Да направиш пари, превод на книга 2 за Пощджията / Фен клубове / Тери Пратчет

Глава 4

Мрачният пръстен – Необичайно чене – Работа за цял живот, но не и за дълго – Начални стъпки – Забавна журналистика – Всичко е за Града – Един ден в неговите обуща – Шанс за Разкош

ТОЗИ ЧОВЕК ... ИЗРАБОТВАШЕ НЕЩА. Беше невъзпят майстор, защото нещата, които правеше, никога не излизаха на бял свят под неговото име. А обикновено излизаха под имената на умрели хора, които приживе са били майстори в занаята си. Той от своя страна беше майстор в един определен занаят. Занаята на наподобяването.
- Парите във Вас ли са?
- Да, - мъжът с кафявата роба посочи тъпеещия до него трол.
- Защо трябваше да ми водиш това? Не мога да ги понасям.
- Петстотин долара не са малък товар, г-н Морпет. А и са си доста пари за бижутерия, която не е дори сребърна, ако ми позволите да добавя, - каза младият мъж, който се казваше Дотук.
- Да де, да, това е тънкият момент, нали? – отвърна възрастният мъж – Знам аз, че не е баш редно, това дето го вършите. А и Ви казах вече, че стигият е по-рядък и от златото. Само дето не блести... Е, освен ако не оплескаш нещата. Повярвайте ми, всичкия който имам, мога да го продам на Убийците. Тея префинени господа много си падат по черното, няма майтап. Умират си за него.
- Няма нищо незаконно. Буквата V не принадлежи на никого. Вижте, нали вече се разбрахме за това. Дайте да го видя.
Възрастният мъж изгледа Дотук малко по-така, след което отвори едно чекмедже и извади на бюрото си една малка кутийка. Нагласи отразителите на лампите и каза:
- Е добре, отваряйте го.
Младият мъж вдигна капака, и ето го, черен като нощта, а V-то една още по-дълбока и рязка сянка. Той си пое дълбоко дъх, посегна към пръстена и го изпусна ужасен.
- Горещ е!
Майсторът на нещата, които изглеждаха, изсумтя.
- Ам’че как. Нали е стигий, как иначе. Той изпива светлината. Да беше на пълна дневна светлина, сега щяхте да си ближете пръстчето и да квичите. Дръжте си го в кутийката като е светло навън, ясно ли е? Или си го носете под ръкавица, ако сте голям тежкар.
- Съвършен е!
- Да. Такъв си е, - възрастният човек пъргаво си прибра пръстена и Дотук запропада в своя си частен ад.
– Точно като истинския е, - процеди наподобителят – О, я не ми се правете на изненадан. Да не мислите, че не знам, какво съм изработил? Виждал съм аз няколко пъти истинския, та значи този ще излъже и самия Ветинари. Доста забравяне ще падне.
- Не разбирам, какво имате предвид! - изпротестира Дотук.
- Тогава значи сте глупак.
- Нали Ви казах, че буквата V не принадлежи на никого!
- И вие ли ще обясните това на Негова Светлост, а? Като ви гледам, няма да сте вие. Да, ама ще ми платите още петстотин. Че вече си мисля за пенсиониране, така че малко допълнителни парички ще ме откарат далече далече от тук.
- Бяхме се разбрали!
- А сега ще се разберем наново, нали така? – предложи Морпет.
- Добре де, петстотин, проклет да си.
- Само дето вече станаха хиляда, - не миряса старецът – Виждате ли? Много сте бърз нещо. Изобщо не рачихте да се пазарите. Значи малката ми играчка страшно му е притрябвала на някого, нали? Общо хиляда и петстотин. Или се опитайте да намерите още някого в тоя град, който да може да работи стигий като мен. И ако си отворите устата за нещо друго освен „да”, ще станат две хиляди. Ще го бъде както аз кажа.
Последва по-продължителна пауза. Накрая Дотук каза:
- Да. Но ще трябва да се върна за останалите.
- Давай, господинчо. Ще ме завариш пак тук. Ето, не беше толкова мъчно, а? Нищо лично, просто бизнес.
Пръстенът бе прибран в кутията, а кутията в чекмеджето. По знак на младия човек тролът остави кесиите на пода и, свършил си работата, се изгуби в нощта. Внезапно Дотук се обърна и дясната ръка на наподобителя се стрелна надолу зад бюрото. Поуспокои се, когато младият човек подхвърли:
- Нали ще сте си тук?
- Аз ли? Винаги съм си тук. Я си вървете.
- Но нали ще сте тук?
- Вече ви казах, че да.
В тъмнината на вонящия коридор младият мъж отвори вратата с разтуптяно сърце. Облечена в черно фигура пристъпи вътре. Не можеше да различи лицето зад маската, но прошепна:
- Кутията е в горното ляво чекмедже. Някакво оръжие отдясно. Задръжте парите. Само недейте да го ... наранявате, разбрахме ли се?
- Да го наранявам ли? Не съм тук за това! – изсъска тъмната фигура.
- Знам, но ... направете го чисто, става ли?
След което Дотук затвори вратата зад себе си.
Навън валеше. Той отиде и застана до отсрещната врата. Беше трудно да се чуе каквото и да е през дъжда и шума от преливащите канали, но му се стори, че в крайна сметка дочу приглушено тупване. Може и да беше само неговото въображение, защото не чу вратата да се отваря или убиецът да се приближава, та замалко не си глътна езика, когато оня се надвеси право над него, натика кутията в ръката му и изчезна в дъжда. Миризма на лютива мента се разнесе по улицата, сиреч човекът беше методичен и беше хвърлил ментова бомба след себе си да прикрие миризмата му.
Ех ти, глупав, глупав дъртак! – рече си Дотук посред суматохата в черепа му. Защо просто не си прибра парите и не си затрая? Нямах никакъв избор! Той няма да рискува ти да се раздрънкаш!
Дотук усети, че му се повдига. Изобщо не беше мислил да става така! Изобщо не беше искал някой да умира! И тогава повърна.
Това беше преди една седмица. И оттогава нещата изобщо не се бяха подобрили.

Лорд Ветинари имаше черна карета.
И други хора също имаха черни карети.
Следователно не всеки дошъл с черна карета е лорд Ветинари.
Това беше важно философско прозрение, което Олян, за свое най-голямо съжаление, бе забравил поради напечеността на момента.
Вече нямаше нищо напечено. Козмо Разкош излъчваше студенина, или най-малкото проявяваше вдъхновени усилия в тази насока. Беше облечен в черно, разбира се, както правят хора искащи да покажат колко са богати, но това, което всъщност го издаваше беше брадата. Технически погледнато тя беше островърха брадичка подобна на тази на лорд Ветинари. По една тънка ивица черни косми се спускаше по всяка от скулите му, отклоняваше се за също толкова тънка примка под носа и двете се срещаха в черен триъгълник точно под устната, придавайки на Козмо това, което той си мислеше, че е заплашителна елегантност. И действително, при Ветинари резултатът беше точно такъв. При Козмо елегантната лицева принадлежност обаче затъваше безрадостно посред тлъсти сини бърни, изпъстрени със ситни капки пот, което създаваше впечатление на срамно окосмяване насред брадичката. Наложително беше някой майстор бръснар да се грижи за нея косъм по косъм всеки ден, и работата му в никой случай не ставаше по-лесна от факта, че Козмо се беше поналял, откакто си беше избрал този стил. Има момент в живота на безгрижния младеж, когато плочките му ставаха на възглавнички, но при Козмо те се бяха превърнали в цял дюшек.
И тогава човек виждаше очите му и те наваксваха всичко. Имаха дистанцирания поглед на човек, който вече те вижда мъртъв...
Но вероятно това не бяха очите на самия убиец, предположи Олян. Сигурно той купуваше смъртта, щом му дотрябваше. Вярно, това по пръстите му, лекичко по-дундести за тях отколкото трябва, очевидно бяха тумбести пръстени с отрова, но някой наистина от бизнеса нямаше да ги има чак толкова много, нали? Истинските убийци нямат нужда от самореклама. И за какво му беше тази елегантна черна ръкавица на другата ръка? Това беше увлечение по Гилдията на Убийците. Та значи, възпитаник на гилдията. Много хлапета от висшата класа ходеха там, но малцина изкарваха Черната Програма. Той сигурно е имал извинителна бележка от майка му за занятията по намушкване.
Калпазанчо трепереше от страх или, може би, от ярост. В ръцете на Олян той ръмжеше като леопард.
- Я, кученцето на моята мащеха, - забеляза Козмо, когато каляската потегли – Колко сладко. Няма да си хабя думите. Давам Ви за него десет хиляди долара, г-н Ментелик, - той показа една хартишка в ръката си без ръкавица – Подписано от мен нареждане за парите. Всеки в този град ще го приеме.
Гласът на Козмо беше нещо като модулирана въздишка, все едно говоренето беше болезнено за него. Олян прочете:
Моля, изплатете сумата от Десет Хиляди Долара на Олян фон Ментелик
И отдолу беше подписът на Козмо Раскош с много заврънкулки върху марка от едно пени.
Подпис върху марка... Това пък откъде ли беше дошло? Но човек се натъкваше все по-често и по-често на това явление в града, а ако попиташ защо, казваха ти: “щото, виждате ли, така става законно”. А и беше по-евтино от нотариус, така че се прихвана.
И ей ги на, десет хиляди долара насочени право срещу него.
Как смее да ми предлага подкуп, помисли си Олян. В интерес на истината, това беше втората му мисъл, тази на предстоящия носител на златообразната верига. Първата му мисъл, тази на стария Олян, беше: как смее да ми предлага толкова малък подкуп.
- Не, - отсече той – Впрочем, ще изкарам повече само като го гледам някой друг месец!
- Е, да, но моята оферта е не толкова ... рискова.
- Така ли мислите?
Козмо се усмихна:
- Хайде сега, г-н Ментелик, ние сме зрели хора...
- ... вие и аз, а? – довърши Олян – Колко предсказуемо. Освен това, първо трябваше да ми предложите повече пари.
На този етап нещо се случи в областта на челото на Козмо. И двете му вежди се заизвиваха като тези на Калпазанчо, когато се озадачеше от нещо. За момент те се нагънаха, после Козмо видя изражението на Олян, шляпна се по веждата и му хвърли краткотраен поглед, обещаващ незабавна смърт в случай на какъвто и да е коментар. После той си прочисти гърлото и каза:
- За нещо, което мога да си получа и безплатно ли? Искът ни, че мащехата ми не е била вменяема, когато е написала това завещание, ни е в кърпа вързан.
- На мен умът и ми изглеждаше остър като стрела, господине, - възрази Олян.
- С два заредени арбалета на бюрото и ли?
- А, прав сте. Да, ако тя наистина беше с всичкия си, трябваше да наеме няколко трола с големи преголеми сопи.
Козмо хвърли на Олян дълъг преценяващ поглед, или поне това, което той очевидно смяташе за такъв, но Олян познаваше тази тактика. Тя бе предназначена да накара оглеждания да си мисли, че го претеглят за сериозно сритване, но без проблеми можеше да значи също и “Я да го зяпна едно хубаво докато се чудя, какво да правя по-нататък”. Козмо може и да нямаше никакви скрупули, но не беше глупав. Един човек със златен костюм привлича вниманието и все някой ще си спомни, в коя карета се е качил.
- Опасявам се, че мащехата ми Ви е вкарала в големи неприятности, - рече Козмо.
- И преди съм бил в неприятности, - отвърна Олян.
- О? И кога е било това?
А това, виж, излезе умно и неочаквано. Ах, миналото. Хич не е добре да се насочва човек натам. Олян се постара да го избегне.
- Толкова малко е известно за Вас, г-н Ментелик, - продължаваше Козмо – Роден сте в Юбервалд и сте станал Генерален началник Пощите. Междувременно...
- Някак си съм успял да оцелея, - довърши Олян.
- Наистина завидно постижение, - съгласи се Козмо. Потропа по страницата на каляската и тя започна да забавя, - Убеден съм, че ще продължите в същия дух. Между другото, позволете ми поне да Ви оставя това...
Той скъса чека на две и остави половинката, която много благоразумно не съдържаше печата или подписа му, да падне в скута на Олян.
- За какво ми е това? – попита Олян, взимайки я, опитвайки се да удържа беснеещия Калпазанчо с другата си ръка.
- О, просто декларация на добра воля, - отговори Козмо, в момента когато каретата спря – Някой ден може да се почувтвате склонен да ми поискате и другата половинка. Но разберете ме, г-н Ментелик, аз обикновено не си давам труда да правя нещата по трудния начин.
- Моля Ви, не се затруднявайте заради мен, - каза Олян отваряйки вратата. Отвън беше площад Сатор, пълен с хора и коли и смущаващо потенциални свидетели.
За момент челото на Козмо отново направи онзи ... номер с веждите. Той го шляпна и каза:
- Не сте ме разбрали правилно, г-н Ментелик. Това беше трудния начин. Довиждане. Моите почитания на Вашата млада дама.
Олян се извърна на паветата, но вратата вече беше затръшната и каляската запраши нанякъде.
- Защо не добави “Знаем, къде децата ти ще ходят на училище”, а? – извика той след нея.
И какво сега? Пъклена му работа, как го бяха натресли само в това.
Малко по-нагоре по улицата го чакаше дворецът. Ветинари имаше да отговори на някои въпроси. Как ли го беше уредил? Стражата каза, че тя била умряла от естествена смърт! Да, но той нали беше обучен за убиец? И то истински, специализирал в отровите, може би.
Той прекрачи отворената порта, но го спряха стражите на самата сграда. Олян тях отдавна ги знаеше. За тях сигурно имаше приемен изпит. Ако отговореха на въпроса „Как се казваш?” и го сгрешаха, ги наемаха. Имаше тролове, които можеха да ги бият по схватливост. Обаче не можеше да ги метнеш или оплетеш. Те си имаха списък на хората, които можеше да влизат направо и още един на хората, които се нуждаеха от уговорена среща. Ако те нямаше в нито един от списъците, не те пускаха и толкова.
Обаче техният капитан, достътъчно интелигентен да чете едри печатни букви, разпозна „Генералния Началник на Пощите” и „Председателя на Кралската Банка” и изпрати един от момците си да изприпка до Дръмнот с набързо надраскана бележка. За изненада на Олян десет минути по-късно той бе въведен в Продълговатия кабинет. Всичките места около голямата конферентна маса от едната му страна бяха изпозаети. Олян позна някои от водачите на гилдии, но неколцина изглеждаха средни граждани, трудови мъже, хора които не се чувстваха уютно под покрив. По масата бяха разгърнати карти на града. Той беше прекъснал нещо. Или по-скоро, Ветинари беше прекъснал нещо заради него.
Лорд Ветинари се изправи веднага след като Олян влезе и го подкани да се приближи.
- Моля да ме извините, дами и господа, но трябва да отделя време на Генералния Началник на Пощите. Дръмнот, бъдете любезен още веднъж да прегледате цифрите с всички присъстващи. Г-н Ментелик, насам, ако обичате.
На Олян му се стори, че чу приглушен смях зад гърба си, когато бе въведен в нещо, което на пръв поглед изглеждаше като коридор с висок таван, но което се оказа един вид художествена галерия. Ветинари затвори вратата зад тях. Щракането и се стори много силно, поне на Олян. Гневът му бързо изстиваше и го заместваше изтръпване от ужас. В крайна сметка Ветинари си беше тиранин. Ако Олян никога повече не бъде видян, реномето на Ветинари щеше само да се покачи.
- Оставете г-н Калпазанчо на пода, - каза Ветинари – На малкия ни приятел ще му се отрази добре малко да се поразтича.
Олян спусна кучето на пода. Беше като да си хвърли щита. И сега можеше да възприеме, какво точно излагаше тази галерия. Това, което на пръв поглед му изглеждаше да са изваяни от камък бюстове, всъщност бяха восъчни лица. И Олян знаеше кога и как бяха изготвени те.
Бяха смъртни маски.
- Моите предшественици, - обясни Ветинари крачейки по коридора – Непълна колекция, естествено. В някои случаи главата не е била намерена или пък, както сигурно бихте се изразили, е била в доста непригледен вид.
Последва тишина. Като последен глупак Олян взе че я прекъсна:
- Трябва да е странно чувство всеки ден да Ви гледат така отгоре.
- О, така ли мислите? Бих казал, че по-скоро аз гледам тях отгоре. Прости хора, повечето от тях, алчни, корумпирани и непохватни. Хитростта може и да свърши работата на мисълта до известен момент, след което човек умира. Повечето от тях умряха богати, тлъсти и ужасени. Оставиха града по-лош от преди поради некадърността си и по-добър от преди поради смъртта си. Сега обаче градът се съживи, г-н Ментелик. Напредваме. А нямаше да е така, ако владетелят беше от онзи вид мъже, които биха убивали престарели дами, нали ме разбирате?
- Изобщо не съм казвал...
- Много добре знам, какво изобщо не сте казвали. Много гръмогласно се въздържахте да го кажете, - Ветинари вдигна вежда – Аз съм извънредно ядосан, г-н Ментелик.
- Да, но мен ме натресоха в това!
- Не бях аз, - увери го Ветинари – Мога да Ви уверя, че ако аз Ви бях, както се изразихте на Вашия нелицеприятен уличен жаргон, „натресъл в това”, щяхте напълно да разберете всички значения на „натрисане” и да придобиете незавиден опит за „това”.
- Знаете, какво имам предвид!
- Майчице, истинският Олян фон Ментелик ли казва това или е просто човекът, очакващ съвсем правдоподобната си златна верига? Хали Разкош знаеше, че си отива и просто промени завещанието си. За което и свалям шапка. Така и персоналът ще Ви приеме по-лесно. Всъщност тя Ви оказа огромна услуга.
- Услуга ли? Че те стреляха по мен!
- Вероятно за акцент? – предположи Ветинари, сядайки на тапицирано в кадифе кресло.
- Вижте сега, банковото дело се предполага да е скучно! Цифри, пенсии, работа за цял живот!
- Може и да е за цял живот, но не и за дълго, - Ветинари определено се наслаждаваше.
- Вие можете ли да направите нещо по въпроса?
- Относто Козмо Разкош ли? Че защо? Предложението да се купи куче не е незаконно.
- Но цялото семейство е... Чакайте, откъде знаете? Не съм Ви го казал!
Ветинари махна пренебрежително с ръка:
- Познаваш ли човека, познаваш и подхода. Аз познавам Козмо. В подобна ситуация той не би прибегнал до насилие, ако работата може да се свърши с пари. Той може да е много обаятелен когато пожелае.
- Но чух какво ли не за останалите. Изглеждат много отровна пасмина.
- В никой случай не бих могъл да коментирам това. Във всеки случай Хали Ви помогна в това отношение. Гилдията на Убийците няма да приеме втора поръчка за Вас. Конфликт на интереси, нали разбирате. Предполагам, че теоретично биха могли да приемат поръчка за председателя, но се съмнявам че ще го направят. Убийство на стайно кученце? Това няма да изглежда добре във ничия автобиография.
- Не съм се съгласявал да се оправям с нещо такова!
- Не, г-н Ментелик, Вие се съгласихте да умрете, - сряза го Ветинари с глас внезапно станал студен и смъртоносен като падаща висулка – Наехте се да бъдете справедливо обесен до смърт за престъпления срещу града, срещу общото благо, срещу доверието между хората. И бяхте възкресен, защото градът изискваше да бъдете. Всичко е за Града, г-н Ментелик. Всичко винаги е за Града. Разбира се знаете, че имам планове?
- Да, имаше го във „Вестника”. Инфраспраструктурният Проект. Искате да построите пътища и отводнителни канали и улици под града. Набарали сте някаква джуджешка машина, наричана Устройство. А джуджетата могат да правят водонепроницаеми тунели. Гилдията на Майсторите е много възбудена от всичко това.
- От мрачния Ви тон съдя, че Вие не сте?
Олян сви рамене. Машинарии от какъвто и да е вид никога не го бяха интересували.
- Не мисля, че си заслужава чак толкова.
- Смайващо, - порази се Ветинари – Добре тогава, г-н Ментелик, най-малкото можете да отгатнете, от какво ще се нуждаем в особено големи количества за този проект.
- От лопати?
- От финансиране, г-н Ментелик. И аз щях да го имам, ако банковата ни система беше в крак с времето. Имам пълно доверие в способността Ви ... малко да я поразтърсите.
Олян направи един последен опит:
- Пощенската Служба се нуждае от мен...
- Не и в момента, мисълта за което направо Ви изприщва, - възрази Ветинари – Вие не сте човек на рутината. Поради което Ви давам отпуска. Г-н Грош вече Ви е замествал и макар той и да не обладава вашия ... блясък, така да се каже, той, сигурен съм, ще съумее да поддържа службата.
Той се изправи, което значеше, че аудиенцията беше към края си.
- Градът губи кръв, г-н Ментелик, а Вие сте тампонът, който ми трябва. Вървете да правите пари. Освободете богатството на Анкх-Морпорк. Г-жа Разкош Ви повери банката. Управлявайте я добре.
- Както знаете, тази банка е кучешка работа!
- И каква само доверчива муцунка има то, - заключи Ветинари и изпрати Олян до вратата – Не ме оставяйте на Ви задържам, г-н Ментелик. Помнете, че всичко е за града.

На път към банката Олян видя поредното протестно шествие. Напоследък бяха позачестили. Чудна работа, как ставаше така, че всички искаха да живеят под деспотичния режим на тираничния лорд Ветинари. Заливаха града, чиито улици очевидно бяха постлани със злато. Е, не беше злато. Но напливът даваше резултат, без никакво съмнение. Като се започне с това, че надниците падаха.
Това шествие беше против наемането на големи, които вършеха без оплакване най-мръсните работи, бачкаха без да спират и бяха толкова честни, че чак си плащаха данъците. Да, но не бяха човеци и имаха горящи очи, а хората понякога ставаха докачливи за подобни неща.
Г-н Криви трябва да го е причаквал зад някоя колона. Олян едва беше прекрачил прага с доволния Калпазанчо гушнат под рамото му, а главният касиер вече беше до него.
- Персоналът е много загрижен, сър, - каза той, насочвайки Олян към стълбището – Позволих си да им кажа, че ще говорите пред тях по-късно.
Олян долавяше разтревожените погледи. Както и други неща, сега, като огледа наоколо с почти собственическо око. Да, банката беше построена добре от отлични материали. Но веднъж като се отбележи това, човек виждаше и следите на времето и занемаряването. По нещо тя приличаше на вече неудобно обширната къща на бедна стара вдовица, която вече не може да види прахта. Бронзът беше потъмнял, червените плюшени завеси се бяха попротъркали, мраморният под блестеше само на случайни петна...
- Какво? – произнесе той – А, да. Добро хрумване. Тази банка не може ли да се поразчисти?
- Сър?
- Килимите са мръсни, плюшените въжета са се разнищили, завесите са познавали и по-добри векове, а бронзовите детайли се нуждаят от едно бая добро лъсване. Банката трябва да изглежда пригледна, г-н Криви. Човек може и да даде пари на някой просяк, но със сигурност няма да си ги вложи при него, нали?
Веждите на Криви се вдигнаха:
- Това значи са възгледите на председателя, така ли?
- Председателят ли? О, да. Г-н Калпазанчо много държи на чистотата. Нали така, Калпазанчо?
Калпазанчо спря да ръмжи на г-н Криви за достатъчно време, че да лавне няколко пъти.
- Виждате ли? – посочи го Олян – Като не знаеш какво да правиш, среши си косата и си лъсни обувките. Мъдри слова, г-н Криви. Хуквайте да изпълнявате.
- Ще набера най-високата скорост, която позволяват способностите ми, сър, - отговори Криви – Междувременно една млада дама Ви търси, сър. Очевидно не желаеше да ни осведоми за името си, но каза, че сте щели да се зарадвате да я видите. Поканих я в малката приемна.
- Наложи ли Ви се да отворите прозорците? – осведоми се с надежда Олян.
- Не, сър.
Това изключваше Прелест-Хубавинка, което сторваше път на една ужасяваща мисъл:
- Нали не е някоя от семейство Разкош?
- Не, сър. И е време за обяда на Ка... на председателя, сър. Приготвено му е студено обезкостено пиле, заради стомаха му. Да изпратя ли и него в малката приемна?
- Да, моля Ви. Ще можете ли да гепите нещо и за мен?
- Да гепим? – Криви изглеждаше озадачен – Имате предвид да откраднем?
А, значи такъв вид човек, помисли си Олян.
- Имах предвид да ми намерите нещо за хапване, - преведе той.
- Разбира се, сър. Има малка кухня към апартамента и имаме готвач на повикване. Г-жа Разкош живя тук от известно време. Ще е интересно отново да си имаме Стопанин на Кралския Монетен двор.
- Харесва ми как звучи Стопанин на Кралския Монетен двор, - вметна Олян – Какво ще кажеш, Калпазанчо?
Схванал намека, председателят джафна.
- Хъм, - изкоментира г-н Криви – И една последна подробност, сър. Ще можете ли, ако обичате, да подпишете тези неща? – и той показа купчина хартии.
- Какво са те? Нали не са протоколи? Аз не водя протоколи.
- Най-различни формалности, сър. Като цяло те се свеждат до подписването на приемането на банката от името на председателя, но ми беше посочено, че е желателно и лапичката на г-н Калпазанчо да фигурира на обозначените места.
- А той налага ли се да прочете всичко това? – попита Олян.
- Не, сър.
- Значи и аз няма да ги чета. Това все пак е банка. Вече ме водихте на обиколка. Не е като да липсва някое колело. Просто ми покажете къде да подпиша.
- Само ето тук, сър. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук...

Дамата в приемната беше определено привлекателна жена, но понеже работеше за „Вестника”, Олян не се чувстваше в състояние да я признае за пълноправна дама. Една дама не цитираше злобно точно каквото си казал, но не точно каквото си имал предвид, нито пък те халосваше по главата с неочаквано трудни въпроси. Добре де, като стана дума, много дами точно това си правеха, при това честичко, на нея обаче и плащаха за това.
Обаче, трябваше да се признае, със Захариса Крипслок беше забавно.
- Захариса! Каква очаквана изненада! – поздрави я той влизайки в стаята.
- Г-н Ментелик! Винаги е удоволствие за мен! – възкликна в отговор жената – Та значи сега вече сте лицето на едно куче?
Такова ми ти забавно. Малко като да жонглираш с ножове. Постоянно трябва да си нащрек. Като добра гимнастика.
- Вече заглавията ли пишем, Захариса? – каза той – Аз просто изпълнявам условията на завещанието на г-жа Разкош.
Той остави Калпазанчо на полираната маса и седна.
- Значи сега сте председател на банката?
- Не, г-н Калпазанчо е председателят на банката, - поправи я Олян – Джафни многозначително на милата дама с наострения молив, Калпазанчо!
- Джаф, - каза Калпазанчо.
- Г-н Калпазанчо е председателят, - повтори Захариса и завъртя очи – Но разбира се. А Вие получавате заповедите си от него, така ли?
- Да. Аз, впрочем, съм Стопанинът на Кралския Монетен двор.
- Кучето и неговият стопанин, - произнесе замислено Захариса – Колко мило. И предполагам, че можете да четете мислите му благодарение на някаква мистична връзка между куче и човек?
- Захариса, никога нямаше да мога да се изразя толкова добре.
Те си размениха усмивки. Това беше само първият рунд. И двамата знаеха, че още само загряват.
- В такъв случай да приемам ли, че не сте съгласни с онези, които казват, че това е последната интрига от страна на покойната г-жа Разкош целяща изтръгването на банката от ръцете на остатъка от семейството и, които, както считат някои, са напълно неспособни да я водят накъдето и да е освен към поредната катастрофа? Или пък бихте подтвърдили мнението на мнозина, че Патрицият има твърдото намерение да притисне нежелаещия да сътрудничи с него банков бранш в града и намира в настоящата ситуация перфектния си шанс?
- Някои, които считат, онези, които казват... Кои ще да са тези тайнствени личности? – Олян се постара да извие вежда като Ветинари – И откъде познавате толкова много от тях?
Захариса въздъхна.
- И не смятате ли, че г-н Калпазанчо в действителност не е много повече от удобна марионетка?
- Бау? – намеси се кучето, чуло да се споменава името му.
- Намирам самия въпрос за оскърбителен! – заяви Олян – И той също!
- Олян, с Вас вече просто не е забавно, - Захариса си затвори бележника – Говорите като... ами като някой банкер.
- Поласкан съм, че мислите така.
Не забравяй, че само защото тя си е затворила бележника, не значи че можеш да се отпуснеш!
- Значи няма вече препускане на побеснели жребци? Нищо за аплодиране? Никакви волни мечти? – укори го Захариса.
- Добре де, вече се заех с почистването на фоайето.
Очите на Захариса се стесниха:
- Почистването на фоайето? Кой сте Вие и какво сте направили на истинския Олян фон Ментелик?
- Не, сериозно. Трябва да почистим себе си, преди да можем да се захванем с почистването на икономиката, - каза Олян и почувства, как мозъкът му съблазнително преминава на по-висока предавка – Възнамерявам да изхвърля това, от което вече не се нуждаем. Например, в трезорите твърде много полезно пространство е заето от безполезен метал. Той трябва да се разкара.
Захариса сбърчи чело:
- Да не би да говорите за златото?
- Да, - каза простичко той.
- Не е възможно да говорите сериозно!
Бележникът беше незабавно отворен и езикът на Олян премина в галоп. Не можеше да го озапти. Нямаше да е зле, ако първо беше споделил каквото има да казва с него самия. Та вземайки думата от мозъка, езикът заразправя:
- Сериозен съм като смъртта! Препоръчвам на лорд Ветинари да го продадем всичкото на джуджетата. На нас то не ни трябва. То не е нищо повече от условност.
- Но какво струва повече от златото?
- Практически всичко. Вие например. Златото е тежко. Вашата тежест в злато няма да е много злато. Но не сте ли много по-ценна от него?
Захариса, за радост на Олян, за момент се засуети:
- Е, в известен смисъл...
- Във всякакъв смисъл достоен за споменаване, - настоя Олян – Светът е пълен с неща по-скъпи от златото. Но ние копаем земята за проклетото вещество и после пак го заравяме в друга дупка. Какъв е смисълът от това? Да не сме някакви свраки? За едното бляскане ли сме? За боговете, и картофите струват повече от златото!
- Как така?
- Ако сте корабокрушенец на необитаем остров, какво ще предпочетете, чувал картофи или чувал злато?
- Да, но въпросният необитаем остров не е Анкх-Морпорк!
- Което доказва, че златото е ценно само защото ние се договаряме, че е, нали така? То е само една мечта. Картофът обаче си е винаги картоф, където и да сме. С малко масълце и щипка сол и ето ти обяд, независимо къде. Закопаеш ли злато в земята и цял живот ще се тревожиш да не го откраднат. Закопаеш ли картоф, в съответния сезон ще изкараш дивиденти на хиляда процента.
- Да разбирам ли, че смятате да ни наложите картофен стандарт? – намеси се рязко Захариса.
Олян се усмихна.
- Не, няма да е това. Но след някой друг ден ще почна да давам пари. Те, знаете ли, не обичат да се застояват в бездействие. Те обичат да излизат и да се запознават с нови хора...
Частицата от мозъка на Олян, която се опитваше да не изостава от устата му си мислеше: Как бих искал да си водя бележки за това, че не съм сигурен че ще го запомня всичкото. Обаче разговорите водени в последната седмица се сблъскваха в ума му и произвеждаха нещо като музика. Все още не беше сигурен, че разполага с всичките ноти, но някои части вече можеше да си ги тананика. Трябваше му само да се вслушва в себе си достатъчно дълго време и ще разбере, какви ги говори.
- Като под даване имате предвид... – поиска да се уточни Захариса.
- Че ще ги раздавам. Ще ги подарявам. Сериозно.
- Как? Защо?
- Всяко нещо с времето си!
- Вие ми се смеете, Олян!
Не, просто се стреснах, защото току-що чух, какво каза устата ми, помисли си Олян. Нямам никакви идеи, а само няколко случайни хрумвания. Мислех си за...
- Мислех си за необитаемите острови, - каза той – И за това, защо този град не е такъв.
- А именно?
Олян се хвана за челото:
- Ех, г-це Крипслок... събуждам се аз тази сутрин без каквато и да е грижа освен да се позаема с натрупалата ми се в Пощата бумащина и може би да позамажа проблема с онази Специална 25-пенсова Зелева Зелена Специална марка. Сещате ли се, онази, от която, ако се посади в земя, пониква зелка? Може ли да се очаква от мен да разработя цяла нова фискална инициатива преди да стане чаят?
- Добре, обаче...
- Ще ми трябва време поне до закуска.
Той видя, как тя си записва това. След което пъхна бележника в чантичката си.
- И това ще бъде голям купон, нали? – подметна тя, а Олян си помисли: „В никой случай не и се доверявай дори и да си е прибрала бележника. Има отлична памет.”
- Говоря сериозно, мисля че за мен това е възможност да сторя нещо голямо и значително за осиновилия ме град, - каза Олян с искрения си тон.
- Това беше Вашия искрен тон, - отбеляза тя.
- Да де, нали съм искрен, - отвърна той.
- Но след като повдигнахте този въпрос, Олян, с какво се занимавахте преди гражданите на Анкх-Морпорк да Ви посрещнат с протегнати длани?
- Оцелявах, - отговори Олян – В Юбервалд старата империя се разпадаше. Не беше необичайно правителството да се смени два пъти в обедната почивка. Работих каквото ми паднеше за да преживея. Между другото мисля, че в последното си изречение искахте да кажете „ръце”, - добави той.
- А като дойдохте тук, впечатлихте боговете до такава степен, че те насочиха стъпчите Ви към съкровище, така че да можете да построите наново Вашата Поща.
- Не бих изкал да се изтъквам с това, - каза Олян опитвайки се да изглежда сякаш не иска.
- Да-аа. И дареното от боговете злато да вземе да се окаже цялото в използвани монети от Равнинните градове...
- Знаете ли какво, често аз самият не съм могъл да заспя нощем чудейки се по този въпрос, - отговори той – И стигнах до заключението, че боговете в мъдростта си са решили, че техният дар следва да може да бъде вкаран в обращение незабавно.
И мога да карам така, колкото си щете, помисли си той, а пък Вие се опитвате да играете покер без карти. Можете да си ме подозирате колкото си щете, но аз нали върнах парите! Добре де, преди това ги бях откраднал, но връщането им все се брои за нещо, не мислите ли? Ръцете ми са чисти, нали така? Добре де, приемливо поизбърсани, нали така?
Вратата бавно се отвори и в стаята се промъкна една нервна млада жена понесла купа със студено пиле. Калпазанчо грейна, когато тя я остави пред него.
- Извинявам се, не бихме ли могли да Ви предложим малко кафе или нещо такова? – предложи Олян, когато момичето тръгна да се връща.
Захариса стана:
- Благодаря Ви, но не. Ще си изпусна всичките срокове, г-н Ментелик. Сигурна съм, че съвсем скоро пак ще разговаряме.
- Не се и съмнявам, г-це Крипслок, - каза Олян.
Тя пристъпи още една крачка към него и приглуши гласа си:
- Знаете ли кое беше това момиче?
- Не, все още не познавам почти никого тук.
- Значи не знаете, дали може да и се доверите?
- Да и се доверя ли?
Захариса въздъхна:
- Все едно не сте Вие, Олян. Тя току що даде купа с храна на най-скъпоценното куче в света. Куче, което някои хора биха желали да видят мъртво.
- И защо трябва да... – започна Олян.
И двамата се обърнаха към Калпазанчо, който с облизване придвижваше празната купа по протежение на масата, всичко това озвучено от мляс-мляс-мляс.
- Ъ... ще ме извините ли, ако не Ви изпращам? – Олян се забърза след плъзгащата се купа.
- Ако изпитвате и най-малкото съмнение, пъхнете си пръстите в гърлото му, - посъветва Захариса откъм вратата с, поне според Олян, твърде голямо удовлетворение.
Той сграбчи кучето и се втурна през отдалечената врата след момичето. Озова се в тесен и не особено внушително украсен коридор със зелена врата в единия край, из-зад която се чуваха гласове.
Олян я отвори с трясък. В малката спретната кухничка зад нея, го посрещна една жива жанрова картина. Младата жена беше заклещена зад една маса, а брадат мъж облечен в бяло размахваше голям нож. И двамата го гледаха потресено.
- Какво става тук? – изрева Олян.
- Ъ, ъ... току-що нахлухте през вратата и се разкрещяхте, - отговори момичето – Нещо не е наред ли? Аз винаги по това време нося на г-н Калпазанчо ордьовъра му.
- А аз приготвям първото му, - допълни мъжът и закълца с ножа някакви дреболии – Пилешки вратове пълнени с дреболийки за второ и специалния му карамелов сладкиш за десерт. А кой пита?
- Ами аз съм... Аз съм неговият собственик, - представи се Олян, колкото се може по-високомерно.
Готвачът свали бялата си шапка:
- Извинявам се, сър, разбира се че сте Вие. Златният костюм и прочее. Това е дъщеря ми Пеги. Аз съм Еймсбъри, сър.
Олян беше успял мъничко да се поуспокои.
- Съжалявам, - каза той – Аз просто се безпокоях, че някой може да се опита да отрови Калпазанчо...
- Ние тъкмо за това си говорихме, - каза Еймсбъри – Мисля си, че... Чакайте малко, да не би да имате предвид мен, а?
- Не, не, разбира се, че не! – зауспокоява все още държащия ножа си човек Олян.
- Е, добре тогава, - смилостиви се Еймсбъри – Нов сте тук, сър, няма как да знаете. Тоя Козмо веднъж да вземе да ритне Калпазанчо!
- И ще отрови той кого ли не, всекиго, - подкрепи го Пеги.
- Аз обаче всеки ден отивам лично на пазара и собственоръчно избирам храната за кученцето, - продължи готвачът – Тя се съхранява долу в ледницата, а аз държа единствения ключ от нея.
Олян си отдъхна.
- А не бихте ли могъл да стъкмите някой омлет и за мен? – помоли той.
Готвачът се заозърта панически.
- Това е с яйца, нали? - измънка той нервно – Всъщност досега не съм взимал участие в готвене на яйца, сър. На него му се полага по едно сурово с петъчния му татарски бифтек, а г-жа Разкош предпочиташе по две сурови в джина си с портокалов сок всяка сутрин, но между мен и яйцата няма нищо друго. Имам маринована свинска глава, ако пожелаете, сър. Имам езичета, сърчица, костен мозък, овчи глави, прилично парче гуша, чревца, трътки, бъбречета, дробчета, воденички, пача...
На млади години Олян беше изтърпял поднасянето на много от тези ястия. Бяха точно от най-подходящия вид меню за деца, ако искаш те да порастнат вещи в изкуствата на безочливата лъжа, ловкостта на ръцете и камуфлажа. Не ще и дума, Олян криеше тези странни лигави мръвки под зеленчуците си, като в един случай постигна над тридесет сантиметра висок картоф.
Озарението дойде.
- Много нещо ли готвихте за г-жа Разкош? – подпита Олян.
- Несър. Тя живееше на джин, зеленчукова супа, сутрешното си ободрително и ...
- Джин, - завърши твърдо Пеги.
- Значи сте основно кучешки готвач?
- Кинологически кулинар, сър, ако нямате нищо против. Дали не сте чели книгата ми? „Как да готвим с мозък”? – Еймсбъри спомена това без особена надежда, с пълно право.
- Необичаен избор на поприще, - изкоментира Олян.
- Ами, сър, така имам възможността да... по-безопасно е... добре де, истината е, че имам алергия, сър – готвачът въздъхна – Покажи му, Пеги.
Момичето кимна и извади от джоба си омазнено картонче, показа го на Олян и предупреди:
- Моля Ви, не изричайте тази дума, сър.
Олян зяпна.
- Просто не може да бъде избегната в кетъринговия бизнес, - пожали се Еймсбъри.
Не му беше времето, наистина не му беше времето. Но не си ли заинтересуван в хората, значи просто нямаш измамническо сърце.
- Значи сте алергичен към ч... това нещо? – поправи се точно навреме той.
- Не, сър. Към думата, сър. Мога да се оправям със самите подвъпросни скилидки, дори мога да ги ям, но изговори ли се, ами...
Олян погледна още веднъж думата и поклати тъжно глава.
- Така че ми се налага да избягвам ресторантите, сър.
- Виждам, виждам. Ами как Ви се отразява думата ... „сън”?
- Да, сър, разбирам накъде клоните, минах вече през това. „Че в сън”, „че е сън” ... никакви проблеми.
- Та значи само чесън... Ох, извинявайте...
Еймсбъри замръзна на място с изражение сякаш е някъде далече.
- Богове, толкова съжалявам, съвсем честно нямах предвид... – заоправдава се Олян.
- Знам, - каза морно Пеги – Думата просто Ви се е изплъзнала, нали? Той ще е така за още петнадесет секунди, след което ще метне ножа право пред себе си и после за около четири секунди ще говори на разговорен куирмски, след което ще се оправи. Ето, - тя връчи на Олян купа, съдържаща голяма кафява буца – Вие се връщайте вътре с лепкавия карамелов сладкиш, а аз ще се скрия в килера. Свикнала съм. А и омлет мога да Ви направя.
Тя избута Олян през вратата и я затвори след него.
Той остави купата на пода, което предизвика незабавен и напълно съсредоточен интерес от страна на Калпазанчо.
Гледката как куче се опитва да сдъвче голямо парче карамел е времепрекарване за богове. Смесеното родословие на Калпазанчо го беше дарило с ловкост на челюстите, вдъхваща истинско страхопочитание. Той се премяташе блажено по пода, изкарвайки муцунки като на гумен водоливник в перална машина.
След няколко секунди Олян отчетливо чу тупването на нож вибриращ в дървото, последван от крясъка: „Nom d'une bouilloire! Pourquoi est-ce que je suis hardiment ri sous cape a part les dieux?”
В двойната врата се почука, последвано незабавно от влизането на Криви. Той носеше голяма кръгла кутия.
- Приготвихме покоите за Вас, Стопанино, - провъзгласи той - Тоест за г-н Калпазанчо.
- Покой?
- О да. Председателят разполага с покои.
- А, такива покои. Значи му се налага да живее над дюкяна, както си се полага?
- Именно. Г-н Въртел беше толкова любезен да ми предостави копие от условията на завещанието. Председателят е длъжен да спи всяка нощ в банката...
- Да, но аз си имам съвсем приличен апартамент в...
- Уви. Условията са такива, сър, - не се смили Криви - Вие разбира се можете да използвате леглото - добави щедро той - Калпазанчо ще си спи в неговата кореспонденция. Любопитно е да се отбележи, че той си е роден в нея.
- И всяка нощ ли ще трябва да съм заключен тук?

Всъщност като видя покоите, перспективата престана да изглежда толкова лоша. Наложи му се да отвори четири врати преди изобщо да успее да намери леглото. Имаше трапезария, гардеробна, баня, отделен клозет с вода, резервна спалня, проход към кабинета, който беше нещо като официално помещение, и малък частен кабинет. Главната спалня съдържаше огромен дамасков балдахин с дъбови колони, в който Олян се влюби от пръв поглед. Опита го на размер. Беше толкова мек, все едно беше легнал в голям топъл вир...
После се изправи стреснато.
- Г-жа Разкош тук ли... - започна той посред надигаща се паника.
- Тя почина седнала зад бюрото си, Стопанино, - успокои го Криви, развръзвайки канапа на голямата кръгла кутия - Заменихме онзи стол. Между другото, погребението и е утре. В Малките богове по пладне, членове на семейството само по предварителна заявка.
- Малките Богове ли? Това не е ли малко под равнището за Разкош?
- Изглежда неколцина предци на г-жа Разкош са погребани там. Веднъж в момент на откровеност тя ми сподели, че проклета да е, ако позволи да е Разкош за цяла вечност, - зашумоля хартия и Криви добави - Вашата шапка, сър.
- Каква шапка?
- Тази на Стопанина на Монетния Двор, - протегна му я Криви.
Беше черен копринен цилиндър. Някога ще да е бил лъскав. Сега беше предимно лъснал. И дъртите скитници си имаха по-добри шапки. Можеше да я скроят да прилича на голяма купчина долари, можеше да е корона, можеше да е инкрустирана с малки сценки от скъпоценни камъни изобразяващи присвояването през вековете и развитието на разменните средства от бебешките лиги през малките бели миди и кравите и в крайна сметка до златото. Можеше да внушава нещо за магията на парите. Можеше да е добра.
Черен цилиндър. Никакъв стил. Изобщо никакъв стил.
- Г-н Криви, бихте ли могли да уредите някой да намине през Пощата и да ми донесе нещата? - каза Олян загледан печално в старата развалина.
- Разбира се, Стопанино.
- Мисля, че „г-н Ментелик” ще е достатъчно, благодаря Ви.
- Да, сър. Разбира се.

Олян фон Ментелик седна зад огромното бюро и прокара с любов ръцете си по поизтърканата зелена кожа.
Ветинари, мътните го взели, излезе прав. Пощенската служба го беше направила твърде предпазлив и дефанзивен. Бяха му свършили предизвикателствата, беше му свършило забавното.
Някъде далече прогърмя, а следобедното слънце беше подгонено он синкавочерни облаци. Откъм равнините прииждаше една от онези тежки целонщни бури. Според „Вестника” тея дни през дъждовните нощи обикновено се случвали повече престъпления. Очевидно това беше заради върколака в Стражата: дъждът правеше миризмите труднопроследими.
След малко Пеги му донесе омлет не съдържащ абсолютно никакво споменаване на думата „чесън”. А след още малко Гладис пристигна с гардероба му. С целия, включително и с вратата, която тя беше хванала под мишница. Няколко пъти го халоса в стените и тавана, докато го прекарваше през стаята и го остави посред широкия под на спалнята. Олян понечи да я последва, но тя вдигна в ужас грамадните си ръчища:
- Не, Сър! Нека Първо Аз Изляза!
И тя изтрополи покрай него в хола и рече:
- Още Малко И Щеше Да Стане Много Лошо.
Олян изчака да види, дали няма да последва още нещо и попита:
- И защо, по-точно?
- Мъж И Жена Не Бива Да Се Намират В Една И Съща Спалня, - заяви с тържествена увереност големът.
- Ъ, на колко години си, Гладис? - поде предпазливо Олян.
- На Хиляда Петдесет И Четири, Г-н Ментелик.
- Ъ, точно така. И си направена от глина. Исках да кажа, вярно, че всички са направени от глина, в известен смисъл, но, в качеството си на голем, ти си, тъй да се каже, ъ... изключително направена от глина...
- Да, Г-н Ментелик. Обаче Съм Неомъжена.
Олян изстена:
- Гладис, какво ти дадоха да четеш този път момичетата от гишетата?
- „Благоразумни Съвети За Благопристойни Девойки” От Лейди Дийрдри Вагон, - отговори Гладис - Много Е Интересна. Там Се Обяснява, Как Се Правят Нещата.
Тя измъкна тъничко книжле от огромния джоб на роклята си, доста евтино издание. Олян въздъхна. Беше от оня вид книги по етикеция, които те учат на Десет Неща, Които Не Бива Да Правите Със Слънчобрана Си.
- Да, виждам, - каза той.
Не се сещаше как да го обясни. Нещо по-лошо, не се сещаше и какво има за обясняване. Нали големите са ... ами големи. Големи буци глина с животворна искра в тях. Дрехи? За какво са им? Дори и мъжките големи в Пощата минаваха само с по някоя ръка синя и златиста боя колкото да изглеждат официални... Я чакай, той май почна да схваща! Нямаше такова нещо като мъжки големи! Големите си бяха големи и съвсем добре си им беше да са си просто големи хиляди години наред! Сега обаче бяха в съвременния Анкх-Морпорк, където бяха смесени и разбъркани всевъзможни раси и хора и идеи и да се неначуди човек, какво можеше да излезе от бутилката.
Без нито дума повече Гладис изтрополи през хола, обърна се и замря. Огънят в очите и се приглуши до бледо червено. Това значи това беше то. Тя беше решила да остане.
Калпазанчо похъркваше в кореспонденцията си.
Олян извади половината чек, който му беше дал Козмо.
Необитаем остров, необитаем остров. Знам, че най-добре мисля като съм под напрежение, но какво ли точно ще да съм имал предвид?
На един необитаем остров златото няма стойност. С храна се изкарва безпарично време много по-лесно, отколкото гладно време със злато. Като стана дума, златото няма стойност също и в златната мина. В златната мина разменното средство е търнокопът.
Хъм. Олян се загледа в чека. Какво го прави да струва десет хиляди долара? Подписът и печатът на Козмо, ето какво. Всеки знае, че той е добър с парите. С нищо друго не е добър, освен с парите, копелето му мръсно.
Банките постоянно ги използват, мислеше си той. Всяка банка в Равнините ще ми го осребри в кеш, като си вземе комисионните, разбира се, защото банките те дерат отвсякъде. И въпреки това така е много по-лесно отколкото да размъкваш натам насам чували с монети. Разбира се и аз ще трябва да го подпиша, иначе ще е невалидно.
В смисъл, ако беше оставено празно място след „изплатете на”, то всеки би могъл да го използва.
Необитаем остров, необитаем остров... На един необитаем остров торба зеленчуци струва повече от торба злато, а в града торба злато струва повече от торба зеленчуци.
Това някакво уравнение ли е? Къде е стойността?
Той зяпна.
Тя беше в самия град. Градът казваше: в замяна на това злато ще получиш всичките тези неща. Градът е вълшебникът, алхимикът наопаки. Той превръщаше безполезното злато във ... ами всичко.
Колко струваше Анкх-Морпорк? Като се събере всичко! Къщите, улиците, хората, уменията, изкуството в музеите, гилдиите, законите, библиотеките... Билиони? Не. Никакви пари нямаше да стигнат.
Градът беше едно голямо златно кюлче. Какво беше нужно за обезпечаването на една валута? Трябваше само градът. Градът е който казва, че доларът струва един долар.
Това беше само един сън, но Олян го биваше в продаването на сънища. А като продадеш един сън на достатъчно много хора, никой няма да посмее да се събуди.
На малката лавица на бюрото имаше мастилница и два гумени печата, с градския герб и с печата на банката. Но в очите на Олян и около тези простички вещи имаше златна омара. Те имаха стойност.
- Калпазанчо? - извика Олян.
Кученцето седна в кутията си за кореспонденция и го загледа в очакване. Олян си запретна ръкавите и щракна с пръсти.
- Ще направим ли малко пари, г-н председателю? - предложи той.
Председателят изрази безрезервното си одобрение с думата „джаф!”.
„Изплатете на Приносителя Сумата от Един Долар”, - написа Олян на парче хрущяща банкова хартия.
Подбечата хартишката с двата печата и дълго и критично оглеждаше резултата. Трябваше му още нещо. На хората трябваше да им се даде шоу. Всичко опираше до изгледа.
Трябваше му ... нюанс на солидност, като тази на самата банка. Кой ще влага пари в дървена колиба?
Хъм.
Ах, да. Нали всичко беше за града? Отдолу с големи заврънкулести букви той добави:
AD URBEM PERTINET
А после, с по-малки букви и след известно обмисляне:
„Promitto fore ut possessori postulanti nummum unum solvent, an apte satisfacia.
Подпис Олян фон Ментелик от името на Председателя”

- Ако ме извините, г-н председателю, - каза той и взе кучето в ръце.
Отне му само един миг да натопи предната му лапичка в мастилото и да остави спретната малка следа до подписа.
Олян повтори процеса към двадесетина пъти, пъхна пет от получените така ценни книжа под преспапието и взе останалите нови пари, както и председателя на разходчица.

Козмо Разкош се беше загледал в отражението си в огледалото. Често му се получаваше добре пред огледалото три-четири пъти поред, а после, срам и позор, рече ли да го опита публично и хората, ако бяха твърде глупави, ще го попитат: „Нещо в окото ли Ви е влязло?”
Той дори си беше поръчал устройство, което посредством часовников механизъм дърпаше неколкократно едната вежда. Беше отровил човека, който го беше изработил, направо докато си приемаше поръчката и бърбореше с него в малката му миризлива работилница, докато веществото подейства. Той беше на близо осемдесет, а Козмо беше много предпазлив, така че Стражата изобщо не се усети. А пък и на тази възраст това изобщо не се броеше за убийство, нали? Всъщност беше по-скоро нещо като услуга. И очевидно той не можеше да рискува дъртият глупак да се раздърдори на някого след като Козмо станеше Патриций.
Погледнато от дистанцията на времето, трябвало е да изчака докато се увери, че тренажорът за вежди работи както трябва. Беше му насинил окото преди да направи няколко припряни донастройки.
Как ли го постигаше Ветинари? Това беше нещото, докарало му Патрицианството, беше убеден Козмо. Вярно, няколко мистериозни убийтва също бяха помогнали, както можеше да се допусне, но това, което го беше задържало там, беше начинът, по който този човек можеше да си повдига веждата.
Козмо дълго време беше изучавал Ветинари. На светски събития това не беше трудно. Също така той си изрязваше всяка негова снимка появила се във „Вестника”. Коя беше тайната, поддържаща го толкова могъщ и невредим? Как можеше да бъде разбран той?
И тогава един ден той прочете в някаква си книга: „Ако искаш да разбереш един човек, повърви една миля в неговите обуща”.
И му дойде велика и блестяща идея...
Той въздъхна доволно и подръпна черната си ръкавица.
Както си му беше редът, го бяха пратили в школата на Убийците. Това беше естественото местоназначение за младежи от известна класа и възпитание. Той оцеля там и специализира Отрови, защото беше чул, че това било специалността на Ветинари, но даскалото го отегчаваше. Толкова се беше формализирало напоследък. Толкова се бяха увлекли по разни смехотворни понятия за чест и изисканост, че изглежда бяха забравили, какво се предполагаше да върши един убиец...
Ръкавицата беше свалена и ето го.
О да...
Дотук си беше свършил работата великолепно.
Козмо се загледа във величествения предмет, мърдайки си ръката така че да проблясва на светлината. Светлината правеше чудати неща със стигия: понякога се отразяваше в сребристо, понякога в мазно жълто, понякога си оставаше непоколебимо черен. И беше топъл, дори и тук. На пряка слънчева светлина щеше да избухне в пламъци. Това беше метал, който би могъл да бъде създаден за тези, които се спотайваха в сенките...
Пръстенът на Ветинари. Печатният пръстен на Ветинари. Такова мъничко нещичко, а толкова могъщо. Нямаше съвсем никаква украса, освен ако не се брои тесният картуш обкръжаващ изгравираната с остри ръбове една единствена буква:
V
Можеше само да гадае за всичко онова, което секретарят му е трябвало да направи за да се докопа до него. Бил направил дубликат, „реверсивно-реконструиран”, каквото и да значеше това, от восъчните отпечатъци, за които е бил толкова впечатляващо използван. Имало е подкупи (от скъпия вид) и намеци за забързани срещи и предпазливи размени и промени в последната минута за да се направи дубликатът съвършено точен...
И ето го истинския тук, на неговия пръст. Фактически толкова на неговия пръст, че чак отгоре. Според Козмо Ветинари имаше твърде тънки пръсти като за мъж, така че нахлузването на пръстена през кокалчето му изискваше много усилия. Дотук се беше разкудкудякал той да бъдел разширен, в глупостта си не осъзнавайки, че това щеше да провали всичко. Вълшебството, а Ветирани със сигурност имаше свое вълшебство, щеше да се изпари. И вече нямаше да бъде съвършено истинският предмет.
Да, за няколко дни адски го болеше, но сега той се рееше над болката като в ясно синьо небе.
Той се гордееше, че не е някой балама. Веднага щеше да разбере, ако секретарят му се беше опитал да го изменти с някакво си копие. Тръпката преминала през ръката му когато плъзна пръстена, добре де, когато насили пръстена през кокалчето на пръста си, беше достатъчна за да разбере, че този е автентичният. Той вече можеше да усети, как мислите му стават по-остри и по-бързи.
Той погали с показалеца си дълбоко врязаното V и се обърна благожелателно към Дръмн... към Дотук:
- Изглеждате обезпокоен, Дотук.
- Пръстът съвсем побеля, сър. Почти бледо син е. Сигурни ли сте, че не боли?
- Нито капка. Чувствам се... напълно под контрол. В последно време изглеждате много ... тревожен, Дотук. Добре ли сте?
- Ъ... чудесно, сър, - отговори Дотук.
- Длъжни сте да разберете, че изпратих г-н Кранбери с Вас поради най-сериозни основания, - каза Козмо - Рано или късно Морпет щеше да каже все на някого, колкото и да му бяхме платили.
- Но момчето от шапкарския дюкян...
- Абсолютно същата ситуация. И беше честен бой. Не беше ли така, Кранбери?
Лъскавата плешива глава на Кранбери се надигна от книгата му:
- Да, сър. Той беше въоръжен.
- Но... - започна Дотук.
- Да? - поинтересува се спокойно Козмо.
- Ъ... нищо, сър. Вие, разбира се, сте прав.
Държащ малко ножче и много пиян. Дотук се чудеше, за колко ли се брои това срещу професионален убиец.
- Прав съм, нали? - заключи благодушно Козмо - А Вие вършите отлично Вашата работа. Както и Кранбери. Скоро ще имам още една малка задачка за Вас. А сега вървете да вечеряте.

Когато Дотук отвори вратата, Кранбери хвърли един поглед на Козмо, който почти недоловимо поклати глава. За нещастие на Дотук, той имаше отлично периферно зрение.
„Той ще разбере, ще разбере, ще разбееерееее!!!” - стенеше той наум докато бързаше по коридорите. Заради проклетия пръстен е, заради него е! Не съм аз виновен, че Ветинари има тънки пръсти! Той веднага щеше да надуши нещо гнило, ако проклетият пръстен паснеше! Защо ли не ми даде да му го разширя? Ха, а ако го бях разширил, той по-късно щеше да прати Кранбери да убие бижутера! И си знам, че ще го прати и за мен, знам си!
Кранбери ужасяваше Дотук. Човекът говореше тихо и се обличаше скромно. И когато Козмо не се нуждаеше от услугите му, той по цял ден си седеше и си четеше книги. Това отчайваше Дотук. Ако оня беше неграмотен главорез, щеше да е някак си по-добре, по-... по-разбираемо. Човекът очевидно нямаше нито косъм по тялото си, а блясъкът от главата му можеше да те заслепи като слънце.
А всичко започна с една лъжа. Защо ли му повярва Козмо? Защото беше луд, но за съжаление не непрекъснато, а беше нещо като пощурял по хобито си. Беше ... ами побъркан на тема лорд Ветинари.
Отначало Дотук не го беше забелязал, само дето се учуди, какво ли го беше прихванало Козмо относно височината му на интервюто за работата. А когато Дотук му каза, че е работил в двореца, беше нает на минутата.
И тук беше лъжата, макар че Дотук предпочиташе да си мисли за нея като за неудачно съчетание на две истини. Дотук наистина беше работил известно време в двореца, но засега Козмо още не беше разбрал, че е било като градинар. Преди това той беше младши секретар в Гилдията на Оръжейниците, поради което намери за оправдано да каже: „Аз съм младши секретар и работих в двореца”, изречение, което той чувстваше, че лорд Ветинари би разгледал с повече внимание, отколкото стори това зарадваният Козмо. И ето го сега, той съветва един много важен и умен човек на базата на колкото слухове можеше да си спомни или пък, ако не му оставаше друг изход, да си измисли. И досега някак-си се отървавеше. Във всекидневните си бизнес дела Козмо беше хитър, безскрупулен и с остър че чак да се порежеш ум, но опреше ли до Ветинари, беше доверчив като малко дете.
Дотук беше забелязал, че шефът му от време на време се обръща към него с името на секретаря на Патриция, но му се плащаше по петдесет долара месечно, без да се брои храна и квартира, а за тези пари той би отвръщал и на „Дейзи”. Добре де, може би не на „Дейзи”, но със сигурност на „Клайв”.
И тогава започна кошмарът и, както е обичайно при кошмарите, най-обичайни предмети придобиха злокобно значение.
Козмо поиска чифт стари обувки на Ветинари.
Това си беше зор. Дотук така и не беше пристъпвал в самия дворец, но онази нощ той се промъкна в двора като прескочи оградата близо до старата зелена градинска портичка, срещна се с един от някогашните си колеги, който трябваше да стои буден цяла нощ заради котелното, поприказва си с него и следващата нощ се върна за чифт стари, но все още употребими обувки, осми размер, както и с информация от ваксаджийчето, че милорд износвал лявата подметка малко по-бъро отколкото дясната.
Дотук не видя никаква разлика в предоставените му обувки, а и всъщност никой не беше твърдял, че това са баснословните Обуща на Ветинари, но поизносените но все още използваеми обувки мигрираха от горния етаж към крилото на прислугата понесени от вълната на noblesse oblige, така че дори и да не бяха обувките на самия онзи човек, то почти със сигурност поне са били понякога в една и съща стая с неговите крака.
Дотук даде за тях десет долара и загуби цяла вечер в изтъркването на лявата подметка достатъчно че да е забележимо. Козмо му плати петдесет долара без да мигне дори, въпреки че се понамръщи като ги обу.
- Искаш ли да разбереш човек, повърви една миля в обущата му, - беше казал той куцукайки натам насам през кабинета си.
Какви ли откровения ще да е получил, ако се беше оказало, че това са обувките на някой помощник-лакей, Дотук можеше само да гадае, но след половин час Козмо позвъни за леген студена вода и някои обезболяващи билки, а обувките оттогава ги нямаше никакви.
После дойде ред на черната шапчица. Това беше единственият късметлийски случай в цялата история. Беше си даже автентична. Спокойно можеше да приеме, че Ветинари си ги купува от Болтърс на Драскалото, така че Дотук след подобаващо разузнаване влезе когато старшите партньори бяха на обяд, поговори си с безпаричния младеж, работещ на бълващите пара почистващи и гладещи машини в задната стая ... и установи, че една е била изпратена за почистване. Дотук си излезе с нея, така и непочистена, оставяйки младежа извънредно паричен и инструктиран да изчисти нова шапчица, която да върне в двореца.
Козмо беше не на себе си от радост и поиска да узнае всички подробности.
Следващата вечер се оказа, че паричният младеж прекарал вечерта в един бар и свършил на излизане в пиянска свада някъде към полунощ, безпаричен и бездиханен. Стаята на Дотук беше до тази на Кранбери. Впоследствие той си спомни, че тази нощ Кранбери се беше прибрал късно.
А сега този пръстен с печат. Дотук беше казал на Козмо, че би могъл да направи дубликат и да използва своите контакти в двореца (много скъпите си контакти) да го размени с истинския. И му бяха платени пет хиляди долара!
Пет хиляди долара!
И шефът полудя от радост. Направо полудя. Пръстенът в него беше фалшив, но той се кълнеше, че в него струял духът на Ветинари. Може и така да беше, доколкото Кранбери беше станал част от операцията. Окажеш ли се въвлечен в малкото хоби на Козмо, беше осъзнал твърде късно Дотук, умираш.
Той стигна до стаята си, шмугна се в нея и затвори вратата. След което я подпря отвътре. Трябваше да бяга. Веднага. Спестяванията му щяха да му купят достатъчна отдалеченост. Но страхът малко поутихна, когато той си събра мислите.
А те му казваха: спокойно, спокойно. Стражата нали още не чука на вратата ти? Кранбери е професионалист, а шефът е изпълнен с благодарност. Така че, защо да не завъртим един последен трик? Да направим малко истински пари! Какво още бихме могли да „придобием”, за което шефът да ни плати още пет хиляди?
Нещо простичко, но внушително, това беше номерът. А когато шефът се усетеше, ако изобщо се усетеше, Дотук вече ще е на другата страна на континента, с ново име и неузнаваем под отличния си загар.
Да... точно онова...

Слънцето напичаше, и изобщо и вчастност. Вчастност джуджетата. Бяха планински джуджета и не се чувстваха добре под открито небе.
И за какво изобщо висяха тук? Кралят искаше да знае, дали нещо ценно няма да бъде изнесено от дупката, която големите копаеха за побърканата пушеща жена, на тях обаче не им беше позволено дори да стъпят вътре, защото щеше да е нарушение. Така че те седяха на сянка и се потяха, докато, към веднъж дневно, побърканата пушеща жена, която не преставаше да пуши, идваше и оставяше ... неща на грубия тезгях пред тях. Общото между тези неща беше ето какво: те бяха безинтересни.
Тук нямаше какво да се копае, всеки го знаеше. Беше ялов нанос и пясък колкото щеш надолу. Нямаше прясна вода. Каквито растения оцеляваха тук съхраняваха дъждовна вода в раздутите си кухи коренища или пък живееха от влагата на морските мъгли. Тук нямаше нищо заслужавашо си вниманието, а това, което излизаше от дупката насочваше вниманието към все същия скучен факт.
Имаше останки от стари кораби и, понякога, останки от стари моряци. Имаше две монети, една сребърна и една златна, които не бяха чак толкова безинтересни и бяха надлежно конфискувани. Имаше натрошени грънци и парчета от статуя, които дадоха материал за чудене, парче от железен казан, една котва с няколко брънки верига.
Беше очевидно, разсъждаваха джуджетата, както си седяха на сянка, че тук не е идвало нищо освен на лодка. Но биваше да не се забравя: опреше ли се до бизнес и пари, никога не вярвай на някой, който може да вижда над шлема ти.
И, накрая, имаше ги големите. Те мразеха големите, защото се движеха тихо, въпреки цялата им тежест, и изглеждаха като тролове. Постоянно прииждаха и си отиваха, мъкнеха дървен материал от кой знае къде, спускаха се долу в тъмното...
И ето че един ден големите наизлизаха като потоп от дупката, дълго време се разправяха нещо и после пушещата жена отиде при наблюдателите. Те я наблюдаваха нервно, както бойци, към които пристъпва самоуверен цивилен, за когото те знаят, че не им е позволено да го убият.
На развален джуджешки тя им съобщи, че тунелът се сринал и тя смятала да си тръгва. Всичко което изкопали, добави тя, било дар за Краля. И тя си замина, прибирайки със себе си и прокълнатите големи. *
/* бел.авт.: Джуджетата изобщо не помислиха да ги преброят, за да видят, дали някой не е бил оставен. Не че щеше да има някакво значение, но ако бяха проверили, по-късно Кралят нямаше да им крещи чак толкова. */
Това беше преди една седмица. Оттогава тунелът окончателно се срути и вятърът затрупа всичко с пясък.

Парите сами си се грижиха за себе си. Те навигираха през столетията, потънали в документи, скрити зад юристи, четкани, лъскани, инвестирани, реинвестирани, конвертирани, прани, сушени, гладени, колосвани и опазвани от неприятности и данъци и най-вече опазвани от самите Разкошови. Те си знаеха що за стока са потомците им, нали сами си ги бяха възпитали такива, така че парите си вървяха с пазачи и душеприказчици, управители и клаузи, отцеждайки само умерено количество от тях за следващото поколение, достатъчно да поддържа стила на живот, за който името им беше станало синоним, като им оставаше и още мъничко за да задоволи семейната традиция да се боричкат помежду си за, ами да, за парите.
И ето ги сега те пристигаха, всеки клон от фамилията, а често и всеки индивид, със собствените си адвокат и бодигарди, внимателно следейки, кого ще благоволят да заб

Глава 5

Бурен харчлък – Неблагоразумността на големския масаж – Да пръскаш пари – Някои наблюдения върху природата на доверието – Г-н Криви има посетител – Един от семейството

КЪДЕ ДА СЕ ИЗПРОБВА една идея относно банкиране? Със сигурност не и в банка. Трябва да се изпробва някъде, където хората повече внимават за парите си и жонглират с финансите си в свят на постоянен риск, където решение за част от секундата означава разликата между триумфална печалба и позорна загуба. В общия си случай това място е известно като Реалният свят, но едно от частните му наименования е улица Десето яйце.
Магазинът за Шеги и Забави на Бофо на ул. Десето яйце, съдържател Дж. Пруст, беше раят за всеки, който си мислеше, че пърдящият прах е последната дума в хумора, което в много отношения си е така. Олян обаче му беше хвърлил око като на източник за материал за дегизировка и за други полезни неща.
Олян винаги полагаше особени грижи за дегизировката. Мустак който можеше да се отлепи като го подръпнеш, нямаше място в неговия живот. Но тъй като той имаше най-лесно забравимото лице в света, лице, което беше само лице в тълпата, дори когато до него нямаше жива душа, понякога биваше от полза на хората да се предложи нещо, което да съобщят на Стражата. Очилата бяха очевидният избор тук, но Олян беше постигал отлични резултати и с перуки за нос и уши негова собствена разработка. Покажи на някого чифт уши, в които очевидно гнездят малки пойни птички, наблюдавай учтивия ужас в очите му и можеш да си сигурен, че това ще е единственото, което той ще си спомни.
Сега, естествено, Олян беше почтен човек, но частица от него чувстваше необходимостта да си има едно наум, просто за всеки случай.
Днес той си купи гърненце лепило и голям буркан фини златни прашинки, защото имаше предвид нещо за тях.
- Това ще са тридесет и пет пенса, г-н Ментелик, - каза му г-н Пруст – Да се задават някакви нови марки?
- Туй-онуй, Джак, - рече Олян – Как е Етел? Ами малкият Роджър? – добави той след моментно пребърникване на архивите в главата му.
- Много добре, благодаря че попитахте. Нещо друго за Вас? – Пруст си позволи надеждата Олян внезапно да си спомни, че животът му би могъл да бъде значително подобрен чрез покупката на десетина фалшиви носове.
Олян огледа редиците маски, страшни гумени ръце и забавни носове и счете, че нуждите му са задоволени.
- Само рестото, Джак, - каза той и внимателно остави на тезгяха едно от новите си произведения – Само половин долар ще ми стигне.
Пруст се втренчи в него все едно се канеше да гръмне или да изпусне някакъв въздействащ на ума газ.
- Какво е това, сър?
- Платежно за долар. Чек за долар. Най-последното изобретение.
- Трябва ли да подписвам нещо или такова?
- Не. Това му е интересното. То си е долар. Може да е на на когото и да е.
- Аз бих предпочел да си е мой, благодаря ви много!
- Сега той си е Ваш, - увери го Олян – Но можете да го използвате да си купите разни неща.
- В него няма злато, - отбеляза магазинерът вдигайки го и държейки го по-далече от себе си, просто за всеки случай.
- Да, ама ако бях платил в пенита и шилинги, в тях също нямаше да има злато, нали така? Така че сега сте с петнадесет пенса отгоре, а това, съгласете се, е добра позиция. А разписката си струва долар. Ако я занесете в моята банка, те ще Ви дадат долар за нея.
- Но аз нали вече си имам долар! Тъй беше, нали? – сети се Пруст.
- Само така! Та защо значи не излезете да си купите нещо още сега? Давайте де, искам да го видя как ще стане.
- То е като с марките, нали г-н Ментелик? – хвана се за нещо по-близко до разбирането му Пруст – Хората понякога ми плащат в марки, както имам много поръчки по пощата...
- Да! Да! Именно! Мислете си за него като за една голяма марка. Вижте какво ще Ви кажа, това сега е промоционална оферта. Похарчете този долар, а аз ще ви дам още една разписка за долар. Така че какво рискувате?
- Само това, че ако това е, такова, една от първите доларови бележки ... тъй де, мойто момче купи няколко от първите марки, които направихте, такова, а сега те струват цяло състояние, така че ако си ги задържа, някой ден може и да струват пари...
- А сега нима не струват пари? – проплака Олян.
Това му беше проблемът с бавните хора. По всяко време можеха да те изненадат. Трябваше им някое време да влязат в крачка с теб, но направеха ли го, направо те прегазваха.
- Да, но вижте сега какво, - тук магазинерът пусна нещо, което вероятно си мислеше, че е лукава усмивчица, но което го правеше да прилича на г-н Калпазанчо насред парче карамел – хитрец сте Вие с тея марки, г-н Ментелик, дето постоянно ги пускате все различни. Баба ми все казва, че ако беше вярно, че на старовремски скрупули значело камъче, то Вие през живота си нито камъче нито песъчинка не сте видял, да ме прощавате, тя мойто бабче си ми ги говори каквото и е на ума...
- Нали направих така, че пощата да пристига навреме?
- О, да, както казва бабчето, Вие може и да сте голям тарикат, ама Ви бива като трябва да се свърши нещо, тук няма спор...
- Точно така! Давайте да похарчим тогава проклетия му долар!
Аз да не би да съм някак си двойнствено омагьосан, зачуди се той, така че старите жени да ме виждат какъвто съм си, но въпреки това да ме харесват?
И така, г-н Пруст се реши да рискува долара си в съседното дюкянче за унция тютюн за лула „Веселия моряк”, няколко ментови бонбончета и новия брой на „Запомнящи се сувенири”. И г-н Поулфорт „Печения”, веднъж схванал каквото имаше да му се схваща, прие банкнотата и я отнесе оттатък улицата при месаря г-н Каруцарски, който, след като нещата му бяха обяснени надълго и нашироко, предпазливо я прие в замяна на няколко кренвирша и като бонус даде на Олян един кокал „за Вашто мъничко кученце”. Повече от вероятно беше, че Калпазанчо досега не беше помирисвал истински кокал. Той го обикаляше загрижено чакайки, кога най-сетне ще изпищи.
Улица Десето Яйце беше улица на дребни дюкянджии, продаващи дребни неща в малки количества за дребни суми с дребна печалба. На такава улица човек се налагаше да е дребнав. Това не беше място за мащабни идеи. Тук трябваше да се внимава с подробностите. Тези хора виждаха повече фартинги отколкото долари.
Неколцина други магазинери тъкмо си затваряха кепенците за деня. Движени от Анкх-Морпоркския инстинкт за нещо интересно, дюкянджиите се скупчиха наоколо да видят какво става. Всички се познаваха един другиго. Всички имаха вземане даване един с другиго. И всеки познаваше Олян фон Ментелик, човека със златния костюм. Банкнотите бяха изучени с особена загриженост и задълбочено обсъдени.
- Ама то всъщност е просто някаква дългова разписка или вересия.
- Добре де, ама ако ти трябват парите?
- Ама, поправете ме ако греша, дълговата разписка не е ли пари?
- Добре тогава, ама кой ти ги дължи?
- Ъ... ами ето Джак ... Я чакай, не... то нали са си самите пари, нали?
Олян се хилеше, гледайки как се развива разискването. Цели нови теории за естеството на парите никнеха като гъби, напосоки и основани на пълна плява. А това бяха мъже, броящи си всеки половин фартинг и лягащи си с касата под леглото. Те ще ти теглят брашно или стафиди или шоколадови пръчици с очи яростно вперени в кантара, защото това бяха хора живеещи на границата на цена купува и цена продава. Ако можеше да пробута на тях идеята за книжни пари, значи работата беше опечена и той щеше да излезе сух от водата или поне просто Олян.
- Значи мислите, че ще свършат работа, - пробва се той като изчака едно затишие.
Консенсусът беше, че да, биха могли, само ако изглеждат „малко по-засукани” по думите на Печения Поулфорт:
- Нали знаете, с повечко накъдрени букви и таквоз.
Олян се съгласи и връчи по една банкнота на калпак, за сувенир. Струваше си.
- А пък ако всичко се разпльока като уахуни, - изкоментира г-н Пруст – нали все пак го има и златото? Заключено там долу в подземията?
- О, да, златото трябва да си го има, - подкрепи го г-н Каруцарски.
Последва всеобщо хъмкащо съгласие и духът на Олян посърна.
- Ама аз си мислих, че се разбрахме, че нямаме нужда от златото? – каза той. Ако сме точни, не се бяха разбрали, но си струваше да се опита.
- Да де, ама трябва да е все някъде, - възрази г-н Каруцарски.
- Така банките им се налага да са честни, - заяви г-н Поулфорт с гръмката увереност, запазена марка на най-добре осведоменото същество: Типа от Кръчмата.
- Но аз си мислех, че разбрахте, - оплака се Олян – Нямате нужда от златото!
- Така си е, сър, така си е, - зауспокоява го Поулфорт – Стига да си седи, където си седи.
- Ъ, а случайно да знаете, защо му е да седи там? – направи последен опит Олян.
- Така на банките им се налага да са честни, - рече Поулфорт, разчитайки, че повторението е майка на знанието.
И тържественото кимане на всички околовръст удостовери, че точно това е мнението на улица Десето Яйце. Стига златото да си седи там някъде, на банките им се налагаше да са честни и всичко беше наред. От подобна вяра пред очите си Олян се почувства направо унизен. Стига златото да си седи там някъде, щъркелите пък можеше да престанат да ядат жаби. Но фактът беше, че нямаше такава сила в света, която да държи една банка честна, ако самата банка не иска.
И все пак, въпреки всичко, не беше лошо като за начало на първия му ден. Можеше да се гради на тази основа.
Заваля, не особено силно, а от онзи вид ситен дъжд, на който без малко да може да се излезе и без чадър. Нито един файтон не си губеше времето на улица Десето Яйце, но имаше един до бордюра на улица Загубена, конят прогизнал в такъмите си, кочияшът свил се под наметалото си, фенерите му едва мъждукащи в здрача. И доколкото дъждът преминаваше в напоителния прогизващ стадий, това си беше гледка за мокрите крака.
Той се забърза, качи се, и от тъмнината се разнесе глас:
- Добър вечер, г-н Ментелик. Колко е сладко най-сетне да се срещнем. Аз съм Пуцци. Сигурна съм, че ще се сприятелим...

- Ей виж, това беше добро, - изказа се сержант Колън от Стражата, докато силуетът на Олян фон Ментелик изчезваше зад ъгъла все още ускорявайки се – Мина си право през прозореца на файтона без да докосне рамката, отскочи от оня тип дето се промъкваше, как хубаво се претърколи само като се приземи, така ми се стори поне, и през цялото време не изпусна кученцето. Няма да се учудя ако и по-рано го е правил. И въпреки това, като се претегли всичко, съм принуден да определя представянето му като доста смотано.
- Първият файтон, - поклати глава ефрейтор Нобс – Майчице, майчице, ох майчице. Изобщо нямаше да си го помисля за човек като него.
- И аз туй казвам, - продължи Колън – Като знаеш, че си имаш врагове от мащаб, никога, ама никога не влизай в първия файтон. Житейска истина. Дори и нещата живеещи под камъните го знаят.
Те погледаха как доскорошния промъквач унило събираше остатъците от иконографа си, докато Пуцци му крещеше от каляската.
- Айде на бас, че като са направили първия файтон, никой не е смеел да се качи в него, а, серж? – обади се весело Ноби – На бас, че файтонджията всяка нощ се е прибирал гладен, щото всички са знаели правилото, а?
- О, не, Ноби, хората дето си нямат врагове от мащаб, са си без проблеми. А сега да вървим да докладваме.
- А, като стана дума, какво значи „от мащаб”, - попита Ноби като се затътриха към Стражарския Участък на улица Издънкова и към сигурната перспектива за чаша горещ сладък чай.
- Значи мащабни врагове, Ноби. Ясно е като носа на лицето ти. Особено като твоя.
- Да де, мащабна мадама е тя, тая Пуцци Разкош.
- И е гадна работа да имаш за врагове тая фамилия, - отбеляза Колън – Как вървят залозите?
- Какви залози, серж? – попита невинно Ноби.
- Айде сега, Ноби, нали ти ги организираш. Има ли залози, ти винаги ги организираш.
- Не се намират навитаци, серж. Предрешен резултат, - въздъхна Ноби.
- Е, такова. Няма как. Ментелик ш’го намерим до неделя очертан с тебешир, нали?
- Не, серж. Всички мислят, че той ще спечели.

Олян се събуди в голямото меко легло и с мъка подтисна писъка си.
Пуцци! Оооох! При това във вид, който по-деликатните обикновено наричаха дезабиле. Винаги се беше чудил, как ли ще да изглежда едно дезабиле, но никога не беше очаквал да види толкова много от него наведнъж. Дори и сега някои от клетките на паметта му още се копнееха да умрат.
Той обаче нямаше да е Олян фон Ментелик, ако известно нехайство не се беше надигнало да залиже раните. Той се беше измъкнал в края на краищата. О да. Не е да беше първия прозорец, от който той да е скочил. А звукът от яростния крясък на Пуцци беше също толкова силен, колкото трясъка на иконографа на онзи човек, когато се разтроши на паветата. Добрият стар номер със стръвта на сладичко. Ха. Но пък от твърде дълго време не беше правил нещо незаконно, така че нямаше какво да поддържа ума му в подобаващия му режим на цинично самосъхранение. Преди година той изобщо нямаше да влезе в първия файтон, това поне беше сигурно. Впрочем, доста особен съдник ще потрябва за да повярва, че той би могъл да бъде привлечен от Пуцци Разкош, не, това изобщо нямаше как да издържи пред съда.
Той стана и се облече слухтейки с надежда за някакви признаци на живот откъм кухнята. Доколкото такива отсъстваха, той си направи сам черно кафе. Въоръжен с него, той се запъти към кабинета си, където Калпазанчо дремеше във входящата си кореспонденция, а официалната шапка си седеше обвинително черна.
Ах, да, нали трябваше да направи нещо по въпроса.
Той бръкна в джоба си и извади малкото гърненце лепило, от онези удобните с четчица в капака, и след като го нанесе внимателно, започна да го посипва с бляскавия прах колкото се можеше по-равномерно.
Все още беше погълнат от това упражнение, когато Гладис засенчи кръгозора му като слънчево затъмнение, държаща поднос с нещо, което се оказа сандвич с бекон и яйца към седемдесет сантиметра дълъг и към два милиметра дебел. Беше донесла и един брой на „Вестника”.
Той изстена. Първата страница беше негова. Както обикновено. Тази негова атлетична уста. Хукваше като луда само като видеше отворен бележник.
Ъ... негова беше също и втора страница. Ох, а също и редакционният коментар. Егати, даже и политическата карикатура, онази, дето все нещо не е много смешна.
Първи гаврош: „Що па Анкх-Морпорк дъ не е като необитаем остров?”
Втори гаврош: „щото кат’ си на необитаем остров акулите не могат дъ те докопат!”
Направо да пукнеш от смях.
Замъгленият му взор се върна на редакционната. Те пък, от друга страна, можеха да са доста смешни, понеже се основаваха на убеждението, че светът би бил много по-добър, ако го управляваха журналисти. Бяха... Какво? Това пък какво ще рече?
Време да се обмисли немислимото ... вятърът на промяната повял най-сетне в трезорите ... несъмненият успех на новата Пощенска Служба ... марките, които вече са de facto валута ... нуждата от свежи идеи ... младите на руля ...
Младите на руля ли? И това да го изтърси точно Уилям дьо Слов, който почти със сигурност беше на годините на Олян, обаче пишеше редакционни, предполагащи че задникът му е плесенясал.
Понякога с цялото му философстване не беше лесно да се каже, какво всъщност мисли Дьо Слов за каквото и да е, но през кълбящата се мъгла от многосрични чуждици прозърташе това, че „Вестникът” беше на мнение, че общо взето и с оглед на всички особености, погледнато в перспектива и в цялостния си контекст, Олян фон Ментелик вероятно беше точния човек на точното място.
Той разбра, че Гладис е зад него по червената светлина отразила се от бронзовите декорации по бюрото.
- Много Сте Напрегнат, Г-н Ментелик, - загрижи се тя.
- Ъхъ, тъй си е, - измърмори Олян препрочитайки уводната статия. Ей богове, тоя човек пишеше все едно дялаше думите си в гранит.
- В „Списание На Фините Дами” Имаше Интересна Статия За Масажа На Гърба, - продължи Гладис.
По-късно Олян си мислеше, че сигурно е трябвало да е забележи обнадеждената нотка в гласа и. Но точно в този момент той си мислеше: „...не как да е издялани, а в изпъкнал висок релеф”.
- Много Е Подходящ За Премахване На Напрежението, Причинено От Суматохата На Съвременния Живот, - настояваше Гладис.
- Да де, определено не ни трябва такова нещо, - каза разсеяно Олян и му причерня.
Странното беше, помисли си той, че когато Пеги и Еймсбъри го свестиха и му наместиха ставите където си им беше мястото, той всъщност се почувства много по-добре. Може пък това да му беше идеята. Може пък ужасяващата нажежена до бяло болка да беше, за да осъзнае човек, че в света има и по-лоши неща от спорадичните душевни терзания.
- Много Съжалявам, - каза Гладис – Не Знаех, Че Ще Стане Така. В Списанието Пишеше, Че Масажираният Ще Изпита Блажено Тонизиране.
- Това надали значи, че ще мога да видя собствените си очни ябълки, - измрънка Олян търкайки си врата. Очите на Гладис толкова помръкнаха, че го подбудиха да прибави – Обаче сега се чувствам по-добре. Толкова е приятно като погледна надолу да не си виждам петите.
- Не го слушай, не беше чак толкова лошо, - намеси се с колегиално-сестрински чувства Пеги – Мъжете винаги вдигат много джабала заради малко болка.
- Те Всъщност Са Само Едни Големи Глезени Бебчета, - изрече Гладис.
Това предизвика замислена пауза.
- Това пък откъде дойде, - изстена Олян.
- Информацията Ми Беше Предадена От Гленда От Гишето За Марки.
- Добре, отсега нататък не искам да...
Голямата двойна врата се отвори. И пропусна глъчката откъм долните етажи, а яхнал шума като някакъв мистичен сърфист идеше г-н Криви, мрачен и прекалено излъскан за толкова рано сутринта.
- Добро утро, Стопанино, - поздрави ледено той – Улицата долу е пълна с хора. И бих ли могъл да използвам случая да Ви поздравя с опровержението на една много модна напоследък в Невиждания Университет теория.
- Ъ? – реагира Олян.
- Както предпочитат да си мислят някои, имало било безкраен брой вселени, за да можело да има място да се случи всичко, което би могло да се случи. Това, разбира се, е безсмислица, която хората изобщо приемат насериозно, само защото си мислят, че думите са едно и също с реалността. В момента обаче аз мога да докажа позицията си, защото в тази безкрайност от светове ще трябва да има и такъв, в който бих ръкопляскал на скорошните Ви действия, обаче, позволете ми да Ви уверя, сър, безкрайността не е чак толкова голяма! – той навири брадичка – Хората тропат по вратите! Искат да си затворят сметките! Казах Ви аз, че в банките всичко е въпрос на доверие!
- Леле мале, - рече Олян.
- Те си искат златото!
- А аз си мислех, че обеща...
- Това е само метафорично обещание! Нали Ви казах, че то се основава на разбирането, че няма да настъпи настояване за изпълнението му!
- Колко хора искат да си изтеглят парите? – попита Олян.
- Почти двадесет!
- Тогава значи са необичайно гласовити, а?
Г-н Криви изглежда се посмути.
- Добре де, има и някои други, - призна той – Шепа заблудени лица изразиха желание да открият сметки, обаче...
- Колко?
- Около двеста или триста, обаче...
- Значи казвате, да открият сметки? – натърти Олян.
Г-н Криви се загърчи.
- Само за нищожни суми, тук долар, там два, - процеди пренебрежително той – Изглежда те си мислят, че Вие сте имали „нещо в ръкава си”, - кавичките потрепнаха като девойка от добро семейство натъкнала се на умряла мишка.
Частица от Олян хукна да бяга. Но друга част от него усети вятъра по лицето ли.
- Е, тогава да не ги разочароваме, а? – рече той грабвайки все още неизсъхналия златен цилиндър. Криви се втренчи в него.
- Останалите банки, знаете ли, са вбесени, - спомена той крачейки забързано след като Олян в качеството си на Стопанин на Монетния двор се отправи към стълбището.
- Това добре ли е или лошо? – метна поглед през рамо Олян – Вижте, какво беше правилото за банковите заеми? Веднъж бях чул нещо такова. Нещо за лихвата беше.
- „Взимай заем на половина, давай на две, а на три си върви” ли имате предвид? – подсказа Криви.
- Това беше! Та си мислих аз за това. Не можем ли малко да поорежем тези числа, а?
- Тук е Анкх-Морпорк! Една банка трябва да е крепост! Това е скъпоструващо!
- Но бихме могли и да ги коригираме малко, нали? И не изплащаме лихви за сметки с баланс под сто долара, прав ли съм?
- Да, точно така.
- Добре тогава, отсега нататък всеки може да открие сметка за пет долара и ще започваме да изплащаме лихва много по-рано. Това ще поизравни издутините в дюшеците, нали?
- Протестирам, Стопанино! Банкирането не е игра!
- Драги ми г-н Криви, игра е, и то стара прастара игра наречена „Какво можем да изкараме от това?”

Надигнаха се приветствени възгласи. Те бяха стигнали площадка предоставяща обзор над залата на банката както амвонът дава обзор над грешниците, море от лица вдигна погледи към Олян и за момент настъпи тишина. И тогава някой се провикна:
- Ще ни направите ли всичките богати, а, г-н Ментелик?
Ех да ги..., помисли си Олян. Какво правят всички те тук?
- Е, ще сторя всичко по силите си да докопам вашите пари! – обеща той.
Това му спечели одобрителни викове. Олян не се изненада. Кажеш ли на някого, че ще го ошушкаш и единственият резултат е, че ще придобиеш репутацията на правдив човек.
Изпонаотворените уши притегляха езика му, а здравият му разсъдък избяга и се скри. И той чу, как устата му добавя:
- И за да мога да спечеля още повече от тях, според мен ... исках да кажа според Председателя ... трябва да помислим за един процент лихва за всяка сметка, в която за цяла година ще се задържат пет долара.
Откъм главния касиер се чу сподавен вик, но тълпата не прояви особено вълнение, както повечето от тях бяха от чорапо-под-дюшечното изповедание. В интерес на истината новината изглежда не им допадна. Тогава някой вдигна ръка и каза:
- Не искате ли от нас твърде много пари само за да пъхнете наште пари във вашто мазе за някоя година?
- Не, аз на вас ще ви дам добри пари за да ми позволите да пъхна вашите пари в моето мазе за някоя година, - поправи го Олян.
- Така ли?
- Абсолютно. Вярвайте ми.
Лицето на питащия се изкриви в познатата маска на бавно загряващия мъчещ се да поускори. Накрая се спря на:
- Къде е тогава уловката?
Къде ли не, помисли си Олян. Като начало, няма да ги струпвам в моето мазе, а ще ги струпвам в джоба на някой друг. Но на вас хич не ви трябва да знаете за това точно сега.
- Няма уловка, - каза той – Ако внесете сто долара, след една година ще имате сто и един долара.
- Много добре звучи както го казвате, да, ама откъде такива като мен ще намерят сто долара?
- Направо от тук, ако инвестиране само един долар и изчакате ... колко, г-н Криви?
Главният касиер изсумтя:
- Четиристотин и шестдесет години!
- Добре де, малко чакане ще си е, но вашите пра-пра- и така нататък -правнуци ще се гордеят с Вас, - каза всред надигналия се смях Олян – Но да ви кажа сега, какво ще направим: ако днес откриете сметка тук за, да речем, пет долара, в понеделник ще ви дадем безплатно още един долар. Един долар за без пари, който да си го вземете и да си го отнесете, дами и господа, къде ще намерите по-добро предложение...?
- Истински долар ли, моля ви се, или някое от тея ментета?
Край вратата настана блъсканица и Пуцци Разкош нахлу в залата. Или, по-точно, се опита да нахлуе. Доброто нахлуване обаче си иска планирането, а вероятно и генерална репетиция. Не можеш просто да се втурнеш и каквото сабя покаже. Така не печелиш нищо друго освен колкото си щеш блъскане. Двамата биячи, които трябваше да и прочистят пътя през гъчканака бяха надвити от простото числено превъзходство, което значеше че значително по-хърбавите млади мъже, водещи нейните блондин-хрътки, заседнаха някъде отзад. Пуцци се наложи сама да си проправя пътя.
А можеше да стане толкова добре, почувства Олян. Всичките точни съставки бяха налице – толкова заплашителните катили в черно, толкова стройните и светлокосмести хрътки. Самата Пуцци обаче беше надарена с малки изцъклени подозрителни очички и забележителна горна устна, които в комбинация с дългия и врат навеждаха безпристрастния наблюдател на мисълта за патица току що оскърбена от минаваща наблизо пъстърва. Някой трябваше да и каже, че черното не е нейният цвят, че скъпата кожа щеше да стои по-добре на първоначалните си собственици, че речеш ли да носиш високи токове, то съветът на месеца е да не носиш в същото време черни очила, защото когато влезеш от ярка слънчева светлина в относителния полумрак на, да речем, една банка, ще изгубиш всякаква представа за посока и ще прободеш крака на един от собствените ти бодигарди. Някой трябваше да и каже, че истинският стил идва от вродената хитрост и коварство. Не можеш просто да си го купиш.
- Г-ца Пуцци Разкош, дами и господа! – заръкопляска Олян, когато Пуцци си хвърли очилата и запристъпва към гишето с убийство в очите – Една от членовете на борда на банката, които ще се присъединят към всички нас в правенето на пари.
Откъм навалицата се чу някое друго ръкопляскане. Повечето от тях никога досега не бяха виждали Пуцци, но копнееха за безплатно шоу.
- Слушайте сега! Аз ще ви кажа нещо! Всички да ме слушат, - разкомандва се тя и още веднъж размаха нещо, което на Олян му се стори съвсем като една от експерименталните му еднодоларови банкноти – Това тук е само безполезна хартишка! Ето това ще ви даде той!
- Не, това е същото като подписан чек или банково платежно, - възрази Олян.
- Така ли? Ще го видим това! Чуйте какво ще ви кажа! Добри хорица от Анкх-Морпорк! Някой от вас да не би да мисли, че парче хартия може да струва цял долар? Да не би някой тук ще ми даде долар за това? – Пуцци размаха пренебрежително хартишката.
- Дедъзнам. К’во е т’ва? – обади се някой и тълпата забуча.
- Експериментална банкнота – надвика гълчавата Олян – Само колкото да се изпробва идеята.
- И колко от тях има? – продължи да пита човекът.
- Около дванадесет, - отговори Олян.
Човекът се обърна към Пуцци:
- Ще Ви дам пет долара за нея, к’во ш’ кажете?
- Пет? Но то пише, че струва един, - сащиса се Пуцци.
- Ъхъ, вярно. Пет долара, госпо’ице.
- Защо? Нещо не сте наред!
- Наред съм си като всеки друг, да прощавате, госпожичке!
- Седем долара! - вдигна ръка един от всеките други, убеден, че той е на ред.
- Това е безумие! - проплака Пуцци.
- Безумие ли? - другият човек посочи с пръст Олян - Да си бях аз напълнил джобовете с черните еднопенсови марки, когато това приятелче ги изкара миналата година, сега да съм забогатял!
- Някой да си спомня Триъгълната Синя? - обади се още един мераклия - Петдесет пенса ми струваше. Лепя я аз на писмо до леля ми, а когато стига до нея, вече струва петдесет долара! А дъртата му кукумявка не ще да ми я върне!
- А сега струва сто и шейсе, - намеси се още някой зад него - Продадена на аукцион в Центъра за марки и карфици на Дейв миналата седмица. Аз казвам десет долара, госпо’ице!
- Петнайсе!
Олян имаше добър изглед от стълбището. В дъното на залата се беше образувал малък консорциум, действащ на основанието, че по-добре да имаш малки дялове, отколкото никакви.
Колекционирането на марки! Беше започнало още от ден първи и после се беше раздуло като огромно ... нещо, действащо по чудати побъркани правила. Имаше ли друга област, където дефектите да правеха нещата по-скъпи? Бихте ли си купили костюм само защото единият му ръкав е по-къс от другия? Или защото към него е пришито парче допълнителен плат? Естествено, когато Олян забеляза явлението, той уреди нарочни дефекти, в интерес на обществените развлечения, но определено не беше преднамерено главата на лорд Ветинари да излезе обърната наопаки по веднъж на всеки лист Сини. Един от печатарите тъкмо щеше да ги унищожи, но Олян успя да се намеси с плонж.
Цялата работа беше нереална, нереален беше и светът на Олян. Още откакто беше палаво момченце, той продаваше мечти, а голямата оферта в този свят беше, да станеш много богат поради щур късмет. Той беше продавал стъкълца за диаманти, защото алчността заслепяваше хората. Свестни прями хора, трудещи се усърдно по цял ден, въпреки целия си опит вярваха в парите за ей така. Колекционерите на марки обаче... те пък вярваха в малките безупречности. Възможно беше да докараш както си трябва една мъничка част от света. А дори и да не можеш да я докараш както трябва, поне ще знаеш коя част липсва. Това може да е например дефектната 50-пенсова Триъгълна Синя, но някъде все още имаше шест от тях, а знае ли човек какъв късмет би могъл да споходи усърдния търсач?
Доста голям късмет ще трябва, рече си Олян, защото четири от тях бяха прибрани насигурно за черни дни в малка оловна кутия под дюшемето в кабинета на Олян. Но и така да е, две все още бяха някъде, може би унищожени, загубени, изядени от плужеци или ... и тук надеждата се натрупваше бяла като пресен зимен сняг ... все още на някоя занемарена връзка писма на дъното на някое чекмедже.
... а госпожица Пуцци просто не знаеше как да се оправя с народа. Тя тропаше с крак и настояваше за внимание и заплашваше и оскърбяваше и хич не помагаше, че ги наричаше „добри хора”, защото никой не обича явния лъжец. И ето че си изпускаше нервите, защото предложенията достигнаха тридесет и четири долара. А сега...
... тя я скъса!
- Ето какво мисля аз за тези глупави пари! - провъзгласи тя, разпръсквайки парченцата във въздуха.
И тя се изправи задъхана и тържествуваща, все едно беше направила нещо умно. Шамар по муцуните на всички присъстващи. На човек направо да му се доплаче. Е, добре тогава…
Олян извади от джоба си една от новите банкноти и я показа:
- Дами и господа, - обяви той - Тук имам една от все по-редките еднодоларови банкноти първо поколение - наложи му се да направи пауза за смеха - подписана от мен и председателя. Предложения над четиридесет долара, моля! Целият сбор е за сирачетата!
Той успя да го качи до петдесет като отхвърли от раз няколко наддавания. Пуцци някое време си стоеше пренебрегната и изпушваше от ярост, след което се тръшна и си излезе. Тръшването обаче си го биваше. Тя си нямаше на идея как да се оправя с хората и се мъчеше да накара самомнението да свърши работата на собственото достойнство, но това момиче можеше да се тръшка по-добре и от тлъста пуйка на трамплин.
Когато стигна до вратите на банката, щастливият победител вече беше наобиколен от по-неудачните си колеги по наддаване. Остатъкът от множеството се тъпчеше пред гишетата, без да е наясно какво точно става, но твърдо решено да отбележи участие.
Олян събра длани на рупор и се провикна:
- А този следобед, дами и господа, г-н Криви и моя милост ще сме на разположение да обсъждаме банкови заеми!
Това предизвика допълнително оживление.
- Дим и огледала, г-н Ментелик, - забеляза Криви извръщайки се от балюстрадата - Нищо повече от дим и огледала...
- Обаче постигнати без дим и при тотална липса на огледала, г-н Криви! - ободри го Олян.
- Ами „сирачетата”? - поинтересува се Криви.
- Намери там някакви. Не може да не се намери някое сиропиталище, на което да му трябват петдесет долара. Ще е анонимно дарение, разбира се.
Криви изглежда се изненада.
- Нима, г-н Ментелик? Без да се насилвам бих казал, че ми изглеждате като човек, който би дигнал много Джаб-алла относно даването на пари за благотворителност.
В неговите уста думата „джабала” прозвуча като някаква езотерична перверзия.
- Да, ама не съм. Имам си аз такова правило: правиш ли добрини, прави ги тайно.
Така или иначе, скоро ще се разчуе, добави той наум, а тогава ще съм не само свестен и добър чиляк, а също и трогателно скромен. Да се чуди човек... наистина ли съм такова копеле, или просто много ме бива да мисля като такова.
Нещо сръга ума му. Косъмчета от задната част на врата му настръхнаха. Нещо не беше наред, нещо беше неправилно ... нещо опасно.
Той се обърна и отново огледа залата. Хора сновяха натам насам, редяха се на опашки, говореха си на групички...
В един свят пълен с движение окото се спира на покоя. Посред салона на банката, незабелязван от навалицата, стоеше един сякаш застинал във времето мъж. Беше облечен целият в черно, с една от онези плоски шапки с широка периферия, носени от по-строгите омниански секти. Той просто си ... стоеше. И наблюдаваше.
Просто поредният кибик, дошъл да погледа шоуто, рече си Олян, и на мига се улови, че лъже. Човекът причиняваше тежест в неговия свят.
Претприех претпазната мярка да уставя на съхранение...
Да не би да е той? И защо? Олян нямаше минало. О, десетина псевдоними си споделяха доста оживено и пълно със събития минало, но то се беше изпарило заедно с Албърт Искрометов екзекутиран чрез обесване до не-съвсем-смърт и възкресен от лорд Ветинари, който предложи на Олян фон Ментелик чисто нов живот...
Ей богове, много беше започнал да се впряга само защото някакъв дъртак го зяпаше с една ми ти усмивчица! Никой не го познаваше! Та той беше господин Незапомнящия се! Излезеше ли да обиколи града без златния костюм, беше просто друго лице.
- Всичко наред ли е, г-н Ментелик?
Олян се обърна към лицето на главния касиер.
- Какво? А... не. Исках да кажа, да. Ъ... а Вие досега изобщо някога виждали ли сте го този човек?
- За кой човек става дума?
Олян пак се обърна да посочи човека в черно, но онзи беше изчезнал.
- Приличаше на проповедник, - измънка той - Беше ... ами зяпаше ме.
- Добре, но това сам си го просите. Вероятно ще се съгласите, че златната шапка беше грешка?
- Харесвам си шапката! Няма друга като нея!
Криви кимна:
- За щастие е така, сър. Мила мамо. Книжни пари. Практикувани единствено от езичниците Ахатяни...
- Езичници ли? Та те имат повече богове и от нас! И у тях златото е по-евтино от желязото! - и тогава Олян се смилостиви. Лицето на Криви, обикновено толкова контролирано и сдържано, сега се беше смачкало като стара хартишка - Вижте, четох туй онуй. Банките пускат в обращение монети четири пъти надвишаващи държаното от тях злато. Това е дреболия, без която най-спокойно ще си се оправим. Това е светът на бляновете. Този град е достатъчно богат да си бъде своето собствено златно кюлче!
- Те Ви се доверяват без разумна причина, - изхленчи Криви - Доверяват Ви се, защото ги разсмивате. Аз не разсмивам хората и това не е моят свят. Не знам как да се смея като Вас и как да говоря като Вас. Не разбирате ли? Трябва да има все нещо, чиято стойност е отвъд модата и политиката, стойност, която да е трайна. Ветинари ли поставяте начело на моята банка? Какво гарантира спестяванията, които тези хора ни доверяват по гишетата?
- Не какво, а кой. И това съм аз. Аз лично ще гледам тази банка да не се провали.
- Вие ли?
- Да.
- О, да, човекът със златния костюм, - измърмори кисело Криви - А ако всичко друго откаже, ще се молите, а?
- Последния път това свърши работа, - отвърна спокойно Олян.
Окото на Криви затрепери. За пръв път откакто Олян го беше срещнал, той изглеждаше ... загубил ума и дума.
- Не разбирам, какво искате да направя!
Това беше почти хленч. Олян го потупа по рамото.
- Управлявайте банката, както сте правили винаги. Струва ми се, че трябва да уредим някои кредити, с всичките тези налични пари шурнали към нас. Бива ли Ви да съдите за хората?
- Мислех, че ме бива, - отговори Криви - А сега? Нямам представа. Сър Джошуа, колкото и да е тъжно да се признае, не го биваше. Г-жа Разкош, според мен, беше много-много добра в това.
- По-добра, отколкото изобщо можете да си представите, - съгласи се Олян - Е, добре. Ще изведа председателя на разходчицата му, а после... ще пръснем пари тук там. Какво ще кажете?
Г-н Криви потръпна.

„Вестникът” изкара ранно-следобедно издание с голяма снимка на първата страница на опашката виеща се пред банката. Повечето от редящите се искаха да се включат в действието, каквото и да излезеше, че е действието, а останалите се редяха на основанието, че онова от другата страна на опашката може и да е интересно. Имаше едно вестникарче и хората си купуваха вестници за да прочетат новината озаглавена: „Огромна Опашка Залива Банка”, което на Олян му се стори малко шантаво. Нали самите те бяха в опашката? Да не би тя да ставаше истинска, само ако прочетяха за нея?
- Вече има някои ... хора, желаещи да питат за заемите, сър, - съобщи иззад гърба му Криви - Предлагам да ме оставите да се оправя с тях.
- Не, ние ще се оправим с тях, г-н Криви, - обърна се с гръб към прозореца Олян - Изпратете ги до кабинета отдолу, ако обичате.
- Наистина смятам, че трябва да оставите това на мен, сър, - настоя Криви - За някои от тях идеята за банков влог е съвсем нова. Фактически не мисля, че някои от тях досега изобщо са стъпвали в банка, освен може би под покрова на нощта.
- Бих искал да присъствате, естествено, но окончателното решение ще е мое, - заяви колкото се може по-надменно Олян - Мое и на председателя, естествено.
- На Калпазанчо?
- О, да.
- И той значи е експерт по характерите, така ли?
- О, да!
Олян взе кучето и се запъти към кабинета. Можеше да усети как главният касиер се е втренчил в гърба му.
Криви беше прав. Някои от хората очакващи го с надежда за заем, имаха предвид всъщност някой друг долар до петък. С тях беше лесно да се оправи. Но пък имаше и други...
- Г-н Диблър, нали? - попита Олян.
Знаеше отговора, но така се говори като си седнал зад бюро.
- Същият, сър, от малък съм си аз, - отговори г-н Диблър, в чието изражение постоянно имаше нещо подвижно като на гризач - Бих могъл да съм и някой друг, ако пожелаете.
- И Вие продавате пирожки с месо, наденички, плъхове на клечка...
- Ъ... снабдявам с тях, сър, - поправи го Диблър - Това щото съм снабдител.
Олян му хвърли един поглед над книжата. Селестин Сюблим Порфирий Гордиан Диблър, име по-голямо от самия човечец. Всеки знаеше С.С.П.Г. Диблър. Той продаваше на поднос пирожки и наденички, обикновено на хора прекалили с пиенето, които автоматично ставаха прекалили с наденици.
И Олян беше хапвал по малко от пая със свинско и някой друг кренвирш в питка *, което само по себе си беше много интересен факт. Имаше нещо в тея боклуци, което те караше да се връщаш за още. Трябва да беше някаква тайна съставка или пък може би мозъкът не искаше да повярва на това, което му казваха вкусовите пъпки и пожелаваше още веднъж да опита този потоп от горещи, мазни, не напълно органични, леко хрущящи вещества, пенещи се по езика. И така човек си купуваше допълнително.
И, трябваше да се признае, понякога идваше такъв момент, че кренвиршът в питка на Диблър беше точно каквото ти трябваше. Печално, но факт. Всеки си имаше такива моменти. Животът те низвергваше толкова ниско, че за няколко жизненоважни секунди тоя бъркоч от странни мазнини и обезпокоителни тъкани се оказваше единственият ти приятел в този свят.
- Имате ли сметка при нас, г-н Диблър?
- Дасър, бла’дарясър, - отговори Диблър, не приел поканата да остави подноса си и седна държейки го в отбранителна позиция пред себе си.
Банката изглежда стряскаше уличния търговец. Естествено, това беше целта. За това бяха колоните и мраморът. Тук бяха, за да се чувстваш не на място.
- Г-н Диблър откри влог за пет долара, - осведоми го Криви.
- И още донесох наденичка за мъничкото кученце, - добави Диблър.
- За какво Ви трябва кредит, г-н Диблър? – попита Олян гледайки как Калпазанчо предпазливо души кренвирша.
- Искам да си разширя бизнеса, сър, - отговори Диблър.
- Вие сте вече от повече от тридесет години в бранша, - каза Олян.
- Дасър, бла’дарясър.
- И продуктите Ви са, може да се каже, уникални...
- Дасър, бла’дарясър.
- Така че сега, предполагам, ще Ви е нужна нашата помощ за да отворите верига от заведения за бързо хранене с фирмения знак Диблър, предлагащи ястия и питиета, характеризиращи се с неповторимото Ви качество? – поиска да уточни Олян.
Калпазанчо скочи от бюрото деликатно хванал наденицата в уста, остави я в ъгъла на кабинета и усърдно задрапа килима да я зарови.
Диблър изгледа Олян и каза:
- Дасър, щом настоявате, но аз всъщност си мислех по-скоро за количка.
- Количка? – обади се Криви.
- Дасър. Знам откъде да си намеря една хубавичка на втора ръка с пещ и всичко. Че и боядисана като кукличка. Куция Уоли напуска бизнеса с печените картофи поради стреса, сър, и ще ми я даде той за петнайсе долара кеш. Не може се изпусне такава възможност, сър, - той хвърли нервен поглед към г-н Криви и добави – Мога да ви ги връщам по долар на седмица.
- За двадесет седмици, - отсъди Криви.
- Седемнадесет, - поправи го Олян.
- Но кучето току що се опита да... – започна Криви.
Олян отмете възражението с един мах на ръката си.
- Значи се договорихме, г-н Диблър?
- Дасър, бла’дарясър, - каза Диблър – Ама и тая идея, дето ми я дадохте, сър, за веригата и прочее, също си я бива, та и за нея благодарско. Но в моя бизнес, тъй си мисля, е от значение да си мобилен.
Г-н Криви отброи петнадесет долара с кисела гримаса и заговори още със затварянето на вратата зад уличния продавач:
- Дори и кучето не би...
- Да, но хората биха, г-н Криви, - просвети го Олян – И в това е гениалността му. Струва ми се че печалбата му е най-вече от горчицата, но тоя човек може да продаде цвърченето, г-н Криви. А това е незаситен пазар.
Влизането на последния перспективен кандидат за кредит беше предизвестено първо от двама мускулести мъже, заели позиции от двете страни на вратата, а после от миризмата, заглушила дори и устойчивата воня на Диблърова наденица. Не че беше чак толкова неприятна миризма, напомняше на престояли картофи или на изоставени тунели; това беше каквото остава като се започне с потресаващо зловоние и се търка здраво, но без особен успех, и тази миризма обвиваше Краля като императорска мантия.
Олян беше смаян. Кралят на Златната река, така го наричаха, защото в основата на богатсттвото му беше ежедневният събиране от страна на хората му на урината от всички барове и ханове на Анкх-Морпорк. Клиентите му плащаха да я изнесе, а пък алхимиците, щавачниците и работилниците за бои му плащаха да им я достави. Но това беше само началото. Хората на Хари Краля прибираха всичко. Каруците им можеше да се видят навсякъде, особено призори. Всеки вехтошар и боклукчия, всеки кенефогмуркач, всеки лайноносец, всеки събирач на стар метал... няма как, работиш за Хари Краля, казваха те, защото счупеният крак вреди на бизнеса, а при Хари всичко беше бизнес. Говореше се, че ако някое куче на улицата само заприлича че се напъва, някой човек на Краля ще довтаса на мига, държейки лопатка под задника му, защото първокласните кучешки лайна вървяха по 9 пенса кофата в първокласните щавачници. И те плащаха на Хари. Градът плащаше на Хари. Всички плащаха на Хари. А което не можеше да им продаде обратно в по-благоуханен вид, отиваше на огромните му бунища надолу по реката, които в по-мразовити дни пускаха толкова грандиозни валма изпарения, че дечурлигата им казваха фабрики за облаци.
Освен от споменатите наемни помощници Краля беше съпроводен от кльощав млад мъж стискащ куфарче.
- Абе добре си се уредил тука, - каза Хари сядайки срещу Олян – Екстра си е. Жената все ми дудне да съм и намерил пердета като тези. Аз съм Хари Краля, г-н Ментелик. Току що внесох педесе хилядарки в твойта банка.
- Много Ви благодаря, г-н Крал. Ще приложим всички усилия да се погрижим добре за тях.
- Сторете го. А сега ми се ще да взема на заем сто хиляди, моля, - извади дебела пура Хари.
- Носите ли някаква гаранция, г-н Крал? – обади се Криви.
Хари Краля дори не го погледна. Той си запали пурата, пафна няколко пъти и махна с нея общо взето по посока на Криви.
- Тоя пък кой е, а, г-н Ментелик?
- Г-н Криви е нашият главен касиер, - представи го Олян, без да се осмели да го погледне в лицето.
- Значи писарушка, - отсъди пренебрежително Хари Крал – То си беше писарско въпросче.
Той се наклони напред.
- Аз се казвам Хари Краля. Ето ви я гаранцията ми, няма криво ляво, друго не ви трябва. Хари Краля. Всеки ме знае. Плащам к’вото съм длъжен и вземам к’вото са ми длъжни и к’вото кажа на две не става. Мойте ръце са ми капиталът. Хари Краля.
И той стовари ръчищата си на масата. Като се изключи чуканчето от малкия пръст на лявата му ръка, на всеки пръст имаше по един тежък златен пръстен, а на всеки пръстен беше гравирана по една буква. Видиш ли ги да се приближават към теб, примерно в някой заден двор, понеже си скатал нещо от дължимото, последното име което ще видиш, ще е Х*А*Р*И*К*Р*А*Л*Я. Това беше факт, който трябваше да си държиш на преден план в мозъка, да си има вес така мозъкът ти преден план.
Олян погледна мъжагата в очите.
- Ще ни трябва много повече от това, - изръмжа някъде отгоре му Криви.
Хари Краля не си стори труда да погледне нагоре. А само каза:
- Аз говоря само с латернаджията.
- Г-н Криви, бихте ли излезли само за няколко минутки, - каза сговорчиво Олян – И сигурно ... придружителите на г-н Крал ще сторят същото?
Хари Краля кимна едва доловимо.
- Г-н Ментелик, аз наистина...
- Моля Ви, г-н Криви.
Главният касиер изсумтя, но си излезе след главорезите. Младият мъж с куфарчето също понечи да напусне, но Хари го прати с жест обратно в стола.
- Тоя Криви гледай да го държиш изкъсо, - забеляза той – Че с него може и да стане някой майтап.
- По-скоро неприятност, той не обича майтапите, - каза Олян – Та как стана така, че Хари Краля да има нужда от пари, г-н Крал? Всички знаят, че сте богат. Да не се е закучил бизнесът с кучешките лайна?
- Аз се кон-сол-лид-дирам, - рече Краля – Тази работа с Инфраспрасстуктурния проект ... ще има някои възможности за човек на място. Има да се купува земя, да се смазват ръчички... абе знаеш как е. Ама тея от другите банки хич не щат да имат вземане даване с Краля на Златната река, макар че баш мойте момчета им поддържат септичните ями уханни като теменужки. Тея надути лигльовци щяха да са затънали до гуша в собствената си пикня ако не бях аз, ама си бърчат носовете като съм наблизо, о да, - той поспря като че се беше сетил нещо и продължи – Добре де, повечето хора си бърчат носовете, разбира се, щото не е като да може човек да се къпе всяка проклета минута, ама тая сбирщина банкери за нищо не ме бръсне дори когато жената ме е изтъркала до кръв. Какво си мислят те! Аз съм по-добър риск от повечето им префърцунени клиенти, айде на бас. Аз давам работа на хиляда души в тоя град, драги ми господине, по един или друг начин. Това са хиляда семейства само от мен чакащи хляба си. Работата ми може и да е с мръсотия, ама хич не е мръсна.
Той не е мошеник, напомни си Олян. Той се бе издигнал от дъното и си бе проправил пътя към върха в един свят, където стандартното средство за преговори беше подръчната оловна тръба. Този свят нямаше вяра на книжа. В този свят реномето беше всичко.
- Сто хиляди са доста пари, - каза той на глас.
- Да, ама ти ще ми ги дадеш, - ухили се Краля – Знам аз, че ще ги дадеш, щото си по шансовете, също като мене. Надушвам го аз в тебе. Надушвам аз кога някой чиляк е извъртял туй онуй навремето, а?
- Всички трябва някак да си вадим хляба, г-н Крал.
- Тъй де, тъй де. Пък сега виж ни как си седим като някви съдии и сме стълпове на обществото, а? А к’во ще речеш да стиснем ръце като джентълмени, к‘вито не сме? Ей т’ва тук, - той тупна с огромното си ръчище рамото на младия човек, - е Уолъс, моя служител, дето ми прави сметките. Новичък ми е той, щото предишния го хванах да ме пързаля нещо. И голям смях падна, както се досещаш.
На Уолъс изобщо не му беше смешно.
- Май се досещам, - кимна Олян.
Хари Краля пускаше да пазят различните му имоти твари, можещи да се нарекат кучета само защото вълците не са толкова побъркани. И ги държеше гладни. Поне такива слухове се носеха, и изглежда на Хари Краля му харесваше да е така. Рекламата си струваше. Човек не се бъзикаше с Хари Краля. Но пък това си имаше и обратната страна.
- Уолъс може да си приказва за числа с твоята маймунка, - продължи Хари и се изправи – Ти ще искаш да ме изтискаш, няма к’во да се лъжем. Бизнесът си е бизнес, аз ли няма да го знам. К’во ще кажеш?
- Добре, ще кажа, че се разбрахме, г-н Крал, - каза Олян.
После си плю на ръката и я протегна. Струваше си да се види израза на лицето на тоя човек.
- Не знаех, че банкерите правят така, - продума Хари.
- Значи рядко стискат ръце с Хари Краля, - отвърна Олян.
Това сигурно беше малко прекалено, но Краля намигна, плю на неговата си ръка и сграбчи Оляновата. Олян се беше приготвил, но дори и така хватката на мъжагата смля кокалите на пръстите му.
- Ей, г-н Ментелик, в теб има повече мръсотия отколкото в стреснато стадо след прясна паша.
- Благодаря, сър. Приемам го за комплимент.
- И само за да е доволно маймунчето ти, ви донесох документите на хартиената мелница, големия двор и още някоя друга собственост, - вметна Хари – Дай ги на човека, Уолъс.
- Това трябваше да го кажете още отначало, г-н Крал, - оплака се Олян, докато му връчваха няколко внушителни свитъка.
- Да, ама не исках. Исках аз да съм сигурен в теб. Кога ще мога да си взема парите.
- Скоро. Само да ги отпечатам.
Хари Краля сбръчка нос.
- А да, тея книжните. Колкото до мен, аз паричките ги обичам да си дрънчат, ама Уолъс ми казва, че книжните пари били бъдещето, - той намигна – Не че се оплаквам, щото тея дни старият Спулс си купува хартията от мен. Що да си виря носа срещу собствения ми интерес, а? Сполай ти, сър!
Двадесет минути по-късно г-н Криви се върна с широка крачка в кабинета с лице като данъчно известие и завари Олян разсеяно разглеждащ лист хартия на поизтърканата зелена кожа на бюрото.
- Сър, мой дълг е да протестирам за...
- Закова ли го на хубава тарифа? – прекъсна го Олян.
- Горд съм да Ви уверя, че е така, обаче начинът по който Вие...
- Доста ще изкараме от Хари Краля, г-н Криви, а и той ще изкара доста от нас.
- Но Вие превръщате моята банка в някакъв...
- Без да се брои приятелчето Хари, днес имаме постъпления над четири хиляди долара. Повечето от тях от хора, които Вие наричате бедняци, но те са много повече от богаташите. Можем да вкараме тези пари в работа. И тоя път няма да даваме заеми на мошеници, за туй не се безпокойте. Аз самият съм мошеник и надушвам тоя сорт хора от километри. Моля, предайте поздравленията ми на персонала по гишетата. А сега, г-н Криви, г-н Калпазанчо и аз отиваме да се видим с един човек относно правенето на пари.

Тиймър & Спулс се бяха издигнали благодарение на големия договор за марките. И дотогава бяха най-добрите печатари, сега обаче разполагаха с хора и мускули да се справят с всичките най-големи поръчки. И човек можеше да им вярва. Олян винаги се чувстваше гузен като ходеше при тях: Тиймър & Спулс представляваха всичко онова, за което той само се представяше.
Когато той влезе, цялата сграда светеше. А г-н Спулс си беше в кабинета и си работеше по сметките си. Той вдигна поглед и като видя Олян, му се усмихна с усмивката пазена за най-най-добрия клиент.
- Г-н Ментелик! Какво мога да направя за Вас? Седнете, моля! В последно време не Ви виждаме често!
Олян седна и се разбърбори, защото г-н Спулс си падаше по бърборенето.
Трудни времена бяха. То времената кога ли не бяха трудни. Тези дни се бяха навъдили много повече преси. T&С продължаваха да са най-напред, защото бяха най-напредничавите. За съжаление, спомена с безизразно лице г-н Спулс, техните „приятели” и конкуренти от Университетската Печатница се били натресли с онези техни говорещи книги...
- Говорещи книги ли? Изглежда ми добра идея, - вметна Олян.
- Напълно възможно, - изсумтя Спулс - Но тези не се предполагаше да го правят и безусловно не се е планирало да се оплакват за качеството на лепилото им и дръвнищината на словослагателя. И естествено, сега Университетът не може да ги пусне на вторични.
- Защо?
- Помислете си, какъв само вой ще се дигне! Не, с гордост ще заявя, че ние все още сме на гребена на вълната. Ъ... нещо специално ли ще желаете?
- Какво можете да направите с това тук? - Олян остави на масата един от новите долари.
Спулс го вдигна и внимателно го прочете. После с отсъстващ глас рече:
- И аз бях чул нещо такова. Ветинари знае ли, че планирате това?
- Г-н Спулс, обзалагам се, че той знае номера на обувките ми и какво съм ял на закуска.
Печатарят пусна банкнотата все едно тиктакаше.
- Виждам какво сте на път да направите. Толкова мъничко, а пък толкова опасно.
- Ще можете ли да ги печатате? - попита Олян - О, не тази тук. Аз ги стъкмих тези само колкото да изпробвам идеята. Имах предвид висококачествени банкноти, само да намеря художник да ми ги нарисува.
- О, да. Ние сме синоним за качество. Монтираме нова преса за да сме в крак с търсенето. Но какво ще правим относно сигурността?
- Какво, тук ли? Досега никой не ви е създавал проблеми, нали?
- Не, никой. Но досега тук не ни са се въргаляли купища пари, ако разбирате какво искам да кажа.
Спулс вдигна банкнотата и я пусна. Тя се заклатушка нежно натам насам докато не се приземи на бюрото.
- И е толкова лекичка, - продължи той - Няколко хиляди долара ще може да бъдат отнесени като едно ти нищо.
- Но ще е бая мъчно да се претопят. Вижте какво, монтирайте си пресата в Монетния двор. Там има място колкото си щете. Край на проблема, - предложи Олян.
- Е, да, това вече е друго нещо. Но пресата, нали знаете, е голямо нещо да се разнася. Ще ни отнеме дни да я пренесем. Бързате ли? Разбира се, че бързате.
- Наемете няколко голема. Четири голема ще ви вдигнат каквото си поискате. Отпечатате ли ми доларите до други ден и първите хиляда броя са бонус за вас.
- Защо винаги бързате чак толкова, г-н Ментелик?
- Защото хората не обичат промените. Но направиш ли промяната достатъчно пъргаво, просто минаваш от един вид нормалност в друга.
- Добре, предполагам, че можем да наемем някой друг голем, - склони печатарят - Но се опасявам, че има и други трудности, не толкова лесни за преодоляване. Осъзнавате ли, че започнете ли да печатате пари, непременно ще има фалшификации? Може и да не си струва труда за, да речем, двадесетпенсова марка, но като стане дума за, примерно, десет-доларова банкнота... - той вдигна вежди.
- Вероятно е така. Някакви проблеми?
- Големи, друже. О, можем да Ви помогнем. Хартия с прилична текстура и с рисунък от изпъкнали нишки, водни знаци, симпатични мастила, да сменяме плаките достатъчно често че да не се изтъркват, някои трикове с дизайна... и освен това да го направим сложно. Това е много важно. Да, можем да го направим за Вас. Скъпичко ще е. Най-горещо Ви препоръчвам да си намерите гравьор добър като този... - г-н Спулс отключи едно от долните чекмеджета на бюрото си и извади лист Зелени 50р марки с Кулата на Занаята. И подаде на Олян голяма лупа.
- Това, разбира се, е първокачествена хартия, - отбеляза печатарят докато Олян гледаше.
- Станали сте много добри. Виждат се всичките детайли, - възкликна Олян.
- Не, - възрази с известно задоволство Спулс - В действителност не се виждат. Бихте могли обаче и да ги видите с това, - той отключи един шкаф и връчи на Олян тежък бронзов микроскоп.
- Той е включил повече детайли и от нас, - разправяше той, докато Олян нагласяше фокуса - Това е самият предел на каквото може да бъде изтискано от метала и хартията. Това е, обявявам го най-тържествено, работа на гений. Той би могъл да е Вашето избавление.
- Невероятно, - възхити се той - Хубаво, трябва да го вземем! За кого работи той сега?
- За никого, г-н Ментелик. Той е в затвора и го чака бесило.
- Бухльо Дженкинс?
- Вие свидетелствахте срещу него, г-н Ментелик, - подтвърди меко Спулс.
- Да де, но само колкото да удостоверя, че онова, което е копирал са били нашите марки и колко сме изгубили от това! Изобщо не очаквах, че ще го обесят!
- Милорд винаги е много докачлив в случаи на държавна измяна на града, както той ги описва. Аз си мисля, че адвокатът на Дженкинс не си е свършил работата. В края на краищата той направи нашите марки да изглеждат като фалшификати в сравнение с неговите. Знаете ли, останах с впечатлението, че горкото момче изобщо не е осъзнавало, че е вършило нещо нередно.
Олян си спомни влажните ужасени очи и израза на безпомощно объркване.
- Да, - каза той – Майче сте прав.
- Случайно не бихте ли могъл да използвате влиянието си пред лорд Ветинари ...
- Не. Няма да стане.
- Ех. Сигурен ли сте?
- Да, - рече с равен глас Олян.
- Е, от нас толкова. Вече можем дори да номерираме знаците автоматично. Но дизайнът трябва да е от най-високо качество. Майчице. Съжалявам. Бих искал да можех да помогна. Големи длъжници сме Ви, г-н Ментелик. Чака ни толкова официална работа, че ще ни трябва мястото в Монетния двор. Честна дума, практически сега ние сме правителствената печатница!
- Наистина ли? - каза Олян - Това е толкова ... интересно.

Валеше безпросветно. Улуците гъргореха и се опитваха да плюят. От време на време вятърът подхващаше някой водопад прелял от покривите и го запращаше през улицата право в лицето на всеки който вдигнеше глава. Да но това не беше нощ като за вдигнати глави. Това беше нощ, в която да бързаш превит на две за вкъщи.
Капките плющяха по прозорците на пансиона на г-жа Кейк, по-конкретно по този в стаята отзад, заета от Маволио Криви, с честота двадесет и седем в секунда плюс-минус петнадесет процента.
Г-н Криви обичаше броенето. На числата можеше да се разчита, с изключение може би на пи, обаче той работеше по въпроса в свободното си време и то рано или късно беше длъжно да се предаде.
Той седна на леглото си, гледайки как числата танцуват в ума му. Те винаги танцуваха за него, дори когато времената бяха тежки. А тежките времена бяха толкова натежали. Сега, изглежда, се задаваха още от тях.
Някой почука на вратата. Той каза:
- Влезте, г-жо Кейк.
Хазайката отвори вратата.
- Винаги познавате, че съм аз, нали, г-н Криви? - заговори г-жа Кейк, повече от мъничко загрижена за най-добрия си наемател.
Той си плащаше навреме, ама точно навреме, винаги си поддържаше стаята перфектно чиста и, разбира се, беше джентълмен с професия. Добре де, във вида му витаеше нещо стряскащо, а пък и онази работа с грижливото настройване на часовника преди да отиде на работа, обаче тя беше готова да се примири с това. В този претъпкан град нямаше недостиг на наематели, но чисти наематели, които да си плащат редовно и никога да не се оплакват от закуската бяха голяма рядкост и си заслужаваше да бъдат коткани, а ако вземат да си сложат чудноват катинар на гардероба, ами нали мълчанието е злато.
- Да, г-жо Кейк, - отговори Криви - Винаги познавам, че сте Вие поради характерния интервал от една цяло и четири секунди между почукванията.
- Наистина ли? Смайващо! - възкликна г-жа Кейк, на която доста и хареса, как звучи „характерен” - Винаги съм казвала, че на Вас винаги Ви излиза сметката. Ъ, трима мъже долу ще питат за Вас...
- Кога?
- След около две минути, - съобщи г-жа Кейк.
Криви се изправи с едно единствено движение на разгъване, като онези играчки на пружина изскачащи от кутии.
- Мъже значи? Как ще са облечени?
- Ами, ъ, просто, разбирате ли, с дрехи? - заколеба се г-жа Кейк - Черни дрехи. Един от тях ще ми даде визитката си, но аз няма да мога да я прочета, защото ще съм си сложила очилата за далече. Разбира се бих могла да отида да си сложа правилните очила, няма спор, но не дам ли на предчувствието да се развие както трябва, получавам такова главоболие. Ъ... а сега ще кажете: „Моля Ви, уведомете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк”, - тя го изгледа с очакване - Извинявайте, но имах предчувствие, че ще Ви кажа, че имам предчувствие, така че си рекох най-добре да сторя тъй. Малко е глупаво, но човек не може да промени природата си, казвам аз...
- Моля Ви, уведомете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк, - каза Криви.
Г-жа Кейк го изгледа с благодарност преди да си излезе.
Г-н Криви отново седна. Животът с предчувствията на г-жа Кейк понякога можеше да стане малко оплетен, особено когато те станеха рекурсивни, но част от морала на Брястова улица * беше да си толерантен към чудатостите на другите с надеждата, че и те ще ти отвърнат със същото. Той харесваше г-жа Кейк, но тя грешеше. Човек можеше да промени природата си. Ако не можеше, значи всичко беше безнадеждно.
След няколко минути той чу звънеца и приглушения разговор и изобрази подобаващото учудване, когато тя почука на вратата му. Разгледа визитката.
- Г-н Козмо? О. Колко странно. Най-добре ги поканете тук, - той се запъна и се огледа. Сега в града удребняването * беше в разгара си. Жилищната му площ беше точно два пъти площта на леглото, а то си беше тесничко легло. Трима души тук ще трябва да са си доста близки. Четирима ще си станат съвсем близки, независимо дали го искат или не. Имаше и табуретка, но Криви я държеше отгоре на гардероба за да не му се пречка - Може би само г-н Козмо, - предложи той.
След минутка човекът беше надлежно съпроводен до стаята му.
- Я, какво чудесно убежище си имате, г-н Криви, - започна Козмо - Толкова е удобно разположено спрямо ъм...
- Околностите, - завърши Криви и свали табуретката от гардероба - Добре дошли, сър. Рядко ми идват гости.
- Ще говоря направо, г-н Криви, - Козмо седна - Членовете на управителния съвет не одобряват, хъ, направлението по което се развиват нещата. Сигурен съм, че и Вие също.
- Да, сър, бих предпочел то да е различно.
- Той трябваше да свика борда!
- Да, сър, но се опасявам, че съгласно устава на банката той може да го свика и след седмица.
- Той ще съсипе банката!
- Всъщност имаме много нови клиенти, сър.
- Не е възможно га го харесвате този? Не и Вие, г-н Криви?
- Не е трудно да го хареса човек, сър. Но Вие ме познавате, сър. Аз не вярвам на тези, които се смеят твърде лесно. Сърцето на глупеца е в дома на смешките. Той не би трябвало да бъде начело на Вашата банка.
- Аз бих предпочел да я наричам „нашата банка”, г-н Криви, - провъзгласи щедро Козмо - защото в един много фундаментален смисъл тя си е наша.
- Много мило от Ваша страна, сър, - промълви Криви загледан в дюшемето прозъртащо през дупката в много евтината мушама, която от своя страна беше в един много фундаментален смисъл открита благодарение на износената част на чергата, която, в един много фундаментален смисъл, беше негова.
- Както разбрах, Вие сте се присъединили към нас в много ранна възраст, - продължи Козмо - Баща ми лично Ви е дал работа като стажант, нали?
- Точно така, сър.
- Той, баща ми, беше много ... толерантен, - рече Козмо - И правилно. Няма какво да се задълбаваме в миналото, - той направи лека пауза, колкото думите му да прихванат. Криви в крайна сметка беше интелигентен. Няма защо да се използва чук там, където и перцето може със същия успех да изпърха до местоназначението.
- Вероятно бихте успели да намерите някакъв начин, който би позволил той да бъде отстранен от поста си без усложнения и кръвопролитие? - намекна той - Все нещо трябва да има. Никой не изниква просто така от никъде. Но за неговото минало се знае не повече отколкото, да речем просто за пример, се знае за Вашето.
Още едно фино напомняне. Окото на Криви потръпна.
- Но г-н Калпазанчо, все още ще е председател, - измънка той посред тропането на дъжда по стъклото.
- О, да. Но съм сигурен, че за него ще се погрижи някой, който ще може, да го кажем така, по-умело да превежда джафкането му в по-традиционен текст?
- Разбирам.
- А сега ми е време да си вървя, - Козмо се изправи - Убеден съм, че имате много какво да... - той огледа голата стая не показваща никакви следи на обитаване от човешко същесктво, нито снимки, нито книги, нито житейски боклуци, и завърши - ... да правите?
- Тъкмо се канех да си лягам, - каза г-н Криви.
- Ще ми кажете ли, г-н Криви, колко Ви плащахме? - Козмо хвърли поглед на гардероба.
- Четиридесет и един долара месечно, сър, - отговори Криви.
- О, но естествено имате много стабилна работа.
- Досега бях убеден в това, сър.
- Просто се чудех, защо сте избрали да живеете тук?
- Обичам скучното, сър. То нищо не очаква от мен.
- Е добре, време ми е да си тръгвам, - каза Козмо мъничко по-рано отколкото трябваше - Убеден съм, че ще можете да бъдете от помощ, г-н Криви. Вие винаги сте били от голяма помощ. Колко жалко би било да не сте от помощ в тези времена.
Криви се беше втренчил в пода. И трепереше.
- Говорейки от името на всички нас ще Ви кажа, че ние Ви смятаме за един от семейството, - продължи Козмо. После преосмисли последното изречение с оглед на специфичния чар на Разкошовци и допълни - Но в добър смисъл.