това е един вид условен рефлекс

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Глава Тринадесета
Пределите на възможното

В която научаваме за Теорията на Пространствено-времевия Спонтинуум - Краен Колабоун - Огън по Голямата Магистрална - Толкова остър, че ще вземеш да се порежеш - Да откриеш г-ца Миличкова - Теория за Дегизировката - Игор напушка - "Да можеше този миг никога да не свърши" - Насмитане на Голямата Магистрална - Голямото платно се разпъва - Съобщението прието

Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на Невиждания Университет, вдигна щеката си и внимателно се прицели.
Бялата топка улучи червената, която плавно се плъзна в джоба. Това беше по-трудно отколкото изглеждаше, защото повече от половината билярдна маса служеше на Архиканцлера за система за организация на документацията *, поради което за да стигне до дупката, топката трябваше да мине през няколко купчини книжа, една халба, череп с капеща свещ и купища пепел от лула. И наистина мина.
/* бел.авт.: Ридкъли практикуваше метода за управление на записите известен като "Най-близкото Налично Пространство". */
- Отлично, г-н Стибънс, - одобри Ридкъли.
- Аз наричам това пространствено-времеви спонтинуум *, - поясни гордо Пондър Стибънс.
Всяка организация се нуждае от поне един човек, който да знае какво се случва и защо се случва и кой е отговорен за него, а в НУ тази роля се падаше на Стибънс, на когото често му се искаше да не беше така. В настоящия момент той присъстваше в качеството си на Завеждащ Катедра Нецелесъобразно Приложна Магия и дългосрочната му цел му беше да се погрижи да мине бюджетът на катедрата му. Поради което именно сноп дебели проводници излизаше изпод старата тежка маса за снукър, минаваше през дупка в стената, пресичаше моравата и стигаше до сградата на Високоенергетична Магия, където - тук той въздъхна - този дребен номер отнемаше 40 процента от рунното време на Хекса *, мислителната машина на Университета.
- Хубаво име, - одобри Ридкъли прицелвайки се за следващия си удар.
- Като в "пространствено времеви континуум", нали? - подхвана обнадеждено Пондър - Точно преди топката да се сблъска с препятствие, което не е друга топка, виждате ли, Хексът я премества в теоретично съществуващо паралелно пространство, където е налице свободна равна площ и поддържа скоростта и въртящия момент докато не се представи възможност да я върне в настоящото. Това е едно наистина изключително сложно и любопитно приложение на заклинателство в нереално време...
- Да, добре, браво, - прекъсна го Ридкъли - Има ли нещо друго, г-н Стибънс?
Пондър си прегледа записките:
- Пристигна учтиво писмо от лорд Ветинари, в което той ни предава искането на града, Университетът да разгледа възможността да приема, ох, двадесет и пет процента студенти с по-ниски възможности, сър?
Ридкъли запрати черната топка в джоба право през купчина университетски постановления.
- Не може някакви си зарзаватчии и месари да казват на университета, как да управлява себе си, Стибънс! - отвърна твърдо той прицелвайки се в една червена топка - Благодари ги за загрижеността и им съобщи че ще продължаваме да приемаме сто процента пълни и отявлени тъпанари, както винаги. Влизат тъпи, излизат блестящи, в НУ винаги е било така! Още нещо?
- Само посланието за голямата надпревара тази вечер, Архиканцлере.
- Ах да, тая работа. Какво ли да сторя, а г-н Стибънс? Чувам че здраво се залага за Пощата, а?
- Да, Архиканцлере. Хората казват, че боговете били на страната на г-н Ментелик.
- А те залагат ли? - попита Ридъли гледайки с удовлетворение как топката се рематериализира оттатък един изоставен сандвич с шунка.
- Надали, сър. Няма вероятност той да спечели.
- Той не беше ли оня тип дето спаси котката?
- Същият, сър, да, - подтвърди Пондър.
- Свястно момче. А какво да речем за Голямата Магистрална? Шайка кожодери, както чувам. Убиват хора по техните там кули. Един тип в кръчмата ми каза, че чул, че духовете на мъртвите сигналчици бродят по Линията. Я сега да опитаме розовата.
- Да, и аз чух това, сър. Мисля, че е градска легенда, - каза Пондър.
- Пътували от единия край на Линията до другия, казва той. Хич не е лош начин да си изкараш вечността, да знаеш. Там горе в планините да знаеш какви пейзажи има, - Архиканцлерът се смълча и едрото му лице се набръчка замислено. Накрая тоя обяви - "Големият Харуспически Каталог на Променливите Измерения".
- Извинете, г-н Архиканцлер?
- Туй ще е посланието, - обясни Ридкъли - Някой да е казал, че трябва да е писмо? - той махна с ръка над върха на щеката си, която се самонапудри с пресен тебешир - Дай им по копие от новото издание. Да го пратим на нашия човек в Генуа... как се казваше бе, някакво смешно име беше... абе да му покажем, че старата Алма Патер още мисли за него.
- Имате предвид Краен Колабоун, сър. Там е за дипломната си работа върху Комуникация между мидите в ниско-интензивно магично поле.
- Богове мили, че те могат ли да комуникират?
- Очевидно, Архиканцлере, въпреки че засега отказват да говорят с него.
- И защо ни е било да го пращаме чак пък дотам?
- Краен Х. Колабоун, сър? - напомни му Пондър - Не помните ли? Онзи с ужасно лошия дъх?
- А, имаш предвид Колабоун Драконовия Дъх? - загря Ридкъли - Оня дето дупчи сребърен поднос само като кихне?
- Да, Архиканцлере, - продума търпеливо Пондър. Муструм Ридкъли винаги обичаше да разглежда всяка нова информация от разнообразни ъгли - Казахте че там в блатата никой нямало да забележи. Ако си спомняте, разрешихме му да вземе малък омнископ.
- Наистина ли? Много далновидно от наша страна. Нали ще му се обадиш незабавно да му кажеш какво става?
- Да, Архиканцлере. Всъщност ще го отложа с няколко часа, защото в Генуа е все още нощ.
- Само според тях, - Ридкъли пак затвори едното си око - Незабавно бе човече.

Огън от небето...
Всеки знаеше, че горната половина на кулата се тресе докато щракограмите минават по Линията. Някой ден някой трябваше да направи нещо по въпроса. А всеки стар сигналчик знаеше, че когато мотовилката обслужваща кепенците на надолната линия се вдигне да ги отвори в същия миг, в който мотовилката на нагорната линия тръгне надолу за да затвори кепенците от другия край на кулата, цялата кула залита. От едната страна я бутат, а от другата я теглят, което има приблизително същото въздействие като това на колона маршируващи войници върху стар мост. Не че беше чак толкова сериозен проблем, освен ако не се повтаряше отново и отново, така че клатенето да достигне до опасно равнище. Но пък колко често можеше да се случи такова нещо?
Всеки път, когато Кълвачът пристигнеше в кулата ти, ето колко често. Всъщност това беше като болест засягаща само слабите и недъгавите. Нямаше да може да порази старата Голяма Магистрална, защото тогава там беше пълно с командири на кули, които незабавно ще прекратят трафика и ще изхвърлят злосторното съобщение от барабана уверени, че действията им ще бъдат преценявани от висшестоящи, които разбираха как работи една кула и които сами биха постъпили така на тяхно място.
Срещу новата Голяма Магистрална обаче щеше да проработи, защото вече не бяха останали толкова от тези командири. Правиш каквото ти е казано и не ти плащат, а ако нещо се скофти, не е твой проблем. Виновен ще е идиотът, който изобщо е приел тая щракограма за изпращане. Никой не го е грижа за теб, а всички в Централно Управление бяха идиоти. Не е твоя вината, нали никой не ще да те чуе. Централно Управление даже бяха подкарали кампания са Служител на Месеца за да покажат колко ги е грижа. Това беше степента, в която изобщо не ги беше грижа. И ето че днес ти казват да предаваш кода колкото е възможно по-бързо, и хич не ти трябва да обереш пешкира за забавяне на системата, така че се вглеждаш в следващата кула докато очите ти не се насълзят и тракаш с пръсти по клавишите все едно танцуват по жарава.
И една след друга кулите се трошат. Някои се запалват, когато кутиите с кепенците се пръснат и залеят с пламтящо лампено масло покрива на кабината. Няма шанс за борба срещу огъня в дървена клетка на двадесет метра над земята. Така че се плъзгаш на земята по аварийното въже и припкаш на безопасно разстояние да наблюдаваш веселбата.
Четиринадесет кули се запалват преди някой изобщо да вдигне ръце от клавиатурата. И после? Има си заповеди. Не бива да има никакви, повтарям, никакви други съобщения по Линията, докато се предава тази щракограма. И какво правиш после?
Олян се събуди с Голямата Магистрална пламтяща в главата му.

Димящото Гну искаха да я строшат и да я съберат наново от парчетата, и той ги разбираше. Да, но нямаше да се получи. Все някъде по линията щеше да се намери нестандартно мислещ инжинер, който да си рискува службата и да изпрати напред съобщение гласящо: "това е смъртоносно, предавайте го бавно". И дотам ще е. О, щеше да отнеме ден два до Генуа, обаче те имаха семици в аванс. И все някой друг ще се окаже достатъчно схватлив да сравни съобщението с изпратеното от първата кула. Мангизов ще се измъкне, всъщност направо ще избухне. Ще каже, че щракограмата е била саботирана и ще си е прав. Трябваше да има и друго решение.
Гнуто все пак бяха на прав път. Подмяната на щракограмата беше вярното решение, но само ако можеше да се направи правилно.
Олян отвори очи. Беше си на бюрото и някой беше пъхнал възглавница под главата му.
Кога ли за последно беше спал на прилично легло? Ах, да, през нощта когато г-н Помпа го хвана. Беше прекарал някой друг час в легло в хан, с дюшек, който не се опитваше да се движи и не беше тъпкан с камънак. Цяло блаженство.
Непосредственото му минало запрепуска пред очите му. Той простена.
- Добро Утро, Г-н Меентелиг, - обади се от ъгъла г-н Помпа - Бръсначът Ви Е Подострен, Водата Е Сгрята И Съм Сигурен Че Чаша Чай Ще Дойде Всеки Момент.
- Колко е часа?
- Пладне, Г-н Меентелиг. Не Се Бяхте Прибрали До Зазоряване, - каза укорително големът.
Олян отново изстена. Шест часа до надпреварата. И тогава толкова много гълъби ще се завърнат по домовете си, че ще прилича на слънчево затъмнение.
- Налице Е Значителен Ажиотаж, - докладва големът докато Олян се бръснеше - Стигна Се До Споразумение Стартът Да Е От Площад Сатор.
Олян се загледа в отражението си почти без да го слуша. Той винаги автоматично вдигаше залозите. Никога не обещавай възможното. Всеки може да направи възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото понякога невъзможното всъщност беше възможно, стига да намериш правилния подход, или поне често можеше да се поразтегнат пределите на възможното. А пък ако се провалиш, е, добре, нали то си беше невъзможно.
Този път обаче той беше отишъл твърде далече. О, нямаше нищо срамно в това да се признае, че карета с коне няма как да мине хиляда мили за час, но Мангизов щеше да натяква за това и Пощата щеше да си остане просто нещо малко и старомодно, изостанало от времето си и неконкурентоспособно. Мангизов щеше да намери някакъв начин да задържи Голямата Магистрална в ръцете си, ще продължи да прави икономии и да убива хора от алчност...
- Наред Ли Сте, Г-н Меентелиг? - попита големът зад гърба му.
Олян се втренчи в собствените си очи, в това, което се мярна в дълбините им.
Майчице.
- Порязахте Се, Г-н Меентелиг, - разтревожи се големът - Г-н Меентелиг?
Жалко, че не си прерязах гърлото, помисли си Олян. Но това беше второстепенна мисъл, промъкнала се някак покрай надигащия се в огледалото мрак. Надзърнеш в бездната и видиш нещо огромно протягащо се нагоре към светлината. И то шепнеше: "Направи го. Това ще сработи. Повярвай ми."
Майчице. Това вече беше план, който щеше да сработи, помисли си Олян. Прост и смъртоносен, като бръснач. Но трябваше да си безпринципен човек дори и да си го помислиш.
Е, значи всичко е наред.
Ще те убия, г-н Мангизов. Ще те убия по нашия си начин, начина на мошениците, измамниците и лъжците. Ще ти взема всичко освен живота. Ще ти отнема парите, репутацията, приятелите. Ще те омотая с думи като в какавида. И няма да ти оставя нищо, нито дори надежда...
Той внимателно довърши бръсненето и избърса остатъка от пяната от брадичката си. Нямаше чак толкова много кръв.
- Мисля, че няма да ми дойде зле една солидна закуска, г-н Помпа, - каза той - След което ще трябва да свърша някои неща. Междувременно ще можеш ли, моля те, да ми намериш метла? Обикновена брезова метла. И ми нарисувай няколко звезди по дръжката и.

Когато Олян слезе, пред импровизираните гишета се беше насъбрала тълпа, но като го видяха да влиза, суматохата замря. И се надигнаха приветствени възгласи. Той кимна и размаха ръка и веднага беше наобиколен от хора с пликове. Постара се колкото можа да ги подпише всичките.
- Колкото щеш доп'лнителна поща за Генуа, сър! - ликуваше г-н Грош проправяйки си път през навалицата - Никога не съм виждал такъв ден, никога!
- Отлично, прекрасно, - измърмори Олян.
- А и пощата за боговете си 'тиде право горе! - продължаваше Грош.
- Радвам се да го чуя, г-н Грош, - отвърна Олян.
- Пристигнаха първите марки за Сто Лат, сър! - размаха няколко листа над главата си Станли - Ранните разпечатки са тъпкани с дефекти, сър!
- Много се радвам за теб, - каза Олян - Но трябва да отида да подготвя някои неща.
- Аха, да! - намигна г-н Грош - "Някои неща", а? Както кажете, сър. Отдръпнете се моля, път за Началник Пощата!
Грош общо взето изблъска клиентите от пътя му и Олян, стараейки се да избягва хората искащи да целува бебетата им или протягащи се да дръпнат костюма му за късмет, накрая излезе на чист въздух. Оттам пое по странични улички и намери място където правеха много приличен Двоен Кренвирш с Яйце, Бекон и Припечена Филийка, надявайки се, че храната ще може да замени съня.
Нещата излизаха извън контрол. Хората окачваха гирлянди и знаменца и вдигаха сергии на площад Сатор. Огромната блуждаеща навалица, съставляваща населението на Анкх-Морпорк, клокочеше из града и тая вечер щеше да се концентрира във формата на тълпа на площад Сатор и там ще може да и се продадат разни неща.
Накрая той събра кураж и потегли към Сдружението на Големите. Което беше затворено. Към напластяванията по закования прозорец бяха добавени още драсканици. Приблизително на нивото на коленете пишеше с тебешир: "Гулемте са От Гона". Приятно беше да се види как добрите стари традиции на дебилния шовинизъм се предават на подрастващото поколение по този изобщо-не-прекрасен начин.
Кукличките, мислеше трескаво той, където живее при леля си. Споменавала ли е някога името на тая леля?
Той хукна в това направление.
Кукличките някога са били село, преди разрастващият се град да го погълне. Обитателите му все още смятаха себе си за нещо отделно от остатъка на града и си имаха свои собствени обичаи като Понеделникът на Кучешките Лайна или Всички Игли Нагоре и дори практически самостоятелен език. Олян не знаеше нищичко за всичко това. Той просто се промъкваше през тесните улички оглеждайки се отчаяно за... за какво? За стълб пушек ли?
Всъщност това не беше лоша идея...
Осем минути по-късно той-стигна до къщата и задумка по вратата. За негово облекчение тя му отвори и го зяпна.
И каза:
- Как?
Той каза:
- Продавачите на тютюн. Няма чак толкова жени навикнали на по сто на ден.
- Е, добре, какво искаш, умнико?
- Ако ми помогнеш, мога да върна тъпкано на Мангизов за всичко което стори, - заубеждава я Олян - Помогни ми. Моля ти се? Заради честната ми дума на напълно непочтен човек.
Последното поне му спечели бегла усмивка, само за да се върне почти незабавно обичайното и изражение на дълбока подозрителност. След което приключи някаква вътрешна борба.
- Най-добре влез в гостната - каза тя и отвори вратата докрай.
Стаичката беше тясна, тъмна и бъкаше от приличие. Олян приседна на ръба на един миндер, стараейки се да не съборяса нещо, докато се напъваше да чуе женските гласове оттатък стената. После г-ца Миличкова се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.
- Надявам се, че няма да има проблеми със семейството ти, - започна Олян - Аз...
- Казах им, че ме ухажваш, - прекъсна го г-ца Миличкова - Нали за това са гостните. Сълзите на радост и надежда в очите на майка ми не бяха гледка за изпускане. Та значи какво искаш?
- Разкажи ми за баща ти, - каза Олян - Трябва да знам как е била завзета Голямата Магистрална. Запазила ли си някаква документация?
- Няма да ти свърши работа. Един адвокат ги погледна и каза, че щяло да е много трудно да се повдигне обвинение...
- Възнамерявам да се обърна към по-висока инстанция, - прекъсна я Олян.
- Имам предвид, че не можем да докажем повечето неща, не и да ги докажем... - възразяваше г-ца Миличкова.
- Няма да ми трябва да доказвам, - отвърна Олян.
- Адвокатът каза, че щели да трябват месеци и месеци работа за да.... - продължи тя твърдо решена да намери пречка.
- Ще направя така, че друг ще плати, - контрира Олян - Имаш ли документи? Счетоводни книги? Нещо такова?
- Какво смяташ да правиш? - поиска да знае тя.
- По-добре е да не знаеш. Наистина. Знам какво правя, Бодилче, но на теб не ти трябва да го знаеш.
- Добре де, има една кутия с книжа, - склони неуверено г-ца Миличкова - Изглежда съм я ами ... оставила за после докато разтребя всичко...
- Добре.
- А мога ли да ти се доверя?
- По този въпрос ли? За боговете, не! Баща ти се довери на Мангизов и виж какво стана! Аз не бих си се доверил на твое място. Но на мое място бих.
- Чудна работа, г-н Ментелик, колкото повече ме уверяваш че си недостоен за доверие, толкова повече ти вярвам в крайна сметка, - сподели г-ца Миличкова.
Олян въздъхна:
- Да, знам, Бодилче. Извратена работа, нали? Склонност на човешката природа. Моля те, донеси ми тая кутия.
И тя го стори мръщейки се озадачено.

Отне му целия следобед и дори и тогава Олян не беше сигурен, но все пак напълни един малък бележник със записки. Беше като да търсиш пирани сред гъсти водорасли. Дъното си беше осеяно с кости. Но, макар понякога и да се мярваше нещо, което ти се струваше като сребристо тяло, така и нямаше да си сигурен, че си видял риба. Единственият начин да се увериш беше да скочиш вътре.
В три и половина площад Сатор вече беше пълен.
Хубавото на златния костюм и шапката с крилете беше, че когато Олян ги свалеше, вече не беше себе си. А беше неопределимо лице със с нищо не забележими дрехи и белези, които човек най-много смътно да си припомни, че сигурно е виждал някъде-си.
Той бродеше сред тълпата на път за Пощата. Никой не го погледна за втори път. Първия поглед изобщо не го безпокоеше. Никога досега не беше забелязвал, че всъщност е самотен. Винаги е бил самотен. Това беше единственият начин да си в безопасност. Белята беше, че златният костюм му липсваше. Наистина, всичко беше само представление. Но Човекът със Златния костюм беше много добро представление. Не му се искаше да е някой, когото ще забравят, някой на косъм от това да си остане сянка. Изпод крилатата шапка той можеше да прави чудеса, или поне да прави така, че да изглежда като чудеса, което беше почти също толкова добре.
Най-малкото беше сигурно, че до час два той трябваше да стори чудо.
Е, добре...
Върна се в Пощата през задния вход и тъкмо щеше да се вмъкне вътре, когато някой му прошепна от сенките:
- Писта!
- Предполагам, че искаше да кажеш "Псът"? - отвърна Олян.
Нормалният Алекс излезе от сенките. Носеше стария си работен комбинезон от Голямата Магистрална и грамаден шлем с рога.
- Позабавихме се с платнището... - започна той.
- Какъв е тоя шлем? - сащиса се Олян.
- За дегизировка е, - отговори Алекс.
- Голям рогат шлем?
- Да. С него съм толкова забележим, че на никой няма да му хрумне, че се опитвам да не ме забелязват, така че никой няма да си прави труда да ме забелязва.
- Само извънредно интелигентен човек може да измисли такова нещо, - рече предпазливо Олян - Какво стана?
- Трябва ни още време.
- Какво? Ама надпреварата почва в шест!
- Тогава няма да е достатъчно тъмно. Пък и няма да успеем да вдигнем платното преди и половина. А подадем ли глава над парапета дотогава, ще ни забележат.
- Хайде сега! Другите кули са твърде далече оттам!
- Да, но хората по пътя не са, - изтъкна Алекс.
- Проклятие! - Олян беше забравил за пътя. Само му трябваше по-късно някой да си спомни, че е видял хора на магьосническата кула...
- Виж сега, готови сме да го издигнем, - каза Алекс като видя лицето му - Веднъж като сме горе, ще се справим бързо. Трябва ни само половин час по тъмно, може би още някоя минутка.
Олян си захапа устната:
- Добре. Това мисля, че мога да го уредя. А сега се връщай да им помагаш. Но недейте да започвате преди да съм се върнал, разбрахме ли се? Вярвайте ми!
Нещо много често почнах да го казвам, помисли си той. Само се надявам да ми повярват.
Той се върна в кабинета си. Златният костюм си беше на закачалката. Той го облече. Имаше работа за вършене. Беше скучна, но трябваше да се свърши. Така че той се зае.
В пет и половина дюшемето изскърца под краката на влезлия в стаята г-н Помпа, мъкнещ една метла.
- Скоро Ще Стане Време За Надбягването, Г-н Меентелиг, - напомни той.
- Трябва да довърша някои работи, - отвърна Олян - Има писма от строителите и архитекта и, ох, някой иска да му изцеря брадавиците * ... Наистина трябва да се оправя с книжата, г-н Помпа.

В интимната обстановка на кухнята на Гепи Мангизов Игор най-грижливо съчиняваше бележка. В крайна сметка трябваше да се съблюдават някои приличия. Не може просто да изфирясаш като крадец в нощта. А разтребваш, убеждаваш се, че барчето е заредено, измиваш чиниите и прибираш точно колкото ти се полага от малката каса.
Ама си беше срамота. Толкова хубава работа си беше. Мангизов не искаше от него много, а на Игор му харесваше да тероризира останалите слуги. Повечето от тях де.
- Колко е тъжно, че си отивате, г-н Игор, - изхлипа готвачката г-жа Глоубъри и си избърса очите с кърпичка - Бяхте наистина глътка свеж въздух.
- Няма как, гошпожо Глоубъри, - отвърна Игор - Как ще ми липшва шамо щекът ви и паят ш бъбречета. Шгрява ми шърцето да видя жена, която наищина може да направи туй онуй от ощатъци.
- Изплетох ви това, г-н Игор, - готвачката колебливо му подаде малък мек пакет. Игор внимателно го отвори и разгърна жилетка на бели и червени раета.
- Рекох си, да пази топло на сглобките ви, - изчерви се г-жа Глоубъри.
За момент Игор отчаяно се бореше със себе си. Харесваше и уважаваше готвачката. Никога досега не беше виждал жена да борави толкова умело с остри ножове. Понякога се налагаше Кодексът на Игорите просто да се загърби.
- Гошпожо Глоубъри, не кажвахте ли, че имате шещра в Куирм? - попита той.
- Така си е, г-н Игор.
- Е, шега е много подходящо време да и идете на гощи, - каза твърдо Игор - Не питайте жащо. Шбогом, шкъпа ми гошпожо Глоубъри. Ще ши шпомням ш обич вашите дробчета.

И ето че стана шест без десет.
- Ако Тръгнете На Момента, Г-н Меентелиг, Ще Пристигнете Точно Навреме За Надпреварата, - избоботи от ъгъла си големът.
- Занимавам се с дейност в интерес на обществеността, г-н Помпа, - възрази строго Олян, четейки поредното писмо - Проявявам добросъвестност и изпълнение на служебния ми дълг.
- Да, Г-н Меентелиг.
Той изкара така до шест и десет, защото до площада имаше пет минути безгрижно ходене без бързане. После остави Пощата зад гърба си с голема тътрузещ се зад него и с нещо близко до антитеза както на безгрижността така и на небързането.
Навалицата на площада му стори път и се разнесоха приветсквени викове и тук таме смях, когато хората видяха преметнатата на рамото му метла. На нея бяха нарисувани звезди, следователно трябваше да е вълшебна метла. От подобни вярвания се правеха състояния.
Намери Дамата, Намери Дамата... в това си имаше нещо като наука. Естествено че беше от значение да знаеш как да държиш три карти малко по-лабаво, това всъщност си беше номерът. Олян се беше научил да е добър в тази област, но тези чисто механични трикове му бяха малко скучни, малко под нивото му. Имаше си и други начини - начини да подвеждаш, да отклоняваш вниманието, да ядосваш. Ядосването винаги вършеше работа. Ядосаните хора допускат грешки.
В центъра на площада, около дилижанса на който гордо възсядаше Джим Оловната Тръба, имаше свободно пространство. Конете бяха лъснати, металните части на каретата блестяха на светлината на факлите. Групата хора край каретата не блестеше чак толкова.
Имаше няколко души от Голямата Магистрална, няколко магьосника и, разбира се, иконографистът Ото Шрик. Те се обърнаха и поздравиха Олян, някои с израз на облекчение, други с израз на дълбока подозрителност.
- Тъкмо вече се замисляхме дали да не ви дисквалифицираме, г-н Ментелик, - изгледа го строго Ридкъли.
Олян предаде метлата на г-н Помпа.
- Извинявам се много, г-н Архиканцлер, - каза той - Преглеждах ескизи за някои нови марки и съвсем изгубих представа за времето. О, добър вечер, професор Пелц.
Професорът по Болезнена Библиомантика му се усмихна широко и вдигна един буркан:
- Професор Базедов, - поясни той - Старчето реши, че му се ще да погледа, за какво е била цялата суматоха.
- А това е г-н Пони от Голямата Магистрална, - каза Ридкъли.
Олян се ръкува с инжинера.
- А г-н Мангизов не е ли с вас? - намигна му той.
- Той, ъъъ, гледа от каретата си, - изнерви се инжинерът.
- Е, хубаво, щом като и двамата сте тук, г-н Стибънс ще ви връчи по копие от съобщението, - обяви Архиканцлерът - Г-н Стибънс?
Връчени бяха два пакета. Олян отвори неговия и се преви от смях.
- Ама това е книга! - оплака се г-н Пони - Ще има да я кодираме цяла нощ. И има диаграми!
Така значи, да започваме, помисли си Олян и се задвижи с бързината на кобра. Грабна книгата от шашардисания Пони, набързо я прелисти, и изтръгна от нея няколко страници, докато на публиката и секваше дъхът.
- Ето, сър, - протегна той страниците на Пони - Вашето съобщение! Страници от 79-та до 128-ма. Ние ще пренесем останалото, а после получателят ще може да добави към книгата и вашите страници, ако пристигнат де, - и забелязвайки как го гледа професор Пелц, той добави - Сигурен съм, че книгата може да се възстанови много акуратно.
Беше глуповат жест, но пък беше с размах, беше нахален и забавен и гаден, а ако Олян не знаеше как да привлече вниманието на тълпата, значи нищо не разбираше. Г-н Пони заотстъпва стискайки пооръфаната глава.
- Ама аз нямах предвид... - запелтечи той, но Олян го прекъсна:
- В края на краищата ние имаме толкова голяма карета за една толкова малка книга.
- Ама аз само дето ми трябва време да се кодират илюстрациите... - оправдаваше се г-н Пони. Не беше свикнал на такива неща. Механизмите обикновено не спореха с майстора.
Олян се погрижи през лицето му да мине израз на искрено съчувствие.
- Вярно, това изглежда нечестно, - рече замислено той и се обърна към Пондър Стибънс - Не мислите ли, че е нечестно, г-н Стибънс?
Магьосникът го изгледа стреснато:
- Но кодират ли ги веднъж, ще им трябват само часове да ги докарат до Генуа!
- Независимо от това аз настоявам, - натърти Олян - Ние не желаем да се възползваме от нечестно предимство. Изчакай, Джим, - извика той към кочияша - Ще дадем на щракалките авансов старт - после пак се обърна към Пондър и г-н Пони излъчвайки невинна готовност да помогне - Един час ще ви бъде ли достатъчен, господа?
Публиката експлодира. "Богове. Наистина си ме бива", - мислеше си Олян - "Иска ми се този момент да продължи завинаги..."
- Г-н Ментелик! - извика го един нов глас.
Олян огледа лицата и налучка, кой го е извикал:
- А, г-це Захариса! Наточен ли Ви е моливът?
- Сериозно ли ни казвате, че ще изчакате, докато Голямата Магистрална си подготви съобщението? - попита тя. Смеейки се.
- Точно така, - увери я Олян с ръце на блестящите ревери на костюма си - Ние в Пощенската Служба държим на феър-плея. Ще ми позволите ли, между другото, да използвам случая, да ви съобщя за новата ни Зелена Зелева марка?
- Не отивате ли твърде далече, г-н Ментелик?
- Чак до Генуа, скъпа ми госпожице! Споменах ли, че лепилото е с вкус на зеле?
В този момент Олян не би могъл да се спре за никакви пари. Това беше животът за душата му: да танцува върху лавината, преобръщайки мимоходом света, достигайки до ушите на хората и променяйки умовете им. Заради това пробутваше стъкло като диаманти, заради това караше картите на Намери Дамата да летят под пръстите му, заради това се изправяше усмихнат пред чиновници проверяващи фалшиви чекове. Това беше усещането, за което той копнееше, чистата необработена възбуда на преодоляването на пределите на възможното...
Гепи Мангизов се задаваше през тълпата като акула сред змиорки. Хвърли на Олян един внимателно неутрален поглед и се обърна към г-н Пони.
- Някакъв проблем, господа? Хайде, че става късно.
Посред тишина, изпъстрена тук таме с хихикане, Пони се опита да обясни какво става, в степента в която самият той го беше схванал.
- Ясно, - заключи Мангизов - Обожавате да се майтапите с нас, а г-н Ментелик? В такъв случай ми позволете да заявя, че Голямата Магистрална няма да се чувства ощетена ако потеглите още сега. Мисля че можем да ви отпуснем няколко часа преднина, какво ще кажете?
- О, разбира се, - склони Олян - Ако от това се почувствате по-добре.
- Наистина ще се почувстваме по-добре, - рече мрачно Мангизов - А и за вас ще е най-добре, г-н Ментелик, да сте далече далече от тук.
Олян долови интонацията, защото я очакваше. Мангизов изглеждаше добронамерено и държавнически, но окото му беше като тъмно метално топче, а в гласа му се таеше убийствен тембър. А после Мангизов каза:
- Добре ли е г-н Грош? Приемете съболезнованията ми за нападението.
- Нападение ли, г-н Мангизов? Той беше наранен от срутила се греда, - отвърна Олян. А този въпрос му даваше право да е напълно безпощаден, без оглед за последствията.
- О? Значи съм бил дезинформиран, - забеляза Мангизов - Следващия път ще трябва да се постарая да не слушам разни слухове.
- Ще предам благопожеланията Ви на г-н Грош, - обеща Олян.
Мангизов му свали шапка:
- Довиждане, г-н Ментелик. Пожелавам Ви много късмет в това Ваше безстрашно начинание. По пътищата се срещат опасни хора.
Олян вдигна в отговор неговата си шапка:
- Възнамерявам съвсем скоро да ги оставя зад гърба си, г-н Мангизов.
Така значи, помисли си той. Казахме каквото имахме да казваме и милата дама от вестника ще си помисли, че сме си дружки или най-малкото, че сме просто конкуренти в бизнеса натегнато учтиви един към друг. Хайде да поразвалим впечатлението.
- Довиждане, дами и господа, - надигна глас той - Г-н Помпа, ще бъдете ли така добър да оставите метлата в каретата?
- Метла ли? - извърна се рязко Мангизов - Тази метла ли? Със звездите? Взели сте си метла?
- Ами да. Ще е от полза, ако се строши колата, - отвърна Олян.
- Протестирам, Архиканцлере! - изви глас Мангизов обръщайки се - Та този човек тук смята да лети до Генуа!
- Нищо подобно не възнамерявам! - възмути се Олян - Отхвърлям тази инсинуация!
- Затова ли изглеждате толкова самоуверен? - изръмжа Мангизов. И наистина си беше ръмжене, малък белег за първото пропукване.
Метлата можеше а пътува толкова бързо, че да ти се откачат ушите. Нямаше да е нужно да се строшат чак толкова много кули (а небесата знаеха, че те си се трошаха под път и над път) за да може една метла да бие щракалките до Генуа. Особено пък ако минеше напряко без да и трябва да следва кривулиците на дилижансовия път и следващата го Линия. Вярно, че на Голямата Магистрална трябваше бая да не и върви, а човекът на метлата щеше сериозно да премръзне и вероятно сериозно да умре, но все пак една метла можеше да прелети от Анкх-Морпорк до Генуа за един ден. Просто можеше да се получи.
Лицето на Мангизов беше самото тържество. Сега вече той знаеше, какво си е мислил Олян.
Тука има, тука нема, тука има, тука нема...
Това беше сърцето на всяка шашма. Гледай баламата да е неуверен, а пък ако е уверен, направи го да е уверен в погрешното нещо.
- Настоявам никакви метли да не се взимат в дилижанса! - заяви Мангизов на Архиканцлера, което не беше добър ход. Не можеше да настояваш разни неща пред магьосници. Правилният начин беше да ги помолиш - Ако г-н Ментелик не е сигурен в своето оборудване, - продължаваше Мангизов - предлагам да се откаже още сега!
- Но ние ще трябва да пътуваме сами по небезопасни пътища, - възрази Олян - Метлата е съществена мярка за безопасност.
- Въпреки това ми се налага да се съглася с този... господин, - каза Ридкъли с видимо неудоволствие - Не изглежда баш правилно, г-н Ментелик.
Олян вдигна ръце:
- Както желаете, сър, разбира се. Макар че е тежък удар. Мога ли да помоля обаче за известно равноправие?
- В смисъл? - попита магьосникът.
- Във всяка кула има по един кон готов за езда в случай, че кулата се счупи, - каза Олян.
- Това е обичайна практика! - възмути се Мангизов.
- Но само за в планините, - контрира спокойно Олян - При това само за най-изолираните кули. Днес обаче, подозирам, че има по един във всяка кула. Та това си е пони експрес *, Архиканцлере, да ме извинява г-н Пони. Та така те могат лесно да бият нашата карета без да предадат и една думичка код.
- Нима е възможно да допускате, че ще таралянкаме щракограма по целия този път на кон? - възкликна Мангизов.
- Вие нали допуснахте, че ще летя, - възрази Олян - Ако г-н Мангизов не е сигурен в своето оборудване, Архиканцлере, предлагам да се откаже още сега.
И ето я, сянката преминала през лицето на Мангизов. Той вече беше повече от ядосан, беше потънал в бистрите хладни води на отявления, пронизващ и мозъка на костите бяс.
- Та нека се споразумеем, че това не е състезание между коне и метли, а между дилижанс и щракалкови кули, - продължи Олян - Ако дилижансът се счупи, ние оправяме дилижанса. А ако на вас ви се счупи някоя кула, оправяте кулата.
- Трябва да кажа, че изглежда справедливо, - каза Ридкъли - И точно така отсъждам. Междувременно бих искал да предупредя нещо г-н Ментелик насаме.
Архиканцлерът сложи ръка на раменете на Олян и го отведе от другата страна на каретата. После се наведе докато лицата им не се приближиха на няколко сантиметра.
- Вие нали осъзнавате, че като се нарисуват няколко звезди на една съвсем обикновена метла, това не я прави летяща? - попита той.
Олян се вгледа в чифт млечно сини очи, невинни като на детенце, по-точно на детенце, стараещо се да изглежда невинно.
- Божичко, наистина ли? - отвърна той.
Магьосникът го потупа по рамото.
- Май е най-добре да оставим нещата както са си, - заключи той радостно.
Когато се върнаха, Мангизов му се усмихваше.
Това беше твърде много за да се въздържи човек, така че Олян не се въздържа. Вдигай залозите. Не преставай да си насилваш късмета, защото никой друг няма да ти го насилва вместо теб.
- Ще възразите ли на едно малко лично облогче, г-н Мангизов? - подметна той - Само да стане ... по-интересно?
Мангизов се справи добре, освен ако не можеш да разчиташ дребните белези...
- Майко мила, г-н Ментелик, да не би боговете да одобряват хазарта? - изсмя се той.
- Че какво е животът, ако не лотария, г-н Мангизов? - настояваше Олян - Какво ще кажете да речем за ... сто хиляди долара?
И това беше то. Последната капка. Той видя, как в Гепи Мангизов нещо се пречупи.
- Сто хиляди? И откъде пък ти ще набараш в ръчичките си толкова пари, Ментелик?
- О, аз просто ще ги събера длан в длан, г-н Мангизов. Нали всички знаят това? - подметна за всеобщо забавление Олян и отправи на председателя най-нагната си усмивка - Ами Вие откъде ще набарате в ръчичките си сто хиляди долара?
- Ха! Приемам баса! Ще видим кой ще се смее утре, - отряза безцеремонно Мангизов.
- Очаквам го с нетърпение, - завърши Олян.
И сега си ми в ръчичките, помисли си той. Право в ръчичките ми. И си вбесен. Правиш грешки. Току що си тръгнал по дъската, пирате.
Той се качи на капрата и се провикна към тълпата:
- Генуа, дами и господа. Генуа до край!
- За някой това ще си е краят! - обади се някакъв шегобиец от публиката.
Олян се поклони и като се изправи се озова лице в лице с Прелест-Хубавинка Миличкова.
- Ще се омъжите ли за мен, г-це Миличкова? - извика той.
От публиката се разнесе "ооо-ооо", а Захариса обърна глава като котка търсеща следващата си мишка. Какво безобразие, че вестникът може да има само една първа страница, а?
Г-ца Миличкова изпуфка едно колело дим и спокойно отговори:
- Още не.
И си спечели с това смесица от поздрави и освирквания.
Олян махна на хората, отпусна се на седалката до кочияша и каза:
- Пълен напред, Джим.
Джим, който беше повече от пълен, плясна с камшик заради подобаващия звук и каретата потегли сред вълна от приветствени викове. Олян се огледа и зърна как г-н Пони решително си проправя път през гъчканака по посока към Кулата на Тепето. После се облегна и се загледа в улиците осветени от фенерите на дилижанса.
Може пък златото на костюма да действаше и вътрешно, помисли си той. Можеше да го усети как го изпълва като мъгла. Когато си мръднеше ръката, беше сигурен че оставя следа от проблясъци във въздуха. Полетът му продължаваше.
- Джим, нормално ли изглеждам? - попита той.
- Ами че в тая светлина не може да се види много, сър, - отговори кочияшът - Може ли да те питам нещо?
- Заповядай.
- Защо им даде на тея копелдаци само средните страници?
- Поради две причини, Джим. Първо, така ние изглеждаме готини, а те стават като хленчещи хлапета. И второ, там бяха всичките му цветни илюстрации. Дочух, че да се кодира такова нещо, трябва цяла вечност.
- С толкова остър ум ще вземеш да се порежеш, г-н Ментелик! Ъ? Адски вярно си е!
- Карай като демон, Джим!
- О, знам аз как да им дам шоу, сър, разчитайте на мен! Дииий!
Камшикът пак изпляска и грохотът на копита отекна от къщите на града.
- Шест коня? - учуди се Олян, докато препускаха по Широката Улица.
- Ъхъ, сър. Може па и аз да си направя име, сър, - каза кочияшът.
- Нали ще намалиш малко като стигнем старата магьосническа кула? Аз съм до там. Нали си си взел охрана?
- Четирима, г-н Ментелик, - обяви Джим - Спотаили са се вътре. Все мъже с репутация и достойнство. От мънечки се знаем: Хари Закуската, Тап Черепотрошачката, Мрачен Телом Повредуърт и Безносия Джо Тозър. Все стабилни авери, сър, нямайте грижа, и им се е приискало да си изкарат една ваканцийка в Генуа.
- Ъхъ, всичките сме си зели джапанки и хавлии, - изръмжа един глас от вътрешността.
- Предпочитам тях пред дузини стражници, - завърши радостно Джим.
Дилижансът профуча покрай предградията. Пътят под колелата стана по надупчен, но колата все така се люшкаше и танцуваше на стоманените си ресори.
- Като ме оставиш, може и да понамалиш малко. Няма какво толкова да бързаш, Джим, - подметна след някое време Олян.
В светлината на фенерите Олян видя, как лицето на Джим се озарява от лукавство.
- Вашия План, а, сър?
- Чуден план си е, Джим! - увери го Олян. "И ще трябва да се погрижа да не проработи".

Светлините на дилижанса изчезнаха, изоставяйки Олян в мразовития мрак. В далечината бледо просветваше грамадната гъбообразна пушилка на Анкх-Морпорк, затулваща звездите. Нещо прошумоляваше из шубрака, а бризът разнасяше аромата на зеле над безбрежните поля.
Олян изчака докато не придоби нощно виждане. Зърна кулата - стълб от беззвездна тъмнина. Всичко което му оставаше беше да си намери път през обраслия с преплетени клони и възлести корени гъсталак...
Той издаде звук като бухал. Понеже не беше орнитолог, направи го като просто каза:
- Буух буух.
Гъсталакът изригна от бухане, само дето това бяха бухали гнездящи в стара магьосническа кула, която денем побъркваше хората. Впрочем това нямаше някакъв видим ефект върху тях, освен че издаваните от тях звуци наподобяваха всяко възможно живо и умиращо същество. Определено имаше малко слон, вероятно известен процент хиена и следи от стара пружина за легло.
Когато врявата утихна, един глас само на няколко стъпки от него изшътка:
- Добре, г-н Ментелик. Аз съм, Адриан. Дай ми ръка и да вървим преди останалите пак да са се сбили.
- Те бият ли се? Че защо?
- А, лазят си взаимно по нервите! Напипваш ли въжето? Напипа ли го? Добре. Можеш да тръгнеш по-бързо. Открихме проход и го маркирахме с въже...
Те се забързаха всред дърветата. Човек трябваше да е съвсем близо до кулата за да види светлината просочваха се изпод разнебитената врата в основата и. Неизясненият Адриан беше сложил по вътрешната стена няколко от неговите студени светлинки. Камъните се заклатеха под нозете на Олян, когато той се завтече към върха. Той обаче не им обръщаше внимание, а търчеше толкова бързо по витата стълба, че излезе на горната площадка с пирует.
Лудия Ал го хвана за раменете и му рече бодро:
- Не припирай де. Още десет минути и сме готови.
- Щяхме да сме готови още преди двадесет минути, ако някой, да не му споменавам името, не беше изгубил чука, - измърмори Нормалния Алекс затягайки някаква тел.
- Какво? Нали го оставих в куфара с инструментите бе?
- Ама в отделението за гаечни ключове!
- Е и?
- Кой в ума си ще тръгне да търси чук при гаечните ключове?
Някъде долу бухалите пак се разврещяха.
- Вижте сега, - намеси се тихо Олян - това нали не е чак толкова важно? Не и сега, а?
- Този човек, - изпъна обвинителен френски ключ Нормалния Алекс - този човек е луд!
- Ама не и толкова луд като някой, да не му споменавам името, който си държи винтовете в бурканчета строго по размери, - контрира го Лудия Ал.
- Ама това се брои за здравомислие! - отвърна разпалено Алекс.
- Обаче всеки знае, че половината удоволствие е в тършуването! Освен това...
- Готово е, - обяви Неизяснения Адриан.
Олян вдигна поглед. Щракалковата машина на Гнуто се извисяваше в нощта, също като онази от покрива на Пощата. Зад нея, по посока към града се издигаше още по-нависоко едно Н-образно съоръжение. То приличаше донякъде на корабна мачта, може би заради опънатите по него жици. Те бучаха от лекия ветрец.
- Май си изнервил някого, - продължи Адриан, докато останалите двама малко се поукротиха - Преди двадесет минути мина съобщение лично от Мангизов. Казва, че голямата работа ще върви дуплекс, особено внимание трябвало да се обърни по никакъв начин да не бъде променяно, не бивало да има никакъв друг трафик докато Мангизов не прати сигнал за рестарт и той лично щял да изпоуволни целия персонал на всяка кула, която не изпълни стриктно тези разпореждания.
- Което само показва, че Голямата Магистрална си е компания за хората, - изкоментира Олян.
Неизяснения Адриан и Лудия Ал отидоха до голямата рамка и заразвиваха някакви въжета.
Е добре, помисли си Олян, време му е...
- Само една малка промяна в плана, - обади се той и пое дълбоко въздух - Няма да пускаме Кълвача.
- В смисъл? - хвърли въжето си Адриан - Че нали това си беше планът!
- Ще унищожи Линията, - обясни Олян.
- Да, точно така, това си беше планът, - каза Ал - Мангизов само дето не си написа на гащите "Ритни ме"! Виж, тя Линията и сама ще си се разпадне, схващаш ли? Тя поначало си беше експеримент! Ние обаче можем да я изградим наново по-бърза и по-добра.
- Как? Откъде ще дойдат парите? - възрази Олян - Аз обаче знам как да унищожа компанията, а кулите да си останат невредими. Те са откраднати от Миличков и съдружниците му. Аз мога да им ги върна! А единственият начин да се изгради по-добра Линия е като се оставят старите кули да си работят. Голямата Магистрална трябва да печели!
- Такова нещо щеше да каже Мангизов! - тросна се Ал.
- И си е самата истина, - настояваше Олян - Алекс, ти нали си здравомислещ, кажи му! Оставяме Линията жива, заменяме кулите една по една, без да се губи никакъв код! - той простря ръка в тъмнината - Хората по кулите, те нали искат да се гордеят с това, което правят, нали? Бачкането е тежко, не им се плаща достатъчно, но те живеят за да предават кода, нали така? Компанията ги изцежда до дупка, но те все така предават кода!
Адриан напъна въжето си.
- Ей, платнището запецна, - съобщи той на кулата изобщо - Трябва да се е заплело като го сгъвахме...
- О, сигурен съм, че Кълвачът щеше да подейства, - не отслабваше натиска Олян - Може даже и да повреди достатъчно кули за достатъчно време. Но Мангизов все ще намери начин да се измъкне. Разбирате ли? Той ще се развика за саботаж!
- Е и? - не се впечатли Лудия Ал - Всичките тея партакеши ще си ги приберем до един час в колата и никой изобщо няма да се сети, че сме били тук!
- Аз да се кача да го освободя, а? - разтърси платнището Адриан.
- Да съм казал, че няма да подейства? - каза Олян давайки знак на Адриан да върви - Виж, г-н Ал, тая работа няма да се оправи с огън. Ще се оправи с думи. Ще кажем на света, какво се е случило с Голямата Магистрална.
- Говорил си за това с Трепачката, а? - намеси се Алекс.
- Да.
- Обаче нищо няма да можеш да докажеш, - поклати глава Алекс - Чухме, че си било законно.
- Съмнявам се. Но това няма значение, - отвърна Олян - Изобщо не ми трябва да доказвам нещо. Нали ви казах, че става дума за думи, и как ги изкилиферчваш и как пълниш с тях главите на хората, така че те да си мислят каквото ти трябва на теб. Ще изпратим наше си съобщение и знаете ли какво? Момчетата по кулите ще искат да го предадат, а като го чуят хората, ще искат да му вярват, защото ще им се иска да живеят в свят, където това да е вярно. Моята дума срещу думата на Мангизов, но аз в тая работа съм по-добър от него. Ще го съсипя само с едно изречение, г-н Лудия, а кулите ще си останат живи и здрави. И никой изобщо няма да разбере как е станало...
Зад тях се чу кратко възклицание и звукът на доста бързо разгъващо се платнище.
- Вярвайте ми, - завърши Олян.
- Никога повече няма да имаме такъв шанс, - проточи замислено Лудия Ал.
- Именно! - подчерта Олян.
- На всеки три кули е загинал по един човек, - изтъкна Лудия Ал - Това знаеш ли го?
- Но нали знаеш, че те няма да умрат напълно, докато Линията е жива, - възрази Олян. Беше изстрел насляпо, но уцели нещо, той го почувства. И продължи - А тя е жива, докато минава код и те ще живеят в него, Завръщайки се у Дома, завинаги. Да не би мислите да го спрете? Не можете да го спрете! Няма да спре! Аз обаче мога да спра Мангизов! Вярвайте ми!
Платнището се опъна като платно, все едно кулата се канеше да отплава. Беше двадесет и пет метра високо и десет метра широко и се мърдаше от вятъра.
- Къде се дяна Адриан? - сепна се Олян.
Те погледнаха платното. Втурнаха се към края на кулата. Надзърнаха надолу в мрака.
- Адриане? - извика неуверено Лудия Ал.
Отдолу се обади глас:
- Да?
- Какво правиш там?
- Ами, как да ви кажа... хванал съм се тука... И един бухал току що ми кацна на главата.
Зад Олян се чу тихо раздиране на плат. Здравомислещия Алекс беше пробил дупка в платнището.
- Ето го! - съобщи той.
- Какво? - не разбра Олян.
- Съобщението! Пращат го от Кула 2! Виж само, - Алекс отстъпи малко.
Олян погледна през отвора накъм града. В далечината мигаше една кула.
Лудия Ал отиде до щракалковото устройство и хвана ръчките.
- Е добре, г-н Ментелик, сега да чуем твоя план, - склони той - Алекс, удари ми едно рамо! Адриан, ти... дръж така, а?
- Ама то се опитва да ми напъха в ухото умряла мишка, - оплака се гласът отдолу.
Олян затвори очи, подреди мислите си вилнеещи в главата му от часове и заговори.
Зад и над него огромното платнище запречваше пряката видимост между двете далечни кули. Пред него кулата на Димящото Гну с размера си наполовината на стандартна кула, щеше да изглежда точно правилния размер от следващата кула, все едно е по-голяма кула на по-далечно разстояние. Нали нощем се виждат само светлините.
Щракалката пред него се размърда и кепенците и затракаха. И ето че нова щракограма пое през небето... Имаше само няколко стотин думи. Когато Олян приключи, щракалката изщрака последните няколко букви и утихна.
След някое време Олян наруши тишината:
- Ще го предадат ли?
- О, да - рече с равен глас Лудия Ал - И още как. Къде ще ходиш, като си седиш в кулата в планините и ти дойде такъв сигнал? Ще го разкараш от кулата си колкото се може по-бързо.
- Не знам дали трябва да ти стиснем ръката или да те хвърлим от кулата, - добави мрачно Алекс - Това си беше гадно.
- Що за човек трябва да си, за да ти хрумне такова нещо? - рече Лудия Ал.
- Такъв като мен. А сега айде да измъкваме Адриан, а? - побърза да каже Олян - А после аз най-добре да се връщам в града...

Омнископът е един от най-мощните инструменти известни в магията и, следователно, един от най-безполезните.
С лекота може да види всичко. Но за да го накараш да види нещо вече трябват чудеса, защото има прекалено много от Всичкото - което ще рече всичко, което се случва, се е случило, ще се случи, би трябвало или би могло да се случи във всички възможни вселени, поради което едно нещо, сиреч някое предварително определено нещо е изключително трудно да се намери. Преди Хексът да си развие контролните тавмаритми, позволяващи му да извърши за ден работа, която би отнела поне десет години на петстотин магьосника, омнископите бяха използвани предимно за огледала, заради възхитителната чернота която показваха. Както се оказа това беше, защото "нищо за гледане" е това, от което се състои по-голяма част от вселената, и много магьосници си подравняваха мирно брадите вглеждайки се в черното сърце на космоса.
Управляемите омнископи бяха голяма рядкост. Трябваше много време да се изготвят и бяха скъпи и прескъпи. А и магьосниците не се напъваха да произвеждат още. Нали омнископите бяха за да гледат те вселената, а не вселената тях.
Освен това магьосниците не се прехласваха по прекаленото облекчаване на живота на хората. Е, поне на хората, които не бяха магьосници. Омнископите бяха рядки, скъпоценни и фини артефакти.
Днес обаче беше специален случай и вратите бяха отворени за по-богатите, по-чисти и по-хигиенични слоеве на Анкх-Морпоркското общество. Дългата маса беше подредена за Втори Чай. Нищо прекалено - двадесет-тридесет печени птици, няколко студени сьомги, тридесет линейни метра салатен бар, купчини самуни, едно-две бурета бира и, разбира се, една композиция маси с мезета, понеже само една подвижна масичка нямаше как да е достатъчна. Хората си пълнеха чиниите, бъбреха си на групички и, преди всичко, бяха Там. Олян се вмъкна, засега незабелязан, защото хората зяпаха най-големия омнископ на Университета.
Архиканцлерът Ридкъли го почука от едната страна с ръка, така че той се килна.
- Още не работи, г-н Стибънс! - изрева той - Пак излезе проклетото му огромно огнено око! *
- Сигурен съм, че зададохме правилно... - забърника нещо от задната му страна Пондър.
- Аз съм, сър, Краен Колабоун, сър, - разнесе се глас от омнископа. Огненото око се отмести и беше заместено от огромен огнен нос - Аз съм в терминалната кула в Генуа, сър. Извинявайте за червенината, сър. Развих алергия от водорасли, сър.
- Здравейте, г-н Колабоун! - изкрещя Ридкъли - Как сте? Как върви ...
- ... изследването върху мидите ... - подсказа Пондър Стибънс.
- ... изследването върху мидите?
- Всъщност не много добре, сър. Хванах много лоша...
- Хубаво, хубаво! Добре си се уредил! - викна Ридкъли, събрал ръце пред устните си за да се чува по-силно - И на мен ми се щеше да прекарам малко в Генуа по това време на годината! Слънце, море, прибоят и плажът, а?
- Фактически сега е дъждовният сезон, сър и малко ме тревожи плесента пораснала върху омни...
- Великолепно! - извика Ридкъли - Само че не може да си бъбрим така цял ден. Пристигна ли нещо? Умираме от нетърпение!
- Бихте ли могли само да се отдръпнете малко, г-н Колабоун? - помоли Пондър - И наистина няма нужда да говорите толкова ... гръмогласно, Архиканцлере.
- Ей, ама нашия човек е ужасно далече! - възрази Ридкъли.
- Не и в собствен смисъл, - каза с добре ошлайфано търпение Пондър - Много добре, г-н Колабоун, продължавайте моля.
Навалицата около Архиканцлера се заблъска напред. Г-н Колабоун отстъпи назад. Като за човек, който дни наред нямаше с кого да си говори освен с мекотели, на него му идваше множко.
- Ъ, дойде една щракограма, сър, обаче... - понечи да започне той.
- А от Пощата нищо ли няма? - поинтересува се Ридкъли.
- Не, сър. Нищо, сър.
Публиката заликува и се разсвирка и се засмя. От тъмното си кюше Олян зърна лорд Ветинари, от дясната страна на Архиканцлера. Запроучва остатъка от публиката и откри Гепи Мангизов, който стоеше отстрани и, изненадващо, не се усмихваше. Мангизов също го видя.
Един поглед стигаше. Този човек не беше уверен. Не и напълно уверен.
Добре дошъл в страха, каза си наум Олян. Това е пак надеждата, но наопаки. Знаеш, че няма как да се обърка, сигурен си, че няма как да се обърка...
Но ако вземе да се обърка...
Пипнах ли те.
Краен Колабоун се прокашля:
- Ъъъ, аз обаче се съмнявам, че това е съобщението изпратено от Архиканцлер Ридкъли, - каза той с писклив от нерви глас.
- Какво те кара да мислиш така, бре човече?
- Защото там пише, че не е, - измънка Колабоун - Пише, че било от мъртъвци...
- Имаш предвид, че е старо съобщение ли? - не разбра Ридкъли.
- Ъ, не, сър. Ъ... Най-добре да ви го прочета, а? Искате ли да го прочета?
- Ами нали това е целта бе, човече!
В големия стъклен диск Колабоун си прочисти гърлото.
- Ще чуе ли някой мъртвите? Ние, които загинахме, за да могат думите да летят, сега настояваме за правда. Ето престъпленията на Борда на директорите на Голямата Магистрална: кражба, злоупотреба със средства, злоупотреба с доверие, корпоративно убийство...



бележки към Глава 13 (Пределите на възможното)

- пространствено-времеви спонтинуум
В оригинала асоциацията не е с пространствено-времевия континуум, а с фазовото пространство, защото оригиналната теория на Пондър Стибъс е за baize-space, където baize е сукното използвано в масите за билярд. Но, несъмнено поради кванта, ако се преведе на български "сукново пространство", никой няма да си мисли за висша физика, а най-много за великата шаячена правда.

- "... 40 процента от рунното време на Хекса..."
Да не си помислите, че смотаният преводач не знае как да произнесе run-time? Оригиналът обаче е rune-time, тоест става дума именно за руни. Не е ясно какъв точно капацитет има процесорът на Хекса, в крайна сметка кой му брои някакви си мравки, да не говорим че последните се размножават, но определено има краен брой руни. Между другото името Хекс в един магически университет надали би означавало само съкращение от хексадецимална цифрова система, а ще значи просто "уруки", понеже думата "hex" има и такова значение. "Уруки" няма ли да е прекрасно име за компютърен процесор?

- "Големият Харуспически Каталог на Променливите Измерения"
Харуспици - древноримски гадатели по вътрешностите на жертвени животни.

- "... и, ох, някой иска да му изцеря брадавиците ..."
Сред поверията за мистическите сили, които се рпедполага да бележат присъствието на един истински крал, е, колкото и да е странно, и способността да изцерява брадавици само с едно докосване. Целуването на бебета и докосването на дрехи за късмет също влица под тази графа.

- Пони Експрес
Под това име е известна първата пощенска служба прекосяваща американския Див Запад и останала част от уестърн романтиката. Компанията е наемала "млади безстрашни мъже, за предпочитане сираци", които да яздят в галоп, сменяйки коне на многочислени станции. Понеже компанията е имала нужда от множество коне за смяна, купила ги е доста друбнички (макар че не са били чак понита), откъдето идва името. Когато Дивият Запад е бил прекосен от първата железница, Пони Експрес е отпаднал като ненужен.

- "... Пак излезе проклетото му огромно огнено око! ..."
Като палантирът на Саруман от "Властелина на Пръстените", показващ Огненото Око на Мрачния владетел.

Айде, не остана.
Докато чакаме последната глава е готова и корицата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Абе аз щото не издържах и спретнах всичко досега в книжле.
Който не му се чака последната глава и му се чете...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Къде точно е книжлето?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Глава Четиринадесета
Решение

Лорд Ветинари иска тишина - Г-н Ментелик затъва - Г-н Помпа си отива - Да лъжеш единствено себе си - Птицата - Конклудиумът - Свобода на избора

Голямата зала беше в смут. Повечето магьосници се възползваха от възможността да се съберат край бюфета, който сега се беше поразчистил. Ако има нещо, което магьосниците мразят, то е да чакат докато някой пред тях се двоуми за салатата от артишок. Ако питате тях, щом като е салатен бар, значи ще има нещата, каквито има по салатени барове, а ако имаше нещо изненадващо, нямаше да е салатен бар, а и изобщо не си тук за да гледаш. Че какво толкова очакваш да намериш? Филе от носорог ли? Маринована латимерия може би?
Лекторът по Съвременни руни си добави още няколко резенчета бекон към купата със салати, чиято вместимост беше увеличил петкратно чрез майсторско изграждане на кули от целина и бастиони от зеле.
- Колеги, някой от вас да знае, за какво е цялата тази патардия? - надигна глас над гълчавата той - Май доста хора нещо са се разстроили.
- А, това е оная работа със щракалките, - обясни Завеждащият катедра Неопределени изследвания - Аз на тях никога не съм им се доверявал. Горкият Колабоун. По свой си начин си е съвсем свестен младеж. Добро момче, макар и пъпчиво. Както е тръгнало, ще опере пешкира...
А се очертаваше бая внушителен пешкир. Краен Колабоун от другата страна на стъклената топка си отваряше и затваряше устата като риба на сухо. Пред него Муструм Ридкъли почервеняваше от гняв - неговият многократно изпитан подход към повечето проблеми.
- ... съжалявам, сър, но точно това пише, а Вие ми казахте да го прочета, - оправдаваше се Колабоун - А има още и още нататък, сър...
- Точно това ли ви дадоха щракалкаджиите? - разпитваше Архиканцлерът - Сигурен ли сте?
- Да, сър. Те ме погледнаха някак особено, сър, но това определено си е то. Защо ми е да си измислям, Архиканцлере? Та аз прекарвам повечето си време в цистерна. В една скучна прескучна самотна цистерна, сър.
- Нито дума повече? - разкрещя се Зеленобут - Забранявам това!
До него г-н Финтър беше разсипал питието си върху няколко подгизнали гости.
- Моля? Забранявате ли ми, господине? - обърна се Ридкъли с внезапна ярост към Зеленобут - Драги ми господине, аз съм ректорът на това учебно заведение! Никой, драги ми господине, няма да ми казва, какво да правя в моя си университет! Ако нещо ще се забранява тук, драги ми господине, аз ще съм този, който ще го забранява! Благодаря много! Продължавайте, г-н Колабоун!
- Ъ, ъ, ъ... - задиша тежко Колабоун с надеждата да умре намясто.
- Казах да продължаваш, бе човек!
- Ъ, ъ... да... "Нямаше мерки за безопасност. Нямаше достойнство. Имаше само пари. Всичко беше за пари и парите бяха всичко. Парите се отнасяха с нас като с вещи и ние умирахме..."
- Няма ли закон тук? Това е нагла клевета! - изви глас Стоули - Това е някакъв долен трик!
- Кого обвинявате, господине? - ревна Ридкъли - Да не би да намеквате, че г-н Колабоун, млад магьосник с безупречна честност, който, смея да твърдя, има забележителни постижения в изследванията си върху змиите...
- ... мидите ... - промърмори Пондър Стибънс.
- ... мидите, му е текнало да ни изиграе някаква шега? Как смеете, господине! Продължавайте, г-н Колабоун!
- Аз, аз, аз...
- Това е заповед, д-р Колабоун! *
/* бел.авт.: Архиканцлерът Ридкъли беше голям поклонник на отмъщение чрез повишение. Как може някакви си цивилни да критикуват един от неговите магьосници! Това беше негова привилегия. */
- Ъ... "Кръв смазва машините на Голямата Магистрална, а добросъвестни и лоялни хора плащат с живота си за подсъдната тъпота на Борда..."
Глъчката отново се надигна. Олян видя как взорът на лорд Ветинари затършува из залата. Той не успя да се скрие навреме. Погледът на Патриция мина право през него отнасяйки пътьом кой знае какво. Вдигна се една въпросителна вежда. Олян отмести очи и потърси Мангизов.
Него го нямаше.
В омнископа носът на г-н Колабоун вече лъщеше като фар. Той се бореше с текста, изпускаше страници, забравяше докъде е стигнал, но продължаваше нататък с ината на човек способен да прекара цял ден втренчен в някакво мекотело.
- ... нищо друго освен опит да се очернят имената ни пред очите на целия град! - протестираше Стоули.
- "... нехаещи за плащаната за това цена. Какво да кажем за хората причинили всичко това, докато си седят най-удобно около заседателната си маса и убиват с цифри? Това..."
- Аз ще съдя университета! Ще съдя университета! - изкряска Зеленобут, грабна някакъв стол и го запрати срещу омнископа. На половин път до стъклената топка той се превърна в ято гълъби, които изпърхаха стреснато към тавана.
- О, заповядайте моля, съдете Университета! - изкрещя Ридкъли - Имаме си пълен гьол с хора, опитвали се да съдят Университета...
- Тишина, - изрече Ветинари.
Изобщо не го каза със силен глас, ефектът му беше по-скоро като на капка туш в чаша бистра вода. От думата се заизвиваха филизи и пипалца стигащи навсякъде. И шумът беше задушен.
Разбира се, винаги ще има някой, който да не внимава.
- Нещо повече, - пенеше се Стоули, незабелязвайки от собствения си малък свят изпълнен с праведно възмущение разпростиращата се тишина - очевидно е, че...
- Аз ще си получа тишината, - съобщи Ветинари.
Стоули се спря, огледа се и спихна. Възцари се тишина.
- Отлично, - каза тихо Ветинари и кимна към Командир Ваймс от Стражата, който зашепна нещо в ухото на друг стражар, който пък си запроправя път през тълпата към вратата.
После Ветинари се обърна със все същия спокоен тон към Ридкъли:
- Архиканцлере, ще Ви бъда благодарен, ако подканите вашия студент да продължава, ако обичате?
- Разбира се! Давайте, професор Колабоун. Когато ви е удобно.
- Ъ, ъ, ъ, ъ... по-нататък пише: "Тези хора се сдобиха с контрол над Голямата Магистрална посредством измама известна като Двоен Лост, за което са използвали предимно пари доверени им от техните клиенти, които изобщо не са подозирали, че..."
- Спрете това четене! - извика Зеленобут - Та това е просто нелепо! Клевета върху клевета!
- Сигурен съм, че вече казах нещо, г-н Зеленобут, - вметна Ветинари.
Зеленобут се стресна.
- Добре. Благодаря Ви, - каза Ветинари - Това са безусловно много сериозни обвинения. Разхищение на средства? Убийство? Сигурен съм, че г-н... простете, професор Колабоун е достоен за доверие мъж, - Краен Колабоун, най-новият професор на Невиждания Университет закима трескаво от омнископа - който чете само каквото му е било доставено, поради което те следва да произхождат от средите на вашата собствена компания. Обвиненията са сериозни, г-н Зеленобут. И отправени пред всичките тези хора. Нима предлагате да ги разглеждам като някаква глезотия? Целият град ни гледа, г-н Зеленобут. А, Стоули изглежда не се чувства добре.
- Тук обаче не е мястото... - направи още един опит Зеленобут, отново усещайки как ледът се пука.
- Тук е идеалното място, - не се съгласи Ветинари - Публично е. При дадените обстоятелства и като се вземе предвид естеството на обвиненията, не се съмнявам, че всички ще настояват колкото се може по-бързо да разнищя този казус, ако ще само за да се докаже, че е бил напълно безоснователен.
Той се огледа. Надигна се цял хор от съгласие. Дори върхушката на обществото обожава шоуто.
- Вие какво ще кажете, г-н Зеленобут? - попита Ветинари.
Зеленобут не каза нищо. Пукнатините се разпростираха навсякъде, ледът се трошеше от всички страни.
- Отлично, - заключи Ветинари и се обърна към фигурата зад него - Командор Ваймс, ще бъдете ли толкова добър, да изпратите хора в офисите на Голямата Магистрална Линия Ад, Анкх-Сто Асошиейтид, Сто и Сто Холдинг, Анкх Фючърс и най-вече в собствеността на Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка. Уведомете нейния директор, г-н Чийзбъроу, че банката е затворена за ревизия и че бих желал да го видя в моя кабинет при най-ранна негова възможност. Всяко лице във всяка от споменатите фирми, което размести дори и една хартийка преди да пристигнат моите чиновници, ще бъде задържано и подведено под отговорност за всички нарушения, които биха могли да бъдат разкрити там. Нещо повече, докато са в ход тези мерки, нито едно лице, свързано с Голямата Магистрална Линия Ад, нито някой от служители, няма да напуска това помещение.
- Не можете да сторите това! - протестира немощно Зеленобут, вече истощил настървението си. Г-н Стоули беше рухнал на пода с ръце на главата си.
- Нима? - рече Ветинари - Нали съм тиранин. Ние действаме така.
- Какво става? Кой съм аз? Кое е това място? - изстена Стоули, който изповядваше обработването на почвата при най-ранна възможност.
- Но няма никакво доказателство! Магьосникът лъже! Все някой е бил подкупен! - пледираше Зеленобут. Вече не само че ледът се беше пропукал, а и той се беше озовал на едно парче лед с огромен изгладнял морж.
- Г-н Зеленобут, - осведоми го Ветинари - още едно избухване от Ваша страна без някой да Ви е питал, и ще бъдете хвърлен в затвора. Надявам се, че съм ясен.
- По какво обвинение? - Зеленобут беше успял да намери отнякъде последни остатъци високомерие.
- Няма да има нужда от такова! - Ветинари се извърна сред вихър от развяла се като сърцето на мрака роба към омнископа с Краен Колабоун, за когото изведнъж две хиляди мили се оказаха недостатъчна дистанция - Продължавайте, професоре. Повече няма да има прекъсвания.
Олян наблюдаваше публиката докато Колабоун се запъваше и не разчиташе правилно думи през остатъка на щракограмата. Тя наблягаше повече на общи приказки, отколкото на конкретни факти, но пък имаше и дати и имена и гръмогласни изобличения. Не че имаше нещо ново, не и наистина ново, но беше издокарано в добра реторика и беше от мъртвите.
"Ние, които намерихме смъртта си по тъмните кули, сега искаме от вас следното..."
Би трябвало да се засрами.
Едно беше да влага думи в устата на боговете, нали жреците постоянно правеха това. Това обаче вече прекрачваше границите. Човек трябваше да е пълен негодник за да му хрумне такова нещо.
От друга страна, вярно че един добър почтен гражданин никога нямаше да падне толкова ниско, него обаче не го бяха взели на тази работа, защото е добър честен гражданин. За някои задачи трябваше добър честен чук. Други изискваха крив прекрив тирбушон.
С малко късмет, ако сериозно се опиташе, можеше и да си повярва, че е така.

Беше паднал късен сняг и елхите край Кула 181 бяха побелели под ярката и студена звездна светлина.
Тази нощ се бяха събрали всички - Дядото, Роджър, Големия Стив-оу, Задъхливко Половинкин, който беше джудже и трябваше да сяда на възглавница за да стига клавишите, и Принцесата. Докато минаваше съобщението се чуха няколко сподавени възклицания. Сега обаче цареше тишина, нарушавана само от виенето на вятъра. Принцесата виждаше парата от дъха на хората. Дядото тропаше с пръсти по дървенията.
Тогава Задъхливко се обади:
- Всичко това истина ли беше?
Облачетата пара се сгъстиха. Хората се поотпуснаха завръщайки се в реалността.
- Нали имахте заповеди, - каза Дядото втренчил се в тъмната гора - Нищо да не променяме. Казано ни е да го предадем. И ние го предадохме. Баш адски си го предадохме!
- От кого беше? - не издържа Стив-оу.
- Няма значение, - отговори Дядото - Щракограма пристига, щракограмата заминава, щракограмата се движи.
- Ъхъ, ама от кого всъщност... - започна Стив-оу.
- Демоните да те вземат, Стив-оу, наистина ли не знаеш кога да млъкнеш, а? - намеси се Роджър.
- Аз само дето чух оная работа за 93-та Кула, та като умряха тамошните момчета, кулата сама си прати сигнал за помощ, - измърмори Стив-оу. Той беше бърз на клавишите и несхващането кога да си затвори устата беше единственият му социален недостатък. Но в една кула такова нещо може и да те убие.
- Ръчката на мъртвеца, - рече Дядото - Това трябваше да го знаеш. Няма ли активност за десет минути, сигнатурният ключ се освобождава и барабанът пуска жакарда в слота, противотежестта пада и кулата праща сигнал за помощ. - все едно четеше тези думи от някакво упътване.
- Ъхъ, ама чух, че в 93-та жакардът се заклинил и...
- Не мога повече така, - прекъсна го Дядото - Роджър, давай да пускаме кулата. Сигурно са се насъбрали местни сигнали за изпращане, а?
- Разбира се. И много нещо чака на барабана, - отговори Роджър - Но Мангизов нали каза да не рестартираме докато...
- Мангизов да ми цуне гъ... - започна Дядото, но си спомни за присъстващите и се поправи - ...гърба. Нали прочетохте какво мина току що! Да не мислите че тоя копе... тоя човек все още има думата?
Принцесата надзърна през нанагорния прозорец и съобщи:
- 182-ра пали.
- Точно така! Да палим и да предаваме кода, - изръмжа Дядото - Нали това ни е работата! Кой ще ни спре? Всички, които си нямат работа, да излязат! Предаваме!
Принцесата излезе на малката платформа за да не им се пречка. Под нея снегът беше като захарна глазура, а въздухът режеше ноздрите като с нож. Като се загледа през планините по посоката, която беше свикнала да нарича "надолу", видя че Кула 180 предава. В същия момент чу изтракването и изщракването и усети снега отърсен от отварянето на кепенците на 181-ва. Ние предаваме код, помисли си тя. Това ни е работата.
Да се гледа блещукащата като звезди Линия тук горе от кулата, беше като да си част от небето.
И тя се зачуди, от какво ли се боеше повече Дядото: че мъртвите щракалкаджии може и да пращат съобщения на живите или че може и да не могат.

Колабоун приключи. После извади носна кърпичка и затърка зеленището, което беше поникнало по стъклото. Чу се пронзително скърцане. Той надзърна нервно през мацаницата.
- Така добре ли беше, сър? Аз нали няма да си изпатя някак, нали? Само дето точно сега ми се стори, че съм близо до разшифроването на брачния зов на гигантската стрида... *
- Благодаря, професор Колабоун, добра работа свършихте. Това ще да е всичко, - каза студено Архиканцлерът Ридкъли - Разкачайте оборудването, г-н Стибънс.
През лицето на Краен Колабоун премина израз на трескаво облекчение точно преди обнископът да изгасне.
- Г-н Пони, нали Вие сте главният инжинер на Голямата Магистрална? - попита Ветинари преди още разговорите отново да се надигнат.
Инжинерът внезапно озовал се в центъра на вниманието заотстъпва размахвайки френетично ръце:
- Моля Ви, Ваша Светлост! Аз съм само един инжинер, нищичко не знам...
- Успокойте се, моля. Да сте чували, че душите на мъртъвци били странствали по Линията?
- О, да, Ваша Светлост.
- Истина ли е?
- Ами ъъъ... - Пони се озърна като преследван дивеч. Вярно че си имаше розовите копия, които щяха да докажат на всекиго, че той самият не е нищо повече от човек опитвал се да накара нещата да работят, но точно сега единственото нещо, което изглеждаше като да е на негова страна, беше истината. И той потърси убежище в нея - Нямам представа как точно, но, ами добре де... понякога, като се качи човек горе на кулата нощем и кепенците тракат и вятърът свири в такелажа, ами, човек може да си помисли, че е вярно.
- Имаше една традиция, наречена "Изпращане у Дома" нали? - продължаваше лорд Ветинари.
Инжинерът изглежда се изненада:
- Ами, да, сър, обаче... - и Пони се почувства длъжен да развее замалко знамето на един рационален свят, в който точно в този момент не му достигаше вяра - ... Линията беше тъмна преди да пуснем съобщението, така че не виждам как то може да е влязло в...
- Освен ако, разбира се, са го вкарали там мъртвите? - подсказа лорд Ветинари - Г-н Пони, за спасението на Вашата душа и, не на последно място, на Вашето тяло, сега ще отидете придружен от един от хората на Командор Ваймс до Кулата на Тепето и ще изпратите кратко съобщение до всички кули. Ще приберете ролата хартия, наричани, както ми беше казано, барабани, от всички без изключение кули по Голямата Магистрална Линия. Правилно ли разбрах, в тях са записани всички съобщения произхождащи от дадената кула и че те не могат да се подправят лесно?
- Но това ще ни отнеме седмици, сър! - възрази Пони.
- В такъв случай ще е уместно да потеглите рано сутринта, - реши лорд Ветинари.
Г-н Пони, който изведнъж осъзна, че да е далече от Анкх-Морпорк точно в този момент може да е много разумна опция, кимна и каза:
- Точно така, милорд.
- Междувременно Голямата Магистрална ще бъде затворена, - съобщи лорд Ветинари.
- Но това е частна собственост! - избухна Зеленобут.
- Спомнете си, вече ставаше дума за тиранин, - Ветинари прозвуча почти добродушно - Но съм сигурен, че след ревизията ще се прояснят поне някои аспекти на тази мистерия. Един от които, естествено, се състои в това, че г-н Гепи Мангизов не изглежда да присъства в тази стая.
Всички глави се заобръщаха.
- Може да си е спомнил за някоя друга среща? - изказа предположение Ветинари - Струва ми се, че се измъкна преди известно време.
И директорите на Голямата Магистрална загряха, че председателят им отсъства, те обаче, което беше значително по-лошо, не. Те се скупчиха гръб в гръб.
- Мисля си, дали, хъм, на този етап, не би било уместно поне да обсъдим въпроса лично с Вас, Ваша Светлост? - предложи Зеленобут - Опасявам се, че не беше лесно да се работи с Гепи.
- Не беше отборен играч той - процеди Финтър.
- Кой, кой? - изхлипа Стоули - Къде се намирам? Кои са всичките тези хора?
- Повечето време той ни държеше абсолютно натъмно... - развихряше се Зеленобут.
- Нищичко не си спомням... - говореше трескаво Стоули - Не съм в състояние да свидетелствам, всеки доктор ще го подтвърди...
- Мисля, че от името на всички тук мога да заявя, че от самото начало го подозирахме...
- Умът ми е голямо бяло петно. Нищо, ама нищичко... а, а какво е това нещо тук с пръстите... кой съм аз...
Лорд Ветинари се взираше в Борда пет секунди повече, отколкото можеше да им понесе, опрял върха на бастуна си в брадичката си. После леко се усмихна.
- Достатъчно, - каза той - Командор Ваймс, мисля че ще е незаконно да задържаме повече тези господа тук, - когато лицата пред него се отпуснаха в усмивки огряни от най-голямото съкровище, Надеждата, той добави - Мястото им е в затвора, Командоре. Отделни килии, ако обичате. Тази сутрин ще се срещна с тях. А ако г-н Въртел дойде да Ви види от тяхно име, нали ще го уведомите, че бих искал да си побеседвам с него?
Това звучеше ... ами добре. Олян се запъти към вратата докато гълчавата се усилваше и замалко да успее, когато гласът на Ветинари долетя като нож от навалицата:
- Напускате ли ни вече, г-н Ментелик? Изчакайте един момент. Защо да не ви закарам до прословутата Ви Пощенска Служба?
За миг, за частица от секундата, Олян се замисли, дали да не побегне. Но не стори така. Какъв смисъл имаше?
Тълпата припряно отвори коридор, през който да мине лорд Ветинари. Плътно зад него беше Стражата.
В крайна сметка я имаше и свободата да се поемат последствията.

Патрицият се облегна на кожената тапицерия и каретата потегли.
- Каква странна вечер, г-н Ментелик, - отбеляза той - Наистина.
Олян, също като внезапно изпадналия в амнезия г-н Стоули, смяташе, че благоденствието му в бъдеще зависи от споделянето на възможно най-малко неща сега.
- Да, сър, - каза той.
- Интересно, дали този инжинер ще намери някакво доказателство, че тази странна щракограма е била вкарана в Линията от човешка ръка? - зачуди се той на глас.
- Не знам, милорд.
- Наистина ли?
- Наистина.
- О, - каза Ветинари - Е, известно е, че в някои случаи мъртвите наистина говорят. Медиуми, спиритични сеанси и така нататък. Някой може ли да твърди, че не биха използвали щракалките като медиум?
- Не и аз, сър.
- Добре. От понеделник Вашите задължения включват и администрирането на Голямата Магистрална. Градът я обобществява.
Е, добре, дотук с бъдещето благоденствие...
- Не, милорд, - проговори Олян.
Ветинари вдигна вежда:
- Някаква алтернатива ли има, г-н Ментелик?
- Всъщност тя е частна собственост, сър. Принадлежи на Миличкови и на останалите хора, които я построиха.
- Леле мале, как се обръщат нещата, - рече Ветинари - Бедата обаче е, че, видите ли, те изобщо не разбираха от бизнес, а само от машини. В противен случай щяха да прозрат какво представлява Мангизов. Свободата на предприемачеството върви ръка за ръка със свободата на разорението.
- Беше грабеж чрез цифри, - настояваше Олян - Беше Намери дамата, но със счетоводни книги. Те изобщо не са имали шанс.
Ветинари въздъхна:
- Трудна сделка предлагате, г-н Ментелик.
Олян, който не знаеше, че изобщо се е бил опитвал да сключи някаква сделка, премълча. Ветинари продължи:
- Е, много добре. Въпросът за собствеността ще бъде под мораториум, докато не бъдат разчистени тинестите дълбини на тази афера. Но това, което в действителност имах предвид беше, че прехраната на множество хора зависи изцяло от Голямата Магистрална. Така че, от чисто хуманитарни съображения, сме длъжни да предприемем нещо. Оправете нещата, г-н Началник Пощите.
- Но на главата ми е цялата Пощенска Служба! - изпротестира Олян.
- Надявам се, че е така. Но съгласно моя опит, най-добрия начин да се свърши нещо, е то да се възложи на зает човек, - каза Ветинари.
- В такъв случай ще поддържам Голямата Магистрална в действие, - обеща Олян.
- Вероятно в памет на мъртвите, - подметна Ветинари - Да, както прецените Вие. А, дойде време да слизате.
Докато кочияшът отваряше вратата, лорд Ветинари се наведе към Олян:
- А да, и Ви предлагам преди зазоряване да идете да се убедите, че в старата магьосническа кула не е останал никой.
- Какво имате предвид, сър? - попита Олян. Знаеше, че неговото лице не е издало нищо.
Ветинари отново се облегна:
- Браво, г-н Ментелик.

Пред Пощата се беше насъбрала тълпа и когато Олян се запъти към вратата, се надигнаха приветствия. Валеше някакъв сив, осажден дъждец, който не беше много повече от мъгла с известен проблем със напълняването.
Част от персонала го чакаше вътре. Оказа се, че новините още не са стигнали до тях. Дори и денонощната Анкх-Морпоркска мелница за слухове не беше в състояние да го изпревари от Университета до тук.
- Какво стана, г-н Началник Пощата? - закърши ръце Грош - Те победиха ли?
- Не, - отговори Олян, но те доловиха нотката в гласа му.
- А ние победихме ли?
- Това ще го реши Архиканцлерът, - каза Олян - Предполагам че още седмици наред няма да знаем. Щракалките обаче са затворени. Извинявайте, но всичко е толкова сложно...
Той ги остави да си стоят втренчени в него, докато той самият се затътрузи към кабинета си, където го чакаше в ъгъла г-н Помпа.
- Добър Вечер, г-н Меентелиг, - избумтя големът.
Олян седна и хвана главата си с ръце. Нали беше победа, защо му беше да се чувства така. Чувстваше се сякаш е загазил.
Ами залозите? Е добре, ако Оловната тръба стигне до Генуа, ще може да се пледира, че съгласно правилата той е победил, но Олян имаше чувството, че всичките залози ще бъдат отменени. Което значеше, че хората най-малкото ще си върнат парите обратно.
Ще трябва да запази Линията работеща, боговете знаеха как. В известен смисъл беше обещал това на Гнуто, нали? И чудна работа, до каква степен хората бяха започнали да разчитат на щракалките. Без тях той седмици наред нямаше да знае, как я кара Оловната Тръба, а и дори Олян беше свикнал с ежедневните новини от Генуа. Без щракалките беше все едно са ти отрязали пръст. Да, обаче щракалките бяха грамадна, тежка машинария, цяло чудовище, с твърде много кули, твърде много хора, твърде много зор. Трябваше да има някакъв начин тя да се направи по-добра и по-стройна и по-евтина... или пък може би тя беше нещо толкова голямо, че никой не би могъл да забогатее от него. Може и тя да беше като Пощенската Служба и печалбата да се окажеше разпределена сред целокупната общественост.
От утре той трябваше да се захване с това сериозно. Прилични пощенски услуги. Много повече персонал. Хиляди неща за свършване и още хиляди други неща за свършване преди да може да се захванеш с тези неща. И вече нямаше да е толкова забавно, с цялото вземане на подбив, каквото и да значи "подбив", на големия тромав гигант. Той беше спечелил, така че му оставаше да събере парчетиите и да ги направи да работят. И на следващия ден пак да дойде тук и пак да се заеме със същото.
Не се предполагаше всичко да свършва точно пък така. Спечелиш ли, прибираш кинтите и си тръгваш. Нали така трябваше да се развива една игра?
Очите му се спряха на кутията за посланието на Ангамарад, на изкривената му ръждясала скоба, и му се прииска да беше на дъното на океана.
- Г-н Ментелик?
Той вдигна очи. Чиновникът Дръмнот беше застанал на вратата, зад гърба му имаше още един чиновник.
- Да?
- Извинявайте, че Ви безпокоя, сър, - каза чиновникът - Дошли сме да видим г-н Помпа. Само една малка донастройка, ако не възразявате.
- Какво? А. Да. Както и да е. Давайте, - Олян махна неопределено с ръка.
Двамата мъже отидоха до голема. Известно време разговаряха приглушено, след което отвиха върха на главата му.
Олян зяпна ужасен. Знаеше, че се прави така, разбира се, но да го видиш си беше шокиращо. Те свършиха нещо, което той не можа да разбере, и черепната кутия беше върната на мястото си със слаб глинен звук.
- Извинявайте, че ви обезпокоихме, сър, - извини се отново Дръмнот и чиновниците си тръгнаха.
Известно време г-н Помпа постоя на колене, после бавно се изправи. Червените му очи се фокусираха върху Олян и големът протегна ръка:
- Аз Не Знам Какво Е Удоволствие, Но Съм Сигурен, Че Каквото Правех Докато Работех За Вас, Трябва Да Беше Такова. Сега Е Време Да Ви Напускам. Имам Друго Поръчение.
- Значи вече не си ми, ъ, инспектор по гаранцията? - продума шашнат Олян.
- Правилно.
- Чакай малко, - каза Олян като му попросветна - Ветинари за Мангизов ли те е пратил?
- Не Съм Упълномощен Да Ви Кажа.
- За него ще е, за кого другиго. Значи вече няма да се мъкнеш след мен?
- Вече Няма Да Се Мъкна След Вас.
- И ще съм свободен да ходя където си поискам?
- Не Съм Упълномощен Да Ви Кажа. Лека Нощ, Г-н Меентелиг, - г-н Попма се спря за малко на вратата - Не Съм Съвсем Сигурен Също И Какво Точно Е Щастие, Г-н Меентелиг, Но Мисля, Да, Мисля, Че Съм Щастлив, Че Ви Срещнах.
И приклякайки за да мине през вратата, големът си отиде.
С което остава само върколакът, сети се частица от ума на Олян, по-бърза и от светлината. А тях не ги бива чак толкова с лодки и са пълна скръб като се опре до океани! А сега е полунощ и стражарите търчат натам насам като щурави, всички са ужасно заети, а аз си имам малко кинти и все още си пазя диамантения пръстен и тесте карти... Кой ще забележи? Кой го е еня? Кой ще го е грижа?
Би могъл да отиде къде ли не. Но този който си мислеше това, не беше самият той, а стари мозъчни клетки минали на автоматик. Нямаше къде да се ходи, вече нямаше.
Той отиде до голямата дупка в стената и погледна надолу към залата. Някой тук изобщо прибираше ли се у дома? Да, но сега, когато новините се разпространиха, иска ли човек да има някаква надежда да изпрати нещо закъдето и да е утре, оставаше му само Пощата. Дори и сега тя кипеше от дейност.
- Чаша чай, г-н Ментелик? - чу той зад гърба си гласа на Станли.
- Благодаря, Станли, - не си даде труда да се обръща Олян.
Долу г-ца Маккалариат се беше качила на някакъв стол и заковаваше нещо на стената.
- Всички казват, че сме спечелили, сър, щото щракалките са затворени щото директорите са в затвора, сър. Казват че на г-н Прав му стига само да стигне до там! Но г-н Грош казва, че букмейкърите сигурно няма да платят, сър. А пък кралят на Ланкър иска някои марки, но няма да ни е много изгодно, сър, понеже те там пишат по не повече от десет писма годишно. Ама все пак им показахме ние на тях, а, сър? Пощенската Служба се завърна!
- А, това е някакъв плакат, - каза си на глас Олян.
- Моля, г-н Ментелик? - не разбра Станли.
- Ъ... нищо. Благодаря, Станли. Приятно ти прекарване с марките. Хубаво е да те види човек толкова ... изправен...
- То е като цял нов живот, сър, - сподели Станли - Най-добре да вървя, сър, щото ще им трябва помощ със сортирането...
Плакатът беше грубичък. Пишеше: "Благодаря Ви г-н Метелик!"
Мрак обзе Олян. Всеки път след като спечелеше, беше лошо, но никога не е било чак толкова зле. Дни наред умът му беше в полет и той се чувстваше жив. Сега се усещаше вкочанен. Те пък да вземат да сложат такъв плакат, а той си беше лъжец и крадец. Той да ги измами всичките, а ей ги на, да вземат да му благодарят задето ги е измамил.
Един тих глас се обади иззад гърба му:
- Лудия Ал и момчетата ми казаха какво си направил.
- О, - успя само да каже Олян, все още без да се обръща. Сега тя ще си запали цигара, помисли си той.
- Хич не беше мило, ама хич, - продължаваше Прелест-Хубавинка Миличкова с все същия равен глас.
- Мило нещо нямаше как да свърши работа, - отбеляза Олян.
- Да не вземеш да ми кажеш сега, че духът на брат ми ти е подшушнал идеята? - поиска да знае тя.
- Не. Сам си го измислих, - отговори той.
- Добре. Само да се беше опитал, щеше да куцаш до края на живота си, повярвай ми.
- Благодаря ти, - каза мрачно и хладно Олян - Беше просто лъжа, на която бях сигурен, че хората ще поискат да повярват. Просто една лъжа. Беше начин да запазя Пощата и да изтръгна Голямата Магистрална от ръцете на Мангизов. Може би ще си я върнеш, стига да си я искаш. Ти и всички останали, метнати от Мангизов. Ще помогна, колкото мога. Но не искам благодарности.
Той я усети как се приближава до него.
- Не е лъжа, - каза тя - Това е, каквото би трябвало да бъде. Майка ми се зарадва.
- Да не би тя да си мисли, че е вярно?
- Тя не иска да си мисли, че не е.
Никой не иска. Това не мога да го понеса, мислеше си Олян.
- Виж, знам как изглеждам отстрани, - заобяснява той - Аз не съм този, за когото ме мислят всички. Просто исках да докажа на себе си, че не съм като Мангизов. Че съм повече от чук, нали разбираш. Но съм си все така шмекер и половина. Мислех си, че ти поне знаеш това. Толкова съм добър в подправянето на искреност, че понякога и самият аз се обърквам. Бъркам в главите на хората и...
- Лъжеш единствено себе си, - каза г-ца Миличкова и посегна да го хване за ръката.
Олян ... я издърпа, избяга от сградата, че и от града и се върна към стария си живот, по-точно животи, постоянно в движение, продаващ стъкълца за диаманти, но някак-си вече като че ли не му ставаше, блясъкът си беше отишъл, удоволствието се беше изгубило, даже и картите комай престанаха да работят за него и парите му свършиха и една зима в някакъв хан, който всъщност беше само една кочина, той се обърна с лице към стената...
И му се яви ангел.
- Какво стана току що? - попита г-ца Миличкова.
Може пък да може да ти се явават два пъти...
- Просто ми мина една мисъл, - каза Олян.
И се остави на златния прилив. Той ги беше измамил всичките, дори и сега. И най-хубавото беше, че можеше да продължи да си го прави, нямаше нужда да престава. Само трябваше да си напомня, по веднъж на някой друг месец, че всеки момент можеше да си тръгне. При условие, че знаеше, че би могъл, изобщо нямаше да му се налага. А ето я г-ца Миличкова, при това без цигара в устата, само на две педи от него. Той се наведе и...
Отзад някой шумно се прокашля. Оказа се, че е Грош с голям колет в ръце.
- Д'ме прощавате, че ви прекъсвам, сър, но това тук току що пристигна за Вас, - каза той и изсумтя неодобрително - Куриер, ама не от наште. Та си рекох аз, най-добре д'го занеса право при вас, щото понеже има нещо мърдолещо в отвътрешността му...
Вярно че имаше. Както и дупки за въздух, забеляза Олян. Той отвори предпазливо капака и си дръпна пръстите тъкмо навреме.
- Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! - развряска се какадуто и кацна върху шапката на Грош.
В колета нямаше бележка, нито каквото и да е друго, освен адреса.
- Защо му е на някого д'ви праща папагал? - зачуди се Грош, не смеейки да подаде ръка в обсега на кривия клюн.
- Това беше от Мангизов, нали? - обади се г-ца Миличкова - Дал ти е птицата?
Олян се усмихна:
- Да, така изглежда. Осминки!
- Дванайсе и половина процента! - изкряска какадуто.
- Ще го отнесете ли, г-н Грош? - каза Олян - Научи го да казва... да казва...
- Вярвай ми? - предложи г-ца Миличкова.
- Добро попадение! - зарадва се Олян - Да, това да бъде, г-н Грош.
Когато Грош си тръгна с какадуто блажено балансиращо на рамото му, Олян отново се обърна към жената до него.
- А утре, - обяви той - определено възнамерявам да върна люстрите!
- Какво? Та тук ще се озориш да намериш и малко таван, - разсмя се г-ца Миличкова.
- Първостепенните неща са си първостепенни. Вярвай ми! А после, кой знае? Може пък да намеря някъде и изисканото полирано гише! Няма край на това, което е възможно!
А отвън, в оживената пещера от покрива западаха бели пера. Може и да са били от ангел, но по-вероятно ще да са били от гълъб, който някой ястреб разфасоваше на някоя от гредите. Обаче все пак си бяха пера. Въпрос на стил.

Понякога до истината се достига, като се съберат ведно всичките дребни лъжи и се извадят от общата сума на известното.
Лорд Ветинари беше застанал на върха на стълбището към Голямата Зала на двореца и гледаше надолу към чиновниците си. За този Конклудиум те бяха завзели целия просторен под.
На разни места по пода бяха нарисувани тебеширени знаци - кръгове, квадрати, триъгълници. В тях бяха струпани на плашещо прилежни купчини книжа и папки. Беше пълно с чиновници, някои работещи в очертанията, други движещи се безшумно от едно очертание до друго разнасящи разни хартии, все едно извършваха свещенодействие. Периодично пристигаха чиновници и стражари с допълнителни книжа и папки, които биваха тържествено приемани, преценявани и прибавяни към съответната купчина.
Навсякъде тракаха сметала. Чиновници сновяха натам насам и понякога се събираха в някой триъгълник скланяйки глави в тихо съвещание. Понякога в резултат на това само се раздалечаваха в нови посоки, но все по-често с напредването на нощта, някой от тях отиваше да очертае с тебешир нов кръг или квадрат, който започваше да се пълни с хартия. Понякога изпразваха някое очертание и го изтриваха, а съдържанието му се разпределяше из съседните очертания.
Нито един заклинателски кръг, нито една свещена мандала не е била изписвана с толкова болезнено прилежна акуратност като заключенията разигравани по този под. И това продължаваше час след час с търпение, от което отначало човек го хващаше страхопочитание, а по-късно скука. Това беше счетоводна война и врагът беше преследван през множество таблици и документи. Олян можеше да чете думи, които ги няма, а пък тези чиновници намираха цифри, които ги няма, или ги има по два пъти, или пък ги има, но не където трябва. Изобщо не бързаха. Отстраниш ли лъжите и истината ще блесне гола и смутена, не намираща къде да се скрие.
В три часа през нощта пристигна г-н Чийзбъроу, забързан и жално хлипащ, само за да научи, че от банката му е останала само книжна обвивка. Той си беше довел собствени чиновници, с пижами затъкнати в набързо навлечени панталони, които клекнаха до другите мъже и наизвадиха още книжа, и запроверяваха числа и суми с надеждата, че ако се взираш в резултатите достатъчно дълго, те ще вземат да дадат по-добър сбор.
И тогава дойде Стражата с една малка червена тетрадка, която получи собствен кръг и скоро цялата конфигурация се преподреди около нея...
Но чак някъде към заран изникнаха и мъжете в тъмни костюми. Бяха по-възрастни и по-охранени и по-добре облечени, но не и показно, в никой случай не и показно, и се движеха с достолепността на сериозните пари. Те също бяха финансисти, по-богати от крале (които често са си бая бедни), но надали някой в града извън тесния им кръг ги познаваше или би ги забелязал на улицата. Те си поговориха тихичко с Чийзбъроу както се говори на някой пострадал от тежка загуба, после заобсъждаха нещо помежду си, използвайки малки златни писалки и изискани малки бележници да карат числата да танцуват и да скачат през обръчи. Накрая беше постигнато сдържано споразумение и се стиснаха ръце, което в техния кръг имаше безкрайно повече тежест от който и да е писмен договор. Така че първата плочка домино беше закрепена. Стълбовете на света престанаха да се разтрисат. Кредитната Банка щеше да отвори сутринта, а станеше ли това, чекове щяха да си се осребряват, заплати да си се изплащат и градът щеше да си се изхранва.
Така те спасиха града със злато по-лесно, отколкото който и да е герой би могъл да го стори със стомана. Макар че в действителност не беше точно със злато, не беше дори и с обещанието за злато, а по-скоро с фантазията за злато, с приказния блян, че златото е някъде там, в края на дъгата * и ще си продължи завинаги да е там, стига, естествено, да не вземеш да отидеш да погледнеш.
Това нещо се нарича Финанси.
Един от тях, докато се връщаше вкъщи за скромна закуска, се отби в Гилдията на Убийците да се види със стария си приятел лорд Дауни. По време на разговора им текущите събития бяха само едва едва засегнати. И Гепи Мангизов, където и да беше отишъл, стана безспорно най-лошия застрахователен риск в света. Мъжете пазещи дъгата никак не обичат тези, които запречват светлината на слънцето.



Епилог
Някое време по-късно

Фигурата в креслото нямаше нито дълга коса нито превръзка на окото. Нямаше и брада, или по-точно, не беше имал намерение да си пуска брада. Просто не се беше бръснал от няколко дни.Изохка.
- А, г-н Мангизов, - вдигна поглед от игралната си дъска лорд Ветинари - Виждам, че сте буден. Извинявам се за начина, по който бяхте докаран тук, но някои особено състоятелни хора биха искали да Ви видят мъртъв, а аз си помислих, че може би ще е добре да се срещнем замалко с Вас преди тях.
- Нямам представа за какво говорите, - каза фигурата в креслото - Казвам се Рандолф Филигран и имам документи, с което да го докажа...
- При това великолепни документи, г-н Мангизов. Но достатъчно по въпроса. Не, това, за което бих желал да си поговорим, е за ангели.
Гепи Мангизов, потръпвайки от време на време, когато се обаждаха натъртванията от тридневното пътуване в хватката на голем, изслуша с нарастващо учудване ангелологичните теории на лорд Ветинари.
- ... което ни довежда до причината да сте тук, г-н Мангизов. Кралският Монетен Двор се нуждае от напълно нов подход. Откровено казано той е останал на доизживяване и е твърде далеч от това, от което се нуждаем във Века на Аншоата. Въпреки това има изгледи за развитие. През последните няколко месеца прочутите марки на г-н Ментелик се превърнаха във втората валута на града. Толкова леки, толкова удобни за носене, човек дори може да ги праща по пощата! Изумително, г-н Мангизов. Най-малкото, хората започнаха да отпускат мъртвата си хватка от представата, че парите трябвало да блестят. Знаете ли, че средностатистичната еднопенсова марка минава до двадесет пъти от ръце в ръце преди да бъде залепена за плик и да срещне съдбата си? Това от което Монетният двор има нужда, е човек, който да разбира бляна на платежните средства. Ще има заплата и, доколкото знам, шапка.
- Вие ми предлагате на мен работа?
- Да, г-н Филигран, - подтвърди Ветинари - И за да Ви докажа искреността на предложението си, позволете ми да насоча вниманието Ви към намиращата се зад Вас врата. Във всеки един момент на настоящото интервю, ако пожелаеге да напуснете, достатъчно е само да прекрачите прага й и никога повече няма и да чуете и дума от мен...
Малко по-късно чиновникът Дръмнот пристъпи в стаята. Лорд Ветинари четеше доклад за снощната тайна среща на вътрешния съвет на вътрешния съвет на Гилдията на Крадците. Дръмнот прибра безшумно изходящата кореспонденция и застана до Ветинари.
- През нощта пристигнаха десет съобщения по щракса, милорд, - съобщи той - Приятно е човек да види щракалките отново в действие.
- Да, действително, - съгласи се Ветинари без да вдига очи - В противен случай как ще могат хората да разберат, какво бихме искали да ги накараме да си мислят? Нещо от чужбина?
- Обичайната кореспонденция, милорд. Пакетът от Юбервалд е претърпял доста изкустно посегателство.
- Ах, милата лейди Марголота, - усмихна се Ветинари.
- Позволих си да взема марките за моя племенник, милорд, - продължи Дръмнот.
- Разбира се, - махна с ръка Ветинари.
Дръмнот огледа кабинета и се спря на плочата с безкрайно сражаващите се малки каменни армии.
- А, виждам, че сте спечелили, милорд, - забеляза той.
- Да. Ще трябва да запиша този гамбит.
- Обаче, както забелязвам, г-н Мангизов не е тук...
Ветинари въздъхна.
- Как да не се възхитиш на човек, който наистина вярва в свободата на избора, - каза той, загледан в зейналата врата - Жалко, че не вярваше в ангели.

Това е целият текст. Сега остана да направя една обща редакция на цялата книга и ще е готово. Благодаря и за корицата.

ЧЕСТИТА ОЛЕДА, ЧОВЕЧЕ!
Най-хубавия подарък за Коледа.
Благодаря ти!

Едно много важно "К" е изпаднало в бързината.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Имаш почерпка от мен!
Чакам редакцията ти, да направя книгата.
Уредил съм и коректор.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите