пред преводачите – всеки запален читател знае, че авторите имат свой специфичен речник, добре познати и обичани от публиката стилови похвати, шеги и „кодове”, с които писателят ухажва познавачите на творчеството си и в някакъв смисъл придава достоверност на книгите си. Преводачите обикновено се съобразяват с това и когато преводът на дадена поредица бъде започната от един преводач, а сетне премине към друг, вторият би трябвало да се запознае с досега издадените части от поредицата, за да не рискува да предизвика неудоволствие у читателите. Христоматийният пример за такива неочаквани и нежелани различия и „нарушения на канона” се намира в превода на филмите по романа „Властелина на Пръстените”, с който иначе успешният наш литератор Богдан Русев се постави в донякъде неудобно положение. Превръщането на „symbelmine” (обикновена незабравка, но на староанглийски) в „еланор” и подмяната на „Шлемово усое” с „Шлемов дол” още са материал за язвителни забележки сред феновете. Дори вече позабравената промяна на Бегинс в Торбинс на Любомир Николов от зората на деветдесетте години навремето си беше притча во язицех. Фендъмът е капризен и придирчив, а любимите му книги крият капани за непредпазливите преводачи.

Всичко това очевидно не е минало през главата на Йоханна Разпопова, когато е сядала пред компютъра си, за да се нагърби с „Пощоряване”. В превода бие на очи на първо място заявената, дори натрапена ерудиция на преводача. Вместо да се „разтвори” в думите на автора, което би било идеалният случай, личността на посредника между езиците изскача в бележките под линия. На стр. 41 под линия е обяснена употребена българска дума (вярно, заемка), защото очевидно госпожа Разпопова има ниско мнение за речниковия запас на публиката. На стр. 104 е дадено абсолютно ненужно обяснение под линия, което обяснява от какъв език е преведено подигравателното философско понятие, включено от автора в текста. Може би щеше да бъде по-подходящо понятието да си остане на немски (или юбервалдски, ако говорим като жители на Диска). Същевременно по-нататък името на ресторант Le Foix Heureux очевидно не е преведено (от френски), а е транслитерирано на кирилица по изключително отблъскващ начин като „Льо Фоа Йорьо”. Който има и най-малка представа от френски, знае, че абсолютно точна транслитерация от този език на български не е възможна. Българското „йо/ьо” не съответства на френското „е”. Освен това при превода на книга човек трябва да има предпоставена идея – ще превежда ли имена и названия или ще ги транслитерира, а не да прави тюрлюгювеч от неумели транслитерации и необичайни преводни решения.

Тук стигаме до може би най-голямата слабост на превода на „Пощоряване”. Добре познати имена на Пратчетови персонажи са променени по неочакван и ненужен начин. Капитан Керът Айрънфаундерсън от Стражата се е превърнал в неизвестния Керът Чугунолеярски (!). Да оставим факта, че “Ironfounder” определено не означава „леяр на чугун”. Но да се преведе фамилното име, а да се остави малкото в транслитерация, е проява на немарливост. На груба немарливост, по-точно. И де да беше само горкият капитан. Неговото име е разполовено на полуанглийски-полубългарски, но други персонажи сякаш принадлежат не на смесен брак, а на различни националности. Защото някои (като Мангиз Докопов, една, трябва да се признае, доста добра преводаческа находка) са българизирани, докато други (като Адора Бел Диърхарт) са оставени в неопределеното положение на всеки английски каламбур, фонетично осакатен със средствата на кирилицата. Добре поне, че в България вече не се пише с глаголица... Тук става дума дори не толкова за преводаческо неумение, колкото за пълна липса на заинтересованост към Пратчетовите книги и към извършеното дотук от други преводачи. Сам Ваймс, любим герой от поредицата за Стражата, на няколко места е споменат в книгата, всеки път с различни звания. Ту е „Главнокомандуващият Ваймс” (което е военно звание, а Ваймс просто не е военен, пък и главнокомандуващ в Анкх може да бъде само Патрицият, както и в България това е президентът, а не главният секретар на МВР), ту е „комендант Ваймс” (а "комендант" не означава шеф на полицията – това е временен командуващ в окупирано селище или старши по чин в армейски обект, тоест пак става дума за военно звание). Направено е всичко възможно да се избегне вече известната от други преводи и съвсем точна форма „Командир Ваймс”, която освен това е и най-близо до оригиналната “Commander Vimes”, отнасяща се до командира на градската стража в Анкх. Отново имаме не просто несъобразяване с формите, добили гражданственост у нас, но и липса на собствен критерий за уеднаквяване на понятията в самия превод.

Името на главния герой, Мойст фон Липуиг, също има каламбурно значение, което е напълно пренебрегнато в превода, при все че това откровено обезмисля някои от типично по Пратчетовски смешните реплики.

Патрицият лорд Ветинари на няколко места е наречен „височество”, което е неточност. В досегашните български издания към него се обръщат с „Превъзходителство” и „Светлост”, но не и с откровено монархически звучащото „височество”. Като при това преводачите са спазвали правилото подобни титли да бъдат предавани с главна буква. Досега.

Без да навлизаме в съвсем дребни детайли по оформянето на фразата, както и на чисто визуалните особености, в „Пощоряване” има две особено груби преводачески слабости. Добре познатите водоливници (чудовищни скулптурни фигури, които според Пратчет са вид градски тролове) са оставени като „гаргойли”. Навярно госпожа Разпопова е сметнала, че “gargoyles” на английски по принцип е дума, обозначаваща фантастични създания, които нямат съответствие у нас. Подобно на Толкиновите орки и хобити, които нямат нужда от превод, а само от запазване на оригиналната форма на названията си. Това, разбира се, е поредният капан, поставен от сър Тери за невнимателните. “Gargoyle” е архитектурен термин, идва от среднофренски и ако госпожа Разпопова беше чела например „Парижката света Богородица”, където има подробно описание на страшната готическа фасада, щеше да знае за какво става дума. Да се препъва в обикновени водоливници не е добре за преводач, посегнал към Пратчет. Защото Пратчет очевидно е чел не само „Богородицата”, а това винаги прави преводаческата задача още по-трудна. Също така на стр. 486, съвсем в края на книгата, лорд Ветинари говори за „Кралската Мента”. Откровено, неподправено неразбиране на текста. След почти петстотин страници, в които се говори за държавни институции, най-вече за пощи, човек би могъл да се сети, че „Ментата” нито е билка, нито е Заарска ментовка. Разбира се, става дума за „Royal Mint”, монетен двор. Още повече, че в контекста ясно се говори за пари и тяхната относителна стойност.

Книгата очевидно е минала през коректор, но не и през редактор, колкото ще имена да са включени в издателското каре. В нея няма печатни грешки, но е пълна с изброените и с още някои несъобразности. По това този превод на „Пощоряване” напомня набързоизготвяните издания от деветдесетте години, по които човек можеше да се учи с молив в ръка как не трябва се превежда и редактира.

След този превод можем само да се молим на Малките богове “THUD!” и “Making Money” да се появят в по-добър вид. Същото важи и за книжките за Тифани Болежкова. Във всеки случай за госпожа Разпопова (както и за читателите) би било по-добре тя да се придържа към юридическата си кариера, ако, разбира се, не става дума за невероятно съвпадение на имена. В България има достатъчно англицисти, които да се заемат с Пратчет и да не се захващат с никакви прокуроски, съдебни и адвокатски начинания, в които биха били точно толкова неумели, колкото е и преводът на „Пощоряване”. Посредствеността следва да бъде разпопвана.
Засега ни остава да четем Пратчет на английски или в доста по-приличните фенски преводи, изтекли по Мрежата.

Ще ми дойде акълът, ама дали ще съм жив тогава...