Олян стигна бегом до банката и се втурна право към малката вратичка под стълбището. Долу в подземието му харесваше. Беше прохладно и спокойно, като се изключат гъргоренето на Бълбукатора и писъците. Момент, това последното май не беше редно, нали?
Розовите миазми на неволното безсъние се завихриха в главата му когато той отново се впусна в бяг.
Екс-Бухльо седеше на един стол, очевидно чисто обръснат като се изключи малката заострена брадичка. Нещо като метален шлем беше закрепено на главата му, от който излизаха жици водещи към искрящо и прещракващо устройство, което само един Игор би пожелал да разбере. Във въздуха тегнеше мирис на гръмотевична буря.
- Какво правиш на горкия човек? – изкрещя Олян.
- Променям му ума, шър, - отговори Игор и включи огромен шалтер.
Шлемът избръмча. Менгеме премигна.
- Гъдел ме е, - спомена той – И не знам защо има вкус на ягоди.
- Ама ти гърмиш със светкавици право в главата му! – възмути се Олян – Това е варварство!
- Не, шър. Варварите не ражполагат ш такива въжможнощи, - отвърна гладко Игор – Не правя нищо друго ошвен да отщраня вшичките му лоши шпомени и да ги шкладирам ... – тук той дръпна някакво покривало и разкри голяма стъкленица със зелена течност, в която киснеше нещо кръгло и набучено с още повече жици – ... в това!
- Значи му пъхаш мозъка в някакъв ... алабаш?
- Това е ряпа, шър.
- Невероятно е какво могат да постигнат само, нали? – обади се един глас до лакътя на Олян.
Той погледна надолу. Г-н Менгеме, вече без шлема, се озари в усмивка. Изглеждаше лъснат и стегнат, като продавач на обувки от по-висока категория. Игор беше постигнал дори и трансплантация на костюм.
- Добре ли си? – загрижи се Олян.
- Отлично!
- Как е... усещането?
- Трудно е да се изрази, - замисли се Менгеме – Но звучеше точно както мирише вкусът на малините.
- Нима? О. Тогава предполагам че всичко е наред. Наистина ли се чувствате добре? В себе си?
Олян трескаво търсеше ужасяващия дефект. Трябваше да го има. Обаче Бух... Ексцентрик изглеждаше щастлив и преизпълнен с увереност мъж, готов да посрещне всичко с което му излезе животът и да го тръшне. Игор си намотаваше жиците с много самодоволна усмивка на онова, което под всичките му белези вероятно беше неговото лице.
Олян почувства лека вина. И той беше юбервалдстко момче, и той беше слязъл през Виелинуския проход в търсене на благосъстояние ... поправка, на благосъстоянията на другите ... и не му прилягаше да прихваща модния равнинен предразсъдък срещу рода на Игорите. В крайна сметка нима те просто не прилагаха на практика онова, което велегласно изповядваха толкова много жреци: че плътта е само грубичка дреха от евтино платно носено от невидимата и безсмъртна душа, следователно нима размяната на късове и парчетии все едно са резервни части можеше да е по-лоша от държенето на калпав дюкян за дрехи втора употреба? Постоянен източник на болезнено учудване за Игорите беше как хората не могат да осъзнаят, колко разумно и предвидливо е това, най-малкото докато секирата не се изметне и на хората не им дотрябва спешно протегната в помощ ръка. Защото дойдеше ли това време, дори и един Игор изглеждаше добре.
Най-често те изглеждаха ... услужливи. Игорите с тяхната невъзприемчивост към болката, чудодейните си целебни средства и възхитителната си способност да си правят сами на себе си хирургически операции с помощта на ръчно огледалце, очевидно биха могли и да не изглеждат като поизгърбени лакеи престояли някой месец под дъжда. Всичките Игорини изглеждаха зашеметяващо, но винаги имаше все нещо: изящно извит белег под едното око, декоративен шев на китката или още нещо за Изгледа. Това беше шокиращо, но пък сърцето на един Игор винаги си беше на мястото. Или поне някое сърце.
- Ами, ъ... браво, Игор, - смотолеви Олян – Значи тогава сме готови да се заемем с нашия доларов знак, а, г-н ъ... Менгеме?
Усмивката на г-н Менгеме грееше като слънце.
- Вече я свърших! – провъзгласи той – Още тази сутрин!
- Невъзможно!
- Наистина я направих! Елате да я видите!
Дребният човечец отиде до масата и взе лист хартия. Банкнотата искреше в пурпурно и златно. Излъчваше пари на вълни. Сякаш се рееха над хартията като някакво вълшебно килимче. Внушаваше богатство и тайнственост и традиционност...
- Ще изкараме толкова много пари! – възхити се Олян.
Добре би било, довави той наум. Ще трябва да отпечатаме поне 600000 от тях, освен ако не измисля по-големи деноминации.
Да но ей я на, толкова красива, че да ти се доплаче, и да изпонаправиш много като нея и да си ги сложиш в портмонето...
- Как успя да я направиш толкова бързо?
- Всъщност повечето от това си е чиста геометрия, - обясни г-н Менгеме – Г-н Игор беше толкова добър да ми стъкми едно малко устройство, което много ми помогна. Естествено, тя още не е довършена, още не съм започнал с другата страна. Мисля още сега да се захвана с нея на свежа глава.
- Значи мислиш, че можеш да я направиш и по-добра? – ахна Олян в страхопочитание пред гения.
- Чувствам се толкова ... пълен с енергия! – сподели Менгеме.
- Това ще да е онези елек-трикови флуиди, предполагам, - рече Олян.
- Не, имам предвид, че ми е толкова ясно, какво точно трябва да се направи! Преди всичко беше като ужасна тежест, която трябваше да вдигна, сега обаче всичко е ясно като ден!
- Е добре, радвам се да го чуя, - каза Олян без да е напълно сигурен че се радва – А сега извинявайте, имам да оправям банка.
Той се втурна между арките и излезе в главната зала през непретенциозната врата точно навреме за да избегне на косъм сблъсък с Криви.
- А, г-н Ментелик, чудех се, къде ли сте ...
- Това нещо важно ли е, г-н Криви?
Главният касиер изглеждаше обиден – нима изобщо би го безпокоил за нещо, което да не е важно.
- Има голяма група мъже пред Монетния двор, - съобщи той – С тролове и каруци. Те казват, че щели да монтират тук – Криви потръпна – печатарска машина!
- Точно така, - кимна Олян – Те са от Тиймър & Спулс. Парите ще трябва да се печатат тук. Така ще изглежда по-официално и ще можем да контролираме, какво излиза от вратата.
- Г-н Ментелик, Вие превръщате банката в някакъв ... цирк!
- Добре де, аз съм човекът с цилиндъра, г-н Криви, което струва ми се ме прави водещия представлението! – засмя се той за да поразведри обстановката, но лицето на Криви изведнъж стана като буреносен облак.
- Нима, г-н Ментелик? А кой Ви е казал, че водещият представлението ръководи цирка? Дълбоко грешите, сър! Защо пренебрегвате останалите участници?
- Защото те не са наясно, в какво е същината на една банка. Ще дойдете ли с мен в Монетния двор?
Той закрачи през главната зала, макар че му се налагаше да лавира и да се провира между опашките.
- А Вие значи сте наясно със същината на банката, така ли, сър? – не се предаваше Криви следвайки го с отривистата си походка на фламинго.
- Аз се уча. Защо пред всяко гише има по опашка? – повдигна въпрос той – Така ако един клиент се забави повече, цялата опашка ще трябва да чака. И ще започнат да прескачат от опашка на опашка и докато се усетим, някой ще свърши с противно нараняване на главата. По-добре ще е с една голяма опашка, а на хората кажете да отиват до първото освободило се гише. Хората няма да ги притеснява, че опашката е дълга, ако виждат, че се движи... Извинете, господине!
Това последното го каза на един клиент, с който се блъснаха, който се поизправи, ухили се на Олян и произнесе с глас от миналото, което трябваше да си остане погребано:
- Я, ама това да не е старото ми приятелче Албърт. Добре си се уредил тук, а? – непознатият запелтечи през зле прилягащите му зъби – Ц тоя ми тци бляцкав коцтюм!

Миналото на Олян придойде пред очите му. Дори не му се наложи да прибегне до неудобствата на умирането, макар че се чувстваше, сякаш и това предстои.
Беше Метракис. Нямаше кой друг да е освен Метракис.
Паметта на Олян го халоса с торба пясък, няколко пъти поред. Това чене! Проклетото му чене! То беше радостта и гордостта на този човек. Беше го измъкнал от устата на един старец, когото беше ограбил, докато нещастникът умирал от страх! Шегуваше се, че то имало свой собствен живот! И се измяташе и запецваше и се приплъзваше и изобщо пасваше толкова зле, че веднъж се извъртя в устата му и го захапа по гръкляна! Понякога го вадеше и му говореше! И, ох, беше толкова старо, че почернелите зъби бяха издялани от моржова кост, а пружината беше толкова силна, че понякога отмяташе горнището на главата му толкова назад, че можеше да погледнеш право през ноздрите му!!
Всичко си излезе като скапана стрида.
Той беше просто Метракис. Никой не му знаеше личното име. Олян се беше сдружил с него веднъж, ами, някъде преди десет години и те проведоха старата шашма с наследника една зима в Юбервалд. Беше много по-възрастен от Олян и все още имаше онзи сериозен професионален проблем, заради който миришеше на банани.
Той беше гадно човече. Профеионалистите си имат своята гордост. Все трябва да има хора, които да не грабиш, неща, които да не крадеш. И трябваше да си имаш стил. Нямаш ли стил, никога няма да се издигнеш.
Е, Метракис нямаше стил. Не използваше насилие, освен когато липсваше абсолютно всякакъв шанс за отпор, но в този човек имаше някаква обща, сбъркана, къркореща злоба, от която на Олян му се гадеше.
- Проблем ли има, г-н Ментелик? – попита Криви втренчен в Метракис.
- Какво? О... не... – поосвести се Олян.
Това е изнудване, мислеше си той. Заради онази проклета снимка във вестника е. Обаче той не може да докаже нищо, ама нищичко.
- Имате грешка, господине, - каза Олян.
Той се огледа. Опашките си се придвижваха и никой не му обръщаше внимание.
Метракис наклони глава настрана и изгледа Олян с любопитство:
- Гречка ли, цър? Модже. Модже и да е гречка. Ц тоя мой дживот по пътичтата, вцеки ден кат цречтам нови хора, нали радзбирате ... добре де, не радзбирате, понедже чтото не цте Албърт Ицкрометов. Ама чудна работа, чтото имате неговата уцмивка, цър, както е мъчна работа да це промени уцмивката на някой, а Вачата уцмивка, цър, ами тя е цякач малко пред лицето Ви, катче надцъртате ицдзад нея цляк. Цъщо като на младия Албърт Ицкрометов уцмивката. Чевръцто момче бече той, много чевръцто, ама много, науджих го адз на вцичко, дето го дзнаех.
... което отне не повече от десет минути, спомни си Олян, а после ми трябваше цяла година, докато успея да забравя туй онуй от него. От такива като тебе на престъпниците им излиза лошо име...
- ... та, цър, чудите це цигурно Вие, модже ли вълка да ци цмени коджата? Модже ли оня чмекер, дето го дзнаех, да дзабрави чирокия и удобен път дзаради тецния и трънлив? – той хвърли кратък поглед към Олян и добави – Опаа! Не, радзбира це, ама не, как чте це чудите, като понедже никога не цте ме видждали доцега. Да ама мен ме цгачтиха в Пцевдополиц, нали радзбирате, и ме хвърлиха в дранголника и там цречтнах Ом.
- Защо? Той пък какво е направил? – беше глупаво, но Олян не успя да се сдържи.
- Чегувате це Вие, цър, чегувате це, - рече скръбно Метракис – Адз обаче цъм нов човек, цъвцем нов. И цега моята миция е да ноця благи вецти, цър, - в този момент Метракис измъкна с бързината на змия очукана тенекия от омазнения си елек – Прецтъпленията ми ме гнетят като вериги от нагоречтено джелядзо, цър, като вериги, адз обаче съм човек петимен да це разтоваря от туй бреме чрез добри дела и идзповед, като поцледното е оцобено ваджно. Много ми це е нацъбрало на дучата и ц него нямам цпокоен цън, цър, - той раздрънка тенекията – Дза дечицата, цър?
Това сигурно щеше да мине по-добре, ако досега не те бях виждал да го правиш и друг път, помисли си Олян. Разкаялият се разбойник беше едно от най-старите мошеничества в учебника.
- Добре, радвам се да чуя това, г-н Метракис, - каза той – Съжалявам, но не съм приятелят, когото търсите. Защо пък да не Ви дам някой друг долар ... за дечицата.
Монетите издрънкаха по дъното на тенекията.
- Много цъм Ви благодарен, г-н Искрометов, - каза Метракис.
Олян леко се усмихна:
- Фактически аз не съм г-н Искрометов, г-н...
Нарекох го Метракис! Ей така! Нарекох го Метракис! Да ми е споменал името си? Той забеляза ли? Няма как да не е забелязал!
- ... извинявам се, исках да кажа, отче, - замаза положението той и някой случаен човек дори не би забелязал незначителната пауза и бая припряното измъкване. Метракис обаче не беше случаен човек.
- Благодаря Ви, гоцподин Искрометов, - отвърна той и Олян чу и натъртването на „господин” и взривоопасно сардоничното „Искрометов”. Това значеше „Пипнах ли те!”
Метракис намигна на Олян и пое през залата на банката тръскайки тенекията си под кръвосмразяващия дрънчащ акомпанимент на зъбите му:
- Проклет и триджди проклет е пльонк! ондзи, който краде чредз думи, дзаджтото едзикът му чте дзалепне дза небцето му цък! Отделете по някоя дребна монетка дза горките цирачета шляп! Братя и цецтри! Ондзи, който джвянк! даде, на него чте му це, обчто дзето, въдздаде...
- Ще извикам охраната, - заяви твърдо г-н Криви – Ние не допускаме просяци в банката.
Олян го хвана за ръката и се намеси припряно:
- Не, не и с всичките тези хора наоколо. Надругаване над човек в расо и тем подобно. Няма да изглежда добре. Мисля че скоро сам ще си тръгне.
Сега той ще ме остави да увра, мислеше си Олян, когато Метракис се насочи най-безгрижно към вратата. Той така действа. Ще изчака. А после ще изскочи и ще иска пари, отново и отново.
Добре, но какво би могъл да докаже Метракис? Но дали изобщо ще има нужда да доказва нещо? Започне ли да разправя наляво и надясно за Албърт Искрометов, достатъчно ще влоши нещата. Ветинари дали би го хвърли на вълците? Може би. Вероятно би. Можеш да си обзаложиш шапката, че нямаше да я захване онази игра с възкресяването, без да си има купища резервни варианти.
Добре, най-малкото той имаше известно време. Метракис няма да избързва. Той обичаше да гледа как хората се гърчат.
- Добре ли сте? – попита Криви.
Олян се завърна в реалността.
- Какво? А, идеално.
- Не бива да поощрявате този род хора тук, знаете ли.
Олян се стегна.
- В това отношение сте напълно прав, г-н Криви. Да вървим в Монетния двор.
- Да, сър. Но Ви предупреждавам, г-н Ментелик, тези мъже не могат да бъдат прелъгани с красиви думи!

- Инспектори... – произнесе десет минути по-късно г-н Сенчестов, опипвайки думата с език като бонбонче.
- Имам нужда от хора, които ценят високите традиции на Монетния двор, - каза Олян и не добави: „примерно това да се правят монети много, ама много бавно и да си вземат работата и за вкъщи”.
- Инспектори, - повтори г-н Сенчестов.
Зад него Мъжете от будките с шапки в ръце примигваха като бухали към Олян, освен когато г-н Сенчестов говореше, а тогава те го гледаха в тила. Бяха се натъпкали в официалната будка на г-н Сенчестов, построена високо на стената като лястовиче гнездо. Скърцаше щом някой помръднеше.
- И, разбира се, все още ще имаме нужда от някои от вас да се оправяте с надомниците, - продължи Олян – но основната ви задача ще бъде да наблюдавате хората на г-н Спулс да пристигат навреме, да спазват вътрешния ред и да съблюдават изискванията за сигурност.
- Сигурност, - повтори г-н Сенчестов като че опитвайки думата на вкус.
В очите на Мъжете Олян можеше да види злобни проблясъци. Които гласяха: „тези копелета може и да ни вземат Монетния двор, но за да излязат от тук, ще трябва да минат покрай нас. Ха-ха!
- И разбира се, можете да си запазите будките, - добави Олян – Освен това имам планове за юбилейни монети и други изделия, така че вашите умения няма да останат неизползвани. Какво ще кажете?
Г-н Сенчестов се спогледа с колегите си и отвърна:
- Бихме искали да обсъдим това.
Олян им кимна, хвърли един поглед на Криви и се спусна по скърцащата паянтова стълба до пода на Монетния двор, където частите на новата преса вече се сглобяваха. Като ги видя Криви леко потръпна.
- Те, знаете ли, няма да приемат, - продума той с неприкрита надежда в гласа си – Стотици години наред те са работили по един и същи начин! И са истински майстори!
- Каквито са били и хората изработвали кремъчни остриета, - контрира Олян.
В действителност той сам беше учудил себе си. Трябва да беше заради срещата с Метракис. Беше накарала ума му да запрепуска.
- Вижте, не ми харесва да виждам занемарени умения, - рече той – Но аз ще им дам по-добри заплати и почтена работа и ще им запазя будките. Няма да видят по-добра оферта и за сто години...
Някой се заспуска по люлеещото се стълбище. Олян го разпозна като Младия Алф, който, колкото и да е странно, някак бе успял да намери работа в Монетния двор все още твърде млад за да се бръсне, но определено достатъчно възрастен за да е на петна.
- Ъ, Мъжете рекоха, дали ще има значки? – каза момчето.
- Всъщност имах предвид униформи, - не закъсня с отговора си Олян – Сребърни нагръдници и леки сребърни плетени ризници, така че да изглеждате впечатляващо ако имаме посетители.
Хлапето извади лист хартия от джоба си и се свери с него.
- А папки с закопчалки няма ли да има? – попита то.
- Ама разбира се, - обеща Олян – А също и свирки.
- А това, ъ, за будките нали е сигурно?
- Аз съм човек на думата си, - увери го Олян.
- Вие сте човек на думите, г-н Ментелик, - рече Криви, когато момчето се прибра по клатушкащите се стълби – Обаче се опасявам, че те ще ни доведат до разруха. Банката има нужда от солидност, надеждност ... всичко представлявано от златото!
Олян рязко се извърна. Денят изобщо не му беше добър. То и нощта не му беше добра.
- Г-н Криви, в случай че не одобрявате това, което правя, чувствайте се свободен да напуснете. Ще Ви дам добра характеристика и всичките дължими Ви заплати!
Криви го изгледа сякаш го бяха зашлевили:
- Да напусна банката ли? Да напусна банката? Как бих могъл да направя това? Как смеете!
Над тях хлопна врата. Те вдигнаха погледи. Хората от Будките слизаха по стълбите в тържествено шествие.
- Сега ще видите, - прошепна Криви – Това са мъже със сериозни стойности. Изобщо няма да искат да си имат работа с Вашата лъскава оферта, г-н ... водещ цирковото представление!
Мъжете бяха стигнали до основата на стълбището. Без нито една дума всички погледнаха г-н Сенчестов, който се втренчи в Олян.
- Будките остават, нали така? – рече той.
- Вие да не би да се пречупихте? – ахна невярващо Криви – След стотици години?
- Зна-ачи, - обясни се г-н Сенчестов – аз с момчетата тук си поговорихме едно хубаво, значи, а във времена като тея човек трябва да се грижи за будката си. А с надомниците нали няма да има проблеми?
- Аз, г-н Сенчестов, за елима и на барикадите ще изляза, - увери го Олян.
- Ние пък, значи, си поговорихме снощи с някои момчета от Пощата, та те ни казаха, че на думата на г-н Ментелик можело да се вярва, щото той бил прям като тирбушон?
- Като тирбушон? – повтори в шок Криви.
- Ами да, ние и за това ги попитахме, - продължи Сенчестов – А те ни казаха, че той ги въртял все едни завъртяни, ама всичко било наред, щото адски го бивало да вади тапи!
Лицето на г-н Криви стана съвсем безизразно.
- А, - заключи той – Това несъмнено е някоя замъгляваща здравото съждение шега, която не бих могъл да разбера. Ако ме извините, насъбрала ми се е много работа, изискваща вниманието ми.
И мятайки нагоре надолу ходила все едно вървеше по някаква невидима движеща се стълба, г-н Криви си тръгна припряно и троснато.
- Отлично, господа, благодаря ви за готовността ви да съдействате, - каза Олян все още загледан в отдалечаващата се фигура – Аз пък от своя страна ще поръчам тези униформи още тоя следобяд.
- Голям бързак сте бре Надзорнико, - рече г-н Сенчестов.
- Помайваш ли се, и грешките ти ще те застигнат! – каза Олян.
Те се засмяха, защото той го беше казал, обаче ликът на Метракис се надигна в ума му и, съвсем несъзнателно, той пъхна ръка в джоба си и напипа гумената палка. Е, сега ще трябва да се научи да я ползва, защото оръжие, което разнасяш без да знаеш да си служиш с него, принадлежи на врага ти.
Беше я купил... всъщност защо? Защото беше като със шперцовете: нещо, което да доказва, ако ще само за пред него си, че все още не се е предал, не и до край, че частица от него все още е волна. Също както и всичките онези подготвени други самоличности, плановете за бягство, скривалищата с пари и дрехи. Те бяха за да го уверат, че когато поиска, ще може да напусне всичко това, да се разтвори в тълпата, да каже сбогом на бумащината и на графиците и на нескончаемото, ама некончаемо желаене. Обещаваха му, че може да захвърли всичко, когато поиска. На часа, на минутата, на секундата. И точно защото би могъл, той се въздържаше да го направи, ... всеки час, всяка минута, всяка секунда. Сигурно имаше някаква причина да е така.
- Г-н Ментелик! Г-н Ментелик! – един млад служител се промъкна покрай калъбълъка на Монетния двор и спря задъхан пред Олян – Г-н Ментелик, там в залата дойде да Ви види една дама и ние три пъти и благодарихме, че не пуши, а тя все не престава!
Образът на проклетия му Метракис се изпари и бе заменен от друг, далеч по-приятен.
О, да. Ето тази причина.

Г-ца Прелест-Хубавинка Миличкова, позната на Олян като Бодилчето, беше застанала посред залата. Олян просто се насочи към пушека.
- А, здравей, - каза тя и толкова – Може ли да ме измъкнеш от това тук? – тя посочи с незаетата си с пушене ръка. Персоналът многозначително я беше обкръжил с високи бронзови пепелници, пълни с бял пясък.
Олян изблъска няколко от тях и я пусна да мине.
- Как беше... – започна той, но тя го прекъсна.
- Ще ти разправям, докато вървим.
- Накъде? – попита с надежда Олян.
- Невиждания Университет, - обяви Прелест-Хубавинка и тръгна към вратата.
През рамото и беше преметната голяма плетена чанта. Като че беше тъпкана със слама.
- Значи не на обяд? – омърлуши се Олян.
- Обядът може и да почака. Това е нещо важно.
- О.

В Невиждания Университет, където всяко ядене е важно, си беше време за обяд. Трудно беше да се намери време, когато тук не се ядеше нещо. Библиотеката беше необичайно празна и Прелест-Хубавинка отиде до най-близкия магьосник не изглеждащ погълнат в някакво занимание и заяви:
- Искам незабавно да видя Шкафа с Любопитни предмети!
- Не мисля че имаме такова нещо, - отвърна магьосникът – От кого беше това?
- Моля, не ме лъжете. Казвам се Прелест-Хубавинка Миличкова и, както можете да си представите, не са ми останали много нерви. Баща ми ме водеше тук, когато вашите хора го помолиха да дойде да погледне Шкафа, някъде преди двадесет години. Искали сте да разберете как работят вратичките му. Все някой трябва да си спомня. Беше в една голяма стая. Много голяма стая. И имаше много, ама много чекмеджета. И странното беше, че ...
Магьосникът припряно вдигна ръце, като че отпъждайки всякакви допълнителни думи и предложи:
- Ако може да изчакате само една минутка?
Минаха пет минутки. От време на време някоя глава с островърха шапка надничаше иззад някой рафт да ги погледне и се криеше като сметнеше, че са я забелязали.
Прелест-Хубавинка запали още една цигара. Олян и посочи една табела, на която пишеше: „Ако пушите, благодарим Ви, че ще Ви халосаме по чутурата”
- А, това е само за парлама, - Прелест-Хубавинка избълва струя синкав дим – Всичките магьосници пушат като комини.
- Не и тук, както забелязвам, - отбеляза Олян – И вероятно това е заради всичките тези лесно запалими книги? Може би няма да е зле да...
Той усети свистенето на въздуха и полъха от джунгла, когато нещо тежко профуча над главите им и изчезна нагоре този път оставяйки следа от синкав пушек.
- Ей, някой ми взе... – поде Прелест-Хубавинка, но Олян я изблъска от пътя на завръщащото се нещо, а един банан му събори шапката.
- Е, тук гледат малко по-строго на тези неща, - каза Олян вдигайки си шапката – Ако е някакво утешение, Библиотекарят вероятно възнамеряваше да халоса мен. Той може да бъде и доста галантен.
- А, Вие сигурно сте г-н Ментелик, познах Ви по костюма, - обади се един възрастен магьосник, който очевидно се надяваше, че е изникнал все едно от нищото, но всъщност изникна из-зад една етажерка – Както знам, моето наказание е да съм Завеждащ катедра Неопределени Изследвания в този университет. А пък Вие, ха-ха, по метода на изключването, трябва да сте Госпожица Миличкова, която си спомня Шкафа с Любопитни предмети?
Завеждащият катедра Неопределени Изследвания се приближи още и я изгледа заговорнически. После снижи глас:
- Чудя се, дали бих могъл да Ви убедя да забравите за него?
- Хич да не се надявате, - отряза го Прелест-Хубавинка.
- Бихме предпочели да го разглеждаме като, виждате ли, една от най-добре пазените ни тайни...
- Добре. Аз ще ви помогна да я пазите, - показа готовност за сътрудничество Прелест-Хубавинка.
- Нищо ли не мога да кажа, което да промени решението Ви?
- Де да знам, - каза Прелест-Хубавинка – Може би „абракадабра”? Носите ли си книгата със заклинанията?
Олян остана впечатлен. Понякога тя беше толкова ... бодлива.
- О... такава значи била дамата, - промърмори морно завеждащият катедра Неопределени Изследвания – Модерна. Е добре, предполагам, че ще е най-добре да ме последвате тогава...
- За какво става дума тук? – прошепна Олян докато следваха магьосника.
- Ще трябва да ми се преведе едно нещо, - обясни Прелест-Хубавинка – Спешно.
- Не се ли радваш да ме видиш?
- Е, да. Доста. Но ще трябва спешно да ми се преведе едно нещо.
- И този шкаф или каквото ще да е там ще ти помогне?
- Може би.
- Може би? „Може би” не можеше ли да почака до след обяда ни, а? Виж, ако беше „несъмнено”, можеше и да се съглася, ама...
- Майчице, опасявам се че пак се загубих, и без никаква вина от моя страна, длъжен съм да добавя, - измърмори завеждащият катедра Неопределени Изследвания – Опасявам се че те не престават да променят параметрите, а то си се просмуква. Направо не знам, с тези ми ти тук това там онова, човек не можи да си нарече своята врата своя тея дни...
- За какво е било наказанието Ви? – попита го Олян отказвайки се да получи вразумителен отговор от Прелест-Хубавинка.
- Пардон? Майко мила, какво пък е това леке на тавана? Вероятно по-добре е да не научаваме...
- За какво провинение сте бил наказан да станете завеждащ катедра Неопределени Изследвания? – настоя Олян.
- О, аз това го казах просто така, да кажа нещо, - магьосникът отвори една врата и веднага я затръшна – Точно сега обаче съм склонен да мисля, че трябва да е имало нещо, и то ще да е било бая големко. В момента е направо непоносимо, тъй да знаете. Казват, че всичко в цялата скапана вселена било технически неопределимо, аз обаче какво да направя по въпроса? И естествено това проклето бюро отново съсипва всичко наоколо. А си мислех, че всичко с него е свършило преди петнадесет години... Ах, да, внимавайте за октопода, то и ние не сме напълно наясно по този въпрос, в интерес на истината... А, ето я точната врата, - завеждащият катедра изсумтя – И е на седем метра откъдето и се полагаше да бъде. Точно както ви казвах...
Вратата се отвори и после човек направо да не знае откъде да започне. Олян като начало остави ченето си да падне, което беше чисто и просто решение.
Помещението беше по-обширно, отколкото би трябвало да бъде. Никоя стая не би трябвало да е повече от миля на миля, особено когато от външната страна на коридора изглеждаше, е, ако не се обръща внимание на гигантския октопод, че ще си е съвсем нормална стая. Нито пък можеше да има толкова висок таван, че да не се вижда. Просто не пасваше.
- В действителност е доста лесно да се постигне, - вметна завеждащият катедра Неопределени Изследвания, докато те зяпаха – Или поне те така ми казаха, - добави той замислено – Очевидно ако се съкрати времето, може да се разтегне пространството.
- А това как го правят? - попита Олян, зяпайки ... структурата, която изглежда беше Шкафа с Любопитните неща.
- С гордост ще заявя, че нямам ни най-бегла идея, - отговори завеждащият катедра – Откровено казано, боя се, че изпуснах нещата горе долу от времето, когато престанахме да използваме капещи свещи. Знам, че технически, това е моята област, но намирам за най-добре, да ги оставям да я карат както си знаят. Те настояват да обясняват какво как е, което, естествено, никак не помага...
Олян, ако изобщо беше имал някаква умствена представа, беше очаквал шкаф. В края на краищата нали то така си се казваше? Това, което изпълваше по-голяма част от невъзможната стая обаче, беше нещо като дърво, общо взето като клонест столетен дъб. Беше дърво през зимата, както нямаше листа. А после, тъкмо когато умът намереше това познато удобно подобие, му оставаше някак си да го нагласи към факта, че дървото беше направено от чекмеджета. Те приличаха на дървени, но това не помагаше чак толкова. Високо между това, което можеше да се нарекат клони магьосници на метли се занимаваха с кой-знае-какво. Приличаха на мушици.
- Малко е шокиращо да го зърне човек за пръв път, нали? – обади се приятелски настроен глас.
Олян се озърна и видя млад магьосник, най-малкото млад спрямо стандартите сред магьосниците, носещ кръгли очила, папка с закопчалки и онова ведро изражение, което ти казва: сигурно знам повече, отколкото изобщо бихте могли да си въобразите, но все пак общо взето се радвам да говоря дори и с хора като вас.
- Вие сте Пондър Стибънс, нали? – поздрави го Олян – Единственият който върши някаква работа в този университет?
Други магьосници заобръщаха глави като чуха това, а Пондър се зачерви:
- Това е съвсем нестправедливо! Аз просто поемам моята част от бремето както и останалите членове на факултета, - каза той но незабележима интонация в гласа му подсказваше, че може би останалите членове на факултета малко поемаха бремето а по-скоро бяха такова – Моето наказание е да отговарям за Проекта за Бюрото.
- Защо? А Вас за какво са Ви наказали? – пак се почувства в свои води в това море от провинения Олян – За нещо още по-лошо ли?
- Ъ, изглежда задето доброволно се съгласих да го поема, - каза Пондър – И, трябва да кажа, през последните шест месеца научихме повече, отколкото за миналите двадесет и пет години. Шкафът е един наистина изумителен артефакт.
- Откъде го изровихте.
- От тавана. Беше заровен под сбирка препарирани жаби. Смятаме, че преди години хората са се отказали да го накарат да проработи. Разбира се, това е било в ерата на капещите свещи, - добави Пондър и си спечели изсумтяване от страна на завеждащия катедра – Модерната техномантия е значително по-ефикасна.
- Е, добре тогава, - побърза да се намеси Олян – за какво служи то?
- Не знаем.
- Как работи?
- Не знаем.
- От къде е дошло?
- Не знаем.
- Добре, това изглежда беше всичко, - подметна саркастично Олян – Ах, да, един последен въпрос: какво е то? Моля, кажете ми, целият съм в слух.
- Това изглежда е неправилно зададен въпрос, - поклати глава Пондър – Технически погледнато то прилича на класическа Бездънна Торба, обаче с n отвора, където n е броят на предметите в единадесет-измерен свят, които понастоящем не са живи, не са розови и могат да се съберат в кубично чекмедже със страна 14,14 инча, делено на Р.
- Какво е Р?
- Това, струва ми се, е неправилно зададен въпрос.
- Като бях малка, това беше просто една вълшебна кутия, - намеси се замечтано Прелест-Хубавинка – Беше в много по-малка стая и като се отвори няколко пъти, излизаше чекмедже с големски крак в него.
- А да, в третата итерация, - сети се Пондър – Тогава те не можеха да го докарат кой знае колко повече. Сега, разбира се, разполагаме с контролирана рекурсия и насочено разгъване, с което практически се съкращава с 0,13 процента колатералното разтаковане, което е дванадесетократно подобрение само за последната година!
- Забележително! – Олян почувства, че може да стори най-малкото това.
- Желае ли г-ца Миличкова отново да види предмета? – понижи глас Пондър.
Взорът на Прелест-Хубавинка все още се рееше някъде в далечината.
- Мисля че да, - каза вместо нея Олян – Тя е много захласната по големите.
- Ние и без това се канехме да затваряме за днес, - рече Пондър – Няма да навреди, ако пътьом приберемем и Крака.
Той извади изпод една пейка един голям рупор и го вдигна към устните си:
- ШКАФЪТ СЕ ЗАТВАРЯ В РАМКИТЕ НА ТРИ МИНУТИ, ГОСПОДА. ВСИЧКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ В ЗОНАТА ЗА БЕЗОПАСНОСТ, МОЛЯ. ПРИБИРАЙТЕ СЕ ДА НЕ СЕ КУБИРАТЕ!
- Да се прибират да не се кубират? – не разбра Олян, когато Пондър свали рупора.
- А, преди някоя друга година един не обърна внимание на предупреждението и, ами, когато Шкафът се затвори, той временно се превърна в любопитен предмет.
- Имате предвид, че е завършил във вътрешността на куб четиринадесет на четиринадесет инча? – ужаси се Олян.
- Предимно. Вижте, наистина ще сме ви много благодарни, ако не казвате на никого за Шкафа, благодаря ви предварително. Ние знаем, как да го използваме, предполагаме де, но това може и да не е първоначалното му предназначение. Не знаем за какво е той, както се изразихте Вие, нито кой го е направил, нито дори дали това не са напълно неправилно зададени въпроси. Нищо в него не е по-голямо от четиринадесет на четиринадесет инча, обаче не знаем защо е така, нито кой е решил, че те са любопитни, нито защо, както и изобщо нямаме представа, защо не съдържа нищо розово. Извънредно смущаващо. Сигурен съм, че можете да пазите тайни, г-н Ментелик?
- Направо ще се учудите колко.
- А? Защо?
- Това беше неправилно зададен въпрос.
- Все пак знаете нещо доста важно за Шкафа, - очевидно се събуди Прелест-Хубавинка – Знаете че не е бил направен нито за нито от момиче на възраст от четири до, ами, единадесет години.
- И как така знаем това?
- Липсата на розово. Повярвайте ми. Никое момиченце в тази възрастова група не би изпуснало розовото.
- Сигурни ли сте? Но това е великолепно! – Пондър си записа нещо в бележника – Това безспорно си заслужава да се знае. Е тогава хайде за Крака.
Яхналите метли магьосници вече бяха накацали. Пондър си прочисти гърлото и взе рупора:
- ВСИЧКИ ЛИ СА ДОЛУ? ЧУДЕСНО. ХЕКС, БЪДИ ТОЛКОВА ДОБЪР ДА ЗАТВАРЯШ, МОЛЯ!
За малко настъпи тишина, после се някъде откъм тавана разнесе далечен шум от хлопане, постепенно усилващ се. Звучеше все едно боговете цепеха тестета дървени карти, по случайност оказали се по миля на височина.
- Хексът е нашата мислителна машина, - обясни Пондър – Без него надали изобщо бихме могли да изследваме чекмеджетата.
Хлопането ставаше все по-шумно и по-бързо.
- Възможно е ушите да ви заболят, - постепенно повишаваше глас Пондър – Хексът се опитва да държи скоростта под контрол, но на вентилаторите им е необходимо крайно време да вкарат въздуха обратно в стаята. ОБЕМЪТ НА ШКАФА СЕ ПРОМЕНЯ ТВЪРДЕ БЪРЗО, КАКТО ВИЖДАТЕ!
Последното беше направо изкрещяно на фона на гърмовно затръшващите се чекмеджета. Те се затваряха твърде бързо за да ги види човешко око докато съоръжението се свиваше и скатаваше и трещеше до размера на къща, после до размера на будка и накрая, посред някакво немислимо пространство, освен ако не е било някакъв вид време, стана на малък лакиран шкаф към петдесет на петдесет сантиметра, на четири изящно резбовани крачета.
Вратите на Шкафа се затвориха с щракане.
- Бавно се разгърни до образец 1109, - произнесе в звънтящата тишина Пондър.
Вратите пак се отвориха. Дълбоко чекмедже се плъзна навън.
И продължи да си се плъзга.
- Хайде, последвайте ме, - предложи Пондър и се насочи към Шкафа – Съвсем си е безопасно.
- Ъ, чекмедже дълго около петдесет метра току що излезе от кутия петдесет на петдесет сантиметра, - отбеляза Олян, просто в случай че никой друг не го беше забелязал.
- Да. Така работи, - каза Пондър, а чекмеджето се върна приблизително наполовина.
Едната му страна, както забеляза Олян, беше цялата в чекмеджета. Така че чекмеджета се отваряха ... от чекмеджета. Естествено, помисли си Олян, в едно единадесетизмерно пространство това ще да е неправилно помислена мисъл.
- Като пъзел с плъзгащи се парчета е, - рече Прелест-Хубавинка – Само че има много повече посоки за плъзгане.
- Това е много образна аналогия, забележително подпомагаща разбирането, при условие че, в строг смисъл, е погрешна във всяко едно отношение, - изкоментира Пондър.
Очите на Прелест-Хубавинка се присвиха. От десет минути не беше пушила.
От дългото чекмедже излезе под прав ъгъл още едно. По страните му бяха наредени, да, точно така, други чекмеджета. Едно от тях бавно заизлиза.
Олян рискува да почука с пръст по каквото изглеждаше съвсем обичайно дърво. Което издаде съвършено обичаен звук.
- Трябва ли да ме безпокои, че току що видях как едно чекмедже минава право през друго? – попита той.
- Не, - успокои го Пондър – Шкафът се опитва да придаде четириизмерен смисъл на нещо случващо се в единадесет, или вероятно десет измерения.
- Опитва ли се? Да не имате предвид, че е жив?
- Аха! Това вече е правилно зададен въпрос!
- На който обаче се обзалагам, че не знаете отговора.
- Прав сте. Но няма как да не признаете, че е много интересен въпрос, на който да не знаем отговора. И да, ето го и Крака. Задръж и прибирай, ако обичаш, Хекс.
Чекмеджетата пак се прибраха в серия от тряскания, по-кратки и не толкова драматични като преди, докато накрая Шкафът заизглежда скромен, старовремски и леко кривокрак. На крачетата си имаше малки лапи с нокти, една мания сред мебелиерите, която винаги между другото леко беше дразнила Олян. Какво са си мислели те, че тея неща се разхождат нощем ли? Макар че с Шкафа, кой знае.
Вратите на Шкафа бяха останали отворени. Вътре беше натъпкан един големски крак, или поне по-голямата част от такъв.
Някога големите са били прекрасни. Някога сигурно само най-добрите скулптори са ги правили за да си съперничат с най-добрите статуи, но след много време некадърното мнозинство, което едва едва успявало да направи и змия от глина, открило, че всичко си работи достатъчно добре и ако просто скалъпиш глината във формата на голямо издуто курабийково човече. Е, този крак беше от изначалния вид. Беше изработен от глиноподобен бял порцелан с плетеница от леко изпъкнали жълти, червени и черни шарки. На малка медна табелка отпред пишеше на юбервалдски: „Крак на Хъмянски голем, Среден период”
- Така значи, който и да е направил Шкафа, е от ...
- Който и да погледне табелката, прочита надписа на родния си език, - обясни морно Пондър – Знаците очевидно свидетелстват, че той наистина произхожда от град Хъм, съгласно покойния професор Бълхарников.
- Хъм ли? – сепна се Олян – Хъм какво? Те какво, не са били сигурни, как им се казва градът ли?
- Просто Хъм, - каза Пондър – Много е древен. Преди около шестдесет хиляди години, доколкото разбрах. Още в Глинения Век.
- Първите производители на големи, - обади се Прелест-Хубавинка, която беше откопчала чантата си и затършува в сламата.
Олян докосна крака. Изглеждаше тънък като черупка на яйце.
- От някакъв вид керамика е, - каза Пондър – Никой не знае как са я правели. Хъмяните са си пекли дори и лодки от това нещо.
- Вършили ли са им работа?
- Донякъде. Тъй или иначе градът е напълно разрушен по време на първата война с ледените великани. На онова място вече няма нищо. Мислим, че кракът е бил сложен в Шкафа преди много време.
- Или пък може би ще бъде изкопан някога в бъдещето? – подметна Олян.
- Напълно възможно, - отвърна сериозно Пондър.
- В този случай няма ли да имаме нещо като проблем? Исках да кажа, възможно ли е едновременно да е под земята и в Шкафа?
- Това, г-н Ментелик е...
- Неправилно зададен въпрос ли?
- Да. Шкафът съществува в десет или може би единадесет измерения. Практически всичко е възможно.
- А защо само единадесет измерения?
- Не знаем, - отговори Пондър – Може би просто да са повече, щеше да е твърде глупаво.
- Може ли да извадите крака, моля? – намеси се Прелест-Хубавинка, която тъкмо отръскваше последните сламки от един продълговат вързоп.
Пондър кимна, вдигна извънредно внимателно антиката и грижливо я остави на пейката.
- Какво щеше да стане ако я бяхте изпуснали... – започна Олян.
- Неправилно зададен въпрос, г-н Ментелик!
Прелест-Хубавинка остави вързопа до крака и внимателно го разви. Той съдържаше парче от големска ръка, към половин метър на дължина.
- Знаех си! Знаците са същите! – възкликна тя – А на моето парче ги има много повече. Можете ли да ми ги преведете?
- Аз ли? Не, - отговори Пондър – Хуманитаристиката не е моето поле, - добави той по начин, подсказващ, че неговото поле е значително по-добро и с много по-хубави цветя – Трябва ви професор Бълхарников.
- Оня умрелия ли имате предвид? – пак се намеси Олян.
- Вярно, в момента той е мъртъв, но съм сигурен че, по-конкретно, моят колега д-р Хикс може да уреди професорът да разговаря с Вас след обяд.
- Когато той ще е по-малко мъртъв ли? – заяде се Олян.
- Когато д-р Хикс си свърши с обяда, - разясни търпеливо Пондър – Професорът ще се радва да приеме посетители, ъ, особено г-ца Миличкова. Той е водещият световен експерт по хъмянски език. Всяка дума имала стотици значения, доколкото разбрах.
- Може ли да взема Крака? – попита Прелест-Хубавинка.
- Не, - отговори Пондър – Наш си е.
- Това беше неправилно даден отговор, - заяви Прелест-Хубавинка и взе Крака – От името на Сдружението на Големите, аз експроприирам този голем. В случай че сте в състояние да докажете собствеността си, ние ще ви платим прилична цена.
- Ех да беше толкова просто, - въздъхна Пондър и учтиво и го издърпа – Обаче, виждате ли, ако един Любопитен предмет бъде изнесен от Стаята на Шкафа за повече от четиринадесет часа и четиринадесет секунди, Шкафът престава да работи. Последния път ни отне три месеца да го рестартираме. Обаче можете да наминавате когато искате, за да, ъ, проверявате дали не го малтретираме.
Олян хвана за ръката Прелест-Хубавинка с цел предотвратяване на Инцидент.
- Тя взема много присърце големските работи, - поясни той – Сдружението постоянно ги изравя.
- Много похвално, - каза Пондър – Ще говоря с д-р Хикс. Той оглавява Катедра Посмъртни Комуникации.
- Посмъртни Кому... – започна Олян – Чакайте, това не е ли същото като некрома...
- Казах катедра Посмъртни Комуникации! – настоя много твърдо Пондър – Предлагам ви да се върнете в три часа.

- Нещо в целия този разговор да ти се е сторило нормално? – заговори я Олян като излязоха на слънчева светлина.
- Всъщност мисля, че мина много добре, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Не така си представях завръщането ти у дома, - мина по същество Олян – Защо е всичкото това бързане? Някакъв проблем ли има?
- Виж, намерихме четири голема при разкопките, - каза Прелест-Хубавинка.
- Това е ... добре, нали? – занадява се Олян.
- Да! И знаеш ли на каква дълбочина бяха?
- Няма как да позная.
- Познай де!
- Не знам! – шокира се от внезапната необходимост да играе на „Каква ми е дълбочината?” Олян – Шестдесет метра под земята? Това ще да е повече от...
- Половин миля под земята.
- Нивъзможно! Това е по-дълбоко и от въглищата!
- По-кротко, моля ти се. Виж, няма ли къде да идем да си поговорим?
- Какво ще кажеш за ... Кралската Банка на Анкх-Морпорк? Там има частна трапезария.
- И те ще ни пуснат да ядем там, що ли?
- О, да. С председателя сме първи дружки, - отвърна Олян.
- Наистина ли?
- Няма спор, - увери я Олян – Нали още тази сутрин той ме ближеше по лицето!
Прелест-Хубавинка спря, извърна се и го изгледа.
- Тъй ли било? Значи съм се върнала тъкмо навреме.

- Хабеас корпус
Буквално, това прочуло се като забележителна гаранция за личната свобода положение от английското право, на латински значи „имай тялото”. Като се подразбира „длъжен си да предявиш тялото (на затворника) в съда (за доказване на законността на задържането му)”. В смисъл, че властите трябва да докажат законността на задържането, а ако не могат, да освободят човека. Което всъщност значи, че никой не може дълго да бъде държан в затвора без съд.

- „... династията Пинг от Бесян ...”
Бесян, в оригинала Hunghung: столицата на Ахатовата Империя.

- „...В действителност Игорите бяха умни, поради което те се озоваваха някъде другаде, когато запалените факли попаднеха в перките на вятърната мелница...”
Има един широкоразпространен в англоезичните среди израз: „когато лайното попадне във вентилатора”, който едва ли се нуждае от обяснение, по-точно читателят ще стори добре, ако си спести това обяснение.

- „...рат та-да-да-да ТА ДА! Или с други думи: „Подстригване и ампутация, клъц-клъц!” ...”
„Подстригване и бръснене, клъц-клъц!” („Shave and a haircut, two bits”) са думите на една много широко известна в Америка съвсем кратичка мелодийка, с нея традицонно са завършвали представленията си старите кънтри групи, използвана е безброй пъти в старите анимационни филми. Често един започва мелодийката, а друг завършва последните две ноти. С нейния ритъм е може би най-широкоизвестното “тайно” почукване, като единият започва, а другият довършва ритъма.
Колкото до „бръснаря-хирург”, има се предвид времето когато по-прости хирургически услуги като кръвопускане, вадене на зъб, ампутация и т.н. са били извършвани от бръснарите, някога бръснарският и хирургическият занаят са били в една гилдия. Едва в 19 век с появата на организираното здравеопазване докторите са иззели тази дейност.

- „... в района на Локо...”
Локо - много дълбока долина сред пръстен от скали в Юбервалд, богато местонаходище на тавмично-радиоактивния метал октирон, бъкана с всякакви магически аномалии. Всичките и изследователи са умрели от редки магически заболявания. Получената от там информация е дала на Пондър Стибънс идеята за проекта за разцепването на тавма в машината-за-реакции, описан в „Науката в света на Диска”. Локо много прилича на областта Окло в югозападен Габон, богато местонаходище на уранова руда, част от която изглежда като вече минала през ядрен реактор. Има достатъчно данни да се предположи, че там някога са се случили няколко естествени ядрени реактори.

- „...аз съм човекът с цилиндъра, г-н Криви, което струва ми се ме прави водещия представлението...”
Водещият цирковото представление на английски е ringmaster, буквално „майстор на ринга”, но може да значи и „господар на пръстена”...

- Шкафът с Любопитни предмети
В оригинала Cabinet of Curiosities. Така са се наричали разпространените в ренесансова Европа сбирки от различни интересни природонаучни, етнографични, археологични и прочие неща. През 1934 г. холандецът Албертус Себа въз основа на собствената си такава колекция издава книга под това заглавие с хубави илюстрации, която печели особено голяма популярност. Нейното най-известно английско издание има на корицата си октопод (явно това е причината за октопода появяващ се неизвестно защо в НУ).

Досега превеждах името му като Маволио Криви, което в оригинала си е Mavolio Bent, като „bent”значи основно „сгънат”, но bent служител е продажен служител, особено такъв, който е склонен да изнася поверителна информация.
Сега обаче мисля ка се откажа да превеждам фамилията му, защото разбрах, че навремето в Англия е имало един популярен анимационен филм - „Мистър Бен” за банков касиер обличащ се точно като г-н Бент и имащ неговата походка, който се преоблича в различни интересни костюми в едно тайнствено магазинче и преживява вълшебни приключения съответстващи на костюмите му.
От друга страна и "Бент" може би ще да се окаже удачно за персонажа име.
Личното име Маволио идва от Малволио, икономът от „Дванайсета нощ” на Шекспир, особено педантичен човек, презиращ смеха и веселието, и над когото жестоко се надсмиват шутът Фест и веселякът сър Тоби Белч.
Възможно е в г-н Бент да има и политически намек за бившия британски премиер Джон Мейджър, който традиционно е бил осмиван заради сивотата му, който е бил банкер преди да стане политик и който се прочу с твърдата си поддръжка на твърда валутна политика, която завърши с големия срив на лирата стерлинг през 1992 г. последвана от падането на правителството му. В някои от начините по които английските медии са се майтапили с Мейджър има и още прилики с Бент, които обаче няма да казвам тук, защото са спойлери.

Глава 7

Удоволствията на Пачата – Г-н Бент излиза на обяд – Мрачните Изящни Изкуства – Театрали-любители, избягването на смущение от – Писалката на Ориста! – Професор Бълхарников се лигави – „Сладострастието се среща в много разновидности” – Герой на Банковото дело – Чашата Метракисова биде преляла

СЛЪНЦЕТО ГРЕЕШЕ през прозореца на трапезарията на банката и озаряваше сцена на върховна наслада.
- Трябваше да продаваш билети, - промълви замечтано Прелест-Хубавинка подпряла брадичата си с ръце – Депресирани хора биха могли да идват тук и да се връщат изцерени.
- Със сигурност няма да е лесно да гледаш това и да останеш тъжен, - съгласи се Олян.
- Заради този въодушевен начин, по който той се опитва да обърне устата си наопаки, - добави Прелест-Хубавинка.
Калпазанчо преглътна и прекара последното парче лепкав пудинг от халва. После преобърна купичката си с надеждата, че там, кой знае, може да има и още. Никога не беше имало, но Калпазанчо не беше куче, което да клекне пред някакви си закони на причинността.
- Та значи... – мина по същество Прелест-Хубавинка – една побъркана баба... добре де, една много проницателна побъркана баба умира и ти оставя кучето си, което, образно казано, носи тази банка на каишката си, а ти разправяш на всички, че златото струва по-малко и от картофите, после измъкваш някакъв смотан престъпник от твоя собствен отдел Смъртници, той сега е в мазето и изработва за теб „банкноти”, междувременно ядосваш най-гадната фамилия в града, а хората се редят на опашка да влагат в банката защото ти ги разсмиваш... да съм пропуснала нещо?
- Мисля че секретарката ми, ами, нещо е хлътнала по мен. Е, като казвам секретарка, тя някак си си е въобразила че е такава.
Някои годеници щяха да избухнат в сълзи или пък да се разкрещят. Прелест-Хубавинка избухна в смях.
- И освен това, тя е голем, - завърши Олян.
Смехът секна.
- Това не е възможно. Те не работят така. И изобщо, откъде накъде един голем ще си мисли че е жена? Досега такова нещо не се е случвало.
- Обзалагам се, че досега не е имало толкова много еманципирани големи. Освен това откъде накъде той ще си мисли че е мъж? И тя ми хвърляше премрежени погледи... е добре, мислела си е, че това прави, предполагам. В дъното на всичко са момичетата от гишетата. Виж, напълно съм сериозен. Както и белята, а тя си е баш такава.
- Аз ще си поговоря с него... или, щом казваш, с нея.
- Добре. Другото е, че остава и онзи човек...
Еймсбъри подаде глава иззад вратата. Той беше направо влюбен.
- Ще желаете ли още пача, госпожице? – размърда вежди той като че намеквайки, че удоволствията на Пачата са тайна известна само на малцина. *
/* бел.авт.: Това си е вярно, за щастие. */
- Нима имате и още? – Прелест-Хубавинка погледна чинията си. Дори и Калпазанчо нямаше да може да я изближе по-добре, а тя вече я беше облизвала на два пъти.
- Имаш ли представа, от какво е направено това? – подметна Олян, който пак се беше спрял на омлет приготвен от Пеги.
- А ти?
- Не!
- Нито пък аз. Обаче баба ми навремето ми я правеше и това е един от най-скъпите ми спомени от детството, благодаря много. Недей да ми го разваляш, - и Прелест-Хубавинка грейна в усмивка към поласкания готвач – Да, моля Ви, Еймсбъри, още само съвсем мъничко. И може ли само да добавя, че вкусът наистина би спечелил само с още една идея че...

- Ама Вие нищичко не хапвате, г-н Бент, - загрижи се Козмо – Може би мъничко от този фазан?
Главният касиер се озърна нервно. Изобщо не му беше уютно в тази тузарска къща пълна с изкуство и прислуга:
- Аз ... Аз исках само да Ви уверя, че лоялността ми към банката е...
- ... извън всякакво съмнение, г-н Бент. Разбира се, - Козмо подбутна към него един сребърен поднос – Вземете хапнете поне нещо, щом като и без това сте били целия път до тук.
- Но Вие почти нищо не ядете, г-н Козмо. Само хляб и вода!
- Това ми помага да мисля. Та значи, какво искахте да...
- Всички го харесват, г-н Козмо! Той просто им говори, а те го харесват! И наистина си е наумил да премахне златото. Само си помислете, сър! Къде ще намерим тогава истинската стойност? Той казва, че всичко било до града, това обаче ни оставя на милостта на политиците! Така че и това също е шашма!
- Като Ви гледам мъничко бренди ще Ви се отрази добре, - каза Козмо – И всичко, което казвате са златни думи, но какво става с пътя ни напред?
Бент се поколеба. Фамилията Разкошови не му харесваше. Бяха оплели банката като бръшлян, но поне не се опитваха да променят нещата и поне вярваха в златото. А и не се занимаваха с глупости.
Маволио Бент имаше определение за „глупост”, което за повечето хора щеше да изглежда лекичко прекалено. Смехът беше глупост. Театралниченето, стихоплетството и музиката бяха глупости. Дрехите, които не бяха сиви, черни, или поне от небоядисан плат, бяха глупост. Изображенията на неща, които не съществуват, бяха глупост (а изображенията на неща, които съществуват, бяха излишни). Основното състояние на битието бяха глупостите, които трябваше да бъдат преодолявани с мобилизацията на всички морални сили. Мисионерите на по-строгите религии щяха да намерят в лицето на Маволио Бент идеалната душа за спасяване, само дето за него религията беше извънредна глупост.
Числата пък не бяха глупост. Числата държаха нещата ведно. Златото също не беше глупост. Разкошови вярваха в броенето и в златото. Г-н Ментелик се отнасяше към числата сякаш бяха нещо, с което може да си играе и той казваше, че златото било само олово в празнична премяна! Това беше повече от глупост, това беше неуместно поведение, плевел, който той самият беше изтръгнал от себе си след години упорита борба.
Някой трябваше да си отиде. Бент се беше изкачил с къртовски труд по служебната стълбица на банката, борейки се с всичките си вродени недостатъци, и не можеше това да е било само да види накрая как този... тази особа обръща всичко на посмешище! Не!
- Днес онзи човек пак дойде в банката, - заразказва той – Беше много чудат. И изглеждаше като че познава г-н Ментелик, обаче го нарече Албърт Искрометов. Говореше, като че го познавал отдавна и ми се се струва, че това ядоса г-н Ментелик. Името му е Метракис, или поне г-н Ментелик го нарече така. Много странно облечен, с едни изцапани дрехи. Опитваше се да се изкара свят отец, но не мисля, че е такъв.
- И това ли му е било чудатото?
- Не, г-н Козмо...
- Казвай ми просто Козмо, Малколм. Защо са ни всичките тези церемонии?
- Ъ... да, - каза Маволио Бент – Та значи не, не това беше странното. А зъбите му. Бяха от онези тежки дъвкателни приспособления, и се мърдаха и дрънчаха докато говореше и го караха да заваля.
- А, онзи стар образец с пружините, - сети се Козмо – Отлично. Та значи Ментелик се бил ядосал?
- О, да. И интересното беше, че той каза, че не познавал човека, обаче го нарече по име.
Козмо се усмихна.
- Да, наистина е интересно. И човекът си тръгна, така ли?
- Ами да, съ... госпо... Козмо, - отговори Бент – И тогава аз дойдох тук.
- Отлично си се справил, Матю! Появи ли се онзи отново, моля те, проследи го и се опитай да разбереш, къде е отседнал?
- Стига да мога, съ... госпо... Козмо.
- Само така! – Козмо помогна на Бент да стане от стола, стисна му ръката, изпрати го с танцова стъпка до вратата, отвори я и го изпроводи, всичко това с едно единствено плавно балетно движение – Не се бавете, г-н Бент, банката се нуждае от Вас! – каза той затваряйки вратата – Странно създание е той, не мислите ли, Дръмнот?
Иска ми се да престане да прави така, помисли си Дотук. Той да не се мисли за Ветинари? Как им викаха на онези рибки, които плуват покрай акулите и гледат да са полезни, така че да не бъдат изядени? И с мен е така, ама същото, просто се държа наблизо, защото е много по-безопасно отколкото да напусна.
- Ветинари как би намерил един зле облечен мъж, отскоро в града и с лошо пасващо чене, Дръмнот? – поинтересува се Козмо.
Петдесет долара месечно и всички разноски, напомни си Дотук и се изтръгна от краткия си морски кошмар. Недей да забравяш това. И след още някой друг ден ще си свободен.
- Той използва редовно Гилдията на Просяците, сър, - отговори той.
- О, но разбира се. Погрижете се.
- Ще има разноски, сър.
- Да, Дръмнот, наясно съм с факта. Винаги има разноски. А онази другата работа?
- Скоро, сър, скоро. Това не е работа за Кранбери, сър. Наложителни са подкупи на най-високо ниво, - Дотук се прокашля – Мълчанието струва скъпо, сър...

Олян съпроводи Прелест-Хубавинка обратно към университета в пълно мълчание. Важното обаче беше, че нищо не се беше счупило и никой не беше убит. Накрая, все едно достигнала заключение след продължително грижливо обмисляне, Прелест-Хубавинка проговори:
- Аз, нали знаеш, известно време работих в банка, но общо взето никой не е бил намушкван.
- Извинявай, забравих да те предупредя. А и навреме те изблъсках от пътя на ножа.
- Трябва да призная, че като го направи, направо ми завъртя главата.
- Виж, съжалявам, разбрахме ли се? И Еймсбъри също! А сега ще ми кажеш ли, за какво е цялата тази работа? Намерили сте четири голема, и? Прибрахте ли ги?
- Не, тунелът се срути преди още да стигнем до онази дълбочина. Нали ти казах, те са половин миля надолу, под милиони тонове пясък и кал. Според нас горе в планините трябва да е имало естествен ледников язовир, който е пробил и е залял половината континент. В легендите за Хъм се разправя, че гибелта му била от потоп, така че всичко пасва. Големите са били отнесени с парчетиите и били завлечени до едни варовикови скали край морето.
- Как разбрахте, че са там долу? То... нали е посред нищото!
- Както обикновено. Един от нашите големи чу един от тях да пее. Представи си само. Били са заровени под земята от шестдесет хиляди години...
В мрака дълбоко под земята, под налягането на цял свят, в безмълвната тъмнина... един голем е запял. Без думи. Песента е била по-стара от думите, по-древна от езиците. Това бе зовът на общата глина и се разнасяше на мили околовръст. Разпространяваше се по линиите на разломите, караше кристалите вдън незнайни пещери да трептят в хармония с нея, носеше се по реки никога не зървали слънцето...
... и е стигнала до повърхността и нагоре по краката на един голем от Сдружението на Големите теглил вагонетка натоварена с въглища по единствения път в района. Когато той стигнал в Анкх-Морпорк, съобщил в Сдружението. Това му беше работата на Сдружението – да намира големи.
Градове, царства, държави идваха и си отиваха, обаче големите, които техните жреци бяха изпекли от глина и изпълнили със свещен огън, си оставаха завинаги. Те вече нямаха заповеди, свършила беше водата за носене или дървата за цепене, може би защото понастоящем държавата се беше озовала на морското дъно или пък градът се бе оказал неудобно зарит под стотина-двеста метра вулканична пепел, те обаче търпеливо чакаха следващите заповеди. В крайна сметка те бяха собственост. Всеки от тях се подчиняваше на каквито там команди бяха написани на малките свитъци в главите им. Рано или късно скалите ерозираха. Рано или късно ще израстне нов град. И един ден ще има нови заповеди.
Големите нямаха представа за свобода. Те си знаеха, че са изделия. По глината на някои даже все още бяха останали отпечатъците от ръцете на отдавна умряли жреци. Бяха направени за да бъдат притежавани. Винаги е имало по няколко от тях и в Анкх-Морпорк, където изпълняваха разни поръчки, вършеха черна работа, помпаха вода дълбоко под земята, невидими и безмълвни и не пречкащи се на никого. И тогава един ден някой взел че освободил един голем, като вкарал в главата му разписката за парите, с които бе платил за него. И този някой казал на голема, че оттук нататък той притежава себе си.
Голем не можеше да се освободи нито със заповед, нито с война, нито по прищявка. Но можеше да се освободи като се изкупи. А когато вече си бил собственост, наистина ще разбереш какво е свободата в целия и великолепен ужас.
Дорфъл, първият свободен голем, имаше план. Работеше здраво, чарове наред, за да е всичко наред, докато не събра пари да купи друг голем. Двамата големи работеха здраво и купиха трети голем... и така се стигна до Сдружението на Големите, купуващо големи, намиращо големи погребани под земята или на морското дъно и помагащо на големи да изкупуват себе си.
В процъвтяващия град големите струваха колкото теглото си в злато. Хващаха се за малки надници, но пък ги печелеха по двадесет и четири часа в денонощие. И все пак си беше на изгода, както бяха по-силни от тролове, по-надеждни от волове и по-неуморими и интелигентни от дузини и от едните и от другите, така че един голем можеше да задвижва всяка машина в една работилница.
Не че това ги направи популярни. Винаги имаше причини да се мрази един голем. Те не пиеха, не ядяха, не играеха комар, не псуваха и не се смееха. А работеха. Ако избухнеше пожар, те се втурваха масово и го изгасяха, а после се връщаха към каквото там бяха правили. Никой не знаеше, защо същество започнало живота си чрез изпичане ще да чувства потребност да прави това, но и това не им спечели нищо повече от изкилиферчено притеснение. Как да се чувства човек благодарен на безизразно лице със светещи очи?
- Колко са там долу? – попита Олян.
- Нали ти казах. Четири.
Олян си отдъхна.
- Чудесно, така е добре. Браво на вас. Защо не се почерпим по този повод довечера? С нещо, към което добичето да не е било чак толкова привързано, а? И тогава, кой знае...
- Може да излезе и един проблем, - започна бавно Прелест-Хубавинка.
- Не думай.
- О, моля те, - въздъхна Прелест-Хубавинка – Виж, Хъмяните са били първите производители на големи, нали разбираш? Според големската легенда хъмяните са изобретили големите. И не че е трудно да се повярва. Някакъв там жрец докато си пече приношението казва верните думи и глината взема че става и почва да ходи. Било е единственото им изобретение. Друго не им е трябвало. Големи са им построили града и са орали нивите им. Измислили са колелото но само като детска играчка. Виждаш ли, на тях не са им трябвали колела. Пък и за какво са ти оръжия, когато вместо градстки стени си имаш големи. Не ти трябват дори и лопати...
- Да не ми казваш че са си направили десетметрови големи-убийци?
- Само един мъж може да си помисли такова нещо.
- Това ни е работата, - не се даде Олян – Ако не помислиш пръв за десетметрови големи-убийци, някой друг ще го стори преди теб.
- Добре ама няма доказателство за такива, - малко се тросна Прелест-Хубавинка – Хъмяните изобщо не са работили желязо. Обаче са обработвали бронз... и злато.
Нещо в начина, по който беше подметнато това „злато” не се хареса на Олян.
- Злато, - промълви той.
- Хъмянският е най-сложният език съществувал някога, - заобяснява бързо Прелест-Хубавинка – Никой от големите от Сдружението не го разбира както трябва, така че не можем да сме сигурни...
- Злато, - повтори Олян, но гласът му беше като от олово.
- Така че когато епикът по изкопните работи намери онези пещери, ни хрумна един план. Тунелът и без това беше започнал да става нестабилен, така че ние го запушихме и казахме, че се е сринал, и досега част от екипа трябва да са извлекли големите до дъното на морето и да ги карат по дъното насам в града, - разказваше Прелест-Хубавинка.
Олян посочи големската ръка в торбата:
- Тази не е златна, - рече с надежда той.
- Намерихме купища останки от големи на половината път, - въздъхна Прелест-Хубавинка – Другите са по-надълбоко... ъ, може би защото са по-тежки.
- Златото е два пъти по-тежко и от оловото, - омърлуши се Олян.
- Погребаният голем пееше на хъмянски, - продължи Прелест-Хубавинка – Така че няма как да съм сигурна в нашия превод, но си рекох, защо първо не ги приберем насигурно в Анкх-Морпорк.
Олян си пое дълбоко въздух:
- Имаш ли представа в каква беля може да се вкараш като нарушаваш договор с джудже?
- О, стига де! Няма да причиня война, я!
- Не, но ще причиниш дело! А с джуджетата това е дори още по-лошо! Нали ми каза, че според договора нямаш право да изнасяш ценни метали от територията!
- Да, ама това са големи. Те са живи.
- Виж какво, ти си задигнала...
- ... предположително съм задигнала...
- ... добре де, предположително си задигнала, майчице мила, тонове злато от джуджешка земя...
- ... от земя на Сдружението на Големите...
- Добре, ама нали има клаузи! Които ти си нарушила като си изнесла...
- ... не съм ги изнесла. Те сами са си тръгнали, - поправи го най-спокойно Прелест-Хубавинка.
- О небеса, само една жена може да си мисли такова нещо! Мислиш си, че понеже си уверена, че си имаш съвършено удовлетворително оправдание за действията си, то юридическите затруднения са без значение! А пък аз тук, тамън да убедя тукашните хора, че доларът няма защо да е кръгъл и бляскав и да взема да науча, че в същата тази минута четири големи лъскави и бляскави голема са напът да се изникнат в града махайки с ръце и бляскайки на всички наред!
- Няма за какво да изпадаш в истерия, - заутешава го Прелест-Хубавинка.
- А не, има за какво! Това, за което няма за какво, е за какво да съм спокоен!
- Да, но точно като е така, ти се съживяваш, нали? Така умът ти работи най-добре. Ти винаги намираш начин за измъкване, нали?
И нямаше какво да прави човек с жена като нея. Тя просто се превръщаше в тежък тъп предмет и ти се натряскваш право в нея.
За щастие.

Стигнаха входа на Университета. Над тях се беше надвесила мрачната статуя на Алберто Малих, основателя. На главата и имаше нощно гърне. Което беше създало затруднения на гълъба, който, по семейна традиция, прекарваше повечето си време кацнал на главата на Алберто, а сега носеше на собствената си глава миниатурна версия на същата глинена съдина.
Сигурно пак ще да е раг седмица, реши Олян. Какво да ги правиш, студенти. Вари ги, печи ги, ама не е позволено да ги подкараш с лопатата.
- Виж, хайде каквото и да става с големите, да вечеряме нощес, само ти и аз, горе в покоите. Еймсбъри ще е във възторг. Рядко му се удава шанса да готви за хора и това му идва много добре. Ще ти направи каквото си поискаш, сигурен съм.
Прелест-Хубавинка го изгледа малко странно:
- И аз си помислих, че ще предложиш нещо такова, така че си поръчах овнешка глава. Той направо полудя от радост.
- Овнешка глава? – опечали се Олян – Нали знаеш, че мразя да се гледаме един друг с храна. Дори и цацата не поглеждам в очи.
- Той обеща да и затвори очите.
- Ах, колко хубаво.
- Баба ми правеше чудесна пача от овнешка глава, - размечта се Прелест-Хубавинка – Това е като използваш свински джоланчета за да се сгъсти бульона, така че като изстине...
- Знаеш ли, че съществува и такова нещо като пресищане с информация? – прекъсна я Олян – Значи довечера. А сега да вървим да се видим с твоя умрял магьосник. Сигурно ще ти хареса. Няма как да няма черепи.

Имаше си черепи. Имаше черни завеси. Имаше сложни пресложни знаци изписани на пода. Имаше благовония на спирали от черни кадилници. А посред всичко това Завеждащият Катедра Посмъртни Комуникации в страшна маска се беше заглавичкал нещо с някаква свещ. Като ги чу че влизат, веднага престана и припряно се изправи.
- А, подранили сте, - каза той с малко приглушен от зъбите на маската глас – Извинявайте. Заради свещите е. Трябва да са от евтин лой за правилния черен пушек, но откъде да знам, че онея ще ми пробутат пчелен восък. А им казах аз на тях, че само прокапване не ми върши работа, а каквото ми трябва е задушлив дим. Сиреч на тях им трябва, всъщност. Извинете ме, Джон Хикс, завеждащ катедра. Пондър ми разказа всичко за вас.
Той свали маската и протегна ръка. Човекът изглеждаше, като да се беше опитал, като всеки самоуважаващ се некромант, да си пусне подобаваща козя брадичка, но поради някакъв изначален недостиг на злокобност, тя изглеждаше по-скоро овча. След няколко секунди Хикс се сети в какво са се втренчили те и свали изкуствената гумена ръка с черните нокти.
- А аз си мислех, че некромантията била забранена, - изкоментира Олян.
- О, ние тук не се занимаваме с некромантия, - засегна се Хикс – Какво Ви накара да си помислите такова нещо?
Олян огледа обстановката, сви рамене и обясни:
- Е, струва ми се, че първото което ме наведе на тази мисъл беше, че боята на входната врата малко се е поолющила и разкрива един грубо изрисуван череп и буквите НЕКР...
- О, стара история, стара история, - припряно заобяснява Хикс – Ние сме Катедра Посмъртни Комуникации. От добрите сме, ясно ли е? А некромантията, от друга страна, е един много лош вид магия, практикуван от зли магьосници.
- А тъй като вие не сте зли магьосници, това което правите, няма как да се нарече некромантия, а?
- Именно!
- А, ъ, какво квалифицира един магьосник като зъл? – поде Прелест-Хубавинка.
- Ами, заниманието с некромантия определено ще е на върха на списъка.
- А бихте ли могли само да ми припомните, какво точно се каните да правите сега?
- Каним се да говорим с покойния професор Бълхарников, - отговори Хикс.
- Който е мъртъв, нали така?
- И то много. Извънредно е мъртъв.
- И това не прилича ли съвсем мъничко на некромантия?
- Ах, но вижте сега, за некромантия се изискват черепи и кости и изобщо некрополна атмосфира, - обясни д-р Хикс, после видя израженията им – А, виждам какво имате предвид – и закратко се изсмя със съвсем лек намек за изнервеност, - Но не се оставайте да ви подведе външният вид. На мен те не ми трябват. Трябват му на професор Бълхарников. Той си пада малко традиционалист и носа няма да си покаже от урната си за каквото и да е по-малко от пълния Ритуал на Душите с Ужасяващата Маска на Призоваването и всичко друго от до.
Той дръпна с пръст един зъб на маската, който завибрира.
- А това сигурно е Ужасняващата Маска на Призоваването? – поиска да се увери Олян.
Магьосникът се поколеба за миг преди да отговори:
- Разбира се.
- Защото на мен ми прилича малко на маската на Ужасния магьосник, каквито продават в дюкянчето на Бофо на улица Десето Яйце, - продължи Олян – Екстра качество за пет долара, доколкото си спомням.
- Мисля че, ъ, имате грешка, - не се предаваше Хикс.
- А аз мисля че нямам, - възрази Олян – Забравили сте етикетчето.
- Къде? Къде? – изобщо-ама-изобщо-не-некромантът грабна маската и я завъртя в ръцете си търсейки...
И тогава той видя, че Олян му се хили и завъртя очи:
- Е добре де. Истинската я изгубихме. Тук какво ли не се губи, просто няма да повярвате. Изобщо не си почистват заклинанията като хората. В коридора имаше ли един гигантски октопод?
- Не и този следобед, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Та каква значи е причината за октопода?
- Ооо, да ви кажа ли за октопода?! – възкликна Хикс.
- Да?
- Хич не бихте искали да ви кажа за октопода!
- Не бихме ли?
- Повярвайте ми! Ама сигурни ли сте, че го нямаше?
- Такива неща се забелязват, - забеляза Прелест-Хубавинка.
- Значи с малко късмет този се е изразходвал, - отдъхна си Хикс – А беше станало направо непоносимо. Миналата седмица всичко в картотеката ми взе че се класифицира под буквата W. Изглежда никой не знае защо. *
- Тъкмо щяхте да ни кажете нещо за черепите, - настоя Прелест-Хубавинка.
- Всичките са изкуствени.
- Да ме прощавате! – този глас беше сух и пращящ и дойде от сенките в далечния край.
- С изключение на Чарли разбира се, - добави забързано Хикс – Той е тук от незапомнени времена!
- Аз съм гръбнакът на катедрата, - обади се с известна гордост гласът.
- Вижте, хайде да започваме, - затършува в голяма кадифена торба Хикс – На закачалката зад вратата има няколко черни роби с качулки. Те, разбира се, са само за театър, обаче в нек... Посмъртните Комуникации всичко всъщност опира до театъра. Повечето от хората, които... с които комуникираме, са магьосници, а откровено казано, те не обичат промените.
- Нали няма да правим нищо ... гробоосквернително? – оглеждаше подозрително робата си Прелест Хубавинка.
- Освен да си говорим с някой умрял преди триста години ли? – измърмори Олян.
По природа той не се чувстваше уютно в присъствието на черепи. Това си беше генетично програмирано в хората още от времето когато са били маймуни, защото а) каквото и да е направило черепа череп, може още да се навърта наоколо, така че незабавно се качвай на най-близкото дърво, и б) черепите изглеждат все едно ти се хилят.
- О недейте да се безпокоите за това, - Хикс извади от една черна торбичка малка орнаментална стъкленица и я изтърка в ръкава си – Професор Бълхарников завеща душата си на университета. Той е, трябва да се признае, малко свадлив, но може и да ни съдейства, ако направим прилично шоу. Та я да видим... лоени свещи, Кръгът на Намарет, Стъкленицата на Безмълвното Време, Маската, разбира се, Завесите на..., така де, Завесите и, - той остави малка кутийка до стъкленицата – жизненоважните съставки.
- Моля? Искате да кажете, че всичките онези звучащи толкова скъпоструващо неща не са важни? – учуди се Олян.
- Те са по-скоро за ... декорация, - оправи си качулката Хикс – Имам предвид, че макар че можем да си седим по столовете и да четем сценария на глас, но без костюми и декори кой ще поиска да дойде? Впрочем интересувате ли се от театър? – добави той с надежда в гласа.
- Ходя, когато мога, - рече предпазливо Олян, понеже беше разпознал надеждата.
- Дали случайно не сте имали случай наскоро да гледате „Колко Жалко че Тя е Инструктор по Самоотбрана Без Оръжие” в малкия театър? В постановка на Актьорите от Кукличките?
- Ами, опасявам се, че не.
- Аз играх Сър Андрю Пръдлий, - добави д-р Хикс, просто в случай че Олян бъде споходен от внезапен пристъп на припомняне.
- О, значи това сте били Вие? - реши да се включи Олян, който и по-рано беше срещал актьори – На работата всички само за това говореха!
И всичко ще е наред, стига само да не вземе да попита за коя точно нощ са говорели, мислеше си той. Във всяка постановка винаги има някоя нощ, когато се е случило нещо толкова ужасно, че човек да си умре от смях. В случая обаче той беше късметлия: един опитен актьор знае, кога да не си насилва късмета. Вместо това Хикс попита:
- Владеете ли древни езици?
- Справям се с Дуднене на основно ниво, - отговори Олян.
- Това достатъчно древно ли е за Вас? - каза Прелест-Хубавинка и Олян сладостно потръпна чак до мозъка на костите си.
Собственият език на големите обикновено беше истински кошмар за човешкото ухо, но звучеше нетърпимо секси, щом го произнесеше Прелест-Хубавинка. Все едно сребро се лееше във въздуха.
- Това какво беше, - смая се Хикс.
- Разговорният език на големите за последните двадесет хиляди години, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Наистина ли? Много, ъ, вълнуващо... ъ ... Да започваме...

В сметната палата никой не смееше да вдигне поглед докато бюрото на главния касиер се въртеше с гръм и трясък на обръщателните си механизми като някаква прастара каруца напът за гильотина. Книжа хвърчаха под пръстите на Маволио Бент, докато мозъкът му беше напоен с отрови, а краката му постоянно работека та ако може да поосвободят мрачната енергия задушаваща душата му.
Той не изчисляваше, не и в смисъла, както го разбираха другите. Изчислението беше за хора, неспособни да видят отговора услужливо изникващ направо в главата им. Да го знаеш значеше да го виждаш. Винаги е било така.
Планината от натрупалите се книжа се топеше докато бурните му мисли го терзаеха и измъчваха.
Постоянно се откриваха нови сметки. И защо? Да не би заради доверие? Заради високия стандарт? От пестеливост може би? Или от каквото и да е друго, което да можеше да се нарече стойностно?
Не! Беше заради Ментелик! Хора, които г-н Бент досега изобщоне беше виждал и се надяваше никога повече да не види, се стичаха в банката с парите си в кутии, в прасенца-касички, а доста често и в чорапи. Понякога тези чорапи даже им бяха на краката! И го правеха заради приказки! Трезорите на банката се пълнеха, защото проклетият г-н Ментелик караше хората да се смеят и да се надяват. Хората го харесваха. Никой никога не беше харесвал г-н Бент, поне доколкото той знаеше. О, имало бе някога майчина любов и бащини прегръдки, първата студена, вторите твърде закъсняли, но докъде го беше довело всичко това? В края на краищата той беше останал сам. Така че той избяга и намери сивия катун и започна нов живот основан на числа и на стойност и на сериозно уважение, и той си беше проправил с труд пътя нагоре и, да, беше станал човек с достойнство и, да, беше спечелил уважение. Да, уважение. Дори г-н Козмо го уважаваше.
И ето че отникъде с пръква Ментелик, а кой е той? Изглежда никой не знаеше освен един подозрителен тип с нестабилно чене. До вчера няма никакъв Ментелик, а днес той взема че става Генерален началник на Пощите! И ето ти го сега в банката, човек, чието достойнство беше в приказките му и който не показваше уважение към никого! И той разсмиваше хората ... а банката се пълнеше с пари!
„А да си видял от Разкошови нещо разкошно?”, обади се едно познато гласче в ума му. Години наред той беше бил и изтощавал и наблъсквал в гардероба тази омразна частица от себе си. Не беше гласът на съвестта му. Той самият беше гласът на съвестта си. А това беше гласът на ... маската.
- Не! – избухна Бент.
Някои от най-близките служители вдигнаха глави заради необичайния шум, а после припряно пак сведоха глави, страхувайки се да срещнат погледа му. Бент се взря втренчено в листа хартия пред очите му, гледайки как числата се нижат. Довери се на числата! Те няма да те подведат...
Ама че си тъпанар, ама че си смешник, Козмо изобщо не те уважава. Ти им въртиш банката и чистиш след простотиите им! Ти събираш, те пилеят... а после ти се смеят. Знаеш, че е така. Глупавият г-н Бент с глупавата му походка, глупав, глупав, глупав...
- Махни се от мен, махни се, - прошепна той.
Хората го харесват, защото той ги харесва. Никой не харесва г-н Бент.
- Аз обаче имам достойнство. Аз имам стойности! – г-н Бент измъкна още един лист от купчината и потърси утеха в колонките му. Но онова го преследваше...
Къде бяха твоите стойности и достойнство, когато караше числата да се премятат, г-н Бент? Невинните числа? Ти ги караше да подскачат, да се превъртат, да правят кълба, салта и пируети само щом пляснеш с камшика, и те заставаха на неправилните места, нали така, защото сър Джошуа си искаше цената! Къде отиде с цигански колела златото, а, г-н Бент? Дим и огледала!
- Не!
За миг всички писалки в сметната палата спряха, след което пак задраскаха още по-трескаво.
Със сълзящи от срам и яд очи г-н Бент се опита да отвие капачката на патентованата си автоматична писалка. В замлъкналата банкова зала щракането на извадената зелена писалка имаше същия ефект като звука от остренето на секирата на палача. Всички служители се приведоха ниско над бюрата си. Г-н Бент Беше Открил Грешка. Всичко което оставаше на човек беше да не отклонява очи от хартията пред него и да се надява въпреки всяка надежда, че тя няма да е негова. Някой, и смилете се богове да не си този някой, ще трябва да стане и да се изправи пред високото бюро. Всички знаеха, че г-н Бент не обича грешки: г-н Бент смяташе, че грешките са резултат от душевна поквара.
Чула звука на Писалката на Ориста, една от старшите служителки се завтече към г-н Бент. Онези, които поеха риска да бъдат размазани от яростта на г-н Бентовия взор, предприеха бърз поглед и видяха как и беше връчен оскверненият документ. Чу се далечно тцъ-тцъ. Потропването на токчетата и докато слизаше по стъпалата и прекосяваше пода отекваше в мъртва, напоена с молитви тишина. Тя още не знаеше това докато бързаше мятайки обувките си със закопчалки накъм масата на най-младия и най-нов служител, но тя беше напът да срещне млад мъж, чиято съдба беше да влезе в историята като един от великите герои на банковото дело.

Мрачна органна музика изпълваше Катедрата по Посмъртни Комуникации. Олян предполагаше, че това е част от подобаващата атмосфера, макар че последната можеше и да е по-подобаваща, ако изпълняваното парче не беше, както изглежда „Кантата и Фуга за Някой, На Който Педалите Му Пречат”.
След като и последната нота замря (след тежко и продължително боледуване) д-р Хикс се завъртя на столчето и вдигна маската:
- Извинявайте за това, понякога имам два леви крака. А вие двамата ще може ли малко да понапявате песнопения, докато аз съм зает с мистичните размахвания на жезъл, ако обичате? Не се притеснявайте за думите. Изглежда всичко върши работа стига да звучи достатъчно задгробно.
Докато вървеше в кръг напявайки различни вариации на бооо! и уауауа! Олян се чудеше, на колко ли банкери им се случва да вдигат мъртъвци от гроба в течение на един следобед. Навярно броят им не беше голям. Това със сигурност не му беше работа да я върши. Той трябваше да е другаде и да прави пари. Бух... Менгеме досега трябва вече да е готов с дизайна. Утре той вече може би ще държи в ръце първата си банкнота! А освен това някъде там се размотаваше проклетият Метракис и кой знае пред кого се беше разприказвал. Вярно, тоя тип можеше да мине метър само на хиляди километри от Олян фон Ментелик, да но пък в града всичко работеше на съчетан интерес и сдушеше ли се той с Разкошови, животът на Олян щеше да започне да се разплита помалко помалко та чак до бесилото...
- По мое време поне си намирахме що годе прилична маска, - изръмжа един старчески глас – Ей, ама това тук нима е жена?
Посредата на кръга беше изникнал силует без никакви гнусни подробности като се изключи мрънкането му. Във всяко едно отношение имаше вид на магьосник – с роба, островърха шапка, брада и възраст – но с допълнителен малко сребристо монохромен и леко прозрачен ефект.
- О, професор Бълхарников, - възкликна Хикс – Колко любезно от Ваша страна да ни посетите...
- Много добре знаеш, че ти си ме довлякъл тук и не е като да съм имал нещо друго за правене, - измърмори Бълхарников, после се обърна пак към Прелест-Хубавинка и гласът му стана сладък пресладък като шербет – Как се казваш, миличкото ми?
- Прелест-Хубавинка Миличкова, - напразно си похаби предупредителните нотки в гласа тя.
- Колко сладко, - разплу се той в гумена усмивка. За съжаление от това струйките лиги в устата му завибрираха като паяжината на много дърт паяк – И не знам дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че поразително приличаш на любимата ми конкубина Фенти, която умря преди повече от триста години? Сходството е просто смайващо.
- Ей на това му се казва дежурна фраза за сваляне на мацки, - отбеляза Прелест-Хубавинка.
- Леле, какъв цинизъм, - въздъхна Бълхарников и се обърна към завеждащия Посмъртните Комуникации – Като се изключи възхитителното напяване на тази прекрасна млада дама, всичко останало беше честно казано пълна помия, Хикс – скастри го той.
После се опита да хване Прелест-Хубавинка за ръката, но пръстите му преминаха право през нея.
- Съжалявам професоре, но тея дни изобщо не ни отделят от бюджета, - оправда се Хикс.
- Знам, знам. Винаги е било така, докторе. Дори и по мое време, потрябва ли ти труп, трябваше да ходиш сам да си го намериш. А не успееш ли да си го намериш, оставаше само, хайде да не го увъртаме, сам да си го напарвиш! А сега всичко е толкова хуманно, толкова коректно. Значи казват, прясното яйце технически погледнато можело да свърши работата, да ама какво стана със стила? Разправят ми, че са направили машина, която да мисли вместо тях, а Изящните Изкуства разбира се са винаги последни в списъка! И ето до какво ме докараха: един едва-едва компетентен Посмъртен Комуникатор и двама души от Централно Стенание!
- Некромантията изящно изкуство ли била? – учуди се Олян.
- Няма по-изящно, млади момко. Само най-дребната подробност да не е перфектна и духовете на отмъстителните мъртъвци могат да нахлуят в главата ти през ушите ти и да пръснат мозъка ти право през носа ти.
Очите на Олян и Прелест-Хубавинка се фокусираха върху д-р Хикс като тези на стрелец върху мишената му. Той трескаво заразмахва ръце и каза само с устни:
- Не чак толкова често!
- И какво ще да прави хубава млада жена като теб тук, ммм? – Бълхарников пак се опита да хване Прелест-Хубавинка за ръката.
- Опитвам се да преведа един израз от хъмянски, - отговори тя, хвърляйки му една каменна усмивка и разсеяно бършейки ръка в роклята си.
- Нима на жените им се разрешават такива неща в наши дни? Колко забавно! За малко неща, знаете ли, съжалявам толкова много, колкото че когато все още притежавах тяло, не му давах да прекарва достатъчно време в компанията на млади дами...
Олян се заозърта в търсене на някакъв вид аварийна спирачка. Все нещо трябваше да има, поне за случаи на назална мозъчна експлозия. Той се наведе към Хикс и му прошепна:
- Всеки момент нещата страшно ще се влошат!
- Няма страшно, един момент само и съм го пропъдил в Зоната на Здрача, - отвърна пак шепнешком Хикс.
- Това може и да не е достатъчно далече, ако тя си изпусне нервите! Веднъж я видях как продупчи крака на един мъж с тока си както си пушеше цигарата. А сега не е пушила от повече от петнадесет минути, така че да не говорим какво може направи!
Прелест-Хубавинка обаче просто извади големската ръка от торбата си и очичките на професор Бълхарников просветнаха в нещо по пристрастяващо от романтиката. Сладострастието се среща в много разновидности.
Той вдигна ръката. Това беше втората изненада. И тогава Олян забеляза, че ръката си остана там, до краката на Бълхарников, а това, което той държеше, беше перленосив нематериален призрак.
- Я, парче от хъмянски голем, - заговори той – В лошо състояние. Извънредна рядкост. Вероятно изкопан от района на Хъм, нали?
- Може би, - отговори Прелест-Хубавинка.
- Ммм, може би значи, а? – заобръща призрачната ръка Бълхарников – Погледнете само финеса и тънкостта! Леки като перце, но яки като стомана докато е горял вътрешният огън! Оттогава не е имало нищо подобно!
- Аз може и да знам, къде такива огньове може все още да горят, - подметна Прелест-Хубавинка.
- След шестдесет хиляди години ли? Не мисля, мадмоазел!
- Аз пък мисля другояче.
Тя умееше да казва разни неща с тоя ми ти тон и да омайва всички наред. Излъчваше абсолютна увереност. Олян се беше претрепвал от усилия години наред за да постигне подобен тон.
- Да не би да ми казвате, че хъмянски голем е оцелял?
- Да. Мисля че са четири на брой, - подтвърди Прелест-Хубавинка.
- Могат ли да пеят?
- Поне един може.
- Бих дал всичко да зърна един преди да умра, - възкликна Бълхарников.
- Ъ... – започна Олян.
- Фигура на речта, фигура на речта, - махна раздразнено с ръка Бълхарников.
- Струва ми се, че това ще може да се уреди, - рече Прелест-Хубавинка – Междувременно направихме транскрипция на песента му във Фонетичните руни на Бодли.
Тя бръкна в торбата си и извади малък свитък. Бълхарников посегна и отново фосфоресцентният дух на свитъка се озова в ръцете му.
- Прилича на алабализми, - каза той като го прегледа набързо – макар че, от мен да знаете, хъмянският винаги изглежда така при първи прочит. Ще трябва да поработя някое време над него. Хъмянският е един изцяло контекстуален език. Виждали ли сте ги тези големи?
- Не, тунелът ни се срина. Не можем да говорим дори с големите, които продължиха разкопките. Песента не се разпространява добре под солена вода. Ние обаче мислим, че тези големи са ... необичайни.
- Вероятно златни, - вметна Бълхарников и думите му оставиха след себе си замислено мълчание.
После Прелест-Хубавинка възкликна:
- Ох.
Олян затвори очи. От вътрешната страна на клепачите му златният резерв на Анкх-Морпорк се разхождаше натам насам поблясквайки.
- Всеки изследовател на Хъм по някое време се натъква на легендата за златните големи, - заразказва Бълхарников – Седи си преди шестдесет хиляди години някакъв знахар пред огъня, прави глинен човек и някак си научава как да му вдъхне живот, и това е било единственото изобретение от което са имали нужда, разбирате ли? Имали са дори коне-големи, това знаехте ли го? Оттогава насам никой не е успял да създаде такива. И въпреки това хъмяните така и не са ковали желязо! Не са изнамерили нито мотиката нито колелото! Големи са им гледали добитъка и са им тъкали дрехите! Хъмяните са си правили украшения все пак, предимно изобразяващи сцени на човешки жертвоприношения, лоша работа във всеки един смисъл на думата. В това отношение те са били невероятно изобретателни. Теокрация естествено, - той сви рамене – Не знам какво им има на стъпаловидните пирамиди, че събуждат най-лошото в един бог... Както и да е, да, те са обработвали злато. В него са обличали жреците си. Напълно е възможно да са направили от него и някой друг голем. Също толкова вероятно е „златен голем” да е било метафора за ценността на големите за хъмяните. Нали като рекат хората да изразят понятието за стойност, винаги избират думата „златно”...
- Да бе, - измърмори Олян.
- ... а може и да е просто легенда без никакво основание. Изследванията на самото местоположение никога не са донасяли нищо друго освен някой друг фрагмент от счупен голем, - Бълхарников седна, облегна се удобно направо във въздуха и намигна на Прелест-Хубавинка – Може би сте търсили някъде другаде? Едно от преданията гласи, че след смъртта на всичките хора големите са отишли в морето...?
Въпросителният знак увисна във въздуха като рибарска кука, каквато си беше.
- Колко интересно предание, - каза Прелест-Хубавинка с лице като на покерждия.
Бълхарников се усмихна:
- Ще разбера, какъв е смисълът на посланието. Естествено Вие ще дойдете пак да ме видите утре?
Олян изобщо не хареса как прозвуча това. И изобщо не му помогна това, че Прелест-Хубавинка се усмихна. После Бълхарников добави:
-
- Ами Вие, сър? – разсмя се Прелест-Хубавинка.
- Аз също, но пък имам отлична памет!
Олян се намръщи. Повече му харесваше, когато беше готова да убие проклетия му дъртофелник.
- Хайде да си тръгваме, - обади се накрая той.

Стажант младшият служител на изпитателен срок Хамърсмит Гага наблюдаваше неотвратимото и зловещо приближаване на г-ца Дрейпс с малко по-малко предчувствия, отколкото останалите си колеги, защото, както всички разбираха, горкото хлапе не е било тук достатъчно дълго за да знае за какво става дума. Старшата служителка тръшна хартията на бюрото му. Общата сума беше оградена със зелено мастило, все още неизсъхнало.
- Г-н Бент казва, - обяви тя с нотка на задоволство, - да го направите наново, но този път правилно.
И защото Хамърсмит беше добре възпитан младеж и защото това беше само първата му седмица в банката, той отговори: „Да, г-це Дрейпс”, кротко взе сметките и се хвана на работа.
За това, което се случи после, съществуват множество различни разкази. В последващите години служителите измерваха банковия си опит според това, колко наблизо са били, когато Онова Нещо се Случи. Имаше известни разногласия за това, точно какво е било казано. Със сигурност не е имало никакво насилие, каквото и да намекват някои. Но във всички случаи това беше ден, когато светът, или най-малкото онази негова част, която включваше Сметната палата, падна на колене.
Всички бяха съгласни, че известно време Хамърсмит се занимавал със сметката. Казват, че бил извадил бележник, собствен бележник, което само по себе си си беше скандално, и пресмятал нещо в него. После, според някои след петнадесет минути, според други след близо половин час, той се върнал пред бюрото на г-ца Дрейпс и изрекъл:
- Съжалявам, г-це Дрейпс, но не мога да намеря грешка. Проверих изчисленията си и съм убеден, че общата ми сума е вярна.
Гласът му не бил силен, но пък стаята бе притихнала. Всъщност даже повече от притихнала. Само от напрягането на стотиците уши паяците, които плетяха паяжините си по тавана изпопадали от смукателната сила. Натирили го обратно на мястото му „да го направи наново и да не хаби времето на хората”, а след още десетина минути, или според други след петнадесетина, г-ца Дрейпс наминала до бюрото му и надзърнала през рамото му.
Повечето свидетели са съгласни, че след още към половин минута вече тя взела сметката, изтеглила един молив от плътно стегнатия си кок, разкарала младежа от стола му, седнала и известно време се взирала в цифрите. После станала. Отишла до бюрото на друг старши служител. Двамата заедно се втренчили в парчето хартия. Бил привикан и трети служител. Той преписал скандалната колонка на чист лист, някое време пресмятал и накрая вдигнал посивялото си лице. Нямало нужда някой да го казва на глас. Но сега вече всякаква работа секнала, с изключение само на г-н Бент, който високо на издигнатия си стол си бил все така потопен в цифрите пред очите си и, нещо знаменателно, си мърморил нещо под носа.
Хората го доловиха витаещо във въздуха.
Г-н Бент беше Направил Грешка.
Най-старшите служители се събраха на трескаво съвещание. Нямаше по-висша инстанция, пред която да апелират. Г-н Бент беше най-висшата инстанция, над него беше единствено неумолимият господ на Математиката. Така че накрая на горката г-ца Дрейпс, която доскоро бе оръдието на г-н Бентовото недоволство, й се падна да напише на листа със сметката: „Съжалявам, г-н Бент, но съм сигурна че младежът е прав”. После го пъхна под сноп чернови, които и без това бяха за подноса входящи, хвърли ги в него, когато бюрото мина с грохот покрай нея, след което тропането на токчетата и отекна по залата когато тя мина забързана и разплакана през цялата зала чак до женската тоалетна, където изпадна в истерия.
Останалите от персонала се заспоглеждаха тревожно като някакви праисторически чудовища, видяли, че на небето изгрява второ слънце и то по-голямо, но нямащи и най-малката представа какво могат да сторят по въпроса. Г-н Бент се оправяше бързо с входящата си кореспонденция и като погледне човек след около две минути щеше да се изправи пред съобщението. Внезапно и всички наведнъж те побегнаха към изходите.

- Е, и как беше? - започна Олян като излязоха на слънчев светлина.
- Нотка на докачливост ли долавям? - отвърна Прелест-Хубавинка.
- Добре де, плановете ми за днес не включваха отбиване за сладка приказка с някакъв тристагодишен бройкаджия.
- Сигурно искаше да кажеш бродник, макар че той не си броди сам, а го призовават.
- Ама тоя те бройкаше!
- Само в неговото въображение, - възрази Прелест-Хубавинка - А също и в твоето.
- Обикновено побесняваш щом на някой друг му хрумне да се държи с теб покровителствено!
- Вярно. Обаче надали някой друг може да превежда от толкова старинен език, че дори и големите едва разбират и една десета от него. Развий си такъв талант и тогава ти ще си намираш момичета и три века след като си умрял.
- Значи просто си пофлиртувала за да получиш каквото ти трябва, а?
Прелест-Хубавинка застина както си беше посред площада и се обърна цялата срещу него:
- Е и? Ти постоянно флитруваш наляво и на дясно. Ами че ти флиртуваш с целия свят! Точно това те прави интересен, защото не си толкова крадец, колкото артист. Играеш на света като на струни, особено по по-завъртяните му парчета. А аз сега ще си ходя да се изкъпя. Тази сутрин слязох от дилижанса, ако си спомняш.
- Тази сутрин, - продума Олян - един от моите подчинени размени мозъка на друг от подчинените ми с този на една ряпа.
- Това добре ли е? - поинтересува се Прелест-Хубавинка.
- И аз не съм сигурен. Всъщност най-добре да ходя да проверя. Виж, и двамата имахме тежък ден. Ще ти пратя файтон в седем и половина, разбрахме ли се?

Метракис беше напълно доволен от себе си. Никога не си беше падал кой знае колко по четенето, поне досега. О, можеше си да чете, както и да пише, с един хубав леещ се почерк, който хората си мислеха че бил много специфичен. И винаги беше обичал „Вестника” заради пригледния му четивен шрифт и честичко бе прибягвал до помощта му, посредством ножичка и малко лепило, да си съставя писма от изрязани букви и думи, а при повечко късмет и цели фрази. Четенето за удоволствие обаче някак му се беше разминало. Сега обаче ей го на - той си чете, о да, и то с огромно удоволствие, без майтап! Изумително е какво само можеш да намериш, ако знаеш какво да търсиш! И ето сега всичките му Прасоколеди май щяха да му дойдат наведнъж...
- Чаша чай, отче? - обади се до него един глас.
Беше закръглената дама завеждаща отдела за стари броеве на „Вестника”, която му беше в кърпа вързана още откакто той си свали шапката пред нея.
- Дзачто не, благодаря Ви, цецтро, - грейна той - Не е ли пицано: „Една чаша в милоцтиня ноци повече от кокошка ноцачка”?
И тогава той забеляза дискретното миниатюрно сребърно гевгирче забодено на гърдите й и че обиците и бяха мънички щипци за пържене. Мда, свещените символи на Аноя. Той току що беше прочел за нея в религиозните страници. В невероятен възход тези дни, благодарение на помощта на младия Искрометов. А е започнала от дъното на стълбицата като Богиня на Нещата Заклещили се в Чекмеджета, обаче мълвата по религиозните страници я гласеше за Богиня на Загубените Каузи, което си беше много доходна сфера, ама наистина много доходна за човек с гъвкав подход, обаче, тук той въздъхна наум, не беше чак толкова добра идея да се въртят далавери докато божеството е активно, та да не би Аноя да вземе да се разгневи и да намери ново приложение на щипчите за пържене. Освен това той и без това скоро ще може да приключи с тази работа. Какво умно хлапе излязъл младият Искрометов, а! Лицемерният му пикльо! Няма да свърши с него бързо, о не. От това ще излезе пожизнена пенсия. И то за дълъг, предълъг живот, иначе...
- Мога ли да Ви предложа още нещо, отче, - забезпокои се жената.
- Чашата моя биде преляла, цецтро, - отговори Метракис.
Безпокойството в изражението на жената се увеличи:
- Ох, извинявайте много, надявам се че не е поляло...
Метракис внимателно покри чашата си с ръка.
- Ицках да каджа, че цъм повече от удовлетворен, - каза той и наистина си беше така.
Истинско проклето чудо си беше, без майтап. Ако Ом и занапред ще раздава такива, той можеше дори да повярва в Него. И колкото повече си мислиш за него, толкова по-хубаво става, си рече Метракис, докато жената се отдалечаваше. Как ли го е направил? Трябва да е имал авери. Палачът, най-малкото, някой друг от тъмничарите... Той замислено си извади изкуствените зъби с доста дрънчене, изплакна ги в чая, избърса ги до сухо с кърпичката си и ги наблъска обратно в устата си броени секунди преди стъпките да го известят, че жената се връща. Тя буквално трепереше от свенлив кураж.
- Извинявайте, преподобни отче, мога ли да Ви помоля за една услуга? - изчерви се тя.
- Одж оуетц... ачжа! Ачкц окц ъдза... - Мертакис се извърна и с доста дрънчене и пляскане извъртя проклетата протеза наопаки до правилното и положение. Скапаната му пущина! Защо изобщо му трябваше да я задига от устата на онзи старец?
- Моля Ви дза идзвинение, цецтро, процто малка дзъбна дзлополука... - измърмори той обръщайки се и потърквайки бузата си - Моля, продължавайте.
- Чудна работа, как само казахте това, отче, - облещи нервно очи жената - Защото аз заедно с още няколко жени, ами ние сме направили, нали разбирате, клуб божество на месеца. Ъ... това ще рече, избираме си бог и вярваме в Него... или в Нея, съответно, или в Каквото Е Там То, макар че не допускаме никакви такива с твърде много крайници и зъби, ъ, и значи им се молим за един месец време и после го обсъждаме. Те, нали, са толкова много! Хиляди! Досега всъщност не сме имали предвид Ом, ако трябва да съм честна, обаче ако благоволите да ни изнесете една кратичка беседа идния вторник, съм сигурна, че с радост ще опитаме и с Него!
Пружините дръннаха, когато Метракис широко и се усмихна.
- Как це кадзвате, цецтро? - попита я той.
- Беренис, - отговори тя - Беренис, ъ, Домакинс.
А, значии вече не използва името на онова копеле, много благоразумно, помисли си Метракис.
- Каква чудецна идея, Берениц, - съгласи се той - Ц радоцт чте го имам предвид!
Тя грейна.
- Дали няма да има някакви курабийки, а Берениц? - добави Метракис.
Г-жа Домакинс се изчерви.
- Сигурна съм, че ми бяха останали едни шоколадови бисквити, - подшушна му тя сякаш посвещавайки го в строга тайна.
- Да въдзгърми Аноя чекмеджетата ци, цецтро, - благослови Метракис след отдалечаващия и се гръб.
Чудесно, помисли си той, след като тя се изниза зачервена и щастлива. Той си прибра бележника в сетрето, облегна се и се заслуша в тиктакането на часовника на стената и в тихото похъркване на просяците, обикновено населяващи това помещение в горещи дни. Всичко беше мирно, уредено, организирано, точно какъвто трябваше да си бъде животът.
От днес нататък той щеше много да намаже.
Ако бъде много, много внимателен.

Олян търчеше под сводовете към ярката светлина в далечния им край. И завари мирна картинка. Хюбърт се беше изправил пред Бълбукатора и от време на време бараше по някоя тръба. Игор издухваше някакво странно стъклено творение над малката си пещ, а г-н Менгеме, по-рано известен като Бухльо Дженкинс седеше зад бюрото си с отнесено изражение.
Олян долови настъпващата зла съдба. Нещо не беше наред. Можеше дори да не е нещо определено, а да е някаква философска нередност, а и изобщо изражението на г-н Менгеме никак не му харесваше. Въпреки това човешкият мозък, оцеляващ като прехвърча от секунда на секунда, винаги се опитва да отложи момента на истината. Олян се приближи до бюрото потърквайки ръце:
- Е, как е, Бу... исках да кажа г-н Менгеме? Готови ли сме вече?
- О, да, - отговори Менгеме със странна усмивка без капка веселие - Ето я.
На бюрото пред него лежеше другата страна на първата изобщо разработвана някога истинска еднодоларова банкнота. Олян вече беше виждал рисунки като на нея, но само докато бе на четири години в детската градина. Портретът на каквото очевидно се предполагаше да е лорд Ветинари имаше две точки вместо очи и широка усмивка. Панорамният изглед на процъвтяващия град Анкх-Морпорк представляваше множество квадратни къщи с прозорци във всеки ъгъл, всичките квадратни, и по врата посредата.
- Мисля, че това е едно от най-добрите произведения, които изобщо съм правил някога, - сподели Менгеме.
Олян го потупа окуражително по рамото и закрачи към Игор, който вече изглеждаше готов да се оправдава.
- Какво си направил на горкия човек? - попита Олян.
- Ижградих му баланширана личност, вече не обладана от бежпокойщва, щрахове, нито от демоните на параноята, - обясни Игор.
Олян огледа работното място на Игор, което беше смела постъпка по всички критерии. На масата имаше стъкленица с нещо смътно плуващо в нея. Олян се вгледа в това нещо, което беше още един малък героичен акт, при условие че човек се намира в наситена на Игор среда. Това не беше щастлива ряпа. Цялата беше в болнави петна. Търкаляше се жално от единия край на стъкленицата до другия и от време на време се преобръщаше.
- Виждам, - заключи той - Но както изглежда, за най-голямо съжаление, осигурявайки на нашия общ приятел спокойния и изпълнен с надежда живот на, да го кажем без увъртане, на ряпа, Вие също така сте довели художествените му способности до равнището на тези на, този път без никакво колебание ще използвам същия термин, една ряпа.
- Но така той е много по-щащлив, - изтъкна Игор.
- Съгласен съм, обаче каква част от него сега има природата на, вече ми омръзна да се повтарям, на определен кореноплод?
Игор известно време обмисляше това. Накрая се изказа:
- В качещвото ши на медициншко лице, шър, аж шъм длъжен да ше щтремя към най-доброто жа пациента. В нащоящия момент той е щащлив и удовлетворен и швободен от вшякакви грижи. Жащо да ше откажва от вшичко това шамо жаради една шпошобнощ ш молива?
Олян долови едно настоятелно чук-чук. Беше ряпата блъскаща се от стената на стъкленицата.
- Това е интересно от философска гледна точка съображение, - рече Олян, още веднъж поглеждайки блаженото но същевременно леко нефокусирано изражение на Менгеме - Обаче ми се струва, че всичките онези гадни подробности го правеха, ами, да си е той си.
Трескавото тропане на зеленчука се усили. Игор и Олян преместиха поглед от стъкленицата към призрачно усмихващия се човек.
- Игор, не съм съвсем сигурен, че разбираш какво движи един човек.
Игор покровителствено се изкиска:
- О, повярвайте ми, шър...
- Игор? - прекъсна го Олян.
- Да, Гошподарю, - омърлуши се Игор.
- Върви да си вземеш пак онези проклети жици, моля те.
- Да, Гошподарю.

Като се върна горе, Олян се озова насред паника. Просълзената г-ца Дрейпс го забеляза и затрополи към него на скорост.
- Сър, сър, г-н Бент! Просто изфуча нанякъде, с крясъци! Никъде не можем да го намерим!
- И защо ви е да го търсите? – зачуди се Олян и чак тогава забеляза, че го е казал на глас – Исках да кажа, каква причина е довела до това, че сега трябва да го търсите?
И случката беше разнищена. Докато г-ца Дрейпс говореше, Олян придоби впечатлението, че всички слушатели схващат същината с изключение само на него.
- Добре де, хубаво, станала е грешка, - рече накрая той – Но нали няма някакви последствия? Всичко си беше уредено, нали така? Малко смущаващо, признавам... – и тогава той си спомни, че грешката, нали така, беше по-лоша от греха.
Но това е просто тъпо, изтъкна здравомислещата част от него. Той можеше да каже нещо от рода на: „Видяхте ли? Дори и аз мога да направя грешка само за миг невнимание! Необходима е непрестанна бдителност!” или пък: „Направих го нарочно за да ви проверя!”. Дори и даскалите бяха наясно с това. Мога да се сетя за десетки начини да замажа това положение. Да де, ама аз съм си замазвач. А той надали е замазвал нещо през живота си.
- Надявам се, че не е извършил някоя ... глупост, - г-ца Дрейпс измъкна от ръкава си изпомачкана кърпичка.
Някоя ... глупост, помисли си Олян. Израз, който хората използват като си мислят за скачане от мост или изпиване на всички лекарства в шкафчето наведнъж. Такива едни глупости.
- Никога не съм срещал по-неспособен на глупости човек, - успокои я Олян.
- Добре де, ъ... ако трябва да съм честен, ние винаги сме му се чудили на него, - обади се един служител – Исках да кажа, че той е тук от първи зори, а една от чистачките ми каза, че се задържа до посред нощ... Какво? Какво? Заболя ме!
Г-ца Дрейпс, която го беше сръгала яко, сега се наведе и му зашепна настоятелно нещо в ухото. Той се омърлуши, погледна гузно Олян и измънка:
- Извинявайте, сър, говорих не на място.
- Г-н Бент е добър човек, - заяви г-ца Дрейпс – Той се претрепва от работа.
- Претрепва всички вас от работа, както ми се струва, - подметна Олян.
Но този опит за солидарност с трудовите маси изглежда не хвана дикиш.
- Не можеш ли да траеш на горещо, беж от гърнето, ако питате мен, - възрази един от старшите служители посред хор от съгласие.
- Ъ, мисля че по-скоро беж от кухнята, - замисли се по въпроса Олян – „Беж от гърнето” е алтернативата, когато...
- Половината главни касиери в Равнините са работили в тази стая, - намеси се г-ца Дрейпс – А вече и неколцина управители. А г-ца Лий, която е заместник управител в Търговската Банка на Апсли в Сто Лат, тя получи работата заради препоръката, която и написа г-н Бент. Това, виждате ли, е да си минал Школата на Бент. Винаги се брои за нещо. С препоръка от Бент можеш да влезеш в коя да е банка и да си осигуриш работа само с едно щракване с пръсти.
- А пък ако си стоиш тук, заплащането е по-добро от където и да е другаде, - добави един служител – Той каза на Борда, че ако искат най-добрите, ще трябва да си плащат за това, така им каза!
- Вярно, че изисква много, - допълни друг служител – Но пък, както чувам, онези в Банка Пайпуърт имат една Началничка Човешки Ресурси, а като стане дума за това, предпочитам г-н Бент за осем дни в седмицата. Той поне си знае, че съм личност. А тя там, както разправят, засичала, колко време хората стоят в тоалетната!
- На това му се казва Наблюдение над Работното Време и Придвижванията, - кимна Олян – Вижте сега, предполагам, че г-н Бент просто би искал за малко да бъде оставен на мира. На кого се беше развикал той, на онова момче, дето напарви грешка ли? ... исках да кажа, което не я направи.
- На младия Хамърсмит, - уточи г-ца Дрейпс – Изпратихме го вкъщи, защото му се беше насъбрало твърде много. И не, в действителност г-н Бент не му се беше разкрещял на него. Всъщност не беше да крещи на някого. Той, ами... – тя затърси думата.
- Бълнуваше, - довърши същият служител, който беше говорил не на място, а сега беше решил да зареже всякакви места – Няма какво да ме гледате така. Всички го чухте. И изглеждаше, сякаш току-що е видял призрак.
Служителите тръгнаха да се завръщат по един двама в Сметната палата. Бяха проверили навсякъде, за това бе постигнат консенсус, а най-голяма подкрепа имаше хипотезата, че е излязъл през Монетния двор, защото там сега нали е такъв калабълък с всичката недовършена работа. Олян се съмняваше в това. Банката беше доста стара, а старите постройки бъкат от забутани кътчета, а г-н Бент е бил тук от...
- От колко време ли е бил той тук? – зачуди се на глас той.
Общото мнение беше, че „от незаомнени времена”, но г-ца Дрейпс, която поради някаква причина изглежда се е била осведомила досат добре по въпроса за Маволио Бент, го осветли, че било от тридесет и девет години и че се бил хванал на работа още на тринадесет години, като седял цяла нощ на стъпалата пред банката докато председателят не дошъл на работа и той го впечатлил с това как владее числата. За двадесет години се издигнал от момче за поръчки до главен касиер.
- Не си е губил времето! – възкликна Олян.
- А и нито веднъж не си е взимал болнични, - заключи г-ца Дрейпс.
- Е, значи сега сигурно има право на малко, - каза Олян – Да знаете, къде живее той, г-це Дрейпс?
- Пансионът на г-жа Кейк.
- Така ли? Това не е ли... – Олян се спря и заизбира между различните възможности – ...малко под равнището му?
- Той казва, че покривало нуждите му на неженен мъж, - сподели г-ца Дрейпс избягвайки погледа на Олян.
Олян вече чувстваше как денят му заминава. Обаче всички го гледаха. Само едно нещо можеше да каже, така че да запази образа си.
- В такъв случай мисля, че съм длъжен да ида да видя, дали не се е прибрал там, - каза той.
По лицата им разцъфнаха усмивки на облекчение. Той добави:
- Но ми се струва, че и някой от вас трябва да дойде с мен. В крайна сметка вие го познавате.
А по всичко изглежда аз не съм го познавал, помисли си той.
- Само да си взема палтото, - единствената причина тези думи на г-ца Дрейпс да изникнат със скоростта на звука беше, че тя не можа да ги изговори още по-бързо.

Глава 8

Както Долу, така и Горе – Без мъка няма напредък – Загадъчен ум – Печалното минало на г-н Бент – Нещо в гардероба – Възхитителни пари – Размисли за лудостта, от Игор – Гърнето кипва

ХЮБЪРТ ПОЧУКА ЗАМИСЛЕНО с пръст по една от тръбите на Бълбукатора и извика:
- Игор?
- Да, гошподарю? – чу се зад гърба му гласът на Игор.
Хюбърт подскочи.
- Мислех че си оттакък при твойте клетки за светкавици! – възкликна стреснато той.
- Там бях, шър, но шега шъм тук. Какво ще желаете?
- Запечатал си всички клапани, Игор. Не мога да правя никакви промени!
- Да, шър, - подтвърди най-спокойно Игор – Биха могли да пошледват ижвънредно шурови пошледщвия, шър.
- Но аз искам да променя някои параметри, Игор, - възрази Хюбърт разсеяно вземайки си дъждобран от закачалката.
- Опашявам ше, че ижникна проблем, шър. Вие поишкахте да направя Бълбукатора въжможно най-точен.
- Ами да, разбира се. Точността е от жизнено значение.
- Шега той е ... ижключително точен, шър, - заобяснява смутено Игор – Въжможно е и да е твърде точен, шър.
Тази „въжможност” накара Хюбърт да посегне за чадър.
- Как може нещо да е твърде точно.
Игор се озърна. И изведнъж се реши:
- Ще имате ли нещо против да изоставя замалко фъфленето?
- Ама ти можеш ли?
- Вшъщност да... тоест всъщност да, сър. Но, нали разбирате, това е родова традиция. Очаква се от нас, също както и шевовете. Обаче ми се струва, че обяснението и така ще Ви се стори трудно за разбиране.
- Добре тогава, ъ, благодаря ти. Продължавай, моля.
Обяснението беше въздълго. Хюбърт слушаше внимателно, с отворена уста. Понятието „култът карго” премина и се загуби някъде във вихъра, последвано от кратък трактат върху хипотезата, че всичката вода, където и да се намира, знаела къде е всичката останала вода, от някои интересни факти за силикона с многосрични допълнения и за това какво се случва с него в присъствието на сирене, от ползите и опасностите на морфичния резонанс в области с високо ниво на фонова магия, от истината за напълно еднаквите близнаци и от факта, че ако е вярна фундаменталната окултна максима „Както Горе така и Долу”, то ще е вярно също и, че „Както Долу, така и Горе”...
Последвалата тишина беше нарушавана единствено от ромоленето на водата в Бълбукатора и от шумоленето на молива на бившия Бухльо, продължаващ работата си с пришпорвано от демони умение.
- Ще имаш ли нещо напротив да се върнеш към фъфленето? – проговори Хюбърт – Не знам защо, но така просто звучи по-добре.
- Много добре, шър.
- Добре тогава. Та значи, правилно ли те разбрах, че сега мога да променям икономическия живот на града чрез пренастройване на Бълбукатора? Значи той е нещо като вещерска восъчна кукла, а аз имам всичките му карфици?
- Правилно, шър. Прекрашна аналогия.
Хюбърт се загледа в кристалния шедьовър. Светлината в криптата постоянно се променяше докато икономическият живот на града циркулираше през тръбите му, някои от тях тънки като косъм.
- Значи това е икономически модел, който е, фактически, самата реалност?
- Те ша тъждещвени, шър.
- Значи с един удар с чук мога да причиня на града непоправима стопанска катастрофа?
- Да, шър. Ще желаете ли да донеша чук?
Хюбърт вдигна поглед към струящото, вълнуващо се и пенящо се нещо във вените на Бълбукатора и очите му се оцъклиха. Той се закиска, но това бързо премина в лудешки смях.
- Ха-ха! А-ха-ха-ха-ха!!! А-ХА-ХА-ХА-ХА!!!!... Ще може ли да ми донесеш чаша вода, моля те? ... ХА-ХА-ХА-ХА!!! Ха-ха-ха-ха! ... ХА-ХА ХА-ХА!!!... – внезапно смехът му секна – Това не може да е истина, Игор.
- Нима, шър?
- Да, наистина! Погледни само старата ни приятелка Колба 244а! Не виждаш ли? Празна е!
- Наищина ли, шър?
- Наистина „наищина”, - извика Хюбърт – Колба 244а представлява златото не къде да е, а в нашите си собствени трезори, Игор. А десет тона злато не може просто да вземат и да излязат на разходка! А? ХА-ХА-ХА-ХА!!! Ще може ли да ми донесеш тази чаша вода, за която те помолих? Ха-ха-ха-ха-кхъ-кх а-ха!!... ХА-ХА ХА-ХА!!!...

Усмивка заигра по устните на Козмо, една доста опасна игрална площадка за нещо толкова невинно като усмивка.
- Всичките ли? – попита той.
- Ами, всичките служители на сметната палата, - отговори Дотук – Просто взели и наизлезли бегом на улицата. Някои от тях разплакани.
- Действително си е паника, - промърмори Козмо и погледна портрета на Ветинари срещу бюрото му, който, той беше сигурен, му намигна.
- Очевидно всичко е било поради някакъв проблем с главния касиер, сър.
- Г-н Бент ли?
- Очевидно той е направил грешка, сър. Казват, че си говорил сам, а после взел и побягнал от стаята. Казват че някои от персонала се върнали да го търсят.
- Маволио Бент да е направил грешка? Не мисля, - каза Козмо.
- Казват, че е избягал, сър.
Козмо почти успя да вдигне вежда без помощта на никакви механизми. Толкова близо беше.
- Избягал ли? А да е носил някакви големи и тежки торби? Обикновено така правят.
- Уверен съм, че не е, сър, - отговори Дотук.
- Това щеше да бъде ... ползотворно.
Козмо се облегна в креслото си, за трети път този ден си свали черната ръкавица и заоглежда дланта си на разстояние една протегната ръка. Пръстенът изглеждаше впечатляващо, особено на бледо-синия фон на пръста му.
- Някога виждали ли сте паника в банка, Дръмнот? – подметна той – Виждали ли сте някога как тълпите се борят за парите си?
- Не, сър, - Дотук пак се забезпокои. Стискащите обувки бяха, ами, смешен епизод, но един пръст надали би трябвало да е оцветен така?
- Страховита гледка. Като да наблюдаваш изхвърлен на брега кит изяждан жив от раци, - продължаваше Козмо въртейки ръката си така че светлината да се отразява от сенките на V-то – Колкото и да се гърчи в агония, изходът е само един. Ужасно нещо, ако се свърши както трябва.
Ето така мисли Ветинари, тържествуваше душата му. Плановете могат и да се объркат. Не може да се планира бъдещето. Само високомерни глупци кроят планове. Мъдрият мъж насочва.
- В качеството си на един от директорите на банката и, разбира се, на загрижен гражданин, - рече замечтано той – ще взема да напиша едно писмо до „Вестника”!
- Да, сър, разбира се, - обади се Дотук – а аз да пратя ли за бижутер, сър? Доколкото знам, те имат чудесни малки клещи, които...
- Без мъка няма напредък, Дръмнот. Това изостря моето мислене, - ръкавицата пак покри ръката.
- Ъ... – понечи да настоява Дотук и се отказа. Той на беше направил каквото можеше, но Козмо се беше насочил към собственото си унищожение и на един разумен човек не му оставаше нищо друго освен да изкара от това колкото е възможно повече пари и след това да остане жив за да си ги харчи.
- Отново ми се усмихна късметът, сър, - реши се той.
Искаше му се да имаше повече време, на беше ясно, че времето беше на свършване.
- Нима? За какво става дума?
- За един проект, по който работя от някое време...
- Изключително скъп? Нали?
- Сигурен съм, че бих могъл да Ви доставя бастуна на Ветинари, сър.
- Искате да кажете неговия бастун с меча?
- Да, сър. Доколкото съм осведомен, острието никога не е било изтегляно в гняв.
- Доколкото аз знам, той винаги му е подръка.
- Не съм казвал, че ще е лесно, сър. Нито пък евтино. Но след много много усилия, сега вече почвата е подготвена.
- Казват, че за стоманата на острието било извлечено желязото от кръвта на хиляда мъже...
- И аз така съм чувал, сър...
- А виждали ли сте го?
- Много закратко, сър.
За пръв път за цялата си кариера на Дотук малко му дожаля за Козмо. В гласа му имаше един копнеж. Той не искаше да вземе мястото на Ветинари. В града бъкаше от хора искащи да вземат мястото на Ветинари. Козмо обаче искаше да бъде Ветинари.
- Какъв беше? – гласът му беше умолителен.
Отровата трябва да е проникнала в мозъка му, помисли си Дотук. Но мозъкът му поначало си беше бая отровен. Така че може и да се спогодят с отровата.
- Ъ... ами, дръжката и ножницата са точно като Вашите, сър, само малко по-изтъркани от употреба. Острието обаче е сиво и изглежда...
- Сиво ли?
- Да, сър. Изглежда вехто и леко олющено. Но тук там, като падне върху него светлина, се виждат малки червени и златисти петънца. Бих казал, че изглежда злокобно.
- Светлите петънца трябва да са от кръв, разбира се, - заразмишлява Козмо – или, вероятно, о да, напълно е вероятно да са впримчените в него души на онези, които са умряли за да бъде изковано кръвосмразяващото острие.
- Не се бях сетил за това, сър, - призна си Дотук, който беше прекарал две нощи с новия меч, малко хематит, бронзова телена четка и някои химикали за да изработи оръжие изглеждащо сякаш ей сега само ще посегне да пререже гърлото ти.
- И можете да го придобиете тази нощ?
- Така мисля, сър. Естествено ще е опасно.
- И ще изисква допълнителни разноски, предполагам, - Козмо прояви доста повече проникновение, отколкото Дотук би очаквал предвид настоящото му състояние.
- Толкова много подкупи, сър. Той няма да е доволен, когато научи, а не бих искал да рискувам с времето, необходимо да се осъществи прецизната подмяна.
- Да. Ясно.
Козмо пак смъкна черната ръкавица и погледна китката си. Сега пръстът му изглеждаше сякаш има зеленикав оттенък и той се зачуди дали в сплава на пръстена няма и някаква мед. Обаче розовите, почти алени жилки плъзнали нагоре по ръката му си изглеждаха съвсем здравословни.
- Да. Доставете ми бастуна, - измърка той и заобръща ръката си да хване светлината на лампите.
Все пак странно, че не можеше да усети топлината в пръста си, но нямаше значение. Бъдещето се откриваше толкова ясно пред него. Обувките, шапката, пръстенът, бастунът... Несъмнено, щом той заемеше окултното пространство държано преди от Ветинари, проклетникът ще чувства как все повече и повече отслабва и се обърква, и ще разбира нещата погрешно и ще допуска грешки...
- Погрижете се, Дръмнот, - каза той.

Лорд Хевлок Ветинари потърка основата на носа си. Денят беше дълъг, а очевидно се очертаваше и дълга вечер.
- Мисля, че ми е нужна кратка почивка. Да не се бавим с нея, - каза той.
Дръмнот отиде до дългата маса, която по това време на деня съдържаше екземпляри от няколко броя на „Вестника”, тъй като милорд държеше да следи какво си мислят хората, че било ставало.
Ветинари въздъхна. Хората постоянно му казваха разни неща. Особено много хора му бяха казали разни неща в течение на последния час. Казваха му ги поради най-различни причини: за да спечелят повече доверие, за да спечелят повече пари, заради услуга в удобно време, от злоба, пакостливост или подозрителност, от публично декларирана загриженост за общото благо. Това, което се получаваше в крайна сметка не беше информация, а огромно хилядооко кълбо от дребни извиващи се фактоиди, от които, при достатъчна предпазливост, можеше и да се изцеди някаква информация.
Секретарят му остави пред него вестник внимателно разгънат на точната страница и място, където имаше квадрат изпълнен с множество по-малки квадратчета, някои от които съдържащи цифри.
- Днешният „Джикан но муда”, сър, - обяви той.
Ветинари го погледна за няколко секунди и върна вестника на секретаря. За момент Патрицият затвори очи и забарабани с пръсти по масата.
- Хъм... 9 6 3 1 7 4... – Дръмнот трескаво записваше, докато цифрите се точиха и накрая секнаха - ...8 4 2 3. И съм сигурен, че това са го изпозвали и миналия месец. Един от понеделниците, доколкото си спомням.
- Седемнадесет секунди, сър, - засече Дръмнот, моливът му все още дописващ поредицата.
- Добре де, денят беше уморителен, - оплака се Ветинари – И за какво беше всичко това? Толкова е лесно да се надхитрят цифри. Те не могат да мислят ответни ходове. От друга страна хората съчиняващи кръстословиците, те вече са наистина коварни. Кой би могъл да знае, че „писдксеи” са древни ефебски закопчалки за игли от резбована кост?
- Ами, естествено, Вие, сър, - Дръмнот грижливо подреждаше папки – както и кураторът на Ефебските антики в Кралския Художествен Музей, „загадкаджията” на „Вестника” и г-ца Благодат Езикова, съдържателка на магазинчето за домашни любимци на Пеликулски Стъпала.
- Ще трябва да държим под око този магазин за домашни любимци, Дръмнот. Дали жена с подобен ум би се задоволила с разпространяването на кучешка храна? Надали.
- Действително, сър. Ще си го отбележа.
- Между другото, радвам се да чуя, че новите Ви обувки са престанали да скърцат.
- Благодаря Ви, сър. Отлично са се разработили.
Ветинари се загледа замислено в днешните донесения и промълви:
- Г-н Бент, г-н Бент, г-н Бент. Мистериозният г-н Бент. Без него Кралската Банка би била в много по-тежко положение, отколкото е сега. А сега, като го няма, тя съвсем ще рухне. Светът и се върти около него. Сърцето и бие с неговия пулс. Старият Разкош се бе изплашил от него, несъмнено. Каза, че мислел, че Бент бил... – последва пауза.
- Сър? – полюбопитства Дръмнот.
- Нека просто приемем факта, че той във всяко едно отношение доказа, че е образцов гражданин, - заключи Ветинари – Миналото е опасна територия, нали?
- Няма досие за него, сър.
- Той никога не е привличал внимание към себе си. Единственото, което знам за него със сигурност е, че е пристигнал тук като невръстно дете с керван, принадлежащ на странстващи счетоводители...

- Какво, като калайджиите и гледачките ли? – смая се Олян докато файтонът се тръскаше нататък по все по-тесни и все по-тъмни улици.
- Предполагам, че и така може да се каже, - в гласа на г-ца Дрейпс пролича нотка на неодобрение – Те, разбирате ли, правят големи обиколки чак горе до планините, оправят счетоводството на дребни предприятия, помагат на хората с данъците им, такива неща, - тя прочисти гърло – Цели семейства странстват по този начин. Сигурно е прекрасен живот.
- Всеки ден с разчитени сметки, - кимна навъсено Олян – а нощем пийват бира и щастливо смеещи се счетоводители танцуват двойно-счетоводна полка под звуците на акордеони...
- Наистина ли? – възкликна нервно г-ца Дрейпс.
- Не знам. Но би било много мило да си мислим, че е така, - отвърна Олян – Добре значи, това обяснява поне някои неща. Той очевидно е бил амбициозен. По пътищата най-многото на което е могъл да се надява, е било да му дадат да кара каруцата, предполагам.
- Бил е на тринадесет, - добави г-ца Дрейпс и шумно си издуха носа – Толкова е печално, – тя обърна просълзеното си лице към Олян – В миналото му има нещо ужасяващо, г-н Менте-лак. Казват, че един ден някакви мъже дошли в банката и твърдяли...
- Пристигнахме у гос’жа Кейк, - рязко спря файтонджията – Та дотук бяха единайсе пенса и ич да не очаквате да ви чекам тука, щото тея щ’и качат кончето на трупчета и доде се усетиш щ’му свалят подковите.
Вратата на пансиона беше отворена от най-косматата жена виждана някога от Олян, но в района на Брястова улица човек се научваше да си затваря очите за подобни неща. Г-жа Кейк беше прочута с предоставяния от нея сигурен и толерантен приют на новопристигащите в града неумпокоени, докато успеят да си стъпят на краката, колкото и да имат от последните.
- Г-жа Кейк? – попита той.
- Майка е на църква, - съобщи жената – Каза да Ви очаквам, г-н Ментелик.
- Нали при вас е отседнал един наемател на име г-н Бент?
- Банкерът ли? Номер седем на втория етаж. Но не мисля, че си е вкъщи. Той нали не е загазил?
Олян описа ситуацията не пропускайки да забележи постоянно открехващите се за по частица от секундата зад гърба на жената врати. Въздухът беше наситен с миризмата на нещо дезинфициращо: г-жа Кейк изповядваше хигиената повече отколкото която и да е религия и, освен това, без натрапващия се аромат на бор половината клиентела щеше да пощурее от миризмата на другата половина. И посред всичко това ето я смълчаната, оскъдно обзаведена стая на г-н Бент, главен касиер. Жената, споменала, че се казвала Людмила, ги пусна там, след като с голямо нежелание я отключи с резервния ключ.
- Той винаги е бил добър квартирант, - натърти тя – нито веднъж не сме имали проблеми.
Един поглед беше напълно достатъчен: тясната стаичка, тясното легло, дрехите закачени спретнато до стените, малката кана с леген, несъразмерно големият гардероб. С течението на живота се натрупват всякакви партакеши, но не и при г-н Бент. Освен ако, разбира се, не се бяха натрупали в гардероба.
- Повечето от дългосрочните ви квартиранти, са неу...
- Различно живи, - прекъсна го рязко Людмила.
- Да, разбира се, така че се бях зачудил, защо ли ... г-н Бент е отседнал точно тук.
- Г-н Ментелик, за какво намеквате? –намеси се г-ца Дрейпс.
- Трябва да признаете, че е доста неочаквано, - отвърна Олян. И понеже тя и без друго вече беше достатъчно потресена, не добави: „Няма нужда да намеквам каквото и да е. То само си се намеква. Висок. Тъмен. Става преди зори, тръгва си в тъмна доба. Калпазанчо му ръмжи. Пристрастен към броенето. Маниак относно подробностите. Предизвиква лек пристъп на потръпване, от което човек остава леко засрамен. Спи на дълго тясно легло. Отседнал е при г-жа Кейк, където е пълно с вампири. Не е чак толкова трудно да се съединят точките.”
- Дали не е заради човека, който намина снощи? – намръщи се Людмила.
- Какъв човек?
- Не остави име. Само каза, че бил приятел. Целият в черно, с черен бастун със сребърен череп на дръжката. Гаден отвсякъде, както каза Мама. Все пак имайте предвид, - добави Людмила – че тя казва това за почти всички. Дойде с черна карета.
- Да не е бил лорд Ветинари?
- О не, Мама си пада по него, само дето смята, че той трябвало да беси повече хора. Не, този, както казва Мама, бил доста набит.
- О, така ли било? – възкликна Олян – Е, благодаря Ви, мадмоазел. Сигурно ни е време да си вървим. Между другото, дали случайно нямате някой ключ от този гардероб?
- Нямаме. Още преди години той му смени катинара, но Мама не се оплаква, защото от него беля не сме видели. От онея магичните е, дето ги продават в Университета, - разправяше Людмила докато Олян оглеждаше катинара. Проблемът с проклетите му магични катинари беше, че практически всичко би могло да им е ключ, като се почне от думи и се свърши с докосвания.
- Колко чудато, че си окачва всичките дрехи по стените, нали? – забеляза той и стана.
Людмила го изгледа осъдително:
- В този дом ние не използваме думата „чудато”.
- Различно нормално? – предположи Олян.
- Така по-бива, - в очите на Людмила проблясна предупредителен пламък – Кой би могъл да каже, какво е нормално в този свят?
Е, със сигурност не и някой, чиито нокти видимо се удължават, когато е ядосана, помисли си Олян.
- Добре тогава, ние ще трябва да се връщаме в банката, - каза той – Ако г-н Бент се появи, моля, предайте му, че хората го чакат.
- И са загрижени за него, - добави бързо г-ца Дрейпс, закри устата си с длан и се изчерви.
А аз исках само да направя малко пари, помисли си Олян, като поведе разтрепераната г-ца Дрейпс обратно към районите в които файтоните се осмеляваха да ходят. А си мислех, че банкерството било доходоносна скука, белязана от дебели пури. Пък то взело, че излязло различно нормално. Единственият наистина нормален тук е Игор, а вероятно и ряпата. Като за ряпата не съм сигурен.

Той остави хлипащата г-ца Дрейпс на квартирата и на ул. „Здравей сапун” с обещанието да я извести, ако блудният г-н Бент излезе от прикритието си, след което продължи с файтона до банката. Нощните стражи вече бяха дошли, но неколцина служители все още се мотаеха наоколо, очевидно неспособни да осмислят новата реалност. Г-н Бент също както и колоните, се числеше към устоите на банката.
Значи Козмо е искал да го види. Надали е било светско посещение. А какво ли е било? Заплаха? Е, никой не обича да го бият. Но може би ставаше дума за нещо по-изтънчено. Може би е било „ще кажем на всички, че си вампир”. В отговор на което един разумен човек би отговорил: „абе я си го заврете където слънцето не свети”. Това преди двадесетина години можеше и да е заплаха, но в наши дни? Градът беше пълен с вампири, невротични до полудяване, постоянно носещи черната лентичка, да покажат че са дали обета, и общо взето гледащи си, поради липса на по-добър термин, живота. Общо взето хората ги приемаха. Ден след ден минаваха без проблеми, така че ситуацията започваше да се брои за нормална. Различно нормална, но все пак нормална. Е вярно, г-н Бент беше скрил миналото си, но това едва ли беше въпрос за коси и вили. Та той от четиридесет години си е седял в банката и е смятал общи суми, в името на всички богове.
Но може би той не гледаше на нещата по този начин. Един измерва здравомислието с линийка, друг пък го мери в картофи.
Не чу кога беше дошла Гладис. Просто осъзна, че тя е застанала зад него.
- Много Се Тревожех За Вас, Г-н Ментелик, - избоботи тя.
- Благодаря, Гладис, - отвърна предпазливо той.
- Ще Ви Направя Сандвич. Вие Обичате Моите Сандвичи.
- Много мило от твоя страна, Гладис, но след малко към нас ще се присъедини г-ца Миличкова за вечеря на горния етаж.
За момент огънят в очите на голема помръкна, но после се разгоря с нова сила:
- Госпожица Миличкова.
- Да, тя беше тук тази сутрин.
- Дама.
- Тя ми е годеница, Гладис. Очаквам, че ще бъде тук доста често.
- Годеница, - повтори Гладис – Ах, Да. Прочетох Двадесет Съвета За Да Мине Сватбата Ви Като По Вода.
Очите и се притъмниха. Тя се обърна и затропа накъм стълбите.
Олян се почувства като мръсник. Разбира се, той си беше мръсник. Но от това не му ставаше по-леко да се чувства като такъв. От друга страна за нея... проклятие, за него... за Гладис беше виновна криворазбраната женска солидарност. Какво можеше да стори той изправен срещу това? Прелест-Хубавинка трябваше да направи нещо по въпроса.
Тогава той забеляза, че един от старшите служители учтиво го чака.
- Да? – попита той – Мога ли да помогна с нещо?
- Какво ще искате от нас, сър?
- Как се казвате?
- Плюнков, сър. Робърт Плюнков.
- И защо питаш мен, Боб?
- Защото председателят казва джаф-джаф, сър. Сейфовете трябва да се заключат. Както и хранилището за счетоводните книги. Всички ключове са у г-н Бент. И, ако не възразявате, сър, името ми е Робърт.
- Някакви резервни ключове?
- Може би ще да са в кабинета на председателя, сър, - предположи Плюнков.
- Виж какво... Робърт, от теб искам да си вървиш вкъщи и добре да се наспиш, разбрахме ли се? А аз ще намеря ключовете и ще заключа всички катинари, които успея да намеря. Сигурен съм, че утре г-н Бент ще бъде с нас, а ако пък не е, ще свикам съвещание на старшите служители. Исках да кажа, ха, ами че вие не може да не сте наясно как работи всичко тук!
- Е, да. Разбира се. Само че... такова... все пак... – гласът на служителя затихна и замлъкна.
Само че го няма г-н Бент, довърши наум Олян. А той ще да е делегирал отговорности със същата лекота, с която стридите танцуват танго. Какво по демоните ще правим?
- Ей, има ли някой тук? Това ли е банкерското работно време? – разнесе се глас откъм вратата – Както чух, пак си загазил.
Беше Прелест-Хубавинка и, естествено, искаше да каже: „Здравей! Радвам се да те видя.”
- Изглеждаш зашеметяващо, - възхити и се Олян.
- Да, знам, - отвърна Прелест-Хубавинка – Какво става? Бакшишът ми каза, че всичкият персонал взел че хукнал да бяга от твойта банка.
По-късно Олян разсъди, че в този момент нещата са тръгнали накриво. Човек трябва да яхне жребеца на Мълвата още преди да е излязъл от двора, така че да е в състояние да му дръпне юздите. Човек трябваше да се запита: „Какво ще си помислят хората като разберат, че персоналът е хукнал да бяга от банка?” Човек трябваше да отърчи до офиса на „Вестника”. Човек трябваше да се настани в седлото и да почне да командва парада, тук и сега.
Да обаче Прелест-Хубавинка изглеждаше зашеметяващо. Освен това не се беше случило нищо повече от това, че един от екипа го избило на смехотворна криза и напуснал сградата. Какво можеше да направи който и да е по въпроса.
А отговорът, разбира се, беше: всичко, каквото си поискат.
Той осъзна, че зад него има още някой.
- Г-н Ментелик, шър?
Олян се обърна. След като току що си гледал Прелест-Хубавинка, Игор беше още по-непривлекателна гледка от обикновено.
- Игор, сега изобщо не му е времето... – започна Олян.
- Ошъжнавам, че не ше предполага да ше качвам на партера, шър, но г-н Менгеме кажва, че е жавършил ришунката. Много е добра.
- За какво става дума? – поинтересува се Прелест-Хубавинка – Струва ми се че почти успях да разпозная две от думите.
- О, има един човек там долу в съвоку... в мазето, който проектира за мен еднодоларовата банкнота. Фактически книжни пари.
- Нима? Изгарям от желание да ги видя?
- Наистина ли?

Наистина бяха възхитителни. Олян гледаше ли гледаше дизайните за предната и задната страна на еднодоларовата банкнота. Под ослепително белите светлини на Игор те изглуждаха пищни като пудинг със сливи и по-сложни и от джуджешки договор.
- Колко пари само ще направим, - размечта се той на глас – Прекрасна работа Бу... г-н Менгеме!
- Ще взема да си остана Бухльо, - вметна нервно художникът – В крайна сметка нали важното е, да не е Дженкинс.
- Да бе, - каза Олян – сигурно има десетки Бухльовци.
После прехвърли погледа си към Хюбърт, който се беше изправил на сгъваема стълба и се взираше безнадеждно в тръболяка.
- Как върви, Хюбърт? – подметна той – Парите добре ли си текат, а?
- Какво? О, добре. Добре, да, добре, - замънка Хюбърт замалко не събаряйки стълбата в устрема си да слезе и се втренчи в Прелест-Хубавинка с израз на неясен ужас.
- Това е Прелест-Хубавинка Миличкова, Хюбърт, - обясни Олян та да не би на него да му хрумне да избяга – Тя е моята годеница. Тя е жена, - добави той предвид безпокойния му поглед.
Прелест-Хубавинка протегна ръка и каза:
- Здравей, Хюбърт.
Хюбърт зяпна.
- Нищо няма да ти стане от едно ръкостискане, Хюбърт, - окуражи го предпазливо Олян – Хюбърт е икономик. Това е нещо като алхимик, но не води до чак такова мазало.
- Значи ти знаеш какво ли не за това как се движат парите, нали Хюбърт? – Прелест-Хубавинка стисна неговата несъпротивляваща се ръка.
И най-накрая идеята за реч стигна до ума на Хюбърт:
- Аз заварих хиляда деветдесет и седем сглобки и издухах Закона за Намаляващата се Възвръщаемост.
- Не бих си и помислила, че някой друг е правил това досега, - похвали го Прелест-Хубавинка.
Хюбърт грейна. Беше толкова лесно!
- Ние тук, знаете ли, не правим нищо нередно! – увери я той.
- Не се и съмнявам, - Прелест-Хубавинка се опита да си издърпа ръката.
- Той, знаете ли, може да държи сметка за всеки долар в града. Възможностите са безкрайни! Но, но, но, ами, разбира се ние по никакъв начин не объркваме нещата!
- Много се радвам да го чуя, Хюбърт, - Прелест-Хубавинка задърпа по-силно.
- Естествено, изпитваме някои проблеми на растежа! Обаче всичко се извършва извънредно внимателно! Нищо не е било загубено заради клапан, който да сме забравили отворен или нещо подобно!
- Колко вълнуващо! – каза Прелест-Хубавинка, опря се със свободната си ръка в рамото на Хюбърт и изтръгна другата от хватката му.
- Трябва да си ходим, Хюбърт, - намеси се Олян – Но продължавай все така отличната си работа. Много се гордея с теб.
- Наистина ли? – порази се Хюбърт – А г-н Козмо каза, че съм бил побъркан и искаше от Леля да предаде Бълбукатора за вторични суровини!
- Какво типично тесногръдо закостеняло мислене, - възмути се Олян – Та сега е Векът на Аншоата. Бъдещето принадлежи на хора като теб, способни да ни кажат как работят нещата.
- Наистина ли? – ахна Хюбърт.
- Помни ми думите, - увери го Олян и твърдо заизбутва Прелест-Хубавинка накъм далечния изход.
Когато излязоха, Хюбърт подуши дланта си, потръпна и изкоментира:
- Те бяха добри хора, нали?
- Да, гошподарю.
Хюбърт се загледа в побляскващите и преливащи тръби на Бълбукатора, вярно отразяващи в приливите и теченията си потока на парите в града. Един единствен удар можеше да разтърси света. Отговорността беше ужасяваща.
Игор се присъедини към него. Те стояха там посред тишината нарушавана единствено от църцоренето на стопанството.
- Какво да правя, Игор? – възкликна Хюбърт.
- В Щарото Отечещво ши имаме една пошловица, - подметна Игор.
- Какво сте имали?
- Пошловица. Кажваме: „Ако не ишкаш чудовище, недей да дърпаш ръчката”.
- Дали не мислиш, че съм полудял, Игор?
- Множина велики мъже ша били шмятани жа луди, г-н Хюбърт. Дори и д-р Ханш Форворд е бил ижкарван луд. Но да ги питам аж тях, въжможно ли е един луд да шътвори революционен екщрактор жа живи можъци?

- Този Хюбърт ... наред ли е? – рече Прелест-Хубавинка докато се качваха по мраморното стълбище накъм вечерята.
- По критериите за вманиачени младежи неизлизащи на дневна светлина ли? – отвърна Олян – Бих казал, че си е съвсем наред.
- Но той се държеше сякаш никога досега не е виждал жена!
- Просто не е свикнал с неща, към които не се прилага упътване, - оправда го Олян.
- Ха, - изсумтя Прелест-Хубавинка – Защо ли това се случва все с мъже?
Работи за големи за нищожна заплата, помисли си Олян. Примирява се с драсканици и изпочупени прозорци заради големи. Спи на палатка в пустощта и влиза в пререкания с могъщи хора. Всичко това заради големи. Той обаче не каза нито дума, защото беше чел упътването.
Стигнаха етажа на управата. Прелест-Хубавинка вдъхна въздуха:
- Подушваш ли? Не е ли просто възхитително? – заразчувства се тя – Това не би ли превърнало и заек в хищник?
- Овнешка глава, - провеси нос Олян.
- Само за бульона, - зауспокоява го Прелест-Хубавинка – Всичките меки лигави парчета предварително ги вадят. Недей да се вкисваш. Просто си те е разстроил един стар виц, това е.
- Какъв стар виц?
- О, хайде сега! Едно момченце влиза в месарницата и казва: „Мама казва да дадете, моля, една овнешка глава, ама да оставите очите, щото трябва да ни гледа до края на седмицата”. Схващаш ли? Думата „гледам” е употребена и в смисъла „грижа се за прехраната” и в смисъла, така де, „гледам”, така че...
- Просто си мисля, че е малко нечестно относно овцата, това е.
- Брей, - сряза го Прелест-Хубавинка – Ядеш си значи анонимни парчета от животни, но виж, като се опре до други неща, това за теб е нечестно, а? Какво си мислиш, че като отрежат главата, тя се радва, че поне няма да я ядат ли? Строго погледнато колкото повече изяждаме от животното, толкова по-добре за вида му, защото няма да има нужда са колим толкова от тях.
Олян блъсна двойната врата и отново му замириса на нещо нередно.
Калпазанчо го нямаше. Обикновено той го чакаше в подноса си за входящи, винаги готов сърдечно и много лигаво да го посрещне за добре дошъл. Обаче подносът беше празен.
Освен това стаята изглеждаше по-просторна, защото в нея нямаше и Гладис.
На пода се въргаляше малък син нашийник. Миризмата на готвено изпълваше въздуха.
Олян се втурна надолу по прохода към кухнята, където големът беше застанал тържествено пред печката и гледаше подскачащия похлупак на едно много голямо гърне. Мръсна пяна преливаше през ръба му и капеше по печката. Като видя Олян, Гладис се обърна и каза:
- Аз Ви Готвя Вечерята, Г-н Ментелик.
Мрачни изчадия на Ужаса заиграха параноичното си хоро пред вътрешните очи на Олян.
- Ще може ли да оставиш черпака и да се мръднеш от гърнето, ако обичаш? – изведнъж се озова до рамото му Прелест-Хубавинка.
- Аз Готвя Вечерята На Г-н Ментелик, - заяви Гладис с известна доза непокорство.
На Олян му се стори, че мърлявите мехурчета ставаха все по-големи.
- Да, и като гледам, тя е почти готова, - настоя Прелест-Хубавинка – Така Че Бих Искала Да Я Погледна, Гладис.
Настъпи тишина.
- Гладис?
С едно единствено движение големът и предаде черпака и отстъпи крачка назад, премествайки половината си тон одушевена глина леко и безшумно като мъгла. Прелест-Хубавинка надигна предпазливо капака и потопи черпака в гъстата маса.
Нещо задраска обувката на Олян. Той погледна надолу и срещна развълнуваните и ококорени като на златна рибка очи на Калпазанчо. След това погледна и това, което се издигаше от гърнето и осъзна, че трябва да са били минали поне тридесет секунди откакто за последно бе вдишал въздух.
Пеги влезе забързано.
- Ох, ето къде си бил, палавник такъв! – възкликна тя – Няма да повярвате, той като побегна и стигна чак до ледницата! – после тя се огледа отмятайки коси от очите си – О, Гладис, нали ти казах да го преместиш на студения котлон като кипне!
Олян гледаше издигащия се черпак и докато го заливаше облекчението, най-различни опаки мисли задрапаха да бъдат чути:
„А съм на тази работа от няма и седмица. Човекът от когото всъщност завися, взел че избагал с крясъци. Ще ме изобличат като престъпник. Това е овнешка глава... И, благодаря ти, че си помислил за всичко, Еймсбъри, тя е със слънчеви очила.”

- култът карго
Такъв религиозен култ е възникнал на кръглата земя на някои тихоокеански острови някъде след Втората световна война. На въпросните острови е имало американски военни бази и са идвали самолети натоварени с “cargo” (букв. товар), сиреч невиждани дотогава промишлени стоки, което за островитяните е било голяма благинка. Да, обаче войната свършила, военните бази били закрити и „каргото” секнало. Тогава островитяните решили да привикат сами самолетите с „карго” като си построили подобия на самолети и летищни съоръжения от тръстики и друго подобно и извършвали ритуали наподобяващи рутинни действия на военно летище. Според доктрините на култа „каргото” било всъщност дар от духовете за островитяните, но лошите бели го узурпирали с магия, така че трябвало свръхестествено действие за да се възстанови справедливостта.

- „...фундаменталната окултна максима „Както Горе така и Долу...”
Известна още като „закон за Макрокосмоса и Микрокосмоса”. Положение в много кръглоземни окултни учения, с което често те обясняват неща от типа защо астрологията влияе на хорските работи. Общо взето става дума за това, че в човешкия организъм (или човешките общности или изобщо нещо близко до практическите интереси на един човек) – в „микрокосмоса” всяка част съответства на някоя част от големия Космос (на планети, стихии, билки и т.н и т.н.). В резултат на това събитията между тези големи космически неща (например движението на планетите по отношение една на друга) влияе на отношението между частите в организма.

- Джикан но муда
На японски това значи нещо, преводачът знае какво, обаче тъй като не е преводач от японски, той ще остави разгадаването на тази фраза за самостоятелно упражнение на любознателния читател. И изобщо защо само авторът да може да гаднее за сметка на читателя, а преводачът да не може?

- „...Това ли е банкерското работно време?...”
В началото на 19 век банките в англия обикновено са били отворени от 10 сутринта до 3 следобяд, откъдето и досега „банкерско работно време” и досега е английски израз за всякакво лабаво работно време.

Тук може да се свали целият досегашен текст в rtf формат. Направих една първа редакция на досегашните глави.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Човече,

Единственото за което мога да съжалявам, е че съм чел другите книги на Пратчет в превод, различен от твоя.
Да чета бележките ти е толкова интересно, колкото и самата книга.

Вече съм твой абсолютен фен фен.

и.. Благодаря за страхотния превод.

Глава 9

Метракис се бори със зъбите си – Богословска консултация – „На това му се вика развлечение” – Чудната играчка на Калпазанчо – Книгите на сър Джошуа – Банкиране с взлом – Полицейски умове – Ами златото? – Метракис загрява – Завръщането на професор Бълхарников, уви – Олян си брои благата – Разобличен върколак - Лекьор: за Ваше благо е – Време за молитви

- БОЯ СЕ, ЧЕ ВЕЧЕ трябва да затварям, преподобни отче, - нахлу в сънищата на Метракис гласът на г-жа Домакинс – Пак отваряме утре в девет часа, - добави тя с надежда.
Метракис отвори очи. Топлината и постоянното тиктакане на часовника го бяха унесли във великолепна дрямка. Пред него беше застанала г-жа Домакинс, не възхитително гола и розова като в доскорошните му видения, а със семпло кафяво палто и неподходяща шапка с пера.
Стреснат от събуждането, той припряно затършува в джобжвете си за зъбите си, тъй като не смееше да ги остави под защитата само на устата си докато спи. Извърна глава в пристъп на необичайно за него смущение, докато ги въдворяваше с бой в устата си, след което с още бой отново ги завъдворява там, но в правилното положение. В боя те винаги бяха равностоен противник. Отчаян, той ги извади и ги халоса някой друг път в крака на стола колкото да пречупи волята им, след което пак ги напъха в устата си.
- Гжхц! - каза Метракис, шляпна се по бузата и продължи бършейки устните си с кърпичка - Благодаря Ви, увачжаема госпочжо. Чте ме ицзвините ли цза това, те чте ме докарат мен до мъченичецтво, чецтна дума.
- Не исках да Ви прекъсвам, - извини се г-жа Домакинс докато ужасеното й изражение постепенно отминаваше - Несъмнено се нуждаете от малко сън.
- Не цпах, мадмоацзел, а рацзмичлявах, - изправи се Метракис - Рацзмичлявах цза падението на нечецтивия и въцздигането на благочецтивия. Не е ли речено, че поцледните чте цтанат първи, а първите поцледни?
- Знаете ли, винаги съм имала някои притеснения по този въпрос, - сподели г-жа Домакинс - Исках да кажа, какво става с хората, които не са чак първи, обаче не са и съвсем последни? Нали разбирате... които се стараят колкото могат?
Тя се запъти към вратата по начин, който не чак толкова фино колкото и се струваше го подканваше да я съпроводи.
- Дейцтвително интерецен въпроц, Берениц, - присъедини се към нея Метракис - В Цвечтеното Пицание това не це обцъчжда, но не це и цъмнявам, че...
Челото му се набърчи. Религиозните въпроси рядко тревожеха Метракис, а този си беше трудничък. Но той посрещна предизвикателството на висотата на роден богослов:
- ... Не це и цъмнявам, че в крайна цметка те пак така чте ци це цтараят, но вероятно в противополочжното направление!
- Какво, накъм Последните ли? - разтревожи се тя.
- Но, цкъпа ми гоцпочжо, не цзабравяйте, че те тогава чте ца Първи.
- Ах, да, не бях помислила за това. Това наистина е единственият начин, освен само ако пърновачалните Първи не биха изчакали Последните да ги настигнат.
- Което воицтину би било чудо, - изкоментира Метракис, гледайки я как заключва вратата след него.
Вечерният въздух беше хладен и неприветлив след топлината на стаята с вестниците, от което перспективата за още една нощ в евтиния хан на Маймунска Улица ставаше двойно по-непривлекателна. Точно сега на него му трябваше негово си чудо, а той имаше чувството, че едно вече си се очертава направо пред очите му.
- Предполагам, че за Вас, преподобни отче, е ужасно трудно да си намерите подслон, - подпита г-жа Домакинс. В здрача той не можеше да разчете изражението и.
- О, ацз имам моята вяра, цецтро, - рече той - Ако не дойде цам Ом, Той идцпрачта...Ооох!
И то точно по това време! Да вземе да изскочи една пружина! Същинско наказание!
Но въпреки цялата причинена от това агония, то си имаше и благодатните страни. Г-жа Домакинс се завтече към него с израза на жена, решена да стори добро на каквато и да е цена. Но все пак, ох, как болеше, пружината се беше изстреляла право през езика му.
Зад гърба му се обади още един глас:
- Извинявайте, нямаше как да не забележа... Вие случайно не сте ли г-н Метракис?
Разярен от болката в устата си Метракис се заобръща таейки убийство в сърцето си, но г-жа Домакинс се намеси с едно „Отец Метракис, ако обичате, благодаря ви много,” и юмруците му се разгънаха.
- Ацшм, - изохка той.
Един блед млад мъж в старомодна чиновническа роба внимателно го наблюдаваше.
- Казвам се Дотук, - представи се той - а в случай, че Вие сте Метракис, то аз познавам един богат човек, който би желал да се види с Вас. Това би могло да е щастливият Ви ден.
- Нима? - промълви Метракис - А ако тоцзи човек це кацзва Коцзмо, то ацз бих чжелал да це видя ц него. И това би могло да е и неговият чтацтлив ден. Не цме ли чтацтливци, а?

- Сигурно си изпитала момент на ужас, - забеляза Олян, докато си отпочиваха в гостната с мраморния под. Е, поне Прелест-Хубавинка си отпочиваше. Олян тършуваше.
- Нямам представа за какво ми говориш, - отвърна тя, докато той отваряше един шкаф.
- Големите не са били изработени за да са свободни. Не разбират как да се оправят с ... някои неща.
- Ще се научат. А тя нямаше да нарани кученцето, - заяви Прелест-Хубавинка гледайки го как крачи през стаята.
- Ти не беше сигурна. Чух те как и говореше. Онова за „Остави черпака и бавно се обърни”, - Олян отвори чекмедже.
- Да не търсиш нещо?
- Едни банкови ключове. Някъде тук трябва да има връзка такива.
Прелест-Хубавинка се присъедини. За да не продължава спора за Гладис. Освен това в покоите беше пълно с шкафове и чекмеджета, така че имаше какво да прави човек докато чака да стане вечерята.
- А този ключ за какво е? – попита тя след няколко секунди.
Олян се обърна. Прелест-Хубавинка държеше сребрист ключ на халка.
- Не, трябва да са доста повече, - реши той – Между другото, къде го намери?
Тя посочи голямото бюро:
- Просто натиснах ето тук и ... А, този път не стана...
На Олян му отне повече от минута да напипа пружината и да изтегли малкото чекмедженце. Затворено то изчезваше без следа в жилките на дървото.
- Трябва да е за нещо важно, - каза той и се насочи към друго бюро – Сигурно останалите ключове са още някъде. Пробвай го на каквото и да е. Аз всъщност само нощувах тук. Не знам какво има и в половината от тези чекмеджета.
Върна се към голямото бюро и затършува из съдържанието му, когато чу зад себе си изщракване и проскърцване, а Прелест-Хубавинка изрече с доста равен глас:
- Ти нали казваше, че сър Джошуа развличал тук млади дами?
- Очевидно да. Защо?
- Е, ей на това му се вика развлечение.
Олян се обърна. Вратата на един масивен шкаф зееше широко отворена.
- О, не, - възкликна той – Това пък какво е?
- Ти бъзикаш ли се с мен?
- Добре де. Но всичко тук е толкова ... черно.
- И кожено, - допълни Прелест-Хубавинка – Вероятно също така и гумено.
Те пристъпиха към току що разкрилия се музей на хитроумната еротика. Някои от експонатите, веднъж пуснати на свобода, се заразгръщаха, заразклатиха се, а в отделни случаи, заотскачаха от пода.
- Това тук... – Олян подритна нещо, което каза пльонк - ...е, ами, гумено. Несъмнено гумено.
- Но всичкото е доста префърцунено, - забеляза Прелест-Хубавинка – Сигурно са му се били свършили идеите.
- Или това или вече са му били дошли всички възможни идеи. Майче е бил на осемдесет като е умрял, - каза Олян, когато една сеизмична тръпка причини съборясването на още натрупвания.
- Браво на него, - измърмори Прелест-Хубавинка – А, тук има също и няколко рафта книги, - продължи та изследвайки здрача в дъното на шкафа – Ей тук зад онова доста шантаво седло и камшиците. Четиво за преди лягане предполагам.
- Надали, - Олян измъкна един том с кожена подвързия и го разгърна на случайна страница – Виж, това е дневникът на дъртия момък. Години и години наред. Майчице, ама това са десетилетия!
- Давай да го публикуваме и да забогатеем, - Прелест-Хубавинта ритна купчината – С дискретни кафяви корици, разбира се.
- Не, ти не разбираш. Тук може да има нещо за г-н Бент! Има някаква тайна... – Олян прокара пръст по кориците – Да видим сега, той е на четиридесет и седем, дошъл е като е бил на тринадесет, а след някой друг месец са го потърсили някакви хора. На стария Разкош те никак не са му се харесали... Аха! – той извади два тома – В тези трябва да се намери нещо, точното време ще да е там някъде...
- Това пък какво е и защо дрънчи? – обади се Прелест-Хубавинка и вдигна чифт някакви странни устройства.
- Откъде да знам?
- Нали си мъж.
- Да, и? Исках да кажа, не си падам по тея работи.
- Знаеш ли, то е като с хряна, - рече замислено Прелест-Хубавинка.
- Моля?
- Такова... ами хрянът върви добре на сандвич с говеждо, така си мажеш от него. Да, но един ден само с една лъжичка вече ти е леко безвкусно...
- Така да се каже, - промълви очарован Олян.
- ... така че си слагаш две, а скоро те стават три и докато се усетиш, хрянът вече е повече от мръвката, и така докато един ден не забележиш, че говеждото кой знае как съвсем е отпаднало.
- Не мисля, че точно това е метафората която търсиш, - изтъкна Олян – защото съм те виждал да си правиш сандвич с хрян.
- Така си е, но все пак си я бива, - не се съгласи Прелест-Хубавинка, после се наведе и вдигна нещо от пода – Твоите ключове, струва ми се. Какво ли са правили там, сигурно никога няма да разберем, с малко късмет.
Олян ги взе. Връзката беше натежала от ключове от всякакъв размер.
- А какво да правим с всичко това? – пак ритна купчината Прелест-Хубавинка. Тя се разтресе и нещо в нея изписука.
- Да го напъхаме обратно в шкафа? – неуверено предложи Олян.
Купчината лишена от страст первезерия имаше зловещ, неземен вид, като някакво чудовище от морската бездна безцеремонно извлечено на светлината на слънцето от родните му дълбини.
- Не мисля, че ще мога да го понеса, - реши Прелест-Хубавинка – Хайде просто да оставим вратата отворена и да се надяваме че то само ще си се прибере. Ей! – последното се отнасяше за Калпазанчо, който чевръсто изприпка от стаята с нещо в устата си.
- Моля те, кажи ми, че това беше само стар гумен кокал? – възкликна тя.
- Не-е, - поклати глава Олян – Мисля, че това определено не беше правилното определение. Мисля, че това беше... беше... ами не беше стар гумен кокал, ето какво беше.

- Виж сега, - започна Хюбърт – не мислиш ли, че щяхме да знаем, ако златото беше откраднато? Ами че за такива неща хората говорят! Сигурно вината е в кръстосания мултиклапан ето тук, - той почука с пръст по една тънка стъклена тръбичка.
- Не мишля, че Бълбукаторът ше жаблуждава, шър, - възрази мрачно Игор.
- Игор, осъзнаваш ли, че ако Бълбукаторът е прав, то ще трябва да приема, че в трезорите ни практически няма злато?
- Убеден шъм, че Бълбукаторът не греши, - Игор извади един долар от джоба си и отиде до кладенеца – Ако благоволите да наблюдавате шкалата „Ижгубени пари”, шър?
Той хвърли монетата в тъмните води. Тя проблясна за момент и потъна отвъд джобовете на Човечеството. В едно от ъгълчетата на засуканата стъклария на Бълбукатора се надигна мъничко синьо мехурче, заклатушка се натам насам, докато се издигаше и изплува на повърхността със слабо „глъп”.
- Майко мила, - каза Хюбърт.

Комичната традиция е, когато двама души вечерят на маса предназначена да събере двадесет, те да седнат от двата и края. Олян и Прелест-Хубавинка не я последваха, а се сгушиха заедно. От другата страна стоеше Гладис със салфетка преметната през едната ръка и с печално светнали очи.
Овнешкият череп изобщо не допринасяше Олян да си възвърне бистротата на ума. Пеги го беше поместила в центъра на композицията и го беше обкръжила с цветя, но тежкарските му черни очила му лазеха по нервите.
- Добре ли чуват големите? – поинтересува се той.
- Изключително добре, - отговори Прелест-Хубавинка – Виж, не се тревожи, имам план.
- О, колко хубаво.
- Не, сериозно. Утре ще я взема с мен.
- Не можеш ли просто... – Олян се поколеба и продължи само с устни - ... да промениш думите в главата и?
- Тя е свободен голем! – сряза го Прелест-Хубавинка – А на теб как би ти се харесало това?
Олян си спомни Бухльо и ряпата.
- Не особено, - призна си той.
- При свободните големи мисленето следва да се променя чрез убеждение. Мисля, че мога да се справя.
- Твоите златни големи нали щяха да пристигнат утре?
- Така се надявам.
- Напрегнат ден ще бъде. Аз ще се опитвам да пусна в обращение книжни пари, а ти ще проведеш шествие на злато по улиците.
- Не можем да не ги изкараме на светло. Впрочем те може и да не са златни. Сутринта ще ходя да се видя с Бълхарников.
- Ние ще ходим да се видим с него. Заедно!
Тя потупа Олян по ръката:
- Няма значение. Има и по-лоши неща от златни големи.
- Не се сещам, какво ли може да е това, - измрънка Олян, съждение, за което по-късно щеше да съжалява – Искаше ми се да отклоня хорските умове от въпроса за златото...
Той се сепна и се втренчи в овнешката глава, която от своя страна някак спокойно и загадъчно се втренчи в него. Кой знае защо на Олян му се стори, че тя би трябвало да има саксофон и малка черна баретка.
- Дали са погледнали в трезорите? – каза си той на глас.
- Кой да е погледнал? – не разбра Прелест-Хубавинка.
- Ето къде е отишъл. Нещо на което може да се разчита, нали? Основанието на всичко струващо си?
- Кой да е отишъл?
- Г-н Бент е в трезора при златото! – оповести Олян, и скочи толкова бързо, че столът му се преобърна – У него са всичките ключове!
- Пардон? Той не беше ли човекът, който изперкуляса защото бил допуснал нищожна грешка?
- Същият. Той има Минало.
- От онези с главно М ли?
- Именно. Ела, да слизаме!
- А аз си мислех, че щяхме да имаме романтична вечер?
- Ще си я имаме! Веднага след като го изкараме от там!

Единственият звук в подземието беше потропването на крака на Прелест-Хубавинка. Което наистина лазеше по нервите на Олян докато крачеше напред назад пред стаята със златото на светлината на сребърния свещник, който беше украсявал масата в трапезарията.
- Само се надявам, че Еймсбъри поддържа бульона топъл, - обади се Прелест-Хубавинка.
Троп-троп троп-троп.
- Виж, - заобяснява се Олян - Първо на първо, за да отвориш сейф като този, името ти трябва да е нещо като Чевръстия МакДжи, и второ на второ, тези мънички шперцове просто не вършат работа.
- Добре тогава, да вървим да намерим г-н МакДжи. Той сигурно ще има каквото там трябва.
Троп-троп троп-троп.
- Няма да стане, защото, трето на трето, сигурно изобщо няма такъв човек, а, четвърто на четвърто, хранилището е заключено отвътре и мисля, че той е оставил ключа в ключалката, поради което никой от тези не става, - той раздрънка връзката с ключовете - Пето на пето, аз се опитвам да завъртя ключа оттук с пинцет, стар трик, който както излиза, не върши работа!
- Добре. Тогава защо да не си вървим?
Троп-троп троп-троп.
Олян отново надникна през тясната шпионка във вратата. Отвътре тя беше закрита с тежка пластинка, така че той можеше да види единствено просветването по ръбовете. Вътре имаше лампа. А това което там нямаше, беше, доколкото му беше известно, каквато и да е вентилация. Все едно трезорът е бил построен преди идеята за дишане да се е била разпространила. Това беше изкуствена пещера, създадена да се държат в нея неща, които изобщо не се предполагаше да се вадят от там. Златото не може да се задуши.
- Мисля, че нямаме избор, - каза той - защото, шесто на шесто, на него му свършва въздухът. Може дори вече да е умрял!
- Ако е умрял, не можем ли да оставим това за утре? Тук ще измръзна.
Троп-троп троп-троп.
Олян огледа тавана. Беше от прастари дъбови греди, стегнати с железни скоби. Той знаеше, какъв можеше да бъде дъбът като остарее. Като стомана, само че по-гаден. Затъпяваше брадви и отхвърляше чукове в лицата на тези които биеха с тях.
- Охраната не може ли да помогне? - предложи Прелест-Хубавинка.
- Съмнявам се, - въздъхна Олян - И изобщо, не ми се ще да окуражавам в тях идеята, че могат да прекарат нощта в разбиване на трезора.
- Чакай, те нали са най-вече от Градската Стража?
- Е и? Когато някой търчи към хоризонта с колкото злато може да носи, обикновено не го е грижа, каква е била старата му работа. Аз съм престъпник. Вярвай ми.
Той закрачи накъм стълбището броейки полугласно.
- Сега пък какво правиш?
- Пресмятам, коя част на банката ще да е директно над златото, - обясни Олян - Но знаеш ли какво? Май се сещам. Златото е точно под неговото бюро.

Маслото в лампата се свършваше и мазен дим се виеше и отлагаше по чувалите, на които г-н Бент се беше свил на плътно кълбо. Отгоре се чуваха шумове и гласове приглушени от древния таван. Един от тях каза:
- Не мога да го помръдна. Добре тогава, Гладис, твой ред е.
- Това Занимание Подобаващо За Дама Ли Е? - избоботи друг глас.
- О, да, то е нещо като разместване на мебели, - обади се още един глас, несъмнено женски.
- Добре. Ще Го Повдигна И Ще Помета Под Него.
Разнесе се грохотът от дърво влачено по дърво и малко прах се посипа по натрупания ценен метал.
- Действително Е Много Прашно. Ще Ида Да Взема Метла.
- Всъщност, Гладис, бих искал сега да вдигнеш и пода, - намеси се първият глас.
- И Под Него Ли Може Да Е Прашно?
- Убеден съм в това.
- Добре.
Чуха се няколко тропания, от които гредите запращяха, след което бе избоботено:
- В „Книга За Домакинята От Лейди Вагон” Не Се Казва Нищо За Метене Под Подове!
- Гладис, там долу един човек може би умира!
- Разбирам. Това Би Било Нехигиенично, - гредите се разтърсиха от още един удар - Лейди Вагон Казва Че Всякакви Тела Намерени След Неделен Купон Следва Да Бъдат Дискретно Отстранявани, За Избягване На Скандал.
Още три удара и една от гредите се строши.
- Лейди Вагон Казва, Че Стражарите Са Непочтителни И Не Си Бършат Калните Ботуши.
Още една греда се строши. Светлинни лъчи се забиха в подземието. Появи се ръка с размерите на лопата, която сграбчи една от железните скоби и я скъса...
Олян се втренчи в сумрака, докато пушекът се кълбеше насреща му.
- Той е тук долу! Богове, как смърди само!
Прелест-Хубавинка надникна из-зад рамото му:
- Жив ли е?
- Определено се надявам да е така, - Олян се промъкна между гредите и скочи върху сандъците със съкровището. След малко съобщи - Има пулс. Има и ключ в ключалката. Можете ли да слезете по стълбите и да ми помогнете?
- Ъ, имаме си посетители, - викна отгоре Прелест-Хубавинка.
Този път на фона на светлината се очертаваха две глави със шлемове. Проклето да е! Използването на стражари извън работното им време си имаше добрите страни, обаче те бяха склонни навсякъде да си носят значките и бяха точно от онзи вид хора, които биха направили прибързани заключения само защото са открили човек посред развалините на трезора на банка след края на нейното работно време. Думите „Вижте, мога да обясня всичко” напираха да бъдат изговорени, но той задуши инициативата им точно навреме. В края на краищата това нали беше неговата банка.
- А вие пък какво искате? - поиска да знае той.
Това беше достатъчно неочаквано като за тях, но един от мъжете не изгуби присъствие на духа и каза:
- Това да не е вашият банков сейф, господине?
- Аз съм заместник председателят, бе идиот! И тук долу на един човек му е лошо!
- Да не е паднал, докато сте влизали в трезора с взлом, господине?
О богове, човек просто не може да забаламоса едно ченге по рождение. Те просто си карат нататък с оня ми ти търпелив до втръсване тон. Когато си полицай, всичко се оказва престъпление.
- Полицай... Вие сте ченге, нали?
- Стражник Хадок, господине.
- Добре, стражник, ще ми помогнете ли да изкарам колегата си на свеж въздух? Той вече хъхри. Аз ще отключа вратата от тук.
Хадок кимна на другия пазач, който се завтече накъм стълбището.
- Щом като имате ключ, господине, защо Ви трябваше да влизате с взлом?
- За да го изкарам от тук разбира се!
- Тогава как...
- Всичко е съвсем просто, - каза Олян - Веднъж само да изляза оттук и всички ще се посмее.
- Ще чакам с нетърпение, господине, - зарече се Хадок - защото обичам да се посмея.

Говоренето със Стражата беше като танц върху свлачище. Ако си достатъчно ловък, може и да останеш в изправено положение, но не можеш да направляваш събитията, нямаш спирачки и поначало си знаеш, че накрая ще има известна неразбория.
Вече не беше Стражник Хадок. Престана да е Стражник Хадок в същия момент, в който Стражник Хадок установи наличието в джобовете на Надзорника на Кралския Монетен Двор на кадифен калъф със шперцове и гумена палка, и тогава то премина в Сержант Детрит.
Шперцовете, доколкото беше известно на Олян, не бяха незаконни. Да ги притежаваш си беше съвсем наред. Да ги притежаваш докато се намираш в чужда къща, не беше наред. Да ги притежаваш като те открият в разпердушинен банков трезор беше толкова далеч от редността, че можеше да се види кривината на вселената.
Дотук за сержант Детрит нямаше проблем. Обаче сержантът започна да губи хватката си, когато се изправи пред доказателството, че Олян съвсем легитимно си е притежавал ключовете от трезора, в който беше влязъл насила. На трола това му се видя само по себе си престъпно деяние и за някое време той се заиграваше с обвинението „Губене времето на Стражата чрез влизане с взлом, когато е нямало нужда” *. Той не можеше да разбере първичната нужда от шперцове, доколкото троловете нямат дума за мачоизъм, също както и гьоловете нямат дума за вода. Освен това той имаше проблем и с умонастроението и действията на замалко не покойния г-н Бент. Троловете не се побъркват, а побесняват. Така че той се предаде и ситуацията премина в Капитан Керът.
/* бел.авт.: „Губене на времето на Стражата” е нарушение извършвано от граждани открили начини за губене на гореспоменатото време, все още не изобретени от самата Стража */
Той беше стар познайник за Олян. Беше едър и миришеше на сапун и обичайното му изражение беше на синеока невинност. Олян не можеше да види нищо оттатък това дружелюбно лице, ама нищичко. Той можеше да чете повечето хора като книги, но капитанът беше затворена книга в заключено книгохранилище. И освен това тоя човек беше винаги учтив по онзи наистина вбесяващ начин, който се среща в полицията.
- Добър вечер, - поздрави учтиво той сядайки срещу Олян в малкия кабинет изведнъж превърнал се в стая за разпит - Мога ли да започна, господине, с въпрос за тримата мъже долу в подземието? И за голямото стъклено... нещо?
- Г-н Хюбърт Гали и неговите асистенти, - отговори Олян - Изучават икономическата система на града. Те не са замесени в това. Като стана дума, и аз не съм замесен в това! Фактически няма такова това. Вече обясних всичко това на сержанта.
- Сержант Детрит мисли, че сте нещо твърде умен, г-н Ментелик, - забеляза капитан Керът отваряйки си бележника.
- Е, да де, сигурно той мисли така за повечето хора, нали?
Изражението на Керът не се промени нито на йота.
- Можете ли да ми обясните, защо долу има голем, носещ рокля и не преставащ да заповядва на моите хора да си бършат калните ботуши? - продължи той.
- Не е без да Ви прозвуча като луд. Какво общо има това с каквото и да е?
- Не знам, господине. Надявам се да разбера. Коя е Лейди Дийрдри Вагон?
- Тя пише едни доста старомодни книжки по етикеция и домакинство за девойки, които биха искали да са от онзи вид дами, които имат време да подреждат букети. Вижте, това съществено ли е?
- Не знам, господине. Старая се да вникна в ситуацията. Можете ли да ми обясните, защо из сградата се разхожда малко кученце притежаващо обект, който бих описал като навивен механичен уред от интимно естество?
- Сигурно защото съм на границата да се побъркам, - изстена Олян - Вижте, от значение е единствено, че г-н Бент е ... имал тежък момент и се е заключил в хранилището на златото. Налагаше се да го измъкна от там бързо.
- О да, хранилището на златото, - кимна капитанът - Хайде да поговорим за малко за златото?
- Какво му е на златото?
- Надявах се, че Вие ще можете да ми кажете, господине. Доколкото съм осведомен, искали сте да го продадете на джуджетата?
- Какво? Ах, да, казах това, само за да изразя позиция.
- Позиция, - повтори сериозно капитан Керът и си го записа.
- Вижте, знам как стават тези работи, - обади се Олян - Просто ме забаламосвате с всякакви глупости с надеждата, че изведнъж ще забравя къде се намирам и ще кажа нещо глупаво или изобличаващо, нали така?
- Благодаря Ви за това, господине? - капитан Керът обърна бележника си на друга страница.
- За какво ми благодарите?
- За това, че ми казахте, че знаете, как стават тези работи, господине.
Видя ли? - каза си Олян. Ето какво става като се отпуснеш. Губиш си формата. Дори и едно ченге може да те надхитри.
- Трябва да Ви кажа, г-н Метелик, - вдигна поглед капитанът - че някои от нещата, които казахте, са подтвърдени от непредубеден свидетел, който е невъзможно да е бил съучастник.
- Говорили сте с Гладис? - попита Олян.
- А Гладис е?
- Тя е, която ви тормози за калните ботуши.
- Как е възможно един голем да бъде „тя”, господине?
- А, това го знам. Правилният отговор е: как е възможно един голем да бъде „той”?
- Интересна постановка на въпроса, господине. Това сигурно обяснява роклята. И, просто от любопитство, колко тежест казахте, че можеше да носи един голем?
- Откъде да знам. Някой друг тон сигурно. Какво намеквате?
- Не знам, господине, - отвърна бодро Керът - Командорът Ваймс казва, че когато животът ти предложи оплетени спагети, просто дърпаш, докато не излезе мръвка. В действителност Вашата версия на събитията се припокрива, дотолкова, доколкото той ги е разбирал, с дадената ни от г-н Калпазанчо.
- Говорили сте с кучето?
- Все пак той е председателят на банката, господине, - изтъкна капитанът.
- И как сте разбрали какво... Ах, вие си имахте върколак, нали така? - ухили се Олян.
- Не подтвърждаваме това, господине.
- Всеки знае, че той е Ноби Нобс, знаете ли.
- Нима, господине? Майчице. Както и да е, Вашите придвижвания тази вечер са отчетени.
- Добре. Благодаря Ви, - Олян понечи да става.
- Обаче придвижванията Ви по-рано през тази седмица, господине, не са.
Олян пак седна:
- Е и? Да не би да трябва да Ви давам отчет за тях?
- Би ни било от помощ, господине.
- Как точно би ви било от помощ?
- Би ни било от помощ да разберем, защо в трезора няма злато, господине. Това е само една дребна подробност в общата картина на света, но малко ни затруднява.
И в този момент, някъде съвсем наблизо, Калпазанчо се разлая...

Козмо Разкош беше седнал зад бюрото си с пръсти сключени пред устата си и гледаше как Метракис се храни. Малцина в състояние да направят избор са правили такова нещо за повече от тридесет секунди.
- Супата добра ли е? - попита той.
Метракис остави паницата си след едно последно продължително сръбване:
- Цупер е, милорд, - той извади сив парцал от джоба си и...
Той се кани да си извади ченето, направо тук, на масата, сети се Козмо. Изумително. О, да, и по него все още има късчета морков...
- Не се притеснявайте, поправяйте си зъбите, - каза той докато Крибинс вадеше от джоба си огъната вилица.
- Чте ме докарат те до мъченичецтво, цър, - сподели Метракис - Кълна це, че чте ме довърчат.
Той ги атакува с вилицата, раздрънчаха се пружини, докато накрая очевидно удовлетворен, той не ги натъпка обратно на мястото им между сивите му венци.
- Така е по-добре, - провъзгласи той.
- Чудесно, - рече Козмо - А сега, предвид естеството на Вашите разкрития, грижливо документирани от Дръмнот и подписани от Вас, позволете ми да Ви попитам: защо не отидохте при лорд Ветинари?
- Поцзнавам хора отървали примката, цър, - обясни Метракис - Не е чак толкова трудно, цтига да ци имач цухичко. Но доцега не цъм чувал някой да ци намери течжка цладка работа очте на цледвачтия ден. И то дърчжавна цлучжба. А поцле, хоп, ето го банкер, ни повече ни по-малко. Някой отгоре ци го харецва и не мицля че е някоя проклета фея. Така че ако бях отичъл при Ветинари, чтече да е малко тъпичко, нали? Да ама той има вачта банка, а Вие я намате, което ци е црамота. Тъй че ацз цъм вачият човек, цър.
- За определена цена, без съмнение.
- Е, да, нечтичко в перо рацзходи няма да пропречи, не.
- И сте сигурен, че Ментелик и Искрометов са едно и също лице?
- Уцмивката му, цър. Не це цзабравя такова нечто. Има ци той дарбата да прикацзва на хората, да ги кара да ицкат да правят както той ци поицка. Като магия е, неблагодарникът му ниеден.
Козмо го наблюдаваше някое време и накрая каза:
- Дайте на отчето петдесет долара, Дръм... Дотук, и го насочете към някой добър хотел. Такъв, където да е възможно да предлагат топла вана.
- Петдецет долара? - изви Метракис.
- А после, ако обичате, продължете с онази малка придобивка.
- Да, сър. Разбира се.
Козмо си придърпа лист хартия, натопи перото в мастилницата и бясно записа.
- Петдесет долара? - повтори Метракис, поразен от минималистичната отплата за греха.
Козмо вдигна очи към него и го погледна, сякаш го вижда за пръв път и не одобрява особено гледката.
- Хъ, да. Именно петдесет долара засега, отче, - каза примирително Козмо - А утре, ако паметта Ви е все още тъй добра, ще можем да насочим поглед напред към едно по-богато и праведно бъдеще. Не ме оставяйте да Ви задържам.
И той продължи да си пише.
Дотук сграбчи Метракис за ръката и го изблъска насила от стаята. Беше видял какво пишеше Козмо:
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари
ВетинариВетинариВетинари ВетинариВетинариВетинари...
Дошло беше времето за бастуна със шпагата. Набавяш го, връчваш го, взимаш парите и беж.

В Катедра Посмъртни Комуникации всичко беше притихнало. То не че беше особено шумно и в най-добрите и дни, макар че, когато шумовете на университета се поуталожваха, винаги можеше да се дочуят смътните, тънички като на комари гласове просмукващи се откъм Отвъдното.
Белята беше, мислеше си Хикс, че твърде голям брой от предшествениците му изобщо не са имали никакъв живот извън катедрата, където социалните умения не бяха приоритетни, и дори и след смъртта си изобщо не съумяваха да си живеят живота. Така че те се омотаваха около катедрата, отказвайки да я напуснат. Понякога, когато се чувстваха по-силни и Актьорите от Кукличките имаха нова продукция, той ги извеждаше да помагат с боядисването на декорите.
Хикс въздъхна. Ето какъв беше недостатъкът на работата в катедра ПК - човек никога не ставаше наистина шеф. В обикновените работи хората се пенсионираха, някой друг път наминаваха в старата служба докато се намира някой, който още да ги помни, след което се изгубваха в непрестанно набъбващото минало. Тук обаче бившият персонал изглежда никога не напускаше...
Имаше един лаф: „Старите некроманти никога не умират”. Когато той разправяше това, хората го питаха: „... и?”, а на Хикс му оставаше само да отговаря: „Опасявам се, че това е всичко. Просто старите некроманти никога не умират”.
Той тъкмо разтребваше за да си тръгва, когато от тъмния си ъгъл се обади Чарли:
- Някой е дошъл плътно до Тази страна. Добре де, като казах „плътно”, имах предвид такова...
Хикс се озърна. Магическият кръг светеше и островърхият край на една шапка вече се издигаше право през пода.
- Професор Бълхарников? - сепна се той.
- Да и нямаме време за размотаване, млади момко, - каза сянката на Бълхарников все още издигайки се.
- Но аз нали Ви пропъдих! С Деветократното Изличаване! То пропъжда всичко.
- Да, аз го написах, - усмихна се самодоволно Бълхарников - О, недей да се тревожиш, аз съм единственият срещу когото то не работи. Ха, що за смотан тъпанар щях да съм ако бях разработил заклинание, което да работи и срещу мен, а?
Хикс насочи срещу него треперещ пръст:
- Оставил си задно порталче, така ли?
- Разбира се. Адски добро. Но няма да се плашиш, пак аз съм единственият, който знае къде е то, - сега вече целият Бълхарников се рееше над кръга - И недей да се мъчиш да го търсиш. Човек с твоята ограничена дарбичка никога няма да намери скритите руни.
Бълхарников се заозърта:
- Онази забележителна млада дама няма ли я? - рече той с надежда - Е, няма значение. Ти трябва да ме изведеш от тук, Хикс. Искам да видя веселбата!
- Веселбата? Каква веселба? - учуди се Хикс, човек планиращ да прегледа много, ама много внимателно заклинанието за Деветократното Изличаване.
- Знам какви големи идват насам!

Като дете Олян се беше молил всяка вечер преди лягане. Семейството му бяха много дейни членове на Упростената Картофена Църква, която се гнусеше от излишествата на Древната и Ортодоксална Картофена Църква. Последователите и бяха необщителни, трудолюбиви и изобретателни и упоритото им придържане към маслените лампи и домашно изработените мебели ги отличаваше от останалите местни жители, повечето от които си светеха със свещи и сядаха върху овце.
Той мразеше да се моли. За него то беше все едно да отваря голяма черна дупка в пространството, та всеки момент нещо да може да се пресегне през нея и да го сграбчи. Може би това беше защото стандартната молитва за преди лягане включваше фразата „ако умра преди да се събудя”, от която в по-лоши нощи той се бе мъчил да не заспи чак до сутринта.
Освен това го бяха научили да използва времето преди да заспи за да си преброи получените блага. И сега, легнал в тъмнината на банката, поизмръзнал и многозначително самотен, той се реши на същото.
Зъбите му си бяха здрави и не страдаше от преждевременен косопад. Ето! То не било толкова трудно, нали?
Освен това Стражата собствено не го беше точно арестувала. Обаче един трол пазеше трезора, около който бяха опънати злокобни жълто-черни въжета.
В трезора нямаше злато. Е, дори и това не беше съвсем вярно. Имаше най-малкото две-три кила покриващи оловните кюлчета. Някой доста добре си беше свършил работата там. Това беше лъч надежда, нали? Най-малкото имаше поне някакво злато. Не беше като да няма изобщо никакво злато, нали?
Той беше сам, защото Прелест-Хубавинка прекарваше нощта в килиите за нападение над длъжностно лице от Стражата. Олян смяташе, че това не е честно. Естествено, в зависимост от това колко криво му е на ченгето, не съществува действие, с изключение на това да си физически другаде, което да не може да бъде инкриминирано като нападение, но Прелест-Хубавинка не беше точно нападнала сержант Детрит, а само се беше опитала да прободе крачището му с токчето си, резултатът от което беше едно счупено токче и един навехнат глезен. Капитан Керът го беше уверил, че това щяло да бъде взето предвид.
Градските часовници прозвъняха четири часа и Олян се замисли за бъдещето си, с оглед най-вече на неговата продължителност.
Погледни от добрата страна. Можеха и просто да го обесят.
Той трябваше да слезе в хранилището още в Ден Първи като си води алхимик и юрист. Те изобщо правили ли са ревизия на трезорите? Или пък това го прави тайфа готини приятелчета, които набързо оглеждат трезорите на други приятелчета и без офлянкване подписват та да не изпуснат обяда? Може ли да не вярваш на думите на приятелчета? Особено ако искаш и те да не се съмняват в твоите.
Може би покойният сър Джошуа го е издухал всичкото по екзотични кожени стоки и млади дами. Колко ли нощи в обятията на прекрасни жени можеше да купи една торба злато? Съгласно поговорката една добра жена струвала повече от товар злато, така че една майсторски лоша трябваше да струва още повече.
Той стана и запали свещ и окото му попадна на дневника на сър Джошуа, оставен на масичката до леглото. Преди тридесет и девет години... добре де, това беше точната година, а както той и без това нямаше какво да прави...
Късметът, който цял ден му се изплъзваше измежду пръстите сега се завърна. Въпреки че той дори не беше сигурен, какво точно търси, все пак го намери още на шестата случано разгърната страница:
„Днес в банката дойдоха няколко души с шантав вид и питаха за момчето Бент. Казах на персонала да ги изпроводи. Той се справя изключително добре. Чудна работа, какво ли ще да е изстрадал?”
Повечето от дневника беше в някакъв шифър, но естеството на кода предполагаше, че сър Джошуа скрупульозно е документирал всичките си любовни похождения. Човек можеше най-малкото да се възхищава на прямотата му. Той бе установил, какво точно иска от живота и се бе постарал да вземе колкото се може повече от него. За това Олян му сваляше шапка.
Ами той какво искаше? Досега изобщо не беше сядал да помисли по въпроса. Но, преди всичко, му се искаше утре да е различно от днес.
Той си погледна часовника. Четири и петнадесет и никой до него освен пазачите. На главната врата имаше стражари. Собствено той не беше под стража, но това беше едно от онези културни споразуменийца: той не е под стража стига да не се държи като човек, който не е под стража.
А да, сети се той докато си обуваше панталона, днес той беше изпитал още една благинка: беше там, когато Калпазанчо задиряше върколака...
... който междувременно се бе покатерил на върха на една от грамадните декоративни вази, които се бяха разплодили като гъби из коридорите на банката. Та тази ваза цялата се тресеше. Както и ефрейтор Нобс, умиращ си от смях докато глекаше как...
... Калпазанчо подскача нагоре надолу с възхитително оптимистичен ентусиазъм. В устата си обаче той държеше новата си играчка, която незнайно как се оказа навита и благосклонната съдба отреди на връхната точка на всеки от скоковете му нейните резки движения да причиняват цялото кученце да се превърта плавно във въздуха.
И Олян си помисли: значи върколакът е женски и има значка на Стражата на каишката си, а коса с този цвят вече съм виждал. Ха!
Но погледът му пак се върна в Калпазанчо, който си скачаше и си се премяташе с израз на абсолютно блаженство на мъничката си муцунка...
... и тогава капитан Керът го сграбчи от въздуха, върколакът избяга и представлението свърши. Но Олян щеше завинаги да си запази спомена. А следващия път като минеше покрай сержант Ангуа щеше да заръмжи под мустак, макар че това сигурно щеше да се квалифицира като нападение.
Като се облече, той излезе да се поразходи из безкрайните коридори.
Стражата бе поставила за през нощта множестно нови стражи. Капитан Керът си беше умен, трябваше да му се признае. Бяха тролове. Много трудно беше с приказки да склониш един трол към твоята гледна точка. Той ги усещаше как го наблюдават, където и да отидеше. На вратата към подземието нямаше ченге, но духът на Олян падна, когато навлезе под сияйната светлина покрай Бълбукатора и завари едно до вратата към свободата.
Бухльо беше легнал на един дюшек и хъркаше стиснал четка в ръка. Олян му завидя.
Хюбърт и Игор работеха нещо по плетеницата от стъклария, която, Олян можеше да се закълне, изглеждаше все по-голяма всеки път щом той наминеше от тук.
- Нещо нередно ли има?
- Нередно ли? Нищо. Нищо не е нередно! - разпени се Хюбърт - Всичко е наред! Да има нещо нередно? Защо решихте че има нещо нередно? Какво би могло да ви даде повод да решите, че има нещо нередно?
Олян се прозина.
- Да се намира кафе има? Или чай? - попита той.
- Шпециално за Ваш, г-н Ментелик, - предложи Игор - ще направя Лекьор.
- Лекьор? Ама истински Лекьор?
- Точно от него, шър, - подмигна Игор.
- Тук, нали знаете, той не може да се купи.
- Ошведомен шъм жа това, шър. Нашкоро той бе жабранен шъщо и в повечето от щарото Отечещво, - Игор се разрови в някаква торба.
- Забранен ли? Как така забранен? Та това е само билково питие! Баба ми го правеше навремето!
- Дейщвително, много е традиционен, - съгласи се Игор - От него никнат кошми на гърдите.
- Вярно, и тя се оплакваше от това.
- Това да не е нещо алкохолно? - попита нервно Хюбърт.
- В никой случай, - възмути се Олян - Баба ми не припарваше до алкохол! - той се замисли за малко и добави - Освен може би до афтършейв. Лекьорът се прави от дървесна кора.
- О? Това звучи хубаво, - рече Хюбърт.
Игор се оттегли в джунглата си от оборудване, откъдето се раздрънча стъкло. Олян поседна на отрупаната пейка.
- Как вървят нещата в твоя свят, Хюбърт? - дружелюбно се поинтересува той - Добре ли си ромоли водата?
- Чудесно! Ама чудесно! Всичко е екстра! Няма нищичко нередно! - лицето на Хюбърт застина, той измъкна отнякъде бележника си, погледна една страница и го върна - А Вие как сте?
- Аз ли? О, екстра. Само дето в трезора трябваше да има десет тона злато, а ги няма.
Откъм Игор се чу нещо досущ като строшено стъкло, а Хюбърт се втренчи ужасен в Олян.
- Ха? Ха-ха-ха-ха? - проговори той - Ха ха ха а-ха а ХА-ХА-ХА!!! ХА ХА ХА!!! ХА ХА...
Като размазана сянка Игор скокна към масата и хвана Хюбърт.
- Ижвинявайте, г-н Ментелик, - продума той през рамо - това може да продължава ш чашове...
Той удари две плесници на Хюбърт и извади от джоба си една стъкленица.
- Г-н Хюбърт? Колко пръста Ви покажвам?
Очите на Хюбърт бавно се фокусираха.
- Тринайсе? - продума с треперлив глас той.
Игор се успокои и върна стъкленицата в джоба си.
- Точно навреме. Отлично, шър!
- Толкова съжалявам... - започна Хюбърт.
- Недей да се безпокоиш. И аз се чувствам горе долу като теб, - утеши го Олян.
- Та... това злато... случайно да предполагате кой кой е взел?
- Не, но трябва да е някой вътрешен човек, - каза Олян - А сега, предполагам, Стражата ще натопи мен.
- Това значи ли, че вече няма да сте шеф? - поинтересува се Хюбърт.
- Съмнявам се, че ще ми дадат да управлявам банката от Тръшкалника.
- Майчице, - възкликна Хюбърт и хвърли един поглед към Игор - Хъм... а какво би станало, ако то някак си се върне?
Игор шумно се прокашля.
- Това ми се струва малко вероятно, а на теб? - изсумтя Олян.
- Да, ама Игор ми каза, че когато Пощата изгоряла миналата година, самите богове ви дали парите за да я възстановите!
- Кхъ-кхъм, - каза Игор.
- Съмнявам се, че това би се случило два пъти, - рече Олян - А и не мисля, че има бог на банковото дело.
- Може пък някой да поеме това заради рекламата, - примоли се отчаяно Хюбърт - Една молитва няма да навреди.
- Кхъ-кхъм! - повтори Игор, този път по-силно.
Олян ги огледа един по един. Добре, нещо тук се мъти и няма да ми кажат какво.
Да се моля за голяма купчина злато? Че това кога е вършило работа? Добре де, миналата година свърши работа, но само защото предварително си знаех, къде има заровена голяма купчина злато. Боговете помагат на тези, които си помагат сами, а, честна дума, аз нима не си помагах?
- Наистина ли смятате, че си струва? - попита той.
Под носа му беше натикано малко димящо канче.
- Вашият Лекьор, - обяви Игор.
Думите: „А сега си го изпийте, моля, и се разкарайте” последваха по всякакъв друг начин освен словесно.
- А ти мислиш ли, че е добре да се помоля, Игор? - настоя Олян, гледайки го внимателно в лицето.
- Не бих могъл да кажа, шър. Позицията на Игорите относно молитвите е, че те не са нищо повече от надежда в ритъм.
Олян се наведе към него и прошепна:
- Игор, да си го кажем като юбервалдски земляци, твоето фъфлене току-що изчезна.
Игор се намръщи още повече:
- Шъжалявам, шър, толкова много грижи ша ми ше нашъбрали на главата, - той изви очи накъм изнервения Хюбърт.
- Грешката е моя, че ви тормозя, добри ми хора, - каза Олян и изпи чашата на екс - А сега всеки момент ще двмтнкщцн зслпскзпр;ф щгщш§зщлвф,шжь швдиурэткц...
Ах да, Лекьорът, помисли си Олян. Той съдържаше билки и изцяло природни съставки. Но и беладоната е билка и арсеникът си е съвсем природен. В него, както казваха хората, нямаше алкохол, защото алкохолът нямаше как да оцелее там. Обаче чаша горещ Лекьор вдигаше мъже от леглото да работят навън когато е натрупало два метра сняг, а кладенецът е замръзнал. Той оставяше ума ти ясен, а мислите бързи. Белята беше само, че езикът нещо не можеше да навакса.
Олян премигна и рече:
- Ъшхцз...
Каза си довиждането, макар че то беше по-скоро „двжщкпнсвс” и се заприбира през криптата, а светлината на Бълбукатора изблъскваше сянката му пред него. Тролове го гледаха подозрително докато се катереше по стълбището мъчейки се да не даде на краката си да изхвърчат изпод него. Мозъкът му кипеше, но нямаше с какво да се заеме. Нямаше за какво да се захване, та да го заразчепква за решение. А след час и нещо щеше да излезе изданието на Вестника за провинцията, щеше да свърши бързо, а с него и той. Ще настане паника в банката, което и в най-добрия случай си е ужасяващо, а другите банки нямаше да му помогнат, нали така, защото той не беше в приятелския кръг. Позорът, Безчестието и г-н Калпазанчо го гледаха в лицето, но само последният го облизваше.
Значи някак си беше стигнал до кабинета. Лекьорът определено ти освобождаваше ума от всичките ти дребни грижи, съсредоточавайки ги в критичната грижа да задържиш всичко от себе си на една и съща планета. Той прие ритуалната лигава целувка от кученцето, стана от коленете си и стигна чак до стола.
Така... да поседне, с това можеше и да се справи. Но умът му препускаше.
Хората скоро щяха да довтасат. Твърде много въпроси без отговор щяха да се съберат. Какво да се прави, какво да се прави? Да се моли? Олян не си падаше много много по молитвите, не защото не вярваше че боговете съществуват, а защото се опасяваше, че може и да съществуват. Добре де, Аноя беше спечелила доста от него, а оня ден той бе забелязал лъскавия и нов храм, по фасадата му вече окачени обредни резачки за яйца, бъркалки за крем, черпаци, формички за курабийки и множество други безполезни прибори дарени от благодарни поклонници, които са се били изправили пред перспективата за живот със заклещило се чекмедже. Аноя даваше избавление, защото се беше специализирала. Тя ни най-малко не претендираше да предлага рай, вечни истини или каквато и да е разновидност на спасение на душата. Тя просто ви даряваше гладко движение при изтегляне и достъп до вилиците. И практически никой не беше вярвал в нея преди той да я подбере наслука като едно от божествата, на които да благодари за едно чудесно откритие. Дали пък ще си го спомни?
Ако имаше някакво злато в заклещило се чекмедже, може би. Но да превърне боклук в злато, вероятно не. Все пак, нали човек се обръщаше към боговете като не му останеше нищо друго освен да се моли.
Той отиде до кухничката и взе един черпак от куката. Върна се в кабинета и го напъха в едно чекмедже, където той се заклещи, което си е основното предназначение на всички черпаци по света. Възгърми с чекмеджетата си, това беше то. Очевидно шумът я привличаше.
- О, Аноя, - въздигна глас той тръскайки дръжката на чекмеджето - аз съм Олян фон Ментелик, каещ се грешник. Не знам дали ме помниш? Всички ние, всички до един, сме просто прибори заклещили се в чекмеждета направени от собствените ни ръце, а най-лош от всички съм аз. Ако можеш да намериш време и за мен грешния в претоварения Ти график, не ще ме намериш неблагодарен, истината Ти казвам, като дойде време да слагаме статуи на богове по покрива на новата Централна Поща. Вазите на старата изобщо не ми харесваха. Между другото статуя покрита със злато. Благодаря Ти предварително. Амин.
Олян дръпна за последно, черпакът изскочи, запремята се във въздуха като скачаща сьомга и строши една ваза в ъгъла.
Той реши да приеме това за обнадеждаващ знак. Предполагаше се, че в присъствието на Аноя трябвало да се усети цигарен дим, но понеже Прелест-Хубавинка бе прекарала над десет минути в тази стая, беше безполезно да души.
И после какво? Е, щом като боговете помагат на тези, които си помагат сами, оставаше още един про-Ментеликов вариант. Той се зарея в ума му: раздувай.