Глава 10

Да го направиш със стил - „Председателят казва бау” - Хари Краля заделя нещичко - Писъците започват - Една целувка, без език - Войнствен съвет - Олян поема нещата в свои ръце - Малко магия, с марки - Възбуждане на интереса на професора - Един вид Рай

РАЗДУВАЙ! НИЩО ДРУГО НЕ ТИ ОСТАВА. Не забравяй за златообразната верига. Това е другият край на дъгата. Замажи с приказки, каквото не можеш да уредиш с приказки. Изработи си сам късмета. Заложи на шоуто. Ако се провалиш, гледай да те запомнят как си го превърнал в пикиране. Понякога най-славният ти час е последният.
Той отиде до гардероба и взе най-добрия си златен костюм, който използваше за специални случаи. После отиде и намери Гладис гледаща нещо през прозореца. Наложи му се да я викне по име бая силно преди тя да се обърне към него бавно-бавно.
- Те Идат, - проговори тя.
- Да, идат, - съгласи се Олян, - и най-добре да изглеждам колкото се може по-добре. Можеш ли, ако обичаш, да удариш едно гладене на този панталон?
Без нито една дума Гладис взе панталона, опря го на стената, прокара грамадната си длан по него и му го върна. С ръба Олян можеше и да се бръсне. След това тя пак се обърна към прозореца.
Олян се присъедини към нея. Пред банката вече се беше насъбрала навалица, а докато той гледаше запристигаха карети. Имаше и приличен брой стражи. Мимолетен проблясък показа, че Ото Фрясък от „Вестника” вече снима. Ох, ето, вече се образуваше делегация. Хората си умираха да са в нея. Рано или късно някой щеше да затропа по вратата. Да му се не види. Той не можеше да допусне това.
Измиваш се, обръсваш се, орязваш космите в носа, изчистваш си зъбите. Сресваш се, лъсваш си обувките. Слагаш си шапката, слизаш по стълбите, полека-лека отключваш вратата, така че да няма голяма вероятност отвън да чуят прещракването, изчакваш докато чуеш че стъпките се усилват...
Олян отвори рязко вратата:
- Е, господа?
Козмо Разкош се олюля, когато чукането му не излезе на връзка, но се окопити и тикна един лист хартия пред очите му.
- Извънредна ревизия, - обяви той - Тези господа тук, - той посочи неколцина достопочтени на вид мъже зад гърба му - са представители на по-важните гилдии и на някои от другите банки. Това е стандартна процедура и нямате право да ми правите спънки. Както забелязвате, довели сме си командор Ваймс от Стражата. Когато установим, че в хранилището действително няма злато, аз ще му заповядам да Ви арестува по подозрение в кражба.
Олян хвърли един поглед на командора. Този човек не му допадаше особено, а беше сигурен, че Ваймс хич не харесва него. Но беше още по-сигурен, че Ваймс не би приел с готовност заповеди от такива като Козмо Разкош.
- Не се и съмнявам, че командорът ще постъпи, както прецени за редно, - рече кротко той - Знаете пътя до трезора. Извинявайте, че сега там е малко разхвърляно.
Козмо се поизвърна за да е сигурен, че народът ще чуе всичко, което се канеше да каже:
- Вие сте крадец, г-н Ментелик. Освен това сте измамник и лъжец, злоупотребявате с пари и нямате абсолютно никакъв вкус за облекло.
- Бих казал, че малко прекалявате, - възрази Олян докато делегацията нижеше покрай него - На мен пък ми се струва, че се обличам много шик!
И той остана сам на стъпалата, лице в лице с народа. Те все още не бяха тълпа, но това беше само въпрос на време.
- Мога ли да помогна с нещо на още някого? - попита той.
- Какво става с парите ни? - обади се някой.
- Какво за тях? - не разбра Олян.
- Ами във вестника казват, че нямате злато, - поясни питащият.
Той протегна на Олян един още топъл брой на „Вестника”. Който беше общо взето доста сдържан. Олян беше очаквал лоши заглавия, но новината беше на самотна колонка на главната страница и беше пълна с „доколкото разбрахме”, „може да се предположи, че”, „Вестникът бе информиран, че” и прочие фрази, употребявани от журналистите, когато имат работа с факти за големи суми пари, които не са им напълно ясни и за които не са съвсем сигурни, че им е казана истината.
Той вдигна поглед право в лицето на Захариса Крипслок.
- Съжалявам, - заоправдава се тя - но снощи тук всичко беше окупирано от стражари и охрана. А и ако бъдем откровени, този ... пристъп на г-н Бент сам по себе си си беше прилична новина. Всеки знае, че той управлява банката.
- Председателят управлява банката, - възрази сковано Олян.
- Не, Олян, председателят казва „бау”, - не се съгласи Захариса - Да Ви попитам, като сте приемали работата, не сте ли подписвали нещо? Някаква квитанция или нещо такова?
- Е, може би. То беше едно море от бумащина. Подписвах навсякъде където ми казаха. Както и г-н Калпазанчо.
- Богове мили, юристите ще има да се смеят, - възкликна Захариса и бележникът и изникна като по магия - И това изобщо не е шега. * Той може и да завърши в затвора за длъжници.
/* бел.авт.: Интересно, защо ли когато юристите се смеят на нещо, никой друг не може да разбере къде е шегата? */
- В кучкарника, - поправи я Олян - Нали не забравяте, че той казва „бау”. Но това няма да го бъде.
Захариса се наведе да погали Калпазанчо по главичката, но застина наполовин път.
- Какво е това във... - започна тя.
- Захариса, това не може ли да почака малко? Точно сега наистина нямам време за него. Но Ви се заклевам в които три божества предпочитате да вярвате, нищо че сте журналистка, че като свърши всичко това, ще Ви дам такава новина, че ще постави на изпитание дори и умението на „Вестника” да избягва неелегантни и двусмислени материали. Вярвайте ми.
- Да, но това прилича точно на...
- О, значи знаете, какво е това, така че няма нужда да Ви обяснявам, - сряза я Олян.
След което върна вестника на разтревожения му собственик.
- Вие бяхте г-н Кулминациев, нали? И, ако си спомням правилно, имате при нас баланс от AM$7? - сети се той.
За момент човекът изглеждаше впечатлен. Олян наистина го биваше в помненето на лица.
- А и вече нали ви казах, че ние не се притесняваме за златото, - добави той.
- Е да, ама... - запъна се човекът - Добре де, що за банка е това, щом като хората могат да отмъкнат златото от нея, а?
- Няма никакво значение, - повтори Олян - Казах ви го вече.
Те изглеждаха неуверени. На теория вече трябваше да щурмуват входа. Олян знаеше, какво ги възпира. Беше надеждата. Беше вътрешното гласче, което им нашепва: „това всъщност не е наистина”. Същото гласче, каращо хората да си пребъркват по три пъти джобовете в безплодно търсене на изгубените ключове. Същата онази смахната увереност, че светът е длъжен да се върне към нормалния си ход стига само твърдо да вярвам, че ключовете ще се намерят. Гласът който много гръмко казваше: „Това не може да го бъде”, та дано заглуши прииждащия ужас, че да, може.
Той разполагаше с тридесетина секунди, докато траеше надеждата.
И тогава тълпата отвори проход. Пучи Разкош не знаеше как трябва да се яви. Хари Краля от друга страна и знаеше и можеше. Неориентираната и безпокойна навалица се разтвори пред него като море пред пророк хидрофоб, а отвореното пространство изведнъж се оказа обрамчено от едри и закалени на вид мъже със счупени носове и подходящи кръстосани белези. А по новообразувалата се алея крачеше Хари Краля оставяйки след себе си диря от дим от пура. Олян съумя да не побегне докато г-н Крал не застана на една стъпка от него и се постара да го погледне в очите.
- Колко пари бях вложил в твоята банка, г-н Ментелик? - попита Хари.
- Ъ, доколкото знам, бяха петдесет хиляди долара, г-н Крал, - отговори Олян.
- Да, май бяха горе долу толкова, - подтвърди г-н Крал - И можете ли да отгатнете, какво се каня да сторя сега, г-н Ментелик?
Олян нямаше какво да гадае. Лекьорът все още циркулираше в кръвоносната му система и отговорът прозвуча в главата му като погребален звън.
- Каните се да вложите още пари, нали г-н Крал?
Хари Краля просия, сякаш Олян беше куче току що научило нов номер:
- Правилно, г-н Ментелик! Казвам си аз значи: Хари, казвам си аз, на тея петдесет хилядарки май им е нещо самотно, та що не мина да ги закръгля аз до шестдесет, а?
По негов сигнал отзад дойдоха още няколко от хората на Хари Краля, понесли големи сандъци.
- Повечето е в сребро и злато, г-н Ментелик, - поясни Хари - Но си знам аз, че ти си имаш много умни младежи, които ще могат да ти ги преброят.
- Много мило от Ваша страна, г-н Крал, - каза Олян - но сега всеки момент ревизорите ще се върнат и банката ще има голям, амо много голям проблем. Моля Ви се! Не бих могъл да приема парите Ви.
Хари се наведе към Олян обгръщайки го с дим на пура и намек на мирис на скапано зеле.
- Знам аз, че си имаш нещо наум, - прошепна му той, потупвайки се по ноздрата - Копелдаците са тръгнали по петите ти, виждам аз, виждам! Ама аз познавам победителя, като го видя, знам си аз, че си скрил нещо в ръкава си, а?
- Само ръцете ми, г-н Крал, само ръцете ми, - призна си Олян.
- Да са ти здрави, - потупа го по гърба Хари.
Мъжете минаха покрай Олян и депозираха сандъците си на земята.
- Квитанция не ми трябва, - каза Хари - Ти ме познаваш, г-н Ментелик. Знаеш, че можеш да ми вярваш, също както и аз знам, че мога да ти вярвам.
- Парите Ви ще са в безопасност при мен, г-н Крал, - увери го Олян.
- Знам, - увери го Хари - А като им разкажеш играта на тея, ще ти пратя аз младия Уолъс, да си поприказва с твоята маймунка по въпроса, колко лихва ще ми давате за тази дреболийка, к’во ш’ка’еш? Честно а?
- Няма спор, г-н Крал.
- А така, - зарадва се Хари - А сега ще ходя аз да купя малко земица.
Докато той се отдалечаваше, народът смутено се разшушука. Бяха поразени от новия депозит. Олян също. Хората имаше да се чудят, какво ли знае Хари Краля. Олян също. Ужасно нещо е това, някой като Хари да вярва в теб.
Накрая народът излъчи говорител, който каза:
- Е, какво става значи? Изчезнало ли е златото или не?
- От къде да знам? - отвърна Олян - Днес не съм проверявал.
- Говорите така, сякаш няма значение, - забеляза Захариса.
- Добре де, нали ви обясних, - каза Олян - градът си е тук. Банката си е тук. Аз съм си тук, - той хвърли един поглед към отдалечаващия се широк гръб на Хари Краля - Поне засега де. Така че за какво ни е да ни се пречка някакво си злато, а?
На вратата зад гърба му се появи Козмо Разкош:
- Така значи, г-н Ментелик, изглежда сте измамник до самия край.
- Пардон? - отзова се любезно Олян.
Останалите членове на импровизираната ревизионна комисия се заизнизваха от вратата с удовлетворен вид. В крайна сметка ги бяха събудили рано сутринта, а като те събудят рано сутринта гледаш да убиеш някого преди закуска.
- Да не би вече да сте свършили? - попита Олян.
- Несъмнено знаете, защо сме тук, - каза един от банкерите - И сте отлично осведомен, че снощи Стражата не е намерила злато в хранилището Ви. Ние можем само да подтвърдим това прискърбно състояние на нещата.
- Добре де, нали знаете как е с парите, - заяде се Олян - Мислиш си, че си ошушкан, пък те парите цялото време били в другия ти панталон.
- А не, г-н Ментелик, този път Вие станахте за смях, - намеси се Козмо - Банката е менте, - той повиши глас - Бих посъветвал всички измамени от него вложители да си изтеглят парите докато все още могат!
- Не! Отряд, на позиция! - Командорът Ваймс си проби път между стреснатите банкери и в същото време половин дузина униформени тролове изтрополиха по стъпалата и застанаха рамо до рамо пред двойната врата.
- Вие да не сте смотан тъпанар, бе господине? - ревна Ваймс опрял нос в носа на Козмо - На мен това ми прозвуча като подстрекателство за размирици! Тази банка е затворена до второ нареждане!
- Аз съм директор на тази банка, командоре, - заяви Козмо - Не можете да ме държите настрана.
- Само стойте ме гледайте, - закани се Ваймс - А оплакването си можете да го отправите на Негова Светлост. Сержант Детрит!
- Дасър!
- Никой да не влиза тук без разрешение подписано лично от мен. А Вие, г-н Ментелик, няма да напускате града, ясен ли съм?
- Да, командоре, - после Олян се обърна към Козмо - Знаете ли, изобщо не изглеждате добре. Виждате ми се бледичък.
- Стига приказки, Ментелик, - наведе се към него Козмо и отблизо лицето му изглеждаше още по-зле, като на восъчна кукла, ако само восъчните кукли можеха да се потят - Пак ще се видим в съда. Това е краят, г-н Ментелик. Или може би трябваше да кажа... г-н Искрометов?
О богове, трябваше да направя нещо относно Метракис, помисли си Олян. Но бях твърде зает да правя пари...
А ето я и Прелест-Хубавинка, водена през навалицата от двама стражари, служещи и по съвместителство за патерици. Ваймс се забърза към нея, сякаш я очакваше.
Олян усети, че фоновата глъчка на града се беше увеличила. И народът го усети. Някъде ставаше нещо важно, а тукашната конфронтация беше само подгряващо представление.
- Мислите си, че сте много умен, а, г-н Ментелик? - зазлорадства Козмо.
- Не, знам, че съм много умен. Това, което си мисля, е че нямах късмет, - отговори Олян.
А си помисли: Със сигурност нямах чак толкова много клиенти, нали? А се чуват писъци!
Докато Козмо гръмогласно тържествуваше зад гърба му, той си проправи път до Прелест-Хубавинка и групичката ченгета.
- Твоите големи са, нали? - попита той.
- Всеки голем в града до последния застина на място, - съобщи Прелест-Хубавинка. Погледите им се срещнаха.
- Идат ли? - поиска да се увери Олян.
- Да, мисля че идат.
- Кои идат? - попита подозрително Ваймс.
- Ъ, те, - посочи Олян.
Някакви хора търчаха откъм ъгъла с Драскалото и хукнаха с посивели лица покрай навалицата край банката. Но те бяха само пръските пяна пред приливната вълна на бегълците откъм крайречните райони и талази от хора се разбиха в банката сякаш беше скала на пътя на потоп.
Но след морето от глави се носеше едно кръгло платнище около три метра в диаметър, като тези с които се ловят хора благоразумно изскачащи от горящи сгради. Петимата души носещи го бяха д-р Хикс и още четирима магьосници и в този момент човек забелязваше тебеширения кръг и мистичните символи. Посред портативния магически кръг беше седнал професор Бълхарников безуспешно налагащ магьосниците с ефимерния си жезъл. Те пристанаха до стъпалата, докато тълпата продължи нататък.
- Извинете ме за всичко това, - промълви задъхано Хикс - само така можехме да го докараме тук, а той настояваше, ох как настояваше...
- Къде е младата дама? - провикна се Бълхарников.
Гласът му едва се чуваше на дневна светлина. Прелест-Хубавинка си проправи път измежду полицаите:
- Да, професоре?
- Намерих Ви отговора! Поговорих си с неколцина хъмяни!
- Но аз мислих, че всичките са умрели преди хиляди години!
- Е да, ама това все пак е катедра Некромантия, - изтъкна Бълхарников - Макар че трябва да призная, повечето бяха малко смътни, дори като за мен. Може ли една целувка? Една целувка, един отговор?
Прелест-Хубавинка погледна Олян. Той сви рамене. Ситуацията беше напълно изпусната. Той вече не летеше, а просто го носеше бурята.
- Е, добре, - склони тя - Но без език.
- Език ли? - поклати тъжно глава Бълхарников - Де да можех.
Последва най-краткото от всички възможни клъввания, но призрачният некромант просия:
- Великолепно, - каза той - Чувствам се подмладен поне със сто години.
- Направихте ли превода? - мина по същество Прелест-Хубавинка.
В този момент Олян усети вибрациите под краката си.
- Какво? А, това ли, - сепна се Бълхарников - Нали за онези златни големи, за които ми говорихте...
... и още една вибрация, достатъчно силне, че да причини гадене...
- ... макар че, както излезе, в контекста тази дума изобщо не означава „златни”. Би могла да означава над сто и двадесет неща, но в конкретния случай и с оглед на останалата част на абзаца, значението е „хиляда”.
Улицата пак се разтресе.
- Четири хиляди голема, както сигурно вече сте се досетили, - оповести весело Бълхарников - Я, ето ги и тях!
Те идеха по улицата в редици по шестима, от стена до стена, три метра високи. Вода и кал се лееха на водопади от тях. Градът се тресеше от стъпките им.
Не тъпчеха хората, но някакви си сергии и каляски ставаха на трески под внушителните им ходила. Те се разгръщаха в ход, пръсваха се из града, минаваха с грохот по пресечките, насочваха се към портите, които в Анкх-Морпорк стояха винаги отворени, защото на кой му трябва да се обезкуражават клиентите.
Имаше и коне, може би не повече от двадесетина в цялата забързана патаклама, със седла вградени в глината на гърбовете им, извисяващи се над двукраките големи, и нямаше човек който да ги види и да не си помисли: „откъде ли може да си намеря такъв?”
Един единствен човекообразен голем спря посред площад Сатор, вдигна юмрук като за почест, падна на едно коляно и застина. Конете се наредиха зад него като че очаквайки ездачи. Останалите големи излязоха с маршова стъпка и гръм от града. И когато многостенният град Анкх-Морпорк се сдоби с още една стена оттатък портите си, те спряха и като един вдигнаха десните си ръце със свити пестници. Рамо до рамо опасвайки града големите стояха ... на стража. Настъпи тишина.
На площад Сатор командор Ваймс вдигна погледа си към вдигнатия юмрук и после изгледа Олян.
- Аз сега арестуван ли съм? - попита смирено Олян.
Ваймс въздъхна:
- Г-н Ментелик, просто нямам думи какво сте.

Голямата заседателна зала на партера на двореца беше препълнена. Повечето хора се налагаше да са правостоящи. Всяка гилдия, всяка защитаваща някакъв интерес група и всеки, който просто искаше да казва, че е бил там... беше там. Навалицата преливаше в двора на двореца, че и на улицата. Дечица се катереха по голема на площада въпреки усилията на охраняващите го стражари. *
/* бел.прев.: За момента не беше нито ясно нито съществено, какво се охранява и от кого. От значение беше единствено самият процес на охраняване */
Посред голямата маса, както забеляза Олян, беше забита огромна брадва. Силата на удара беше разцепила дървото. Несъмнено тя си беше там от известно време насам. Вероятно бе някакво предупреждение или някакъв символ. В края на краищата това си беше военен съвет, само дето война нямаше.
- Обаче вече получаваме някои доста заплашителни ноти от другите градове, - спомена лорд Ветинари - така че и това е само въпрос на време.
- Но защо? - учуди се Архиканцлерът Ридкъли от Невиждания Университет, който се беше сдобил с място посредством вдигане във въздуха на този, който го беше заемал преди - Нещата нали не правят друго освен да си стоят оттакък стените, нал’тъй?
- Точно така. Това се нарича агресивна отбрана, - обясни Ветинари - И практически представлява обявяване на война, - той леко въздъхна, сигнализирайки че умът му минава на по-ниска предавка - Позволете ми да ви напомня прочутата сентенция на генерал Тактикус: „Който иска война, нека се готви за война”. Нашият град е заобиколен от стена от същества, всяко от които, както разбирам, би могло да бъде спряно единствено от обсадна машина. Г-ца Миличкова, - той направи кратка пауза колкото да се поусмихне рязко на Прелест-Хубавинка - беше толкова любезна да даде на Анкх-Морпорк армия, спсобна да завладее света, въпреки че с радост приемам нейните уверения, че намеренията и не са били точно такива.
- Ами тогава защо не? - постави въпроса лорд Дауни, главата на Гилдията на Убийците.
- Ах, лорд Дауни. Тъкмо си мислих, че някой ще спомене това, - рече Ветинари - Г-це Миличкова? Вие сте изследвали големите.
- Имах само половин час! - завъзмущава се тя - При това на куц крак, ако ми позволите да добавя!
- Независимо от което Вие сте нашият експерт. И сте се радвали на съдействието на бележито покойния професор Бълхарников.
- Той по цялото време се опитваше да ми надникне под роклята!
- Моля Ви, госпожице?
- Те нямат шхем, до който да имам достъп, - съобщи Прелест-Хубавинка - Няма начин да им се отворят главите. Доколкото ни е известно досега, те имат един първоприоритетен императив, а именно да пазят града. И това е всичко. Фактически това е издялано в глината им.
- Въпреки това съществува и такова нещо като превантивна отбрана. Която е възможно да бъде класифицирана като „пазене” Според Вашето мнение, те биха ли атакували друг град?
- Не мисля. Върху кой град бихте искали да ги тествам, милорд?
Олян потръпна. Понякога на Прелест-Хубавинка просто не и пукаше.
- Върху никой, - заяви Ветинари - Докато аз съм Патриций, няма да си правим още една отвратителна империя. Едва едва се възстановихме от последната. Прфесор Бълхарников, успяхте ли да им дадете поне някакви команди?
- Какво? Не! Убеден съм, че овладях същината на хъмянския, но не мога да ги накарам да направят дори една крачка! Опитах всяка вероятна команда, но всуе. Извънредно досадно е! - той размаха жезъла си към д-р Хикс - Хайде, свършете нещо полезно, бе хора. Още един опит!
- Мисля че аз ще съм в състояние да се разбера с тях, - продума Олян все така загледан в секирата, но гласът му се изгуби в суматохата докато мърморещите студенти се мъчеха да пробутат преносимия магичен кръг обратно през задръстената врата.
Само ми дайте да измисля защо. Аха... аха. Всъщност е съвсем ... просто. Твърде просто за някоя комисия.
- В качеството, си на: председател на Гилдията на ‘Търговците и Продавачите уважаеми, господа бих ли, могъл да изтъкна че тези, неща’ представляват безценен за този град трудов ресурс… - изказа се г-н Робърт Паркър. *
/* бел.авт.: В качеството си на член на Древния и Достопочтен Орден на ‘Зарзаватчиите г-н Паркър считаше за въпрос на чест никога да не поставя пунктуация ня правилното място. */
- Никакви роби в Анкх-Морпорк! - викна Прелест-Хубавинка и изпъна пръст към Ветинари - Вие винаги сте казвали това!
Ветинари и вдигна вежда. След което задържа веждата вдигната и й вдигна още вежда. Прелест-Хубавинка обаче беше невъзмутима.
- Г-це Миличкова, самата Вие ни обяснихте, че те нямат шхем. Вие не можете да ги освободите. Аз отсъждам, че те са оръдия на труда, а доколкото те самите се разглеждат като слуги на града, то и аз ще ги третирам като такива - той вдигна двете си ръце да утихомири всеобщата врява и продължи - Те няма да бъдат продавани и за тях ще се полагат грижи, както се полага за оръдия. Ще работят за благото на града и...
- Не, не, това ще е ужасно лоша идея!
Една бяла престилка се мъчеше да се промъкне на първия ред. Покриваше я жълт дъждобран.
- А вие сте...? - поинтересува се Ветинари.
Фигурата свали жълтата си качулка, озърна се и се скова. От устата и едва успя да се откъсне стон.
- Не сте ли Хюбърт Гали? - продължи Ветинари.
Лицето на Хюбърт остана застинало в маска на ужаса, така че Ветинари добави по-меко:
- Трябва ли Ви време за обмисляне на този въпрос?
- Аз... само... просто дочух... за... - зазапъва се Хюбърт, заобръща глава към стотиците лица и премигна.
- Г-н Гали, алхимикът на парите? - подкани го Ветинари - Може пък да го пише някъде по дрехите ви?
- Мисля, че мога да окажа съдействие, - предложи Олян пробивайки си с лакти път към вързания в езика икономист.
- Хюбърт, - сложи ръката си на рамото му той - всички тези хора са тук, защото искат да чуят изумителната ти теория, демонстрираща неразумността на използването на тези нови големи за работна ръка. Не би искал да ги разочароваш, нали? Знам, че не се срещаш с много хора, но всички са чували за забележителните ти изследвания. Би ли им помогнал да проумеят това, което току що им извика?
- Целите сме в слух, - добави лорд Ветинари.
В главата на Хюбърт дивият ужас от тълпите бе изместен от подтика да разпространява знание сред невежите, което ще рече всички освен него. Ръцете му стиснаха реверите му. Той си прочисти гърлото.
- Та значи, проблемът е, че в качеството си на работна сила, големите са в състояние да извършат за ден работа колкото сто и двадесет хиляди души.
- Само си помислете, какво биха могли да свършат за града! - възкликна г-н Кауслик от Гирдията на Хитроумните Майстори.
- Ами да. Като се започне с това, че ще оставят без работа сто и двадесет хиляди души, - продължи Хюбърт - но това ще е само началото. Те не се нуждаят от храна, облекло или подслон. Повечето хора харчат парите си за храна, подслон, облекло, развлечения, и не на последно място, данъци. За какво ще ги харчат тези големи? Търсенето на множество стоки рязко ще падне, от което ще последва допълнителна безработица. Виждате ли, всичко опира до обращението. Парите циркулират и пътьом създават богатство.
- Изглежда искате да ни кажете, че тези неща биха могли да ни докарат до просия! - вметна Ветинари.
- Биха ни очаквали ... трудни времена, - обобщи Хюбърт.
- В такъв случай какви мерки ще ни препоръчате, г-н Гали?
Хюбърт го изгледа озадачено:
- Не знам, сър. Не знаех, че е трябвало да намеря и решение.
- Всеки от останалите градове щеше да ни нападне, ако разполагаше с тези големи, - пак се обади лорд Дауни - а надали ще ни се налага да се грижим и за техните работни места, нали? Сигурно едно малко завоеванийце не би ни навредило, а?
- Може би някоя малка имрерийчица? - отвърна жлъчно Ветинари - Значи да използваме нашите роби за създаване на още роби? Искаме ли обаче да се изправим пред обединените въоръжени сили на целия свят? Защото в крайна сметка ще постигнем точно това. Най-доброто, на което ще можем да се надяваме, ще е някои от нас да оцелеят. Най-лошото би било да победим. Да победим и да загнием. Такъв е урокът на историята, г-н Дауни. Не сме ли достатъчно богати?
Това предизвика допълнителна шумотевица. А Олян, не забелязван от никого, си запробива път през разбунената тълпа, докато не достигна д-р Хикс и неговия екип, които се бореха да се върнат обратно към големия голем.
- Моля ви, мога ли да дойда с вас? - попита той - Иска ми се да опитам едно нещо.
Хикс кимна, но докато преносимият кръг изпълзяваше на улицата, спомена:
- Мисля, че г-ца Миличкова опита всичко възможно. Професорът остана много впечатлен.
- Има нещо, което тя не е опитала. Вярвайте ми. И като говорим за вярване, кои са тези приятели мъкнещи платнището?
- Мои студенти, - отвърна Хикс, мъчейки се да поддържа кръга опънат.
- Значи те искат да следват некро... ъ, посмъртни комуникации? Защо им е?
- Очевидно, защото помагало да се свалят мацки, - въздъхна Хикс.
Някой се изкиска.
- В катедра по некромантия ли? Що за мацки ще да са това?
- Не, то е защото като се дипломират, могат да носят черни роби с качулки и пръстени с черепи. Струва ми се, че терминът използван от един от тях беше „магнит за пиленца”.
- А пък аз си мислих, че на магьосниците не им е разрешено да се женят?
- Да се женят ли? - подсмихна се Хикс - О, не мисля, че имат предвид това!
- По мое време хич не беше така! - викаше Бълхарников, тръскан на всички посоки докато кръгът се влачеше през навалицата - Що не гръмнете малко от тези хора с Черния Огън, Хикс? Нали си некромант, в името на седемте ада! Не се предполага да си добричък! Като гледам докъде сме я докарали, почвам да си мисля, че е трябвало да прекарвам много повече време в катедрата!
- Може ли да си поговорим насаме? - прошепна Олян на Хикс - Момчетата нали ще се оправят и сами? Кажете им да ни настигнат при големия голем.
Той се забърза и изобщо не се изненада че и Хикс се забърза да го догони. Той издърпа не-точно-некроманта на спокойно в едно кьоше и го попита:
- Вярвате ли на студентите си?
- Да не сте луд?
- Само дето аз имам едно малко планче за излизане от ситуацията, недостатъкът на което е, че професор Бълхарникот, уви, няма да може повече да бъде на разположение във Вашата катедра.
- Като под това да не е на разположение имате предвид...?
- Уви, повече никога няма да го видите, - поясни Олян - Разбирам, че това би било удар за Вас.
Хикс се прокашля:
- Майчице. Значи изобщо няма да може да се върне?
- Така мисля.
- Сигурен ли сте? - подпита предпазливо Хикс - Никаква възможност ли няма?
- Съвсем съм сигурен.
- Е, да, разбира се че би било удар за нас.
- Тежък удар. Тежък удар, - съгласи се Олян.
- Не бих искал той да бъде... наранен, естествено.
- В никой случай. В никой случай, - Олян се мъчеше да не се разсмее.
Колко ни бива само нас хората в това засукано мислене, мислеше си той.
- А и е редно да се каже, че той добре си е поживял.
- На два пъти, - добави Олян - като се замисли човек.
- Какво искате от нас? - попита Хикс на фона на отдалечените крясъци на призрачния професор четящ конско на студентите.
- Нямаше ли едно такова нещо ... инзорцизъм?
- Това ли? Забранено е да се прави това! Абсолютно против правилата на университета е!
- Добре де, носенето на черната роба и пръстена с черепа все трябва да се брои за нещо, нали? Исках да кажа, Вашите предшественици биха се обърнали в мрачните си гробове, ако си помислеха само, че не бихте се съгласили с незначителната нередност, която имам предвид... - и Олян му обясни с едно единствено изречение.
Усилилите се викове и попържни означаваха, че портативният кръг почти ги е настигнал.
- Е, докторе? - подкани го Олян.
Цял спектър от изражения се смени по лицето на д-р Хикс:
- Ами, струва ми се...
- Да, докторе?
- Ами, то ще е все едно да го изпратим в Рая, нали?
- Именно! И аз не бих могъл да го изразя по-добре!
- Всеки би могъл да го изрази по-добре от този циркаджия! - тросна се точно зад гърба му Бълхарников - От мое време насам катедрата наистина бе допуснато да западне! Добре, ама ще видим, какво може да се напарви по въпроса!
- Преди това, професоре, аз трябва да говоря с голема, - настоя Олян - Ще можете ли да ми превеждате?
- Мога, ама няма, - сопна се Бълхарников.
- По-рано се опитахте да помогнете на г-ца Миличкова.
- Тя обаче е привлекателна. И защо трябва да ви предавам знание, придобиването на което ми отне цяло столетие?
- Защото там отзад има едни глупаци, искащи да използват тези големи за да разпалят война?
- Е, това би съкратило броя на глупаците.
И ето че пред тях беше самотният голем. Дори и коленичил, лицето му беше на нивото на очите на Олян. Главата му се обърна и го изгледа безизразно. Стражите около голема от своя страна изгледаха Олян с дълбоко подозрение.
- Смятаме да направим малко магия, полицаи, - съобщи им Олян.
Това не изглежда да спечели одобрението на командващия ги ефрейтор.
- Трябва да го охраняваме, - изтъкна той, хвърляйки коси погледи към черните роби и мъждукащия професор.
- Отлично, ние можем да работим и до вас, - съгласи се Олян - Моля ви, стойте си. Сигурен съм, че няма чак такъв риск.
- Риск ли? - наежи се ефрейторът.
- Въпреки, че може би не би било зле, да се разгърнете и да отцепите района - продължаваше Олян - Недопустимо е нещо да се случи на обществеността. Ако само, примерно, разчистите периметъра на около петдесет метра?
- Наредено ни е да стоим тук, - отсече ефрейторът, изгледа Олян от глава до пети и понижи глас - Ъ, Вие нали сте Генералният Началник на Пощите?
Олян разпозна погледа и тона. Почна се...
- Да, същият.
Стражарят още повече понижи гласа си:
- Та значи, ъ, случайно да Ви се намира някоя Синя...
- Тук не мога да Ви помогна, - каза бързо той и бръкна в джоба си - но случайно нося в себе си една изключително рядна 20-пенсова Зелево Зелена марка с онази извънредно забавна „печатна грешка”, която нашумя миналата година, доколкото си спомням. Единствената останала. С висока колекционерска стойност.
В ръката му се появи малък плик. Също толкова бързо той изчезна в джоба на ефрейтора.
- Недопустимо е нещо да се случи на обществеността, - продума той - Така че реших да разчистя периметъра на около петдесет метра.
- Разумно решение, - отбеляза Олян.
Няколко минути по-късно Олян разполагаше с целия площад, понеже стражарите бая бързо бяха схванали, че колкото по-надалече пазят от опасността обществеността, толкова по-далече от споменатата опасност ще са и самите те.
А сега, помисли си Олян, идва Моментът на Истината. Или всъщност, по-точно, идва моментът на Правдоподобните Лъжи, защото на повечето хора така повече им изнася.
Хъмянските големи бяха по-големи и по-тежки от обичайно срещащите се в града, но пък бяха красиви. Ами да, разбира се ... сигурно бяха направени от големи. И създателите им им бяха дали нещо изглеждащо като мускули и спокойни печални лица. В последния час и нещо миличките градски дечица напук на стражниците бяха успяли да надраскат на този тук черни мустаци.
Та-ка. А сега професорът...
- Ще ми кажете ли, професоре, приятно ли Ви е да сте мъртъв?
- Приятно ли? Как може да му е приятно на някого, бе тъпанар? - наежи се Бълхарников.
- Не е особено забавно, а?
- Млади момко, думата „забавно” не е приложима към съществуването оттатък гроба, - увери го Бълхарников.
- Затова ли се навъртате около катедрата?
- Да! Тея дни може и да я управляват аматьори, но там винаги изниква нещо.
- Сигурно, - проточи Олян - Обаче, чудя се, дали някой с Вашите... интереси не би ги намерил по-добре задоволени някъде, където винаги нещо се сваля.
- Не разбирам какво ми говорите.
- Ще ми кажете ли, професоре, чували ли сте за Клуб „Розови Писенца”?
- Не, не съм. Надявах се че тея дни не е нормално котките да са розови?
- Наистина ли? Добре тогава, нека Ви разкажа за Клуб „Розови Писенца”, - рече Олян - Ще ни извините ли, д-р Хикс.
Той махна с ръка към Хикс, който му подмигна и отведе студентите накъм народа. Олян отпусна ръка върху призрачните рамене. Беше неудобно да я държи там, тай-като всъщност нямаше рамене да поемат тежестта, но в тези работи стилът е всичко. Известно време ту в едната ту в другата посока преминаваше настоятелен шепот, докато накрая Бълхарников промълви смаян:
- Искате да кажете, че е... фриволно?
„Фриволно”, помисли си Олян. Наистина е стар.
- О, да. Даже бих дръзнал да го определя като предизвикателно.
- Те показват ли си... глезените? - блеснаха очите на Бълхарников.
- Глезените ли? Ами че да, не ще и дума.
Богове, дивеше се той, чак толкова ли е стар?
- Постоянно казвате?
- Двадесет и четири часа в денонощието. Те никога не се обличат, - увери го Олян - А понякога се въртят надолу с главата по пилона. Да Ви кажа, професоре, безкрайността може да Ви се стори недостатъчно дълга.
- И искате в замяна само превода на няколко думи?
- Един малък речник от команди.
- И после мога да си вървя?
- Да!
- Давате ли ми думата си?
- Вярвайте ми. Само да го обясня на д-р Хикс. Може да се наложи да го поубеждавам.
Олян отиде до групичката хора, които изобщо не бяха некроманти. Отговорът на посмъртния комуникатор не беше какъвто очакваше. Случило се бе малко премисляне.
- Чудя се, дали ще е редно да развържем точно неговите ръце в стриптиз заведение? - засъмнява се Хикс.
- Никой няма да го види. А и той не може да пипа. Те там, както ми казаха, много държали да не се пипа.
- Да де, предполагам, че няма да може да прави друго освен да зяпа девойките.
Откъм студентите се раснесе кискане.
- Е и? На тях им се плаща да ги зяпат, - заобяснява Олян - Те са професионални зяпала. Това е зяпателно заведение. За зяпачи. А и не чухте ли какво става в двореца? За няма нищо може да избухне война. Вярвате ли им? Вярвайте ми.
- Ужасно често използвате този израз, г-н Ментелик, - отбеляза Хикс.
- Добре де, аз заслужавам много доверие. Та значи, готови ли сме? Изчакайте докато ви повикам, и тогава ще можете да го отведете до мястото на окончателното му упокоение.

В тълпата имаше хора с ковашки чукове. Здравата трябваше да се потрудят за да строшат голем, ако той не иска, но той беше длъжен да ги разкара от тук колкото се може по-скоро.
Можеше и да не се получи. Беше твърде просто. Но Прелест-Хубавинка го беше пропуснала, също както и Бълхарников. Ефрейторът, който в момента толкова доблестно задържаше хората на безопасно разстояние, нямаше да го пропусне, защото всичко опираше до командване, но него никой не го питаше. Трябваше просто малко да се помисли.
- Давайте де, млади момко, - подкани го Бълхарников откъдето го бяха оставили носачите му - Да свършваме с тази работа.
Олян си пое дълбоко дъх.
- Как ще е да им кажа: „Вярвайте на мен и единствено на мен. Стройте се по четирима и марш на десет мили накъмглавинно от града. С бавна крачка” - каза той.
- Ха! Вие сте глупак, човече.
- Мислех си, че сме се договорили, професоре? И ще са ми нужни още няколко израза, - той погледна към големите коне, все още застинали като статуи - Един от тези изрази ще е еквивалентът на „Дий”, а като стана дума за това, ще ми трябва също и „Тпру”. Или предпочитате да се върнете в място, където никога не са чували за танци на пилон?

към глава 9:

- „...Упростената Картофена Църква, която се гнусеше от излишествата на Древната и Ортодоксална Картофена Църква. Последователите и бяха необщителни, трудолюбиви и изобретателни и упоритото им придържане към маслените лампи и домашно изработените мебели ги отличаваше...”
Очевидно Картофената Църква е вярата изповядвана от господин Лале в „Истина”. Споменатите тук особености обаче я правят доста подобна на някои кръглоземни пуритански деноминации от 17-18 векове. Вчастност домашно изработените мебели от онова време в наши дни доста се ценят.


към глава 10:
- „...откъм ъгъла с Драскалото...”
В оригинала тази улица е „the Maul”, буквално „чукът”, „млатилото”, но звучи точно като лондонската улица “the Mall”, която по значение е аналог на онези улици, които в други градове биха били наречени „Стъргалото”.

- площад Сатор
В оригинала Sator Square, което може да се преведе и „квадратът Сатор”. Под което име е известен най-прочутият и разпространен палиндром: латинската фраза „Sator Arepo tenet opera rotas” (букв. „сеячът Арепо с мъка удържа колелата” или „сеячът Арепо саморъчно върти колелата”), която като се изпише в квадрат, може да се чете във всички възможни посоки. Била е изписвана още от римско време и са и приписвани магични сили.

- „...Посред голямата маса, както забеляза Олян, беше забита огромна брадва...”
Въпросът „Какво прави тази брадва тук?” вече е бил повдиган (от Ветинари) в романа „Глинени крака”. Отговорът (на Ваймс) бе „Не бих могъл да кажа, сър”. Друг въпрос е, защо не би могъл да каже...

- „...прочутата сентенция на генерал Тактикус: „Който иска война, нека се готви за война”...”
На кръглия свят е по-прочута сентенцията „Който иска мир, нека се готви за война”

Глава 11

Големите си отиват - Истинската стойност - Служители на по-висша истина в действие - И пак беля - Прекрасната пеперуда - Безумието на Ветинари - г-н Бент се събужда - Тайнствени приготовления

В КОНФЕРЕНТНАТА ЗАЛА нещата ставаха напечени. Колкото до Ветинари, това не беше проблем. Той беше голям привърженик на политиката да се чуят хиляда гласове, защото това означаваше, че всъщност трябва да се вслушва само в онези, които имаха да кажат нещо полезно, като определението за „полезно” в случая беше класическата сред държавните служители дефиниция „клонящо към моята гледна точка”. Съгласно опита му броят им обикновено беше под десет. Тези, които искаха хиляда и т.н., всъщност имаха предвид, че искат да се чуе техният собствен глас, а останалите 999 да бъдат пренебрегнати, за която цел боговете бяха изобретили комисията. Ветинари много го биваше с комисиите, особено когато Дръмното водеше протокола. За лорд Ветинари комисиите бяха каквото за по-тъпи тирани беше Желязната Девица: те бяха само незначително по-скъпи *, определено по-спретнати, значително по ефикасни и, най-важното, в Желязната Девица хората трябваше да ги вкарваш насила.
/* бел.авт.: Всъщност единствените разноски са за чай и бисквити за почивките, каквито рядко се случват с Желязната Девица. */
Той тъкмо се канеше да назначи десетимата най-шумни граждани в Комисия по Големите, която можеше да бъде заключена в някой по-отдалечен кабинет, когато изникна, очевидно от сенките, един Мрачен Чиновник и прошепна нещо в ухото на Дръмнот, а секретарят се наведе към господаря си.
- А, както изглежда, големите са си отишли, - каза весело Ветинари, когато верният Дръмнот отстъпи настрани.
- Отишли са си? - Прелест-Хубавинка се опита да погледне през прозореца - Какво имате предвид под отишли си?
- Вече не са тук, - обясни Ветинари - Г-н Ментелик, както изглежда, ги е взел със себе си. Те организирано напускат околностите на града.
- Но той не може да прави така! - вбеси се лорд Дауни - Ние още не сме решили, какво да правим с тях!
- Е, той пък е решил, - усмихна се Ветинари.
- Не бива да му се позволява да напуска града! Той е ограбил банка! Командор Ваймс, изпълнете си дълга и го арестувайте! - това дойде от Козмо.
Погледът на Ваймс можеше да срази някой повече с ума си.
- Съмнявам се, че ще отиде далече, сър, - каза той - Какво ще желаете да предприема относно него, милорд?
- Доколкото изобретателният г-н Ментелик изглежда има някаква цел, - изказа се Ветинари - вероятно няма да е зле да отидем и да видим, каква е тя?
Народът се втурна към вратата, където заседна и се заборичка помежду си. Докато те се натискаха накъм улицата, Ветинари се облегна с ръце зад главата си и затвори очи:
- Обичам демокрацията. Цял ден мога да я слушам. Ще приготвите ли каретата ми, Дръмнот?
- В момента се приготвя, сър.
- Вие ли го изработихте да направи това?
Ветинари отвори очи.
- Винаги е удоволствие да Ви видя, г-це Миличкова, - измърмори той, веейки си с ръка срещу пушека - Мислех си че сте заминала. Представете си радостта ми да открия, че не сте.
- Е, Вие ли бяхте? - настоя Прелест-Хубавинка и цигарата и видимо се съкрати от поредното дръпване. Тя пушеше като че това бяха военни действия.
- Г-це Миличкова, убеден съм, че за мен би било невъзможно да изработя Олян фон Ментелик да предприеме каквото и да е по-опасно от нещата, с които той се захваща по собствената си свободна воля. Докато Вие отсъствахте, той започна да се катери по сгради за удоволствие, разбил е всички ключалки в Централна Поща и се е свързал с братството по Екстремно Кихане, които, откровено казано, са луди. Нужен му е пленителният полъх на опасността за да почувства живота си струващ си да се живее.
- Никога не е правил нищо подобно, когато аз съм била тук!
- Именно. Бих ли могъл да Ви поканя да пътувате с мен?
- Какво имахте предвид под това „Именно”? - подпита подозрително Прелест-Хубавинка.
Ветинари вдигна вежда.
- А сега, доколкото съм специалист по начина на мислене на Вашия годеник, да отидем да видим една огромна яма...

Ще ни трябва дялан камък, мислеше си Олян докато големите копаеха. Купища камък. Те ще могат ли да направят хоросан? Разбира се че ще могат. Те нали са сгъваемото ножче на Ланкърската армия.
Начинът по който те копаеха, вдъхваше страхопочитание, дори на тукашната безнадеждна ялова почва. Кал хвърчеше на фонтани. На около половин миля оттук Старата Магьосническа Кула, забележителност по пътя за Сто Лат бе надвиснала над буренясала и запустяла земя, което беше рядкост за плътно изораните равнини. Някога тук е била използвана много магия. Бурените израстваха изкривени или пък изобщо не израстваха. Совите населяващи руините внимаваха храната им да е дошла от някъде другаде. Това беше перфектното местоположение. Никой не го искаше. Беше пустош, а не може да се допусне една пустош да отиде напусто.
Какво оръжи само, мислеше си той, докато големът кон кръжеше около копачите. За няма и ден те можеха да сринат град. Каква ужасна сила биха били те в грешни ръце.
Слава на боговете, че са в моите...
Тълпата спазваше дистанция, но пък ставаше все по-голяма. Целият град бе наизлязъл да гледа. Да си истински гражданин на Анкх-Морпорк значеше никога да не пропускаш сеира. Колкото до г-н Калпазанчо, той беше достигнал връх в живота си, както беше застанал на върха на главата на коня. Няма нищо, което едно малко кученце да обича повече от високо място, откъдето да лае бясно по хората... Е, всъщност имаше, имаше, и председателят бе намерил начин да заклини играчката си между глиненото ухо и лапичката си и сменяше лая на ръмжене всеки път щом Олян понечеше полекичка да протегне ръка натам.
- Г-н Ментелик!
Той се озърна и видя забързаната към него и размахваща бележника си Захариса. Как ли успява? - чудеше се той като я гледаше как лавира между копаещите големи и хвърчащата навсякъде кал. Та тя стигна тук дори преди Стражата.
- Както виждам, имате си големски кон, - викна тя като стигна до него - Изглежда много хубав.
- Е, малко е като да яздиш саксия за фикус без да можеш да я управляваш, - опита се да надвика глъчката Олян - А и на седлото няма да му дойде зле малко тапицерия. Но си ги бива, а? Забелязахте ли как не престават да мърдат, съвсем като истински?
- А защо големите се заравят в земята?
- Аз им заповядах!
- Но те са неимоверно ценни!
- Да. Значи трябва да ги държим на сигурно място, нали?
- Но те принадлежат на града!
- Но заемат бая много място, не мислите ли? А и изобщо не съм заявявал, че са мои!
- Но те биха могли да направят забележителни неща за града, нали?
Все повече хора прииждаха и гравитираха около човека със златния костюм, защото той винаги си струваше парите.
- Като примерно да ни въвлекат във война или да създадат тълпа от просяци ли? Аз имам нещо по-добро предвид!
- И съм сигурна, че ще ни кажете какво е то! - извика Захариса.
- Смятам да основа валута върху тях! Смятам да направя от тях пари! Злато, което само си се пази! Което не може да се фалшифицира!
- Искате да ни наложите големски стандарт ли?
- Точно така! Вижте ги само! Каква стойност само? - провикна се Олян, а конят му много убедително се вдигна на задни крака - Те могат да копаят канали и да издигат диги, да изравняват планини и да прокарват пътища! Потрябва ли ни такова нещо, те ще го направят! А не ни ли потрябва, ще ни помогнат да сме си богати като не правят нищо! Доларът ще е толкова твърда валута, че и троловете ще се огъват от него!
Конят с удивителен усет за връзки с обществеността пак се изправи на задни крака, когато Олян посочи трудещите се маси.
- Ето я стойността! Ето го богатството! Колко струва жълтицата в сравнение със сръчността на държащата я ръка? - той проигра повторно последната реплика в ума си и добави - От това ще излезне чудно заглавие за първа страница, не мислите ли? И Ментелик се пише слято!
Захариса се засмя:
- Първа страница вече е тъпкана! Какво ще стане с тези неща?
- Ще си седят тук, докато не толкова разгорещени глави решат, какво да правим по-нататък!
- А от какво точно охраняват те града сега?
- От идиотщина!
- И един последен въпрос, Олян. Вие сте единственият, който знае тайната на големите, нали?
- Необяснимо как, изглежда това е факт!
- И как така?
- Предполагам, защото съм много убедителна личност!
Това му спечели още смях.
- Която просто по съвпадение командва колосална непобедима армия? Какви ще са Вашите искания?
- Никакви! А не, като си помисля, малко кафе ще ми дойде добре. Изобщо не съм закусвал!
Това му спечели още повече смях от народа.
- А мислите ли, че гражданите следва да са доволни, че именно Вие сте в седлото?
- Ами че да! Вярвайте ми! - провикна се Олян, скочи от коня и взе съпротивляващия се Калпазанчо от пиедестала му.
- Е, това Вие най-добре си го знаете, г-н Ментелик, - и това си спечели смях - А ще съблаговолите ли да ни кажете, какво стана в крайна сметка със златото от банката?
- М’че той си го е облякъл! - обади се някакъв шегаджия от народа за всеобща радост.
- Г-це Крипслок, Вашият цинизъм както винаги наранява сърцето ми! - възкликна Олян - Възнамерявах да се добера до дъното на нещата още днес, но „човек предполага” и така нататък. Май не мога даже да си разчистя бюрото!
Дори и на това се засмяха, макар и да не беше чак толкова смешно.
- Г-н Ментелик? Ще ме последвате ли... - Командор Ваймс си проправи път през гъчканака и зад него веднага се материализираха още стражари.
- Арестуван ли съм?
- Ами че да! Вие напуснахте града!
- Обаче мисля, командоре, че той би могъл успешно да възрази, че градът е дошъл с него.
Всички глави се заобръщаха. Един коридор се отвори пред лорд Ветинари. Те коридорите винаги правят така за хора известни с това, че имат зандани в подземията си. А покрай него изкуцука Прелест-Хубавинка, хвърли се на гърдите на Олян и заби с юмруци по тези гърди крещейки:
- Как го постигна? Как успя да ги накараш да те разберат? Кажи ми, иначе никога повече няма да се оженя за теб!
- Какви са Вашите намерения, г-н Ментелик? - попита Ветинари.
- Смятах да ги предам на Сдружението на Големите, сър, - Олян се опита колкото се може по-меко да се защити от Прелест-Хубавинка.
- Нима?
- Но без конете, сър. Обзалагам се, че са по-бързи от които и да е същества от плът и кръв. Деветнадесет са на брой и, ако приемете съвета ми, сър, можете да дадете един на краля на джуджетата, защото ми се струва, че в момента той ще ни е малко ядосан. От Вас зависи, какво ще сторите с останалите. Но бих Ви помолил да дадете към дузина на Пощенската Служба. Междувременно останалите ще са на безопасно място под земята. Искам да станат основа на валутата ни, защото...
- Да, без да искам Ви подслушах, - каза Ветинари - Отлично свършена работа, г-н Ментелик, виждам, че сте помислили за всичко. Вие ни предложихте разумен път напред, няма спор. След като и аз самият обмислих внимателно ситуацията, стигнах до извода, че не ми остава нищо друго освен...
- О, не е необходимо да ми благодарите...
- ... да кажа: арестувайте този човек, командоре. Ако обичате, приковете го с белезници за някой як пазител на реда и го натоварете в моята карета.
- Какво? - облещи се Олян.
- Какво? - изпищя Прелест-Хубавинка.
- Бордът на Кралската Банка е отправил обвинения в злоупотреба срещу Вас и председателя, г-н Ментелик, - Ветинари се наведе и вдигна Калпазанчо за козината на врата.
Кученцето се заклати леко напред назад в хватката на Патриция, с очи широко отворени в ужас, а в устата му извинително трептеше играчката му.
- Не е възможно да го обвинявате сериозно в каквото и да е, - запротестира Олян.
- Уви, председателят е тъкмо той, г-н Ментелик. Отпечатъците от лапите му са по документите.
- Как можете да постъпите така с Олян, след всичко което стана току що? - надигна глас Прелест-Хубавинка - Той нима току що не спаси положението?
- Вероятно, но не съм съвсем сигурен, за кого точно го е спасил. Законът трябва да бъде спазен, г-це Миличкова. Дори и тираните трябва да спазват закона, - той поспря замислен и се поправи - Не, излъгах ви, тираните не трябва да спазват закона, очевидно, обаче и те трябва да спазват приличията. Най малкото що се отнася до мен.
- Но той не е взел... - започна Прелест-Хубавинка.
- Утре в девет часа в Главната Зала, - оповести Ветинари - Каня всички заинтересувани страни да присъстват. Ще стигнем до дъното на всичко това, - той повиши глас - Има ли тук някой от директорите на Кралската Банка? А, г-н Разкош. Добре ли сте?
Козмо Разкош излезе от тълпата с несигурна походка поддържан под ръка от млад мъж в кафява роба.
- Арестувахте ли го? - поиска да знае Козмо.
- Неоспорим факт е, че от името на г-н Калпазанчо, г-н Ментелик формално носи отговорността за златото.
- Разбира се, че отговорността е негова, - натърти Козмо.
- Обаче, предвид обстоятелствата, се чувствам задължен да проуча ситуацията от всички страни.
- Тук съм съгласен с Вас, - кимна Козмо.
- За тази цел бих искал моите чиновници да влязат довечера в банката и да изучат документацията и, - продължи Ветинари.
- Налага ми се да отхвърля това искане, - възрази Козмо.
- За щастие, това не беше искане, - лорд Ветинари пъхна Калпазанчо под мишницата си и поясни - Както виждате, председателят е с мен. Командор Ваймс, моля, въдворете г-н Ментелик в каретата ми. Ще се погрижите ли г-ца Миличкова да бъде ескортирана в безопасност до дома и? Ще уредим всичко каквото трябва сутринта.
Ветинари огледа грамадата от прахоляк закрила трудещите се големи и добави:
- Денят беше много труден за всички ни.

Натрапчива пулсираща музика макар и приглушено, но все пак проникваше в задния двор зад круб Розови Писенца. Мрачни фигури дебнеха...
- Д-р Хикс, сър?
Завеждащият катедра Посмъртни Комуникации спря посред изписването на сложна руна сред не чак толкова сложните простонародни драсканици и погледна в лицето загрижения си студент:
- Да, Барнсфорт?
- Това напълно законно ли е според университетските разпоредби, сър?
- Разбира се че не! Помислете само, какво може да стане, ако такива неща се озоват в неправилни ръце! Дръж лампата по-високо, Пръчов, че не ни достига светлина.
- А чии ръце, биха били неправилни, сър?
- Е, технически погледнато, нашите, в интерес на истината. Но си е съвсем наред, ако Съветът не разбере. А той разбира се, няма да разбере. Няма ли си той друга работа, че да разбира наляво и надясно.
- Значи си е незаконно, технически погледнато?
- Добре де, - Хикс дописа глифа, който пламна закратко в синьо - кой от нас, ако говорим честно, може да каже, кое е редно и кое нередно?
- Академическият Съвет, сър? - предположи Барнсфорт.
Хикс хвърли тебешира и се изправи.
- А сега ме чуйте и четиримата! На път сме да инзорцираме Бълхарников, разбирате ли? За негово безкрайно удовлетворение и за съвсем не малко благо за катедрата, повярвайте ми! Това е сложен ритуал, обаче ако ми асистирате, до края на семестъра всички ще сте Доктори по Посмъртни Комуникации, ясен ли съм? Пълни шестици за всичките ви и, естествено, по пръстен с череп! Тъй като засега четиримата общо сте го докарали до една трета от курсова работа, бих казал, че сте на далавера, нали, Барнсфорт?
Студентът премигна от тежестта на въпроса, но вроденият му талант му се притече на помощ. Той се изкашля забележително академично и рече:
- Мисля, че Ви разбирам, сър. Това, което възнамеряваме да направим тук, излиза отвъд представите на света за редно и нередно, нали? Ние служим на по-висша истина.
- Браво, Барнсфорт, ще стигнете далече. Всички ли го разбраха? По-висша истина. Добре! А сега да изцедим проклетия му дъртак и да се омитаме, преди да ни е сгащил някой!

Трудно е да се пренебрегне трол полицай в карета. Той просто изпъква. Това сигурно беше някоя шегичка на Ваймс. Сержант Детрит седеше до Олян и практически го приковаваше към седалката. Лорд Ветинари и Дръмнот седяха отсреща, негова светлост с ръце сключени върху сребърния накрайник на бастуна му, а брадичката му почиваща върху ръцете му. И неотстъпно наблюдаваше Олян.
Носеше се слух, че шпагата в тояжката му била направена от желязото извлечено от кръвта на хиляда мъже. Същинско разхищение, помисли си Олян, когато с още ей толкова работа и може да се изкара достатъчно за палешник. Абе изобщо, кой ли ги измисляше тея неща?
Само че за Ветинари това някак си изглеждаше възможно, макар и малко непригледно.
- Вижте, ако оставите Козмо да... - започна той.
- Pas devant le gendarme, - прекъсна го лорд Ветинари.
- ‘Начи дъ не приказваш кат’ съм тука аз, - преведе услужливо сержант Детрит.
- Може ли тогава да си говорим за ангели? - пробва се след известна пауза Олян.
- Не, не може. Г-н Ментелик, изглежда Вие сте се оказали единствената личност в света, способна да командва най-голямата армия виждана от имперско време насам. Мислите ли, че това е разумно?
- Но аз не исках! Просто се сетих как да го направя!
- Знаете ли какво, г-н Ментелик, точно в този момент ликвидирането Ви би могло да разреши невероятно количество проблеми.
- Не предполагах, че ще стане така! Добре де... не и че ще е точно така.
- И ние не сме предполагали Империята. Тя просто се превърна в лош навик. Така че, г-н Ментелик, сега, като имате Вашите големи, какво още възнамерявате да правите с тях?
- Да сложа по един да захранва всяка щракалкова кула. Колелата на магарешка тяга така и не заработиха както трябва. Другите градове няма какво да възразят срещу това. Това ще е дар божи за човече... за разумносъществечеството, а магаретата, предполагам, също няма да възразяват.
- Това ще осигури заетостта на, бих казал, няколко стотин от тях. А останалите?
- Възнамерявам да направя от тях злато, сър. И мисля, че това ще реши всичките ни проблеми.
Ветинари повдигна въпросително вежда:
- Всичките ни проблеми ли?

Болката отново се надигаше, но това беще нещо като подтвърждение. Той несъмнено се превръщаше във Ветинари. Болката беше добро. Беше добра болка. Тя му помагаше да се концентрира, да мисли.
Точко сега Козмо мислеше, че Пучи наистина трябваше да бъде удушена при раждането си, което съгласно семейните предания, той се беше опитвал да постигне. Всичко в нея беше дразнещо. Тя беше себична, нагла, алчна, суетна, жестока, инатлива и напълно и липсваше какъвто и да е такт или най-малката доза вглеждане в себе си.
В рамките на рода, това не се смяташе за недостатъци в една личност. Човек надали можеше да забогатее толкова, ако постоянно се чуди, дали вършеното от него е редно или не. Пучи обаче си мислеше, че е красива, а това наистина лазеше по нервите му. Вярно беше, че имаше хубава коса, но пък с тези високи токчета! Досущ като балон на клечка беше! Изобщо можеше да има каквато и да е фигура само поради чудесата на корсетиерството. И макар да беше чувал, че дебеланите имали любвеобилен характер, нейният беше просто изобилен, при това целият беше същински Разкош.
От друга страна тя беше негова връстница и поне имаше амбиции и забележителна дарба да мрази. И не беше мързелива като останалите. Те си прекарваха живота свили се около парите си. Нямаха никаква визия. С Пучи обаче можеше да се поговори. Тя гледаше на нещата от по-мека, женска перспектива.
- Трябваше да уредиш да убият Бент, - каза тя - Сигурна съм, че знае нещо. Дай да го провесим за глезените от някой мост. Дядо така правеше. Защо продължаваш да носиш тази ръкавица?
- Той винаги е бил лоялен служител на банката, - отбеляза Козмо, игнорирайки последната забележка.
- Е и? Какво от това? Какво и е на ръката ти?
- Ръката ми си е добре, - увери я Козмо, докато още една алена роза на болката разцъфваше чак до рамото му.
Толкова съм близко. Толкова близко! Ветинари си мисли, че съм в ръцете му, но той е в моите! О, да! Независимо от това... може и да е време за малко поразтребване.
- Ще пратя Кранбери при г-н Бент довечера, - реши той - Вече нямаме нужда от него, сега, като разполагам с Метракис.
- Хубаво. А после тоя Метневелик ще иде в затвора, а ние ще си върнем банката. Ти обаче, знаеш ли, не изглеждаш добре. Много си блед.
- Блед като Ветинари ли? - Козмо посочи портрета.
- Какво? Какви ги плещиш? Не бъди глупав, - разкудкудяка се Пучи - А и нещо тук намирисва. Нещо да е умряло?
- Мислите ми са прояснени. Утре, уверявам те, ще е последният ден на Ветинари като Патриций.
- Пак ставаш глупав. А и, трябва да добавя, ужасно се потиш, - загрижи се Пучи - Честно казано, направо ти капе от брадичката. Я вземи се стегни!
- Предполагам, че ларвата се чувства сякаш умира, когато е на път да се превърне в прекрасна пеперуда, - промълви замечтано Козмо.
- Какво? Какво? Откъде знаеш? Това какво общо има? - заразпитва Пучи - Във всеки случай изобщо не е така, защото, чуй сега, това е много интересно: вярно си е, че ларвата умира и става цялата на пихтия, и тогава една мъничка частица от нея, жлъчката там или нещо такова, изведнъж се пробужда и изяжда ларвата като супа, и това е то, което става пеперуда. Това е чудо на природата. А пък ти просто си хванал някакъв грип. Я не се дръж като голямо бебе. Аз имам среща. До утре.
Тя изхвърча нанякъде и остави Козмо сам, ако не се брои Кранбери, който си четеше нещо в ъгъла. На Козмо му хрумна, че всъщност не знае почти нищо за този човек. Е, като стане Ветинари, скоро ще знае всичко за всекиго.
- Вие не бяхте ли в Школата на Убийците, а, Кранбери?
Кранбери взе малка сребриста белязка от джоба на сакото си, сложи я внимателно на страницата и затвори книгата.
- Да, сър. Стипендиантче.
- Ах, да. Спомням си ги, все шетаха нещо наоколо. Обикновено ги тормозеха.
- Да, сър. Някои от нас оцеляха.
- Никога не съм те тормозил, нали?
- Не сър. Иначе щях да си спомня.
- Хубаво. Хубаво. Как ти е първото име, Кранбери?
- Не знам, сър. Подхвърлено дете съм.
- Колко печално. Животът ти сигурно е бил много тежък.
- Да, сър.
- Понякога светът може да бъде толкова суров към нас.
- Да, сър.
- Ще бъдете ли толкова добър да убиете г-н Бент довечера?
- Ще имам едно наум, сър. Ще взема с мен един помощник и ще пристъпя към изпълнение един час преди зазоряване. По това време повечето от квартирантите на г-жа Кейк ще са излезли, а мъглата ще е най-гъста. За щастие г-жа Кейк ще прекара тази нощ при старата си приятелка г-жа Насекомо-Вредителова на ул. „Здравей сапун”. Проверих предварително предвид възможността на настоящото развитие.
- Вие сте истински майстор, Кранбери. Свалям ви шапка.
- Благодаря Ви, сър.
- Да сте виждали някъде Дотук?
- Не, сър.
- Къде ли ще да губи? А сега вървете и, между другото, вечеряйте. Аз тази нощ няма да излизам.
Когато вратата се затвори зад Кранбери, той произнесе на глас:
- Утре аз ще съм преобразен.
Посегна надолу и изтегли меча. Беше истинска красота. От картината отсреща Ветинари вдигна веждата си и му каза:
- Утре ти ще си прекрасна пеперуда.
Козмо се усмихна. Почти беше достигнал. Ветинари беше окончателно полудял.

Г-н Бент отвори очи и се взря в тавана.
След няколко секунди тази непретенциозна гледка беше заменена от грамаден нос, иззад който надничаше остатъкът от едно разтревожено лице.
- Вие сте буден!
Г-н Бент премигна, нагласи очите си на фокус и срещна погледа на г-ца Дрейпс, тъмен силует на фона на лампата.
- Просто имахте един шантав пристъп, г-н Бент, - проговори тя с бавния, предпазлив тон използван, когато се говори на душевноболни, на престарели или на въоръжени и опасни хора.
- Шантав пристъп ли? Нещо шантаво ли съм сторил? - той вдигна глава от възглавницата и подуши - Огърлица от чесън ли сте си сложили, г-це Дрейпс?
- Това беше... предпазна мярка, - смотолеви гузно г-ца Дрейпс - срещу ... настинка ... да, настинка. Няма такова нещо като прекалена предпазливост. А Вие собствено, как се чувствате?
Г-н Бент се поколеба. Не беше сигурен как се чувства. Не беше сигурен, кой е той. В него сякаш зееше дупка. В него сякаш отсъстваше собствено той самият.
- Какво се е случило, г-це Дрейпс?
- О, не си струва да се тревожите за това, - заутешава го с крехка бодрост тя.
- Убеден съм, че си струва, г-це Дрейпс.
- Докторът каза, че не бива да се възбуждате, г-н Бент.
- Според всичко, което ми е известно, аз никога през целия си живот не съм се възбуждал, г-це Дрейпс.
Жената кимна. Уви, не беше трудно да се повярва на това твърдение.
- Добре, нали го знаете г-н Ментелик? Та казват, че той отмъкнал всичкото злато от трезорите!...
И историята се заразгръща. Беше пълна с догадки и измислици, както новоскалъпени така и втора ръка, а понеже г-ца Дрейпс беше редовен читател на „Аларма от Тръшкалника” всичко беше предадено със стила и езика, с който обикновено се обсъждат разкази за ужжжасяващи убийства.
Това което я порази обаче беше, как той просто си лежеше. Веднъж дваж я помоли да пропусне някои подробности, обаче изражението му въобще не се промени. Тя се постара да внесе вълнение, изпъстри разказа си с множество удивителни, но него нищо не можеше да го трогне.
- ... и накрая го хвърлиха в Тръшкалника, - завърши г-ца Дрейпс - Говори се, че ще го обесват за врата до смърт. Мисля, че да те обесват е по-лошо отколкото просто да те обесят.
- Но не могат да намерят златото... - проговори Маволио Бент и пак се облегна на възглавницата.
- Точно така! Някои казват, че са го отмъкнали дръзките му съучастници! - въодушеви се г-ца Дрейпс - Говори се, че информация против него била предоставена от г-н Разкош.
- Аз съм прокълната душа, г-це Дрейпс, осъдена и прокълната, - промълви г-н Бент, втренчен във стената.
- Вие ли, г-н Бент? Как можете да говорите такива неща? Вие, който никога не грешите!
- Обаче съгреших. Да, точно така! Покланях се на лъжовни кумири!
- Е, понякога просто не можем да разберем, кои са истинските, - потупа го по ръката г-ца Дрейпс и се зачуди, дали не трябва да извика някой - Вижте, ако Ви трябва опрощение, Йоняните, както разбрах, тази седмица имат промоция за по два гряха наведнъж и...
- То ще ме обземе, - прошепна той - Майчице, г-це Дрейпс! Нещо в мен се надига и напира да излезе!
- Спокойно, имаме кофа, - утеши го г-ца Дрейпс.
- Не! А сега си вървете! Това ще е нещо ужасно!
- Никъде няма да ходя, г-н Бент, - заяви г-ца Дрейпс, същински образец на решителността - Вие просто имахте чудат пристъп, нищо повече.
- Ха! - възкликна г-н Бент - Ха... ха... ха-ха...
Смехът заизригва от гърлото му като нещо изпълзяващо от крипта. Кльощавото му тяло се скова и се заизгъва, като че искаше да се надигне от дюшека. Г-ца Дрейпс се хвърли към леглото, но закъсня. Ръката му се протегна треперейки и насочи пръст към гардероба.
- Я вижте кой дойде отново! - изкряска Бент.
Катинарът прещрака. Шкафът се отвори. Вътре имаше купчина счетоводни книги и нещо ... увито. Г-н Бент отвори очи и погледът му срещна този на г-ца Дрейпс.
- Донесох си го, - каза той като че на себе си - Толкова го мразех, но си го носих навсякъде с мен. Защо ли? Кой управлява цирка?
Г-ца Дрейпс остана безмълвна. Всичко което знаеше тя, беше, че ще изтърпи всичко до край. В края на краищата тя беше прекарала нощта в мъжка спалня, а лейди Дийрдри Вагон имаше да каже туй онуй по въпроса. Технически погледнато сега тя беше Паднала Жена, което изглеждаше несправедливо, защото още по-технически погледнато, не и се беше случило нищо такова.
Тя гледаше как г-н Бент ... променя облика си. Той прояви благоприличието да се обърне с гръб, но тя все пак си затвори очите. След което си спомни, че вече е Паднала, така че нямаше за какво да се старае. И пак си отвори очите.
- Г-це Дрейпс, - проговори замечтано г-н Бент.
- Да, г-н Бент, - отвърна тя с разтракани зъби.
- Ще ни трябва ... сладкарница.
В този момент влязоха Кранбери и неговият помощник и застинаха на място. Планът не предвиждаше това.
- А вероятно и стълба, - добави Бент.
После извади от джоба си парче розова гума и се поклони.

Глава 13

Гладис Го Прави Заради Себе Си - Веселият Дом - Историята на г-н Бент - Подвъпросността на използването на клоуни като болногледачи - На Бухльо му идва ангел - Златната тайна (не точно драконска магия) - Завръщането на зъбите - Ветинари гледа напред - Банков Триумф - Малкият подарък на Бълбукатора - Как се разваля един съвършен ден

В ПЪРВИЯ ДЕН от остатъка на живота си Олян фон Ментелик се събуди, което беше прекрасно, като се има предвид че всеки ден някои на хора не им излиза този късмет, но пък се събуди сам, което не беше толкова удовлетворително. Беше 6 часа сутринта и мъглата изглеждаше залепнала по прозорците, толкова плътна, сякаш би съдържала фиде. Но той обичаше такива моменти, преди още парчетата от вчерашния ден да са се сглобили.
Чакай малко, това не са неговите покои, нали? Това беше стаята му в Централна Поща, обладаваща лукса и комфорта обикновено свързвани с понятието „стандартен инвентар на държавна служба”. Едно парче от вчерашния ден застана на мястото си. Ах да, Ветинари беше заповядал да се затвори банката, докато неговите чиновници този път не видят всичко. Олян им пожела късмет със специалния шкаф на покойния сър Джошуа...
Калпазанчо го нямаше, което си беше срамота. Човек не може да оцени ранносутришното олигавяне, докато не го загуби. И Гладис също я нямаше, което беше обезпокоително. По-късно той я намери бутаща количка поща в сортировъчното. Синята рокля беше изчезнала, заменена със сива, която като за прохождите критерии на големската мода, изглеждаше доста изтупана.
- Добро утро Гладис, - пробва се Олян - Има ли някакъв шанс за пресоване на панталон?
- В Пощальонската Съблекалня Винаги Има Гореща Ютия, Г-н Ментелик.
- О? А, вярно. А, ъ... „Вестника”?
- Четири Броя Се Доставят Ежедневно В Кабинета На Г-н Грош, Г-н Ментелик, - укори го Гладис.
- Предполагам, че един сандвич ще е съвсем не...
- Наистина Трябва Да Се Посветя На Задълженията Си, Г-н Ментелик, - сряза го големът.
- Знаеш ли, Гладис, няма как да не забележа, че си се променила, - забеляза Олян.
- Да! Аз Го Правя Заради Себе Си, - блясна с очи Гладис.
- И какво точно правиш?
- Още Не Съм Стигнала До Там, Понеже Съм Само На Десета Страница От Книгата.
- О. Четеш нова книга значи? Но обзалагам се не някоя на лейди Дийрдри Вагон?
- Не, Защото Тя Е Загубила Досег С Модерното Мислене. Аз Се Надсмивам С Презрение.
- Да, предполагам, че го е загубила, - рече замислено Олян - И ми се струва, че въпросната книга ти я е дала г-ца Миличкова?
- Да. Озаглавена Е „Защо Мъжете Падат Под Краката Ти” От Релеванция Дръпнатова, - каза сериозно Гладис.
А започваме с най-добри намерения, помисли си Олян: да ги откриеш, да ги изровиш, да ги освободиш. Но нямаме представа какво сме сторили, или пък какво сме им сторили.
- Гладис, по въпроса за книгите... добре де, работата е там, че... искам да кажа, че само защото е написано, не си длъжна да... тоест няма се предвид да... имам предвид че всяка книга е...
Той се спря. Те вярват в думите. Думите им носят живот. Как да и кажа, че ние просто си ги размятаме като жонгльори и че променяме значенията им за да удовлетворим собствените си... Той потупа Гладис по рамото:
- Добре тогава, прочети ги всичките и прецени сама.
- Това Беше Много Близко До Недопустимо Докосване, Г-н Ментелик.
Олян понечи да се разсмее, но спря при вида на мрачното и изражение.
- Ъ, само за г-ца Дръпнатова, предполагам, - каза той и отиде да си прибере „Вестника” преди да са ги разграбили всичките.
За редактора това сигурно отново е бил горчиво-сладък ден. Защото вари го - печи го, но има само една предна страница. В крайна сметка той беше натъпкал там всичко: фразата „мисля че това е ананас” плюс снимка с покапалите Разкошови на заден фон и, аха, речта на Пучи с всички подробности. Беше великолепна. И продължаваше ли продължаваше. От нейна гледна точка всичко беше съвършено ясно: тя беше права, а всички останали бяха глупави. Толкова беше влюбена в собствения си глас, че на стражарите им се наложи да напишат правата и на лист хартия и да и го пъхнат пред очите преди да я отведат, така и не преставаща да говори...
И някой беше снимал как пръстенът на Козмо улавя светлината. Това било перфектна хирургична операция, казаха му от болницата, а вероятно било спасило и живота му, добавиха те и как само Олян е знаел какво трябва да се направи, питаха се те, при условие че целокупните му познания по медицина се ограничаваха до това, че по един пръст не би трябвало да растат зелени гъби...
Вестникът беше изтръгнат от ръцете му.
- Какво направи с професор Бълхарников? - поиска да знае Прелест-Хубавинка - Знам, че си направил нещо! Не ме лъжи.
- Нищо не съм направил! - възрази Олян и препровери думите. Да, технически си беше вярно.
- Аз, знаеш ли, ходих до Катедра Посмъртни Комуникации!
- И какво ти казаха там?
- Не знам! Някакъв октопод беше запречил вратата! Ти обаче си направил нещо, знам си! Той ти е казал тайната как да се разбираш с големите, нали?
- Не, - абсолютна истина.
Прелест-Хубавинка се поколеба.
- Не беше ли той?
- Не. Той ме снабди с допълнителен речник, но това не е тайна.
- С мен ще проработи ли?
- Не, - понастоящем си беше вярно.
- Значи ще приемат заповеди само от мъж? Обзалагам се, че е това!
- Не мисля, - достатъчно вярно си беше.
- Тогава къде е тайната?
- Не е точно тайна. Бълхарников ни каза. Само че не е знаел, че е тайната, - и това беше истина.
- Някоя дума ли е?
- Не, - истина.
- Виж, защо не ми кажеш? Знаеш, че можеш да ми се довериш!
- Е да. Разбира се. Но мога ли да ти се доверя, ако някой държи нож до гърлото ти?
- И защо някой ще прави така?
Олян въздъхна:
- Защото ще знаеш как се командва най-голямата армия съществувала някога! Не си ли се огледала? Не видя ли всичките ченгета? Те изникнаха точно след заседанието!
- Какви ченгета?
- Тези тролове пренастилащи паважа? Колко често си виждала такова нещо? Ами редицата файтони не заинтересовани от пътници? Ами батальоните просяци? Каретният двор отзад пък е пълен с навлеци, мотаещи се наоколо и зяпащи в прозорците. Такива ченгета. На това му казват разработка, а аз съм златото...
Чу се почукване. Олян го разпозна: опитваше се да обърне внимание без да те потревожи.
- Влез, Станли, - каза той и вратата се отвори.
- Аз съм, сър, - каза Станли, придвижващ се по света с предпазливостта на човек четящ упътване преведено от чужд език.
- Да, Станли.
- Завеждащ отдел „Марки”, сър, - представи се Станли.
- Да, Станли?
- Лорд Ветинари е в каретния двор, сър, оглежда автоматичния товарителен механизъм. Казва, че няма защо да се бърза, сър.
- Той казва, че нямало защо да се бърза, - каза Олян на Прелест-Хубавинка.
- Ами най-добре да побързаме тогава?
- Именно.

- Забележителна прилика с бесило, - отбеляза лорд Ветинари, докато зад гърба му влизаха и излизаха с гроход дилижанси.
- Позволява на бърза кола да натовари писмата без да забавя, - обясни Олян - Това значи, че писмата идещи от малки провинциални клонове могат да пътуват експресно без да забавят дилижанса. При дълъг курс може да спести няколко минути.
- И, разбира се, ако Ви оставя някои от големите коне, дилижансите ще могат да пътуват със сто мили в час, доколкото съм осведомен, а се чудя дали тези огнени очи няма да виждат и нощем.
- Възможно е, сър. Но фактически в момента аз разполагам с всичките коне големи, - заяви Олян.
Ветинари му хвърли един студен поглед и каза:
- Ха! А също така разполагате с всичките си уши. Какъв разменен курс обсъждахме?
- Вижте, не е като да искам да съм Повелителят на Големите... - започна Олян.
- По пътя, моля. Ще се присъедините ли към мен в каляската ми? - прекъсна го Ветинари.
- Къде отиваме?
- Не е далече. Отиваме да видим г-н Бент.

Клоунът който отвори малката плъзгаща се вратичка в мрачната порта на Гилдията на Шутовете запремества погледа си от лорд Ветинари през Олян към Прелест-Хубавинка, без да се зарадва на нито един от тях.
- Дойдохме да се видим с д-р Белолик, - каза Ветинари - Ще ви помоля да ни пуснете с минимум веселба.
Вратичката се затръшна. Отвътре се чуха забързан шепот и някакво дрънчене и едната половинка на двойната врата се открехна, точно колкото хората да могат да влязат един по един. Олян понечи да влезе, но Ветинари го спря с ръка на рамото му и посочи нагоре с тояжката си:
- Това е Гилдията на Шутовете. Следва да се очакват... веселби.
Върху вратата беше прикрепена една кофа. Той въздъхна и я блъсна с бастунчето. От другата страна се чу тупване и пльосване.
- Не знам, защо упорстват с това, наистина не знам, - промърмори той прекрачвайки прага - Не е смешно и може да нарани някого. Внимавайте с крема.
От тъмнината зад вратата се дочу пъшкане.
- Г-н Бент е роден под името Чарли Бенито, съгласно д-р Белолик, - продължи Ветинари вървейки нататък през шатрата заемаща централния двор на Гилдията - И е бил роден клоун.
Десетки клоуни прекъснаха ежедневните си тренировки и ги загледаха как минават. Сладкиши оставава нехвърлени, гащи оставаха ненапълнении с вар, невидими кучета застинаха посред изпишкване.
- Роден клоун ли? - учуди се Олян.
- Именно, г-н Ментелик. Велик клоун, от клоунско потекло. Видяхте го вчера. Гримът на Чарли Бенито векове наред е бил предаван от баща на син.
- А аз си мислих, че се е побъркал!
- Д-р Белолик от своя страна смята, че той се е освестил, че е намерил себе си. Младият Бент е имал, доколкото разбирам, ужасно детство. Никой не му е казал, че е клоун, докато не е станал на тринадесет. А майка му, по изцяло нейни причини, е обезкуражавала всякакво проявление на палячовщина в него.
- Някога сигурно е харесвала клоуни, - обади се Прелест-Хубавинка и се огледа.
Всичките клоуни припряно се загледаха в други посоки.
- Обичала е клоуни, - уточни Ветинари - Или, ако може да се каже така, един клоун. За една нощ.
- О, ясно, - завърши Олян - А след това циркът си е заминал.
- Както, уви, е обичайно с цирковете. След което тя, подозирам, доста е охладняла към мъже с червени носове.
- Откъде знаете всичко това? - поинтересува се Олян.
- Отчасти дедукция от наличната информация, обаче г-ца Дрейпс успя да изкопчи немалко от него през последните няколко дни. Тази дама обладава значителна дълбочина и решимост.
От другата страна на голямата шатра имаше още една врата, където ги чакаше главата на гилдията. Той беше целият бял - бяла коса, бели обувки, бял костюм и бяло лице, а върху това лице, очертано с тънки линии с червена боя, една усмивка покриваше истинското му лице, студено и гордо като на княза на Ада.
Д-р Белолик кимна на Ветинари:
- Милорд...
- Д-р Белолик, - поздрави Патрицият - Как е нашият пациент?
- Ех, само ако беше дошъл при нас като млад, - размечта се Белолик, - какъв клоун щеше да стане! Какъв усет за време! О, между другото, ние обикновено не разрешаваме жени да посещават сградата на гилдията, но в този специален случай ще направим изключение.
- Ах, колко се радвам, - прогоря като с киселина всяка сричка Прелест-Хубавинка.
- Просто защото, каквото и да казват от групата Смешки за Жени, жените просто не са смешни.
- Какво ужасно бедствие, - съгласи се Прелест-Хубавинка.
- По-скоро интересна дихотомия, - намеси се Ветинари - доколкото всъщност същото важи и за клоуните.
- Винаги съм си го мислела, - добави Прелест-Хубавинка.
- Те са трагични, - заразсъждава Ветинари - и ние се смеем над трагедията им също както се смеем над собствената си. Изрисуваната усмивка ни се хили от мрака, надсмивайки се над безумната ни вяра в реда, логиката, статута, реалността на реалността. Маската знае, че сме родени върху банановата кора, водеща единствено към зейналия трап на съдбата и всичко на което можем да се надяваме, е одобрението на публиката.
- Как се вписват във всичко това писукащите балони в животинска форма? - поинтересува се Олян.
- Нямам представа. Но, както ме осведомиха, когато дошли убийците, г-н Бент задушил единия с доста правдоподобен хумористичен розов слон направен от балони.
- Само си представете шума, - отбеляза весело Прелест-Хубавинка.
- Да! Какъв обрат! И то без никакво обучение! Ами работата му със стълбата? Чиста бойна клоунада! Същинско клоун-фу! Превъзходно! - завъзхищава се Белолик - Вече знаем всичко, Хевлок. След като майка му починала, баща му се върнал и разбира се го взел в цирка. Всеки клоун би видял, че момчето има смехотворност в костите си. Тези стъпала! Трябваше да го изпратят при нас! Момче на тази възраст, можеше да е доста трудно! Но не обаче, нахлузват му стария екип на дядо му и го изкарват на арената в някакво малко градче и, тъй де, в този момент клоунството загуби своя цар.
- Защо? Какво е станало? - попита Олян.
- А сетете се. Смяха му се.

Валеше дъжд и мокрите клони го шибаха, докато търчеше през гъсталака с все още капеща от торбестите му гащи вар. Самите гащи се лашкаха нагоре надолу на пружините си, от време на време удряйки го по брадичката.
Обущата обаче бяха хубави. Невероятни обуща бяха. Единствените, които някога му бяха ставали.
Майка му обаче го беше възпитала на приличие. Дрехите трябваше да са подобаващо сиви, веселбите бяха неприлични, а гримът беше грях.
Е, разплатата не се беше забавила!
Призори той намери някаква плевня. Изстърга засъхналия крем и спечения грим и се изми в една локва. Ох, това лице! Дебелият нос, огромната уста, нарисуваната бяла сълза... знаеше си той, че ще си го спомня в кошмарите си.
Поне си беше запазил неговите си риза и долни гащи, които покриваха каквото трябваше. Канеше се да изхвърли всичко останало, но един вътрешен глас го спря. Майка му беше мъртва и той не можа да спре приставите да вземат всичко, дори и месинговия пръстен, който майка му беше лъскала всеки ден. Никога повече нямаше да види баща си... трябваше да си запази нещо, все нещо, нещо което да му напомня кой е бил той и защо и откъде е дошъл и дори защо е напуснал. Плевнята предостави чувал пълен с дупки, което вършеше работа. Омразният костюм бе натъпкан в него.
По-късно през деня, той се натъкна на някакъв керван спрял под дърветата, но това не бяха шарените каруци на цирка. Може пък да са религиозни, помисли си той, а Майка одобряваше по-тихите религии, стига боговете да не бяха чужбински. Дадоха му заешка яхния. А като надникна през рамото на един тихичко седнал зад сгъваема масичка мъж, той съзря книга пълна с цифри, всичките записани. Той обичаше числата. Те винаги внасяха смисъл в един безсмислен свят. И когато много учтиво попита човека, какво е това число най-отдолу, отговорът беше:
- Това е на каквото ние му казваме обща сума.
А той отговори:
- Не, не е общата сума, не достигат три фартинга.
- Откъде знаеш? - попита мъжът, а той отговори:
- То се вижда.
- Но ти му хвърли само един поглед, - изуми се мъжът.
- Нали така се прави? - учуди се и той.
И бяха отворени още книги и се насъбраха хора и му даваха да прави сметки и всичките бяха толкова, ама толкова лесни...
Тук беше пълно със забавления, каквито в цирка нямаше, а и нямаше изобщо никакъв яйчен крем.

Той отвори очи и видя неясни фигури.
- Ще ме арестуват ли?
Олян погледна Ветинари, който махна неопределено с ръка.
- Не е задължително, - каза предпазливо Олян - Знаем за златото.
- Сър Джошуа заплаши, че щял да каже за моето... потекло.
- Да, знаем.
- Хората щяха да се смеят. Това не можех да го понеса. А после си помислих, че... разбирате ли, мисля че се самоубедих, че златото е било само сън. Че само ако никога не го проверявам, то ще си е все там, - той замлъкна замалко, докато всевъзможни мисли се занареждаха на опашка за устата му - Д-р Белолик бе толкова любезен да ми покаже историята на лицето Чарли Бенито... - още една пауза - Чух че съм мятал сладкиши с крем със забележителна прецизност. Сигурно предците ми щяха да са доволни.
- А сега как се чувствате? - осведоми се Олян.
- Собствено съвсем добре, - отговори Бент - Чието и да е това собствено.
- Добре. Тогава утре Ви искам на работа, г-н Бент.
- Не можете да искате от него да се върне толкова бързо! - запротестира г-ца Дрейпс.
Олян се обърна към Белолик и Ветинари:
- Бихте ли могли да ни оставите насаме, господа?
На лицето на главния клоун се появи оскърбено изражение, в никой случай не подобрено от постоянната му весела усмивка, обаче вратата все пак се затвори зад тях.
- Чуйте ме сега, г-н Бент, - започна настоятелно Олян - Всичко при нас е в безпорядък...
- Аз, нали знаете, вярвах в златото, - продума Бент - Не знаех, къде е, но все пак вярвах.
- Добре. И може би то все още съществува в кутията за бижута на Пучи. Аз обаче искам пак да отворя банката утре, а хората на Ветинари са преровили всяко парче хартия там и можете да си представите какъв безпорядък са оставили. А, нали знаете, от утре искам да пусна банкнотите. Пари, което не се нуждаят от злато. А и банката не се нуждае от злато. Знаем, че е така. Години наред си е работила с трезори пълни с боклук! Банката обаче се нуждае от Вас, г-н Бент. Разкошови сериозно са го загазили, Козмо е затворен някъде, персоналът е къде ли не, а утре, г-н Бент, банката отваря и Вие трябва да сте там. Моля Ви? О, освен това председателят милостиво изджафка съгласието си да Ви даваме заплата шестдесет и пет долара месечно. Осъзнавам, че Вие не сте човек, на когото да може да се повлияе с пари, обаче повишението може и да не е излишно за някой, който възнамерява да промени, ами, домашните си обстоятелства.
Това не беше изстрел на тъмно. Беше изстрел на светло, на ослепително ярка светлина. Г-ца Дрейпс несъмнено беше жена с планове, които не може да не включваха нещо по-добро от прекарването на остатъка на живота и в тясната стаичка на Брястова улица.
- Изборът, разбира се, е Ваш, - изправи се той - Те добре ли се държат с него, г-це Дрейпс?
- Само защото аз съм тук, - откликна се с готовност тя - Тази сутрин дойдоха трима клоуни с голямо въже и малък слон и искаха да извадят един от горкичките му зъби! И тъкмо ги изкарах от тук, довтасаха още двама и започнаха да белосват стаята, крайно нескопосано, ако питате за мойто мнение! За нула време ги разкарах аз оттук, увервам ви!
- Отлично, г-це Дрейпс!
Ветинари го чакаше отвън с отворена врата на каретата.
- Вие влизате вътре, - съобщи той.
- Всъщтост оттук до Пощата пеша се стига много...
- Влизайте, г-н Ментелик. Ще минем по по-добър път.

- Изглежда си мислите, че отношенията ни са някаква игра, - забеляза Ветинари, когато каретата потегли - Убеден сте, че всички грехове ще бъдат опростени. В такъв случай нека Ви дам това.
Той извади черен бастун увенчан със сребърен череп и дръпна дръжката.
- Този любопитен предмет е бил притежание на Козмо Разкош, - поясни той когато мечът беше изтеглен.
- Знам. Това не е ли копие на Вашия? - попита Олян.
- Нима! - изсумтя Ветинари - Аз да съм някой от владетелите с „меч направен от кръвта на хиляда мъже”? Предполагам, ще последва корона от черепи. Изглежда Козмо е поискал да му я направят така.
- Значи е копие на слух?
Извън каляската се отвори някаква порта.
- Именно, - подтвърди Ветинари - Копие на нещо несъществуващо. Може само да се надяваме, че не е автентично във всяко едно отношение.
Вратата на каретата се отвори и Олян излезе в дворцовата градина. Която изглеждаше обичайно за такива места: спретната, прибрана, с множество чакъл и островърхи дървета и никакви зеленчуци.
- Какво правим тук? - попита Прелест-Хубавинка - Заради големите е, нали?
- Г-це Миличкова, какво мислят местните големи за тази нова армия?
- Не им харесва. Мислят, че ще предизвикат трудности. Те нямат шхем, който да бъде сменен. По-лоши са и от зомбита.
- Благодаря Ви. Още един въпрос: те ще убиват ли?
- За цялата световна история големопроизводителите не са се научили да създават големи, които да убиват...
- Това значи ли, че не?
- Не знам!
- Имаме известен напредък. Възможно ли е да им се даде заповед, която да не може да бъде отменена от другиго?
- Ами, ъ... Да. Ако никой друг не знае тайната.
- А тя е? - Ветинари пак се обърна към Олян посочвайки го с меча.
- Трябва да е поради начина, по който давам заповеди, сър, - отговори Олян, за втори път примижавайки по протежение на острието. То наистина проблясваше.
Той беше подготвен за това, което се случваше, само дето се случваше нещо съвсем неправилно. Ветинари му връчи меча и каза:
- Г-це Миличкова, наистина бих желал да не напускате града задълго. Това го кара да търси опасността. Кажете ни тайната, г-н Ментелик.
- Мисля, че тя може да е твърде опасна, сър.
- Г-н Ментелик, нима имам нужда от значка на която да пише „тиранин”?
- Можем ли да сключим сделка?
- Разбира се. Аз съм разумен човек.
- Ще я спазите ли?
- Не. Но ще Ви предложа друга сделка. Пощенската Служба може да вземе шест големски коня. Останалите големи войни ще бъдат поставени под попечението на Сдружението на Големите, обаче употребата на четиристотин от тях за оптимизация на щракалковата система, уверен съм, ще бъде посрещната с международно одобрение. Ще заменим златото с големи като основа на нашата валута, за което Вие пледирахте толкова красноречиво. Вие двамата направихте международната ситуация много ... интересна...
- Извинявайте, но тогава защо аз държа този меч? - попита Олян.
- ... а Вие ще ми кажете тайната и, най-доброто от всичко, ще живеете, - завърши Ветинари - Кой ще Ви предложи по-добра сделка?
- Е добре де, - каза Олян - Знех си, че ще стане така. Големите ми се подчиняват, за...
- ... защото носите златен костюм и следователно в техните очи би трябвало да сте хъмянски жрец, - завърши Ветинари - Защото за да бъде напълно реализирана една заповед, правилният човек трябва да каже правилните думи на правилния слушател. А аз бях навремето нещо като учен. Въпрос на разсъждение. Вече можете да си затворите устата.
- Вече сте знаел?
- Не беше чак драконова магия.
- А защо тогава ми дадохте тази ужасна сабя?
- Безвкусна е, нали? - прибра меча Ветинари - Човек да си помисли, че принадлежи на някого на име Кракс Могъщи. Просто ми беше интересно да наблюдавам, как сте по-наплашен, когато е в ръцете Ви. Вие всъщност нали не сте човек на насилието...
- Това не беше необходимо! - възмути се Олян.
Прелест-Хубавинка се подсмихваше.
- Г-н Ментелик, г-н Ментелик, г-н Ментелик, никога ли няма да се научите? - Ветинари прибра меча в тояжката - Един от моите предшественици хвърляше хората да ги разкъсват диви костенурки. Изобщо не е било бърза смърт. Мислел е, че от това може да си умреш от смях. Ще ми простите ли, ако моите удоволствия са малко по-интелектуални? Да видим сега, какво имах още да кажа? Ах, да, с прискърбие трябва да Ви съобщя, че човекът на име Бухльо Менгеме почина.
Имаше нещо в начина, по който беше казано това...
- Да не би да му се е явил ангел?
- Напълно е вероятно, г-н Ментелик. Но ако изпаднете в нужда от някой нов дизайн, убеден съм, че в двореца ще се намери кой да Ви съдейства.
- Така си е било предопределено, без съмнение, - рече Олян - Радвам се, че е отишъл на по-добро място.
- Най-малкото не толкова влажно. А сега вървете. Каретата ми е на Ваше разположение. Имате да отваряте банка! Светът се върти, а в този момент се върти на моето бюро. Да вървим, г-н Калпазанчо.
- Ще може ли да предложа нещо, което би било от помощ? - пробва се Олян, когато Ветинари се обърна с гръб.
- Какво е то?
- Ами, защо не кажем златната тайна на останалите правителства от Равнините? Което значи, че никой няма да може да ги използва като войници. Това би разредило напрежението.
- Ммм, интересно. Вие съгласна ли сте с това, г-це Миличкова?
- Да! Хич не ни трябват армии от големи! Отлична идея е!
Ветинари се наведе и даде на Калпазанчо кучешка бисквитка. Когато се изправи в изражението му имаше почти недоловима промяна.
- Снощи, - сподели той - някакъв предател е изпратил златната тайна на всеки значителен град в Равнините по щракса. Източникът изглежда е непроследим. Нали не бяхте Вие, г-н Ментелик?
- Аз ли? Не!
- Но нали току що го предложихте? Между другото някои биха нарекли това предателство.
- Но аз само го споменах, - изстена Олян - Не можете да ми го прикачите! Освен това идеята си е добра, - и той добави мъчейки се да не среща погледа на Прелест-Хубавинка - Ако не помислиш за неизползването на петнайсетметрови големи убийци, някой друг ще го стори!
Той я чу да се киска, за пръв път досега.
- Вие да сте намерили вече десетметрови големи убийци, г-це Миличкова? - Ветинари изглеждаше сериозен, все едно щеше да добави: „Добре, надявам се че сте взели достатъчно за всички!”
- Не, сър. Няма такива, - отговори Прелест-Хубавинка, безуспешно опитвайки не да изглежда сериозна.
- Добре, няма значение. Сигурен съм, че някоя изобретателна личност някога ще разработи такива специално за Вас. Когато това се случи, не се колебайте да не ги водите у дома. Междувременно си имаме отвратителен fait accompli, - Ветинари поклати глава с нещо, за което Олян беше сигурен че е искрено нагласено раздразнение и продължи - Армия, която би се подчинила на всекиго с лъскаво сако, рупор и хъмянските думи за „Изкопайте яма и се заровете в нея” би превърнал войната в не повече от доста забавен фарс. Уверявам Ви, че ще свикам комисия по разследването на този случай. Тя няма да спре да заседава, като се изключат обичайните почивки за чай и бисквити, докато не идентифицира злосторника. Естествено аз лично ще се интересувам от хода на разследването.
Разбира се че лично, помисли си Олян. Знам, че мнозина ме чуха, как крещя команди на хъмянски, но залагам на човека, който мисли, че войната е отвратително разхищение на клиенти. Човек, който е по-добър измамник, отколкото аз бих могъл да стана някога, който мисли че комисиите са нещо като кошчета за боклук, който всеки ден може да превръща цвърченето в наденица...
Олян и Прелест-Хубавинка се спогледаха. Погледите им се съгласиха: той е. Разбира се, че е той. Дауни и останалите ще знаят, че е той. Нещата живеещи по влажни стени ще знаят, че е той. Но никой никога няма да го докаже.
- Можете да ни вярвате, - каза Олян.
- Да. Знам, - каза Ветинари - Да вървим, Калпазанчо. Може би ще има кекс.

Олян хич и не си помисли да се възползва от каретата. Точно сега каретите предизвикваха у него някои неприятни асоциации.
- Той спечели, нали? - рече Прелест-Хубавинка докато мъглата се кълбеше около тях.
- Е, председателят яде право от ръката му.
- Това позволено ли му е?
- Струва ми се, че попада под правилото Quia Ego Sic Dicо.
- Което значи?
- „Защото аз казвам така”, струва ми се.
- Това не ми прилича много на правило!
- Практически е единственото, което му трябва. Като цяло той би могъл...
- Дълчжите ми едни пет цтотака, гоцподин Ицкрометов!
Фигурата се материализира от здрача и се озова точно зад Прелест-Хубавинка с едно единствено движение.
- Бец номера, гоцпочжичке, поради тоя ночж, - заповяда Метракис и Олян чу как Прелест-Хубавинка си пое дълбоко въздух - Твойто приятелче ми ги обечта цза да те ицзпортя, да ама ти цам ци це ицпорти и го прати в кукавелничарника, та ци рекох ацз, че цега ми ги дълчжич ти, нал’тъй?
Бавно движещата се ръка на Олян напипа джоба му, обаче там помощ нямаше. Малките му помощници бяха конфискувани. В Тръшкалника не обичаха да си носиш палки и шперцове, а се предполагаше да си ги купуваш като всички останали от тъмничарите.
- Прибери ножа и можем да поговорим, - каза той.
- Да бе, да ци говорим! Много обичач да говорич! Вълчебен ецзик ци имач! Вичждал цъм те! Плямпач ц него и ци цзлатното момченце! Кацзвач ци им, че чте ги обереч, а те це цмеят! Да ама как чте це ицзмъкнеч от това, а?
Метракис скърцаше със зъби и пръскаше слюнка от гняв. Ядосаните хора правят грешки, но това не беше голямо утешение, когато държат нож на няколко пръста от бъбреците на твоята приятелка. Тя пребледня и Олян можеше само да се надява, че е схванала, че сега не му е времето да тропне с крак. Освен всичко друго му се налагаше да се възпира да не поглежда над рамото на Метракис, защото периферното му зрение беше сигурно, че някой се промъква насам.
- Сега не е време за прибързани действия, - каза гръмко той.
Сянката в мъглата като че ли поспря.
- Ето защо никога не си успявал, Метракис, - продължаваше Олян - Исках да кажа, да не би да очакваш да нося толкова пари в себе си?
- Колкото ци чтеч мецтенца, където да це нацтаним удобно, докато те чакаме, а?
Тъп е, помисли си Олян. Тъп, но опасен. И се яви мисъл: става дума за ум срещу ум. А оръжие, което той не знае да използва, принадлежи на теб. Притисни го.
- Просто отстъпи и ще забравим, че сме те виждали, - каза той - това е най-доброто предложение, което би могъл да получиш.
- Чте ми це опитач да це ицзмъкнеч от това ц прикацзки цзначи, мацзно копеле такова? Ацз чте...
Нещо остро издрънча и Метракис издаде звук. Звука на някой опитващ се да изпищи, само че дори и пищенето му беше твърде болезнено. Олян хвана Прелест-Хубавинка, когато човекът се преви на две, държащ се за устата. Нещо иззвънтя и по бузата на Метракис протече кръв, карайки го да захленчи и да се свие на кълбо. Дори и така дрънченето не престана и зъбите на мъртвеца, години наред малтретирани и злоупотребявани, най-сетне освободиха духа си, който направи решителен опит да прибере и омразния му Метракис със себе си. По-късно докторите казаха, че една от пружините стигнала чак до синусите.
Капитан Керът и Ноби Нобс изскочиха от мъглата и се загледаха в падналия и все още потрепващ с по още някое друго дзън човек.
- Съжалявам господине, загубихме Ви в полумрака, - извини се Керът - Какво му се случи?
Олян притисна здраво Прелест-Хубавинка и каза:
- Зъбните му протези гръмнаха.
- Как е могло да се случи това, господине?
- Нямам представа, капитане. Защо не сторите едно добро дело и не го закарате в болницата?
- Няма ли да желаете да издигнете обвинения? - попита Керът, вдигайки грижливо потръпващия Метракис.
- Бих предпочел малко бренди, - каза Олян.
А си помисли, че може би Аноя просто е чакала сгоден момент. Най-добре да отида до храма й и да закача там голям преголям черпак. Не би било добра идея да си неблагодарен...

Секретарят Дръмнот влезе на пръсти в кабинета на лорд Ветинари със сякаш обвити с кадифе стъпки.
- Добро утро, - обърна се откъм прозореца негова светлост - Тази сутрин мъглата има много приятен жълт оттенък. Някакви новини за Дотук?
- Стражата в Куирм го търси, сър, - Дръмнот остави пред него градското издание на „Вестника”.
- Защо?
- Купил е билет до Куирм.
- Обаче трябва да е купил и още един до Генуа от кочияша. Ще бяга толкова надалече колкото може. Изпратете бърз щракс до нашия човек там, ако обичате.
- Надявам се да сте прав, сър.
- Нима? А аз се надявам да не съм. Би ми се отразило добре. Ха. А-ха-ха.
- Сър?
- Виждам, че „Вестникът” отново е пуснал цветна илюстрация на първа страница. Предната и задната страна на еднодоларовата банкнота.
- Да, сър. Много са хубави.
- При това в реален размер, - все още се усмихваше Ветинари - Явно за запознаване на населението с новото явление. Дори и сега, Дръмнот, дори и сега, честни граждани внимателно си изрязват двете страни и си ги слепват.
- Да си поговоря ли с редактора, сър?
- Недейте. Ще е по-забавно ако оставим нещата на собствения им ход.
Ветинари се облегна на креслото си и затвори очи с въздишка:
- Добре, Дръмнот, вече се чувствам достатъчно силен да чуя, как изглежда политическата карикатура.
Зашумоля хартия докато Дръмнот търсеше точната страница.
- Така, имаме много сполучливо изображение на г-н Калпазанчо.
Под креслото на Ветинари кучето чуло името си отвори очи. Същото стори и господарят му, но с повече настоятелност.
- Нали няма нещо в устата си?
- Не, сър, - отвърна спокойно Дръмнот - Това все пак е Анкх-Морпоркският „Вестник”, сър.
Ветинари пак се отпусна:
- Продължавайте.
- Той е на каишка, сър, и има необичайно яростен вид. Вие държите каишката, сър. Пред него, скупчени нервно в един ъгъл, имаме група много тлъсти котараци. Всичките с цилиндри, сър.
- Както е обичайно за котараците.
- Върху тях пише „Банките”, - допълни Дръмнот.
- Колко фин намек!
- Докато Вие, сър, размахвате срещу тях пачка книжни пари, а в балончето за речта пише...
- Не ми казвайте. „ТОВА вече НЕ е ананас”?
- Правилно, сър. По съвпадение председателите на останалите градски банки биха желали да се видят с Вас, когато Ви е удобно.
- Добре. Тогава този следобяд.
Ветинари се изправи и отиде до прозореца. Мъглата изтъняваше, но все още забулваше града.
- Г-н Ментелик е много ... популярен млад човек, нали, Дръмнот? - промълви Ветинари загледан в мътилката.
- О да, сър, - секретарят сгъна вестника - В извънредна степен.
- И особено уверен в себе си, както ми се струва.
- Бих казал, че е точно така.
- И лоялен?
- Той обра сладкиша вместо Вас, сър.
- Тактическо мислене на бърза скорост.
- О, да.
- Като се има предвид, че и собственото му бъдеще беше хвръкнало с този сладкиш.
- Той определено е чувствителен към политическите течения, няма съмнение, - Дръмнот взе сноп папки.
- И, както казахте, популярен, - Ветинари оставаше все така тъмен силует на фона на мъглата.
Дръмнот изчака. Не само Олян беше чувствителен към политическите течения.
- Безценен кадър за града, - продължи след някое време Ветинари - Не бива да го оставяме неизползван. Очевидно той ще трябва да прекара досаттъчно дълго време в Кралската Банка за да я докара до неговите изисквания.
Дръмнот не каза нищо, а само преподреди няколко от папките в по-удовлетворителен порядък. Едно име му се хвърли в очите и той премести една папка най-отгоре.
- Естествено, след това отново ще започне да не го свърта и ще стане опасен както за другите, така и за себе си...
Дръмнот се усмихна над папките си. Ръката му се протегна...
- Като не стана дума, колко възрастен беше г-н Кризър?
- Надзорникът на Данъците ли? Кара седемдесетте си, сър, - Дръмнот разгърна току що избраната от него папка - Да, както пише тук, на седемдесет и четири е.
- Наскоро не бяхме ли обсъждали неговите методи?
- Действително, сър. Миналата седмица.
- Не усещам в него гъвкавост на мисълта. Не е особено на място в модерния свят. Държенето на хората с главата надолу над някоя кофа и якото им разтърсване не е напредничав подход. Не бих го осъдил, ако реши да мине на почетна и напълно заслужена пенсия.
- Да, сър. Кога бихте желали да реши това, сър? - попита Дръмнот.
- Без прибързване, - успокои топката Ветинари - Без прибързване.
- Имате ли вече някого предвид за негов наследник? Тази длъжност не създава приятели, - запита Дръмнот - Ще е необходим специален човек.
- Ще помисля по въпроса, - каза Ветинари - Несъмнено все някое име ще изникне.

Персоналът на банката беше дошъл на работа рано, провирайки се между тълпите, запълващи улиците защого а) това беше поредното действие в уличния театър известен като Анкх-Морпорк и б) защото щеше да стане една ако техните пари вземеха че се изгубеха. Обаче нямаше нито следа от г-н Бент, нито от г-ца Дрейпс.
Олян беше в Монетния Двор. Хората на г-н Спулс бяха сторили, ами, каквото им беше по силите. Това обикновено е извинителна фраза, означаваща, че резултатът е само една стъпка над посредственото, обаче онова, което беше по техните сили, представляваше лъвски скок над превъзходното.
- Сигурен съм, че може и още да ги подобрим, - спомена г-н Спулс, докато Олян им се радваше.
- Съвършени са, г-н Спулс!
- В никой случай. Но много любезно от Ваша страна да го кажете. Досега сме изкарали седемдесет хиляди.
- В никой случай не е достатъчно!
- С най-голямото ми уважение, това тук да не е вестник! Но пък ставаме все по-добри. Казвахте нещо и за други деноминации...
- О, да. Като за начало двудоларови, петдоларови и десетдоларови. Петачките и десетачките ще са говорещи.
Напълно безподобни, мислеше си той докато багрите на парите течаха между пръстите му. Хората ще се редят на опашки за това. Няма да искат ошмулените тежки монети, не и след като видят това! Обезпечени от големи! Какво е монетата в сравнение с държащата я ръка? Ето това е стойност! Ето това е ценност! Хъм, да, това ще изглежда добре на двудоларовата банкнота, най-добре да си го запомня.
- Парите... да са говорещи? - обади се предпазливо Спулс.
- Демончета, - обясни Олян - Те са само нещо като заклинание със съзнание. Даже няма да им трябва форма. Ще ги печатаме на по-високите деноминации.
- Мислите ли, че университетът ще се съгласи с това? - усъмни се Спулс.
- Да, защото ще сложа портрета на Ридкъли на петдоларовата. Ще ходя да си поговоря с Пондър Стибънс. Това ми се струва точно работа за неразумно приложната магия, ако изобщо разбирам нещо от тези работи.
- И какво ще казват парите?
- Каквото си поискаме. „Тази покупка наистина ли е разумна?” примерно или „Защо не ме спестиш за черни дни?” Възможностите нямат край!
- На мен обикновено ми казват довиждане, - вметна печатарят за всеобщ ритуален смях.
- Добре, тогава може да Ви пращат и въздушна целувка, - предложи Олян и се обърна към Мъжете от Будките, които грееха и блестяха с новопридобитата си важност - А сега, господа, някой от вас би ли ми помогнал да пренесем всичко това в банката...

Когато Олян дойде, стрелките на часовника се гонеха една друга към върха, обаче все още нямаше нито следа от г-н Бент.
- Този часовник верен ли е? - попита Олян, когато стрелките започнаха да се успокояват на и половина.
- Да, сър, - отговори служителят от гишето - Г-н Бент го настройва два пъти дневно.
- Може би, но го нямаше от повече от...
Вратата се отвори и ето го и него. Олян поради някаква си причина беше очаквал клоунски костюм, но това беше познатият стегнат и спретнат, изгладен и в дрехите и в тялото Бент с елегантното си сако и панталона си на фини раета и...
... и червения нос. И идваше под ръка с г-ца Дрейпс.
Персоналът само се пулеше пред тази гледка, неспособен да реагира.
- Дами и господа, - отекна в изведнъж настъпилата тишина гласът на Бент - Дължа ви толкова много извинения. Сторил съм толкова много грешки. В действителност целият ми живот беше една грешка. Вярвах, че истинската стойност била в буци метал. Повечето неща, в което вярвах, практически нямат никаква стойност, обаче г-н Ментелик вярваше в мен и затова съм тук днес. Нека отсега правим пари основани не на каприз на геологията, а на сръчността на ръцете и мозъка. А сега... - той направи пауза, защото г-ца Дрейпс го стисна за ръката и продължи - Ох, как можах да забравя? Това, в което вярвам сега с цялото си сърце е, че в събота г-ца Дрейпс ще се омъжи за мен в Цирквата На Гилдията на Шутовете, церемонията ще бъде извършена от Пребезподобното Отче „Щурчо” Хопли. Естествено всички сте поканени...
- ... само внимавайте как ще се облечете, защото тази сватба ще е в белосано, - допълни дяволито г-ца Дрейпс, или поне тя си мислеше, че е дяволито.
- Така че на мен ми остава само да... - опита се да продължи Бент, но персоналът накрая осъзна какво са чули ушите им и се втурна към двойката, жените към скоро-вече-не-г-ца Дрейпс, привлечени от приказната гравитация на венчалната халка, а мъжете започнаха с потупване на г-н Бент по рамото и достигнаха до немислимото, включително разнасянето му на ръце из стаята.
Накрая Олян се сети да събере ръце на рупор и да се провикне:
- Вижте колко е часът, дами и господа! Клиентите ни чакат, дами и господа! Нека никой от нас не запречва пътя на правенето на пари! Никой от нас не бива да запушва циркулацията на икономиката!
... и той се зачуди, какво ли прави в този момент Хюбърт...

Изплезил език от концентрация Игор откачи една тънка тръбичка от гъргорещите вътрешности на Бълбукатора. Няколко мехурчета закръжиха към върха на централния хидравличен елемент и се пукнаха на повърхността с тихо „бълбук”. Хюбърт въздъхна дълбоко от облекчение:
- Отлично, Игор, само още малко... Игор?
- Тук шъм, шър, - пристъпи иззад гърба му Игор.
- Като го гледам, майче работи, Игор. Добрият стар многосричен силикон! Но сигурен ли си, че все още ще действа като икономически модел?
- Да, шър. Ошланям ше на новия клапанен модул. Градът ще въждещва на Бълбукатора, ако желаете, но не и обратното.
- И така да е, би било ужасно да попадне в лоши ръце, Игор. Чудя се, дали няма да е по-добре да предам Бълбукатора на правителството. Как мислиш?
Игор се позамисли. Съгласно неговия жизнен опит, първото по значимост определение за „лоши ръце” беше „правителството”.
- Мишля, че вше още не ша ополжотворени вшичките му въжможнощи, шър, - заключи благожелателно той.
- Да, като че ли този път попрекалих, - съгласи се Хюбърт - Ммм... ами относно г-н Ментелик...
- Да?
Хюбърт изглеждаше сякаш се бори със съвестта си и току що е бил фраснат с коляно в окото.
- Иска ми се да върна златото в хранилището. Това ще отстрани всички неприятности.
- Но то е било откраднато преди много години, шър, - обясни търпеливо Игор - Вината не беше Ваша.
- Не беше, но те обвиниха г-н Ментелик, а той винаги е бил мил с нас.
- Щрува ми ше, че той ше оправи ш това, шър.
- Но ние можем да го върнем, - не мирясваше Хюбърт - Може да бъде върнато откъдето и да е било отишло, нали така?
Игор се почеса по главата, предизвиквайки лек металичен звук. Той беше следял събитията с повече внимание от използваното от Хюбърт и доколкото можеше да прецени, липсващото злато е било похарчено от Разкошови преди много години. Вярно че г-н Ментелик имаше затруднения, но на Игор му се струваше, че затрудненията връхлитат г-н Ментелик, както голяма вълна залива ято патици. След малко гледаш: вълната я няма, а патици колкото си щеш.
- Може, - призна той.
- Значи ще е добро дело, нали? - настояваше Хюбърт - А пък той винаги е бил много добър с нас. Дължим му туй онуй.
- Не мишля че...
- Това е заповед, Игор!
Игор просия. Най-сетне! Цялата тази любезност започваше да му действа на нервите. Това, което му трябваше на един Игор, бяха безумни заповеди. Игорите бяха родени (а в известна степен и направени) за тази цел. Изкрещяна заповед да се направи нещо със съмнителна моралност и непредсказуем резултат? Щраахотно!
Разбира се, малко гръм и мълнии щяха да са по-уместни в случая. Вместо това налице беше само църцоренето на Бълбукатора и нежни стъклени звуци, всеки път създаващи у Игор впечатлението, че работи във фабрика за звънтящи висулки. Но понякога се налагаше просто да се импровизира. Той захрани малката колба „Златен Резерв” до белязката за десет тона, поигра си за някоя минута с лъскавия клапанен модул и отстъпи крачка назад.
- Когато жавъртя това колело, гошподарю, Бълбукаторът ще наточи в трежора аналога на жлатото и ще прекъшне връжката.
- Отлично, Игор.
- Ъ, не бихте ли могли да ижкряшкате нещо? - примоли се той.
- Какво например?
- О, не знам... примерно: „Те казваха... извинете, кажваха... ижвинете... че шъм луд, но шега ще видят те!!”
- Това всъщност не прилича на мен.
- Наищина ли? - опечали се Игор - Ами тогава може би някое ижшмяване?
- Ще помогне ли с нещо?
- Да, шър. На мен ще ми помогне.
- О, добре тогава, щом като мислиш, че ще помогне, - съгласи се Хюбърт, сръбна си от канчето току що използвано от Игор, прочисти си гърлото и започна:
- Хъ. Ъ... хахъкх кхъ Ха ХА ХА ХА ХА ХА...
Каква забележителна дарба се похабява, помисли си Игор и завъртя крана.
Бълбук!

Дори и оттук долу от хранилището можеше да се чуе гълчавата в касовия салон. Олян вървеше приведен под тежестта на ковчеже с банкноти, за раздразнение на Прелест-Хубавинка.
- Защо не ги оставиш в някой сейф?
- Защото всичките са пълни с монети.
- Да си кажем правичката, всичко това е само израз на победата, нали? Твоят триумф над златото.
- Донякъде.
- Пак си се измъкнал невредим.
- Не бих се изразил точно така. Гладис кандидатства за моя секретарка.
- Един съвет от мен: не и давай да ти сяда в скута.
- Не, сериозно! От нея да те побият тръпки! Сега сигурно се е прицелила в мястото ми! Тя вярва на всичко, което чете!
- Значи ето ти го отговора. За боговете, това е най-малкият от всичките ти проблеми!
- Всеки проблем е възможност, - рече сковано Олян.
- Добре тогава, ако още веднъж ядосаш Ветинари, ще имаш падащата се веднъж за цял живот възможност никога повече да не ти трябва нова шапка.
- Не, мисля, че на него му харесва малко опозиция.
- А бива ли те да определиш, точно колко малко?
- Не. Точно това му е хубавото. Оттам, откъдето няма връщане, гледката е превъзходна.
Олян отвори трезора и остави ковчежето на един рафт. Там то изглеждаше самотно и изгубено, но той можеше да долови бумтенето на пресата в Монетния двор, където хората на г-н Спулс се трудеха здраво, да му осигурят компания.
Прелест-Хубавинка се облегна на рамката на вратата гледайки го внимателно.
- Казват ми, че докато ме нямаше, ти си вършил какви ли не рисковани неща. Вярно ли е?
- Обичам да флиртувам с риска. Това винаги е било част от живота ми.
- Но не правиш нищо подобно, когато аз съм наоколо, - продължи Прелест-Хубавинка - Значи ти доставям достатъчно вълнения, а?
Тя пристъпи към него. Разбира се и токчетата помагаха, но Бодилчето можеше да се движи така, както змия би дефилирала на подиум, а строгите й стегнати, подчертано непретенциозни рокли оставяха всичко на въображението, което беше много по-възбуждащо от не оставянето на нищо на въображението. Спекулациите са винаги по-интересни от фактите.
- За какво си мислиш точно в този момент? - попита тя, хвърли си фаса и набучвайки го с токче.
- За касички, - отвърна незабавно Олян.
- Касички?
- Да, във формата на банката и на Монетния двор. За да възпитават спестовност у дечицата. Парите ще могат да се пъхат в цепката, където е Калпавото Пени...
- Ти наистина ли си мислиш за касички?
- Ъ, не. Пак флиртувах с риска.
- Така е по-добре!
- Макар че трябва да признаеш, че това беше една доста ум....
Прелест-Хубавинка сграбчи Олян за раменете:
- Олян фон Ментелик, ако не ми дадеш веднага голяма сочна целувка.... Ау! Тук да няма бълхи?
На Олян му приличаше повече на градушка. Въздухът в хранилището се превърна в златна мъгла. Щеше да е красиво, стига да не тежеше толкова. И където те уцелеше, болеше.
Олян я хвана за ръката и я издърпа от трезора когато изобилните частици се обърнаха на потоп. Отвън той огледа шапката си, която беше толкова натежала, че вече беше заплаха за ушите му и изтръска на пода едно умерено състояние в злато. Хранилището беше вече наполовина пълно.
- О, не, - изстена той - А нещата тъкмо бяха започнали да се оправят...

________________________________________

Епилог

БЕЛОТА, ПРОХЛАДА, мирис на скорбяла.
- Добро утро, милорд.
Козмо отвори очи. Над него се беше свело женско лице обрамчено в бяло.
Аха, значи се беше получило. Знаеше си той.
- Ще желаете ли да станете? - попита жената отстъпвайки крачка назад.
Зад нея имаше двама мъже с яко телосложение, и те в бяло. Хубаво. Значи това е болница. Хубаво.
- Това е болница, нали? - поиска да се увери той, сядайки на леглото.
- Познахте, милорд. В интерес на истината Вие сте в отделението на Лорд Ветинари.
Хубаво, помисли си Козмо. Някога съм спонсорирал отделението. Много предвидливо от моя страна.
- А тези мъже бодигардове ли са? - посочи ги той.
- Ами, те са тук за да се погрижат нищо лошо да не Ви се случи, - отговори сестрата, - така че предполагам, че е така.
В продълговатото помещение имаше още пациенти, всичките в бели роби, някои седнали да играят настолни игри, а неколцина застанали до големия прозорец и загледали се навън. Всичките стояха в еднакви пози, с ръце сключени зад гърбовете им. Козмо известно време ги наблюдаваше. После се загледа към една малка масичка, където един срещу друг бяха седнали двама души и очевидно по ред взаимно си измерваха челата. Трябваше му някое време внимателно вглеждане преди да осъзнае, какво става тук. Обаче лорд Ветинари не беше човек, който би правил прибързани заключения.
- Извинявайте, сестра, - повика я той и тя се притече.
Той я подкани да се приближи още и двамата мускулести типове също се приближиха следейки го внимателно.
- Виждам, че тези хора не са съвсем нормални, - изказа наблюденията си той - Мислят си, че те са лорд Ветинари, прав ли съм? Това е отделение за такива хора, нали? А тези двамата се състезават по вдигане на вежда!
- Вие сте напълно прав, - подтвърди сестрата - Браво, милорд.
- Не ги ли озадачава, като виждат един другиго?
- Всъщност не, милорд. Всеки си мисли, че той е истинският.
- Значи не знаят, че аз съм истинският?
Един от пазачите се наведе напред:
- Не, милорд, пазим го в тайна, - каза той и намигна на колегата си.
Козмо кимна.
- Много добре. Отлично място да отседна, докато се възстановя. Съвършено място за оставане инкогнито. Кой би си помислил да ме търси сред тези нещастни побъркани страдалци?
- Точно такъв е планът, сър.
- Знаете ли, някоя изкуствена панорама би направила по-интересен живота на горките безумци до прозореца, - посъветва той.
- О, вижда се, че сте истински, сър, - възхити се мъжът.
Козмо просия. А две седмици по-късно, когато спечели турнира по вдигане на вежда, той беше толкова щастлив, колкото не е бил никога досега.

Клуб „Розови Писенца” беше претъпкан ... с изключение на седмо място (първи ред, посредата).
Рекордът по продължителност на седене там беше седем секунди. Озадачената управа на няколко пъти беше сменяла тапицерията и пружините. Без никаква промяна. От друга страна всичко друго вървеше неправдоподобно добре, клубът изглежда се радваше на добра атмосфера, особено сред танцьорките, които работеха особено усърдно откакто някой беше изобретил пари, които можеха да се пъхнат в жартиера. Всички бяха доволни, реши управата. Нямаше какво да се кахърят за едно място, особено като се има предвид, какво стана, когато се бяха опитали да изхвърлят проклетията му с проклетия...

Глава 12

Никаква помощ свише - Дръмнот докладва - Вероятна шегичка - г-н Калпазанчо излиза на сцената - Нещо странно във въздуха - Завръщането на г-н Бент - „Внимавайте, той има маргаритка!” - Върховият момент на Пучи - Протегнатата ръка на Козмо

В КИЛИЯТА НА ОЛЯН имаше прясна слама и той беше съвсем сигурен, че никой не е плюл в бъркоча, съдържащ нещо, което, ако се наложеше да бъде наименувано, трябваше да се признае, че беше месо. Някак си се беше разпространила новината, че Олян е причината Търбуханов вече да не работи тук. Дори и колегите му тъмничари мразеха садистичното копеле, така че Олян без да пита получи допълнително, обувките му бяха излъскани, а сутринта му донесоха един хвалебствен брой на „Вестника”.
Шествието на големите беше изместило проблемите на банката чак на 5-та страница. Големите заемаха цялата първа страница, а много от вътрешните страници бяха пълни с Vox Pop (тоест хора от улицата, които не знаеха нищо, разказваха на други хора всичко което знаеха) и обстойни статии от хора, които също не знаеха нищо, но за сметка на това можеха да го изкажат много елегантно в рамките на 250 думи.
Тъкмо се беше загледал в кръстословицата със загадките*, когато някой много учтиво почука по вратата на килията му. Беше директорът на затвора, който изрази надеждата, че Ментелик е останал доволен от краткия си престой при тях, предложи услугите си да го изпрати до колата и изяви готовността си пак да го посрещне с най-голямо удоволствие в бъдеще, в случай че възникнат още някакви временни съмнения в неговата честност. Междувременно той щял да бъде много благодарен, ако г-н Ментелик би бил толкова любезен да носи тези олекотени белезници, чиста формалност само, а когато му ги свалят, което несъмнено ще стане, когато бъде доказано, че личността му е безукорна, би ли моъл той, ако бъде толкова любезен, да напомни на старшия полицай, че те са собственост на затвора, благодаря Ви много.
/* бел.прев.: 1 отвесно: Резултат от отношение към хващателно поведение, без нищо отпред (9 букви). Лорд Ветинари би се изсмял презрително. */
Пред затвора се бяха насъбрали хора, но всичките се държаха настрани от чакащия до портала грамаден голем, застанал на едно коляно с вдигнат нагоре юмрук. Явил се беше нощес и ако само г-н Ментелик би могъл да отдели от вниманието си и да го накара да се премести, примоли се директорът на затвора, всички щели да са му много признателни. Олян се опита да изглежда сякаш е очаквал това. Беше казал на Черния Мустак да очаква по-нататъшни разпореждания. Но не беше очаквал това.
Той обаче си трополи след каретата чак до двореца. Множество стражари охраняваха маршрута, а като че ли и на всеки покрив имаше по една облечена в черно фигура. Изглеждаше сякаш Ветинари не оставя нито един шанс за измъкване. В задния дворцов двор чакаха още повече стражи; повече отколкото би било ефикасно, ако питаха Олян, понеже на един пъргав в мисленето човек щеше да му е по-лесно да избяга от двадесет души отколкото от петима. Някой обаче Заявяваше Позиция. Нямаше значение каква точно, важното беше да е внушителна.
Преведоха го през тъмни коридори и внезапно го обля ярката светлина на Голямата Зала, която беше претъпкана. Разнесоха се бегли аплодисменти, един два приветствени възгласа и поредица пронзителни освирквания от страна на Пучи, седнала до брат си на предния ред на голямото каре седалки. Олян го заведоха на малък подиум, който щеше да му служи за подсъдима скамейка и откъдето той можеше да оглежда водачи на гилдии, старши магьосници, висши жреци и представителите на Силните на Деня, или най-малкото Големите и Гръмогласните на Деня. Тук беше ухилилият се Хари Краля, виждаше се стълб дим, издаващ присъствието на Прелест-Хубавинка и ... о да, новата Върховна Жрица на Аноя с лъскавата си корона от огънати лъжици, с надменно вдигнат церемониален черпак и сковано от вълнение и чувство за собствена важност лице. Ей, дължиш ми нещо, маце, помисли си Олян, защото допреди година ти се налагаше да работиш вечерта в един бар за да изкарваш за насъщния, а Аноя беше само една от десетината полу-богини делящи си олтара ти, който, да си кажем правичката, като го постелеш с покривка, ставаше кухненската ти маса. Колко ще е в сравнение с всичко това едно мъничко чудо?
Изшумоляха дрехи и изведнъж лорд Ветинари се озова в креслото си с Дръмнот застанал до него. Шумотевицата секна, когато той огледа залата.
- Благодаря ви, че дойдохте, дами и господа, - каза той - Да започваме, а? Това заседание представлява собствено не съд, а разследване. Свиках го с цел проучване на обстоятелствата около изчезването на десет тона от златния резерв от Кралската Банка на Анкх-Морпорк. Доброто име на банката е поставено под въпрос, поради което ние ще разгледаме всички обстоятелства очевидно отнасящи се до въпроса...
- Независимо до къде ще ни доведат те ли?
- Именно, г-н Козмо Разкош. Независимо до къде ще ни доведат те.
- Имам ли Вашата гаранция за това? - не мирясваше Козмо.
- Несъмнено вече я дадох, г-н Разкош. Можем ли да продължаваме? Аз назначих дълбокоерудирания г-н Въртел от „Моркомб, Въртел и Меденокътски” за Юридически Консултант по Разследването. Той ще взема и оценява преки и кръстосани показания, както намери за уместно. Сигурен съм, че на всички е известно, че г-н Въртел внушава абсолютно уважение на Анкх-Морпоркските правни кръгове.
Г-н Въртел се поклони на Ветинари и някое време немигащия му поглед обхождаше остатъка от залата. Задържа се задълго върху редиците Разкошови.
- Първо, по въпроса за златото, - продължи Ветинари, - Представям ви Дръмнот, моят секретар и главен чиновник, който снощи начело на екип от мои старши чиновници инспектира банката и...
- Аз тук подсъдим ли съм? - не издържа Олян.
Ветинари му хвърли един поглед, погледна книжата си и отвърна:
- Тук пред мен е Вашият подпис на приемен документ за някакви десет тона злато. Оспорвате ли автентичността му?
- Не, но си мислих, че това е просто формалност!
- Десет тона злато да са просто формалност? А по-късно не влязохте ли с взлом в трезора?
- Е, да, технически погледнато. Не можех да го отключа, защото г-н Бент припадна в него и остави ключа в ключалката.
- Ах, да, г-н Бент, главният касиер. Той тук ли е днес?
Скоростен оглед установи недостига на Бент в помещението.
- Както разбрах, той е бил в малко обезпокоително състояние, но не е понесъл сериозни увреждания, - каза лорд Ветинари - Командор Ваймс, моля Ви, ще ни окажете ли любезността да изпратите няколко души до местоживеенето му? Бих желал той да се присъедини към нас.
И той пак се обърна към Олян:
- Не, г-н Ментелик, не сте подсъдим, поне засега. По принцип, преди някой да бъде изправен под съд, би било добре да има налице някакво ясно основание да се стори това. Така се смята, че е по-основателно. Трябва да отбележа обаче, че Вие поехте формално отговорността за златото, което по това време явно е било злато и явно е било в хранилището. За да постигнем изчерпателно разбиране на положението в банката по това време, аз възложих на моя секретар да предприеме одит на обстановката в банката, което той с неговия екип извърши тази нощ...
- След като всъщност към този момент не съм подсъдим, ще може ли да се отърва от тези окови? Те сериозно настройват това дело против мен, - прекъсна го пак Олян.
- Да, много добре. Стражи, погрижете се. А сега, ако обичате, г-н Дръмнот?
Ще опера пешкира, мислеше си Олян, докато Дръмнот започна да чете. Каква ли е играта на Ветинари?
Докато Дръмнот караше отекчителната си счетоводна литания, той гледаше хората. Точно насреща му беше обширната черна маса на рода Разкош. Откъм него те изглеждаха като лешояди. Това щеше да отнеме доста време, като се съди по звука на Дръмнотово официално дуднене. Щяха да го натопят и Ветинари ще... Ах, да, и после в някоя уединена стаичка ще има: „Г-н Ментелик, ако не виждате някакви препятствия пред това да ми обясните как постигнахте контрола над тези големи...”
Оживлението край входната врата дойде като дългоочаквано облекчение и ето го сержант Фред Колън, придружен от неразделния си партньор Ноби Нобс, практически плуващ през навалицата. Ваймс си запробива път към него следван в килватера от Захариса. Последва забързано съвещание и през залата преминаха вълни от ужасено вълнение. Олян дочу думата „Убийство!”
Ветинари се изправи и стовари бастуна си върху масата, прекратявайки шумотевицата като с божествена пунктуация.
- Какво се е случило, Командоре? - происка да знае той.
- Трупове, сър. В квартирата на г-н Бент!
- Той убит ли е?
- Несър! - Ваймс набързо и строго се проконсултира със сержанта си - Едното тяло е предварително опознато като Професор Кранбери, сър, не истински професор, този е бил гнусен наемен убиец. Мислихме, че е напуснал града. Другият изглежда е Джак Гръдния Кош, пребит до смърт, - последва още една трескава справка, обаче Командор Ваймс имаше склонноста да повишава гласа си, като се ядоса - „... с какво? На втория етаж ли? Я не ми пробутвай врели некипели! Ами Кранбери? А? Наистина ли ми казваш това, което чух току що? - той се изправи - Съжалявам, сър. Ще трябва лично да огледам местопрестъплението. Мисля, че някой си прави шегичка.
- Ами бедният Бент? - попита Ветинари.
- Нито следа от него, сър.
- Благодаря, командоре, - Ветинари махна с ръка - бързо се връщайте, щом разберете нещо повече. Не можем да допуснем шегички. Благодаря, Дръмнот. Както виждам, не сте открили нищо нередно като се изключи отсъствието на златото. Несъмнено това е облекчение за всички нас. Имате думата, г-н Въртел.
Адвокатът се изправи обкръжен с аура на достолепие и препарати против молци.
- Бихте ли ми казали, г-н Ментелик, каква е била Вашата професия, преди да се установите в Анкх-Морпорк? - започна той.
Та-ка, помисли си Олян поглеждайки Ветинари, работата е ясна. Ако съм добро момче и кажа каквото трябва, ще живея. За известна цена. Благодаря, ама не. Аз не исках нищо друго, освен да направя малко пари.
- Какво сте работили, г-н Ментелик? - повтори Въртел.
Олян огледа редиците зяпачи и се спря на лицето на Метракис. Който му намигна.
- Ммм? - произнесе той.
- Попитах Ви, какво сте работили, преди да пристигнете в този град!
В този момент той дочу един за съжаление твърде познат му бучащ звук и от издигнатата си позиция той беше първият съзрял, как председателят на Кралската Банка се явява иззад завесите от далечния край на залата с чудната си нова играчка хваната здраво в зъбите му. Някакъв фокус с вибрациите придвижваше Калпазанчо със задницата напред по лъскавия мрамор. Публиката в залата заизвива вратове, когато кученцето размахвайки опашка профуча зад стола на Ветинари и се изгуби зад завесите от отсрещната страна.
Аз се намирам в свят, където такова нещо току що се случи, помисли си Олян. Нищо няма значение. Това беше едно невъобразимо разкрепостяващо преживяване.
- Г-н Ментелик, зададох Ви въпрос, - процеди Въртел.
- Ох, извинявайте. Аз бях мошеник.
... и той полетя! Това е то! По-хубаво, отколкото да висиш от някаква си стара сграда! Виж само изражението на Козмо! Ами Метракис! След всичките им кроежи работата им се изплъзна. Сега всичките му бяха в ръцете и той летеше!
Въртел се поколеба:
- Като казвате „мошеник” имате предвид...
- Злоупотреби с доверие. От време на време фалшификации. Самият аз бих предпочел да си мисля, че съм бил по-скоро негодник, ако трябва да съм честен.
Олян видя погледите, които си размениха Козмо и Метракис и вътрешно възликува. Не сте очаквали да стане така, а? А сега ще ви се наложи бая да потичате, за да не изостанете...
Г-н Въртел определено имаше затруднения в това отношение:
- Може ли да се изясним? Вие сте преживявали чрез нарушаване на закона?
- Преди всичко се възползвах от алчността на други хора, г-н Въртел. Мисля че присъстваше и известен образователен елемент.
Г-н Въртел поклати смаяно глава, от което от ухото му, в пълно съответствие със съответствеността, изхвърча една уховрътка.
- Образователен? - изрази изумлението си той.
- Да. Много хора научиха, че никой не продава пръстен с истински диамант за една десета от стойността му.
- След което постъпихте на една от най-висшите държавни длъжности в града? - опита се да надвика надигащия се смях Въртел.
Хората просто се бяха отпуснали. Твърде дълго бяха сдържали дъха си.
- Налагаше се. Иначе щях да бъда обесен, - обясни Олян и добави - отново.
Г-н Въртел изглеждаше потресен и извърна очи към Ветинари:
- Сигурни ли сте, че бихте искали да продължавам, милорд?
- О, да, - отговори Ветинари - До смърт, г-н Въртел.
- Ъ... били сте обесван преди? - обърна се Въртел към Олян.
- О, да. Не бих искал да ми става навик.
Последва още смях.
Въртел отново се обърна към Ветинари, който се усмихваше тънко:
- Това истина ли е, милорд?
- Напълно, - отговори най-спокойно Ветинари - Г-н Ментелик бе обесен миналата година под името Албърт Искрометов, но се оказа, че вратът му е бил много здрав, което е било установено, когато са го полагали в ковчега. Може би сте наясно, г-н Въртел, с древното правно положение Quia Ego Sic Dico? Човек оцелял след обесване може би е бил избран от боговете за друга все още не осъществила се съдба? А доколкото късметът е бил благосклонен към него, аз отсъдих, следователно, да го освободя под гаранция и да му възложа възстановяването на Пощенската Служба, която задача вече беше отнела живота на четирима от моите чиновници. Ако той успееше, чудесно. Ако ли пък не, на града щеше да бъде спестена цената на още едно обесване. Това беше една жестока шега, която, радостен съм да отбележа, завърши за всеобщо благо. Не мисля че някой би оспорил, че сега Пощенската Служба е същинска перла в короната на града? Така че да, вълкът може да си промени нрава!
Г-н Въртел автоматично кимна, после си спомни кой е, седна и запрелиства бележките си. Беше загубил докъде беше стигнал:
- Да преминем, ъ, към въпроса за банката...
- Г-жа Разкош, дама, която мнозина от нас са имали привилегията да познават, наскоро ми се довери, че очаква смъртта си, - съобщи рязко лорд Ветинари - Тя ми поиска съвет относно бъдещето на банката, предвид това, че очевидните и наследници, са били според думите и „най-противната сбирщина порове, която можеш да се надяваш никога да не срещаш”...
Всичките тридесет и един адвоката на Разкошови скокнаха и заговориха като един, заработвайки хонорари на обща стойност AM$119,28. Г-н Въртел им хвърли един поглед.
Г-н Въртел, независимо от казаното по-рано, не внушаваше уважение на правните кръгове на Анкх-Морпорк. Това, което той им внушаваше, беше страх. Смъртта не беше намалила енциклопедичната му памет, нито коварството му, дарбата му за извъртане или сярната киселина в очите му. Не ми се пречкайте днес, съветваше адвокатите този поглед. Не ми се пречкайте, в противен случай ще ви разпердушиня до кокал, че и до костния мозък. Нали знаете онези подвързани с кожа томове, които държите на стената зад бюрото си за да впечатлявате клиентите си? Е, аз съм ги изчел всичките, а половината съм ги написал. Не ми се пречкайте. Не съм в добро настроение.
Един по един те си седнаха. *
/* бел.авт.: Обща цена, включително извънредно работно време и вредни: AM$253,16. */
- Да продължим, - пак взе думата Ветинари - Доколкото разбирам, впоследствие г-жа Разкош е приела г-н Ментелик на интервю и е счела, че той би бил превъзходен управител в най-добрите традиции на семейство Разкош, както и идеален попечител за кучето г-н Калпазанчо, което, съгласно устава на банката, е нейн председател.
Козмо бавно се издигна на крака и пристъпи в центъра на свободния под.
- Най-решително възразявам против инсинуацията, че този пройдоха бил в най-добрата традиция на моето... - започна той.
Г-н Въртел вече беше на крака, като че изстрелян от арбалет. Но колкото и бърз да беше, не можа да изпревари Олян.
- Възразявам! - провикна се той.
- Как смеете да възразявате, - изплю думите си Козмо - след като вече си признахте, че сте нагъл беззаконник?
- Възразявам против допускането на лорд Ветинари, че съм имал каквото и да е общо с най-добрите традиции на семейство Разкош, - отвърна Олян гледайки го в очите, от които май сълзеше нещо зеленикаво - Например аз никога не съм бил пират, нито роботърговец...
Последва велико надигане на адвокати. Г-н Въртел хвърли един поглед. Последва велико изпонасядане.
- Те си го признават, - изтъкна Олян - Пише го в официалната история на банката!
- Вярно е, г-н Въртел, - вметна Ветинари - Прочетох го. Несъмнето тук е приложимо Volenti non fit injuria.
Пак се разнесе бръмченето. Калпазанчо се връщаше в същия стил. Олян се насили да не го поглежда.
- О, това беше наистина долен номер, - изсъска Козмо - Чия история би могла да остане чиста от подобни скандални моменти?
Олян вдигна ръка:
- Моля, моля, аз знам отговора! Моята. Най лошото, което съм правил някога бе да обирам хора, които са си мислили, че обират мен, обаче никога не съм прибягвал до насилие и си върнах всичко. Е, вярно, че обрах няколко банки, добре де, по-точно ги източих, но само защото те бяха допуснали това да е толкова лесно...
- Върнал всичко? - Въртел погледна Ветинари за някакън отговор.
Патрицият обаче се беше загледал над главите на народа, чието внимание почти поголовно бе погълнато от преминаването на Калпазанчо, и само вдигна пръст, неясно дали в подтвърждение или нежелание да бъде безпокоен.
- Да, вероятно си спомняте, че осъзнах погрешността на жизнения си път миналата година, когато боговете... - започна Олян.
- Обрал е няколко банки значи? - намеси се Козмо - Ветинари, трябва ли да разбираме, че напълно съзнателно сте оставил най-важната банка на Анкх-Морпорк в ръцете на известен банков обирджия?
Редиците на Разкошовци скокнаха като един, обединени в защита на парите. Ветинари продължи да си гледа в тавана.
Олян също погледна нагоре. Някакъв диск се белееше във въздуха току до тавана и описал дъгата си, се спусна и уцели Козмо точно между очите. Още един профуча над Олян и се приземи посред Разкошови.
- А да не би да е трябвало да я остави в ръцете на неизвестни банкови обирджии? - извика някакъв глас, докато поразяващото действие на крема засегна всеки фин черен костюм без исключение - Я вижте кой е тук отново!
Втора вълна сладкиши вече се беше издигнала във въздуха и закръжи из залата по траектории, неминуемо завършващи в лицето на някой Разкош. А после някой си проправи път сред тълпата сред стоновете и писъците на онези, които временно се оказаха на пътя му. Защото тези, които съумяха да избегнат настъпването от огромните му обувки, отскачаха настрани точно навреме за да бъдат покосени от стълбата, която беше понесъл новодошлият. Той се обръщаше най-невинно да види какви поразии е сторил и фучащата стълба посичаше всеки недостатъчно бърз да избяга от пътя и. В това обаче, както забеляза Олян, имаше строг метод. Докато той гледаше, клоунът захвърли стълбата, а заедно с нея и четирима души заклещени сред пречките и, така, че ако който и да е от тях се опиташе да се освободи, щеше да причини ужасяваща болка на останалите трима, а в случая с един стражар, също и сериозно влошаване на изгледите за женитба. С червения си нос и смачканата си шапка смешникът нахлу в средата на залата с големи подскоци и грамадните му обувки пляскаха по пода с всяка добре позната крачка.
- Г-н Бент? - възкликна Олян - Вие ли сте?
- Доброто ми старо аверче, г-н Ментелик! - извика клоунът - Мислиш си, че водещият представлението управлява цирка, а? Да, ама само със съгласието на клоуните, г-н Ментелик! Само със съгласието на клоуните!
Бент замахна и метна един сладкиш по лорд Ветинари.
Но още преди тортата да полети, Олян вече беше скочил. Мозъкът му малко се позабави и достави наведнъж всичко, което краката му очевидно сами бяха съобразили: че достойнството на великите люде рядко може да преживее лице омазано с крем от торта, че снимката на покрития с карамел Патриций във „Вестника” би разтърсила властта в града и най-вече, че в един пост-Ветинаристичен свят той, Олян, надали би видял утрешния ден, каквато амбиция той лелееше през целия си живот. В тих унес той се носеше накъм прииждащата орис, протягайки бавните си като охлюви пръсти, докато тортата хвърчеше към срещата си с историята.
Удари го в лицето.
Ветинари не се и помръдна. Кремът пръсна и четиристотин очи проследиха в захлас капката насочила се към Патриция, който я хвана в и без това вдигнатата си ръка. Тихичкото пльосване в дланта му беше единственият звук в цялото помещение.
Ветинари огледа уловения крем. Потопи пръста си в него и го опита на вкус. Вдигна замислено очи към тавана, докато цялата зала бе спотаила общия си дъх и после се произнесе:
- Това очевидно е ананас.
И настанаха бурни и продължителни аплодисменти. Така и трябваше да бъде. Дори и да мразиш Ветинари, нямаше как да не се възхитиш на усета за време.
И ето че той слезе по стъпалата и пристъпи към вцепенилия се от страх клоун.
- Клоуните не управляват моя цирк, сър, - каза той, хвана го за големия му червен нос и го изтегли назад колкото позволяваше ластикът - Ясен ли съм?
Клоунът извади тумбеста тромба и тъжно бипна.
- Добре. Радвам се че постигнахме съгласие. А сега бих искал да говоря с г-н Бент, моля.
Този път бибипкането беше двойно.
- О, да, той е, - възрази Ветинари - Да го извадим ли за всички послушни дечица? Колко прави 15,3 процента от 59,66?
- Оставете го на мира! Просто го оставете на мира!
Многострадалната публика отново се раздели, този път за разрошената г-ца Дрейпс, възмутена и разярена като квачка. Тя притискаше нещо тежко към скромните си гърди и Олян осъзна, че това са куп счетоводни книги.
- Ето за какво става дума всъщност! - провъзгласи триумфално тя разпервайки широко ръце - Той не беше виновен! Те се възползваха от него!
Тя насочи обвинителен пръст към капещите редици Разкошови. Ако беше допустимо една богиня на войната да носи строга блуза и коса бързо разпиляваща се от стегнатия си кок, то г-ца Дрейпс би могла да бъде обожествена.
- Те бяха! Те продадоха златото още преди години.
Всеобщ възторжен рев се надигна от всички страни не съдържащи Разкош.
- Да бъде тишина! - викна Ветинари.
Адвокатите се надигнаха. Г-н Въртел хвърли един поглед. Адвокатите насядаха.
А Олян избърса ананасовия крем от очите си тъкмо навреме.
- Внимавайте! Той има маргаритка! - викна той, след което си помисли: „Току що изкрещях „Внимавайте! Той има маргаритка!” и се боя, че никога няма да забравя колко смущаващо е това”.
Лорд Ветинари погледна надолу към неправдоподобно голямото цвете на ревера на клоуна. Малка капчица вода проблясваше върху почти добре прикритата дюза.
- Да, - каза той - знам. И така, господине, аз съм напълно убеден, че Вие сте г-н Бент. Разбирате ли, разпознах Ви по походката. В случай, че не сте, единственото което Ви остава е да натиснете. А единственотокоето ще ми остане на мен, е да пусна. И така, повтарям: Бих искал да говоря с г-н Бент.
Понякога боговете просто нямат усет за момента, мислеше си Олян. Би трябвало да се разнесе гръм, отекващ тръбен звук, изпълнен с напрежение акорд, изобщо поне някакво небесно подтвърждение, че е настъпил моментът на ис...
- 9,12798, - проговори клоунът.
Ветинари се усмихна и го потупа по рамото:
- Добре дошли отново при нас, - каза той и се огледа за д-р Белолик от Гилдията на Шутовете - Докторе, бихте ли се погрижили за г-н Бент, ако обичате? Мисля, че той има нужда да побъде сред свои хора.
- За нас би било чест, милорд. Седем торти едновременно във въздуха и заклещване в стълба с четирима души? Образцово изпълнение! Който и да сте, братко, предлагам Ви шегаджийско ръкостискане за добре дошъл...
- Никъде няма да ходи без мен, - заяви намръщено г-ца Дрейпс, когато белоликият клоун пристъпи напред.
- Действително, кой би могъл да си въобрази нещо друго, - намеси се Ветинари - И, моля Ви, нека гостоприемството на Вашата Гилдия важи и за младата дама на г-н Бент, докторе, - добави той за изненада и удоволствие на г-ца Дрейпс, която всеки миг не преставаше да е „дама”, но още преди години неохотно се бе простила с „млада”.
- И, моля ви, някой да освободи тези хора от стълбата. Мисля, че ще е необходим трион, - продължи Ветинари - Дръмнот, ще съберете ли тези любопитни нови документи, толкова любезно предоставени ни от младата дама на г-н Бент? Освен това мисля, че г-н Разкош има нужда от лекарска помощ...
- Аз... нямам... нужда!
Козмо с течащ от него крем, се мъчеше да остане изправен. Болезнено беше дори само да го гледа човек. Той успя някак да насочи яростен, но треперещ пръст към натрупаните счетоводни книги:
- Това, - провъзгласи той - е собственост на банката!
- Г-н Разкош, на всички тук ни е ясно, че сте болен... - започна Ветинари.
- Да, искаше ти се всички да повярват на това, а ... самозванецо! - отвърна Козмо видимо олюлявайки се.
В негоите уши публиката изръкопляска.
- Кралската Банка на Анкх-Морпорк, - каза Ветинари не откъсвайки очите си от Козмо - се гордее с подвързаните си с червена кожа счетоводни книги, без изключение с гравиран върху тях със златно фолио герба на града. Дръмнот?
- Тези са евтини с картонени корици, сър. Могат да се купят навсякъде. Почеркът в тях обаче е несъмнено от нетрепващата ръка на г-н Бент.
- Фалшиви, - каза Козмо като че с няколко пръста дебел език - всичките са фалшиви. Откраднати!
Олян огледа наблюдаващите го хора и видя общото изражение. Каквото и да си мисли човек за него, не е приятно да видиш, как някой се разкапва пред очите ти. Няколко стражари се запромъкваха предпазливо към него.
- През живота си никога не съм крала, - заяви г-ца Дрейпс, наежена колкото за цяла армия таралежи - Те бяха в гардероба... - тя се поколеба, но реши че по-добре да е алена отколкото сива - Хич не ме интересува, какво ще си помисли лейди Дийрдри Вагон! И освен това погледнах в тях! Вашият баща взе златото и го разпродаде и го принуди да го прикрие с цифри! И това не е и половината от всичко!
- ... Преекасна пепруда, - измънка Козмо примигвайки накъм Ветинари - Ти веч не си мен. Миля зминах в бувките ти!
Олян също се запромъква накъм него. Козмо изглеждаше сякаш всеки момент ще вземе да избухне, или пък да припадне или просто да се хвърли на врата на Олян бръщолевейки неща от рода на: „Ти с’ми най-добрия др’гар, най-добрия, аз и ти рещу целя свят, братче”. Зеленикава пот се лееше от лицето му.
- Струва ми се, че ще е добре да полегнете, г-н Разкош, - обърна се към него Олян.
Козмо се опита да го фокусира.
- ...бра болка, - сподели му разкапващият се човек - Имм си шапката, имм си меча от на иляд’души…
И със стоманен шепот изникна сиво острие с гадни червени отблясъци и се насочи право между очите на Олян. То не трепереше. Зад него целият Козмо се тресеше и се олюляваше, но мечът си стоеше твърдо и непоклатимо.
Приближаващите се стражи малко позабавиха темпото. В тяхната работа се предполагаше да има пенсия.
- Моля ви никой да не мърда. Мисля, че мога да се оправя с това, - каза Олян примижавайки срещу меча. Време беше за деликатност...
- О, това е просто глупаво, - обади се Пучи втурвайки се напред тракайки с токчета - Няма нищо от което да се срамуваме. Златото не е ли наше? Кой го е грижа, какво е писал той в някакви си тефтери?
Легионите адвокати на Разкошови много предпазливо се изправиха на крака, а двамата наети от Пучи настоятелно и зашепнаха нещо. Тя обаче ги пренебрегна. Сега всички погледи бяха насочени към нея, а не към брат и. Всички и обръщаха внимание на нея.
- Не бихте ли могли да помълчите малко, г-це Разкош? - помоли я Олян.
Неподвижността на меча го безпокоеше. Някаква частица от Козмо все още функционираше наистина добре.
- О да, и аз така си мислех, че ще поискате да ми затворите устата, да, ама аз няма! - възкликна злорадно Пучи. И също като Олян сгащен от отворен бележник, тя възторжено се хвърли напред без да му мисли - Как може да откраднем нещо, което и без друго си е наше, а? Какво толкова, че Татко е намерил по-добро приложение на проклетото му злато? Та то просто си се въргаляше там! Честно казано, не разбирам, защо сте се впрегнали толкова? Нали всички го правят. Това не е кражба. Искам да кажа, нали златото все пак същетвува? В пръстени и прочее. Не е като някой да е взел да го изхвърли. Кой го интересува, къде е?
Олян подтисна импулса да погледне останалите присъстващи банкери. Значи така, всички го били правили, а? Пучи тази година нямаше да получи много прасоколедни картички. А брат и се беше втренчил в нея ужасен. Останалите от родата, които все още не бяха погълнати в обезкремяването си, се стараеха да създадат впечатление, че никога досега не са виждали Пучи. Коя е тази луда жена? - питаха техните лица. Кой я е пуснал тук? Какви ги говори?
- Мисля, че брат Ви е много болен, госпожице, - каза Олян.
Пучи пренебрежително отметна безспорно прекрасните си къдрици.
- Не се грижете за него, той просто се прави на глупак, - рече тя - Прави го само за да привлече внимание. Хлапашките му глупости, че искал да бъде Ветинари, все едно някой с ума си би...
- От него капе нещо зелено, - настоя Олян, но нищо не можеше да пробие баража и от бръщолевене.
Той се вгледа в изтерзаното лице на Козмо и всичко се проясни. Брадата, шапчицата, бастуна с меча, о да, с кичозната идея на някого, как би трябвало да изглежда меч изкован от желязото от кръвта на хиляда мъже. Ами убийството на майстора на пръстени? Какво ли имаше в тази зловонна ръкавица...?
Това си е моят свят. Знам какво да направя.
- Поднасям Ви извиненията си! Вие сте лорд Ветинари, нали? - обърна се към Козмо той.
За момент Козмо се стегна и през него просветна искра величественост.
- Точно така! Да, точно така, - вдигна вежда той.
После се отпусна и дундестото му лице също спихна.
- Имам пръстена. Вет’наревия пръстен, - измънка той - ‘съшнос си е мой. Добра болка…
И мечът също падна.
Олян го сграбчи за лявата ръка и смъкна ръкавицата. Тя излезе с шльокащ звук и невъбразимо, носопоразяващо лоша миризма. Най-близкият страж повърна. Толкова много цветове, помисли си Олян. Толкова много ... извиващи се неща... И сред цялата гнойна маса все още можеше да се види неоспоримият матов проблясък на стигий.
Олян хвана Козмо за другата ръка.
- Мисля, че е време да излезете навън, милорд, сега след като сте Патрицият, - каза той гръмко и отчетливо - Трябва да се срещнете с народа...
Още веднъж вътрешният Козмо хвана хлъзганите юзди, достатъчно за олигавената уста да произнесе:
- Да, това е много важно... - след което пак изпадна до: - Болен съм. Пръста ми нещо е странен...
- Слънчевата светлина ще му се отрази добре, - поведе го внимателно за ръка Олян - Вярвайте ми.

към глава 12:

- Vox Pop
Някой по-стриктно придържащ се към латинския език би казал, че по-правилно ще е „vox populis”, което значи „глас народен”.

- „...древното правно положение Quia Ego Sic Dico...”
На латински: „Защото аз казвам така”

- Volenti non fit injuria
Това е наистина правно положение от кръглия свят, буквално от латински значещо „доброволецът не понася щети”, което значи, че съзнателно подложилият се на риск не може да претендира на обезвъзмездяване.

- доктор Белолик
или на английски Whiteface - това е доминиращият клоун в традиционният англоезичен цирк. Облечен в бяло, с белосано лице, островърха бяла шапка, той обикновено се държи така, че шегите биват понасяни от други клоуни (или не-клоуни).

Само да кажа БЛАГОДАРЯ за поредната книга

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Остава ся и с Thud! да се заемеш...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Остана само тринадесета глава.
Нали? :)