Тери Пратчет

Да направиш пари



Глава 1

Тези, които чакат в мрака - Сключена сделка - Увисналият човек - Голем със синя рокля - Престъпление и наказание - Възможност да се направят истински пари - Златообразната Верига - Без извращения над лисици - Г-н Криви следи времето

ТЕ БЯХА ЛЕГНАЛИ В МРАКА, на пост. Нямаха начин да измерват течението на времето, нито пък някаква склонност към това. Имало е време, когато те още не са били тук, предположително щеше да има и време, когато те отново нямаше да са тук. А щяха да са другаде. Междувременният период беше несъществен.
Някои обаче бяха почнали да се разпадат, някои други, от по-младите, бяха затихнали.
Тежестта нарастваше.
Нещо трябваше да се направи.
Един от тях извиси ума си в песен.

Сделката беше сурова, но за кого? Това беше въпросът. А адвокатът г-н Мехурски не получаваше отговор. А един отговор щеше да му дойде добре. Когато някои страни проявяваха интерес към безинтересна земя, за други, по-малки страни, можеше да представлява интерес да изкупят съседните парцели, просто в случай че от страна на първата страна е било дочуто нещо при страничен разговор, примерно на някое парти.
Но беше трудно да се разбере, какво ще да има.
Той отправи подобаващо загрижен поглед към жената от отсрещната страна на бюрото му.
- Нали сте наясно, че на тази територия е в сила джуджешкият минен закон, г-це Миличкова? Което означава, че всички метали и руди са собственост на Нисшия Крал на джуджетата. Ще се наложи да му заплатите значителна такса за всяка извлечена от Вас единица от тях. Не че ще има какво да извлечете. Длъжен съм да Ви информирам, че доколкото е известно, там до доста значителна дълбочина няма друго освен пясък и тиня.
Той изчака поне някаква реакция от жената отсреща, но тя само го гледаше. Синкав дим от цигарата и се издигаше на спирали към тавана.
- Да преминем към въпроса за антиките, - продължи адвокатът наблюдавайки това от изражението и, което можеше да се различи през пушилката - Нисшият Крал е постановил, че всички скъпоценности, броня, древни обекти класифицируеми като Устройства, въоръжение, съдове, свитъци и кости, които бихте могли да изнесете от въпросната недвижимост, също подлежат на данъчно облагане или конфискуване.
Г-ца Миличкова някое време като че сравняваше току-що чутото с някакъв вътрешен списък, след което изтръска цигарата си и каза:
- Има ли причина да се очаква, че нещо от гореспоменатото може да се намери там?
- Не и доколкото ми е известно, - отвърна с принудена усмивка юристът - Всеки знае, че става дума за безплоден пущинак, но Кралят желае да се застрахова срещу евентуалността този „всеки” да греши. Твърде често случаят е такъв.
- Той иска купища пари за много краткотрайна аренда!
- Която Вие сте съгласни да платите. Това, видите ли, изнервя джуджетата. Много необичайно е за джуджета да преотстъпват земя, дори и за няколко години. Предполагам, че той се нуждае от средства, поради всичките обстоятелства около Кумската Долина.
- Аз плащам исканата сума!
- Действително, действително. Аз обаче...
- Той ще спази ли договора?
- До последната дума. Това поне е сигурно. Джуджетата са големи педанти в това отношение. Всичко, което е нужно от ваша страна е да подпишете и, за съжаление, да заплатите.
Г-ца Миличкова извади плътен лист хартия от чантичката си и го остави на бюрото:
- Това е чек за пет хиляди долара, дължими от Кралската Банка на Анкх-Морпорк.
Адвокатът се усмихна.
- Име ползващо се с доверие, - изкоментира той и добави - Най-малкото традиционно се счита за такова. Ще подпишете ли където съм отбелязал с кръстчета?
Той я наблюдаваше внимателно докато подписваше, както и се стори на нея, със затаен дъх.
- Ето, - тя бутна договора през бюрото към него.
- Вероятно бихте могли да уталожите любопитството ми, мадам? - не се сдържа той - Докато съхне мастилото на договора?
Погледът на г-ца Миличкова претършува стаята като че тежките стари книжни рафтове можеха да съдържат множество уши.
- Можете ли да пазите тайна, г-н Мехурски?
- О, определено, мадам. Определено!
Тя се огледа заговорнически и прошепна:
- Дори и така, това трябва да се каже много тихо.
Той кимна изпълнен с надежда, наведе се и за пръв път от много години насам усети женско дихание в ухото си:
- Аз също.
Това беше преди близо три седмици...

* * *

Човек може да научи някои изненадващи неща горе по улуците нощем. Примерно, че хората обръщат повече внимание на тихи шумове като издрънчаването на резе за прозорец или изщракването на шперц, отколкото на силни шумове като тухла паднала на улицата или дори (защото все пак става дума за Анкх-Морпорк) писък. Щом като е шумно, значи е публично, което от своя страна значи, че е проблем на всекиго, а следователно не е мой проблем. Тихите звуци обаче бяха в непосредствена близост и предполагаха неща като някой издал, че се промъква, което ги правеше спешни и лични.
Следователно той се стараеше да не издава тихи звуци.
Под него каретният двор на Централната Поща бучеше като прекатурен кошер. Най-накрая обръщателният им кръг наистина заработи както трябва. Пристигаха нощните дилижанси, а новият Летящ Юбервалдски блестеше на светлината на факлите. Всичко беше наред, и точно поради това за среднощния катерач нищо не беше наред.
Катерачът заби клин в мекия хоросан, прехвърли тежестта си, премести си кра...
Проклетият му гълъб! Той изпърха панически, другият му крак се подхлъзна, пръстите му изгубиха захвата си на водосточната тръба, а когато светът спря да се бълника, той дължеше отлагането на срещата си с далечните павета само на клина, който, като го погледне човек непредубедено, не беше нищо повече от дълъг плосък пирон с Т-образна хватка.
И не можеш да блъфираш стена, помисли си той. Ако се разлюлее можеше и да стигне с ръка и крак тръбата, а можеше и клинът да се изтръгне.
Ох... -кей...
Той имаше и още клинове и малко чукче. Ще може ли да закове още един без да си изгуби захвата на вече съществуващия?
Над него гълъбът се присъедини към колегите си на един по-горен перваз.
Катерачът заби хватката в мазилката с колкото сила му стискаше, измъкна чука от джоба си и, точно когато долу потегляше с трясък и тропот Летящият, удари яко клина.
Заби се. Той изпусна чука, надявайки се, че издаденият от него звук ще бъде заглушен от общата суматоха, и сграбчи новата хватка още преди чукът да падне на земята.
Ох... -кей... И така сега съм ... в безизходица?
Водосточната тръба беше на не повече от три стъпки. Отлично. Можеше и да стане. Ако премести и двете си ръце на новата хватка, лекичко се разлюлее и обгърне тръбата с лявата си ръка, ще може да издрапа през промежутъка. След което щеше да е просто...
Гълъба нещо не го свърташе. За гълъбите това си основното състояние на съществуване. Този обаче избра точно този момент да се облекчи.
Ох... -кей... Поправка: двете му ръце сега се държаха за внезапно станалия много хлъзгав клин.
Мътните го взели.
И в този момент, понеже несвъртането при гълъбите върви по-бързо и от ексхибиционист през женски манастир, започна лек капчук.
Понякога "По-добре от това здраве му кажи" просто не му идва на ум на човек.
И тогава отдолу се разнесе глас:
- Ей, кой е там?
За това трябваше да се благодари на чука. Те няма как да ме видят, помисли си той. Тези хора ще гледат нагоре откъм ярко осветения двор и нощното им виждане ще е тотално разбрицано. Но какво от това? Те и така си знаят, че съм тук.
Ох... -кей...
- Убаво бе, гепихте ме, бате, - викна той в бездната.
- Крадец сме, а?
- Ма нищичко не съм тафил, бате. Що не дадете едно рамо, бе бате?
- От Гилдията ли си? Щото ги дрънкаш като тях.
- Не съм, бе бате. Винаги си говоря на "бате", бе бате.
Нямаше как да погледне надолу без да се вкара в приключение, но звуците отдолу издаваха, че се насъбират коняри и свободни кочияши. Това хич не беше надобре. Кочияшите се срещаха с крадци предимно посред пусти пътища, където разбойниците рядко си даваха зор да задават мили въпроси като "Парите или живота?" Така че хванеха ли някой, справедливостта и възмездието биваха успешно съчетавани посредством някоя подръчна оловна тръба.
Отдолу се дочу тихо съвещание и очевидно бе достигнат консенсус.
- Хубаво, господин грабителю на Пощата, - извика добродушно един глас отдолу - Глей с'а к'во ще направим. Ще се качим горе у Пощата, схващаш ли, и ще ти пуснем въже. Честно и готино, к'во ще речеш?
- Убаво, бате.
Добродушността беше от неправилния вид. Такава добродушност има в думата "готин" в израза "Какво си ме зяпнал, бе готин?" Гилдията на Крадците плащаше по двадесет долара награда на глава за предаден жив нелицензиран крадец, а имаше, ох, много начини да си все още жив, когато те извлекат и проснат на пода.
Той погледна нагоре. Прозорецът на апартамента на Генералния Началник на Пощите беше точно над него.
Ох... -кей...
Ръцете му едновременно бяха станали безчувствени и адски го боляха. Той чу дрънченето на големия товарен асансьор в сградата, трясъка от захлопването на люка, стъпки по покрива и усети как въжето уцели ръката му.
- Дръж го или падай, - чу се глас, докато той се мъчеше да се хване - След време ще ти е все тая.
От тъмнината се разнесе смях. Мъжете опънаха здраво въжето. Фигурата на катерача се люшна във въздуха, после се отблъсна от стената и се метна обратно. Строши се стъкло, точно под улуците, а въжето остана празно. Спасителите се спогледаха.
- Добре, вие двамата веднага запречете предната и задната врати! - разпореди се един по-бързо загряващ кочияш - Пресрещнете го! Слезте с асансьора! Всички останали, ще го търсим етаж по етаж!
Като изтрополиха обратно по стъпалата и потеглиха по коридора, от вратата на една от стаите подаде глава един мъж по нощница, изгледа ги смаяно и изкрещя:
- Вие пък какво търсите тук? Хайде, гонете го!
- Тъй ли? Ти па кой си? - един от конярите се забави и се втренчи в него.
- Тоя е самият г-н Олян фон Мътелик! - намеси се иззад гърба му един кочияш - Той е Генералният Началник Пощите!
- Някакъв тип мина право през прозореца и тупна точно между... исках да кажа че замалко не падна отгоре ми! - изрева мъжът с нощницата - Избяга надолу по коридора! Десет долара на човек ако ми го хванете! И като стана дума, съм Ментелик!
Това сигурно щеше да рестартира търчането, но конярят рече с неугасваща подозрителност:
- Ей, я кажи "бате"!
- К'ви ги плещиш бе? - сопна му се кочияшът.
- Тоя ми прозвуча малко нещо като оня тип, - обясни конярят - А освен това се е задъхал!
- Може ли да си толкова тъп? - викна кочияшът - Та той е Началник Пощите! Има си скапан ключ! Той държи всичките ключове! За кой дявол му е да влиза с взлом в неговата си Пощенска Палата?
- Мисля си, че трябва да хвърлим един поглед в стаята, - настояваше конярят.
- Тъй ли? Е, аз пък си мисля, че ако г-н Ментелик диша тежко в собствената си стая, то това си е лично негова работа, - възрази кочияшът намигайки мазно на Олян - А още си мисля, че по десет долара на калпак ще ни избягат, щото ти си толкова задръстен. Да прощавате за това, сър, - обърна се той към Олян - тоя е новичък и маниерите му никакви ги няма. Ей сегичка си тръгваме, сър, - добави той допирайки ръка до където си мислеше че е перчемът му - и още веднъж извинявайте за всякакво безпокойство, дето може да сме причинили. А сега си размърдайте задниците, бе говеда!
Когато се скриха зад ъгъла, Олян се върна в стаята си и грижливо сложи резето.
Е добре, останали му бяха поне някои умения. Тънкият намек, че в стаята му има жена, определено постигна обрат. Да не говорим, че той наистина беше Генералният Началник на Пощите и наистина държеше всички ключове.

До зазоряване беше останал само един час. Нямаше за кога пак да си ляга. Време си беше всъщност официално да стане за да поддържа репутацията си на работохолик.
Те можеха и просто да го застрелят, помисли си той, докато си търсеше риза. Биха могли да го оставят да си виси и да залагат за колко време ще издържи - това щеше да е типичният Анкх-Морпоркски подход. Чист късмет си беше, че решиха да му вкарат един два праведни тупаника преди да го пратят колет за гилдията. А късметът идваше за тези, които му сторваха място...
На вратата се почука тежко, но все пак някак-си учтиво.
- В Приличен Вид Ли Сте, Г-н Ментелик? - изтътна един глас.
За съжаление да, помисли си Олян, но на глас каза:
- Влез, Гладис.
Паркетът изтрещя и мебелите от другата страна на стаята се разтресоха, когато Гладис влезе.
Гладис беше голем, глинен човек (или за избягване на излишни спорове, глинена жена), над два метра на височина. Тя (добре де, с име като Гладис "то" беше направо немислимо, а "той" просто не вървеше) носеше много голяма синя рокля.
Олян поклати глава. В действителност цялата глупост беше въпрос на етикет. Г-ца Маккалариат, която властваше над гишетата на Пощенската Служба със железен жезъл и медни дробове, възразяваше срещу това мъжки голем да чисти дамската тоалетна. Как изобщо г-ца Маккалариат беше стигнала до извода, че големите са мъже по природа, а не по условност, беше неразгадаема загадка, но беше безполезно да се спори с такива като нея.
И така, екипиран с извънредно голям размер басмена рокля, големът стана достатъчно женски за критериите на г-ца Маккалариат. Интересното беше, че сега някак си Гладис вече беше жена. Не беше само до роклята. Тя придоби склонност да се навърта около момичетата от гишетата, които изглежда я бяха приели в тяхното сестринство независимо от факта, че тя тежеше половин тон. Те дори и даваха модни списания, въпреки че не беше лесно да си представи човек, за какво му са съвети за грижа за кожата зимно време на някой на хиляда години и с очи горящи като процепи в пещ.
И ето я сега, пита го, дали е в приличен вид. Че как би могла да разбере?
Беше му донесла чаша чай и градското издание на „Вестника”, все още топло от пресата. И едното и другото бяха оставени много внимателно на масата.
И... О богове, бяха отпечатали образа му. Истинския му образ! Той с Ветинари и още разни видни личности снощи, всичките зяпнали новата люстра! Той беше съумял лекичко да се размърда така че снимката малко се поразмаза, но и така това, което го гледаше от вестника беше същото лице, което го гледаше от огледалото всяка сутрин. От тук до Генуа беше пълно с хора измамени, метнати, прекарани и ужилени от това лице. Единственото, което не беше правил, беше ошушкване и то само защото не беше научил как да го прави.
Та-ка, той си имаше мултифункционално лице, което напомняше на множество други лица, но си беше отврат да го видиш изложено в печата. Някои хора си мислеха, че иконографиите можеха да ти откраднат душата, Олян обаче се опасяваше по-скоро за свободата си.
Олян фон Ментелик - стожерът на обществото. Ха...
Нещо друго привлече вниманието му. Кой беше този мъж зад него? Изглеждаше като да надзърта над рамото на Олян. Тлъсто лице, малка брада, изглеждаща като тази на лорд Ветинари, обаче докато тази на Патриция си беше островърха брадичка, същият стил при този тип го правеше да мяза на пръч. Майче беше някакъв от банката, що ли? Толкова много лица, толкова много ръце за здрависване и всички искаха да излязат на снимката. Човекът изглеждаше хипнотизиран, но снимането с иконограф нерядко причиняваше това на хората. Просто поредният гост на поредното събитие...
А бяха използвали иконографията само защото някой беше сметнал, че главната новина за сриването на поредната банка и за тълпата разярени клиенти опитали се да обесят банкера направо на улицата, не била заслужавала илюстрация. Не му ли стигаше на редактора елементарното приличие да си публикува снимката по въпроса и да внесе с това светлинка в душата на всички читатели? О, не, трябваше да е ликът на Олян фон тяхната кожа Ментелик!
А боговете, притиснат ли веднъж човек в стената, никак не могат да се въздържат от още някой гръм. По-нататък на главната страница имаше заглавие: ЩЕ БЕСЯТ ФАЛШИФИКАТОР НА МАРКИ. Щяха да екзекутират Бухльо Дженкинс. И за какво? За убийство ли? Задето е бил прословут банкер може би? Не, просто защото е отпечатал стотина листа марки. При това превъзходно качество. Стражата изобщо нямаше да има какво да извади срещу него, ако не беше нахлула на таванчето му, където откри към дузина листа половинпенсови червени провесени да съхнат.
И Олян беше свидетелствал, право на съда. Налагаше се. Беше си граждански дълг. Подправянето на марки се броеше за не по-малко зло от подправянето на пари, така че той нямаше къде да мърда. В крайна сметка той беше Генералният Началник Пощите, уважаван член на обществото. Щеше да се почуства мъничко по-добре, ако човекът го беше наругал или го гледаше кръвнишки, но тоя само си стоеше там, мъничко човече с проскубана брада, изглеждащ самотен и объркан.
Беше подправял марки от по половин пени, ама наистина. Това направо ти разбиваше сърцето, ама наистина. Вярно, и по-големи стойности беше фалшифицирал, но що за човек трябва да си, за да си даваш целия зор заради половин пени? Е, Бухльо Дженкинс беше такъв човек и сега беше в килиите за смъртници в Тръшкалника, с още някой друг ден да размишлява върху жестокостта на съдбата преди да го изкарат да потанцува на свеж въздух.
Били сме там, знаем как е, помисли си Олян. Настана мрак ... и после получих цял нов живот. Но никога не съм си мислил, че да съм примерен гражданин ще е чак толкова зле.
- Ъ, благодаря, Гладис, - каза той на изискано надвисналата над него фигура.
- Сега Имате Уговорена Среща С Лорд Ветинари, - съобщи му големът.
- Сигурен съм, че нямам.
- Отвън Има Двама Стражи, Които Са Сигурни, Че Имате, - избоботи Гладис.
О, сети се Олян, една от онези уговорени срещи.
- И тази среща ще да е насрочена за веднага, нали?
- Да, Г-н Ментелик.
Олян взе панталоните си и остатъците от възпитанието му го накараха да се поколебае. Той погледна планината от син плат пред него.
- Ако нямате нищо напротив? - намекна той.
Гладис се обърна.
Тя е половин тон глина, мислеше си скръбно той докато си навличаше дрехите. А безумието е заразно.

Той завърши тоалета си и хукна по задното стълбище и през каретния двор, който съвсем наскоро се канеше да става предпоследното му място на покой. Куирмската Совалка тъкмо потегляше, но той скочи на седалката до кочияша, кимна му и изкара едно гордо возене по Попосочния Широк Път докато не скочи като минаваха покрай главния вход на двореца.
Нямаше да е зле, мислеше си той, докато прескачаше по някое стъпало, ако милорд се замислеше над идеята, че за уговорка обикновено трябват повече от една страни. Той обаче в крайна сметка си беше тиранин. И те трябваше все някак да се забавляват.
Дръмнот, секретарят на Патриция, го чакаше пред вратата на Продълговатия Кабинет и бързо го изпрати до един стол пред бюрото на негова Светлост.
След девет секунди усърдно писане лорд Ветинари вдигна поглед от книжата си:
- А, г-н Ментелик. Не носите ли златния си костюм?
- На почистване е, сър.
- Убеден съм, че денят Ви е вървял успешно? Поне до този момент, нали?
Олян се заозърта, преглеждайки трескаво в ума си последните дребни проблеми на Пощенската Служба. Като се изключи Дръмнот, застанал до господаря си с изражение на почтително внимание, те бяха сами.
- Вижте, мога да обясня, - започна той.
Лорд Ветинари понадигна вежда също както някой намерис късче от гъсеница в салатата би повдигнал лист маруля.
- Ако обичате, - каза той облягайки се.
- Малко се поувлякохме, - заобяснява се Олян - Малко попрекалихме с творческото мислене. Насърчавахме развъждането на мангусти в пощенските кутии за да намалят змиите...
Лорд Ветинари не каза нищо.
- Ъ... които, трябва да се признае, въведохме в пощенските кутии за да ограничат популацията на жабите...
Лорд Ветинари изрази същата реакция.
- Ъ... които, в интерес на истината, персоналът вкара в пощенските кутии за борба с голите охлюви...
Лорд Ветинари остана безмълвен.
- Ъ... които, трябва да изтъкна, ако сме честни, навлязоха в пощенските кутии по собствена инициатива, с цел да ядат лепилото от марките, - говореше Олян, осъзнавайки, че започва да се оплита.
- Е, добре, поне не Ви се е наложило лично да ги внедрите там, - рече весело лорд Ветинари - Както изтъкнахте, това може и да е случай, в който хладната логика щеше да е по-добре да бъде заменена със здравия разум на, примерно, средностатистическата кокошка. Обаче не това е причината, поради която Ви помолих да се видим днес.
- Ако е заради лепилото за марки с вкус на зеле... - започна Олян.
Ветинари махна пренебрежително с ръка:
- Забавен случай, и съм убеден, че всъщност никой не е умрял от него.
- Ъ, Второто Издание на марката от 50 пенса? - опита се да отгатне Олян.
- Онова, известно като „Любовниците” ли? - попита Ветинари - Да, Лигата за Благоприличие ми отправи оплакване, обаче...
- Нашият художник не е осъзнавал какво скицира! Той не разбира много много от земеделие! Мислел си е, че младата двойка сее семена!
- Хъ, - каза Ветинари - Но установих, че оскърбителното изображение може да бъде различено в каквато и да е било степен единствено с доста мощна лупа, поради което оскърблението, ако изобщо има такова, ще е предимно самонанесено, - той изкара една от неговите леко обезпокоителни усмивчици - Както научих, малкото екземпляри в циркулация между колекционерите на марки са прикрепени върху плътен кафяв плик, - той изгледа безизразното лице на Олян и въздъхна - Кажете ми, г-н Ментелик, желаете ли да направите малко истински пари?
За известно време Олян обмисляше това, след което каза предпазливо:
- Какво ще се случи, ако кажа „да”?
- Ще започнете нова кариера изпълнена с предизвикателства и приключения, г-н Ментелик.
Олян зашава нервно. Нямаше нужда да се оглежда за да знае, че в момента някой вече ще е застанал до вратата. Някой с тежко, но не и мудно телосложение, с евтин черен костюм и без абсолютно никакво чувство за хумор.
- И само ако разсъждаваме хипотетично, какво ще стане, ако кажа „не”?
- Ще можете да излезете през онази врата там и въпросът никога повече няма да бъде повдигнат.
Ставаше дума за врата на друга стена. Не вратата откъдето той беше влязъл
- Онази врата ей там ли? - стана и посочи Олян.
- Същата, г-н Ментелик.
Олян се обърна към Дръмнот:
- Може ли да Ви заема молива, г-н Дръмнот. Благодаря Ви.
Той отиде до вратата и я отвори. После театрално събра длан на фуния до ухото си и пусна молива.
- Я да видим, колко дълб...
Туп! Моливът отскочи и се търкулна по изглеждащия съвсем веществено паркет. Олян го вдигна и го зяпна, след което се върна бавно до стола си.
- Тук нямаше ли една дълбока яма с копия на дъното? - зачуди се той.
- Нямам представа, откъде ще да Ви е хрумнала тази мисъл, - изкоментира лорд Ветинари.
- Сигурен съм, че имаше, - настояваше Олян.
- Можете ли да си спомните, Дръмнот, какво ли е могло да накара г-н Ментелик да си мисли, че зад онази врата имало дълбока яма с копия на дъното? - попинтересува се Ветинари.
- Нямам и най-бегла представа, защо той мисли така, милорд, - измърмори Дръмнот.
- Аз, знаете ли, съм много щастлив в Пощата, - заяви Олян, усещайки че почва да звучи отбранително.
- Без никакво съмнение. От Вас излезе великолепен Генерален Началник Пощите, - каза Ветинари и се обърна към Дръмнот - А сега, като приключихме с това, най-добре да се заема кореспонденцията от Генуа от тази нощ, - каза той и грижливо сгъна едно писмо в плик.
- Да, милорд, - отвърна Дръмнот.
Тиранинът на Анкх-Морпорк се сведе над работата си. Олян го наблюдаваше безизразно как вади малка, но изглеждаща тежка кутийка от едно чекмедже, извади от нея малко черен восък за печати, разтопи го и капна от него върху плика със самовглъбеност, която на Олян му се стори вбесяваща.
- Това ли беше всичко? - не се стърпя той.
Ветинари вдигна поглед и изглеждаше изненадан, че го вижда все още тук.
- Какво пък, да, г-н Ментелик. Можете да си вървите.
Той остави восъка и взе от кутийката черен пръстен с печат.
- Имах предвид, има ли някакъв проблем?
- Никакъв. Станали сте образцов гражданин, г-н Ментелик, - каза Ветинари грижливо отпечатвайки едно V в изстиващия восък - Ставате всяка сутрин в осем часа и след тридесет минути сте на работното си място. Превърнахте Пощенската Служба от недоразумение в добре смазан механизъм. Плащате си данъците, а едно птиче ми подшушна, че Ви гласят за председател на Гилдията на Търговците и Продавачите за следващата година. Отлична работа, г-н Ментелик!
Олян стана да си върви, но поспря.
- И какво му е лошото да съм председател на Гилдията на Търговците и Продавачите? - подметна той.
Бавно и показно търпеливо лорд Ветинари прибра пръстена в кутийката му, а кутийката в чекмеджето.
- Пардон, г-н Ментелик?
- Ами само дето го казахте така, сякаш в това има нещо лошо, - обясни се Олян.
- Убеден съм, че не съм, - каза Ветинари и хвърли поглед към секретаря си - Използвал ли съм осъдителен тон, Дръмнот?
- Не, милорд. Винаги сте споменавали, че търговзите и магазинерите от Гилдията са гръбнакът на града, - отговори Дръмнот, подавайки му дебела папка.
- Ще имам съвсем правдоподобна златна верига, - вметна Олян.
- Той ще има съвсем правдоподобна златна верига, - изкоментира Ветинари разглеждайки едно ново писмо.
- И какво му е лошото на това? - избухна Олян.
Ветинари отново вдигна поглед с умело издокаран израз на искрена озадаченост:
- Добре ли сте, г-н Ментелик? Изглежда имате проблем със слуха си. А сега хайде, бягайте. Централна Поща отваря след десет минути, а съм сигурен, че бихте желали, както винаги, да дадете личен пример на персонала.
Когато Олян си излезе, секретарят безмълвно остави пред Ветинари папка, озаглавена „Албърт Искрометов / Олян фон Ментелик”.
- Благодаря, Дръмнот, но защо?
- Заповедта за екзекуция на Албърт Искрометов все още е в сила, - напомни Дръмнот.
- А, разбирам, - промълви лорд Ветинари - Мислите си, че бих изтъкнал на г-н Ментелик, че все още може да бъде обесен под шарлатанското си име Албърт Искрометов? Мислите, че бих могъл да му намекна, че всичко, от което имам нужда е да известя вестниците за шока си, когато съм открил, че нашият почитаем г-н Ментелик не е нищо друго освен майстор крадец, фалшификатор и злоупотребител с доверието на хората, който с годините е откраднал стотици хиляди долари, съсипвал е банки и е довеждал честни предприятия до банкрут? Мислите, че ще го заплаша, че ще изпратя някои от най-доверените ми чиновници на ревизия на сметките на Пощата и че съм убеден, че те ще намерят доказателства за най-отявлени разхищения? Мислите, че ще установят, примерно, че цялата сума на Пенсионния Фонд на Пощенската Служба е изчезнала безследно? Мислите, че бих изразил пред пресата ужаса си от това как негодник като Ментелик е избегнал примката на палача с помощта на неизвестно лице? Мислите ли, че, накратко, бих му обяснил, колко лесно бих могъл да го низвергна толкова ниско, че бившите му приятели ще трябва да клякат за да го заплюят? Това ли имахте предвид, Дръмнот?
Секретарят се вгледа в тавана. Устните му се движеха за около двадесет секунди, докато лорд Ветинари се зае с книжата си. Накрая кой погледна шефа си и каза:
- Да, милорд. Сигурен съм, че това отговаря на мислите ми.
- Ех, Дръмнот, има повече от един начин да се притисне един човек.
- С притисквачка за ръце, за крака, за други крайници, или за цялото тяло, милорд?
- Благодаря Ви, Дръмнот. Както знаете, дълбоко ценя виртуозната Ви липса на въображение.
- Да, сър. Благодаря Ви, сър.
- В действителност, Дръмнот, може да го накараш сам да си построи уреда за изтезание и сам да му завърти ръчката.
- Не съм сигурен, че Ви разбирам, милорд.
Лорд Ветинари остави писалката си.
- Трябва да отчитате психологията на индивида, Дръмнот. Всеки човек може да бъде разглеждан като един вид ключалка, за която съществува ключ. Тая големи надежди за г-н Ментелик в предстоящия сблъсък. Дори и сега той е запазил инстинктите си на престъпник.
- Въз основа на какво смятате така, милорд?
- О, има множество признаци, Дръмнот. Но, струва ми се, най-убедителният е, че той току що си тръгна оттук с Вашия молив.

Имаше заседания. Постоянно имаше заседания. Бяха скучни, което беше отчасти причината да има заседания. Скучното обича да си има компания.
Пощенската Служба вече не завоюваше нови простори. Тя вече беше завоювала просторите и извършваше в тях редовни доставки. Сега всичко това изискваше персонал, и смени, и заплати, и пенсии, и поддръжка на сградата, и хигиенен персонал да идва през нощта, и график на събирането, и дисциплина, и инвестиции и прочее и прочее...
Олян се вглеждаше безутешно в писмо от г-жа Естреса Партли от Кампанията за Равен Ръст. Пощенската служба, изглежда, не била вземала на работа достатъчно джуджета. Олян беше изтъкнал, напълно основателно, както му се струваше, че една трета от личния състав се състоеше от джуджета. Тя обаче отговори, че не това било проблемът. Проблемът бил, че доколкото джуджетата са на ръст средно две трети от човешкия, то Пощата, в качеството си на социално отговорна институция, трябвало да назначава по джудже и половина на всеки назначен човек. Пощата трябвало да бъде на висотата на откритостта към джуджешката общност, беше заявила г-жа Партли.
Олян вдигна с два пръста писмото и го хвърли на пода. Да снижи висотата си, г-жо Партли, да я снижи.
Имаше и нещо за основните ценности. Той въздъхна. Ето докъде беше стигнало. Той беше обществено отговорно лице и сега хората можеха безнаказано да го цакат с разни "основни ценности".
Въпреки това Олян беше готов да повярва, че съществуват хора намиращи тихо удоволствие в съзерцаването на колонки от цифри. Той самият не беше в тяхното число.
Бяха минали седмици, откакто той за последно разработи марка! И още повече, откакто за последно беше усетил онази тръпка, чувството за полет, означаващо че някоя далавера полекичка узрява и че той е на път да надиграе някого, който си мисли, че ще надиграе него.
Всичко беше толкова ... достойно. И го задушаваше.
Тогава той си спомни за тази сутрин и се усмихна. Е, вярно, че загази, но пък неофициалното братство на нощните катерачи смяташе Пощенската Палата за особено предизвикателство. И той се беше измъкнал с приказки. Като цяло си беше успех. За момент, покрай миговете на ужас, той се беше чувствал жив и окрилен.
Тежкият тропот в коридора го извести, че Гладис иде с втория му сутрешен чай. Тя влезе навела глава за да не повреди касата на вратата и с умението на нещо хем масивно, хем обладаващо невъобразима координация, остави чашата и каната с млякото на масата без дори и вълничка в съдържанието им. И каза:
- Каретата На Лорд Ветинари Чака Отвън, Сър.
Олян беше сигурен, че тея дни гласът на Гладис беше станал по-тънък.
- Но аз нали се срещнах с него преди няма и час! Какво ли ще да чака? - изуми се той.
- Вас, Сър, - Гладис направи реверанс, а когато голем прави реверанс, това си се чува.
Олян погледна през прозореца. Пред Пощата имаше черна карета. Кочияшът беше застанал до нея и кротко пушеше.
- Той да е казал, че имаме уговорена среща? - попита той.
- Кочияшът Каза, Че Му Е Наредено Да Чака, - отговори Гладис.
- Ха!
Гладис направи още един реверанс и излезе.
Когато вратата зад нея се затвори, Олян пак насочи вниманието си към купищата входяща бумащина. Най-горният вързоп беше озаглавен "Кратки протоколи на Заседанието на Комисията по Пощенските Подразделения", но на вид бяха по-скоро преобстойи протоколи.
Той вдигна чаената чаша. На нея беше напечатано: "НЯМА НУЖДА ДА СИ ЛУД ЗА ДА РАБОТИШ ТУК НО ПОМАГА!" Той се втренчи в надписа и несъзнателно взе дебел черен молив и добави запетая между "ТУК" и "НО". Освен това задраска възклицателния знак. Мразеше тази удивителна с нейната маниакална и отчаяна ведрост. Тя означаваше: Няма Нужда да си Луд за да Работиш Тук. Ние ще се Погрижим за Това!
Той се насили да зачете протоколите, усещайки че очите му в самозащита прескачат цели абзаци. След това се зае със "Седмичните Отчети на Районните Клонове". След това се простираха хектарите от думи на Комисията по Нещастни и Медицински Случаи.
Периодично Олян хвърляше по някой поглед на чашата.
Точно в единадесет и двадесет и осем минути настолният му часовник звънна. Олян стана, прибра стола си под бюрото, отиде до вратата, преброи до три, отвори я, каза "Здравей, Мотльо", в момента в който престарелият Пощенски котарак изтопурка в стаята, преброи до деветнадесет, докато котаракът си свърши обиколката, каза "Довиждане, Мотльо", когато той си излезе, затвори вратата и се върна зад бюрото си.
Ти току що отвори вратата на дърта котка, забравила как да заобикаля нещата по пътя си, каза си той докато пренавиваше будилника. И го правиш всеки ден. Мислиш ли, че това са действия на човек с ума си? Вярно де, жално е да го гледаш как стои с часове опрял глава в крака на някой стол докато не се намери кой да го отмести, обаче сега ти ставаш всеки ден на крака да му отместваш стола. Ето какво докарва на човек честната работа.
"Да, обаче нечестната работа те докара до бесило!" - възрази си той.
Е, и? Обесването трае само някоя друга минута. Комисията по Пенсионния Фонд обаче трае цяла вечност! И е скучна, ама скучна! Окован си в златообразни вериги!
Накрая Олян се озова до прозореца. Кочияшът ядеше сухари. Като зърна Олян му помаха приятелски.
Олян още малко и щеше да отскочи от прозореца с плонж. Той припряно си седна зад бюрото и в продължение на петнадесет минути без прекъсване разписваше приходни формуляри FG/2. После излезе в коридора, който в другия си край се отваряше към голямата зала и погледна надолу.
Беше обещал да върне големите люстри и сега и двете висяха и блестяха като частни звездни системи. Голямото лъскаво гише искреше в полираното си великолепие. Разнасяше се бръмченето на целенасочена и предимно ползотворна дейност.
Беше успял. Сега всичко вървеше. Беше Пощенската Служба. И вече не беше интересно.
Слезе в сортировъчната, намина през пощальонската съблекалня за дружеска чаша катранено черен чай, разходи се през каретния двор, навсякъде пречкайки се на вършещи задълженията си хора и най-накрая се прибра в кабинета си смазан от монотонноста.
Ей така, съвсем случайно, хвърли бегъл поглед през прозореца. Кочияшът обядваше! Беше си взел проклетия обяд! Беше извадил малък сгъваем стол на паважа, а за обяда си беше разпънал малка масичка! Беше голям пай от свинско и бутилка бира! Имаше си дори бяла покривка!
Олян се спусна в бесен танц по главното стълбище и изхвърча през голямата двойна порта. За един само момент, докато той бързаше към каляската, обядът, масата, покривката и столът бяха чевръсто прибрани в едно незабележимо отделение и човекът се изправи пред приканващо отворената врата.
- Вижте сега, за какво става дума? – поинтересува се задъхано Олян – Изобщо нямам никакво...
- Имате, г-н Ментелик, - чу се отвътре гласът на лорд Ветинари – Заповядайте вътре. Благодаря Ви, Хаузмън, г-жа Разкош вече ще ни чака. Побързайте, г-н Ментелик, няма да Ви изям. Току що хапнах един съвсем приемлив сандвич със сирене.
Е, какво лошо можеше да стане, ако само опита? В течение на вековете този въпрос беше оставил много белези, повече дори от “Няма да навреди, ако взема само едно” и “Няма страшно, стига да го правиш изправен”.
Олян се вмъкна в мрака. Вратата зад него изщрака и той се обърна рязко.
- О, в действителност, - каза лорд Ветинари – тя е само затворена, г-н Ментелик, не е заключена. Успокойте се, моля Ви!
До него Дръмнот беше седнал сковано с кожена чанта за книжа в скута си.
- Е, какво искате? – запита Олян.
Лорд Ветинари вдигна вежда:
- Аз ли? Нищо. Вие какво искате?
- Какво?
- Добре де, Вие влязохте в моята каляска, г-н Ментелик.
- Да, но ми казаха, че е спряла пред входа!
- А ако Ви бяха казали, че е черна, пак ли щяхте да сметнете за нужно да предприемете нещо по въпроса? Това е вратата, г-н Ментелик.
- Но Вие стоите тук цяла сутрин!
- Това е обществена улица, господине, - изтъкна Ветинари – Не се грижите за Вашата безопасност. Животът е изгубил вкуса си, нали?
Олян не отговори.
- Да си поговорим за ангели, - поде лорд Ветинари.
- О да, това го знам, - каза горчиво Олян – Това вече съм го чувал. С това ми излязохте след като бях обесен...
Ветинари отново вдигна вежда:
- Само близо до обесен, както сигурно ще се съгласите. До един сантиметър от живота Ви.
- Няма значение! Бях си обесен! И най-лошото е като разбрах, че имам само два абзаца в “Аларма от Тръшкалника”! Два абзаца за, ако ми е позволено да смомена, цял живот гениални, изобретателни и напълно ненасилствени престъпления? А можех да бъда пример за подрастващите! Първата страница обаче беше завзета от Дислектичния Азбучен убиец, а той успя да оправи само А и Ш!
- Признавам, че изглежда редакторът им смята, че едно престъпление не струва, ако някой не е намерен на три улици наведнъж, но такава е цената на свободната Преса. И дали не ни устройва и двамата, че Албърт Искрометов е напуснал света по толкова ... незапомнящ се начин?
- Да но можех ли да очаквам такъв отвъден живот? Цял живот ли все ще правя каквото ми се казва?
- С една поправка само, целият ви нов живот. Това наистина е едно грубо резюме, - рече Ветинари – Въпреки това нека го перифразираме. Пред Вас, г-н Ментелик е един живот на мирно и достопочтено спокойствие, граждански отличия, а, разбира се, с пълнотата на времето и достойна пенсия. Да не споменаваме гордата златообразна верига.
Олян потръпна.
- Ами ако не се съглася да направя каквото ми кажете?
- Ммм? О, не сте ме разбрали, г-н Ментелик. Това беше, каквото щеше да Ви чака, ако откажете моето предложение. Ако го приемете обаче, ще Ви трябва целият Ви ум да оцелеете срещу могъщи и опасни врагове и всеки ден ще Ви поднася нови и нови предизвикателства. Някой може дори да се опита и да Ви убие.
- Какво? Защо?
- Вие дразните хората. По съвпадение с работата върви и шапка.
- Това ли е работата, на която съм могъл да направя истински пари?
- Гарантирано, г-н Ментелик. Всъщност това е постът Стопанин на Кралския Монетен двор.
- Какво? По цял ден да сека дребни монетки ли?
- Накратко, да. Но по традиция тази длъжност се съчетава с висок пост в Кралската Банка на Анкх-Морпорк, който ще изисва по-голямата част от вниманието Ви. А пари ще можете да правите, както се очертава, в свободното Ви време.
- Банкер! Аз?
- Да, г-н Ментелик.
- Но аз изобщо не разбирам от управляване на банки!
- Отлично. Значи сте непредубеден.
- Но аз грабих банки!
- Грандиозно! Остава Ви само да обърнете образа на Вашето мислене, – грейна лорд Ветинари – Този път парите трябва да са вътре.
Каляската се забави и спря.
- За какво всъщност става дума? – поиска да знае Олян – Ама наистина?
- Когато поехте Пощенската Служба, г-н Ментелик, тя беше в безобразно състояние. А сега действа напълно ефикасно. Дотолкова ефикано, че е, фактически, скучна. И ето че млад човек като Вас изведнъж започва, примерно, да се катери нощем или да разбива ключалки заради тръпката или дори да се заиграва с Екстремалното Кихане. Между другото откъде се снабдявате с шперцове?
Беше от едно сбутано дюкянче в една сбутана пресечка и наблизо нямаше никой освен бабата, която му продаде шперцовете. Той все още не беше наясно защо точно ги купи. Бяха незаконни само географично, но му носеха лека тръпка само да знае че са му в сетрето. Тъжна работа, като при онези бизнесмени, които идват на работа със сериозни костюми, но с яркоцветни вратовръзки в безумно отчаян опит да покажат, че някъде там им е останал някакъв волен дух.
О богове, и аз съм станал един от тях. Е, той поне изглежда не е разбрал за гумената палка.
- Не е чак толкова зле, - каза той.
- А гумената палка? Вие, който никога не сте удряли друг човек? Катерите се по покривите и насилвате ключалките на собственото Ви бюро. Вие сте като звяр в клетка, мечтаещ за джунглата! Бих искал да Ви дам това, за което копнеете. Бих искал да Ви хвърля на лъвовете.
Олян понечи да протестира, но Ветинари вдигна ръка:
- Вие поехте нашата смехотворна Поща, г-н Ментелик, и я превърнахте в солидно предприятие. Анкх-Морпоркските банки обаче, сър, са действително нещо сериозно. Сериозни инати. Претърпяли са твърде много провали. Затънали са в калта, живеят в миналото, хипнотизирани са от класите и състоянието, въобразяват си, че златото е от значение.
- Ъ... а не е ли?
- Не. Като крадец и мошеник, какъвто сте, ах извинете ме, какъвто бяхте някога, дълбоко в себе си Вие знаете това, - възрази Ветинари - За Вас то е било средство за отчитане на бройката. Какво общо има златото с истинската стойност? Погледнете през прозореца и ми кажете, какво виждате.
- Ами, малко рошаво куче, гледащо как някакъв мъж пикае срещу стената, - отговори правдиво Олян - Съжалявам, но сте избрали неподходящ момент.
- Ако думите ми не бяха взети толкова буквално, - продължи Ветинари и му отправи един поглед - щяхте да видите голям процъвтяващ град, пълен с изобретателни граждани, извличащи богатства от простата глина на света. Те строят, градят, дялкат, пекат, коват, леят, тъкат и предприемат странни и хитроумни престъпления. Но всички те си държат парите под дюшеците. Доверяват се на дюшеците си повече отколкото на банките. Предлагането на звонковите монети е изкуствено занижено, поради което Вашите пощенски марки са de facto валута. Нашата сериозна банкова система е пълна каша. Фактически е посмешище.
- И още по-голямо посмешище ще е да ме поставите мен начело и, - контрира Олян.
Ветинари му отпусна кратка усмивчица:
- Нима? Е, понякога всичко от което се нуждаем от малко смях.
Кочияшът отвори вратите и те излязоха.
"Какво им има толкова на храмовете?" - мислеше си Олян, докато разглеждаше фасадата на Кралската Банка на Анкх-Морпорк. Защо им е винаги да строят банките във вид на храмове, независимо от факта че няколко от основните религии а) имат канони осъждащи това, което се върши там и б) имат сметки в тях.
И по-рано я беше виждал, разбира се, но досега изобщо не си беше давал труда да я погледне. Като за храм на парите този не беше лош. Архитектът най-малкото знаеше как да изкара прилична колона, а и знаеше кога да спре. Беше затворил сърцето си срещу всякакви идеи за херувимчета, обаче над колоните имаше възвишен фриз изобразяващ нещо алегорично включващо нимфи и вази. В повечето от вазите, а както забеляза Олян, и в някои от девойките гнездяха птици. Един ядосан гълъб изгледа Олян отвисоко от едни каменни гърди.
Олян беше минавал оттук много пъти. И никога не беше забелязвал особено оживление. А зад банката беше Кралският Монетен двор, който никога не показваше никакви признаци на живот.
Трудно беше да си представи човек по-грозна сграда, която да не е печелила престижна архитектурна награда. Монетният двор беше мрачен куб от тухли и камъни, прозорците му бяха високи, тесни, многобройни и с решетки, вратите му бяха защитени с падащи решетки, а цялото здание казваше: "Изобщо Недей Да Си Го Помисляш Дори".
И до този момент Олян изобщо не си го беше помислял дори. Та това беше монетен двор. В места като това те обръщат с главата надолу над някоя кофа и те изтръскват яко преди да те пуснат да излезеш. В места като това имаше охрана и врати с шипове.
А Ветинари искаше да го направи шеф на всичко това. С такава сладка каца мед не можеше да не върви и някоя огромна мечка.
- Бихте ли ме осведомили, милорд, - подпита предпазливо той - Какво се е случило на последния човек, заемал този пост?
- Предполагах, че ще зададете този въпрос, затова проверих. Починал е на деветдесетгодишна възраст, от сърдечен порок.
Това не звучеше чак толкова зле, но Олян не беше толкова глупав, че да не продължи да разпитва:
- А някой друг да е умрял напоследък?
- Сър Джошуа Разкош, председателят на банката. Починал е преди шест месеца в собственото си легло, на осемдесет годишна възраст.
- Човек може да умре и по много неприятни начини в леглото си, - изтъкна Олян.
- Несъмнено, - съгласи се лорд Ветинари - В случая обаче това беше в ръцете на млада жена наричана Сладурана и след доста обилно блюдо панирани стриди. Опасявам се че никога няма да узнаем, точно колко неприятно е било това.
- Тя жена му ли е била? Нали казахте че това било собственото му...
- Той имаше апартамент в банката, - обясни лорд Ветинари - Традиционна благина, много полезна когато той, - тук Ветинари направи пауза за част от секундата - е работил до късно. Г-жа Разкош не е присъствала по това време.
- Щом като той е бил Сър, тя не би ли трябвало да е лейди? - зачуди се Олян.
- Много е характерно за г-жа Разкош, че тя не би искала да бъде лейди, - отвърна лорд Ветинари - А аз се подчинявам на нейните желания.
- Той често ли е "работил" до късно? - предпазливо цитира Олян.
- С изумителна регулярност за неговата възраст, доколкото разбрах, - отговори Ветинари.
- О, наистина ли? - каза Олян - Знаете ли, спомних си некролога му във "Вестника". Но не си спомням подобни детайли.
- Да, да се чуди човек, къде гледа Пресата.
Ветинари се обърна и заразглежда сградата.
- От тях двете предпочитам искреността на Монетния двор, - забеляза той - Той се зъби на света. Какво ще кажете, г-н Ментелик?
- Какво е онова кръгло нещо, което постоянно стърчи от покрива? - попита Олян - С него сградата мяза на касичка за пари с голяма монета заклещила се в отвора!
- Колкото и да е странно, то е известно като Калпавото Пени *, - осведоми го Ветинари - Това е голямо воденично колело задвижващо устройствата за сечене на монети и тем подобно. Някога е било задвижвано от затворници, по времето, когато „труд в полза на обществото” не е било просто една дума. Или, по-точно просто пет думи. Смятало се е обаче за жестоко и нечувано наказание, което по-скоро предполага недостатъчно въображение. Ще влезем ли?
- Вижте, сър, какво точно искате да правя? - не се стърпя Олян качвайки се по широкото мраморно стълбище - Може и да знам туй онуй за банковото дело, но как бих могъл да въртя монетен двор?
Ветинари сви рамене:
- Знам ли. Хората въртят някакви ръчки, предполагам. Някой трябва да им казва колко често и кога да престанат.
- И защо ще му е на някой да поиска да ме убие?
- Не бих могъл да кажа, г-н Ментелик. Но имаше поне едно посегателство върху живота Ви докато най-невинно разнасяхте писма, поради което очаквам, че банковата Ви кариера ще е вълнуваща.
Изкачиха се по стълбището. Един възрастен човек облечен в нещо, което в някакъв по-нестабилен вид армия би било генералска униформа, им придържаше вратата отворена. Лорд Ветинари подкани с жест Олян да влезе пръв.
- Аз само ще огледам, нали така? - препъна се през прага Олян - Всъщност още не съм имал времето да го обмисля това.
- Наясно съм с това, - забеляза Ветинари.
- И с нищо не се ангажирам, нали така?
- С нищо, - отговори Ветинари. Намери някакъв кожен диван и седна, подканяйки с жест Олян да се настани до него. Дръмнот, почтинелно внимателен както винаги, чакаше наблизо.
- Банките винаги миришат приятно, не мислите ли? - вметна Ветинари - Смес от политура, мастило и благосъстояние.
- И лисоимство, - добави Олян.
- Което ще рече издевателство над лисици. Подозирам, че имахте предвид „лихоимство”, тоест грехът на лихварството. Тея дни църквите изглежда не са чак толкова против него. По случайност, единствено настоящият предстедател на банката е запознат с намеренията ми. За всички останали днес Вие само провеждате кратка инспекция от мое име. Удачно стечение на обстоятелствата е, че не носите прочутия Ви златен костюм.
Банката се беше смълчала, най-вече защото таванът беше толкова висок, че звуците се губеха в пространството, но отчасти и защото хората инстинктивно понижават глас в присъствието на големи суми пари. Червеното кадифе и бронзът бяха изобилни. Навсякъде имаше портрети на сериозни мъже във фракове. От време на време по беломраморния под проехтяваха стъпки, замлъкващи внезапно, когато причинителят им достигнеше до килимен остров. А големите бюра бяха покрити със сиво-зелена кожа. Още от малък Олян свързваше бюрата покрити със сиво-зелена кожа с Благосъстоянието. Червена кожа ли? Пфу! Тя е за парвенюта и натегачи. Сиво-зеленото обаче означаваше, че си някой и че предците ти също са били някои. За най-добър ефект трябваше да е лекичко поизтъркано. На стената над гишетата тиктакаше голям часовник поддържан от херувимчета.
Лорд Ветинари въздействаше върху банката. Служителите се смушкваха помежду си с лакти и сочеха с поглед. Фактически, както забеляза Олян, те не бяха чак толкова забележими. Природата го беше дарила със способността да е лице на заден план, дори когато се случеше да е само на няколко стъпки от наблюдателя. Не беше нито грозен нито хубав, а просто толкова незабележителен, че понякога изненадваше самия себе си докато се бръснеше. Ветинари пък се обличаше в черно, което не беше особено забележим цвят, но въпреки това присъствието му беше като оловна тежест върку гумен лист. Изкривяваше пространството около себе си. Хората не го забелязваха веднага, но някак си усещаха присъствието му.
Точно сега хората шепнеха нещо в говорни тръби. Патрицият беше тук, а още никой не го беше посрещнал официално! Щеше да има неприятности!
- Как е г-ца Миличкова? - попита Ветинари очевидно незабелязвайки нарастващия смут.
- Няма я, - отговори троснато Олян.
- А, Сдружението несъмнено ще да е открило още някой заровен голем.
- Да.
- Все още опитващ се да изпълни заповеди дадени му отпреди хиляди години?
- Вероятно. Някъде из пущинака е.
- Тя е неуморима, - умили се Ветинари - Тези хора биват възраждани от мрака за да въртят колелата на икономиката, за всеобщо благо. Също като Вас, г-н Ментелик. Тя оказва на града голямо благодеяние. Както и Сдружението на Големите.
- Да, - съгласи се Олян правейки си оглушки за цялата онази работа с възраждането.
- Но тонът Ви издава друго мнение.
- Добре де... - Олян осъзнаваше, че се поти, но се запоти нататък - Тя постоянно търчи нанякъде, защото са мярнали поредния древен голем в някаква прастара канализация или нещо такова...
- А, така да се каже, не търчи след Вас?
- А този път я няма от седмици, - продължи Олян игнорирайки тази забележка, вероятно защото беше точна - И изобщо не ще да ми каже, за какво става дума. Само казва, че било много важно. Нещо си там ново.
- Мисля, че се е захванала с минно дело, - сподели Ветинари и бавно затропа с бастуна си по мрамора. Който зазвънтя - Чух че някакви големи разработвали мина на джуджешка земя в близката Химерия, близо до дилижансовия път. От което, редно е да се добави, джуджетата са живо заинтересувани. Кралят е дал под аренда земята на Сдружението и ще гледа да хвърли един поглед на каквото и да бъде изкопано там.
- Тя ще си докара ли неприятности?
- Г-ца Миличкова ли? Не. Доколкото я познавам, кралят на джуджетата ще си докара такива. Тя е много ... хладнокръвна млада дама, както забелязах.
- Ха! Изобщо не знаете колко.
Олян си набеляза наум колкото се може по-скоро да пише на Прелест-Хубавинка. Цялата ситуация с големите изглежда пак се нажежаваше, с всичките мрънкания на гилдиите, че те отнемали работни места. Тя беше необходима в града - на големите, естествено.
Той долови слаб звук. Идеше отдолу и звучеше точно като въздух издигащ се на мехурчета през течност или може би вода изливана от бутилка с добре познатото бълбук-бълбук.
- Чувате ли това? - пак наруши тишината той.
- Да.
- Знаете ли какво е?
- Бъдещето на икономическото планиране, доколкото разбрах, - лорд Ветинари изглеждаше ако не разтревожен, то поне необичайно озадачен - Нещо трябва да се е случило. Обикновено само след няколко секунди от пристигането ми г-н Криви вече се задава като по релси през залата. Надявам се, че не му се е случило нещо безрадостно.
Откъм далечния край на залата се отвори двойна врата на асансьор и един мъж влезе. Само за миг, вероятно незабелязан от никого, на когото не му се е налагало да разчита лица за прехраната си, той беше тревожен и нервен, но в следващия момент всичко това отмина и лицето му се озари от топлата благожелателна усмивка на някой, който се кани да изкопчи от теб пари.
Г-н Криви беше изпънат и уравновесен във всяко едно отношение. Олян беше очаквал традиционния банкерски фрак, но вместо това човекът беше облечен в много добре скроено черно сако и панталони на тънко рае. Краката му, безшумни дори по мраморния под, бяха необикновено големи за такова префинено човече, но обувките, черни и лъскави, бяха отлично изработени. Сигурно искаше да се изфука с тях, защото вървеше като кон на парад, всеки път вдигайки много бавно крак от земята преди да го пусне отново. Като се изключи тази чудатост, г-н Криви имаше излъчването на някой, който си седи мирно в калъфа, когато няма нужда от него.
- Лорд Ветинари, толкова съжалявам! - започна той - Опасявам се че имахме толкова недовършена работа...
Лорд Ветинари се изправи и рече:
- Г-н Маволио Криви, позволете ми да Ви представя г-н Олян фон Ментелик. Г-н Криви е главният касиер тук.
- О, изобретателят на революционно необеспечената еднопенсова банкнота? - протегна тънката си ръка Криви - Колко дръзко! Много се радвам да Ви срещна, г-н Ментелик.
- Еднопенсова банкнота? - смая се Олян. Г-н Криви, въпреки изявлението си, изобщо не изглеждаше радостен.
- Не слушате ли, какво Ви казвам? - укори го Ветинари - Вашите марки, г-н Ментелик.
- De facto валута, - добави Криви и Олян загря. Е, вярно си беше, и той си го знаеше. Той беше направил марките с целта да се лепят по писма, но хората в невежеството си бяха решили, че марката от едно пени не е нищо друго освен много леко, гарантирано от правителството пени, нещо повече такова, което може да се вложи във пощенски плик. Рекламните страници на вестниците бъкаха от предприемачи, изпонароили се на гърба на подмамващо преносимите пощенски марки: „Научете Съкровените Тайни на Космоса! Изпратете 8 марки от 1 пени за книжка!” Много марки се изтъркваха от употреба без изобщо да видят отвътре пощенска кутия.
Нещо в усмивката на Криви обаче дразнеше Олян. Като я погледнеш по-отблизо, не беше чак толкова благодушна.
- Какво имате предвид под „необезпечена”? - поиска да знае той.
- Как удостоверявате твърдението, че има стойността на пени?
- Ъ, като я залепите на плик, получавате доставка за стойността на пени? - налучка Олян - Не виждам, какво искате да...
- Г-н Криви е един от тези, които вярват в исконната ценност на златото, г-н Ментелик, - обясни Ветинари - Сигурен съм, че ще се сработите та пушек ще се вдига. А сега ще Ви оставя и ще очаквам решението Ви с, хъм, капитален интерес. Да вървим, Дръмнот. Вероятно ще наминете да се видим утре, г-н Ментелик?
Олян и Криви ги изгледаха докато си тръгваха. После Криви изгледа Олян.
- Предполагам, че ще трябва да Ви разведа наоколо ... сър? - проговори той.
- Имам чувството, че не си падаме съвсем иден по друг, а, г-н Криви?
Криви вдигна рамене, което беше впечатляващо движение на кльощавото му тяло. Все едно някоя дъска за гладене се канеше да се разгъне.
- Не знам нищо лично против Вас, г-н Ментелик. Но съм убеден, че председателят и лорд Ветинари са си наумили опасна интрига, а Вие сте тяхната пионка, г-н Ментелик, тяхната маша.
- Имате предвид новата председателка?
- Точно така.
- Нямам особено желание или пък намерение да съм маша, - отбеляза Олян.
- Браво на Вас, сър. Случват се обаче случаи...
Отдолу се раздрънча трошащо се стъкло и приглушен глас извика:
- Проклятие! Точно като се задава Платежният Баланс!
- Ами да започнем обиколката тогава? - предложи бодро Олян - като започнем с каквото там беше онова?
- С тази гнусотия ли? - Криви леко потръпна - Мисля, че това ще трябва да го оставим за след като Хюбърт си почисти. Ох, видяхте ли това? Наистина е ужасно...
Г-н Криви закрачи по пода докато не се озова под големия тържетсвено изглеждащ часовник. Той го изгледа сякаш го е обидил смъртно и щракна с пръсти, но един по-младши служител вече търчеше насам със сгъваема стълба. Г-н Криви се изкачи по нея, отвори капака на часовника и премести секундната стрелка с около две секунди. След което тресна капака на часовника, слезе от стълбата и се върна при Олян поправяйки манжетите си. И измери Олян с поглед:
- Изостава почти с минута всяка седмица. Аз ли съм единственият, който намира това за нетърпимо? Уви, изглежда е така. Тогава да започнем със златото?
- Ооо, да, - съгласи се Олян - Хайде!

De Cyrvool - президент, президент!

Президент, ама галактически! О даааа

Човеко, обичам те!

Върхът си!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Глава 2

Златното обещание – Мъжете от Бараките – Цената на едно пени и Ползата от вдовиците – Разходи от приходите – Сигурността, важността и – Омая по транзакциите – Син на много бащи – Недоверие при случаи на подпалване на долно бельо – Паноптикумът на Света и сляпото петно на г-н Криви – Своден коментар

- НЯКАК СИ ОЧАКВАХ да е ... ами по-голямо, - изкоментира Олян, докато разглеждаше през стоманените решетки малката стаичка, съдържаща златото. Металът в отворени сандъци и чували пробляскваше бледо на светлината на факлите.
- Това са почти десет тона злато, - засегна се Криви – Няма защо да изглежда голямо.
- Но всичките кюлчета и торби взети заедно не са по-големи от онези бюра там!
- Но тежестта му е значителна, г-н Ментелик. Това е единственият автентичен метал, чист и неопетнен, - заяви Криви. Лявото му око потрепна – Това е метал, който никога не е излизал от мода.
- Нима? – измърмори Олян, удостоверявайки се, че вратата за излизане е все още отворена.
- И освен това то е единствената възможна основа за разумна финансова система, - продължаваше Криви, докато светлината на факлите се отразяваше от кюлчетата и позлатяваше лицето му – Това е Стойността! Това е Ценността! Без да е прикрепено към златото, всичко ще се обърне на хаос.
- Защо?
- Какво иначе би определило цената на долара?
- Нашите долари обаче не са от чисто злато, нали?
- Ъхъ, така е. Те са златни на вид, г-н Ментелик, - призна Криви – Съдържащи по-малко злато и от морската вода, златообразни. Ние изневерихме на валутата си! Безобразие! Не може да има по-страшно престъпление! – Окото му отново потръпна.
- Ъ... ами убийството? – опита се да се намеси Олян. Аха, вратата беше все още отворена.
Г-н Криви махна пренебрежително с ръка:
- Убийството е еднократно, но когато се срине доверието в златото, настъпва хаос. Но все пак се налагаше. Въпреки че покварените монети са само златообразни, те поне са репрезентация на истинското злато в резервите. При цялата си светотатственост, те все пак признават първенствуващата роля на златото и нашата независимост от машинациите на правителството! Самите ние имаме повече злато от която и да е друга банка в града и единствено аз имам ключ от тази врата! Е, и председателят има един, разбира се, - сети се да добави накрая неохотно той.
- Четох някъде, че монетата представлява обещание да се изплати в злато стойността на един долар, - спомена услужливо Олян.
Г-н Криви събра длани пред лицето си и обърна очите си нагоре, все едно се молеше.
- Теоретично да, - призна той след някое време – Бих предпочел да се изразя така: ние ще изпълним обещанието си да я разменим за злато на стойността на един долар, при условие, че не ни го поискат в действителност.
- Значи ... всъщност не е никакво обещание?
- Разбира се че във финансовите кръгове е, сър. Става дума, разбирате ли, за доверие.
- Имате предвид: вярвайте ни, защото си имаме голяма скъпа сграда?
- Може и да се шегувате, г-н Ментелик, но в думите Ви може да има и зрънце истина, - въздъхна Криви – Виждам, че имате още много да учите. Поне ако ми дадете да Ви уча. А сега, предполагам, ще пожелаете да видите Монетния двор. Всички винаги желаят да видят Монетния двор. Сега е един часа, двадесет и седем минути и тридесет и шест секунди, така че те ще са приключили с обедната си почивка.

Беше пещера. Поне в това отношение Олян беше удовлетворен. На един монетен двор му прилича да бъде осветен от факли.
Главната му зала беше висока колкото три етажа и редиците зарешетени прозорци пропускаха някаква сива дневна светлина. И толкова от гледна точка на основна архитектура. Всичко останало бяха бараки.
Бараки се трупаха покрай стените и дори висяха като лястовичи гнезда от тавана, достижими през нестабилни на вид дървени стълби. Самият неравен под беше цяло село от бараки, всяко от тях грижливо покрито с покрив срещу несъществуващата възможност за дъжд. Валма дим се рееха из задушния въздух. Откъм една от стените ковачница грееше в тъмно оранжево и така привнасяше подобаващата стигийска атмосфера. Помещението изглеждаше като задгробен свят за хора извършили дребни и доста безинтересни грехове.
Това обаче беше само фонът. Това, което доминираше залата беше Калпавото Пени. Крачното колело беше ... странно. Олян беше виждал и по-рано крачни колела. В Тръшкалника имаше едно такова, където затворниците можеха да стимулират сърдечно-съдовите си системи независимо дали искаха или не. И Олян беше изкарал едно две кръгчета преди да научи как да изиграе системата. Беше чудовищна пущина, тромава, тежка и отчайваща. Калпавото Пени беше много по-голямо, но насмалко да изглежда, че го няма. Имаше метален кръг, който поне от тук изглеждаше плашещо тънък. Олян напразно се опитваше да види спици, докато не осъзна, че нямаше такива, а имаше само стотици тънки жици.
- Добре, разбирам че все някак ще да работи, но... – започна той, загледан в огромната скоростна кутия.
- Работи си прекрасно, доколкото разбирам, - намеси се Криви – Имат голем да го движи, когато потрябва.
- Но то несъмнено би трябвало да се разпадне на парчета!
- Нима? Не е в моята компетенция да се произнеса, сър. А, ето ги, идват...
Фигури заприиждаха към тях от различни бараки и от вратата в далечния край на сградата. Вървяха бавно, целенасочено и с обща посока, съвсем като живи мъртъвци.
В крайна сметка Олян реши да ги нарича наум Мъжете от Бараките. Не че бяха чак толкова стари, е поне някои от тях не бяха, но дори и по-младите от тях, е повечето от тях, изглежда отрано бяха облекли мантията на средната възраст. Очевидно за да те вземат на работа в Монетния двор, трябваше да изчакаш някой да умре. На това ще да му се викаше Бараката на Покойника. Светлата страна на нещата беше обстоятелството, че когато се отвори обещаващо свободно място, те вземаха на работа, дори да си само малко по-малко мъртъв от предшественика си.
Мъжете от Бараките въртяха Полировъчната барака, Пресовъчната барака, Довършителната барака, Леярната (две бараки) и Сигурността (една барака, но доста голяма) и складовата барака, последната с катинар, който Олян можеше да отвори само като кихне. Останалите бараки бяха пълна мистерия, но предположително бяха построени в случай че на някой му дотрябваше спешно барака.
Мъжете от Бараките имаха нещо което в бараките минаваше за имена: Алф, Младия Алф, Хлапето Чарли, Крал Хенри... но този, който, както излизаше, беше официалният им говорител пред света извън Бараките, си имаше пълно име.
- Това е г-н Сенчестов Осемнадесети, г-н Ментелик, - представи го Криви – Г-н Ментелик е ... просто на обиколка.
- Осемнадесети ли? – зачуди се Олян – Да не би да има още седемнадесет от вас?
- Вече не, сър, - ухили се в отговор Сенчестов.
- Г-н Сенчестов е наследственият бригадир, сър, - поясни Криви.
- Наследствен бригадир... – повтори безизразно Олян.
- Именно, сър, - каза Сенчестов – Желае ли г-н Ментелик да научи историята, сър?
- Не, - отсече твърдо Криви.
- Да, - не се съгласи Олян, виждайки неговото твърдо и отвръщайки му с едно многозначително.
- Ох, изглежда че желае, - въздъхна Криви.
Г-н Сенчестов се усмихна. Беше много подробна история и разказването си искаше времето. По някое време на Олян му се стори, че въпросното време е ледена епоха. Думи се сипеха покрай него като суграшица, но както и при суграшицата, някои се натрупваха. Длъжността наследствен бригадир беше създадена преди стотици години, когато длъжността Стопанин на Монетния Двор е била синекура за някое приятелче по чашка на съответния крал или патриций, което използвало поста за джобни пари и не правело друго освен да идва отново и отново с голяма торба, лют махмурлук и многозначително изражение. Бригадирството било основано, когато някой леко позагрял, че трябва да има все някой, който да наглежда работата и, по възможност, да е трезвен.
- Значи фактически Вие ръководите всичко? – намеси се припряно Олян за да запречи потопа от наистина интересни факти за парите.
- Точно тъй, сър. Pro tempore. * От сто години насам не е имало стопанин.
- Тогава как ви плащат?
За момент настъпи тишина, а после г-н Сенчестов заобяснява като на малко дете:
- Това все пак е монетен двор, сър.
- Да не би сами да си правите заплатите?
- Ами че кой друг, сър? Ама си е баш офицялно, нали тъй, г-н Криви? Всичките квитанции отиват при него. При нас няма посредници, пряко от производителя, ама наистина.
- Е добре, значи, поне ви е доходен бизнесът, - каза бодро Олян – Имах предвид, каквото и да подхванете, все изкарвате пари, а?
- Е, все някак свързваме двата края, сър, така си е, - каза Сенчестов все едно и до там го докарваха с много зор.
- Двата края? Ама че вие сте монетен двор! – възкликна Олян – Как може да не сте на печалба от правене на пари?
- Разходи, сър. Накъдето и да погледнеш, все разходи.
- Дори от приходите ли?
- И от тях, сър, - подтвърди Сенчестов – Бездънна яма, сър, чиста истина. Виж’те ли, струва пол’вин пени да се направи фартинг и близо пени за пол’вин пени. На пени отива по пени и фартинг. Петакът излиза на двапенса и фартинг, така че тук сме на файда. Пол’вин долар струва седем пенса. А за долар отива само по петак, определен прогрес си е, ама само щото тях ги правим тук. Ама лептите я прецакват работата както имат стойност само по пол’вин фартинг, ама ни струват по шест пенса, щото си е пипкава работа каквито са едни ситни и с тая ми ти дупка по средата. Трипенсовката, сър, малцина я правят, понеже е голяма играчка, та тя излиза за седем пенса. И изобщо не ме питайте за двупенсовката!
- Какво за двупенсовката?
- Благодаря че ме попитахте, сър. Фина работа, сър, разноските са седем и една шестнадесета пенса. И да, има и шестнадесетинка от пенс, сър, елимът.
- Никога не бях чувал за такова!
- Е, сър, няма как, за джентълмен от класа като Вас, ама и то си има свойто място, сър, има си приложението. Изящна миниатюра, сър, много ситни детайли, изработва се от вдовици по древна традиция, струва цял шилинг, щото гравировката му е толкоз фина. На старите момичета им отиват по няколко дни за един елим, с тяхното зрение и прочее, ама пък тъй се чувстват полезни.
- Да, но шестнайсетинка от пени? Четвърт фартинг? Че какво може да се купи с това нещо?
- Ще се изненадате, сър, какво може на някои улици. Недогоряла свещ, малко картофче едва-едва позеленяло, - каза Сенчестов – Може би огризка от ябълка. И разбира се са много подходящи за пускане в кутията за пожертвувания.
“И всичко се прикрепяло към златото, хайде де”, - помисли си Олян. Той огледа огромното помещение. Тук работеха към десетина души, като се брои и големът, а за такива като него Олян се беше научил да мисли като за представители на вид “човешки в известна степен на човешкост”, и пъпчивото хлапе, което правеше чая, за което той не мислеше по този начин.
- Не изглежда да имате нужда от много хора, - изкоментира той.
- Е, тук работим само сребърните и златните...
- Златообразните, - поправи го бързо г-н Криви.
- ...златообразните монети, видите ли. Както и по-особените неща, като медали и таквоз. Правим и заготовките за медните и бронзовите, но останалото го даваме за надомна работа.
- Надомна работа? Монетен двор с надомна работа?
- Точно така, сър. Да речем вдовиците. Те си работят вкъщи. Хъ, да не би да очаквате милите бабички да се тътрузят чак до тук, както повечето не мърдат без два бастуна?
- Монетният двор... тоест мястото където се правят парите ... използва хора, които работят вкъщи? Имам предвид, знам че е модерно, но имам предвид... добре де, не е ли малко странно?
- Боговете да Ви поживят, сър, ама има семейства които от поколения са правили всяка вечер по няколко медника! – сподели щастливо Сенчестов – Тате прави основната пресовка, мама доизпипва детайлите, дечицата почистват и полират... то си е цяла традиция. Наште надомници са като едно голямо семейство.
- Добре де, ами сигурността?
- Откраднат ли дори и колкото за фартинг, наказанието е обесване, - поясни Криви – Това, знаете ли, се брои за измяна.
- Вие пък с какви ли семейства сте свикнали? – стресна се Олян.
- Длъжен съм да отбележа, че никой никога нищо не е откраднал обаче, понеже са много лоялни, - отбеляза бригадирът, хвърляйки един поглед на Криви.
- При първо нарушение се отсича ръка, - смилостиви се семейният човек Криви.
- Много ли пари изкарват? – намеси се Олян внимателно заставайки между двамата – Имам предвид в смисъл на надници?
- Към петнадесет долара месечно, - отговори Сенчестов – Фина работа си е това. Някои от бабичките не изкарват чак толкова. Доста елими излизат дефектни.
Олян вдигна поглед към Калпавото Пени. То се издигаше през централния отвор на сградата и за такова голямо нещо изглеждаше крехко като паяжинка. На врата на самотния голем крачещ в него висеше плоча за писане, което значеше че той беше от неможещите да говорят. Олян се зачуди дали Сдружението на Големите знае за него. Те имаха изненадващи начини да откриват големи.
Докато той гледаше, колелото плавно спря. Безмълвният голем притихна.
- Ще ми кажете ли, - рече Олян – защо ви е изобщо да се занимавате със златоподобните монети? Защо направо не, ами не сечете долари от злато? Толкова ли е много изпилването и изтръскването? *
- Изненадан съм, че джентълмен като Вас знае за такива неща, сър, - учуди се бригадирът.
- Живо се интересувам от мисленето на престъпника, - оправда се Олян, малко по-бързо отколкото би му се искало. Вярно си беше. Достатъчно му беше малко интроспекция.
- Браво на вас, сър. О да, въртяха се такива номера, и още много други, о да! Истина ви казвам, всичко възможно съм видял. И боядисване и позлатяване и пълнене. Дори и претопяване, сър, осквернени с мед, чиста работа. Обзалагам се, сър, че има хора, дето два дни ще се бъхтят и ще мамят за си докарат пари, които можеше да си изкарат с един ден честен труд!
- Не може да бъде! Наистина ли?
- Истина е, както че съм тук пред Вас, сър, - увери го Сенчестов – Що за смахнат ум трябва за това, а?
Е, такъв като моя от време на време, помисли си Олян. Така е по-забавно.
- Наистина не знам, - каза на глас той.
- Така че градският съвет реши доларите да са златообразни, най-вече жълт месинг, да Ви кажа правичката, щото са толкоз лъскави, - разправяше Сенчестов – О, пак си ги подправят, сър, ама е трудно да го издокарат както трябва, а Стражата ги удря яко и поне никой не пили златото. Това ли беше всичко, сър? Че имаме още туй онуй за довършване преди да ни свърши работното време, щото, видите ли, ако останем докъсно, ще трябва да правим повече пари, та да си заплатим извънредните, а ако момчетата се поуморят, ще излезе че заработваме пари по-бързо отколкото смогваме да си ги направим, което води до такова едно, дето може да се нарече само главоблъсканица…
- Искате да кажете, че ако работите извънредно, ще трябва да работите още повече извънредно за да си платите? – продума Олян мислейки си колко нелогично може да стане логичното мислене, ако с него се заеме достатъчно представителна комисия.
- Точно така, сър, - подтвърди Сенчестов – И тоя път води до умопобъркване.
- И си е бая кратък път, - кимна Олян – Но, ако ми позволите, едно последно нещо. Какво правите за сигурността?
Криви се прокашля:
- Невъзможно е да се влезе в Монетния двор отдругаде освен от банката, щом като тя затвори, г-н Ментелик. По споразумение със Стражата техни свободни служители патрулират сградата нощем съвместно с някои от нашите пазачи. Тук те естествено носят прилични банкови униформи, защото иначе Стражата е толкова дрипава, но пък те осигуряват, нали разбирате, професионален подход.
Добре, помисли си Олян, който подозираше че собствените му познания за ченгетата са малко по-дълбоки от тези на Криви. Парите са вероятно в безопасност, но ще да ви се губят сума ти кафе и моливи.
- Аз имах предвид по-скоро ... за през деня, - каза той. Мъжете от Бараките го наблюдаваха с неразбиращи погледи.
- А, това ли? – сети се г-н Сенчестов – Сами си се грижим. На смени. Хлапето Чарли е Охрана тая седмица. Чарли, покажи му палката си.
Един от мъжете измъкна голяма тояга изпод палтото си и срамежливо я вдигна.
- Някога имаше и значка, ама се затри някъде, - разказваше Сенчестов – Но няма значение, щото всичките много добре знаем кой е той. И като си тръгваме, той не забравя да ни напомни да не крадем нищо.
Последва тишина.
- Е добре, това изглежда беше всичко, - потърка ръце Олян – Благодаря ви, господа!
И те се разотидоха, всеки мъж в неговата си барака.
- Сигурно съвсем мъничко, - обади се г-н Криви загледан в гърбовете им.
- Ммм? – не разбра Олян.
- Чудехте се, колко ли пари ще да отнасят с тях, ако не се лъжа.
- Ами да.
- Мисля, че съвсем малко. Те казват, че след някое време парите ставали просто... стока, - обясни главният касиер, водейки го обратно в банката.
- Себестоимостта на едно пени е повече от пени, - измърмори си Олян – Само на мен ли ми се струва, че това е неправилно?
- Но виждате ли, веднъж направите ли го, пенито си остава все същото пени, - изтъкна г-н Криви – Това му е магията.
- Нима? – отвърна Олян – Вижте, това си е пиринчен диск. В какво очаквате да се превърне?
- За една година практически в почти всичко, - отговори гладко г-н Криви – Няколко ябълки, част от каруца, чифт връзки за обувки, малко сено, час време за място в театъра. Може да стане дори марка и да изпрати писмо, г-н Ментелик. Може да се изразходва триста пъти и, тук идва добрата част, си е все още едно пени, винаги готово пак да се използва. Не е като ябълка, която се разваля. Стойността му е твърдо установена и стабилна. Не се консумира, - тук очите на г-н Криви пробляснаха опасно и едно от тях потрепна – А е така, защото то в крайна сметка е дребна частица от непреходното злато!
- Но е само къс метал. Ако вместо монети използвахме ябълки, човек поне щеше да може да си изяде ябълката, - възрази Олян.
- Да, но тя може да се изяде само веднъж. Докато пенито е, в случая, вечна ябълка.
- Която не може да се яде. А и може да се посади ябълково дърво.
- Парите може да се използват за да се правят още пари, - отбеляза Криви.
- Да, но как може да се направи още злато? Алхимиците не могат, джуджетата стискат здраво каквото си имат, а Ахатовата империя няма да ни отпусне нищичко. Защо да не преминем на сребърен стандарт? Както са направили в Бханг-Бхангдук.
- Може и да са го направили, каквито са чужденци, - процеди Криви – Среброто обаче почернява. Златото е единственият неопетним метал, - и още веднъж се появи оня тик: златото определено беше обзело ума на този човек – Достатъчно ли видяхте, г-н Ментелик?
- Малко повече, отколкото ми се е искало, предполагам.
- Тогава да вървим да се видим с председателката.

Олян последва насечената походка на Криви два етажа нагоре по мраморните стъпала и по коридора. Спряха пред двойна врата от тъмно дърво и г-н Криви почука, но не веднъж, а с последователност предполагаща някакъв код. После много предпазливо отвори вратата.
Кабинетът на председателя беше обширен и семпло обзаведен с много скъпи предмети. Бронзът и месингът изобилстваха. Вероятно последното останало дърво от някакъв рядък екзотичен вид беше отсечено за да се направи предстедателското бюро – истинска мечта и достатъчно голямо да се погребват в него хора. Лъщеше в тъмно, ама тъмно зелено, което говореше за мощ и неподкупност. Олян реши, че то, не ще и дума, лъже. Имаше едно съвсем малко кученце в месинговата кутия за входяща кореспонденция, но едва когато Криви произнесе „Г-жо председател, г-н Ментелик”, Олян осъзна че зад бюрото има и човешко същество. Главата на много дребна, много възрастна, сивокоса жена се подаваше над ръба му. От двете и страни на бюрото се мъдреха, блестейки със сребристата си стомана в този свят на златоцветни неща, два заредени арбалета закрепени на малки шарнирни стативи. Тънките дребни ръце на дамата тъкмо се дърпаха от спусъците.
- А да, колко мило, - изчурулика тя – Аз съм госпожа Разкош. Седнете, г-н Ментелик.
Той стори както му се каза, колкото е възможно по-далече от настоящия прицел на арбалетите, а кученцето скочи от бюрото право в скута му с блажен тестисосъкрушителен ентусиазъм.
Беше най-дребното и грозно куче виждано някога от Олян. Наподобяваше онези златни рибки с огромните опулени очи, изглеждащи все едно ей сега ще се пръснат. Носът му от друга страна беше като че вдлъбнат. То пухтеше, а краката му бяха толкова криви, че сигурно понякога само си се препъваше в тях.
- Това е г-н Калпазанчо, - представи го старицата – Обикновено не се доверява на хората, г-н Ментелик. Впечатлена съм.
- Здравей, г-н Калпазанчо, - приветства го Олян. Кучето пронзително изджафка и покри лицето на Олян с най-доброто, което можеха да предложат кучешките лиги.
- Ама че той те харесва, г-н Ментелик, - одобри г-жа Разкош – Можете ли да познаете породата му?
Олян беше отрастнал сред кучета и доста разбираше от породи, но в случая с Калпазанчо просто нямаше откъде да се започне. И се реши на пряма откровеност:
- Всички наведнъж?
Г-жа Разкош се разсмя и смехът и прозвуча поне шестдесет години по-млад от самата нея.
- Съвършенно вярно! Майка му беше джобна хрътка, много популярна порода навремето из кралските дворци. Но една нощ излезе да се разходи и нея нощ се надигна страхотен лай, та си мисля че г-н Калпазанчо, горкичкият, е син на много бащи.
Г-н Калпазанчо обърна две душераздирателни очи към Олян и изражението му започна да става малко отнесено.
- Криви, г-н Калпазанчо изглежда доста натърсене, - забеляза г-жа Разкош – Моля, изведете го малко на разходка в градината, ако нямате нищо против? Наистина ми се струва, че младите служители не му оставят достатъчно време.
Кратък намек за плътна облачност с преваляване и прегърмяване премина през лицето на главния касиер, но той взе послушно червената каишка от куката и. Кученцето заръмжа. Криви взе и чифт дебели кожени ръкавици и чевръсто си ги нахлузи. Докато ръмженето се усилваше, той предпазливо взе кучето и го пъхна под мишница. Без да промълви и дума той напусна стаята.
- Значи ти си прочутият Генерален началник на Пощите, - подхвана г-жа Разкош – Мъжът със златния костюм, няма шега. Но не и тази сутрин, както забелязвам. Я ела насам, на баба юнака. Да те видим на по-светло.
Олян пристъпи и старата дама се изправи тромаво на крака с помощта на чифт бастуни с дръжки от слонова кост. После хвърли единия и хвана Олян за брадичката. Втренчи се в него, обръщайки глава ту натам ту насам.
- Хъм, - каза тя и отстъпи – Точно както си мислех...
Останалият в ръката и бастун подкоси Олят през краката и го прекатури на пода като да беше сламка. Докато той лежеше зашеметен на дебелия килим, тя продължи триумфално:
- Ти си крадец, шмекер, хитър лисугер и завършен виртуоз на мошеничеството! Признавай си!
- Не съм! – протестира немощно Олян.
- Значи и лъжец, - провъзгласи весело г-жа Разкош – А вероятно и самозванец! О, я не си хаби тоя невинен поглед с мен! Вече казах, че си измамник, господинчо! Не бих ти доверила и кофа вода ако ще гащите ми да горяха!
После сръга Олян в ребрата, и то ячко.
- Хубава работа, цял ден ли ще ми се излежаваш тук? – скастри го тя – Ставай де, човече. Да съм казала, че не ми допадаш?
Преборвайки световъртежа си Олян се вдигна предпазливо на крака.
- Я ми дай ръка, г-н Ментелик, - изкомандва г-жа Разкош – Генерален началник Пощите значи? Че ти си произведение на изкуството! Дай насам!
- Какво? О... – Олян хвана ръката на старицата. Беше като да се ръкуваш със студен пергамент.
Г-жа Разкош се разсмя:
- О, да, същото уверено и доверително ръкостискане като на покойния ми съпруг. Никой честен човек няма чак толкова честно ръкостискане. Какво си правил досега, че чак сега навлизаш във финансовия сектор?
Олян се озърна. Бяха сами, глезените го боляха, а някои хора просто нямаше как да ги излъжеш. В случая имаме, рече си той, Опако Бабе първа категория: пилешки врат, предизвикателно чувство за хумор, невинна наслада от лека жестокост, непосредствен маниер на говорене, флиртуващ с грубостта и, нещо още по-важно, флиртуващ и с флирта. Харесва и да си мисли, че не е никаква „лейди”. Готова на всичко, което не носи риска от съборясване, и то с блясък в очите казващ: „Мога да правя каквото си поискам, защото съм стара. И имам слабост към негодниците”. Стари дами като нея не се лъжеха лесно, но нямаше нужда да я лъжеш. Той се поотпусна. Понякога си беше чисто облекчение да захвърлиш маската.
- Е, най-малкото не съм самозванец, - каза той – Олян фон Ментелик си е истинското ми име.
- Да, не бих си и помисллила, че си имал някакъв избор по въпроса, - съгласи се г-жа Разкош пак сядайки в креслото си – Въпреки това изглежда постоянно мамиш всички наред. Седни де, г-н Ментелик. Няма да те ухапя, - това последното тя го съпроводи с поглед сигнализиращ: „Но само ми дай бутилка джин и пет минути да си намеря ченето и ще видим!” Тя посочи стола до нея.
- Какво? А аз си мислех, че ще ме изритате! – рече да поиграе по свирката и Олян.
- Така ли? Че защо?
- Защото съм всичко, което казахте?
- Да съм казала, че те смятам за лош човек? – възрази г-жа Разкош – Пък и г-н Калпазанчо те хареса, а той забележително точно преценява хората. Освен това си направил чудеса с тая твоя Поща, точно както казва Хевлок, - г-жа Разкош се пресегна зад гърба си и извади на бюрото голяма бутилка джин – Нещо за пийване, г-н Ментелик?
- Ъ, не му е точно сега времето.
Г-жа Разкош изсумтя:
- Аз пък нямам чак толкова време, господине, но за щастие имам много джин.
Олян я изгледа как си сипва доза малко под леталната във водна чаша.
- Имаш ли си момиче? – попита тя вдигайки чашата.
- Да.
- А тя знае ли какво представляваш?
- Да. Не преставам да и го казвам.
- А тя не ти вярва, а? Ах, така е то с влюбените жени, - въздъхна г-жа Разкош.
- Всъщност не мисля, че това изобщо я засяга. Тя не ви е някое средностатистическо момиче.
- А, значи съзира вътрешното ти аз? Или може би грижливо стъкменото ти вътрешно аз, което си приготвил за хората да откриват? Хора като теб... – тя помълча малко и се поправи - ... хора като нас винаги си държат поне по едно вътрешно аз за проницателни посетители, нали?
Това на Олян му дойде малко в повече. Разговорът с г-жа Разкош беше като да се изправиш пред вълшебно огледало, оголващо те чак до костния мозък. Той можа само да промълви:
- Повечето от хората, които тя познава са големи.
- О? Възголемки глинени хора, напълно достойни за доверие и нямащи нищо за обявяване в панталонната сфера? Какво ли е видяла тя в теб, г-н Ментелик?
Тя го сръга с пръст като сиренка. Ченето на Олян падна.
- Противопо-ложност, да предположим, а? - потупа го по рамото г-жа Разкош – И ето че сега Хевлок те е пратил тук да ме учиш, как да си управлявам банката. Викай ми Хали.
- Добре, ама аз...
Да я учи как да си управлява банката ли? Изобщо не му го бяха обяснили така.
Хали се наведе към него и му каза леко понижавайки глас:
- Аз, знаеш ли, изобщо нямах нищо против Сладурана. Съвсем прилично момиче, ама тъпа та вдлъбната. Не че е първата. Ама изобщо. Едно време и аз също бях любовница на Джошуа.
- Наистина ли? – той знаеше, че няма да му се размине изслушването на всичко до край.
- О, да, - заразправя Хали – Хората тогава бяха по-разбрани. Всичко си беше съвсем приемливо. Пиех си аз чая с жена му веднъж месечно за да си уточним неговия график, и тя винаги казваше, че се радвала, че той не и се пречка. Естествено тогава от една метреса се очакваше да е жена със способности, - тя въздъхна – Сега, разбира се, способността да се въртиш надолу с главата на кол изглежда е достатъчна.
- Да, стандартите навсякъде падат, – спомена Олян. Беше доста сигурно предположение. Те кога ли не падаха.
- Всъщност и с банките е нещо такова, - продума Хали сякаш размишлявайки на глас.
- Пардон?
- Исках да кажа, че макар да се има предвид все същата чисто физическата крайна цел, но стилът все трябва да значи нещо, не мислиш ли? Нужен е блясък. Нужно е новаторство. Нужна е феноменалност, а не проста функционалност. Хевлок казва, че ти тези неща ги разбираш, - тя погледна въпросително Олян – В крайна сметка ти превърна Пощенската служба в почти героично предприятие, нали така? Хората си сверяват часовника по пристигането на Генуа Експрес. А навремето си нагласяха летоброенето!
- Щракалките все още са на загуба, - забеляза Олян.
- Възхитително малка загуба, при условие че обогатяват целокупното човечество по всякакъв възможен начин, а не се и съмнявам, че данъчните на Хевлок прибират техния си дял. Имаш дарбата да ентусиазираш хората, г-н Ментелик.
- Е, аз... добре де, предполагам че имам, - измънка той – Знам, че за да продадеш наденичката, трябва да знаеш как да продадеш цвърченето.
- Отлично и превъзходно, отлично и превъзходно, - поздрави го Хали – но се надявам, че осъзнаваш, че колкото и надарен продавач на цвърчене и да си, рано или късно ще ти се наложи да съумееш да предоставиш наденичката, ммм? – и тя му намигна по начин, който направо щеше да вкара някоя по-млада жена в затвора.
- Случайно си спомням че дочух, - продължи тя – че боговете са ти разкрили имане, което ти е помогнало да построиш наново Пощата. Какво се случи всъщност? Можеш да разкажеш на Хали.
Сигурно можеше, реши той, и забеляза, че въпреки че косата и беше наистина оредяла и почти бяла, тя все още съхраняваше бледи следи от оранжево, подсказващи че в миналото е имала по-жизнен червен цвят.
- Беше натрупаната ми от години мошеничества плячка, - призна си той.
Г-жа Разкош изръкопляска:
- Чудесно! Вярно си е наденичка! Това е толкова ... удовлетворително. Хевлок винаги е имал нюх за хората. Той, нали знаеш, има планове за града.
- Инфраспрасструктурния проект *, - сети се Олян - Да, знам.
- Подземни улици и нови докове, с всичко както си трябва, - подхвана Хали - А за тази цел на правителството му трябват пари, а за пари трябват банки. Белята е, че хората съвсем са си загубили доверието в банките.
- Защо?
- Най-вече защото все им губим парите. Предимно не по предназначение. Доста зор видяхме в последните години. Сриването от ‘88-ма, Сриването от ‘93-та, Сриването от ‘98-ма... макар че това последното беше по-скоро катурване. Покойният ми съпруг раздаваше заеми неразумно, така че сме се напълнили с лоши кредити и разни други резултати от спорни решения. Сега при нас си държат парите предимно стари бабички, защото винаги са си ги държали тук и любезните млади служители са си все тъй мили и до вратата все още си седи бронзовият шадраван, от който кученцата им да си пият водичка. Да ти хрумва, какво може да се направи? Че предлагането на стари бабички се изчерпва, както знам от първа ръка.
- Добре де, аз, ъъъ, може и да имам някоя идея, - запъна се Олян - Но все още съм малко в шок. Наистина нямам представа как работи една банка.
- Никога ли не си внасял пари в банка?
- А не, не съм внасял.
- Как си мислиш, че работи?
- Ами, взимаш парите на богатите и ги заемаш с лихва на подходящи хора и връщаш колкото е възможно по-малко от лихвите.
- Да, а кои хора са подходящи?
- Тези, които могат да докажат, че не се нуждаят от пари?
- Ох, какъв си ми циник. Но в основни линии си схванал идеята.
- Значи нищо за бедните?
- Не и в банките, г-н Ментелик. На никой, чийто доход е под сто и петдесет долара годишно. Ето защо са измислени дюшеците и чорапите. Покойният ми съпруг винаги казваше, че единственият начин да изкараш пари от бедните, е като си ги оставяш бедни. Той в деловия си живот хич не беше мил човек. Още някакви въпроси?
- Как станахте председателка на банката? - попита Олян.
- Председателка и генерална директорка, - поправи го гордо Хали - Джошуа обичаше да контролира нещата. О да, такова де, - добави тя като че на себе си - А сега съм тези двете неща заради едно малко древно вълшебство наречено „наследила петдесет процента от акциите”.
- Аз пък си мислих, че малкото вълшебство е петдесет и един процента от акциите, - рече Олян - Другите акционери няма ли да могат да наложат...
От другата страна на стаята се отвори врата и влезе висока жена в бяло с поднос, чието съдържание бе прикрито с плат.
- Наистина е време за лекарството Ви, г-жо Разкош, - настоя тя.
- Хич не ми действат добре, сестро! - заопъва се старицата.
- А и нали знаете, че докторът каза стига толкова алкохол, - продължи сестрата хвърляйки обвинителен поглед на Олян - Тя не бива да пие повече алкохол, - повтори тя, очевидно предполагайки, че той е укрил в себе си поне няколко бутилки.
- Е, аз пък казвам, стига толкова доктор! - г-жа Лавиш намигна заговорнически на Олян - Моите така наречени доведени деца плащат за това, да не повярва човек, а? Ами че те ще вземат да ме отровят! И разправят на всички, че съм изперкулясала...
На вратата се почука, не толкова като молба за влизане, а по-скоро като декларация за намерение. Г-жа Разкош се задвижи с впечатляваща бързина и арбалетите вече се насочваха, когато вратата се отвори. Г-н Криви влезе с г-н Калпазанчо все още ръмжащ под мишницата му.
- Казах пет пъти! - развика се г-жа Разкош - Можеше да прострелям г-н Калпазанчо! Не можете ли да броите?
- Поднасям Ви извиненията си, - Криви остави внимателно Калпазанчо в подноса за входящи - И да, мога да броя.
- Кой ми е мъничкият ми калпазанчо? - загука г-жа Разкош, докато кученцето почти експлодира от ентусиазъм от срещата с някой, когото не беше виждало от цели десет минути - Слушкаше ли ми бабиното момченце? Той слушкаше ли, г-н Криви?
- Да, госпожо. Даже в излишък, - и сладолед от змийска отрова не можеше да бъде по-хладен - Сега мога ли да се завърна към задълженията си?
- Г-н Криви си мисли, че не знам как да управлявам банка, нали Калпазанчо? – каканижеше г-жа Разкош на кучето – Глупавичък ни е г-н Криви, нали така? Да, г-н Криви, можете да си вървите.
Олян си припомни старата Бханг-Бхангдукска поговорка: “Когато една стара дама заговори злобно на кучето си, това куче е пътник” Изумително добре пасваше на настоящия случай, а това хич не беше подходящият случай да се размотава човек наоколо.
- Добре, приятно ми беше да се срещнем, г-жо Разкош, - изправи се той – Аз ще ... обмисля нещата.
- Заведохте ли го да се види с Хюбърт? – обърна се видимо към кучето г-жа Разкош – Трябва да се види с Хюбърт преди да си тръгне. Стори ми се, че е малко неориентиран относно финансите. Заведете го при Хюбърт, г-н Криви. Хюбърт е толкова добър в обясненията.
- Както желаете, мадам, - Криви изгледа Калпазанчо – Сигурен съм, че след като чуе обясненията на Хюбърт за потока на парите, той ще престане да е малко неориентиран. Моля, последвайте ме, г-н Ментелик.
Докато слизаха по стълбите, Криви мълчеше. Вдигаше си внимателно извънгабаритните ходила, все едно пресичаше под поръсен с кабърчета.
- Ама че чепата дъртофелница е г-жа Разкош, какво ще кажете? – пробва се Олян.
- Бих казал, че тя е това, което се нарича “характер”, сър, - изкоментира мрачно Криви.
- Което понякога е малко обременително?
- Не бих коментирал, сър. Г-жа Разкош притежава петдесет и един процента от акциите на моята банка.
Неговата банка, отбеляза си Олян.
- Странно, - обърна внимание той – Тя току що ми каза, че притежавала само петдесет процента.
- Както и кучето, - поясни Криви – Кучето притежава един процент, в наследство от покойния сър Джошуа, а тя притежава кучето. Покойният сър Джошуа, г-н Ментелик, имаше това, което доколкото разбрах, се нарича палаво чувство за хумор.
Значи част от банката е собственост на кучето, мислеше си Олян. Ама че шегаджии са тези Разкошови.
- Както виждам, Вие не намирате това за особено смешно, г-н Криви, - каза той.
- Горд съм да отбележа, сър, че не намирам нищо за смешно, - отговори Криви, когато стигнаха до края на стълбището – Лишен съм от каквото и да е чувство за хумор. Изобщо нямам такова. Това е доказано френологично. Имам синдрома на Нихтлахен-Кайнвиц, който поради някаква причина се смята за достойно за съжаление състояние. Аз от своя страна го смятам за благословия. С гордост ще заявя, че считам, че гледката на дебелак подхлъзващ се на бананова кора не е нищо друго освен нещастен инцидент подчертаващ необходимостта от акуратност при отстраняването на битови отпадъци.
- А опитвали ли сте... – започна Олян, но Криви го спря с вдигане на ръка.
- Моля Ви! Повтарям, не смятам това за бреме! И, позволете ми да отбележа, дразни ме, когато хората го приемат за такова! Не се чувствайте задължен да ме накарате да се засмея, сър! Ако нямах крака, щяхте ли да ме карате да бягам? Напълно съм доволен какъвто съм си, благодаря ви много!
Той поспря пред още една двойна врата, поуспокои се малко и хвана дръжките.
- А сега, предполагам, ще мога да се възползвам от възможността да Ви покажа, къде се върши ... бих казал, сериозната работа, г-н Ментелик. Обикновено това бива наричано сметна палата, но аз предпочиам да мисля за него като за... – той бутна вратите, които се разтвориха тържествено – моя свят!
Беше впечатляващо. И първото впечатление на Олян, беше: това е Адът в деня, когато не са могли да си намерят кибрита.
Той обходи с поглед редиците превити гърбове трескаво драскащи с пера. Никой не вдигна глава.
- Не търпя сметала, изчислителни плочки * или други нечовешки приспособления под този покрив, г-н Ментелик, - разправяше Криви, докато го водеше надолу по централния проход – Човешкият мозък е напълно способен на непогрешимост в света на числата. След като ние сме ги изобретили, как би могло да бъде иначе? Тук сме прецизни, да, прецизни...
С чевръсто движение Криви изтегли лист хартия от кутията за изходящи на най-близкото бюро, бегло го прегледа и го върна с леко изръмжаване, което можеше да бележи или одобрението му за добре свършената от служителя работа или разочарованието му, че не е открил нищо нередно. Листът бъкаше от изчисления и определено никой смъртен не би могъл да ги проследи с един поглед. Въпреки това Олян не би заложил и пени, че Криви е пропуснал да провери и едничък ред.
- Тук сега сме в самото сърце на банката, - провъзгласи гордо главният касиер.
- Самото сърце, - повтори безизразно Олян.
- Тук изчисляваме лихви и комисионни, ипотеки и такси и ... всъщност всичко. И не допускаме никакви грешки.
- Какво, никога ли?
- Е, общо взето никога. Вярно, отделни лица понякога извършват грешки, - допусна гнусливо Криви – За щастие аз проверявам всяко едно изчисление. Никоя грешка не може да прехвръкне покрай мен, това Ви го гарантирам. Грешката, сър, е нещо по-лошо и от греха, доколкото грехът често е въпрос на мнение или гледна точка или дори на своевременност, докато грешката е факт и си плаче за коригиране. Забелязвам, че внимавате да не се подхилвате, г-н Ментелик.
- Нима? Имах предвид, не. Не се подхилвам! – сепна се Олян. Проклятие. Беше забравил древната мъдвост: като наблюдаваш зорко гледай да не бъдеш наблюдаван зорко.
- Но все пак сте шокиран, - изтъкна Криви – Вие работите с думи и, както ми казаха, се оправяте с тях добре, обаче думите са меки и може да бъдат извръщани в различни посоки от умел език. Числата обаче са твърди. О, може и да се мошеничества с тях, но не можете да промените природата им. Три си е три. Не можете да го убедите да стане четири, ако ще да го разцелувате сладко-сладко, - някъде в помещението някой съвсем тихичко се изкиска, но г-н Криви очевидно не забеляза това – И много много не прощават. Тук работим наистина здраво, все неща, които е необходимо да се вършат. А ето тук седя аз, в самото средоточие...
Стигнаха до голям стъпаловиден подиум в центъра на стаята. В същия момент кльощава жена с бяла блуза и дълга черна пола се промъкна почтително покрай тях и внимателно остави сноп книжа в подноса за входящи, който и без това си беше претрупан. Тя погледна г-н Криви, който и каза “Благодаря, г-це Дрейпс”. Твърде се беше увлякъл да сочи чудесата на подиума, където беше монтирано полукръгло бюро със сложно устройство, че да забележи изражението преминало през нейното бледо личице. Олян обаче го забеляза и прочете към хиляда думи, вероятно записани в нейния дневник и изобщо не показвани на никого досега.
- Виждате ли? – подкани го нетърпеливо главният касиер.
- Ммм? – продума Олян загледан в забързано изнизващата се жена.
- Погледнете тук, виждате ли? – настоя Криви, сядайки и сочейки наоколо с нещо почти приличащо на ентусиазъм – Посредством тези педали мога да завъртя бюрото в която и да е посока в тази стая! Това е паноптикумът на моя малък свят. Нищо не остава скрито от погледа ми! – той яростно завъртя педалите и целият подиум се заобръща с грохот – И още, може да се върти на две скорости, както можете да видите, благодарение на това хитроумно...
- Виждам, че почти нищо не остава скрито от погледа Ви, - отбеляза Олян, когато г-ца Дрейпс си седна – Но не бих искал да Ви откъсвам от работата Ви.
Криви метна поглед към входящите и поприсви рамене:
- Тази купчина ли? Няма да ми отнеме много време, - той остави подиума на ръчна спирачка и се изправи – Освен това смятам, че е важно да видите каква ни е всъщност работата, сега, когато трябва да Ви заведа при Хюбърт, – и той леко се прокашля.
- А Хюбърт излиза, че не е работа? – предположи Олян и се обърна пак към главната зала.
- Сигурен съм, че намеренията му са добри, - рече Криви и остави думите да увиснат във въздуха като примка на бесило.

В залата господстваше величествена тишина. На гишетата имаше съвсем малко хора, една старица гледаше как кученцето и пие вода от бронзовата купа до вратата, а наложеше ли се да се произнесат някакви думи, това се правеше в надлежно приглушен тон. Олян нямаше нищо против парите, да не кажем, че те бяха едно от любимите му неща, но нямаше нужда чак пък да се споменават само много тихичко та, сакън, да не ги обезпокоиш. Ако парите говореха тук, то го правеха шепнешком.
Главният касиер отвори малка и не особено представителна врата зад стълбището, полу-прикрита от някакви растения в саксии.
- Внимателно, моля, подът тук постоянно е мокър, - предупреди той и го заведе няколко стъпала по-надолу в най-грандиозното мазе виждано досега от Олян.
Изящни каменни арки поддържаха изискано облицовани сводове простиращи се някъде в полумрака. Навсякъде светеха свещи, а някъде посредата нещо блещукаше и изпълваше пространството между колоните с бяло-синьо сияние.
- Някога това е било криптата на храма, - каза Криви водейки го все нататък.
- Да не искате да кажете, че тази сграда не само прилича на храм?
- Била е построена за храм, вярно, но никога не е била използвана като такъв.
- Наистина ли? – заинтересува се Олян – На кой бог?
- Както излезе, на никой. Един от кралете на Анкх заповядал да бъде построен някъде преди деветстотин години, - заразказва Криви – Струва ми се, това е бил случай на спекулативно строителство. Което ще рече, че той не е имал предвид конкретно божество.
- И се е надявал все някое да се намери, що ли?
- Именно, сър.
- Като за синигери ли? – Олян заразглежда наоколо – Това тук е един вид божествена къщичка за птички?
Криви въздъхна.
- Изразявате се доста цветисто, г-н Ментелик, но предполагам, че в думите ви има известна истина. Както и да е, не се получило. Впоследствие бе използвано за склад в случай на обсада, после стана покрит пазар и така нататък, докато накрая Джокатело Ла Виче не го придоби, когато градът не съумя да си изпълни задълженията по един заем. Пише го в официалната история. Не е ли възхитително сводничеството?
След една доста продължителна пауза Олян се осмели да измънка:
- Така ли?
- Не сте ли съгласен? А тук, както ми казаха, съвокуплението е по-изразено, отколкото където и да е другаде в града.
- Наистина ли? – заозърта се нервно Олян – Ъ, да не би да трябва да се дойде тук в някакво определено време?
- Ами, обикновено в работното време на банката, но понякога приемаме групи по предварителна заявка.
- Знаете ли, - предаде се Олян – струва ми се че нещо изпуснах нишката на разговора...
Криви махна с ръка общо взето накъм тавана и поясни:
- Имах предвид прекрасното съчетание на сводове и куполи. “Сводничество” от “свод” и “съвокупление” от “купол”.
- А! Тъй ли било? Така де! – олекна му на Олян – Знаете ли, няма да се изненадам, ако излезе, че малцина са наясно с това.
И тогава Олян съзря сияещия под сводовете Бълбукатор.

Бележка на автора

Относно линията на полите като мярка за национални кризи: Авторът ще е вечно бнагодарен на мастития военен историк и стратег сър Бейзил Лидъл-Харт за това любопитно наблюдение изказано от него през 1968 г. То може и да обясни, защо о шестдесетте години насам минижуповете така и не са излязли от мода.
Запознатите с историята на изчислителната технита ще разпознаят в Бълбукатора далечен отглас от Икономическия Компютър на Филипс (известен още като Хидравличен Компютън на Филипс или Аналогов Компютър за Монетарния Национален Доход, съкратено MONIAC), конструиран през 1949 г. от превърналия се в инжинер икономист Бил Филипс, който изобрети впечатляващ хидравличен модел на националната икономика. Изглежда не са били намесени никакви Игори. Една от ранните машини може да бъде видяна в Музея на Науката в Лондон, а още около дузина са изложени по различни места по света за вниманието на любознателните наблюдатели.
И накрая, както винаги, авторът е благодарен на Фондацията за Британското Наследство от Вицове за неговите усилия да ни увери, че един добър виц никога не умира...

Доколкото "Да направиш пари" е продължение на "Пощоряване", тук преизобилни отпратки към събития, персонажи и детайли от "Пощоряване", които няма да да успея да спомена в тези бележки без да преразкажа поне половината "Пощоряване". Също така няма ще пропусна бележки на преводача, за които вече съществуват такива бележки към "Пощоряване".

към глава 1:

- Движението за Равен Ръст
Тази неправителствена организация бореща се за правата на джуджетата в Анкх-Морпорк, в която всъщност не членуваха собствено джуджета, в оригинала се казва Campaign for Equal Heights, което звучи почти като Campaign for Equal Rights, сиреч Движение за Равни Права

- "... Всъщност това е постът Надзорник на Кралския Монетен двор..."
В оригинала Master of the Royal Mint, което навремето е било действителна длъжност във Великобритания, при това е бил член на кабинета. Master може да значи "господар", "майстор", "магистър" и още много други неща.

- "... Колкото и да е странно, то е известно като Калпавото Пени ..."
Има английска поговорка гласяща "Калпавото пени излиза винаги отгоре".

- "... Което ще рече издевателство над лисици. Подозирам, че имахте предвид „лихоимство”, тоест грехът на лихварството ..."
В оригинала играта на думи е между "usury" - църковна думичка за греха на лихварството и "ursury" - несъществуваща дума очевидно от латинския корен "urs", т.е. "мечка".


към глава 2:

- Pro tempore
На латински "временно". Изразът се употребява като синоним на "изпълняващ длъжността нещо-си".

- "... Виж’те ли, струва пол’вин пени да се направи фартинг и близо пени за пол’вин пени. На пени отива по пени и фартинг. Петакът излиза на двапенса и фартинг, така че тук сме на файда..."
Фартингът е четвърт пени. Не е ясно дали анкх-морпоркското пени е една стотна от долара или една двеста-и-четиридесета част от него както някогашното английско пени, но по-скоро второто, защото се споменава и шилинг, който е двадесет пенса. Като лепта тук е преведено "mite" - една трета от фартинга, защото като "mite" е преведена лептата от Библията (онази от "лептата на вдовицата").

- "... Защо направо не, ами не сечете долари от злато? Толкова ли е много изпилването и изтръскването?"
Под изпилване и изтръскване се имат предвид реални методи за кражба от времето когато монетите са били от ценен метал. Изпилването е леко добив на злато от монета, която в резултат да изглежда само малко по-изхабена от употреба, а изтръскването е тръскане на монети в кесия с цел събиране на дъното на кесията на метален прах.

- "... Инфраспрасструктурния проект, - сети се Олян - Да, знам. - Подземни улици и нови докове, с всичко както си трябва, ..."
Оригиналът е разбира се къде къде по-елегантен от този фрас-прас-превод - там проектът е просто "The Undertaking", което може да значи просто "проект", "изпълнение, значи също така дейността на погребалните агенции, а етимологически значи "слагане отдолу", и накрая, това е същия термин който се използва за "изпълнение" в Гилдията на Убийците. А конкретното обсъждано тук Undertaking е очевидно резултат от събитията в романа "Фрас!".

- "... синдрома на Нихтлахен-Кайнвиц ..."
На немски тези имена значат буквално "никакъв смях" и "без смешки".

- "... изчислителни плочки ..."
Изглежда намек за плочките на Нейпиър (Napier's bones) - комплект за смятане състоящ се от десет продълговати плочки с изписани на всяка от тях часто от таблицата за умножение и дъска, в която да се подреждат. С тях може да се извършват умножение, деление и извличане на корен квадратен.

- "... Това е паноптикумът на моя малък свят..."
"Паноптикум" е концепция за изграждане на модерен затвор, предложена от английския философ Джереми Бентам през 1785 г. Представлявало е кръгла структура с килии по края и единствен надзирател в центъра, като надзирателят може без да става да наблюдава всеки от затворниците, но никой от затворниците не може да знае дали е наблюдаван в момента. Оттогава изразът се употребява като принципа на наблюдение с минимални ресурси, като средствата за наблюдение покриват всичко и наблюдаваният не може да е сигурен, дали някой го наблюдава в момента.

Глава 3

Бълбукаторът – Точният Хюбърт – Един много голям дюшек – Някои наблюдения върху туризма – Гладис прави сандвич – Служба Мъртви писма – Потомството на г-жа Разкош – Злокобно послание – План за бягство – Още по-злокобно послание, несъмнено по-злокобно от първото – г-н Ментелик се качва на грешната кола

ОЛЯН БЕШЕ ВИЖДАЛ КАК се издухва и извива стъкло и се възхищаваше на хората които го правеха, възхищаваше им се, както може да се възхищава само някой, чиято единствена дарба беше да извърта думи. Над това нещо вероятно ще да са работили такива гении. Както и колегите им от хипотетичната Друга Страна, стъклари продали душите си на някой разтопен бог в замяна на майсторлъка да извайват стъклото на спирали и взаимопресичащи се съдове и форми изглеждащи съвсем близко, но в същото време на известно разстояние. Водата плякаше, пльокаше и, добре де, бълбукаше по стъклените тръболяци. Миришеше на сол.
Криви сръга Олян и посочи една неуместна дървена закачалка за шапки и безмълвно му връчи жълт дъждобран със съответната импрегнирана шапка. Той самият вече се беше издокарал в подобно облекло и като по вълшебство извади отнякъде чадър.
- Заради Разплащателния баланс е, - поясни той докато Олян навличаше дъждобрана – Все не успява да го докара.
Отнякъде се чу сгромолясване и върху тях заваляха капки вода.
- Видяхте ли? – рече Криви.
- Какво прави то? – попита Олян.
- Дяволите го знаят, небесата само гадаят, - извъртя очи Криви и повиши глас – Хюбърт? Имаме си посетител!
Далечното джвакане се усили и на края на стъкларията изникна една фигура. С право или не, Хюбърт е едно от имената, които някак си се връзват с определена форма. Може и да имаше високи и стройни Хюбъртовци, Олян беше готов пръв да се съгласи с това, този Хюбърт обаче имаше точния Хюбъртов вид, което ще рече, беше набит и закръглен. Косата му беше рижа, което съгласно опита на Олян, беше необичайно за стандартния модел Хюбъртовци. Растеше гъста и право нагоре, като жив плет, и така до една педя нагоре, където изглежда беше равно подстригана с помощта на градинска ножица и нивелир. Отгоре спокойно можеше да се оставят чаша и чайник.
- Посетител ли? – измънка нервно Хюбърт – Великолепно! Малцина идват тук долу при нас!
Хюбърт носеше дълъг бял халат с джоб пълен с моливи на гърдите.
- Наистина ли? – обади се Олян.
- Хюбърт, това е г-н Ментелик, - представи го Криви – Дошъл е тук да... научи повече за нас.
- Аз съм Олян, - пристъпи напред с най-добрата си усмивка и протегната ръка Олян.
- О, съжалявам. Трябваше да ги закачим тези дъждобрани по-близо до вратата, - извини се Хюбърт, огледа ръката на Олян сякаш беше някакво чудато устройство и предпазливо я стисна – Не ни заварвате в най-добрия ни момент, г-н Ментелъг.
- Наистина ли? – каза все още усмихнат Олян. Как ли стоеше изправена така тази коса, зачуди се той. Лепило ли използва, що ли?
- Г-н Ментелик е Генералният началник Пощите, Хюбърт, - обясни Криви.
- Така ли? О. Тези дни не излизам много-много от мазето, - изсмотолеви Хюбърт.
- Наистина ли? – този път усмивката на Олян излезе малко натегната.
- Не, тъй като сме толкова близо до съвършенството, виждате ли, - продължаваше Хюбърт – Наистина си мисля, че още мъничко само и...
- Г-н Хюбърт е уверен, че това... устройство е един вид кристална топка за показване на бъдещето, - вметна Криви и изви очи.
- На вероятни бъдещета. Ще желае ли г-н Мътноляк да го види в действие? – гласът на Хюбърт толкова тръпнеше от ентусиазъм и хъс, че човек трябваше да има сърце от камък, че да му откаже, така че Олян направи забележителен опит да покаже, че всичките му мечти са на път да се сбъднат тук и сега:
- С най-голямо желание. Но какво всъщност прави то?
Когато забеляза признаците, вече беше твърде късно. Хюбърт се хвана за реверите на сакото си, като че смяташе да ораторства пред митинг и се изду от напъна да общува, или най-малкото да говори надълго и нашироко, убеден, че това е същото.
- Бълбукаторът, както е известен той галено, е, както го наричам аз, кавички, аналогова машина, затварям кавичките. Тя решава проблемите не чрез третирането им като задачи за пресмятане, а всъщност посредством дуплицирането им във форма, която сме в състояние да манипулираме: в случая потокът на парите и последтвията му за обществото са представени от вода протичаща през стъклена матрица – Бълбукатора. Геометричната форма на определени съдове, оперирането на клапани и, макар и да го казвам самият аз, гениалните подвижни преливници и саморегулиращи се пропелери предоставят на Бълбукатора възможността да симулира доста сложни явления. Освен това сме в състояние да променяме началните параметри, за целите на изучаването на имплицитните правила на системата. Например, бихме могли да установим, какво ще се случи, ако работната сила в града се съкрати наполовина само чрез пренастройката на броени клапани, вместо да излезем по улиците и да се изтребваме хората.
- Огромно подобрение! Браво! – избълва отчаяно Олян и заръкопляска.
Никой не се присъедини към него. Той си прибра ръцете в джобовете.
- Ъ, сигурно ще желаете някоя не чак толкова, ъ, драматична демонстрация? – предположи Хюбърт.
Олян кимна:
- Да. Покажете ми... покажете ми, какво се случва, когато на хората им втръсне от банки, - каза той.
- А, обичайният случай! Игор, настройките за пета програма! – викна на някаква фигура в гората от стъклария Хюбърт. Изскърцаха някакви завъртяни кранове, загъргориха източвани резервоари.
- Игор? – изненада се Олян – Игор ли си имаш?
- О, да, - подтвърди Хюбърт – Така се сдобих с тази възхитителна светлина. Те знаят тайната на съхраняването на светкавици в буркани! Но не се оставяйте това да Ви тревожи, г-н Мандалник. Само защото имам на служба Игор и че работя в мазе не значи, че съм някакъв си там побърканяк, ха-ха-ха!
- Ха-ха, - съгласи се Олян.
- Ха-кха-кха! – каза Хюбърт – Хахахахахахаха!! Ааахахахаха-хахахъ!!!!!...
Криви го потупа по гърба. Хюбърт се изкашля.
- Извинявайте за това, заради въздуха тук долу е, - измънка той.
- Определено изглежда много... сложно това твоето, - рече Олян борейки се за глътка нормалност.
- Ъ, да, - леко се позасегна Хюбърт – И ние непрекъснато го подобряваме. Примерно, поплавъци съчетани с хитроумни пружинно задвижвани шлюзове на различни места по Бълбукатора могат да позволят промяната на нивото в една от стъклениците автоматично да пренастрои потока на няколко други места в системата...
- Това за какво е? – намеси се Олян посочвайки наслуки някаква кръгла стъкления в тръбите.
- Клапа за Фазите на луната, - изстреля незабавно Хюбърт.
- Луната да има влияение върху движението на парите?
- Не знаем. Може и да има. Метеорологичните условия безспорно имат
- Така ли?
- Несъмнено! – грейна Хюбърт – И ние постоянно добавяме все нови фактори. Всъщност аз няма да бъда удовлетворен, докато чудесната ми машина не стане способна изчерпателно да моделира и последната подробност от икономическия цикъл на нашия велик град! - Звънна звънец и той продължи – Благодаря, Игор! Пускай го!
Нещо издрънча и оцветени води се запениха и зашльокаха по по-големите тръби. Хюбърт издигна не само глас, но и дълга показалка.
- А сега, ако понижим общественото доверие в банковата система, наблюдавайте ето тази тръба, ще видите тук изтичането на наличните пари от банките в Колба Двадесет и едно, понастоящем обозначена като Старите Чорапи Под Дюшека. Дори и доста заможни хора не биха искали парите им да са извън техния контрол. Виждате ли, как дюшекът се пълни, или може би е по-точно да се каже... набъбва?
- Да, доста дюшеци ще са това, - съгласи се Олян.
- Предпочитам да го разглеждам като един единствен дюшек висок една трета от миля.
- Наистина ли? – реагира Олян.
Пльос! Някъде се заотваряха клапани и водата се сурна по нов път.
- А сега виждате ли как банковите заеми се понижават, докато парите се преточват в Чорапите? – Гъла-гъла-гъла! – Наблюдавайте Резервоар Единадесет ето там. Това означава, че ръстът на икономиката се забавя... а ето го, ето го... – Кап-кап! – А сега обърнете внимание на Цистерна Тридесет и четири. Ето я източва се, източва се... и ето! Скалата отляво на Колба Седемнадесет обозначава затварянето на предприятия, между другото. Виждате ли как започва да се пълни Колба Девет? Това са запорите. Загубите на работни места са Колба Седем... а ето го и клапана на Колба Двадесет и осем, което значи че са извадени чорапите, - Шуррр! – Но има ли какво да се купува? Там горе се вижа, че Колба Единадесет вече се е изпразнила... – Кап.
С изключение на някое друго случайно изгъргорване, хидравличната активност беше замряла.
- И така приключваме в положение, в което не можем да помръднем, защото, образно казано, сме си застанали върху собствените ръце, - заключи Хюбърт – Работа не се намира, хората без спестявания страдат, заплатите са ниски, земеделските земи запустяват, тролове слизат от планината да плячкосват...
- Те вече са тук, - отбеляза Олян – Някои от тях са дори в Стражата.
- Сигурен ли сте? – попита Хюбърт.
- Да имат си и шлемове и всичко. Видях ги.
- В такъв случай очаквам, че ще поискат да се върнат да си плячкосват в планините, - реши Хюбърт – Аз на тяхно място бих постъпил така.
- Значи сте убеден, че всичко това наистина ще се случи? – заинтересува се Олян – Един куп тръби и кофи може да съобщи всичко това?
- Те са корелирани много грижливо към събитията, г-н Менте Лак, - обиди се Хюбърт – Всичко опира до корелацията. Знаете ли, че е установен факт, че линията на полите има тенденцията да се покачва във време на национална криза?
- Имате предвид...? – започна Олян неуверен как да завърши това изречение.
- Женските дрехи стават по-къси, - поясни Хюбърт.
- И това национална криза ли предизвиква? Ама наистина? Колко ли се покачват теци линии?
Г-н Криви се прокашля с оловна тежест:
- Мисля, че ни е време да си вървим, г-н Ментелик. Ако сте видяли всичко, което искахте, несъмнено ще бързате да си тръгнете, - това за “тръгването си” беше леко натъртено.
- Какво? О... да, - зацепи Олян – Вероятно съм се поувлякъл. Е, благодаря Ви, Хюбърт. Беше много образователно, няма грешка.
- Само дето никак не мога да се отърва от течовете, - оплака се дребното човече – Кълна се, че всяка сглобка е водонепроницаема, но нито веднъж не сме завършили със същото количество вода, с което сме започнали.
- Разбира се, че не сте, Хюбърт, - потупа го по рамото Олян, - И това е, защото сте близо до съвършенството!
- Така ли? – разшириха се очите на Хюбърт.
- Определено. Всеки знае, че на края на седмицата парите не са толкова, колкото би следвало да се очаква. Добре известен факт!
Удоволствие изгря като слънце по лицето на Хюбърт. Хали беше права, каза си Олян. Бива ме с хората.
- А сега демонстриран от Бълбукатора! – остана без дъх Хюбърт – Ще трябва да напиша монография върху това!
- Или може би бихте могъл да напишете една за това! – окуражи го Олян и му стисна топло ръката – Добре, г-н Криви, да се омитаме!
Когато се заизкачваха по стъпалата към фоайето Олян подметна:
- Какъв се пада Хюбърт на настоящата предстедателка?
- Племенник, - отговори Криви – Но как успяхте да...?
- Винаги обръщам внимание на хората, - усмихна се на себе си Олян. А и, разбира се, тази рижа коса. - Защо са и на г-жа Разкош тези два арбалета на бюрото?
- Фамилни спомени, сър, - излъга Криви. Беше откровена, опашата лъжа, и той сигурно искаше да си проличи. Фамилни спомени, хайде де. А и тя си нощуваше в кабинета. Вярно, че е инвалид, ама обикновено хората правят това нещо вкъщи.
Изобщо не възнамерява да излиза от кабинета си. И не си сваля гарда. И е много внимателна относно това кой влиза.
- Имате ли си някакви лични интереси, г-н Криви?
- Върша си работата с грижа и внимание, сър.
- Да, но какво правите вечер?
- Препроверявам баланса за деня в кабинета ми, сър. Намирам смятането много ... удовлетворително.
- И сте много добър в това, нали така?
- По-добър, отколкото можете да си представите, сър.
- Значи ако спестявам по деветдесет и три долара годишно за седем години на два и четвърт процента с капитализация, то колко...
- $835.13 изчислявани веднъж годишно, сър, - отговори най-спокойно Криви.
Да и на два пъти знаеше точното време, помисли си Олян. Без изобщо да поглеждаш часовник. Добър си с числата. Нечовешки добър може би.
- Не взимате ли отпуски? – каза той на глас.
- Направих си една обиколка по основните банки на Юбервалд миналото лято, сър. Беше много поучително.
- Това трябва да е отнело седмици. Радвам се, че сте бил способен да се откъснете!
- О, беше лесно, сър. Г-ца Дрейпс, старшата служителка, изпращаше кодиране щраксове за транзакциите за деня до моите квартири при завършването на всеки работен ден. Така че можех да ги преглеждам след след-вечерния си щрудел и незабавно да и отговоря със съвети и инструкции.
- Г-ца Дрейпс полезен член на персонала ли е?
- Действително. Тя си изпълнява задълженията грижливо и усърдно, - той направи пауза. Бяха на върха на стълбите. Криви се обърна и се загледа право в Олян – Целия си живот съм работил тук, г-н Ментелик. Внимавайте със семейство Разкошови. Г-жа Разкош е най-добрата от тях, прекрасна жена. Останалите ... са свикнали да действат по своему.
Старо семейство, стари пари. Онзи вид семейство. Олян пак почувства далечния зов, издигащ се като песен на чучулига. Омайваше го всеки път като зърнеше, примерно, някой човек от чужд град на улицата с карта в ръка и объркано изражение, плачещ си да го освободиш от парите му по някой услужлив и труднопроследим начин.
- В смисъл на опасно ли? – подпита той.
Криви изглеждаше шокиран от такава безцеремонност.
- Те не са навикнали на разочарования, сър. Опитаха се да обявят г-жа Разкош за невменяема, сър.
- Така ли? – рече Олян – И в сравнение с кого?

Вятърът виеше през град Голяма Зелка, който обичаше да нарича себе си Зеленото Сърце на Равнините.
Казваше се Голяма Зелка, защото беше домът на Най-голямата Зелка в Света, а и обитателите на града не бяха особено изобретателни като стане дума за имена. Хората пътуваха с мили да зърнат това чудо; те влизаха в циментовата му вътрешност, купуваха белязки за книги от зелеви листа, зелево мастило, зелеви фанелки, кукли на Капитан Зелко, музикални кутийки грижливо изработени от карфиол и артишок и изпълняващи “Марша на Зеледжиите”, зелев мармалад, зелево пиво и зелени пури направени от новоселекциониран вид зеле и свити по бедрата на местните девойки, и всичко това защото изглежда така им харесваше. Освен това тук бяха забавленията на Зелеленд, където мъничките дечица можеха да избухват в ужасени писъци при вида на грамадната глава на самия Капитан Зелко и неговите приятели Клоуна Карфиолчо и Били Броколи. За по-възрастните посетители го имаше естествено Института по Изследване на Зелето, над който винаги се носеше зелена пелена и по наветрената страна от който растителноста ставаше бая чудата и понякога се обръщаше да изгледа минувачите.
И тогава... какъв по-добър начин да се увековечи денят на живота, ако не да се позира за снимка при мъжа в черно с иконографа, който идваше на крака при щастливото семейство и им обещаваше цветен портрет в рамка, изпратен право у дома им, само за някакви си три долара, включително пътни и опаковка, един долар капаро за покриване на разноските, ако бъдете толкова любезен, сър, а ще ми позволите ли да отбележа, какви чудесни дечица имате, мадам, те са чест за Вас, да, без грешка, о, а споменах ли, че ако не сте наистина очаровани от картинката с рамката, няма нужда да пращате останалите пари и приключено с въпроса?
Та зелевото пиво си беше като цяло съвсем прилично и не съществуваше такова нещо като твърде много ласкателство, опреше ли се до майки и вярно, че тоя човек имаше много странни зъби, които изглежда бяха твърдо решили да избягат с взлом от устата му, но нали никой от нас не е съвършен, а и какво всъщност можеше да изгубиш?
Това, което можеше да изгубиш, беше един долар, а те се натрупват. Който и да е казал, че не можеш да измамиш честен човек, със сигурност не е бил такъв.
Някъде към седмото семейство един стражар започна да проявява вял интерес, така че мъжът в прашния черен костюм се направи, че си записва последното име и адрес и сви по една пресечка. Захвърли счупения иконограф обратно в купчината боклуци, където го беше намерил (беше евтинджос и дяволчетата отдавна се бяха изпарили) и тъкмо се канеше да поеме през полята, когато видя как вятърът разнася вестника натам насам.
За човек пътуващ само с акъла си като средства, един вестник беше цяло съкровище. Затъкнат в ризата, той ти пазеше топло. Можеше да го използваш да си запалиш огън. За по-префинените спестяваше за един ден необходимостта да търсиш лопуш или някакво друго широколистно растение. И, в крайна сметка, можеше пък и да го прочетеш.
Тази вечер вятърът се засилваше. Той хвърли бегъл поглед на главната страница и я затъкна под сетрето си.
Зъбите му се опитаха да му кажат нещо, но той никога не ги слушаше. Човек може и да полудее като си слуша зъбите.

Като се прибра в Пощенската Служба, Олян провери за семейство Разкош в “Кой, милорд, кой е, милорд”. Те действително бяха, както им се казва, “стари пари”, което ще рече, че са били направени толкова отдавна, че черните деяния първоначално напълнили сандъците сега вече бяха исторически незначителни. Странна работа, как става така че баща разбойник е нещо, за което си траеш, обаче пра-пра-пра-прадядо пират и роботърговец е нещо, с което можеш да си се фукаш на чаша портвайн. Времето превръщаше мръсните копелета в злодеи, а злодей беше дума с блясък в очите и изобщо нямаше от какво да се срамува човек.
Те са били богати от векове. Ключовите играчи в настоящата реколта Разкошови, като се изключи Хали, бяха нейният девер Марко Разкош и жена му Капризия Разкош, наследница на прочут взаимодоверителен фонд. Те живееха в Генуа, колкото е възможно по-далече от останалите Разкошови, което си беше белег на истински Разкош. После идваха наред доведените деца на Хали, близнаците Козмо и Пуцци, които, както се разказваше, били родени с взаимно вкопчени във вратовете си мънички ръчички, точно като истински Разкошови. Освен това имаше преизобилни братовчеди, лели и всякакви други генетични навлеци, всичките дебнещи се помежду си като котки. Доколкото беше чувал, традиционният семеен бизнес беше банкерството, но най-новите поколения, осланяйки се на сложната мрежа от дългосрочни инвестиции и прастари доверителни фондове, бяха разнообразили дейността си с взаимно съдене и отнемане на наследства, в което очевидно проявяваха завиден ентусиазъм и образцова безмилостност. Той си припомни разни техни снимки по светските страници на “Вестника” как влизат или излизат от лъскави черни карети без да се усмихват много, та да не би случайно парите да не им избягат.
Изобщо не се споменаваше семейството от страна на Хали. Те бяха Гали, определено не достатъчно високопоставени за да са някои-милорд. Хали Гали... имаше нещо вариететно в това име и вероятно Олян можеше и да го повярва.
За времето на отсъствието му, входящата му кореспонденция се беше накамарила. Всичкото бяха дреболии и в действителност от него не се искаше нищо по въпроса, но белята беше в тая нова мода с индигото. Той получаваше копия от всичко, а това си искаше времето.
Не че не го биваше в делегирането на отговорности. Той беше изключително добър в делегирането на отговорности. Да, обаче този талант изискваше и хората от другия край на веригата да са добри в това, да им се делегират отговорности. А те не бяха. Нещо в Пощенската Служба подтискаше оригиналното мислене. Писмото отива в кутията и толкова, нали? Нямаше място за хора, копнеещи да поекспериментират с пъхането им в ушите си, в пускането им нагоре по комина или надолу по канализацията. А нямаше да дойде зле, ако...
Той мярна хвърчащата розова щракограма в общата маса и бързо я извади.
Беше от Бодилчето!
Той прочете:
Успех. Връщането вдругиден. Всичко ще се изясни. Б.
Той грижливо я остави. Несъмнено той ужасно и липсваше и тя отчаяно копнееше да го види отново, да но много се вживяваше в пестенето на парите на Сдружението на Големите. Освен това вероятно и бяха свършили цигарите.
Олян затропа с пръсти по бюрото си. Преди година беше попитал Прелест-Хубавинка Миличкова, дали ще му стане жена, а тя му обясни, че всъщност той ще стане нейн мъж. Щеше да дойде... добре де щеше да дойде време в недалечното бъдеще, когато на г-жа Миличкова най-сетне и омръзнеше претрупаният график на дъщеря и и тя не вземеше сама да уреди сватбата. Но той, както и да го погледнеш, беше почти женен мъж. А един почти женен мъж не се забъркваше със семейство Разкош. Един почти женен мъж беше уравновесен и благонадежден и винаги до съпругата си готов да и подаде пепелник. А и трябваше да е налице при бъдещите си деца и да се грижи да спят в добре проветриво помещение.
Той изглади посланието.
И ще зареже и нощното катерачество. Да не би това да е зряло поведение? Да не би да е разумно? Той да не е оръдие на Ветинари? Не!
Но един спомен се размърда. Олян стана и отиде до архива си, което той обикновено избягваше на всяка цена. Там под “Марки” намери доклада на Станли Хоулър, завеждащ отдел Марки, отпреди два месеца. Който бегло споменаваше продължаващия ръст на продажбите на еднодоларовите и двудоларовите марки, по-високи отколкото дори и Станли беше очаквал. Може пък “марковите пари” да бяха и по-разпространени отколкото си беше мислил той. В крайна сметка нали правителството ги гарантираше? Дори беше лесно да се носят. Ще трябва да провери точно колко...
На вратата изтънчено се почука и влезе Гладис. Тя носеше с извънредно внимание поднос със сандвичи със свинско, много, много тънки, както само Гладис можеше да ги прави, а именно като сложи свинското между два самуна и го натисне много яко с голямата си като лопата длан.
- Предчувствах, Че Все Още Не Сте Обядвали, Г-н Началник Пощите, - избоботи тя.
- Благодаря, Гладис, - каза Олян, потръпвайки наум.
- А Лорд Ветинари Е На Долния Етаж, - продължи Гладис – Каза, Че Няма За Какво Да Се Бърза.
Сандвичът запецна на сантиметри от устата на Олян.
- Той е тук, в сградата?
- Да, Г-н Ментелик.
- И се разкарва наоколо сам-самичък? – нарастваше ужасът на Олян.
- Понастоящем Е В Служба Глухи Писма, Г-н Ментелик.
- Какво прави там?
- Чете Писмата, Г-н Ментелик.
И нямало за какво да се бърза, помисли си мрачно Олян. О, да. Е добре, значи ще си довърша сандвичите приготвени за мен от любезната големска госпожица.
- Благодаря, Гладис, - каза той.
Когато тя си тръгна, той извади от чекмеджето на бюрото си пинцет, отвори сандвича и започна да го очиства от парченцата кокал, причинени от студенопресовъчната техника на Гладис. След малко повече от три минути големът отново изникна и застана търпеливо пред бюрото.
- Да, Гладис? – попита Олян.
- Негова Светлост Пожела Да Ви Информирам, Че Все Още Няма За Какво Да Се Бърза.
Олян хукна надолу по стъпалата и се оказа, че лорд Ветинари наистина беше седнал в Служба Глухи Писма * с краката си на масата, с наръч хартия в ръка и усмивка на лицето си.
/* бел.авт.: Олян беше много горд с това нововъведение. Населението на Анкх-Морпорк имаше доста директен подход към адресирането на писма, можещ да се обобщи така: щом като аз съм наясно какво имам предвид, значи и ти трябва да си. В резултат Пощата бе свикнала да получава пликове с адреси от рода на “брат ми Джон, оня дългия, ду моста” или “гжа Смит, нейде си там как беше в Кукличките”. Ентусиазираните и донякъде притеснителни умове, работещи в Служба Глухи Писма харесваха предизвикателствата, а по време на почивката си за чай играеха шах наум. */
- А, Ментелик, - каза той, размахвайки мърлявите писма – Забележително нещо! По-добро и от кръстословиците! Особено ми хареса това: “Кучщкимикицте Детосръщу афдъкатъ” Написах правилния адрес отдолу, - той подаде писмото на Олян.
Беше написал: К. Свирчов, Хлебар, “Пигсти Хил” №3.
- В града има три хлебарници, за които може да се каже, че са разположени срещу аптека, - обясни Ветинари – но Свирчов прави онези съвсем прилични мекици, за съжаление изглеждащи като че ли някое куче току що си е свършило работата в чинията ви и някак си е успяло да добави захарна глазура.
- Отлично, сър, - похвали го немощно Олян.
В другия край на стаята Франк и Дейв, прекарващи времето си в разшифроване на нечетливата, лишена от правопис, със сбъркан адрес или просто безумна поща, която зариваше Пощата всеки ден, бяха зяпнали Ветинари в шок и страхопочитание. В ъгъла Дръмнот като че ли си запарваше чай.
- Мисля, че въпросът опира до вникване в ума на подателя, - спомена Ветинари, разглеждайки едно писмо покрито с мръсни отпечатъци от пръсти и нещо изглеждащо като остатъците на нечия закуска. После добави – В някои случаи, предполагам, там има доста свободно място.
- Франк и Дейв съумяват да се справят с пет от всеки шест, - забеляза Олян.
- Те са същински вълшебници, - рече Ветинари и се обърна към младежите, които се заусмихваха нервно и заотстъпваха оставяйки усмивките си висящи пред себе си за защита.
- Но правилно ли ми се струма, че сега им е почивката за чай?
Двамата изгледаха Дръмнот сипващ чай в две чаши.
- Още нещо ли има? – осведоми се Ветинари.
Никоя експресна доставка не се беше движила някога по-бързо от Франк и Дейв. Когато вратата след тях се затвори, Ветинари продължи:
- Огледахте ли банката? Вашите заключения?
- Мисля, че по-скоро ще си пъхна пръста в месомелачка, отколкото да се забъркам със семейство Разкош, - заяви Олян – Е, вероятно бих могъл да свърша туй онуй там, а и Монетният двор има нужда от някое яко разтръсване. Но за управлението на банката ще Ви трябва някой, който да разбира от банки.
- Все хора разбиращи от банки я докараха до настоящото и положение, - възрази Ветинари – Аз от своя страна не съм станал владетел на Анкх-Морпорк чрез разбиране от града. Също както и банковото дело, градът е разочароващо лесен за разбиране. Аз останах владетел като накарах града да разбира от мен.
- Аз Ви разбрах, сър, когато ми казахте нещо, нали си спомняте, за ангелите. Та значи, това нещо проработи. Сега аз съм превъзпитан и възнамерявам да се държа като такъв.
- Та чак до златообразната верига ли? – подпита Ветинари, докато Дръмнот му поднасяше чаша чай.
- Да пукна ако не е така!
- Г-жа Разкош е силно впечатлена от Вас.
- Ама тя ми каза, че съм откъдето и да ме погледне шмекер!
- Наистина, висока похвала от устата на Хали, - съгласи се Ветинари и въздъхна – Та значи, не бих могъл да принудя насила превъзпитана личност като Вас да... – той направи пауза, когато Дръмнот се наведе и зашепна нещо в ухото му, след което продължи - ... добре де, явно бих могъл да Ви принудя насила, обаче в настоящата ситуация не мисля, че ще го направя. Дръмнот, ако обичате, диктувам: “С настоящото аз, Олян фон Ментелик, заявявам, че нямам нито желанието нито намерението да управлявам или да участвам в управлението на която и да е банка в Анкх-Морпорк, а предпочитам вместо това да посветя усилията си на по-нататъшното усъвършенстване на Пощенската служба и щракалковата система”. Място за подписа на г-н Ментелик и дата. По-нататък...
- Вижте сега, защо Ви е нужно това... – започна Олян.
- ... продължавайте: “Аз, Хевлок Ветинари, и т.н., подтвърждавам, че в действителност съм обсъдил бъдещето на Анкх-Морпоркската банкова система с г-н Ментелик и безрезервно приемам изричното му желание да продължи прекрасната си работа в Пощенската Служба, свободно и без каквито и да е спънки или репресии.” Място за подпис, и т.н. Благодаря Ви, Дръмнот.
- За какво става дума тук? – обърка се Олян.
- “Вестникът” изглежда си мисли, че съм възнамерявал да национализирам Кралската Банка, - сподели Ветинари.
- Да национализирате? – не разбра Олян.
- Да я открадна, - преведе Ветинари – Изобщо не знам, откъде се пръкват тези слухове.
- Вероятно дори и тираните си имат врагове? – предположи Олян.
- Както винаги, много уместна забележка, г-н Ментелик, - погледна го остро Ветинари – Дайте му декларацията за подпис, Дръмнот.
Дръмнот му я даде, като се погрижи да си прибере молива, поглеждайки го доста лукав. След това Ветинари се изправи и избърса праха от робата си.
- Много добре си спомням интересния ни разговор за ангелите, г-н Ментелик и си спомням също, че Ви споменах, че се случва само веднъж, - каза леко сковано той – Имайте го предвид.

- Като че ли изглежда, че вълкът си мени нрава, сър, - изкоментира Дръмнот, докато вечерната мъгла се кълбеше по улиците на височина до кръста.
- Действително като че ли изглежда така. Но Олян фон Ментелик е един добре изглеждащ човек. Уверен съм, че вярва във всичко, което каза, но трябва да се погледне и отвъд повърхността, където е скритият Ментелик, една честна душа с блестящ престъпен ум.
- И преди сте споменавали подобно нещо, сър, - каза секретарят придържайки му вратата на каретата, - но изглежда почтеността е взела връх над него.
Ветинари замалко поспря с крак на стъпенката:
- Действително, Дръмнот, но в известна степен ме окуражава фактът, че той за пореден път Ви отмъкна молива.
- Фактически не е, сър, защото положих особено внимание да си го прибера в джоба! – възрази Дръмнот с известен триумф.
- Да, - потъна блажено в поскърцващата кожена тапицерия Ветинари, докато Дръмнот се затупа по дрехите с нарастващо отчаяние – Знам.

През нощта в банката имаше охрана. Те патрулираха коридорите без да си дават зор, подсвирквайки си тихичко, надявайки се на най-добрите ключалки възпрепятстващи нахлуването на злосторници, както и на това, че подът по целия приземен етаж беше постлан с мраморни плочи, които през дългите безмълвни нощни дежурства звънтяха като камбани на всяка стъпка. Някои подремваха прави с наполовина отворени очи.
Някой обаче пренебрегна железните ключалки, премина през металните решетки, мина безшумно по ехтящите плочи, промъкна се под носа на дремещите мъже. Въпреки това, когато този някой мина през голямата врата на председателския кабинет, две арбалетни стрели преминаха право през него и от фината дърворезба се разхвърчаха трески.
- Добре де, не можете да ме обвинявате, че се поддържам във добра физическа форма, - каза г-жа Разкош.
- НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ВАШАТА ФИЗИЧЕСКА ФОРМА, Г-ЖО ХАЛИ РАЗКОШ, - отвърна Смърт.
- От известно време никой не се е интересувал от нея, - въздъхна Хали.
- ТОВА Е РАВНОСМЕТКАТА, Г-ЖО РАЗКОШ. КРАЙНАТА СМЕТКА.
- Винаги ли използвате банкови асоциации в подобни случаи? – заяде се Хали и се изправи. Нещо остана отпуснато в креслото, но това вече не беше г-жа Разкош.
- ОПИТВАМ СЕ ДА СЪОТВЕТСТВАМ НА СРЕДАТА, Г-ЖО РАЗКОШ.
- “Приключването на финансовия период” и “затварянето на сметката” също ще звучат добре.
- БЛАГОДАРЯ ВИ. ЩЕ СИ ГО ЗАПИША. А СЕГА, ТРЯБВА ДА ДОЙДЕТЕ С МЕН.
- Значи съм си направила завещанието точно навреме, - каза Хали и разпусна бялата си коса.
- ВИНАГИ ТРЯБВА ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА ПОТОМСТВОТО СИ, Г-ЖО РАЗКОШ.
- Потомството ми ли? Разкошови да ме цункат отзад, сър! Оправих ги аз тях. О да! А сега какво, г-н Смърт?
- СЕГА ЛИ? – каза Смърт – СЕГА, МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ИДВА РЕВИЗИЯТА.
- О. И такава ли има? Добре, изобщо не ме е срам.
- ТОВА СЕ БРОИ.
- Добре. Така трябва, - каза Хали.
Тя хвана Смърт под ръка и го последва през вратата нататък в черната пустиня в безкрайната нощ.
След малко Калпазанчо седна и зави.

Следващата сутрин във „Вестника” се появи кратка статия за банковия сектор. В което доста често се използваше думата Криза.
А, тук сме ние, помисли си Олян като стигна четвърти абзац. Или по-скоро, тук съм аз.
„Лорд Ветинари направи следното изявление пред „Вестника”:
Истина е, че със съгласието на председателката на банката, аз обсъдих с Генералния началник Пощите възможността той да предложи услугите си на Кралската Банка в настоящата затруднителна ситуация. Той отказа, с което въпросът е приключен. Управлението на банки не е работа на правителството. Бъдещето на Анкх-Морпоркската Кралска Банка е в ръцете на нейните директори и акционери.”
И боговете да са и на помощ, помисли си Олян.
И той енергично се потопи във входящата си кореспонденция. Заобработва книжа, проверявайки цифри, поправяйки правописни грешки и тананикайки си за да заглуши зова на изкушението.
Дойде време за обяд, а с него и чиния тридесет на тридесет сантиметра широки сандвичи със сирене, поднесени му от Гладис, както и обедното издание на „Вестника”.
Г-жа Разкош беше умряла през нощта. Олян известно време се взираше в тази новина. Пишеше, че тя починала мирно в съня си, след продължително боледуване.
Той остави вестника и се втренчи в стената. Тя си и изглеждаше, че я кара само на чист кураж и джин. Но дори и така, все пак тази нейна жизненост, този живец... добре де, тя не би могла да живее вечно. Та значи какво ще стане сега? Богове, ама че добре, че се беше отървал от всичко това! А и сигурно не беше лесно да си г-н Калпазанчо сега. Каквото смешно куче беше той, най-добре да се научи да бяга наистина бързо.
Последната поща донесена от Гладис включваше един продълговат и несъмнено употребяван плик адресиран „самолично” до него с тлъсти черни букви. Той го отвори с ножа за хартия и просто за всеки случай го поизтърси над кошчето за боклук. Вътре имаше сгънат вестник. Както се оказа, това беше вчерашният „Вестник” с Олян фон Ментелик на главната страница. Ограден с кръгче.
Олян го обърна. От другата страна с тънък четлив почерк пишеше:
Уважаеми Сър, претприех претпазната мярка да уставя на съхранение у дуверени лица извесни доказателства. Пак ще ви се убадя.
приятел
По-полека само, по-полека... Не можеше да е от приятел. Всеки, който ми се брои за приятел, владее правописа. Значи оставаше да е някоя шашма, нали така? Да, но в неговия гардероб нямаше скелети...
Е, добре де, ако трябва да навлизаме в подробности, фактически в гардероба имаше достатъчно скелети като за една голяма крипта, и пак щяха да останат предостатъчно за нуждите на някое Влакче на Ужасите, а може и да стигнеше и за някой мрачен но горе-долу забавен пепелник. Но никой от тях никога не е бил свързван с името Ментелик. Той особено внимаваше за това. Престъпленията му умряха заедно с Албърт Искрометов. Добрият палач знае точно колко въже да отпусне на човек и го дръпна от единия живот та право в другия.
Възможно ли беше някой да го е разпознал? Но нали той беше най-неразпознаваемият човек в света, стига да не си носеше златния костюм! Та нали още като беше малък, майка му понякога объркваше детето, което да прибере от училище! А когато обличаше костюма, хората разпознаваха костюма. Криеше го това, че изпъква...
Трябваше да е някакво мошеничество. Да, точно така. Старият номер с „мрачната тайна”. Вероятно никой не достигаше до положение като неговото без да натрупа някои неща, които не би желал да станат обществено достояние. Но беше добър ход да включат това за „извесните доказателства”. Служеше да накара изнервения човек да се чуди. Предполагаше, че подателят ще да знае нещо толкова опасно, че ти, получателят, би се опитал да го накараш да млъкне, а той пък да се окаже, че може да насъска адвокати по дирите ти. Ха! И му беше дадено известно време, в което се очакваше той да уври. Това той! Олян фон Ментелик! Е, може пък да видят те, как може да пари врялото. Засега обаче той пъхна писмото в долното чекмедже. Ха!
На вратата се почука.
- Влез, Гладис, - каза той, пак заровил се във входящата кореспонденция.
Вратата се отвори и из-зад нея се подаде разтревоженото бледо лице на Станли Хоулър.
- Това съм аз, сър. Станли, сър, - съобщи той.
- Да, Станли?
- Завеждащият отдел Марки към Пощенската Служба, сър, - поясни Станли, в случай че потрябваше по-прецизна идентификация.
- Да, Станли, знам, - каза търпеливо Олян – Виждам те всеки ден. Какво искаш?
- Нищо, сър, - отговори Станли.
Мина известно време и Олян пренастрои ума си към света такъв, какъвто го виждаше мозъкът на Станли Хоулър. Станли беше много ... пунктуален и търпелив като гроб.
- Каква е причината, ти, да дойдеш да ме видиш мен, тук, днес, Станли? – пробва се пак Олян, подчертавайки внимателно всяка част от изречението за да го приведе в смилаем вид.
- Долу има един адвокат, сър, - обяви Станли.
- Ама аз току-що прочетох заплашителното... – започна Олян, но се освести и продължи – Адвокат ли? И каза ли за какво е дошъл?
- Каза, че е по много важен въпрос. И с него има двама стражници, сър. И куче.
- Така ли? – отвърна спокойно Олян – Добре, в такъв случай най-добре да ги поканиш горе.
Той хвърли един бърз поглед на часовника си.
Та-ка... Лошо.
Ланкърската Стрела ще потегли след четиридесет и пет секунди. Той знаеше че може да слезе по проклетата му водосточна тръба за единадесет секунди. Станли слизаше да ги доведе тук горе и това щеше да отнеме, кажи го, тридесет секунди да речем. Важното беше да ги разкара веднъж от партера. Мята се отзад на дилижанса, скача, когато той намали край Наглавинната Порта, прибира си сандъчето скрито сред гредите на старата конюшня на Лобин Клаут, преоблича се и си оправя лицето, прекосява града и пие едно кафе в онова павильонче до главния участък на Стражата, хвърля по някое око на щраксовия трафик, после отива до площад Квачка с пиленца, където държеше друг сандък при Джак „Нищичко не знам”, преоблича се, излиза оттам с малката си чанта и каскета от туид (който ще смени в някоя пресечка със старото кафяво бомбе, просто в случай че Джак получи внезапен пристъп на памет причинен от прекалено много пари) и хоп-троп в квартала на кланиците, където щеше да приеме личността на говедаря Джеф и ще се мотае в обширния зловонен бар „Касапски Орел”, където говедарите имаха обичая да изтръскват прахта от дългия път. Тея дни в Стражата имаше вампир, а и от години си имаха върколак. Е добре, да заповядат с прословутите си чувствителни носове да подушат коктейла от воня на тор, страх, пот, отпадъци и урина и да видим ка ще им се хареса! И това беше само в бара, а в случай на нещо в кланиците беше още по-драстично.
После можеше да поизчака до вечерта и да вземе на стоп някоя от смрадливите коли изнасящи говната от града заедно с останалите натаралянкали се говедари. Стражите по портите никога не си даваха труда да ги проверяват. От друга страна, ако шестото му чувство още пискаше, ще поиграе на тука има тука нема с някое пиянде докато не събере достатъчно пари за шишенце парфюм и евтин но приличен костюм трета ръка в някое забутано дюкянче и ще се оттегли в Пансиона за Почтени Трудови Мъже на г-жа Евкразия Арканум, където с помощта на една шапка и очила с телена рамка, той ще бъде г-н Извършителиян Хачкок, търговец на вълна, който винаги отсядаше тук като дойдеше по работа в града и винаги и донасяше скромен подарък подходящ за вдовица на възрастта, на която тя би желала хората да си мислят че е. Да, тази идея повече я биваше. При г-жа Арканум храната беше солидна и обилна. Леглата бяха добри и рядко се налагаше да си ги делиш с някой.
И тогава можеше да разработи истински планове.
Траекторията на избягването на преслевдането се вихреше пред вътрешния му взор със скоростта на бягство. Външният му взор регистрира нещо не чак толкова приятно. В каретния двор имаше едно ченге бъбрещо си с неколцина кочияши. Олян разпозна сержант Фред Колън, чието основно задължение изглежда беше размотаване из града и раздумката с мъже на неговата възраст и мироглед. Стражарят забеляза Олян на прозореца и му махна с ръка.
Не, побегнеше ли, нещата щяха да се усложнят и оплескат. Ще трябва да се измъква с блъф. А и не че беше сторил нещо нередно, технически погледнато. Писмото го беше стреснало, това беше то.
Олян си седеше зад бюрото изглеждайки зает, когато Станли се върна водейки г-н Въртел, най-видния и, на 351 годишната си възраст, вероятно най-стария адвокат в града. Съпровождаха го сержант Ангуа и ефрейтор Нобс, който съгласно ширещите се слухове беше тайният върколак на Стражата. Ефрейтор Нобс беше съпроводен от голяма кошница от плетена тръстика, а сержант Ангуа държеше писукащ гумен кокал, с който тя от време на време разсеяно изписукваше. Нещата тръгваха на оправяне, но също и на ошашкване.
Първоначалните сладки любезности не бяха чак толкова сладки поради близостта на Ноби Нобс и на юриста, вонящ на балсаматорска течност, но като приключиха с тях г-н Въртел каза:
- Доколкото разбрах, вчера сте посетили г-жа Хали Разкош, г-н Ментелик.
- О, да. Ъ, докато тя беше още жива, - отговори Олян и изруга наум неизвестния автор на писмото. Губеше форма, ама наистина.
- Това не е разследване за убийство, господине, - намеси се спокойно сержантката.
- Сигурни ли сте? При тези обстоятелства...
- Погрижихме се да сме сигурни, господине, - прекъсна го сержантката – при тези обстоятелства!
- Значи не подозирате семейството?
- Не, господине. Нито пък Вас.
- Мен ли? – ченето на Олян уместно падна при това предположение.
- Всеобщо достояние бе фактът, че г-жа Разкош бе много болна, - подхвана г-н Въртел – И, както изглежда, Вие, г-н Ментелик, доста сте и допаднал. Тя Ви остави в наследство нейното кученце Калпазанчо.
- Както и чувал играчки, черджета, карирани палтенца, тарлъчета, осем нашийника, включително един украсен с диаманти и, ами, значително количество всякакви други партакеши, - допълни сержант Ангуа и отново изписука с гумената кост.
Устата на Олян се затвори.
- Кучето, - продума той кухо - Значи просто така кучето? И играчките?
- Нещо повече ли очаквахте? – заяде се Ангуа.
- Дори и това не го очаквах! – Олян погледна коша, който беше подозрително тих.
- Дадох му едно от неговите сини хапчета, – информира го услужливо Ноби Нобс – Те за кратко го освяткват. Да ама не върши работа с хора. Имат някакъв примес на анасон.
- Не е ли всичко това малко ... странно? – рече Олян – Какво прави тук Стражата? Заради диамантения нашийник ли? А и изобщо, мислих си, че завещанието няма да се отваря преди погребението.
Г-н Въртел си прочисти гърлото. От устата му излетя молец.
- Действително, така е. Но понеже съм запознат със съдържанието на завещанието, счетох, че ще е най-благоразумно да побързам за Кралската Банка и да взема незабавни мерки по най-...
Последва много продължителна пауза. За едно зобми целият му живот е една пауза, но в случая изглеждаше, че той търси подходящата дума.
- ... проблематичните точки в него, - завърши той.
- Добре де, предполагам все някой трябва да храни сладичкото кученце, - пенеше се Олян – но някак не си мислих, че...
- В действителност ... проблемът, ако има такъв, е в неговите документи, - каза г-н Въртел.
- Нечиста порода, а? – заяде се Олян.
- Не става дума за родословието му, - отвори си куфарчето г-н Въртел – Може би сте запознати с факта, че покойният сър Джошуа завеща един процент от банката на г-н Калпазанчо?
Черен мразовит вятър задуха през ума на Олян.
- Да, - подтвърди той – Запознат съм.
- Покойната г-жа Разкош му завеща още петдесет процента. Което, г-н Ментелик, съгласно устава на банката, означава, че той е новият председател на борда на директорите и. А Вие притежавате него.
- Чакайте малко, едно животно не може...
- А, може, г-н Ментелик, може, - прекъсна го с адвокатско злорадство Въртел – Налице е внушителен материал по въпроса в прецедентното право. Веднъж дори е имало случай на магаре ръкополжено за епископ * и на костенурка назначена за съдия. Очевидно по-трудните професии не са чак толкова добре представени. Например досега нито един кон не е изпълнявал функциите на дърводелец. Но куче на председателска длъжност, това е относително обичайно.
- Но това е напълно безсмислено! Тя изобщо не ме познаваше!
А умът му му натякваше: „о, познаваше те тя, познаваше те! С един поглед, тряс-прас, и те надуши!”
- Завещанието ми беше продиктувано снощи, г-н Ментелик, в присъствието на двама свидетели и на лекаря на г-жа Разкош, който декларира, че тя напълно владее ума си, макар и не тялото си, - г-н Въртел се изправи – Така че, накратко, завещанието е законно. Не е необходимо да бъде смислено.
- Но как ще може той, ами да председателства заседания? Единственото, което той знае за седенето, е командата „Седни”!
- Може да се приеме, че той ще осъществява председателските си функции фактически посредством Вас, - обясни адвокатът.
Откъм сержант Ангуа се дочу изписукване.
- А какво ще стане, ако той умре? – поиска да знае Олян.
- А, благодаря Ви, че ме подсетихте, - г-н Въртел извади един документ от куфарчето си – Да, тук пише: акциите ще бъдат разпределени между останалите членове на семейството.
- Останалите членове на семейството ли? Какво, на неговото семейство ли? Не мисля, че ще има кой знае какви шансове да има такова!
- Не, г-н Ментелик, - каза Въртел – на семейство Разкош.
Ветровете в ума на Олян се смразиха още повече.
- Колко живее едно куче?
- Обиковено куче ли? – вметна Ноби Нобс – Или куче застанало между сюрия Разкошови и поредното богатство?
- Ефрейтор Нобс, това беше коментиране на текущо разследване! – скастри го сержант Ангуа.
- Сори, сержант.
- Ъ-хъм, - прокашлянето на г-н Въртел освободи още един молец – Господин Калпазанчо е навикнал да нощува в Директорските покои в банката, г-н Ментелик. И Вие също ще спите там. Това е условие на завещанието.
Олян се изправи.
- Откъде накъде ще правя нещо такова, - избухна той – Не е като да съм извършил престъпление! Не може някой ей така да си манипулира хората от гро... добре де, Вие можете, сър, няма проблеми, тя обаче не може просто...
От куфарчето бе изваден още един плик. А г-н Въртел се усмихваше, което хич не беше добър знак.
- Също така г-жа Разкош написа и тази лична искрена молба до Вас, - каза той – А сега, сержант, мисля че следва да оставим г-н Ментелик насаме.
Те си тръгнаха, макар че след няколко секунди сержант Ангуа се върна и без да продума и дума, както и без да среща погледа му, отиде до чувала с играчките и пусна пищящия гумен кокал в него.
Олян отиде до кошницата и вдигна капака. Калпазанчо отвори очи, прозина се, след което се изправи на задни лапи и почна да служи. Завъртя неуверено веднъж дваж опашката си и огромните му очи се изпълниха с надежда.
- Не ме гледай така, хлапе, - обърна му гръб Олян.
Писмото на г-жа Разкош беше напоено в лавандула с лек примес на джин. Беше написано с много тънък старчески почерк:
„Драги ми г-н Ментелик,
Със сърцето си усещам, че Вие сте мил и любезен човек, който ще се грижи за мъничкия ми Калпазанчо. Умолявам Ви, бъдете добър към него. Той беше единственият ми приятел в трудни времена. Парите са толкова грубо нещо за споменаване в такива обстоятелства, но ежегодно ще Ви се изплаща сумата от $20000 (в края на срока) за изпълнението на задълженията, които Ви моля да приемете.
Ако откажете или ако той умре не от естествени причини, тарикатския Ви задник ще го чака Гилдията на Убийците. $100000 са депозирани при лорд Дауни и неговите млади джентълмени ще Ви намерят и жив ще Ви одерат какъвто сте ми пор, умнико!
Боговете да Ви благословят за добрината Ви към една изпаднала в беда старица.”
Олян беше впечатлен. Хем тояга хем морков. А Ветинари използваше само тоягата, или пък те халосваше по главата с моркова. Ветинари! Ето кой има да отговори на някои въпроси!
Космите от задната страна на врата му, и без това навикнали от десетилетия наред на избягване на опасности и изведнъж добили извънредна чувствителност поради думите на г-жа Разкош все още ехтящи в черепа му, настръхнаха от ужас. Нещо влетя през прозореца и тресна във вратата. Но когато стъклото се строши, Олян вече се беше хвърлил на килима.
Във вратата трептеше черна стрела.
Олян пропълзя по пода, протегна се, взе стрелата и пак залегна. С изискани бели букви, като надпис на някой древен пръстен, на нея пишеше: „ГИЛДИЯ НА УБИЙЦИТЕ – КОГАТО СТИЛЪТ Е ОТ ЗНАЧЕНИЕ”.
Просто предупредителен изстрел, нали така? Нищо повече от учтиво напомняне? Нещо като акцент? Просто за всеки случай?
Калпазанчо използва случая да изскочи от кошницата си и да оближе лицето на Олян. Калпазанчо не го интересуваше кой е той и какво е сторил, той просто искаше да се сприятели.
- Мисля си, - предаде се Олян – че аз и ти следва да излезем на малко разходчица.
Кученцето изджафка възбудено, отиде до торбата с аксесоарите и я задрапа, докато не тя не се катурна. Той изчезна в нея като остави видима само лудо въртящата си се опашка, и излезе повлякъл малко червено кучешко палтенце с избродиран надпис „Вторник”.
- Позна, малчо, - похвали го Олян, докато му го закопчаваше. Което не беше лесно, защото беше непрекъснато обливан с кучешки лиги.
- Ъ, дали случайно не знаеш, къде ти е каишката, а? – пробва се Олян, стараейки се да не преглъща. Калпазанчо се метна към торбата и се върна с червена каишка.
- Та-ка, - каза Олян – Това сега ще бъде най-скоростната разходчица в цялата история на разходчиците. Фактически ще си е баш разхукванчица...
Тъкмо като посегна към дръжката на вратата, тя се отвори. И Олян се озова втренчен в чифт дебели като дървесни стволове крака с теракотов цвят.
- Надявам Се Че Не Надничате Под Роклята Ми, Г-н Ментелик, - избоботи някъде отвисоко Гладис.
И за какво по-точно, помисли си Олян. А на глас каза:
- О, Гладис. Ще бъдеш ли така любезна просто да идеш и да застанеш до прозореца? Благодаря!
Чу се кратко туп! И Гладис се обърна хванала още една черна стрела между палеца и показалеца си. От внезапното и спиране в хватката на Гладис тя се беше запалила.
- Някой Ви Е Изпратил Стрела, Г-н Ментелик, - провъзгласи тя.
- Нима? Просто я изгаси и я остави във входящата кореспонденция, ако обичаш, - се разпореди Олян пропълзявайки през вратата, - А аз само да се видя с един човек относно едно куче.
Той хвана Калпазанчо и забърза надолу по стълбището и през претъпканата главна зала, по каменните стъпала на входа и ето, една черна карета тъкмо паркираше до тротоара. Ха! Този човек винаги ли ще е с една стъпка напред?
Той отвори със замах вратата, когато каляската спря, стовари се тежко в незаетата седалка с Калпазанчо лаещ възбудено в ръцете му, вдигна поглед над отсрещната страна на килима и каза...
- О... извинявайте, аз си мислих, че това е каретата на лорд Ветинари...
Една ръка се протегна и затръшна вратата. Носеше голяма, черна и много скъпа ръкавица с инкрустации от черен турмалин. Погледът на Олян я проследи нагоре през рамото към лицето, което каза:
- Не, г-н Ментелик. Казвам се Козмо Разкош. Тъкмо идвах да се видя с Вас. Приятно ми е.

Глава 4

Мрачният пръстен – Необичайно чене – Работа за цял живот, но не и за дълго – Начални стъпки – Забавна журналистика – Всичко е за Града – Един ден в неговите обуща – Шанс за Разкош

ТОЗИ ЧОВЕК ... ИЗРАБОТВАШЕ НЕЩА. Беше невъзпят майстор, защото нещата, които правеше, никога не излизаха на бял свят под неговото име. А обикновено излизаха под имената на умрели хора, които приживе са били майстори в занаята си. Той от своя страна беше майстор в един определен занаят. Занаята на наподобяването.
- Парите във Вас ли са?
- Да, - мъжът с кафявата роба посочи тъпеещия до него трол.
- Защо трябваше да ми водиш това? Не мога да ги понасям.
- Петстотин долара не са малък товар, г-н Морпет. А и са си доста пари за бижутерия, която не е дори сребърна, ако ми позволите да добавя, - каза младият мъж, който се казваше Дотук.
- Да де, да, това е тънкият момент, нали? – отвърна възрастният мъж – Знам аз, че не е баш редно, това дето го вършите. А и Ви казах вече, че стигият е по-рядък и от златото. Само дето не блести... Е, освен ако не оплескаш нещата. Повярвайте ми, всичкия който имам, мога да го продам на Убийците. Тея префинени господа много си падат по черното, няма майтап. Умират си за него.
- Няма нищо незаконно. Буквата V не принадлежи на никого. Вижте, нали вече се разбрахме за това. Дайте да го видя.
Възрастният мъж изгледа Дотук малко по-така, след което отвори едно чекмедже и извади на бюрото си една малка кутийка. Нагласи отразителите на лампите и каза:
- Е добре, отваряйте го.
Младият мъж вдигна капака, и ето го, черен като нощта, а V-то една още по-дълбока и рязка сянка. Той си пое дълбоко дъх, посегна към пръстена и го изпусна ужасен.
- Горещ е!
Майсторът на нещата, които изглеждаха, изсумтя.
- Ам’че как. Нали е стигий, как иначе. Той изпива светлината. Да беше на пълна дневна светлина, сега щяхте да си ближете пръстчето и да квичите. Дръжте си го в кутийката като е светло навън, ясно ли е? Или си го носете под ръкавица, ако сте голям тежкар.
- Съвършен е!
- Да. Такъв си е, - възрастният човек пъргаво си прибра пръстена и Дотук запропада в своя си частен ад.
– Точно като истинския е, - процеди наподобителят – О, я не ми се правете на изненадан. Да не мислите, че не знам, какво съм изработил? Виждал съм аз няколко пъти истинския, та значи този ще излъже и самия Ветинари. Доста забравяне ще падне.
- Не разбирам, какво имате предвид! - изпротестира Дотук.
- Тогава значи сте глупак.
- Нали Ви казах, че буквата V не принадлежи на никого!
- И вие ли ще обясните това на Негова Светлост, а? Като ви гледам, няма да сте вие. Да, ама ще ми платите още петстотин. Че вече си мисля за пенсиониране, така че малко допълнителни парички ще ме откарат далече далече от тук.
- Бяхме се разбрали!
- А сега ще се разберем наново, нали така? – предложи Морпет.
- Добре де, петстотин, проклет да си.
- Само дето вече станаха хиляда, - не миряса старецът – Виждате ли? Много сте бърз нещо. Изобщо не рачихте да се пазарите. Значи малката ми играчка страшно му е притрябвала на някого, нали? Общо хиляда и петстотин. Или се опитайте да намерите още някого в тоя град, който да може да работи стигий като мен. И ако си отворите устата за нещо друго освен „да”, ще станат две хиляди. Ще го бъде както аз кажа.
Последва по-продължителна пауза. Накрая Дотук каза:
- Да. Но ще трябва да се върна за останалите.
- Давай, господинчо. Ще ме завариш пак тук. Ето, не беше толкова мъчно, а? Нищо лично, просто бизнес.
Пръстенът бе прибран в кутията, а кутията в чекмеджето. По знак на младия човек тролът остави кесиите на пода и, свършил си работата, се изгуби в нощта. Внезапно Дотук се обърна и дясната ръка на наподобителя се стрелна надолу зад бюрото. Поуспокои се, когато младият човек подхвърли:
- Нали ще сте си тук?
- Аз ли? Винаги съм си тук. Я си вървете.
- Но нали ще сте тук?
- Вече ви казах, че да.
В тъмнината на вонящия коридор младият мъж отвори вратата с разтуптяно сърце. Облечена в черно фигура пристъпи вътре. Не можеше да различи лицето зад маската, но прошепна:
- Кутията е в горното ляво чекмедже. Някакво оръжие отдясно. Задръжте парите. Само недейте да го ... наранявате, разбрахме ли се?
- Да го наранявам ли? Не съм тук за това! – изсъска тъмната фигура.
- Знам, но ... направете го чисто, става ли?
След което Дотук затвори вратата зад себе си.
Навън валеше. Той отиде и застана до отсрещната врата. Беше трудно да се чуе каквото и да е през дъжда и шума от преливащите канали, но му се стори, че в крайна сметка дочу приглушено тупване. Може и да беше само неговото въображение, защото не чу вратата да се отваря или убиецът да се приближава, та замалко не си глътна езика, когато оня се надвеси право над него, натика кутията в ръката му и изчезна в дъжда. Миризма на лютива мента се разнесе по улицата, сиреч човекът беше методичен и беше хвърлил ментова бомба след себе си да прикрие миризмата му.
Ех ти, глупав, глупав дъртак! – рече си Дотук посред суматохата в черепа му. Защо просто не си прибра парите и не си затрая? Нямах никакъв избор! Той няма да рискува ти да се раздрънкаш!
Дотук усети, че му се повдига. Изобщо не беше мислил да става така! Изобщо не беше искал някой да умира! И тогава повърна.
Това беше преди една седмица. И оттогава нещата изобщо не се бяха подобрили.

Лорд Ветинари имаше черна карета.
И други хора също имаха черни карети.
Следователно не всеки дошъл с черна карета е лорд Ветинари.
Това беше важно философско прозрение, което Олян, за свое най-голямо съжаление, бе забравил поради напечеността на момента.
Вече нямаше нищо напечено. Козмо Разкош излъчваше студенина, или най-малкото проявяваше вдъхновени усилия в тази насока. Беше облечен в черно, разбира се, както правят хора искащи да покажат колко са богати, но това, което всъщност го издаваше беше брадата. Технически погледнато тя беше островърха брадичка подобна на тази на лорд Ветинари. По една тънка ивица черни косми се спускаше по всяка от скулите му, отклоняваше се за също толкова тънка примка под носа и двете се срещаха в черен триъгълник точно под устната, придавайки на Козмо това, което той си мислеше, че е заплашителна елегантност. И действително, при Ветинари резултатът беше точно такъв. При Козмо елегантната лицева принадлежност обаче затъваше безрадостно посред тлъсти сини бърни, изпъстрени със ситни капки пот, което създаваше впечатление на срамно окосмяване насред брадичката. Наложително беше някой майстор бръснар да се грижи за нея косъм по косъм всеки ден, и работата му в никой случай не ставаше по-лесна от факта, че Козмо се беше поналял, откакто си беше избрал този стил. Има момент в живота на безгрижния младеж, когато плочките му ставаха на възглавнички, но при Козмо те се бяха превърнали в цял дюшек.
И тогава човек виждаше очите му и те наваксваха всичко. Имаха дистанцирания поглед на човек, който вече те вижда мъртъв...
Но вероятно това не бяха очите на самия убиец, предположи Олян. Сигурно той купуваше смъртта, щом му дотрябваше. Вярно, това по пръстите му, лекичко по-дундести за тях отколкото трябва, очевидно бяха тумбести пръстени с отрова, но някой наистина от бизнеса нямаше да ги има чак толкова много, нали? Истинските убийци нямат нужда от самореклама. И за какво му беше тази елегантна черна ръкавица на другата ръка? Това беше увлечение по Гилдията на Убийците. Та значи, възпитаник на гилдията. Много хлапета от висшата класа ходеха там, но малцина изкарваха Черната Програма. Той сигурно е имал извинителна бележка от майка му за занятията по намушкване.
Калпазанчо трепереше от страх или, може би, от ярост. В ръцете на Олян той ръмжеше като леопард.
- Я, кученцето на моята мащеха, - забеляза Козмо, когато каляската потегли – Колко сладко. Няма да си хабя думите. Давам Ви за него десет хиляди долара, г-н Ментелик, - той показа една хартишка в ръката си без ръкавица – Подписано от мен нареждане за парите. Всеки в този град ще го приеме.
Гласът на Козмо беше нещо като модулирана въздишка, все едно говоренето беше болезнено за него. Олян прочете:
Моля, изплатете сумата от Десет Хиляди Долара на Олян фон Ментелик
И отдолу беше подписът на Козмо Раскош с много заврънкулки върху марка от едно пени.
Подпис върху марка... Това пък откъде ли беше дошло? Но човек се натъкваше все по-често и по-често на това явление в града, а ако попиташ защо, казваха ти: “щото, виждате ли, така става законно”. А и беше по-евтино от нотариус, така че се прихвана.
И ей ги на, десет хиляди долара насочени право срещу него.
Как смее да ми предлага подкуп, помисли си Олян. В интерес на истината, това беше втората му мисъл, тази на предстоящия носител на златообразната верига. Първата му мисъл, тази на стария Олян, беше: как смее да ми предлага толкова малък подкуп.
- Не, - отсече той – Впрочем, ще изкарам повече само като го гледам някой друг месец!
- Е, да, но моята оферта е не толкова ... рискова.
- Така ли мислите?
Козмо се усмихна:
- Хайде сега, г-н Ментелик, ние сме зрели хора...
- ... вие и аз, а? – довърши Олян – Колко предсказуемо. Освен това, първо трябваше да ми предложите повече пари.
На този етап нещо се случи в областта на челото на Козмо. И двете му вежди се заизвиваха като тези на Калпазанчо, когато се озадачеше от нещо. За момент те се нагънаха, после Козмо видя изражението на Олян, шляпна се по веждата и му хвърли краткотраен поглед, обещаващ незабавна смърт в случай на какъвто и да е коментар. После той си прочисти гърлото и каза:
- За нещо, което мога да си получа и безплатно ли? Искът ни, че мащехата ми не е била вменяема, когато е написала това завещание, ни е в кърпа вързан.
- На мен умът и ми изглеждаше остър като стрела, господине, - възрази Олян.
- С два заредени арбалета на бюрото и ли?
- А, прав сте. Да, ако тя наистина беше с всичкия си, трябваше да наеме няколко трола с големи преголеми сопи.
Козмо хвърли на Олян дълъг преценяващ поглед, или поне това, което той очевидно смяташе за такъв, но Олян познаваше тази тактика. Тя бе предназначена да накара оглеждания да си мисли, че го претеглят за сериозно сритване, но без проблеми можеше да значи също и “Я да го зяпна едно хубаво докато се чудя, какво да правя по-нататък”. Козмо може и да нямаше никакви скрупули, но не беше глупав. Един човек със златен костюм привлича вниманието и все някой ще си спомни, в коя карета се е качил.
- Опасявам се, че мащехата ми Ви е вкарала в големи неприятности, - рече Козмо.
- И преди съм бил в неприятности, - отвърна Олян.
- О? И кога е било това?
А това, виж, излезе умно и неочаквано. Ах, миналото. Хич не е добре да се насочва човек натам. Олян се постара да го избегне.
- Толкова малко е известно за Вас, г-н Ментелик, - продължаваше Козмо – Роден сте в Юбервалд и сте станал Генерален началник Пощите. Междувременно...
- Някак си съм успял да оцелея, - довърши Олян.
- Наистина завидно постижение, - съгласи се Козмо. Потропа по страницата на каляската и тя започна да забавя, - Убеден съм, че ще продължите в същия дух. Между другото, позволете ми поне да Ви оставя това...
Той скъса чека на две и остави половинката, която много благоразумно не съдържаше печата или подписа му, да падне в скута на Олян.
- За какво ми е това? – попита Олян, взимайки я, опитвайки се да удържа беснеещия Калпазанчо с другата си ръка.
- О, просто декларация на добра воля, - отговори Козмо, в момента когато каретата спря – Някой ден може да се почувтвате склонен да ми поискате и другата половинка. Но разберете ме, г-н Ментелик, аз обикновено не си давам труда да правя нещата по трудния начин.
- Моля Ви, не се затруднявайте заради мен, - каза Олян отваряйки вратата. Отвън беше площад Сатор, пълен с хора и коли и смущаващо потенциални свидетели.
За момент челото на Козмо отново направи онзи ... номер с веждите. Той го шляпна и каза:
- Не сте ме разбрали правилно, г-н Ментелик. Това беше трудния начин. Довиждане. Моите почитания на Вашата млада дама.
Олян се извърна на паветата, но вратата вече беше затръшната и каляската запраши нанякъде.
- Защо не добави “Знаем, къде децата ти ще ходят на училище”, а? – извика той след нея.
И какво сега? Пъклена му работа, как го бяха натресли само в това.
Малко по-нагоре по улицата го чакаше дворецът. Ветинари имаше да отговори на някои въпроси. Как ли го беше уредил? Стражата каза, че тя била умряла от естествена смърт! Да, но той нали беше обучен за убиец? И то истински, специализирал в отровите, може би.
Той прекрачи отворената порта, но го спряха стражите на самата сграда. Олян тях отдавна ги знаеше. За тях сигурно имаше приемен изпит. Ако отговореха на въпроса „Как се казваш?” и го сгрешаха, ги наемаха. Имаше тролове, които можеха да ги бият по схватливост. Обаче не можеше да ги метнеш или оплетеш. Те си имаха списък на хората, които можеше да влизат направо и още един на хората, които се нуждаеха от уговорена среща. Ако те нямаше в нито един от списъците, не те пускаха и толкова.
Обаче техният капитан, достътъчно интелигентен да чете едри печатни букви, разпозна „Генералния Началник на Пощите” и „Председателя на Кралската Банка” и изпрати един от момците си да изприпка до Дръмнот с набързо надраскана бележка. За изненада на Олян десет минути по-късно той бе въведен в Продълговатия кабинет. Всичките места около голямата конферентна маса от едната му страна бяха изпозаети. Олян позна някои от водачите на гилдии, но неколцина изглеждаха средни граждани, трудови мъже, хора които не се чувстваха уютно под покрив. По масата бяха разгърнати карти на града. Той беше прекъснал нещо. Или по-скоро, Ветинари беше прекъснал нещо заради него.
Лорд Ветинари се изправи веднага след като Олян влезе и го подкани да се приближи.
- Моля да ме извините, дами и господа, но трябва да отделя време на Генералния Началник на Пощите. Дръмнот, бъдете любезен още веднъж да прегледате цифрите с всички присъстващи. Г-н Ментелик, насам, ако обичате.
На Олян му се стори, че чу приглушен смях зад гърба си, когато бе въведен в нещо, което на пръв поглед изглеждаше като коридор с висок таван, но което се оказа един вид художествена галерия. Ветинари затвори вратата зад тях. Щракането и се стори много силно, поне на Олян. Гневът му бързо изстиваше и го заместваше изтръпване от ужас. В крайна сметка Ветинари си беше тиранин. Ако Олян никога повече не бъде видян, реномето на Ветинари щеше само да се покачи.
- Оставете г-н Калпазанчо на пода, - каза Ветинари – На малкия ни приятел ще му се отрази добре малко да се поразтича.
Олян спусна кучето на пода. Беше като да си хвърли щита. И сега можеше да възприеме, какво точно излагаше тази галерия. Това, което на пръв поглед му изглеждаше да са изваяни от камък бюстове, всъщност бяха восъчни лица. И Олян знаеше кога и как бяха изготвени те.
Бяха смъртни маски.
- Моите предшественици, - обясни Ветинари крачейки по коридора – Непълна колекция, естествено. В някои случаи главата не е била намерена или пък, както сигурно бихте се изразили, е била в доста непригледен вид.
Последва тишина. Като последен глупак Олян взе че я прекъсна:
- Трябва да е странно чувство всеки ден да Ви гледат така отгоре.
- О, така ли мислите? Бих казал, че по-скоро аз гледам тях отгоре. Прости хора, повечето от тях, алчни, корумпирани и непохватни. Хитростта може и да свърши работата на мисълта до известен момент, след което човек умира. Повечето от тях умряха богати, тлъсти и ужасени. Оставиха града по-лош от преди поради некадърността си и по-добър от преди поради смъртта си. Сега обаче градът се съживи, г-н Ментелик. Напредваме. А нямаше да е така, ако владетелят беше от онзи вид мъже, които биха убивали престарели дами, нали ме разбирате?
- Изобщо не съм казвал...
- Много добре знам, какво изобщо не сте казвали. Много гръмогласно се въздържахте да го кажете, - Ветинари вдигна вежда – Аз съм извънредно ядосан, г-н Ментелик.
- Да, но мен ме натресоха в това!
- Не бях аз, - увери го Ветинари – Мога да Ви уверя, че ако аз Ви бях, както се изразихте на Вашия нелицеприятен уличен жаргон, „натресъл в това”, щяхте напълно да разберете всички значения на „натрисане” и да придобиете незавиден опит за „това”.
- Знаете, какво имам предвид!
- Майчице, истинският Олян фон Ментелик ли казва това или е просто човекът, очакващ съвсем правдоподобната си златна верига? Хали Разкош знаеше, че си отива и просто промени завещанието си. За което и свалям шапка. Така и персоналът ще Ви приеме по-лесно. Всъщност тя Ви оказа огромна услуга.
- Услуга ли? Че те стреляха по мен!
- Вероятно за акцент? – предположи Ветинари, сядайки на тапицирано в кадифе кресло.
- Вижте сега, банковото дело се предполага да е скучно! Цифри, пенсии, работа за цял живот!
- Може и да е за цял живот, но не и за дълго, - Ветинари определено се наслаждаваше.
- Вие можете ли да направите нещо по въпроса?
- Относто Козмо Разкош ли? Че защо? Предложението да се купи куче не е незаконно.
- Но цялото семейство е... Чакайте, откъде знаете? Не съм Ви го казал!
Ветинари махна пренебрежително с ръка:
- Познаваш ли човека, познаваш и подхода. Аз познавам Козмо. В подобна ситуация той не би прибегнал до насилие, ако работата може да се свърши с пари. Той може да е много обаятелен когато пожелае.
- Но чух какво ли не за останалите. Изглеждат много отровна пасмина.
- В никой случай не бих могъл да коментирам това. Във всеки случай Хали Ви помогна в това отношение. Гилдията на Убийците няма да приеме втора поръчка за Вас. Конфликт на интереси, нали разбирате. Предполагам, че теоретично биха могли да приемат поръчка за председателя, но се съмнявам че ще го направят. Убийство на стайно кученце? Това няма да изглежда добре във ничия автобиография.
- Не съм се съгласявал да се оправям с нещо такова!
- Не, г-н Ментелик, Вие се съгласихте да умрете, - сряза го Ветинари с глас внезапно станал студен и смъртоносен като падаща висулка – Наехте се да бъдете справедливо обесен до смърт за престъпления срещу града, срещу общото благо, срещу доверието между хората. И бяхте възкресен, защото градът изискваше да бъдете. Всичко е за Града, г-н Ментелик. Всичко винаги е за Града. Разбира се знаете, че имам планове?
- Да, имаше го във „Вестника”. Инфраспраструктурният Проект. Искате да построите пътища и отводнителни канали и улици под града. Набарали сте някаква джуджешка машина, наричана Устройство. А джуджетата могат да правят водонепроницаеми тунели. Гилдията на Майсторите е много възбудена от всичко това.
- От мрачния Ви тон съдя, че Вие не сте?
Олян сви рамене. Машинарии от какъвто и да е вид никога не го бяха интересували.
- Не мисля, че си заслужава чак толкова.
- Смайващо, - порази се Ветинари – Добре тогава, г-н Ментелик, най-малкото можете да отгатнете, от какво ще се нуждаем в особено големи количества за този проект.
- От лопати?
- От финансиране, г-н Ментелик. И аз щях да го имам, ако банковата ни система беше в крак с времето. Имам пълно доверие в способността Ви ... малко да я поразтърсите.
Олян направи един последен опит:
- Пощенската Служба се нуждае от мен...
- Не и в момента, мисълта за което направо Ви изприщва, - възрази Ветинари – Вие не сте човек на рутината. Поради което Ви давам отпуска. Г-н Грош вече Ви е замествал и макар той и да не обладава вашия ... блясък, така да се каже, той, сигурен съм, ще съумее да поддържа службата.
Той се изправи, което значеше, че аудиенцията беше към края си.
- Градът губи кръв, г-н Ментелик, а Вие сте тампонът, който ми трябва. Вървете да правите пари. Освободете богатството на Анкх-Морпорк. Г-жа Разкош Ви повери банката. Управлявайте я добре.
- Както знаете, тази банка е кучешка работа!
- И каква само доверчива муцунка има то, - заключи Ветинари и изпрати Олян до вратата – Не ме оставяйте на Ви задържам, г-н Ментелик. Помнете, че всичко е за града.

На път към банката Олян видя поредното протестно шествие. Напоследък бяха позачестили. Чудна работа, как ставаше така, че всички искаха да живеят под деспотичния режим на тираничния лорд Ветинари. Заливаха града, чиито улици очевидно бяха постлани със злато. Е, не беше злато. Но напливът даваше резултат, без никакво съмнение. Като се започне с това, че надниците падаха.
Това шествие беше против наемането на големи, които вършеха без оплакване най-мръсните работи, бачкаха без да спират и бяха толкова честни, че чак си плащаха данъците. Да, но не бяха човеци и имаха горящи очи, а хората понякога ставаха докачливи за подобни неща.
Г-н Криви трябва да го е причаквал зад някоя колона. Олян едва беше прекрачил прага с доволния Калпазанчо гушнат под рамото му, а главният касиер вече беше до него.
- Персоналът е много загрижен, сър, - каза той, насочвайки Олян към стълбището – Позволих си да им кажа, че ще говорите пред тях по-късно.
Олян долавяше разтревожените погледи. Както и други неща, сега, като огледа наоколо с почти собственическо око. Да, банката беше построена добре от отлични материали. Но веднъж като се отбележи това, човек виждаше и следите на времето и занемаряването. По нещо тя приличаше на вече неудобно обширната къща на бедна стара вдовица, която вече не може да види прахта. Бронзът беше потъмнял, червените плюшени завеси се бяха попротъркали, мраморният под блестеше само на случайни петна...
- Какво? – произнесе той – А, да. Добро хрумване. Тази банка не може ли да се поразчисти?
- Сър?
- Килимите са мръсни, плюшените въжета са се разнищили, завесите са познавали и по-добри векове, а бронзовите детайли се нуждаят от едно бая добро лъсване. Банката трябва да изглежда пригледна, г-н Криви. Човек може и да даде пари на някой просяк, но със сигурност няма да си ги вложи при него, нали?
Веждите на Криви се вдигнаха:
- Това значи са възгледите на председателя, така ли?
- Председателят ли? О, да. Г-н Калпазанчо много държи на чистотата. Нали така, Калпазанчо?
Калпазанчо спря да ръмжи на г-н Криви за достатъчно време, че да лавне няколко пъти.
- Виждате ли? – посочи го Олян – Като не знаеш какво да правиш, среши си косата и си лъсни обувките. Мъдри слова, г-н Криви. Хуквайте да изпълнявате.
- Ще набера най-високата скорост, която позволяват способностите ми, сър, - отговори Криви – Междувременно една млада дама Ви търси, сър. Очевидно не желаеше да ни осведоми за името си, но каза, че сте щели да се зарадвате да я видите. Поканих я в малката приемна.
- Наложи ли Ви се да отворите прозорците? – осведоми се с надежда Олян.
- Не, сър.
Това изключваше Прелест-Хубавинка, което сторваше път на една ужасяваща мисъл:
- Нали не е някоя от семейство Разкош?
- Не, сър. И е време за обяда на Ка... на председателя, сър. Приготвено му е студено обезкостено пиле, заради стомаха му. Да изпратя ли и него в малката приемна?
- Да, моля Ви. Ще можете ли да гепите нещо и за мен?
- Да гепим? – Криви изглеждаше озадачен – Имате предвид да откраднем?
А, значи такъв вид човек, помисли си Олян.
- Имах предвид да ми намерите нещо за хапване, - преведе той.
- Разбира се, сър. Има малка кухня към апартамента и имаме готвач на повикване. Г-жа Разкош живя тук от известно време. Ще е интересно отново да си имаме Стопанин на Кралския Монетен двор.
- Харесва ми как звучи Стопанин на Кралския Монетен двор, - вметна Олян – Какво ще кажеш, Калпазанчо?
Схванал намека, председателят джафна.
- Хъм, - изкоментира г-н Криви – И една последна подробност, сър. Ще можете ли, ако обичате, да подпишете тези неща? – и той показа купчина хартии.
- Какво са те? Нали не са протоколи? Аз не водя протоколи.
- Най-различни формалности, сър. Като цяло те се свеждат до подписването на приемането на банката от името на председателя, но ми беше посочено, че е желателно и лапичката на г-н Калпазанчо да фигурира на обозначените места.
- А той налага ли се да прочете всичко това? – попита Олян.
- Не, сър.
- Значи и аз няма да ги чета. Това все пак е банка. Вече ме водихте на обиколка. Не е като да липсва някое колело. Просто ми покажете къде да подпиша.
- Само ето тук, сър. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук...

Дамата в приемната беше определено привлекателна жена, но понеже работеше за „Вестника”, Олян не се чувстваше в състояние да я признае за пълноправна дама. Една дама не цитираше злобно точно каквото си казал, но не точно каквото си имал предвид, нито пък те халосваше по главата с неочаквано трудни въпроси. Добре де, като стана дума, много дами точно това си правеха, при това честичко, на нея обаче и плащаха за това.
Обаче, трябваше да се признае, със Захариса Крипслок беше забавно.
- Захариса! Каква очаквана изненада! – поздрави я той влизайки в стаята.
- Г-н Ментелик! Винаги е удоволствие за мен! – възкликна в отговор жената – Та значи сега вече сте лицето на едно куче?
Такова ми ти забавно. Малко като да жонглираш с ножове. Постоянно трябва да си нащрек. Като добра гимнастика.
- Вече заглавията ли пишем, Захариса? – каза той – Аз просто изпълнявам условията на завещанието на г-жа Разкош.
Той остави Калпазанчо на полираната маса и седна.
- Значи сега сте председател на банката?
- Не, г-н Калпазанчо е председателят на банката, - поправи я Олян – Джафни многозначително на милата дама с наострения молив, Калпазанчо!
- Джаф, - каза Калпазанчо.
- Г-н Калпазанчо е председателят, - повтори Захариса и завъртя очи – Но разбира се. А Вие получавате заповедите си от него, така ли?
- Да. Аз, впрочем, съм Стопанинът на Кралския Монетен двор.
- Кучето и неговият стопанин, - произнесе замислено Захариса – Колко мило. И предполагам, че можете да четете мислите му благодарение на някаква мистична връзка между куче и човек?
- Захариса, никога нямаше да мога да се изразя толкова добре.
Те си размениха усмивки. Това беше само първият рунд. И двамата знаеха, че още само загряват.
- В такъв случай да приемам ли, че не сте съгласни с онези, които казват, че това е последната интрига от страна на покойната г-жа Разкош целяща изтръгването на банката от ръцете на остатъка от семейството и, които, както считат някои, са напълно неспособни да я водят накъдето и да е освен към поредната катастрофа? Или пък бихте подтвърдили мнението на мнозина, че Патрицият има твърдото намерение да притисне нежелаещия да сътрудничи с него банков бранш в града и намира в настоящата ситуация перфектния си шанс?
- Някои, които считат, онези, които казват... Кои ще да са тези тайнствени личности? – Олян се постара да извие вежда като Ветинари – И откъде познавате толкова много от тях?
Захариса въздъхна.
- И не смятате ли, че г-н Калпазанчо в действителност не е много повече от удобна марионетка?
- Бау? – намеси се кучето, чуло да се споменава името му.
- Намирам самия въпрос за оскърбителен! – заяви Олян – И той също!
- Олян, с Вас вече просто не е забавно, - Захариса си затвори бележника – Говорите като... ами като някой банкер.
- Поласкан съм, че мислите така.
Не забравяй, че само защото тя си е затворила бележника, не значи че можеш да се отпуснеш!
- Значи няма вече препускане на побеснели жребци? Нищо за аплодиране? Никакви волни мечти? – укори го Захариса.
- Добре де, вече се заех с почистването на фоайето.
Очите на Захариса се стесниха:
- Почистването на фоайето? Кой сте Вие и какво сте направили на истинския Олян фон Ментелик?
- Не, сериозно. Трябва да почистим себе си, преди да можем да се захванем с почистването на икономиката, - каза Олян и почувства, как мозъкът му съблазнително преминава на по-висока предавка – Възнамерявам да изхвърля това, от което вече не се нуждаем. Например, в трезорите твърде много полезно пространство е заето от безполезен метал. Той трябва да се разкара.
Захариса сбърчи чело:
- Да не би да говорите за златото?
- Да, - каза простичко той.
- Не е възможно да говорите сериозно!
Бележникът беше незабавно отворен и езикът на Олян премина в галоп. Не можеше да го озапти. Нямаше да е зле, ако първо беше споделил каквото има да казва с него самия. Та вземайки думата от мозъка, езикът заразправя:
- Сериозен съм като смъртта! Препоръчвам на лорд Ветинари да го продадем всичкото на джуджетата. На нас то не ни трябва. То не е нищо повече от условност.
- Но какво струва повече от златото?
- Практически всичко. Вие например. Златото е тежко. Вашата тежест в злато няма да е много злато. Но не сте ли много по-ценна от него?
Захариса, за радост на Олян, за момент се засуети:
- Е, в известен смисъл...
- Във всякакъв смисъл достоен за споменаване, - настоя Олян – Светът е пълен с неща по-скъпи от златото. Но ние копаем земята за проклетото вещество и после пак го заравяме в друга дупка. Какъв е смисълът от това? Да не сме някакви свраки? За едното бляскане ли сме? За боговете, и картофите струват повече от златото!
- Как така?
- Ако сте корабокрушенец на необитаем остров, какво ще предпочетете, чувал картофи или чувал злато?
- Да, но въпросният необитаем остров не е Анкх-Морпорк!
- Което доказва, че златото е ценно само защото ние се договаряме, че е, нали така? То е само една мечта. Картофът обаче си е винаги картоф, където и да сме. С малко масълце и щипка сол и ето ти обяд, независимо къде. Закопаеш ли злато в земята и цял живот ще се тревожиш да не го откраднат. Закопаеш ли картоф, в съответния сезон ще изкараш дивиденти на хиляда процента.
- Да разбирам ли, че смятате да ни наложите картофен стандарт? – намеси се рязко Захариса.
Олян се усмихна.
- Не, няма да е това. Но след някой друг ден ще почна да давам пари. Те, знаете ли, не обичат да се застояват в бездействие. Те обичат да излизат и да се запознават с нови хора...
Частицата от мозъка на Олян, която се опитваше да не изостава от устата му си мислеше: Как бих искал да си водя бележки за това, че не съм сигурен че ще го запомня всичкото. Обаче разговорите водени в последната седмица се сблъскваха в ума му и произвеждаха нещо като музика. Все още не беше сигурен, че разполага с всичките ноти, но някои части вече можеше да си ги тананика. Трябваше му само да се вслушва в себе си достатъчно дълго време и ще разбере, какви ги говори.
- Като под даване имате предвид... – поиска да се уточни Захариса.
- Че ще ги раздавам. Ще ги подарявам. Сериозно.
- Как? Защо?
- Всяко нещо с времето си!
- Вие ми се смеете, Олян!
Не, просто се стреснах, защото току-що чух, какво каза устата ми, помисли си Олян. Нямам никакви идеи, а само няколко случайни хрумвания. Мислех си за...
- Мислех си за необитаемите острови, - каза той – И за това, защо този град не е такъв.
- А именно?
Олян се хвана за челото:
- Ех, г-це Крипслок... събуждам се аз тази сутрин без каквато и да е грижа освен да се позаема с натрупалата ми се в Пощата бумащина и може би да позамажа проблема с онази Специална 25-пенсова Зелева Зелена Специална марка. Сещате ли се, онази, от която, ако се посади в земя, пониква зелка? Може ли да се очаква от мен да разработя цяла нова фискална инициатива преди да стане чаят?
- Добре, обаче...
- Ще ми трябва време поне до закуска.
Той видя, как тя си записва това. След което пъхна бележника в чантичката си.
- И това ще бъде голям купон, нали? – подметна тя, а Олян си помисли: „В никой случай не и се доверявай дори и да си е прибрала бележника. Има отлична памет.”
- Говоря сериозно, мисля че за мен това е възможност да сторя нещо голямо и значително за осиновилия ме град, - каза Олян с искрения си тон.
- Това беше Вашия искрен тон, - отбеляза тя.
- Да де, нали съм искрен, - отвърна той.
- Но след като повдигнахте този въпрос, Олян, с какво се занимавахте преди гражданите на Анкх-Морпорк да Ви посрещнат с протегнати длани?
- Оцелявах, - отговори Олян – В Юбервалд старата империя се разпадаше. Не беше необичайно правителството да се смени два пъти в обедната почивка. Работих каквото ми паднеше за да преживея. Между другото мисля, че в последното си изречение искахте да кажете „ръце”, - добави той.
- А като дойдохте тук, впечатлихте боговете до такава степен, че те насочиха стъпчите Ви към съкровище, така че да можете да построите наново Вашата Поща.
- Не бих изкал да се изтъквам с това, - каза Олян опитвайки се да изглежда сякаш не иска.
- Да-аа. И дареното от боговете злато да вземе да се окаже цялото в използвани монети от Равнинните градове...
- Знаете ли какво, често аз самият не съм могъл да заспя нощем чудейки се по този въпрос, - отговори той – И стигнах до заключението, че боговете в мъдростта си са решили, че техният дар следва да може да бъде вкаран в обращение незабавно.
И мога да карам така, колкото си щете, помисли си той, а пък Вие се опитвате да играете покер без карти. Можете да си ме подозирате колкото си щете, но аз нали върнах парите! Добре де, преди това ги бях откраднал, но връщането им все се брои за нещо, не мислите ли? Ръцете ми са чисти, нали така? Добре де, приемливо поизбърсани, нали така?
Вратата бавно се отвори и в стаята се промъкна една нервна млада жена понесла купа със студено пиле. Калпазанчо грейна, когато тя я остави пред него.
- Извинявам се, не бихме ли могли да Ви предложим малко кафе или нещо такова? – предложи Олян, когато момичето тръгна да се връща.
Захариса стана:
- Благодаря Ви, но не. Ще си изпусна всичките срокове, г-н Ментелик. Сигурна съм, че съвсем скоро пак ще разговаряме.
- Не се и съмнявам, г-це Крипслок, - каза Олян.
Тя пристъпи още една крачка към него и приглуши гласа си:
- Знаете ли кое беше това момиче?
- Не, все още не познавам почти никого тук.
- Значи не знаете, дали може да и се доверите?
- Да и се доверя ли?
Захариса въздъхна:
- Все едно не сте Вие, Олян. Тя току що даде купа с храна на най-скъпоценното куче в света. Куче, което някои хора биха желали да видят мъртво.
- И защо трябва да... – започна Олян.
И двамата се обърнаха към Калпазанчо, който с облизване придвижваше празната купа по протежение на масата, всичко това озвучено от мляс-мляс-мляс.
- Ъ... ще ме извините ли, ако не Ви изпращам? – Олян се забърза след плъзгащата се купа.
- Ако изпитвате и най-малкото съмнение, пъхнете си пръстите в гърлото му, - посъветва Захариса откъм вратата с, поне според Олян, твърде голямо удовлетворение.
Той сграбчи кучето и се втурна през отдалечената врата след момичето. Озова се в тесен и не особено внушително украсен коридор със зелена врата в единия край, из-зад която се чуваха гласове.
Олян я отвори с трясък. В малката спретната кухничка зад нея, го посрещна една жива жанрова картина. Младата жена беше заклещена зад една маса, а брадат мъж облечен в бяло размахваше голям нож. И двамата го гледаха потресено.
- Какво става тук? – изрева Олян.
- Ъ, ъ... току-що нахлухте през вратата и се разкрещяхте, - отговори момичето – Нещо не е наред ли? Аз винаги по това време нося на г-н Калпазанчо ордьовъра му.
- А аз приготвям първото му, - допълни мъжът и закълца с ножа някакви дреболии – Пилешки вратове пълнени с дреболийки за второ и специалния му карамелов сладкиш за десерт. А кой пита?
- Ами аз съм... Аз съм неговият собственик, - представи се Олян, колкото се може по-високомерно.
Готвачът свали бялата си шапка:
- Извинявам се, сър, разбира се че сте Вие. Златният костюм и прочее. Това е дъщеря ми Пеги. Аз съм Еймсбъри, сър.
Олян беше успял мъничко да се поуспокои.
- Съжалявам, - каза той – Аз просто се безпокоях, че някой може да се опита да отрови Калпазанчо...
- Ние тъкмо за това си говорихме, - каза Еймсбъри – Мисля си, че... Чакайте малко, да не би да имате предвид мен, а?
- Не, не, разбира се, че не! – зауспокоява все още държащия ножа си човек Олян.
- Е, добре тогава, - смилостиви се Еймсбъри – Нов сте тук, сър, няма как да знаете. Тоя Козмо веднъж да вземе да ритне Калпазанчо!
- И ще отрови той кого ли не, всекиго, - подкрепи го Пеги.
- Аз обаче всеки ден отивам лично на пазара и собственоръчно избирам храната за кученцето, - продължи готвачът – Тя се съхранява долу в ледницата, а аз държа единствения ключ от нея.
Олян си отдъхна.
- А не бихте ли могъл да стъкмите някой омлет и за мен? – помоли той.
Готвачът се заозърта панически.
- Това е с яйца, нали? - измънка той нервно – Всъщност досега не съм взимал участие в готвене на яйца, сър. На него му се полага по едно сурово с петъчния му татарски бифтек, а г-жа Разкош предпочиташе по две сурови в джина си с портокалов сок всяка сутрин, но между мен и яйцата няма нищо друго. Имам маринована свинска глава, ако пожелаете, сър. Имам езичета, сърчица, костен мозък, овчи глави, прилично парче гуша, чревца, трътки, бъбречета, дробчета, воденички, пача...
На млади години Олян беше изтърпял поднасянето на много от тези ястия. Бяха точно от най-подходящия вид меню за деца, ако искаш те да порастнат вещи в изкуствата на безочливата лъжа, ловкостта на ръцете и камуфлажа. Не ще и дума, Олян криеше тези странни лигави мръвки под зеленчуците си, като в един случай постигна над тридесет сантиметра висок картоф.
Озарението дойде.
- Много нещо ли готвихте за г-жа Разкош? – подпита Олян.
- Несър. Тя живееше на джин, зеленчукова супа, сутрешното си ободрително и ...
- Джин, - завърши твърдо Пеги.
- Значи сте основно кучешки готвач?
- Кинологически кулинар, сър, ако нямате нищо против. Дали не сте чели книгата ми? „Как да готвим с мозък”? – Еймсбъри спомена това без особена надежда, с пълно право.
- Необичаен избор на поприще, - изкоментира Олян.
- Ами, сър, така имам възможността да... по-безопасно е... добре де, истината е, че имам алергия, сър – готвачът въздъхна – Покажи му, Пеги.
Момичето кимна и извади от джоба си омазнено картонче, показа го на Олян и предупреди:
- Моля Ви, не изричайте тази дума, сър.
Олян зяпна.
- Просто не може да бъде избегната в кетъринговия бизнес, - пожали се Еймсбъри.
Не му беше времето, наистина не му беше времето. Но не си ли заинтересуван в хората, значи просто нямаш измамническо сърце.
- Значи сте алергичен към ч... това нещо? – поправи се точно навреме той.
- Не, сър. Към думата, сър. Мога да се оправям със самите подвъпросни скилидки, дори мога да ги ям, но изговори ли се, ами...
Олян погледна още веднъж думата и поклати тъжно глава.
- Така че ми се налага да избягвам ресторантите, сър.
- Виждам, виждам. Ами как Ви се отразява думата ... „сън”?
- Да, сър, разбирам накъде клоните, минах вече през това. „Че в сън”, „че е сън” ... никакви проблеми.
- Та значи само чесън... Ох, извинявайте...
Еймсбъри замръзна на място с изражение сякаш е някъде далече.
- Богове, толкова съжалявам, съвсем честно нямах предвид... – заоправдава се Олян.
- Знам, - каза морно Пеги – Думата просто Ви се е изплъзнала, нали? Той ще е така за още петнадесет секунди, след което ще метне ножа право пред себе си и после за около четири секунди ще говори на разговорен куирмски, след което ще се оправи. Ето, - тя връчи на Олян купа, съдържаща голяма кафява буца – Вие се връщайте вътре с лепкавия карамелов сладкиш, а аз ще се скрия в килера. Свикнала съм. А и омлет мога да Ви направя.
Тя избута Олян през вратата и я затвори след него.
Той остави купата на пода, което предизвика незабавен и напълно съсредоточен интерес от страна на Калпазанчо.
Гледката как куче се опитва да сдъвче голямо парче карамел е времепрекарване за богове. Смесеното родословие на Калпазанчо го беше дарило с ловкост на челюстите, вдъхваща истинско страхопочитание. Той се премяташе блажено по пода, изкарвайки муцунки като на гумен водоливник в перална машина.
След няколко секунди Олян отчетливо чу тупването на нож вибриращ в дървото, последван от крясъка: „Nom d'une bouilloire! Pourquoi est-ce que je suis hardiment ri sous cape a part les dieux?”
В двойната врата се почука, последвано незабавно от влизането на Криви. Той носеше голяма кръгла кутия.
- Приготвихме покоите за Вас, Стопанино, - провъзгласи той - Тоест за г-н Калпазанчо.
- Покой?
- О да. Председателят разполага с покои.
- А, такива покои. Значи му се налага да живее над дюкяна, както си се полага?
- Именно. Г-н Въртел беше толкова любезен да ми предостави копие от условията на завещанието. Председателят е длъжен да спи всяка нощ в банката...
- Да, но аз си имам съвсем приличен апартамент в...
- Уви. Условията са такива, сър, - не се смили Криви - Вие разбира се можете да използвате леглото - добави щедро той - Калпазанчо ще си спи в неговата кореспонденция. Любопитно е да се отбележи, че той си е роден в нея.
- И всяка нощ ли ще трябва да съм заключен тук?

Всъщност като видя покоите, перспективата престана да изглежда толкова лоша. Наложи му се да отвори четири врати преди изобщо да успее да намери леглото. Имаше трапезария, гардеробна, баня, отделен клозет с вода, резервна спалня, проход към кабинета, който беше нещо като официално помещение, и малък частен кабинет. Главната спалня съдържаше огромен дамасков балдахин с дъбови колони, в който Олян се влюби от пръв поглед. Опита го на размер. Беше толкова мек, все едно беше легнал в голям топъл вир...
После се изправи стреснато.
- Г-жа Разкош тук ли... - започна той посред надигаща се паника.
- Тя почина седнала зад бюрото си, Стопанино, - успокои го Криви, развръзвайки канапа на голямата кръгла кутия - Заменихме онзи стол. Между другото, погребението и е утре. В Малките богове по пладне, членове на семейството само по предварителна заявка.
- Малките Богове ли? Това не е ли малко под равнището за Разкош?
- Изглежда неколцина предци на г-жа Разкош са погребани там. Веднъж в момент на откровеност тя ми сподели, че проклета да е, ако позволи да е Разкош за цяла вечност, - зашумоля хартия и Криви добави - Вашата шапка, сър.
- Каква шапка?
- Тази на Стопанина на Монетния Двор, - протегна му я Криви.
Беше черен копринен цилиндър. Някога ще да е бил лъскав. Сега беше предимно лъснал. И дъртите скитници си имаха по-добри шапки. Можеше да я скроят да прилича на голяма купчина долари, можеше да е корона, можеше да е инкрустирана с малки сценки от скъпоценни камъни изобразяващи присвояването през вековете и развитието на разменните средства от бебешките лиги през малките бели миди и кравите и в крайна сметка до златото. Можеше да внушава нещо за магията на парите. Можеше да е добра.
Черен цилиндър. Никакъв стил. Изобщо никакъв стил.
- Г-н Криви, бихте ли могли да уредите някой да намине през Пощата и да ми донесе нещата? - каза Олян загледан печално в старата развалина.
- Разбира се, Стопанино.
- Мисля, че „г-н Ментелик” ще е достатъчно, благодаря Ви.
- Да, сър. Разбира се.

Олян фон Ментелик седна зад огромното бюро и прокара с любов ръцете си по поизтърканата зелена кожа.
Ветинари, мътните го взели, излезе прав. Пощенската служба го беше направила твърде предпазлив и дефанзивен. Бяха му свършили предизвикателствата, беше му свършило забавното.
Някъде далече прогърмя, а следобедното слънце беше подгонено он синкавочерни облаци. Откъм равнините прииждаше една от онези тежки целонщни бури. Според „Вестника” тея дни през дъждовните нощи обикновено се случвали повече престъпления. Очевидно това беше заради върколака в Стражата: дъждът правеше миризмите труднопроследими.
След малко Пеги му донесе омлет не съдържащ абсолютно никакво споменаване на думата „чесън”. А след още малко Гладис пристигна с гардероба му. С целия, включително и с вратата, която тя беше хванала под мишница. Няколко пъти го халоса в стените и тавана, докато го прекарваше през стаята и го остави посред широкия под на спалнята. Олян понечи да я последва, но тя вдигна в ужас грамадните си ръчища:
- Не, Сър! Нека Първо Аз Изляза!
И тя изтрополи покрай него в хола и рече:
- Още Малко И Щеше Да Стане Много Лошо.
Олян изчака да види, дали няма да последва още нещо и попита:
- И защо, по-точно?
- Мъж И Жена Не Бива Да Се Намират В Една И Съща Спалня, - заяви с тържествена увереност големът.
- Ъ, на колко години си, Гладис? - поде предпазливо Олян.
- На Хиляда Петдесет И Четири, Г-н Ментелик.
- Ъ, точно така. И си направена от глина. Исках да кажа, вярно, че всички са направени от глина, в известен смисъл, но, в качеството си на голем, ти си, тъй да се каже, ъ... изключително направена от глина...
- Да, Г-н Ментелик. Обаче Съм Неомъжена.
Олян изстена:
- Гладис, какво ти дадоха да четеш този път момичетата от гишетата?
- „Благоразумни Съвети За Благопристойни Девойки” От Лейди Дийрдри Вагон, - отговори Гладис - Много Е Интересна. Там Се Обяснява, Как Се Правят Нещата.
Тя измъкна тъничко книжле от огромния джоб на роклята си, доста евтино издание. Олян въздъхна. Беше от оня вид книги по етикеция, които те учат на Десет Неща, Които Не Бива Да Правите Със Слънчобрана Си.
- Да, виждам, - каза той.
Не се сещаше как да го обясни. Нещо по-лошо, не се сещаше и какво има за обясняване. Нали големите са ... ами големи. Големи буци глина с животворна искра в тях. Дрехи? За какво са им? Дори и мъжките големи в Пощата минаваха само с по някоя ръка синя и златиста боя колкото да изглеждат официални... Я чакай, той май почна да схваща! Нямаше такова нещо като мъжки големи! Големите си бяха големи и съвсем добре си им беше да са си просто големи хиляди години наред! Сега обаче бяха в съвременния Анкх-Морпорк, където бяха смесени и разбъркани всевъзможни раси и хора и идеи и да се неначуди човек, какво можеше да излезе от бутилката.
Без нито дума повече Гладис изтрополи през хола, обърна се и замря. Огънят в очите и се приглуши до бледо червено. Това значи това беше то. Тя беше решила да остане.
Калпазанчо похъркваше в кореспонденцията си.
Олян извади половината чек, който му беше дал Козмо.
Необитаем остров, необитаем остров. Знам, че най-добре мисля като съм под напрежение, но какво ли точно ще да съм имал предвид?
На един необитаем остров златото няма стойност. С храна се изкарва безпарично време много по-лесно, отколкото гладно време със злато. Като стана дума, златото няма стойност също и в златната мина. В златната мина разменното средство е търнокопът.
Хъм. Олян се загледа в чека. Какво го прави да струва десет хиляди долара? Подписът и печатът на Козмо, ето какво. Всеки знае, че той е добър с парите. С нищо друго не е добър, освен с парите, копелето му мръсно.
Банките постоянно ги използват, мислеше си той. Всяка банка в Равнините ще ми го осребри в кеш, като си вземе комисионните, разбира се, защото банките те дерат отвсякъде. И въпреки това така е много по-лесно отколкото да размъкваш натам насам чували с монети. Разбира се и аз ще трябва да го подпиша, иначе ще е невалидно.
В смисъл, ако беше оставено празно място след „изплатете на”, то всеки би могъл да го използва.
Необитаем остров, необитаем остров... На един необитаем остров торба зеленчуци струва повече от торба злато, а в града торба злато струва повече от торба зеленчуци.
Това някакво уравнение ли е? Къде е стойността?
Той зяпна.
Тя беше в самия град. Градът казваше: в замяна на това злато ще получиш всичките тези неща. Градът е вълшебникът, алхимикът наопаки. Той превръщаше безполезното злато във ... ами всичко.
Колко струваше Анкх-Морпорк? Като се събере всичко! Къщите, улиците, хората, уменията, изкуството в музеите, гилдиите, законите, библиотеките... Билиони? Не. Никакви пари нямаше да стигнат.
Градът беше едно голямо златно кюлче. Какво беше нужно за обезпечаването на една валута? Трябваше само градът. Градът е който казва, че доларът струва един долар.
Това беше само един сън, но Олян го биваше в продаването на сънища. А като продадеш един сън на достатъчно много хора, никой няма да посмее да се събуди.
На малката лавица на бюрото имаше мастилница и два гумени печата, с градския герб и с печата на банката. Но в очите на Олян и около тези простички вещи имаше златна омара. Те имаха стойност.
- Калпазанчо? - извика Олян.
Кученцето седна в кутията си за кореспонденция и го загледа в очакване. Олян си запретна ръкавите и щракна с пръсти.
- Ще направим ли малко пари, г-н председателю? - предложи той.
Председателят изрази безрезервното си одобрение с думата „джаф!”.
„Изплатете на Приносителя Сумата от Един Долар”, - написа Олян на парче хрущяща банкова хартия.
Подбечата хартишката с двата печата и дълго и критично оглеждаше резултата. Трябваше му още нещо. На хората трябваше да им се даде шоу. Всичко опираше до изгледа.
Трябваше му ... нюанс на солидност, като тази на самата банка. Кой ще влага пари в дървена колиба?
Хъм.
Ах, да. Нали всичко беше за града? Отдолу с големи заврънкулести букви той добави:
AD URBEM PERTINET
А после, с по-малки букви и след известно обмисляне:
„Promitto fore ut possessori postulanti nummum unum solvent, an apte satisfacia.
Подпис Олян фон Ментелик от името на Председателя”

- Ако ме извините, г-н председателю, - каза той и взе кучето в ръце.
Отне му само един миг да натопи предната му лапичка в мастилото и да остави спретната малка следа до подписа.
Олян повтори процеса към двадесетина пъти, пъхна пет от получените така ценни книжа под преспапието и взе останалите нови пари, както и председателя на разходчица.

Козмо Разкош се беше загледал в отражението си в огледалото. Често му се получаваше добре пред огледалото три-четири пъти поред, а после, срам и позор, рече ли да го опита публично и хората, ако бяха твърде глупави, ще го попитат: „Нещо в окото ли Ви е влязло?”
Той дори си беше поръчал устройство, което посредством часовников механизъм дърпаше неколкократно едната вежда. Беше отровил човека, който го беше изработил, направо докато си приемаше поръчката и бърбореше с него в малката му миризлива работилница, докато веществото подейства. Той беше на близо осемдесет, а Козмо беше много предпазлив, така че Стражата изобщо не се усети. А пък и на тази възраст това изобщо не се броеше за убийство, нали? Всъщност беше по-скоро нещо като услуга. И очевидно той не можеше да рискува дъртият глупак да се раздърдори на някого след като Козмо станеше Патриций.
Погледнато от дистанцията на времето, трябвало е да изчака докато се увери, че тренажорът за вежди работи както трябва. Беше му насинил окото преди да направи няколко припряни донастройки.
Как ли го постигаше Ветинари? Това беше нещото, докарало му Патрицианството, беше убеден Козмо. Вярно, няколко мистериозни убийтва също бяха помогнали, както можеше да се допусне, но това, което го беше задържало там, беше начинът, по който този човек можеше да си повдига веждата.
Козмо дълго време беше изучавал Ветинари. На светски събития това не беше трудно. Също така той си изрязваше всяка негова снимка появила се във „Вестника”. Коя беше тайната, поддържаща го толкова могъщ и невредим? Как можеше да бъде разбран той?
И тогава един ден той прочете в някаква си книга: „Ако искаш да разбереш един човек, повърви една миля в неговите обуща”.
И му дойде велика и блестяща идея...
Той въздъхна доволно и подръпна черната си ръкавица.
Както си му беше редът, го бяха пратили в школата на Убийците. Това беше естественото местоназначение за младежи от известна класа и възпитание. Той оцеля там и специализира Отрови, защото беше чул, че това било специалността на Ветинари, но даскалото го отегчаваше. Толкова се беше формализирало напоследък. Толкова се бяха увлекли по разни смехотворни понятия за чест и изисканост, че изглежда бяха забравили, какво се предполагаше да върши един убиец...
Ръкавицата беше свалена и ето го.
О да...
Дотук си беше свършил работата великолепно.
Козмо се загледа във величествения предмет, мърдайки си ръката така че да проблясва на светлината. Светлината правеше чудати неща със стигия: понякога се отразяваше в сребристо, понякога в мазно жълто, понякога си оставаше непоколебимо черен. И беше топъл, дори и тук. На пряка слънчева светлина щеше да избухне в пламъци. Това беше метал, който би могъл да бъде създаден за тези, които се спотайваха в сенките...
Пръстенът на Ветинари. Печатният пръстен на Ветинари. Такова мъничко нещичко, а толкова могъщо. Нямаше съвсем никаква украса, освен ако не се брои тесният картуш обкръжаващ изгравираната с остри ръбове една единствена буква:
V
Можеше само да гадае за всичко онова, което секретарят му е трябвало да направи за да се докопа до него. Бил направил дубликат, „реверсивно-реконструиран”, каквото и да значеше това, от восъчните отпечатъци, за които е бил толкова впечатляващо използван. Имало е подкупи (от скъпия вид) и намеци за забързани срещи и предпазливи размени и промени в последната минута за да се направи дубликатът съвършено точен...
И ето го истинския тук, на неговия пръст. Фактически толкова на неговия пръст, че чак отгоре. Според Козмо Ветинари имаше твърде тънки пръсти като за мъж, така че нахлузването на пръстена през кокалчето му изискваше много усилия. Дотук се беше разкудкудякал той да бъдел разширен, в глупостта си не осъзнавайки, че това щеше да провали всичко. Вълшебството, а Ветирани със сигурност имаше свое вълшебство, щеше да се изпари. И вече нямаше да бъде съвършено истинският предмет.
Да, за няколко дни адски го болеше, но сега той се рееше над болката като в ясно синьо небе.
Той се гордееше, че не е някой балама. Веднага щеше да разбере, ако секретарят му се беше опитал да го изменти с някакво си копие. Тръпката преминала през ръката му когато плъзна пръстена, добре де, когато насили пръстена през кокалчето на пръста си, беше достатъчна за да разбере, че този е автентичният. Той вече можеше да усети, как мислите му стават по-остри и по-бързи.
Той погали с показалеца си дълбоко врязаното V и се обърна благожелателно към Дръмн... към Дотук:
- Изглеждате обезпокоен, Дотук.
- Пръстът съвсем побеля, сър. Почти бледо син е. Сигурни ли сте, че не боли?
- Нито капка. Чувствам се... напълно под контрол. В последно време изглеждате много ... тревожен, Дотук. Добре ли сте?
- Ъ... чудесно, сър, - отговори Дотук.
- Длъжни сте да разберете, че изпратих г-н Кранбери с Вас поради най-сериозни основания, - каза Козмо - Рано или късно Морпет щеше да каже все на някого, колкото и да му бяхме платили.
- Но момчето от шапкарския дюкян...
- Абсолютно същата ситуация. И беше честен бой. Не беше ли така, Кранбери?
Лъскавата плешива глава на Кранбери се надигна от книгата му:
- Да, сър. Той беше въоръжен.
- Но... - започна Дотук.
- Да? - поинтересува се спокойно Козмо.
- Ъ... нищо, сър. Вие, разбира се, сте прав.
Държащ малко ножче и много пиян. Дотук се чудеше, за колко ли се брои това срещу професионален убиец.
- Прав съм, нали? - заключи благодушно Козмо - А Вие вършите отлично Вашата работа. Както и Кранбери. Скоро ще имам още една малка задачка за Вас. А сега вървете да вечеряте.

Когато Дотук отвори вратата, Кранбери хвърли един поглед на Козмо, който почти недоловимо поклати глава. За нещастие на Дотук, той имаше отлично периферно зрение.
„Той ще разбере, ще разбере, ще разбееерееее!!!” - стенеше той наум докато бързаше по коридорите. Заради проклетия пръстен е, заради него е! Не съм аз виновен, че Ветинари има тънки пръсти! Той веднага щеше да надуши нещо гнило, ако проклетият пръстен паснеше! Защо ли не ми даде да му го разширя? Ха, а ако го бях разширил, той по-късно щеше да прати Кранбери да убие бижутера! И си знам, че ще го прати и за мен, знам си!
Кранбери ужасяваше Дотук. Човекът говореше тихо и се обличаше скромно. И когато Козмо не се нуждаеше от услугите му, той по цял ден си седеше и си четеше книги. Това отчайваше Дотук. Ако оня беше неграмотен главорез, щеше да е някак си по-добре, по-... по-разбираемо. Човекът очевидно нямаше нито косъм по тялото си, а блясъкът от главата му можеше да те заслепи като слънце.
А всичко започна с една лъжа. Защо ли му повярва Козмо? Защото беше луд, но за съжаление не непрекъснато, а беше нещо като пощурял по хобито си. Беше ... ами побъркан на тема лорд Ветинари.
Отначало Дотук не го беше забелязал, само дето се учуди, какво ли го беше прихванало Козмо относно височината му на интервюто за работата. А когато Дотук му каза, че е работил в двореца, беше нает на минутата.
И тук беше лъжата, макар че Дотук предпочиташе да си мисли за нея като за неудачно съчетание на две истини. Дотук наистина беше работил известно време в двореца, но засега Козмо още не беше разбрал, че е било като градинар. Преди това той беше младши секретар в Гилдията на Оръжейниците, поради което намери за оправдано да каже: „Аз съм младши секретар и работих в двореца”, изречение, което той чувстваше, че лорд Ветинари би разгледал с повече внимание, отколкото стори това зарадваният Козмо. И ето го сега, той съветва един много важен и умен човек на базата на колкото слухове можеше да си спомни или пък, ако не му оставаше друг изход, да си измисли. И досега някак-си се отървавеше. Във всекидневните си бизнес дела Козмо беше хитър, безскрупулен и с остър че чак да се порежеш ум, но опреше ли до Ветинари, беше доверчив като малко дете.
Дотук беше забелязал, че шефът му от време на време се обръща към него с името на секретаря на Патриция, но му се плащаше по петдесет долара месечно, без да се брои храна и квартира, а за тези пари той би отвръщал и на „Дейзи”. Добре де, може би не на „Дейзи”, но със сигурност на „Клайв”.
И тогава започна кошмарът и, както е обичайно при кошмарите, най-обичайни предмети придобиха злокобно значение.
Козмо поиска чифт стари обувки на Ветинари.
Това си беше зор. Дотук така и не беше пристъпвал в самия дворец, но онази нощ той се промъкна в двора като прескочи оградата близо до старата зелена градинска портичка, срещна се с един от някогашните си колеги, който трябваше да стои буден цяла нощ заради котелното, поприказва си с него и следващата нощ се върна за чифт стари, но все още употребими обувки, осми размер, както и с информация от ваксаджийчето, че милорд износвал лявата подметка малко по-бъро отколкото дясната.
Дотук не видя никаква разлика в предоставените му обувки, а и всъщност никой не беше твърдял, че това са баснословните Обуща на Ветинари, но поизносените но все още използваеми обувки мигрираха от горния етаж към крилото на прислугата понесени от вълната на noblesse oblige, така че дори и да не бяха обувките на самия онзи човек, то почти със сигурност поне са били понякога в една и съща стая с неговите крака.
Дотук даде за тях десет долара и загуби цяла вечер в изтъркването на лявата подметка достатъчно че да е забележимо. Козмо му плати петдесет долара без да мигне дори, въпреки че се понамръщи като ги обу.
- Искаш ли да разбереш човек, повърви една миля в обущата му, - беше казал той куцукайки натам насам през кабинета си.
Какви ли откровения ще да е получил, ако се беше оказало, че това са обувките на някой помощник-лакей, Дотук можеше само да гадае, но след половин час Козмо позвъни за леген студена вода и някои обезболяващи билки, а обувките оттогава ги нямаше никакви.
После дойде ред на черната шапчица. Това беше единственият късметлийски случай в цялата история. Беше си даже автентична. Спокойно можеше да приеме, че Ветинари си ги купува от Болтърс на Драскалото, така че Дотук след подобаващо разузнаване влезе когато старшите партньори бяха на обяд, поговори си с безпаричния младеж, работещ на бълващите пара почистващи и гладещи машини в задната стая ... и установи, че една е била изпратена за почистване. Дотук си излезе с нея, така и непочистена, оставяйки младежа извънредно паричен и инструктиран да изчисти нова шапчица, която да върне в двореца.
Козмо беше не на себе си от радост и поиска да узнае всички подробности.
Следващата вечер се оказа, че паричният младеж прекарал вечерта в един бар и свършил на излизане в пиянска свада някъде към полунощ, безпаричен и бездиханен. Стаята на Дотук беше до тази на Кранбери. Впоследствие той си спомни, че тази нощ Кранбери се беше прибрал късно.
А сега този пръстен с печат. Дотук беше казал на Козмо, че би могъл да направи дубликат и да използва своите контакти в двореца (много скъпите си контакти) да го размени с истинския. И му бяха платени пет хиляди долара!
Пет хиляди долара!
И шефът полудя от радост. Направо полудя. Пръстенът в него беше фалшив, но той се кълнеше, че в него струял духът на Ветинари. Може и така да беше, доколкото Кранбери беше станал част от операцията. Окажеш ли се въвлечен в малкото хоби на Козмо, беше осъзнал твърде късно Дотук, умираш.
Той стигна до стаята си, шмугна се в нея и затвори вратата. След което я подпря отвътре. Трябваше да бяга. Веднага. Спестяванията му щяха да му купят достатъчна отдалеченост. Но страхът малко поутихна, когато той си събра мислите.
А те му казваха: спокойно, спокойно. Стражата нали още не чука на вратата ти? Кранбери е професионалист, а шефът е изпълнен с благодарност. Така че, защо да не завъртим един последен трик? Да направим малко истински пари! Какво още бихме могли да „придобием”, за което шефът да ни плати още пет хиляди?
Нещо простичко, но внушително, това беше номерът. А когато шефът се усетеше, ако изобщо се усетеше, Дотук вече ще е на другата страна на континента, с ново име и неузнаваем под отличния си загар.
Да... точно онова...

Слънцето напичаше, и изобщо и вчастност. Вчастност джуджетата. Бяха планински джуджета и не се чувстваха добре под открито небе.
И за какво изобщо висяха тук? Кралят искаше да знае, дали нещо ценно няма да бъде изнесено от дупката, която големите копаеха за побърканата пушеща жена, на тях обаче не им беше позволено дори да стъпят вътре, защото щеше да е нарушение. Така че те седяха на сянка и се потяха, докато, към веднъж дневно, побърканата пушеща жена, която не преставаше да пуши, идваше и оставяше ... неща на грубия тезгях пред тях. Общото между тези неща беше ето какво: те бяха безинтересни.
Тук нямаше какво да се копае, всеки го знаеше. Беше ялов нанос и пясък колкото щеш надолу. Нямаше прясна вода. Каквито растения оцеляваха тук съхраняваха дъждовна вода в раздутите си кухи коренища или пък живееха от влагата на морските мъгли. Тук нямаше нищо заслужавашо си вниманието, а това, което излизаше от дупката насочваше вниманието към все същия скучен факт.
Имаше останки от стари кораби и, понякога, останки от стари моряци. Имаше две монети, една сребърна и една златна, които не бяха чак толкова безинтересни и бяха надлежно конфискувани. Имаше натрошени грънци и парчета от статуя, които дадоха материал за чудене, парче от железен казан, една котва с няколко брънки верига.
Беше очевидно, разсъждаваха джуджетата, както си седяха на сянка, че тук не е идвало нищо освен на лодка. Но биваше да не се забравя: опреше ли се до бизнес и пари, никога не вярвай на някой, който може да вижда над шлема ти.
И, накрая, имаше ги големите. Те мразеха големите, защото се движеха тихо, въпреки цялата им тежест, и изглеждаха като тролове. Постоянно прииждаха и си отиваха, мъкнеха дървен материал от кой знае къде, спускаха се долу в тъмното...
И ето че един ден големите наизлизаха като потоп от дупката, дълго време се разправяха нещо и после пушещата жена отиде при наблюдателите. Те я наблюдаваха нервно, както бойци, към които пристъпва самоуверен цивилен, за когото те знаят, че не им е позволено да го убият.
На развален джуджешки тя им съобщи, че тунелът се сринал и тя смятала да си тръгва. Всичко което изкопали, добави тя, било дар за Краля. И тя си замина, прибирайки със себе си и прокълнатите големи. *
/* бел.авт.: Джуджетата изобщо не помислиха да ги преброят, за да видят, дали някой не е бил оставен. Не че щеше да има някакво значение, но ако бяха проверили, по-късно Кралят нямаше да им крещи чак толкова. */
Това беше преди една седмица. Оттогава тунелът окончателно се срути и вятърът затрупа всичко с пясък.

Парите сами си се грижиха за себе си. Те навигираха през столетията, потънали в документи, скрити зад юристи, четкани, лъскани, инвестирани, реинвестирани, конвертирани, прани, сушени, гладени, колосвани и опазвани от неприятности и данъци и най-вече опазвани от самите Разкошови. Те си знаеха що за стока са потомците им, нали сами си ги бяха възпитали такива, така че парите си вървяха с пазачи и душеприказчици, управители и клаузи, отцеждайки само умерено количество от тях за следващото поколение, достатъчно да поддържа стила на живот, за който името им беше станало синоним, като им оставаше и още мъничко за да задоволи семейната традиция да се боричкат помежду си за, ами да, за парите.
И ето ги сега те пристигаха, всеки клон от фамилията, а често и всеки индивид, със собствените си адвокат и бодигарди, внимателно следейки, кого ще благоволят да заб